Уве Гресман
Към Земята

Често в края на пътуването ми до теб,

когато слизам от ракетата на светлината,

виждам те сред облаците като междузвездна станция

и как висиш в небето,

подобна на луна,

разперваш длани от мъгла,

сякаш тайно благославяш световете,

живеещи там някъде под теб.

 

Тогава буйно се притискам

към злачната ти разломена гръд —

о, майко на живота,

разтърсвана от урагани —

и до мрак лика ти озарявам

от Америка до Азия…

 

А ти ми даваш месинговия бокал,

който тук наричат Слънце,

за да ме гостиш по обичая си.

 

„О, тук е тъй различно от Всемира“ — казвам аз

и като гост изпивам чашата докрай,

а после се разхождаме покрай витрини

или с петицата излизаме навън

в гората, да послушаме певеца в парка,

звука на стъпките му,

неговите думи…

И чувствам как пленителен е този обичай

да бъда с теб Човек.