Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (69)

ДЖОН

Когато Корин Полуръката му каза да събере съчки за огън, Джон разбра, че краят им е близо.

„Хубаво ще е отново да се стоплим, макар и за малко“ — каза си той, докато кършеше клоните на едно изсъхнало дърво. Дух клечеше и го гледаше, тих както винаги. „Дали ще вие, когато умра, както ви вълкът на Бран, когато той падна? — зачуди се Джон. — Дали и Рошльо ще вие, далече някъде в Зимен хребет, и Сив вятър и Нимерия, където и да са?“

Луната се вдигаше над един връх, а слънцето потъваше зад друг. Джон драсна с камата искри от кремъка и накрая тънката нишка на пушека се появи. Корин дойде и застана над него, когато първите пламъчета заиграха по сухата обелена кора и боровите иглички.

— Свенлив като девица в брачната си нощ — промълви тихо едрият щурмовак. — И също толкова чист. Понякога човек забравя колко хубав е един огън.

Не беше човек, от когото ще очакваш да говори за девици и брачни нощи. Доколкото Джон знаеше, Корин беше изкарал целия си живот в Стража. „Дали е обичал някога девица и дали е имал брачна нощ?“ Не можеше да го попита. Затова си замълча и заслони огъня с шепи. Когато пламъците запращяха, свали вкочанените си ръкавици, за да си стопли ръцете, и въздъхна, зачуден дали дори една девича целувка би била толкова хубава. Топлината се плъзна по пръстите му като разтопено масло.

Полуръката се отпусна на земята и седна скръстил нозе край огъня; трепкащите пламъчета заиграха по скулите му. Само двамата бяха останали от петимата щурмоваци, избягали от Пискливия проход в синьо-сивата пустош на Ледени нокти.

Отначало Джон подхранваше надеждата, че Долбридж ще задържи диваците в прохода. Но когато чуха далечния зов на рога, всички разбраха, че скуайърът е паднал. После забелязаха един орел да се рее в сумрака на грамадните си синьо-сиви криле и Каменната змия свали лъка си, но птицата отлетя извън обхвата на стрелите още преди да е опънал тетивата. Ибин се изплю и замърмори мрачно за варгове и въплъщенци.

Зърнаха орела още два пъти същия ден и чуха ловния рог да отеква зад тях сред планините. Всеки път изглеждаше по-силен и малко по-близък. Когато падна нощта, Полуръката каза на Ибин да вземе коня на скуайъра и своя и да препусне с все сила на изток към Мормон по пътя, по който бяха дошли. Останалите трябваше да задържат преследвачите.

— Прати Джон — беше настоял Ибин. — Той може да язди бързо като мен.

— Джон го чака друга задача.

— Той все още е момче.

— Не — каза Корин. — Той е мъж на Нощния страж.

Щом луната се вдигна, Ибин се раздели с тях. Каменната змия повървя малко с него, после се върна да заличи дирите им и тримата поеха на югозапад.

След това дните и нощите сякаш се сляха. Спяха на седлата и спираха само колкото да нахранят и напоят конете, след което тръгваха отново. Яздеха по голи камънаци, през мрачни борови гори и преспи стар сняг, по заледени ридове и през плитки реки, които нямаха имена. Понякога Корин или Каменната змия опитваха да заличат следите, но това беше напразно. Следяха ги. Всяка заран и всяка привечер виждаха орела, реещ се като тъмно петънце в огромното сиво небе. Катереха се по полегатото било между два покрити със сняг върха, когато една скална котка излезе с ръмжене от леговището си, няма и на десет разкрача пред тях. Кобилата на Каменната змия се подплаши, спъна се и си счупи крак.

Този ден Дух яде добре, а Корин настоя да смесят овеса с кръвта на коня, да им даде сила. Гадният вкус на кашата едва не задави Джон, но той я изгълта насила. Всеки си отряза по десетина къса сурово жилаво месо от трупа и го дъвкаха по пътя, а останалото оставиха за дивата котка.

Отказаха се да заличават следите. Каменната змия предложи да се скрие и да изчака преследвачите им в засада. Сигурно щял да може да отведе няколко със себе си в пъкъла. Корин отказа.

— Ако някой в Нощен страж може да се измъкне от Ледени нокти сам и пеша, това си ти, братко. Ти можеш да минеш през височини, които конят трябва да заобикаля. Тръгни към Юмрука. Кажи на Мормон какво видя Джон и как. Кажи му, че старите сили се пробуждат, че е видял великани, варги и още по-лоши неща. Предай му, че дърветата отново имат очи.

„Няма никакъв шанс“ — помисли Джон докато гледаше как Каменната змия се скрива зад покрития със сняг зъбер, като малка черна буболечка, запълзяла по вълнистото бяло море.

Всяка нощ му се струваше по-студена от предишната и по-пуста. Дух не винаги оставаше с него, но не се и отдалечаваше много. Дори когато бяха разделени, Джон долавяше близостта му. Това го радваше. Полуръката не беше от най-разговорливите спътници. Дългата му плитка се полюшваше с движението на коня. Често яздеха с часове, без да си продумат дума, единствените звуци бяха скърцането на конските подкови по камъка и пронизителният писък на неспирния вятър. Когато спеше, не сънуваше: нито вълци, нито братята си, нищо. „Дори сънищата не могат да преживеят тук“ — казваше си.

— Остър ли е мечът ти, Джон Сняг? — попита Корин Полуръката от другата страна на треперливия огън.

— Мечът ми е валирианска стомана. Стария мечок ми го даде.

— Помниш ли думите на клетвата си?

— Да. — Такива думи човек трудно можеше да забрави. Изречеш ли ги веднъж, не можеш да ги отмениш. Променяха живота ти завинаги.

— Кажи ги отново с мен, Джон Сняг.

— Щом искате.

Гласовете им се сплетоха в един под вдигащата се луна, а Дух слушаше и самите планини им бяха свидетели.

— Нощта се сбира и започва моят страж. И няма той да свърши до смъртта ми. Аз няма да имам жена, земи не ще владея, след себе си деца не ще оставя. Няма да нося корони и слава няма да печеля. Аз ще живея и ще умра на своя пост. Аз съм мечът в тъмното. Аз съм бдящият на стените. Аз съм огънят, горящ срещу студа, светлината, носеща утрото, рогът, събуждащ спящите, щитът, който пази човешките владения. Обричам своя живот и честта си на Нощния страж, за тази нощ и всички нощи, които идат.

Когато свършиха, се чуваше само тихото пращене на огъня и далечната въздишка на вятъра. Джон разтвори и сви изгорелите си пръсти, стиснал здраво думите в ума си, молейки се на бащините си богове да му дадат сила да умре храбро, когато дойде неговият час. Щеше да е скоро. Конете им бяха вече на ръба на изтощението. Джон подозираше, че този на Корин няма да издържи дори още един ден.

Въглените изтляваха.

— Този огън скоро ще загасне — каза Корин. — Но ако Валът падне, ще загаснат всички огньове.

Джон нямаше какво да отвърне. Само кимна.

— Все още можем да им избягаме — каза Корин. — Или не.

— Не ме е страх да умра. — Не беше съвсем истина, но не беше и лъжа.

— Може би няма да е толкова леко, Джон.

Не го разбра.

— Какво искате да кажете?

— Ако ни настигнат, трябва да се предадеш.

— Да се предам? — Той примигна невярващо. Диваците не взимаха в плен мъжете, които наричаха „врани“. Убиваха ги, освен ако… — Те щадят само клетвопрестъпници. Като Манс Райдър.

— И теб.

— Не. — Той поклати глава. — Никога. Няма да го направя.

— Ще го направиш. Аз ти заповядвам.

— Заповядвате ми? Но…

— Честта ни не е по-скъпа от живота ни, докато владенията са в безопасност. Ти мъж ли си на Нощния страж?

— Да, но…

— Няма но, Джон Сняг. Или си, или не си.

Джон изправи гръб.

— Съм.

— Тогава ме чуй. Ако ни хванат, ще минеш на тяхна страна, както те подканяше дивото момиче, което плени. Може да ти заповядат да нарежеш плаща си на парчета, да им се закълнеш във вярност над бащиния си гроб, да прокълнеш и братята си, и лорд-командира. Каквото и да поискат от теб, няма да се колебаеш. Ще направиш каквото ти поискат… но в сърцето си помни кой си и какво си. Върви с тях, яж с тях, бий се с тях, колкото трябва. И наблюдавай.

— За какво? — попита Джон.

— Де да знаех — отвърна Корин. — Твоят вълк видя, че копаят в долината на Млечна вода. Какво са търсили в такова пусто и далечно място? Намерили ли са го? Ето това трябва да разбереш, преди да се върнеш при лорд Мормон и братята си. Това е задачата, която ти възлагам, Джон Сняг.

— Ще направя каквото казвате — отвърна с неохота Джон, — но… вие ще им кажете, нали? Най-малкото на Стария мечок? Ще му кажете, че не съм престъпил клетвата си.

Корин Полуръката го изгледа през огъня с очи, губещи се в езера от сянка.

— Когато го видя. Кълна се. — Махна с ръка към огъня. — Още дърва. Искам да е светло и топло.

Джон отиде да насече още клони, върна се и започна да ги чупи на коляното си, преди да ги хвърли в огъня. Дървото отдавна беше мъртво, но сякаш оживя отново в огъня, докато танцуващите пламъци се разбуждаха с всеки нов наръч, завихряха се и заиграваха в бляскавите си премени от жълто, червено и оранжево.

— Достатъчно — каза рязко Корин. — А сега тръгваме.

— Тръгваме? — Отвъд кръга на огъня беше тъмно и нощта беше студена. — Накъде тръгваме?

— Обратно. — Корин се качи на изтощения си кон. — Надявам се, че огънят ще ги привлече. Хайде, братко.

Джон надяна ръкавиците си и придърпа качулката. Дори конете като че ли оставиха огъня с неохота. Слънцето отдавна си беше отишло и само студеният сребрист блясък на луната осветяваше пътя им. Джон не знаеше какво е намислил Корин, но сигурно беше някаква възможност.

„Не искам да играя клетвопрестъпника, дори причината да е сериозна.“

Яздеха предпазливо и тихо, заличавайки следите си. Стигнаха тясно дефиле и видяха малък заледен поток. Джон помнеше това място. Бяха поили тук конете преди да залезе слънцето.

— Водата се заледява — отбеляза Корин. — Иначе щяхме да продължим по коритото на потока. Но ако скършим леда, ще забележат. На половин миля оттук има завой, който ще ни скрие. — Той навлезе в дефилето. Джон хвърли един последен, изпълнен със съжаление поглед към огъня и подкара след него.

Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече ги притискаха канарите от двете страни. Следваха осветената от луната лента на потока нагоре към извора. Каменните брегове бяха брадясали с дълги ледени висулки, но Джон все пак чуваше ромона на водата под тънката кора.

Малко по-нагоре канарата се беше срутила и пътят им се оказа препречен от каменна грамада, но уверените крака на гароните преодоляха препятствието. Скалните стени се издадоха рязко напред, а потокът ги отведе до висок, виещ се по склона водопад. Въздухът беше изпълнен с бяла мъгла, като дъха на огромен студен звяр. Изсипващата се с грохот вода сияеше като разтопено сребро на лунната светлина. Джон се огледа отчаяно. „Оттук няма изход.“ Двамата с Корин сигурно щяха да могат да се изкатерят по канарите, но не и с конете.

— Сега да побързаме — заповяда Полуръката и продължи на гърба на дребния си кон през заледените камъни право сред водната завеса и изчезна. След като не се появи повече, Джон смуши своя кон и подкара след него. Падащата вода ги зашлеви с ледените си пестници и дъхът на Джон секна.

И след това се оказа от другата страна. Прогизнал и треперещ, но от другата страна. Процепът в скалата едва стигаше да премине през него човек на кон, но отвъд него стените се разтваряха, а теренът стана мек и песъчлив. Пръските от водопада замръзваха по брадата му. Дух се шмугна през водопада с един скок, отръска капките от козината си, подуши недоверчиво в тъмнината и после вдигна крак до скалната стена. Корин вече беше слязъл. Джон го последва.

— Знаели сте това място.

— Когато бях на твоите години, един брат разправяше как гонили една скална котка през този водопад. — Разседла кобилата, свали й юздата и прокара пръсти през рошавата й грива. — Има път през недрата на планината. Като съмне, ако не са ни намерили, ще продължим. Първият страж е мой, братко.

Корин седна на пясъка, опрял гръб в стената, като едва видима черна сянка в сумрака на пещерата. През шума на падащата вода Джон чу мекото шумолене на стомана в кожа, което можеше да значи само, че Полуръката е извадил меча си.

Самият той свали мокрото наметало, но тук беше прекалено студено и влажно, за да се съблече повече. Дух се изтегна до него и близна ръкавицата му, после се сгуши и заспа. Джон му беше благодарен за топлината. Зачуди се дали огънят още гори, или вече е загаснал. „Ако Валът падне, ще загаснат всички огньове.“ Луната просветваше през завесата от падаща вода и шареше с бледи ивици по пясъка, но след малко и те загаснаха и потъмняха.

Най-после дойде и сънят, пълен с кошмари. Джон сънува горящи замъци и мъже, надигащи се гневни от гробовете си. Все още беше тъмно, когато Корин го събуди. Докато Полуръката спеше, Джон остана да седи, опрял гръб на каменната стена; слушаше шума на водата и очакваше утрото.

Щом се съмна, сдъвкаха по един полузамръзнал къс конско месо, оседлаха конете и притегнаха черните плащове на раменете си. Докато пазеше, Полуръката беше направил няколко факли, като беше наквасил туфи сух мъх с маслото, което носеше в дисагите си. Сега запали първата и поведе в тъмното. Джон го последва с конете. Каменистата пътека се виеше и лъкатушеше първо надолу, след това нагоре, после отново по-стръмно надолу. На места ставаше толкова тясна, че беше трудно да убедиш гарончетата, че могат да се промъкнат през теснината.

„Докато излезем оттук, ще ги изгубим — каза си той. — И орел няма да може да види през тези камънаци. Ще сме се изплъзнали и ще продължим право за Юмрука, и ще кажем на Стария мечок всичко, което научихме.“

Но когато след няколко часа отново излязоха на светло, орелът ги чакаше кацнал на едно изсъхнало дърво на склона. Дух затича нагоре по скалите към него, но той плесна с големите си криле и полетя. Корин проследи полета му със свити устни.

— Тук е подходящо да си направим стоянка — заяви той. — Устието на пещерата ще ни засланя отгоре, а зад нас не могат да се промъкнат, без да прекосят височината. Остър ли е мечът ти, Джон Сняг?

— Да — каза той.

— Да нахраним конете. Доблестно ни служиха, горките животни.

Джон даде на своя гарон последните шепи овес и го погали по рошавата грива. После придърпа ръкавиците и сви пръсти. „Аз съм щитът, който пази човешките владения.“

През висините отекна ловен рог и миг след това Джон чу лая на кучета.

— Скоро ще са при нас — обяви Корин. — Дръж вълка до себе си.

— Дух, ела — извика Джон. Вълчището се върна при него с неохота, опашката му щръкна възбудено.

Диваците се изляха през рида на половин миля от тях. Песовете тичаха пред тях, озъбени сиво-кафяви зверове, с немалко вълча кръв в жилите. Дух оголи зъби и козината му настръхна.

— Спокойно — замърмори му Джон. — Стой. — Над главата си чу шумолене на криле. Орелът кацна над една издадена скала и изпищя победоносно.

Ловците запристъпваха предпазливо — сигурно се бояха от стрели. Джон ги преброи четиринадесет, с осем кучета. Половината от тях бяха скрили лицата си под груби шлемове от дърво и кожа. Неколцина бяха опънали късите си лъкове от дърво и рог, но не стреляха. Останалите бяха въоръжени с къси копия и бойни чукове. Един беше с нащърбена каменна брадва. Носеха жалки парчетии метална броня, събрана от убити щурмоваци. Диваците не познаваха нито рударството, нито топенето, а на север от Вала ковачите бяха рядкост.

Корин извади дългия си меч. Историята как се бил научил да се бие с лявата ръка, след като загубил дясната, беше важна част от легендата за него: твърдяха, че след това боравел с оръжието по-добре отпреди. Джон се изправи рамо до рамо с едрия щурмовак и извади от ножницата Дълъг нокът. Въпреки мразовития въздух очите му залютяха от потта.

На десет разкрача от пещерата ловците спряха. Водачът им продължи сам, яхнал някакъв звяр, който приличаше повече на коза, отколкото на кон, поне ако се съдеше по увереността, с която се катереше по неравния склон. Когато мъжът и животното приближиха, Джон чу, че дрънчат: и двамата бяха снаряжени в ризници от кости. Кравешки, овчи кости, кости от кози, сърни и елени, грамадни кости от космати мамути… и човешки също.

— Дрънчаща риза — извика Корин.

— За враните аз съм Владетеля на костите. — Шлемът на ездача беше направен от счупен череп на великан, а нагоре и надолу от врата по ръцете му коженият елек беше обшит с мечи нокти.

Корин изсумтя.

— Никакъв владетел не виждам. Само едно псе, облечено в пилешки кости, което дрънчи, яхнало коза.

Дивакът изсъска от гняв и животното му се изправи на задните си крака. Наистина дрънчеше. Костите бяха свързани хлабаво и тракаха при всяко помръдване.

— Твоите кости скоро ще задрънчат, Полуръка. Ще ти сваря месата и от ребрата ти ще си направя ризница. Ще нанижа зъбите ти на гердан, да отблъскват магии, и ще ям овесена каша от черепа ти.

— Щом искаш костите ми, ела да си ги вземеш.

Дрънчащата риза не прояви охота да приеме поканата му. Броят на хората му не означаваше много в скалните теснини, където двамата черни братя бяха заели позиция; за да ги изтласкат от пещерата, диваците трябваше да им идват двама по двама. Но друг от бандата му подкара коня си и спря до него. Беше една от жените им воини, наричани „жени на копието“.

— Врани, ние сме четиринайсет на двама, и осем кучета за вашия вълк — извика тя. — Дали ще се биете, или ще бягате — наши сте.

— Покажи им — заповяда Дрънчащата риза.

Жената бръкна в оцапаната с кръв торба на рамото си и извади трофей. Ибин беше плешив като яйце, затова тя размаха главата му, хваната за ухото.

— Храбро умря — каза тя.

— Но умря — добави Дрънчащата риза. — Също както ще умрете и вие. — И развъртя брадвата над главата си. Добра стомана беше, със зъл блясък на двете остриета. Ибин никога не оставяше оръжието си без грижа. Другите диваци се струпаха зад него и зареваха злобни насмешки и закани. Неколцина избраха за подигравките си Джон.

— Тоя вълк твой ли е бе? — извика един мършав младок и развъртя каменен боздуган. — До залез-слънце ще ми стане наметало.

От другата страна на редицата друга жена на копието разтвори дрипавите си кожи да покаже на Джон тежката си бяла гърда.

— Бебенцето иска ли мама? Ела да си цукнеш, момченце.

Кучетата също залаяха.

— Искат да ни ядосват, за да направим някоя глупост. — Корин изгледа Джон. — Помни заповедите си.

— Май трябва да разкъшкаме враните — изрева Дрънчащата риза над общата врява. — Застреляйте ги.

— Не! — викна Джон и пристъпи две крачки напред. — Предаваме се!

— Предупредиха ме, че копелдашката кръв е страхлива — чу той хладния глас на Корин Полуръката зад себе си. — Виждам, че е така. Хайде, бягай при новите си господари, страхливецо.

С почервеняло лице, Джон заслиза по склона към седящия на коня си Дрънчаща риза. Дивакът се втренчи в него зад дупките на шлема си и каза:

— Свободният народ няма нужда от страхливци.

— Той не е страхливец. — Един от диваците с лъковете свали шлема си и тръсна дългата си рошава червена коса. — Това е копелето на Зимен хребет, дето ме пощади. Оставете го да живее.

Джон срещна очите на Игрит и онемя.

— Да умре! — настоя Владетелят на костите. — Черните врани са коварни птици. Не му вярвам.

На скалата над тях орелът плесна с криле и разцепи въздуха с гневен писък.

— Птицата те мрази, Джон Сняг — каза Игрит. — И с право. Беше човек, преди ти да го убиеш.

— Не знаех — отвърна искрено Джон и се помъчи да си спомни лицето на мъжа, когото беше посякъл в прохода. — Ти ми каза, че Манс би ме взел.

— И ще те вземе — каза Игрит.

— Манс не е тук — каза Дрънчащата риза. — Рагвил, изкорми го.

Едрата жена на копието присви очи и отвърна:

— Щом враната иска да дойде при свободния народ, нека покаже храбростта си и колко е искрен.

— Ще направя каквото искате.

Дрънчащата риза се разсмя и костената му броня затрака.

— Тогава убий Полуръката, копеле.

— Ако може — каза Корин. — Обърни се, Сняг, и умри!

А мечът на Корин вече идваше към него и Дълъг нокът успя някак да скочи нагоре и да го спре. Силата на сблъсъка едва не изби „меча копеле“ от ръката на Джон и го накара да залитне назад. „Не се колебай, каквото и да поискат от теб.“ Стисна го с две ръце, овладя се бързо и нанесе своя удар, но едрият щурмовак го помете настрана с презрителна лекота. И двубоят започна — бързината на младока срещу дивашката сила на ударите на Корин. Дългият меч на Полуръката сякаш връхлиташе срещу него отвсякъде, биеше като стоманен порой ту от едната страна, ту от другата, тласкаше го, накъдето си поиска, изваждаше го от равновесие. Джон вече усещаше, че ръцете му се схващат.

Дори когато зъбите на Дух се забиха свирепо в прасеца на щурмовака, Корин остана прав — но за миг само се разкри. Джон скочи и се превъртя. Щурмовакът залитна назад и в миг на Джон му се стори, че ударът му не го е докоснал. После по гърлото на едрия мъж се появи низ от червени сълзи, светли като наниз рубини, кръвта бликна и Корин Полуръката рухна на колене.

От муцуната на Дух капеше кръв, но само върхът на меча копеле беше оцапан, последната половин педя. Джон издърпа вълчището, коленичи и го прегърна през врата. Светлината в очите на Корин вече гаснеше.

— Остър — промълви той и вдигна посечените си пръсти. После ръката му падна и вече го нямаше.

„Знаеше — помисли изтръпнал Джон. — Знаеше, че ще поискат това от мен.“ Тогава се сети за Самуел Тарли, за Грен и за Ед Скръбния, за Пип и Тоуд в Черен замък. Беше ли ги загубил всички тях, както беше загубил Бран, Рикон и Роб? Кой беше той сега? И какво?

— Вдигнете го. — Нечии груби ръце го повлякоха и го изправиха. Джон не се възпротиви. — Имаш ли име?

Вместо него отговори Игрит.

— Името му е Джон Сняг. В жилите му тече кръвта на Едард Старк, от Зимен хребет.

Рагвил се разсмя.

— Кой би си го помислил? Полуръката да го посече изтърсакът на някакво лордче.

— Изкормете го! — викна Дрънчащата риза. Орелът долетя при него, кацна на шлема му — череп и изкряка.

— Той се предаде — припомни му Игрит.

— Да, и закла брат си — кимна добродушно един нисък мъж с ръждясал шлем.

Дрънчащата риза приближи с коня и костите издрънчаха.

— Вълкът го направи. Грозна работа. Смъртта на Полуръката беше моя.

— Всички видяхме как напираше да си я вземеш — подигра се Рагвил.

— Той е варг — каза Владетелят на костите. — И врана. Не ми харесва.

— Варг може и да е — отвърна Игрит, — но това никога не ни е плашило.

Останалите шумно се съгласиха. Зад очните дупки на пожълтелия череп Дрънчащата риза го изгледа, злобно, но се подчини на общата воля. „Тия наистина са свободен народ“ — помисли Джон.

Корин Полуръката го изгориха на мястото, където падна, върху клада от борови игли, съчки и накършени клони. Някои клони все още бяха зелени, горяха бавно и пушливо и пращаха черни валма в синята твърд на небето. След това Дрънчащата риза си прибра няколко овъглени кости, а другите хвърлиха зар за доспехите на щурмовака. Игрит спечели плаща му.

— През Писклив проход ли ще се връщаме? — попита я Джон. Не знаеше как ще понесе отново онези висини, нито дали конят му ще преживее още едно преминаване.

— Не — отвърна тя. — Зад нас няма нищо. — И го погледна с тъга. — Манс вече трябва да е слязъл по Млечна вода. Тръгнал е към твоя Вал.