Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (70)

БРАН

Пепелта се сипеше като мек и сив сняг.

Стъпваше меко по сухите борови игли и кафяви листа, към края на гората, където боровете оредяваха. Отвъд полята видя скованите мъртви грамади човешка скала на фона на вихрещите се пламъци. Вятърът духаше горещ и наситен с миризми на кръв и изгорено месо, толкова силни, че от устата му потече слюнка.

Но докато тази миризма ги теглеше напред, друга ги задържаше. Той подуши стелещия се над земята дим. „Човеци. Много човеци и много коне, и огън, огън, огън.“ Никоя миризма не беше по-опасна, дори твърдата и студена миризма на желязо, естеството на човешките нокти и твърда кожа. Пушекът и пепелта замъгляваха очите му, а в небето видя огромна крилата змия, чийто рев беше река от пламък. Оголи зъби и змията изчезна. Зад каменните зъбери пламъците гълтаха звездите.

През цялата нощ пращяха пламъците, а веднъж се надигна толкова силен рев и трясък, че земята под краката му затрепера. Кучета лаеха и скимтяха, и коне цвилеха в ужас. Вой пронизваше нощта: вой на човешка глутница, ридание и диви викове, смях и писъци. Никой звяр не беше по-шумен от човека. Той наостри уши и се вслуша, а брат му заръмжа. Крачеха под дърветата, а вятърът носеше из небето дим и въглени. След време пламъците взеха да се смаляват, а после съвсем се стопиха. Тази сутрин слънцето се вдигна сиво и опушено.

Чак тогава излязоха от дърветата и поеха крадешком през полята. Брат му затича до него, привлечен от миризмата на кръв и смърт. Застъпваха тихо покрай заслоните, направени от човеците от дърво, трева и кал. Много и много от тях бяха изгорели, и още повече бяха рухнали; други си стояха както преди. Но никъде не видяха, нито надушиха миризма от жив човек. Врани кълвяха мъртвите тела и литваха с грак, щом той и брат му се приближеха. Дивите псета се отдръпваха пред тях боязливо.

Под сивите каменни грамади цвилеше умиращ кон — мъчеше се да се изправи на счупения си крак, изцвилваше и рухваше отново. Брат му го обиколи, а след това разкъса гърлото му, а конят изрита немощно и подбели очи. Когато приближи до трупа, брат му се озъби и наостри уши, а той го плесна по муцуната с предната си лапа и го захапа за крака. Сборичкаха се край мъртвия кон, докато брат му не легна покорно по гръб и не отпусна опашка. Още едно ухапване по изпънатия врат и той започна да яде и позволи и на брат си да се нахрани, и облиза кръвта от черната му козина.

Онова тъмно място ги привлече отново, къщата с шепотите, където всички човеци бяха слепи. Усети по тялото си хладните й пръсти. Каменната й миризма бе като шепот в ноздрите му. Привличаше ги и те влязоха. Не му харесваше тъмнината. Беше вълк. Беше ловец, ловко промъкващ се хищник, и мястото му, с братята и сестрите му, беше лесът, където можеха да тичат на воля под звездното небе. Клекна, вдигна глава и зави. „Няма да ида — зави той. — Вълк съм. Няма да ида.“ Но мракът все така се сгъстяваше, докато не покри очите му и не запълни носа му, и не запуши ушите му, за да не може да вижда, да души и да чува, нито да тича, и сивите грамади изчезнаха, и мъртвият кон изчезна, и брат му изчезна, и всичко стана черно и безмълвно и черно и студено и черно и мъртво и черно и…

— Бран — тихо прошепна нечий глас. — Бран, върни се. Веднага се върни, Бран. Бран…

Той затвори третото си око и отвори другите две. Старите две, мъртвите две. В тъмното място всички човеци бяха слепи. Но някой го държеше. Усети около себе си ръце, топлината на сгушено до него тяло. Чу как Ходор тихо пее на себе си и за себе си:

— Ходор, ходор, ходор.

— Бран? — Беше гласът на Мийра. — Ти се мяташе и викаше. Какво видя?

— Зимен хребет. — Езикът му беше странно надебелял. „Някой ден ще забравя как се говори.“ — Зимен хребет. Беше целият в пламъци. Миришеше на коне, на стомана и на кръв. Те избиха всички, Мийра.

Усети ръката й на лицето си — тя прибра назад косата му.

— Целият си потен — каза тя. — Искаш ли да пийнеш?

— Да.

Вдигна меха към устата му и Бран загълта толкова бързо, че водата потече покрай устата му. Винаги беше изтощен и жаден, когато се върнеше. И гладен. Спомни си умиращия кон, вкуса на кръв в устата си, миризмата на горяла плът в утринния въздух.

— Колко?

— Три дни — каза Джойен. Беше дошъл безшумно, а може би беше бил тук през цялото време: Бран не можеше да каже в този сляп и черен свят. — Уплашихме се за теб.

— Бях с Лято — каза Бран.

— Твърде дълго. Така можеш да умреш от глад. Мийра сипваше по малко вода в гърлото ти, мазахме и мед по устата ти, но не е достатъчно.

— Ядох — отвърна Бран. — Хванахме един лос и трябваше да прогоним дървесната котка, която се опита да ни го открадне. — Котакът беше жълтокафяв и едва на половина на ръста им, но много свиреп. Помнеше мускусната му миризма и как им ръмжеше от дъбовия клон.

— Вълците ядат — каза Джойен. — Но ти — не. Внимавай, Бран. Не забравяй кой си.

Много добре помнеше кой е: момчето Бран, сакатият Бран. „По-добре Бран зверчето.“ Чудно ли беше, че предпочита да сънува сънищата на Лято, вълчите сънища? Тук, в студената и влажна тъмнина на гробницата най-после се беше отворило третото му око. Можеше да стигне Лято, когато си поиска, а веднъж дори бе докоснал Дух и проговори на Джон. Макар че това навярно само го беше сънувал. Не разбираше защо напоследък Джойен все се мъчи да го върне. Бран се надигна на ръце и седна.

— Трябва да кажа на Оша какво видях. Тя тук ли е? Къде е отишла?

— Никъде, милорд — обади се дивата жена. — Но ми омръзна да се бутам слепешката в чернилката. — Той чу тупкането на петите й в камъка и обърна глава, но не видя нищо. Стори му се, че я помириса, но не беше сигурен. Всички вече воняха еднакво, а той нямаше носа на Лято, за да ги различи. — Снощи пиках на крака на някакъв крал — продължи Оша. — Или беше заранта, кой да ти каже? Спях, но вече се събудих. — Всички спяха много, не само Бран. Нямаха какво друго да правят. Да спят, да ядат и пак да спят, и понякога да си поприказват… но не много и само шепнешком, за всеки случай. На Оша щеше повече да й хареса, ако изобщо не говореха, но нямаше как да усмирят Рикон или да спрат безкрайното мърморене на Ходор: „Ходор, ходор, ходор.“

— Оша — каза Бран, — Видях, че Зимен хребет гори. — Вляво от себе си чуваше тихото дишане на Рикон.

— Сън — отвърна Оша.

— Вълчи сън — настоя Бран. — И го подуших. Нищо друго не мирише като огъня или кръвта.

— Чия кръв?

— Хора, коне, кучета, всичко. Трябва да излезем и да видим.

— Тази мършава кожа по мене е единственото, което си имам — каза Оша. — Тая сепия, принцът, ако ме спипа, ще ми я съдерат с бича.

Мийра напипа ръката на Бран в тъмното и стисна пръстите му.

— Аз ще отида, щом те е страх.

Бран чу шумолене на пръсти по кожа, после звук от стомана, удряща по кремък. После пак. Излетя искра и прихвана. Оша леко духна. Дългият светъл пламък се пробуди и се протегна като момиче на пръсти. Над него се рееше лицето на Оша. Тя вдигна над пламъка една факла. Бран примижа, когато смолата пламна и изпълни света с оранжевия си блясък. Светлината разбуди Рикон и той седна и се прозя.

Щом сенките се размърдаха, за миг изглеждаше сякаш и мъртвите са се надигнали. Лиана и Брандън, техният баща лорд Рикард Старк, неговият баща лорд Едвил, лорд Вилам и неговият брат Артос Неумолимия, лорд Донър и лорд Родуел, едноокият лорд Джонел, лорд Барт и лорд Брандън, и лорд Креган, който се беше сражавал с Рицаря на драконите. Седяха на каменните си столове, с каменните вълци в нозете им. Тук идваха те, когато топлината се изсипеше от телата им; тук беше тъмната зала на мъртвите, където живите не смееха да стъпят.

А в устието на празната гробница, чакаща Едард Старк, под строгия му гранитен лик, шестимата бегълци се бяха приютили около оскъдния си запас от хляб, вода и сушено месо.

— Много малко остана — измърмори Оша и примига над жалкото им продоволствие. — Бездруго трябва да ида да пооткрадна малко храна, че както е тръгнало, скоро ще трябва да изядем Ходор.

— Ходор — каза Ходор и й се ухили щастливо.

— Денем ли е вънка, нощем ли е? — зачуди се Оша. — Вече им изтървах края.

— Ден е — каза й Бран. — Но е тъмно от пушека.

— Милорд сигурен ли е?

Без да помръдва разнебитеното си тяло, той все пак отвори очи и изпъна врат, и за миг зрението му стана двойно. Оша си беше тук, хванала факлата, а също така и Мийра, Джойен и Ходор, и двойната редица високи гранитни колони, и отдавна умрелите владетели зад тях, нижещи се до безкрай в тъмното… но се появи и Зимен хребет, сив от носещия се във въздуха дим, с овъглени и изкривени масивни порти от дъб и желязо, спуснатия мост с усуканите скъсани вериги и липсващите греди. В рова се въргаляха тела, пир за рояците гладни врани.

— Милорд е сигурен — заяви той.

Оша помисли.

— Ще взема да рискувам тогава. Само да не се пръскате. Мийра, вземи коша на Бран.

— Вкъщи ли си отиваме? — попита възбудено Рикон. — Искам си кончето. И искам ябълкови питки, и масло, и мед, и Рошльо. Ще отидем ли при Рошльо?

— Да — обеща Бран. — Но трябва да пазиш тишина.

Мийра окачи ракитовия кош на гърба на Ходор и помогна да вдигнат Бран, като издърпа през дупките безполезните му крака. Нещо запърха в корема му. Знаеше какво ги чака горе, но от това не ставаше по-малко страшно. Обърна се да види за последен път баща си и му се стори, че в очите на лорд Едард има тъга, сякаш не искаше да си тръгват. „Трябва — помисли Бран. — Време е.“

Оша носеше дългото си дъбово копие в едната ръка, а факлата в другата. На гърба й висеше меч, един от последните със знака на майстор Микен. Той го беше изковал за гробницата на лорд Едард, да пази духа му в мир. Но след като Микен го убиха и железните мъже пазеха оръжейната, беше трудно да устои на добрата стомана, дори това да значеше обир на гроб. Мийра си хареса меча на лорд Рикард, макар да се оплакваше, че е много тежък. Брандън взе този на съименника си — меч, направен за чичото, когото така и не познаваше. Знаеше, че ако се стигне до бой, няма да е от голяма полза, но все пак се чувстваше по-добре с оръжие в ръка.

Макар че всичко беше на игра.

Стъпките им отекнаха в сводестите крипти. Сенките зад тях погълнаха баща му, а сенките отпред заотстъпваха, разбулвайки други статуи: не, тези не бяха просто владетели, а старите крале на Севера. Носеха каменни корони. Торен Старк, Коленичилия крал. Едвин, Краля на пролетта. Теон Старк, Гладния вълк. Брандън Подпалвача и Брандън Корабостроителя. Джора и Джонос, Брандън Злия, Уолтън Лунния крал, Едерион Младоженеца, Ейрон, Бенджен Сладкия и Бенджен Горчивия, крал Едрик Снежната брада. Лицата им бяха сурови и силни. Някои от тях бяха направили ужасни неща, но всички бяха Старк и Бран знаеше историите им. Никога не беше се боял от криптите — те бяха част от родния му дом й от него самия, и той винаги беше знаел, че един ден също ще лежи тук.

Но сега не беше толкова сигурен. „Ако изляза горе, дали изобщо ще се върна някога тук? Къде ще съм, когато умра?“

— Чакайте — каза Оша, когато стигнаха до виещите се каменни стъпала, водещи нагоре към повърхността и надолу, в по-дълбоките нива, където на тъмните си тронове седяха още по-древни крале. Тя подаде факлата на Мийра. — Ще се изкатеря сама. — Известно време чуваха стъпките й, но после те взеха да затихват и накрая заглъхнаха съвсем.

— Ходор — каза нервно Ходор.

Бран сто пъти си беше повтарял колко мрази да се крие тук в тъмното, колко му се иска отново да види слънцето, да препусне на коня си през вятър и дъжд. Но когато моментът дойде, се уплаши. В тъмното се беше чувствал в безопасност: когато не можеш да видиш дори собствената си ръка пред лицето си, е лесно да повярваш, че враговете също няма да те намерят. А и каменните владетели му бяха вдъхвали кураж. Дори когато не можеше да ги види, знаеше, че са край него.

Като че ли изтече много време преди отново да чуят нещо. Бран вече беше започнал да се бои, че с Оша е станало нещо. Брат му се въртеше неспокойно.

— Искам вкъщи! — каза той високо.

Ходор закима и каза:

— Ходор.

После чуха стъпките и след няколко мига Оша се появи в светлината на факлата. Мръщеше се.

— Нещо е затрупало вратата. Не мога да я помръдна.

— Ходор може да помръдне всичко — каза Бран.

Оша одобрително погледна грамадното конярче.

— Дано да може. Е, хайде.

Стъпалата бяха тесни, затова трябваше да се катерят един по един. Оша поведе. След нея тръгна Ходор, със свития на гърба му Бран, за да не удари главата си в тавана. Мийра ги последва с факлата, а Джойен тръгна последен, хванал Рикон за ръка. Въртяха все нагоре и нагоре. На Бран му се стори, че вече помирисва пушека, но можеше и да е от факлата.

Вратата към криптите беше направена от желязно дърво. Беше стара и тежка, леко килната към земята. Имаше място само за един човек до нея. Щом се качи, Оша се опита още веднъж, но Бран видя, че вратата не помръдва.

— Нека опита Ходор.

Първо трябваше да извадят Бран от коша, за да не се удари. Мийра клекна до него и го прегърна, докато Оша и Ходор си сменяха местата.

— Отвори вратата, Ходор — каза Бран.

Грамадното конярче опря двете си длани във вратата, натисна и изпъшка.

— Ходор? — Блъсна с юмрук дървото, но то дори не помръдна. — Ходор.

— Натисни с гърба си — подкани го Бран. — И запъни крака.

Ходор се обърна с гръб към вратата и напъна. И отново. Още веднъж.

— Ходор! — Стъпи с единия крак на по-високото стъпало, приведе се под наклонената врата и се опита да се изправи. Този път дървото изстена и проскърца. — Ходор! — Другият му крак пристъпи нагоре и Ходор разтвори крака, натисна отдолу с ръце и започна да се изправя. Лицето му почервеня и Бран видя как жилите по врата му се издуха. — Ходор ходор ходор ходор ходор ХОДОР! — Чу се глух тътен и вратата изведнъж отхвърча нагоре, и лъч дневна светлина падна върху лицето на Бран и за миг го заслепи. Още един натиск и се чу тропот на отместващи се и падащи камъни, след което пътят се отвори. Оша мушна с копието и се запромъква след Ходор, а Рикон се шмугна между краката на Мийра да я последва. Тръстиките изнесоха Бран нагоре по няколкото последни стъпала.

Небето беше светлосиво и около тях се виеха валма дим. Стояха в сянката на Първата цитадела, по-скоро на онова, което бе останало от нея. Едната стена на сградата се беше срутила. По двора лежаха изпопадали камъни и счупени водоливници. „Паднали са също както паднах и аз“ — помисли Бран. Някои от фигурите на водоливниците се бяха разбили на толкова дребни късчета, че Бран се зачуди как изобщо беше оживял. Няколко врани кълвяха труп, премазан от срутил се камък, но трупът бе с лице към земята и той не можа да види кой е.

Първата цитадела не се използваше от стотици години, но сега съвсем приличаше на празна коруба. Подовете бяха изгорели, всички греди също. Там, където стената се беше срутила, се виждаха всички стаи, дори отходната шахта. Но отзад прекършената кула продължаваше да си стои, не по-изгоряла отпреди. Джойен Тръстиката се закашля от пушека.

— Заведете ме вкъщи! — настоя Рикон. — Искам вкъщи!

Ходор заподскача и захленчи тихо:

— Ходор!

Стояха присвити един до друг сред развалините и смъртта наоколо.

— Вдигнахме толкова шум, че и дракон можехме да събудим — каза Оша, — но не идва никой. Замъкът е мъртъв и изгорял, точно както сънува Бран, но май ще е най-добре да… — Изведнъж млъкна, стресната от шума зад тях, и се извърна, готова да удари с копието.

Зад срутената кула излязоха две тъмни фигури и бавно запристъпваха към тях през изпопадалата зидария. Рикон нададе радостно „Рошльо!“ и черното вълчище затича към него. Лято продължи по-бавно, отърка глава в ръката на Бран и го близна по лицето.

— Май трябва да тръгваме — каза Джойен. — Толкова смърт ще доведе и други вълци освен Лято и Рошльо, а не всички ще са четирикраки.

— Аха. И то скоро — съгласи се Оша. — Ама ни трябва храна, пък и някой може да е оцелял след всичко това. Стойте заедно. Мийра, ти си дръж щита високо и ни пази откъм гърба.

През останалата част от предобеда бавно обиколиха замъка. Яките гранитни стени се бяха запазили, почернели тук-там от огъня, но иначе непокътнати. Но вътре цареше смърт и разруха. Вратите на Голямата зала бяха овъглени и тлееха, а гредите бяха поддали и целият покрив беше рухнал върху пода. Зелените и жълти стъкла на градините се бяха пръснали, дърветата, плодовете и цветята бяха изпосечени, изпокъсани и оставени на студа да умрат. От конюшните не беше останало нищо освен пепел, въглени и мъртви коне. Бран си помисли за Игруша и му се прииска да заплаче. Под Кулата на библиотеката имаше плитко горещо езерце и от една пукнатина в стената сега бликаше димяща, миришеща на сяра вода. Мостът между Камбанарията и гарванарника се беше срутил в двора, нямаше я и куличката на майстер Лувин. Видяха тъмночервени пламъци, бълващи през тесните прозорчета на подземията под Голямата цитадела, и втори пожар, който още гореше в един от складовете.

Оша подвикваше тихо, докато вървяха, но никой не отговаряше. Видяха едно куче да се върти около труп, но щом подуши миризмата на вълчищата, то избяга. Другите бяха избити в кучкарника. Гарваните на майстера отдаваха последна почит на някои от труповете, а враните от Прекършената кула гостуваха на други. Бран успя да разпознае Тим Пъпчивия, макар че го бяха посекли с брадва в лицето. Един овъглен труп, пред изпепелената септа на Майката, седеше с изпънати нагоре ръце и стиснати в корави черни юмруци длани, сякаш се канеше да удари всеки, който се опита до го доближи.

— Ако боговете са добри — каза тихо и много сърдито Оша, — Другите ще ги вземат тия, дето са свършили тая работа.

— Теон е бил — каза Бран.

— Не. Виж. — Тя посочи през двора с копието си. — Онзи там е от железните мъже. И този там. Виж, ей онова там е бойният кон на Грейджой. Черният, със стрелите по него. — Закрачи намръщена през мъртвите. — А това е Лорен Черния. — Беше посечен толкова лошо, че брадата му изглеждаше не черна, а червенокафява. — Ама е взел няколко души със себе си. — Оша обърна с крак един от другите трупове. — Има знак. Малък човек, целият червен.

— Одраният мъж на Дредфорт — каза Бран.

Лято нададе вой и побягна.

— Гората на боговете. — Мийра Тръстиката затича след вълчището с щита и копието за жаби в ръка. Другите тръгнаха след нея през пушека и нападалите камъни. Под дърветата въздухът беше по-чист. Няколко бора в края на горичката бяха опърлени, но по-навътре влажната почва и зелените дървета бяха устояли на пламъците.

— В една жива гора има сила — каза Джойен Тръстиката, сякаш разбра какво си помисли Бран. — Сила, която не отстъпва на огъня.

На брега до черното езеро, под покрова на дървото на сърцето, лежеше майстер Лувин. По влажните листа, където беше пълзял, се виждаше кървава диря. Лято застана над него и отначало Бран си помисли, че майстерът е мъртъв, но когато Мийра пипна гърлото му, той изстена.

— Ходор? — каза скръбно Ходор. — Ходор?

Обърнаха Лувин по гръб. Имаше сиви очи и сива коса, някога и халатът му беше сив, но сега беше почернял от просмукалата се кръв.

— Бран — тихо промълви старецът щом го видя, седнал високо на гърба на Ходор. — А, и Рикон. — Усмихна им се. — Боговете са добри. Знаех…

— Знаели сте? — каза колебливо Бран.

— Краката, познах по… дрехите бяха същите, но мускулите по краката му… горкото момче… — Лувин се закашля и от устата му бликна кръв. — Вие изчезнахте… в горите… но как тогава…

— Никъде не сме ходили — каза Бран. — Е, само до края на леса, а после се върнахме. Пратих вълците да оставят следа, но се скрихме в гробницата на татко.

— Криптите. — Лувин се усмихна и на устните му изби кръв.

Майстерът се опита да помръдне и изохка от болка. Очите на Бран се напълниха със сълзи. Когато някой пострада, отвеждаш го при майстера, но какво да направиш, когато пострада майстерът?

— Трябва да направим носилка — каза Оша.

— Няма смисъл — каза Лувин. — Аз умирам, жено.

— Не можеш да умреш — скара му се Рикон. — Не, не ти давам. — Зад него Рошльо оголи зъби и изръмжа.

Майстерът се усмихна.

— Шшт. Кротко, дете. Много по-стар съм от теб. Мога… да умра, както поискам.

— Ходор, долу — каза Бран. Ходор коленичи до майстера.

— Слушай — заговори Лувин на Оша, — принцовете… Наследниците на Роб. Не… не заедно… чуваш ли?

Дивата жена се подпря на копието си.

— Тъй. Ако са отделно, ще е по-сигурно. Но къде да ги заведа? Мислех при ония, Кервинови…

Майетер Лувин поклати глава, макар ясно да се виждаше колко усилия му струва това.

— Момчето Кервин е мъртво. Сир Родрик, Леобалд Толхарт, лейди Рогов лес… всички са избити. Дълбоки лес падна, Ровът Кайлин, скоро ще падне и Тореново поле. Железните хора на Камен бряг. А на изток — копелето на Болтън.

— Тогава къде? — попита Оша.

— Бял залив… Ъмбър… не знам… навсякъде бушува война… всеки срещу съседа си, а зимата иде… такава глупост, такава безумна глупост… — Майстер Лувин сграбчи ръката на Бран под лакътя и пръстите му се свиха с отчаяна сила. — Сега трябва да си силен. Силен!

— Ще бъда — каза Бран, макар че не му беше лесно. „Сир Родрик е убит, и майстер Лувин, всички, всички…“

— Добре — каза майстерът. — Добро момче. Ти си… син на баща си, Бран. Сега тръгвайте.

Оша се взря в язовото дърво, в червеното лице, изрязано в белия му ствол.

— И да те оставим на боговете?

— Моля те… — Майстерът преглътна. — …Една… глътка вода… и… още нещо. Ако можеш…

— Тъй. — Тя се обърна към Мийра. — Отведи момчетата.

Джойен и Мийра поведоха Рикон. Ходор тръгна след тях. Ниските клони зашибаха Бран в лицето и изтриха сълзите му. След малко Оша дойде при тях в двора. За майстер Лувин не им каза нищо.

— Ходор трябва да остане с Бран да му служи за крака — каза дивачката. — Аз ще взема Рикон с мен.

— Ние ще тръгнем с Бран — каза Джойен Тръстиката.

— Да, мислех, че така ще изберете — отвърна Оша. — Аз мисля да опитам през Източната порта и да хвана кралския път.

— Ние взимаме Ловджийската порта — каза Мийра.

— Ходор — каза Ходор.

Първо спряха при кухните. Оша намери няколко самуна хляб, който още ставаше за ядене, и дори една изстинала печена гъска, която раздели на две. Мийра изрови делва с мед и торба с ябълки.

Сбогуваха се отвън. Рикон захлипа и впи ръце в крака на Ходор, но Оша го шлевна по задника с копието си и той заприпка послушно с нея. Рошльо застъпва след двамата. Последното, което Бран видя, беше опашката на вълчището, махаща му за сбогом преди да се скрие зад прекършената кула.

Железният портикул, затварящ Ловджийската порта, беше толкова лошо огънат от горещината на пламъците, че не можеше да се вдигне на повече от стъпка. Наложи се един по един да се промушат между шиповете му.

— При лорд баща ви ли ще отидем? — попита Бран, след като минаха моста между стените. — В Сива вода?

Мийра погледна брат си.

— Пътят ни е на север — обяви Джойен.

В края на Вълчия лес Бран се извърна в коша си, за да погледне за последен път замъка, който беше неговият живот. В сивото небе още се виеха струи черен дим, но не повече, отколкото щяха да се вдигат от комините на Зимен хребет в някоя студена есенна привечер. Сажди бяха оцапали амбразурите, тук-там по стените се мяркаше срутен зъбер, но отдалече щетите изглеждаха малки. Отдалече върховете на цитаделите и кулите още си стояха, както бяха стояли стотици години, и беше трудно да се разбере, че замъкът е опустошен и опожарен. „Силен е камъкът — каза си Бран, — корените на дърветата слизат дълбоко, а под земята кралете на Зимата седят на своите тронове.“ Докато тях ги има, имаше го и Зимен хребет. Не беше мъртъв, а само прекършен. „Също като мен — помисли той. — Не съм мъртъв.“