Кристоф Мекел
Послание до хиеронимус Босх ^[0]

Босх, нима твоите творения те пощадиха!

Не танцува ли нощем по покрива ти адската паплач

и не раздухва ли с мехове пламъка в твоето огнище —

нима нямаш понякога гости, които през стените ти влизат,

стъпкват хляба ти и плюят в твоето вино!

 

В твоето царство витаят сенки — отблясъци

от ангели-унищожители, бродят гъсеници,

мъртвешки черепи просят на твоята порта,

там има ята калкани и летящи риби,

и цели гори беладона — чувам да казват, —

а в сталагмитните кули висят пожарни камбани.

 

Измъкваш ти ден подир ден вехтории от блатата в Холандия,

безмълвни предмети, дошли от подземните водни царства̀,

от подмолните клопки избавяш ти дивеча, който, умиращ от жажда,

приижда от Африка — чувам да казват, —

извеждаш го до светлината, до водопоя.

 

Босх, как се живее тук с вълци-владетели,

с мумии и мъртъвци, скрити сред сламата в коша

как поминуваш, старче, та дървокраките птици,

всички сови и еднорози само пристигат и си отиват,

онези мастилени облаци се изваляват в твоето ложе,

а дневният месец снове по небето, в паяжини обвесен!

 

Пътувах веднъж през страната ти, Босх, шейната ми

с пъшкане теглеше черната северна риба, а мой кочияш

беше паунът с криле от слонова кост — летяхме надолу

по пътища, сякаш в магичен фенер, към стъклено рибешко царство.

Тогава те зърнах — седиш в планина от стъкло

и камъни мяташ, но здраво беше стъклото,

смешно е, Босх, но нямаше даже отломки,

а ти все седеше, фучащи акули и раци

връз теб се нахвърляха; а кочияшът от смях се превиваше.

 

Ти още живееш, Босх!

Твоите делфини — чувам да казват —

изяждат по една кукумявка на ден, а твоите

хищници рядко са гладни —

ето защо твоето царство, Босх, дълго ще просъществува,

преди да бъде разкъсано!

 

1962