Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (18)

Дванадесета песен

От този миг нататък всичко протича сякаш по план.

Стоманеният корпус вече не потрепва, бездействат

машините, отдавна са угаснали светлините.

Какво се е случило? Защо не пътуваме? Всички слухтят.

Вън в коридора се шепнат молитви, броеници потракват.

Морето е гладко, черно и стъклено. Нощта е безлунна.

О, няма нищо! Не е счупено нищо на борда,

нито ваза, нито дори чаша за шампанско. Чакат

на групички, мълчат, крачат нагоре-надолу,

облечени в кожи, пижами, комбинезони, всички се подчиняват.

Ето че се развиват въжета, свалят се брезенти

от лодките, извръщат се лодбалки. Сякаш

пасажерите са се нагълтали с хапчета. Този мъж, например,

дето мъкне своето виолончело по безкрайната палуба,

чува се как дращи шипът по талпите,

неспирно „кръц, кръц“, и всички се питат: „Как

е възможно?“ — „Ах! Вижте! Ракета за бедствие!“ —

Но се долавя само слабо изсъскване и ракетата вече изпуфква

в небето, сред отблясъка лицата са синкави и безизразни.

Безмълвно в шпалир са застанали прислужници, масажисти, хлебари.

На „Калифорния“, стар товарен кораб, на дванадесет мили оттук,

радистът се обръща в леглото си и заспива.

„Внимание! Внимание! Първо жените и децата!“ — „Но как тъй?“

Отговорът гласи: „We are prepared to go down like gentlemen.“^[1] —

„Много добре!“ — Хиляда и шестстотин души отстъпват. Тишината

на борда е неописуема. „Говори ви капитанът. Сега е точно

два часът и аз заповядвам: Да се спасява кой както може! — Музика!“

За последно изпълнение диригентът вдига своята палка.

 

1978