Кристоф Мекел
Светлината на света

1

Удави се той сред вълните на времето и безследно

потъна в пространства, които извая

от Земя и Небе, и изпълни докрай

с царства̀, богове и ангели, с неизтощимите

дихания на всемира, с мечти и огън,

с крясък и бури, и с първия гръм на Творението

Сляп за света, той пое, жив, надолу

по безтегловния, въртящ се над бездната

Маелстром^[1], където водата увлича

в глъбта материци от светлина,

поглъща ги, сдъвква ги и ги запраща навред в небесата,

а там, танцуваща сред низходящия вятър, пяната бие криле

и се превръща за миг в корморани, които блестят

и покрай дъгата се люшват надолу

в нощта и още надолу в кипящата пустош.

 

Левиатан^[2] го погълна и понесе през времето,

през прилив и отлив назад към Отвъдното,

но той го откъсна от синевата слепяща, напуснаха рая.

земята подириха; и той изпълзя от пастта му,

слезе на сушата, а зад гърба си остави морето и екота;

тъй се положи начало на времето; а кормораните

бяха вече дошли преди него, скалите

го зовяха по име; гори се издигаха там,

готови да го приемат сред цвят и сянка,

сред светлината да го приеме го чакаше слънцето;

а чужд да не бъде, подели рибата с него водата

на всички потоци, а лятото, зимата щедро

дариха го с облаци и небеса, с пяна от сняг.

2

Ето ме. Дойдох. Цели столетия,

изпълнени с буйство и скитане, оставих зад себе си,

отдалечих се немалко от боговете. Човешкият свят

състари ме от ярост, от гнет и заблуди,

състари ме съвсем. Мощта на човека

и неотменното негово право пред Творението, болката му

в зоните на обстрела, установеното му наследство:

гордостта пред смъртта, гневът, надеждата, нейният прах

с време кръвта ми почерниха, но аз виках и викам

назад към Началото: „Ето ме! И тук ще остана.“

 

Тъй време изтече, от всякоя нощ

с нова сянка излизам пред всякое слънце,

жив съм все още; гибели

сменям, и гнет, и смърт, но все още постигам

своето възкресение от порой и разруха,

все още извайвам пространства от земя и небе…

 

В тях аз живея, в тях аз предлагам за някое време

на царства̀ и слънца, на боговете онова домашно огнище,

което излиза от кратера (а в ушите ми

още ехти освободеният гръм на Творението),

живея за гняв и за смях, нелюбезен

към силните, даже в смъртта си огън издишвам,

за да е пулсът ми твърд като камък;

тук, в този шемет на вълчия век,

отредил ми пътеки от кръв, аз стоя в светлината,

за да поема скалата, която от свода ще падне

и ще разкъса ръцете ми, ала не ще ме забие в земята.

Приветствам всички епохи, през които преминах,

все по-смътно, далеч зад гърба ми отекваха те,

и вдигам глас, за да извикам назад към Началото,

че никой не ме очаква там долу, в мрачния край на Творението.

 

1969