Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (62)

ТИРИОН

Тесният процеп на забралото пречеше на Тирион да види какво има пред него, но когато извърна глава, видя три галери, спрели на каменистия бряг до плаца за турнирите и четвърта, по-голяма от другите, която стоеше навътре във водата и хвърляше от катапулт бурета с горящ катран.

— Клин — заповяда Тирион, след като хората му се изсипаха през страничната порта. Те се построиха. Той беше най-отпред. Сир Мандън Муур застана от дясната му страна, пламъците трепкаха по белия емайл на бронята му, очите му блестяха безстрастно зад шлема. Яздеше черен кон с бяла сбруя, снежнобелият му щит на Кралската гвардия беше затегнат на лявата му ръка. Отляво, видя Тирион с изненада, бе застанал Подрик Пейн, с меч в ръката. — Ти си много млад — каза му той. — Върни се.

— Аз съм вашият скуайър, милорд.

Тирион нямаше време за спорове.

— Тогава с мен. Не се отделяй.

Яздеха коляно до коляно, следвайки линията на извисилите се до тях стени. Флагът на Джофри плющеше в пурпур и злато на дългия прът в ръката на сир Мандън, с изправените на задните си крака в танц елен и лъв. От градските стени хвърчаха стрели, търкаляха се камъни и падаха с оглушителен грохот по земя и вода, по стомана и човешка плът. Отпред изникна Кралската порта и налитаща срещу нея тълпа войници, борещи се с огромния овен — дънер от черен дъб, обкован с желязна глава.

— Пики! — изкомандва Тирион и препусна в галоп.

Теренът беше прогизнал и хлъзгав от кал и кръв. Жребецът му се препъна в някакъв труп, копитата му се подхлъзнаха и заораха в калта и в миг Тирион се уплаши, че ще падне от седлото още преди да е стигнал до противника, но двамата с коня успяха някак да се задържат. Под портата мъжете се обръщаха и се престрояваха припряно да отбият удара. Тирион надигна брадвата и изрева:

— Кралски чертог!

Още гласове подеха вика му и стрелата от мъжки тела се понесе устремно — протяжен писък на стомана и коприна, на копита и стоманени остриета, целунати от огън.

Сир Мандън сниши върха на пиката си в последния възможен момент, флагът на Джофри се заби в гърдите на един мъж в обкован с желязо кожен елек и го надигна над земята преди дръжката да се прекърши. Пред Тирион имаше някакъв рицар, на чието връхно палто над бронята се виждаше лисица, надничаща от венец цветя. „Флорент — беше първата му мисъл, а секунда по-късно в главата му изкънтя: — но гологлав.“ Посече го в лицето с цялата тежест на брадвата. Рамото му изтръпна от сблъсъка. „Шага ще се пръсне от смях“ — помисли си и продължи напред.

Едно копие удари в щита му. Под препускаше до него и сечеше всеки, покрай когото минеха. Тирион смътно дочу окуражителните възгласи на мъжете по стените. Блъскащият по вратата овен се срути в калта и хората, които го носеха, се разбягаха. Тирион прегази един стрелец, посече един копиеносец, избегна замаха на един воин с увенчан с риба меч шлем. Сир Мандън профуча край него като самата смърт в снежнобялата си коприна. Мечът му сечеше ръце, цепеше глави и трошеше щитове като небесен гръм… макар че малцина от противниците бяха успели да прехвърлят реката с непострадали щитове.

Враговете им бягаха. Тирион се огледа, но от Подрик Пейн нямаше и помен. Една стрела забърса шлема му, пропускайки на два пръста очния процеп. Страхът, който го жегна, едва не го свали от седлото. „Ако ще стоя тук като пън, по-добре да си изрисувам мишена на гърдите.“

Отново пришпори коня си, заобикаляйки просналите се на пътя му тела. Руслото на Черна вода гъмжеше от корпусите на горящите галери. Петна от адски огън все още се носеха над водата, бълвайки яростно зелени валма на двадесет стъпки високо във въздуха. Бяха прогонили мъжете с овена, но сега се водеше битка по целия речен фронт. Хората на сир Бейлон Суан, най-вероятно, или на Лансел, се мъчеха да изтласкат враговете към водата.

— Продължаваме към Калната порта — заповяда той.

— Калната порта! — изрева сир Мандън. И клинът се понесе отново.

— Кралски чертог! — крещяха мъжете зад него, и: — Дребосъка! Дребосъка!

„Кой ли пък ги е научил на това?“ — зачуди се той. Чуваше приглушени писъци и алчния пукот на пламъците, воя на бойни рогове и бронзовия кънтеж на тръбите. Огънят бушуваше навсякъде. „Богове милостиви, нищо чудно, че Хрътката се уплаши. От пламъците се е уплашил…“

Над Черна вода се разнесе разкъсващ тъпанчетата трясък — един камък с големината на кон се стовари право върху една от галерите. „Наша или тяхна?“ Зад облаците пушек не можеше да се види. Клинът му се беше разпаднал, вече всеки беше повел личната си битка.

Брадвата натежа в юмрука му. Шепа мъже продължаваха да го следват, другите или бяха мъртви, или се разпиляха кой накъдето види. Трябваше да се пребори с жребеца си да продължи да препуска на изток. Едрият дестриер не харесваше огъня повече от Сандор Клегейн, но беше по-лесен за обуздаване.

Мъже изпълзяваха от реката, мъже горящи и кървящи, кашляха вода, залитаха и падаха, повечето издъхваха, щом излезеха на брега. Той поведе отряда си през тях, като посичаше онези, които още имаха сили да се държат на крака. Рицари два пъти по-едри бягаха от него или оставаха на място и загиваха. Изглеждаха му дребни и изплашени. „Ланистър!“, ревеше той и сечеше. Ръката му беше почервеняла до лакътя, лъскава на огнената светлина от реката. Конят му се изправи на задните си крака, той размаха брадвата към звездите и чу вика им: „Дребосъка! Дребосъка!“ Беше като пиян.

„Лудостта на боя.“ Никога не беше мислил, че ще я изпита, въпреки че Джайм често му я беше описвал. Как самото време като че ли се замъглява, забавя се и дори спира, как минало и бъдеще изчезват, докато не остане нищо друго освен мига, как бяга от теб страхът, бяга и мисълта, и самото ти тяло. „Тогава вече не усещаш раните по себе си, нито болката в гърба от тежестта на бронята, нито потта, стичаща се в очите ти. Преставаш да усещаш, преставаш да мислиш, преставаш да бъдеш ти, има я само битката и врага, този пред тебе и другия, и другия, и другия, и ти знаеш, че те се страхуват и са изтощени, но ти — ти си жив, а смъртта е навсякъде около теб, но мечовете им се движат толкова бавно, че можеш да танцуваш между тях и да се смееш.“

„Лудостта на боя. Аз съм джудже, но съм пиян от клане, нека ме убият, ако могат!“

Опитваха се. Още един с копие налетя срещу него. Тирион отсече върха на копието му, после китката му, после цялата ръка от рамото, обикаляйки го в кръг. Един стрелец, изгубил лъка си, замахна към него със стрелата, която беше стиснал в юмрука си като нож. Конят му го изрита в бедрото, просна го на земята и Тирион се изсмя. Мина в галоп покрай някакво забито в калта знаме, едно от пламтящите сърца на Станис, и посече пръта на две с един замах на брадвата. Рицар някакъв изникна от неизвестно къде и заблъска по щита му, стиснал в две ръце грамадния си меч, докато някой не заби кама под мишницата му. Някой от хората на Тирион, сигурно. Така и не разбра.

— Предавам се, сир — извика друг рицар по-надолу по реката. — Предавам се. Сир рицар, предавам ви се. Залогът ми. Ето, вземете го. — Мъжът лежеше в локва черна вода и му подаваше метална ръкавица в знак на покорство. Тирион трябваше да се наведе, за да я вземе. В това време над главата му се пръсна гърне с адски огън и зеленият пламък изригна. Във внезапно лумналата светлина той видя, че локвата не е черна, а червена. Китката на рицаря все още беше в ръкавицата. Той му я хвърли обратно. — Предавам се — изхлипа мъжът безнадеждно, безпомощно. Тирион свърна настрани и продължи.

Някакъв пехотинец сграбчи юздите на коня му и замахна с кама към лицето му. Тирион изби оръжието от ръката му и разцепи главата му с брадвата. Докато я изтръгваше, зърна встрани нещо бяло. Обърна се. Мислеше, че отново ще види сир Мандън Муур до себе си, но беше друг бял рицар. Сир Бейлон Суан също носеше бели доспехи, но наметалото на коня му беше с черно-белите лебеди на неговия дом. „Тоя рицар е повече петнист, отколкото бял“ — помисли разсеяно Тирион. Сир Бейлон беше оцапан от глава до пети и осажден от пушеците. Той вдигна боздугана си и посочи надолу по течението. По шиповете бяха полепнали парчета мозък и кости.

— Милорд, погледнете.

Тирион обърна коня си и погледна надолу по Черна вода. Течението отдолу продължаваше да влече, черно и силно, но повърхността кипеше от кръв и пламъци. Небето грееше червено, оранжево и ослепително зелено.

— Какво? — попита той. И видя.

Облечени в стомана пехотинци се изсипваха от разбилата се в един от кейовете галера. „Толкова много… откъде се взимат?“ Той примижа срещу пушеците и блясъка и ги проследи по реката. Там се бяха наблъскали една в друга двадесет или повече галери. Греблата им се бяха сплели, корпусите им бяха оплетени от изпопадалия такелаж. Бяха така здраво наблъскани, че не беше трудно да се скочи от едната палуба на другата и така да се прекоси Черна вода.

Стотици от най-смелите пехотинци на Станис Баратеон в момента правеха точно това. Тирион видя как един много тъп рицар се опита да премине с коня си, пришпорвайки побеснялото от ужас животно по клатещите се палуби, хлъзгави от кръвта и пращящи от зеления огън. „По дяволите, направили сме им мост“ — помисли отчаяно той. Части от моста потъваха, а други горяха и цялото нещо пукаше, поклащаше се и всеки момент изглеждаше готово да се пръсне, но това, изглежда, не ги спираше.

— Смели мъже са — каза с възхита той на сир Бейлон. — Я да идем да ги избием.

И поведе хората си през бушуващите пламъци, през саждите и пепелта по речния фронт, с тропот по каменния кей, следван от своите мъже, а зад тях — и от хората на сир Бейлон. Сред тях се появи и сир Мандън с нацепения си и потрошен щит. Пушеци и нажежени въглени изригваха във въздуха, а враговете се прекършиха пред атаката им, обърнаха гръб и се хвърлиха обратно във водата, събаряйки пред себе си други, които се мъчеха да се покачат. Подножието на понтона беше полупотънала вражеска галера с изписано на носа й „Драконова гибел“.

Копиеносец с герба с червения рак на дома Селтигар промуши коня на сир Бейлон и рицарят отхвърча от седлото. Тирион отсече главата на мъжа, профуча край него и вече беше късно да се спре. Жребецът му скочи от ръба на кея в плитката до глезените вода. Брадвата на Тирион изхвърча от ръката му, последвана от самия него, а палубата се надигна и го посрещна с влажен плясък.

Последва безумие. Конят му си беше счупил крак и цвилеше ужасно. Той успя някак да извади камата си и преряза гърлото на бедното животно. Кръвта бликна на пурпурен фонтан и намокри ръцете и гърдите му. Той успя да се изправи, залитна и отново започна да се бие сред плясъка на плуващите във водата клатещи се палуби. Срещу него прииждаха мъже. Някои убиваше, други раняваше, трети се отдръпваха от пътя му или се хвърляха във водата, но не свършваха, идваха още и още. Загуби си ножа, но намери счупено копие, откъде и как — не разбра. Стисна го с две ръце и замушка, сипейки ругатни и проклятия. Мъжете бягаха от него и той тичаше след тях, прехвърляше се през перилото на следващия кораб, после на следващия. Двете му бели сенки го следваха неотлъчно: Бейлон Суан и Мандън Муур, красиви в белите си брони. Сражаваха се, сякаш танцуваха.

Самият той убиваше тромаво и грозно. Един намушка в бъбрека, когато му се извърна в гръб, друг награби за крака и го прекатури във водата. Стрели свистяха покрай главата му и се чупеха в нагръдника му. Една заседна между раменника и нагръдника, но Тирион не я усети. Някакъв гол мъж падна от небето на палубата и се пръсна като хвърлена от кула презряла диня. Кръвта му плисна през процепа на шлема на Тирион. Отгоре полетяха камъни, заудряха по палубите, превръщайки хората наоколо в пихтия, докато накрая целият мост не се разтърси, после се усука с ужасно скърцане и го изхвърли настрани.

Водата нахлу в шлема му. Той го смъкна, захвърли го и запълзя по накланящата се палуба, докато водата не стигна до шията му. Въздухът се изпълни със стон, като предсмъртните викове на огромен звяр. „Корабът — успя да помисли Тирион, — корабът ще се откъсне.“

Разбитите галери се отцепваха една от друга, мостът се разпадаше. Щом осъзна това, той чу внезапния пукот, силен като гръмотевичен тътен, палубата под него се люшна и той се хлъзна назад във водата.

Наклонът беше толкова стръмен, че трябваше да се катери, притиснал гръб в палубата, педя по педя. С крайчеца на окото си видя, че корпусът, с който се бяха заплели, се отнесе надолу от течението, завъртя се бавно около оста си и мъжете по него заскачаха във водата. Някои бяха с пламтящото сърце на Станис на гърдите, други — с елена и лъва на Джофри, но това сякаш вече беше без значение. Нагоре и надолу горяха пожари. От едната му страна кипеше битка, невероятно гъмжило от ярки знамена се вееше над море от сражаващи се мъже, стени от щитове се градяха и се пръскаха, рицари на коне сечаха през масата от човешка плът и стомана, прах, кал, кръв и пушеци. От другата му страна високо на хълма беше надвиснала Червената цитадела и храчеше огън. Но всичко се беше объркало. За миг Тирион помисли, че полудява, че Станис и замъкът са си разменили местата. „Как е могъл Станис да се прехвърли на северния бряг?“ Малко по-късно осъзна, че палубата се превърта и той се е озовал от другата страна, така че замъкът и битката са си разменили местата. „Битка… каква битка, ако Станис не се е прехвърлил, с кого се бие тогава?“ Тирион беше твърде изтощен, за да го осмисли. Рамото го заболя ужасно и когато посегна да го разтрие, видя стрелата и си спомни. „Трябва да се разкарам от този кораб…“

Някой го викаше — той едва го чу през грохота на битката. Тирион се помъчи да му отвърне.

— Тука! Тука! Ето ме, помогнете! — Гласът му прозвуча толкова тънко и слабо, че самият той едва се чу и едва го позна. Издърпа се още нагоре по наклонената палуба и се хвана за перилото. Корпусът се натресе в следващата галера и се килна толкова рязко, че за малко да го изхвърли във водата. Къде му отидоха силите? Нищо не можеше да направи, освен да виси така.

— МИЛОРД! ХВАНЕТЕ РЪКАТА МИ! МИЛОРД ТИРИОН!

Там, на палубата на другия кораб, отвъд уширяващия се зев на черната вода стоеше сир Мандън Муур, протегнал ръка. Жълтите и зелени пламъци блестяха по бялата му броня. Металната му ръкавица беше хлъзгава от кръвта, но Тирион въпреки всичко се протегна, съжалявайки, че ръката му не е малко по-дълга. Едва в последния момент, точно когато пръстите им се допряха, нещо го жегна… Сир Мандън беше протегнал лявата си ръка? Защо…

Дали заради това се беше отдръпнал назад, или бе видял меча в края на краищата? Никога нямаше да разбере. Острието го перна точно под очите и той усети студения удар, а след него — адската болка. Главата му се завъртя, все едно че му бяха ударили шамар. Шокът от ледената вода беше като втори шамар. Той замаха с ръце да се хване за нещо — знаеше, че тръгне ли надолу, връщане няма. Едната му ръка успя някак да се докопа до разцепения край на гребло. Стисна го здраво като отчаян любовник и се закатери по хлъзгавото дърво, стъпка по стъпка. Очите му бяха пълни с вода, устата — пълна с кръв, а главата му пулсираше ужасно. „Боговете дано ми дадат сила да стигна палубата…“ Нищо друго не съществуваше, освен греблото, водата и палубата.

Накрая се претъркули и се изпъна по гръб, останал без дъх и сили. Над главата му се пръскаха оранжеви и зелени топки и оставяха светли дири между звездите. Остана му миг да помисли колко е красиво, преди сир Мандън да закрие гледката му. Рицарят беше бяла стоманена сянка, а очите му блестяха мрачно зад шлема. Тирион нямаше повече сила от една парцалена кукла. Сир Мандън постави върха на меча си на гърлото му и двете му длани се свиха на дръжката. И изведнъж се килна наляво, залитна и рухна върху перилото. Дървото се пръсна и сир Мандън се скри от очите му с вик и плясък. Миг след това двата корпуса отново се натресоха един в друг толкова силно, че палубата сякаш отскочи. После някой коленичи до него.

— Джайм? — изграчи той задавен от кръвта, напълнила устата му. Кой друг можеше да го спаси, ако не брат му?

— Не мърдайте, милорд. Ранен сте тежко.

„Момчешки глас, пълна безсмислица“ — помисли Тирион. Почти като гласа на Под.