Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (45)

„Почивка по пътя за Египет“. Фламандски майстор, 1521 година

Виждам сред житото да играе дете,

но то не вижда мечока.

Мечокът прегръща или поваля един селянин.

Той вижда селянина,

но не вижда ножа,

който стърчи в гърба му;

в гърба на мечока.

 

На хълма отсреща личат останките на човек,

разпънат на колело; но странстващият певец,

който там отминава, не забелязва нищо.

Също и двете армии, които

настъпват една срещу друга

в озарената от слънцето равнина —

копията им блестят и ме заслепяват, —

не обръщат внимание на кръжащия ястреб,

който зорко ги следи с безстрастен поглед.

 

Виждам ясно влакната от плесен,

които висят от гредите на покрива,

в преден план, а по-назад —

препускащия вестоносец.

Той сигурно е изскочил от някоя клисура.

Никога не ще узная

как изглежда в недрата си тая клисура;

но си я представям

влажна — сенчеста и влажна.

 

Лебедите по езерцето в центъра на картината

не се интересуват от мене.

 

Разглеждам беседката край пропастта,

черния слон — странно,

черен слон сред голо поле! —

също и статуите, чиито безцветни очи

се взират в птицелова посред гората,

в лодкаря, в искрящия пожар.

Колко безмълвно е всичко това!

 

На ония много далечни, много високи кули

с необичайни бойници

виждам как примигват совите. Да,

всичко това виждам добре,

но какъв е смисълът му, не знам.

И как бих могъл да го разгадая,

когато всичко, което виждам,

е така ясно, така необходимо

и така непроницаемо?

 

Без да разбирам нищо, улисан в делата си,

както оня град в своите,

или пък както ония там мержелеещи се

в още по-синята далечина градове

се преливат в други видения,

други облаци, армии и чудовища,

тъй продължавам и аз да живея. Крача нататък.

 

Видях всичко това, единствено

ножа, който в гърба ми стърчи, не видях.

 

1978