Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (49)

Тридесет и трета песен

Мокър до кости, съзирам люде с мокри куфари.

Виждам как стоят върху наклон, извити срещу вятъра

под косия дъжд, неясни, на края на пропастта.

Не, това не са привидения. Времето е виновно, че са тъй

бледи. Предупреждавам ги, викам: „Пътят е наклонен,

дами и господа, стоите на края на пропастта.“ Те, естествено,

само се смеят унило и храбро викат: „Благодарим, подобно!“

 

Питам се, наистина ли са няколко десетки люде само,

или там отсреща се е надвесил целият човешки род

като на увеселителен параход, който вече е старо желязо

и е годен само за още едно — за своята гибел?

Не зная. Вир-вода съм и слухтя. Трудно е да се каже

кои са ония люде, всички до един вкопчени в куфари,

зелени талисмани, динозаври, лаврови венци.

 

Чувам ги как се смеят и им подвиквам неясни думи.

Допускам, че непознатият с мокрите вестници на главата

е К., по професия пътуващ търговец на ръжен хляб;

нямам представа кой е оня с брадата; мъжът с мущабела

се казва Саломон П.; дамата, дето киха ли, киха, трябва да е

Мерилин Монро; облеченият в бяло обаче, онзи с ръкописа,

увит в черна мушама, без съмнение е Данте.

 

Тези люде са пълни с надежда, пълни с престъпна енергия!

Под поройния дъжд те водят на синджири своите динозаври,

отварят куфарите си и пак ги затварят,

и пеят в хор: „На тринайсети май ще загине светът,

тъй близо е денят, тъй близо е денят!“

Трудно личи кой се смее, кой ме забелязва и кой не

в тази мъгла, и колко широка и дълбока е пропастта.

 

Виждам как бавно потъват людете и им викам:

„Виждам как бавно потъвате!“ Никакъв отговор.

На далечни увеселителни параходи унило и храбро

свирят оркестри. Много съжалявам, но не ми е безразлично,

че всички загиват, мокри до кости, в това влажно време,

жалко, може и да се разплача, и плача. „Но в коя година —

плача аз — е неизвестно, туй е чудесно, туй е чудесно!“

 

Ами динозаврите — къде останаха? И откъде идат

тези хиляди и хиляди прогизнали куфари, които се носят

празни и безстопанствени по водата? Плувам и плача.

„Всичко — плача аз — е както преди, всичко се люшка, всичко

е под контрол, всичко е в ход, людете навярно са се удавили

под косия дъжд, жалко, няма значение, да ти се доплаче, и тъй може,

неясно е, трудно е да се каже защо…“ — плача и плувам нататък.

 

Хавана 1969 — Берлин 1977