Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (13)

Девета песен

Тези чужденци, дето се снимаха

сред тръстиковите поля на Ориенте, размахали

своето мачете, косите залепнали, басмената риза вкоравена

от захарен сок и от пот: това бяха излишни хора!

Защото в сърцето на столицата все тъй спокойно

шестваше старата неволя, на стара урина

и старо потисничество миришеше всичко, водата

пресъхваше в крана още рано следобед,

пламъкът на газта гаснеше в печката, стените

се ронеха, липсваше прясно мляко, „народът“

търпеливо се редеше вечер на опашка за една

пица, дордето в хотел „Насионал“, на терасата към морето,

където някога се хранеха гангстери, а сенатори,

взели на тлъстите си колене накичени с пера стриптийзьорки

се пазаряха за техния бакшиш —

сега там седяха неколцина стари парижки троцкисти

и се замеряха с хлебни топчета, „приятно

превратаджийски“, или пък с цитати от Енгелс и Фройд.

Вечеря         14 април 1969 г.

(Година на воина-герой^[1])

Коктейл от скариди

Консоме тапиока

Филе на скара

Салата от пореч

Сладолед

По-късно на палубата за разходки се появиха

от пушалнята неколцина картоиграчи в смокинги, черно-бели, дамите

във вечерни рокли, обшити с перли, малко преди полунощ

видяхме в един стар холивудски филм замерящи се с лед

любопитни хора в хавлии. Беше влажно и горещо.

Кварталното кино на Калсада де Сан Мигел

бе претъпкано с полуголи деца, които се кискаха

и прескачаха мръсните седалки. Картината беше неясна,

с драскотини, звукът стържеше: някакво скапано копие.

По снежнобялата палуба подрипваше Барбара Стануик

с Клифтън Уеб, кадърът подскачаше, и точно навреме,

както винаги, се появи по необходимост хаосът.

Не забравяй пистолета, мисли за смарагдите,

за сандвичите, за сценария. Ти ще вземеш Библията,

а ти — тенекиеното прасенце-касичка,

дето свири машише^[2], щом му навиеш опашката,

не забравяй твоето шарено прасенце-касичка.

 

Делегации. Мулатки. Командири. В трапезарията

все още седят гладните поети от Парагвай

и се препират с троцкистите сред дим от пури,

а на пожарната стълба си тананикат румба

младите доносници, там са и неразгадаемите чехи

с лепнещите по ръцете им часовници и тъмните им сделки.

 

Още преди ужаса шумът те зашеметява

като с юмрук. Изуменият слух не може да го побере,

с петите си чувстваш: корпусът кънти,

от комините с рев изскача парата,

котлите са угасени. Трюмовите прегради са затворени,

всички машини са спрени. Колко е тихо сега,

изведнъж става тихо като в хотелска стая

към четири часа сутринта, когато внезапно се сепваш в съня си

и слухтиш. Никакъв признак на живот. Дори хладилникът

не издава звук. Сега би си пожелал дори кражба с взлом,

обиск, някое пукане в тръбите на парното.

Никога вече няма да е толкова сухо и тихо

като сега.

 

1978