Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (31)

Само спокойствие

Понякога, макар и не често, при зимния лов на зайци

ги виждаш посред снега, или пък малко преди Великден,

догдето вън съмва, ги зърваш през полуотворения прозорец

на спалния вагон върху покривите на плевните,

въглищните насипища, наблюдателните кули в смесените гори —

малки групички хора, облечени в черно,

предвождани от проповедник с никелирани очила

над издутите ноздри, стоят неподвижно

и очакват гибелта на света. Докато ние, другите,

заети с преважните си дреболии, допускаме съществуването

на потопа в най-далечното минало свършено време

или пък го смятаме дори за достопочтена измислица,

ония там, дебнещите на ловната вишка, знаят точно

кога той ще настъпи. Своевременно са отписали телевизорите си,

опразнили са хладилниците, та да не се развали нищо,

и са подготвили душите си. Покъртително тънки,

гласчетата им долитат до слуха ни през разчистеното поле,

Рурското транзитно шосе, хладната, готова за оран ливада:

„По-близко, Господи, до Теб!“ С време наистина

едва ли ще може да се избегне един

или друг да не погледне часовника и да не потръпне;

а назидателно вдигнатата ръка на проповедника да не се скове;

и докато небето се прояснява, край тях прогърмява експресът,

насипищата се смаляват, снегът се стопява,

а зайците се преселват във фурната; и ето че един

след друг, под насмешливите аплодисменти

на околните, те слизат обратно в презряното всекидневие,

откриват си нова разплащателна сметка, купуват си лейка

и се стягат за неизбежния годишен отпуск.

С оглед на Общия трудов правилник

и на мръсното бельо дори проповедникът трябва

да направи известни отстъпки, но в своите възгледи остава

непоклатим. С тънък, но твърд глас той си казва:

„Всичко това е несъществено. Само търпение!

Две-три седмици или столетия по-рано или по-късно —

какво значение има в сравнение с Вечността!“

Що се отнася до него, когато един ден то стане,

той в никакъв случай не ще се изненада. Нали отдавна

най-сетне е заел становището: „Така

не може да продължава! Но пада ни се!

Сами сме си виновни! Де да бяхме го послушали навреме.“

И тъй върху покрива на своята плевня, дордето крещи

с упование, той усеща, че макар и закъсняваща,

гибелта на света винаги се услажда като манна небесна,

че носи някакво успокоение, блага утеха

при мрачни изгледи, при косопад или мокри крака!

 

1978