Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (52)

ДЖОН

Огънят се виждаше в нощта, блеснал на склона на планината като паднала звезда. Гореше по-червен от другите звезди и не мигаше, макар че понякога лумваше ярко, а понякога загасваше като далечна искра, слаба и едва доловима.

„Половин миля напред и две хиляди стъпки нагоре — прецени Джон. — И разположен съвършено, за да се вижда всичко, което премине долу в прохода.“

— Наблюдатели в Пищящ проход? — зачуди се най-старият от тях. На младини бил скуайър на някакъв крал и затова черните братя все още го наричаха скуайър Долбридж. — Странно, от какво толкова се бои Манс Райдър?

— Ако разбере, че са запалили огън, ще съдере кожите на горките копелета — рече Ибин, набит плешив мъж с издути мускули.

— Там горе огънят значи живот — каза Корин Полуръката, — но може да значи и смърт. — По негова заповед не бяха рискували да палят огън на открито, след като навлязоха в планините. Ядяха студено осолено говеждо, корав хляб и още по-кораво сирене и спяха облечени и свити под камарата наметала, благодарни един на друг за топлината. Това напомняше на Джон за студените нощи преди много време, когато спеше с братята си. Тези мъже също бяха братя, макар леглото, което деляха, да беше от камък и пръст.

— Сигурно имат рог — каза Каменната змия.

— Не им трябва рог — отвърна Полуръката.

— Катеренето през нощта ще е дълго и жестоко — промълви Ибин, загледан в далечната искра през процепа между скалите, които ги бяха приютили. Небето беше ясно, планинските зъбери се издигаха черно над черно чак до самия връх, където студените им корони от сняг и лед блестяха на лунната светлина.

— И падането ще е още по-дълго — каза Корин Полуръката. — Двама души, според мен. Там горе сигурно ще са двама, да се редуват.

— Аз. — Каменната змия вече бе доказал, че е най-добрият катерач сред тях. Трябваше да е той.

— И аз — каза Джон Сняг.

Корин Полуръката го погледна. Джон чуваше писъка на вятъра, провиращ се през високия проход над тях. Един от конете изцвили и затупа с крак по каменистата земя в кухината, където ги бяха скрили.

— Вълкът ще остане с нас — каза Корин. — Бялата козина се вижда много лесно на лунна светлина. — Обърна се към Каменната змия. — Когато приключите, хвърлете горяща главня. Ще дойдем като я видим да пада.

— Сега е най-подходящият момент за тръгване — каза Каменната змия.

Всеки от двамата взе по една дълга намотка въже. Каменната змия понесе и торба с железни клинове, и малък чук с увита в дебело кече глава. Оставиха конете заедно с шлемовете и ризниците — и Дух. Джон клекна и се остави вълчището да го оближе, преди да тръгнат.

— Остани — заповяда му. — Ще се върна да те взема.

Каменната змия поведе. Беше нисък и жилав мъж, около петдесетгодишен и белобрад, но по-силен, отколкото изглеждаше, и имаше най-доброто нощно зрение от всички, които Джон познаваше. Тази нощ щеше да му потрябва. През деня планините изглеждаха синкавосиви и засипани със слана, но щом слънцето се скриеше зад назъбените им върхове, ставаха черни. Сега изгряващата луна ги бе изрисувала с бяло и сребристо.

Черните братя се движеха през черни сенки между черни скали, катереха се по стръмната лъкатушеща пътека и дъхът им мръзнеше в черния въздух. Джон се чувстваше почти гол без ризницата си, но тежестта й не му липсваше особено. Пътят беше тежък и бавен. Да се бърза означаваше да си счупиш глезен, ако не и по-лошо. Каменната змия, изглежда, знаеше къде да стъпва по инстинкт, но Джон трябваше да бъде по-предпазлив по начупения и неравен терен.

Пищящия проход всъщност представляваше поредица от проходи, дълъг и извиващ се сякаш безкрайно пролом. Обикаляше покрай ледени обрулени от вятъра върхове и след това се спускаше през дълбоки и скрити долини, които рядко виждаха слънце. Освен спътниците си, Джон не беше зърнал нито едно живо човешко същество, откакто оставиха гората зад себе си, за да тръгнат нагоре. Ледени нокти се оказаха едно от най-жестоките места, сътворени от боговете, и също толкова враждебно към хората. Тук вятърът режеше като нож и пищеше в нощта като майка, оплакваща закланите си деца. Малкото дървета, които се срещаха, бяха все ниски и криви, израснали странично от пукнатини и цепнатини. Над пътеката често надвисваха канари, покрити с ледени висулки, които отдалече приличаха на дълги бели зъби.

Въпреки всичко това Джон Сняг не съжаляваше, че тръгна. Тук имаше и чудеса. Беше видял как слънчевата светлина проблясва по тънкия лед на водопадите, когато се плъзнат над устните на стръмните скалисти пропади, и една планинска морава, пълна с късни есенни цветя — сини ледозъбчета, яркочервен мразоплам, рижи и златни ивици писклива трева. Взирал се беше в пропасти толкова дълбоки и черни, че сякаш свършваха в някакъв ад, и беше яздил по разяден от ветровете мост от естествен камък, без нищо освен небето от двете му страни. Орли гнездяха по висините и се спускаха на лов из долините, кръжаха волно на огромните си синьо-сиви криле, които сякаш бяха част от самото небе. Веднъж видя как дива котка се промъкна като сянка към един овен и се плъзна по стръмния склон като дим, докато не стане готова за смъртния си скок.

„Сега е нашият ред за скок.“ Съжали, че не може да се движи толкова сигурно и безшумно като онази котка и да убива бързо като нея. Дълъг нокът бе в ножницата на гърба му, но можеше да не стигне място да го извади. Носеше си нож и кама за по-близък бой. „Те също ще имат оръжия, а аз съм без броня.“ Зачуди се кой ще се окаже дивата котка на заранта и кой — овенът.

За дългата част от пътя се задържаха по пътеката, следвайки извивките й като на змия по склона — нагоре и все нагоре. Понякога планината се нагъваше и огънят се губеше от погледа им, но рано или късно се появяваше отново. Пътеката, избрана от Каменната змия, не ставаше за коне. На места Джон трябваше да опира гръб в студения камък и да се придвижва странично като рак, педя по педя. Дори когато пътеката се разширяваше, беше измамна. Имаше пукнатини, достатъчно широки, за да погълнат човешки крак, камъчета, по които можеше да се подхлъзнеш, кухини, в които водата се събираше денем и замръзваше нощем. „Стъпка и после нова — казваше си Джон. — Стъпка и после друга, и няма да падна.“

Не се беше бръснал, откакто оставиха Юмрука на Първите, и мустаците му се бяха заледили. Два часа след началото на катеренето вятърът задуха толкова яростно, че той можа само да се свие и да се прилепи до скалата, молейки се дано да не го отвее от планината. „Стъпка и после друга — каза си той, след като вятърът поутихна. — Стъпка и после друга, и няма да падна.“

Скоро се оказаха толкова високо, че беше по-добре да не мисли да поглежда надолу. Нищо нямаше долу освен зейнала чернота, нищо горе, освен луна и звезди.

— Планината е твоята майка — беше му казал Каменната змия при едно много по-леко катерене преди няколко дни. — Прилепи се до нея, притисни лицето си до гърдите й и тя няма да те пусне. — Джон се беше пошегувал: каза, че винаги се бил чудил коя е майка му, но така и не бил помислял, че ще я намери в Ледени нокти. Сега обаче това не му се струваше никак смешно. „Стъпка и после друга“ — помисли той и се прилепи плътно до скалата.

Тясната пътека изведнъж се прекъсна от черна гранитна издатина. След ярката лунна светлина сянката й беше толкова черна, че сякаш влизаха в пещера.

— Право нагоре — каза му шепнешком щурмовакът. — Трябва да излезем над тях. — Той свали ръкавиците си, пъхна ги зад колана си, върза единия край на въжето около кръста си, а другия — около Джон. — Тръгни след мен, когато въжето се опъне. — Не изчака за отговор, а се закатери веднага, невероятно бързо. Дългото въже бавно започна да се развива. Джон го гледаше внимателно, запомняше всяко негово движение и къде точно се хваща, и когато се разви и последната намотка, също свали ръкавиците си и го последва, много по-бавно.

Каменната змия беше намотал въжето около един гладък скален зъбер, на който го чакаше, но веднага щом Джон стигна до него, отново го разви и продължи нагоре. Този път нямаше подходящи процепи, затова той извади увития с кече чук и заби клин в малка цепнатина в камъка с няколко тъпи удара. Колкото и да бяха тихи звуците, отекваха от камъка толкова силно, че Джон трепваше при всеки удар, сигурен, че диваците също са ги чули. Когато клинът се заби здраво, Каменната змия затегна въжето за него. „Сучи от гръдта на планината — напомни си Джон. — Не поглеждай надолу. Дръж тежестта си над стъпалата. Не поглеждай надолу. Гледай в скалата пред теб. Мога да си поема дъх ей на онази издатина там, само да стигна до нея. Изобщо не поглеждай надолу.“

Веднъж кракът му се хлъзна и сърцето му замря в гърдите, но боговете бяха милостиви и той не падна. Усещаше как студът се просмуква от камъка в пръстите му, но не смееше да си сложи ръкавиците; ръкавиците щяха да се плъзгат, колкото и плътни да изглеждаха, щяха да се отместват между кожата му и камъка, а тук горе това можеше да го убие. Изгорената му ръка започна да изтръпва и скоро го заболя. Разрани палеца си и след това оставяше петна кръв всеки път, когато опреше ръката си в замръзналия камък. Дано само да му останеха всички пръсти, докато се качаха горе.

Но продължаваше — нагоре и все по-нагоре, а черните сенки пълзяха по осветената от луната скална стена. Всеки долу в коритото на прохода щеше да ги види лесно, но планината ги криеше от погледите на диваците при огъня. Вече бяха близо. Джон ги усещаше. Усещаше близостта им, но не мислеше сега за враговете си, а за своя брат в Зимен хребет. „Бран толкова обичаше да се катери. Една десета само да имах от неговата смелост.“

Стената прекъсваше на две трети от пътя им нагоре с крива цепнатина в заледения камък. Каменната змия подаде ръка да му помогне да се изкачи. Отново беше сложил ръкавиците си и Джон направи същото. Щурмовакът му кимна наляво и двамата изпълзяха по ръба около триста разкрача или малко повече, и накрая видяха смътния оранжев блясък под устието на пролома.

Диваците бяха наклали стражевия си огън в плитка падина над най-тясната част на прохода, със стръмна пропаст отдолу и скала отзад, която да ги засланя от вятъра. Същата тази скала позволи на черните братя да се доберат само на няколко стъпки от тях, лазейки по корем, докато накрая не се озоваха точно над хората, които трябваше да убият.

Единият беше заспал, свит под камара животински кожи. Джон видя от него само косата, яркочервена на светлината на пламъците. Вторият седеше до огъня и мърмореше унило заради ледения вятър. Третият наблюдаваше прохода, въпреки че нямаше много за гледане — само една огромна, пълна с мрак купа, обрамчена от снежните рамене на планините. Наблюдателят носеше рог.

„Трима.“ За миг Джон се поколеба. „Уж трябваше да са двама.“ Единият обаче спеше. А и дали бяха двама, трима или двайсет, той все едно трябваше да направи онова, за което бяха дошли. Каменната змия го докосна по рамото и посочи дивака с рога. Джон кимна към другия до огъня. Непривично усещане — да си избираш кого да убиеш. Половината му живот беше минал с меча и ножа в ръка, в подготовка за този момент. „Дали и Роб се е чувствал така преди първата си битка?“ — зачуди се той, но нямаше време за подобни разсъждения. Каменната змия се задвижи, бърз като прякора си, и скочи при диваците сред дъжд от камъчета. Джон измъкна Дълъг нокът и го последва.

Всичко сякаш стана мигновено. По-късно в спомените си Джон сигурно щеше да се възхищава на смелостта на дивака, който първо посегна за рога, вместо към оръжието. Вдигна го към устните си, но преди да успее да го надуе, Каменната змия му го изби с един замах на късия си меч. Човекът на Джон скочи и замахна с една горяща главня към лицето му. Той се дръпна. С крайчеца на окото си зърна, че спящият се размърда, и разбра, че трябва бързо да приключва с първия. Когато главнята отново описа огнена дъга, той налетя срещу нея и замахна с меча с две ръце. Валирианската стомана разкъса козина, плъст, вълна и плът, но когато дивакът падна, се изви и мечът се изплъзна от ръцете на Джон. Третият дивак се изправи. Джон измъкна камата си, сграбчи го за косата, замахна с ножа към гърлото му… не, гърлото й… Ръката му замръзна.

— Момиче.

— Наблюдател — каза Каменната змия. — Дивачка. Довърши я.

Джон видя страха и пламъка в очите й. От убождането на ножа по бялото й гърло потече кръв. „Едно мушване и край“ — каза си той. Беше толкова близо, че помириса дъха й на лук. „Не е по-голяма от мен.“ Нещо в нея му напомни за Аря, макар че изобщо не си приличаха.

— Ще се предадеш ли? — попита той и леко извъртя камата. „Ами ако не се предаде?“

— Предавам се. — Думите й излязоха на бяла пара в студения въздух.

— Тогава си наша пленница. — Дръпна камата от меката кожа на гърлото й.

— Корин не ни каза да взимаме пленници — обади се Каменната змия.

— Не е казал и да не взимаме. — Джон пусна косата на момичето и тя залази назад, по-далече от тях.

— Тя е воин. — Каменната змия посочи дългата дръжка на брадвата, лежаща до кожените завивки. — Посягаше към нея, когато я сграбчи. Дай й и най-малката възможност, и ще ти разцепи главата.

— Няма да й дам възможност. — Джон изрита брадвата по-надалече. — Как се казваш?

— Игрит. — Тя опипа гърлото си, после погледна окървавената си ръка.

Джон прибра камата в канията и измъкна Дълъг нокът от убития.

— Моя пленница си, Игрит.

— Аз ти казах името си.

— Аз съм Джон Сняг.

Тя трепна.

— Зло име.

— Име на копеле — отвърна той. — Баща ми беше лорд Едард Старк от Зимен хребет.

Момичето го изгледа предпазливо, но Каменната змия се изсмя жлъчно.

— Обикновено пленникът трябва да говори, нали? — Щурмовакът мушна един дълъг клон в огъня. — Не че ще ти каже нещо. Виждал съм диваци, които ще си отхапят езика, но няма да ти отговорят на въпросите. — Когато краят на клона пламна, той направи две крачки и го хвърли над прохода. Клонът запада в тъмното, пръскайки искри, и се изгуби.

— Трябва да ги изгорите — каза Игрит.

— Затова трябва по-голям огън, а големите огньове се виждат отдалече. — Каменната змия се обърна и погледът му обходи черния простор за искра светлина. — Наблизо има други диваци, затова ли?

— Изгорете ги — повтори упорито момичето. — Инак тия мечове може отново да ви потрябват.

Джон си спомни за мъртвия Отор и студените му черни ръце.

— Май трябва да направим както казва.

— Има и други начини.

Каменната змия клекна до мъжа, когото бе посякъл, съблече му наметалото, ботушите, колана и дебелия кожух, а след това метна тялото на жилавото си рамо и го понесе към ръба. Изпъшка и го хвърли. След малко отнякъде много под тях се чу тежък мек плясък. Щурмовакът вече разсъбличаше втория труп и започна да го влачи за ръцете. Джон го подхвана за краката, двамата залюляха мъртвеца и го хвърлиха в нощната чернилка.

Игрит гледаше, без нищо да каже. Джон си даде сметка, че е по-голяма, отколкото му се бе сторила отначало. На цели двайсет години може би, но ниска за годините си, с къси крака и кръгло лице, малки ръце и чип нос. Рижата й коса беше рошава. Изглеждаше пълна, както седеше свита, но то бе от пластовете кожа и вълна. Отдолу можеше да е мършава като Аря.

— За нас ли ви пратиха да гледате? — попита я Джон.

— За вас, и за други.

Каменната змия потри ръце над огъня.

— Какво има отвъд прохода?

— Свободният народ.

— Колко са?

— Стотици хиляди. Повече, отколкото си виждал през живота си, врано. — Тя се усмихна. Зъбите й бяха криви, но много бели. „И тя не знае колко са.“

— Защо дойдохте тук?

Игрит не отговори.

— Какво търси вашият крал в Ледени нокти? Не можете да останете тук. Тук няма храна.

Тя извърна лице от него.

— Каните ли се да тръгнете към Вала? Кога?

Тя се взираше в пламъците все едно, че не го чуваше.

— Знаеш ли нещо за чичо ми Бенджен Старк?

Игрит продължаваше да мълчи. Каменната змия се засмя.

— Ако си изплюе езика, не казвай, че не съм те предупредил.

Сред скалите отекна сърдито ръмжене. Дива котка! Джон стисна меча си. Чу се ръмжене, много по-наблизо.

— Няма да ни безпокоят — каза Игрит. — Идват за мъртвите. Котките подушват кръв от шест мили. Ще останат при телата, докато не изядат и последното късче месо, и после ще счупят костите за мозъка.

Джон чу мляскането на зверовете. Чак му прилоша. Топлината на огъня го накара да почувства умората, но макар да беше уморен до смърт, не смееше да заспи. Беше взел пленничка и негов дълг беше да я пази.

— Бяха ли ти роднини? — попита я той тихо. — Двамата, които убихме?

— Не повече, отколкото на теб.

— На мен? — Той се намръщи. — Какво искаш да кажеш?

— Ти каза, че си Копелето на Зимен хребет.

— Да.

— Коя е майка ти?

— Някаква жена. Майките са жени, нали? — Някой му го беше казал веднъж. Не помнеше кой.

Тя отново се усмихна и белите й зъби блеснаха.

— И никога ли не ти е пяла песента за зимната роза?

— Не познавам майка си. Нито такава песен.

— Биел Барда я е съчинил — каза Игрит. — Преди много време той бил крал отвъд Вала. Целият свободен народ знае песните му, но вие на юг сигурно не ги пеете.

— Зимен хребет не е на юг — възрази Джон.

— На юг е. Всичко под Вала е на юг от нас.

Никога не бе разсъждавал по този начин.

— Предполагам зависи откъде го гледаш.

— Да — съгласи се Игрит. — Винаги е така.

— Разкажи ми — подкани я Джон. Щяха да минат часове, докато Корин стигне дотук, а разказът й поне щеше да го държи буден. — Искам да чуя тази твоя история.

— Може да не ти хареса.

— Нищо, искам да я чуя.

— Каква храбра черна врана — подигра му се тя. — Е, добре. Много преди да стане крал на свободния народ, Биел бил велик разбойник.

Каменната змия изсумтя.

— Убиец, крадец, изнасилвач — това искаш да кажеш.

— И това зависи откъде го гледаш — каза Игрит. — Старк на Зимен хребет искал главата на Биел, но така и не можел да го хване, а вкусът на поражението го задавял. Един ден в горчивината си той нарекъл Биел страхливец, който ограбва само слабите. Когато Биел чул това, се зарекъл да даде урок на владетеля. Прехвърлил се през Вала, спуснал се на юг по кралския път и една зимна нощ влязъл в Зимен хребет с лютня в ръка, като се нарекъл с името Скигерик от Скагос. „Скигерик“ означава „измамник“ на Древния език, който говорели Първите хора и който великаните говорят и до днес.

— На север или на юг, певците винаги ги посрещат с радост, така че Биел ял на трапезата на самия лорд Старк и свирел на седящия във високия си стол лорд, докато не изтекла половината нощ — продължи тя. — Свирел той старите песни, а и нови, които бил съчинил, и свирел и пеел толкова добре, че когато свършил, лордът му предложил да назове своята награда.

— Искам само едно цвете — отвърнал Биел, — най-хубавото цвете, което цъфти в градините на Зимен хребет.

— Случило се така, че точно тогава разцъфвали зимните рози, а няма по-рядко, нито по-ценно цвете от това. Затова Старк изпратил цветаря си в стъклените градини и заповядал да му откъснат най-красивата зимна роза, за да плати на певеца. Речено — сторено. Но на заранта певецът го нямало… а също и девицата дъщеря на лорд Брандън. Леглото й намерили празно, а на възглавницата на мястото на главата й Биел бил оставил светлосинята роза.

Джон никога не беше чувал тази история.

— Кой Брандън трябва да е това? Брандън Строителя е живял във Века на Героите, хиляди години преди Биел. Имало е един Брандън Подпалвача и баща му, Брандън Корабостроителя преди него, но…

— Това бил Брандън Лишения от дъщеря — прекъсна го рязко Игрит. — Ти ще слушаш ли приказката, или не?

Той се навъси.

— Продължавай.

— Лорд Брандън нямал други деца. По негова молба черните врани се спуснали от замъците си, стотици и стотици, но никъде не намерили и следа както от Биел, така и от девицата. Търсили ги почти цяла година, докато накрая лордът не се поболял. Вече изглеждало, че идва край на родословието на Старките. Но една нощ, докато лежал и чакал смъртта си, лорд Бран чул бебешки плач. Тръгнал към звука и намерил дъщеря си в спалнята й, заспала и с бебе до гърдите й.

— Биел я върнал?

— Не. Те през цялото време били в Зимен хребет, само че се скрили при мъртвите под замъка. Девицата толкова обикнала Биел, че му родила син, казва песента… макар че да си кажем честно, в песните, дето той е съчинил, всички девици обикват Биел. Все едно, сигурното е, че Биел оставил дете в отплата за розата, която откъснал неканен, и че момчето пораснало и станало следващия лорд Старк. Та така… ти носиш кръвта на Биел, както и аз.

— Това никога не е било — каза Джон.

Тя сви рамене.

— Било, не било… Но песента е хубава. Майка ми я пееше често. Тя също беше жена, Джон Сняг. Като твоята. — Тя потърка гърлото си, където я беше порязала камата му. — Песента свършва с намирането на бебето, но историята има по-тъжен край. Трийсет години по-късно, когато Биел вече бил кралят отвъд Вала и повел свободния народ на юг, тъкмо младият лорд Старк го срещнал при Замръзналия брод… и го убил, защото Биел не поискал да пострада синът му, когато се сблъскали мечовете им.

— И синът убил баща си — каза Джон.

— Тъй — кимна тя. — Но боговете не обичат родоубийците, дори когато убият, без да знаят. Когато лорд Старк се върнал от битката и майка му видяла главата на Биел забучена на копието му, в скръбта си се хвърлила от една кула. Синът й не я надживял дълго. Един от васалните му лордове му одрал кожата и я носел като плащ.

— Вашият Биел е лъжец — каза й вече убедено Джон.

— Не е — отвърна Игрит. — Но истината на един бард е различна от моята и твоята. Все едно, ти ме помоли да ти разкажа историята и аз ти я разказах. — Извърна лице от него, притвори очи и сякаш заспа.

Корин Полуръката пристигна с изгрева. Черните камъни бяха станали сиви, а небето на изток — мастиленосиньо, когато Каменната змия забеляза щурмоваците да се изкачват в нишка по виещата се пътека.

Джон събуди пленничката си, хвана я за ръката и заслизаха да ги посрещнат. За щастие имаше друга пътека надолу откъм северозапад и пътят по нея беше много по-лек, отколкото при катеренето. Чакаха в една тясна клисура, когато братята се появиха, повели конете. Още щом ги подуши, Дух затича напред. Джон клекна и остави вълчището да затвори челюсти около китката му и да задърпа ръката му. Беше стара тяхна игра; но когато погледна нагоре, видя, че Игрит ги гледа с очи широки и бели като кокоши яйца.

Корин Полуръката замълча, като видя пленничката.

— Бяха трима — каза му Каменната змия. Само толкова.

— Двама подминахме — рече Ибин, — по-скоро онова, което котките бяха оставили от тях. — Той изгледа кисело момичето, без да крие неодобрението си.

— Тя се предаде — принуди се да промълви Джон.

Лицето на Корин остана безизразно.

— Знаеш ли кой съм?

— Корин Полуръката. — Пред него момичето изглеждаше почти дете, но го погледна смело.

— Кажи ми истината. Ако аз попаднех в ръцете на твоите хора и се предадях, какво щеше да ми спечели това?

— По-бавна смърт, отколкото иначе.

Едрият щурмовак погледна Джон.

— Нямаме храна да я храним, нито можем да отделим човек да я пази.

— Пътят пред нас е достатъчно опасен, момко — рече скуайър Долбридж. — Един вик само, когато трябва да мълчим, и всички сме обречени.

Ибин извади камата си.

— Една стоманена целувка и ще замълчи завинаги.

Гърлото на Джон пресъхна. Погледна ги един по един безпомощно.

— Тя сама ми се предаде.

— Значи ти трябва да направиш каквото трябва да се направи — каза Корин Полуръката. — Носиш кръвта на Зимен хребет и си мъж на Нощния страж. — Погледна останалите. — Хайде, братя. Оставете това на него. По-лесно ще му е, ако не гледаме.

И поведе хората нагоре по стръмната виеща се пътека към бледорозовия блясък на слънцето, пробило през една седловина, и скоро само Джон и Дух останаха с дивото момиче. Той си помисли, че Игрит може би ще се опита да побегне, но тя остана на място. Мълчеше и го гледаше.

— Никога досега не си убивал жена, нали? — Когато поклати глава, тя каза: — Ние умираме също като мъжете. Но не е нужно да го правиш. Манс ще те вземе с охота при себе си, знам го. Има тайни пътища. Враните никога няма да ни хванат.

— Аз също съм „врана“ като тях — каза Джон.

Тя кимна примирено.

— Ще ме изгориш ли след това?

— Не мога. Димът може да се види.

— Така е. — Сви рамене. — Какво пък, има по-лоши места, където да свършиш, от корема на една скална котка.

Той измъкна през рамо Дълъг нокът.

— Не те ли е страх?

— Снощи ме беше страх — призна тя. — Но сега слънцето е изгряло. — Прибра косата си да оголи врата си и коленичи пред него. — Удряй здраво и вярно, врано, инак ще се върна и няма да ти дам покой в сънищата.

Дълъг нокът не беше толкова дълъг или тежък като Лед на баща му, но все пак си беше валирианска стомана. Той я докосна с резеца да отбележи къде да падне ударът и Игрит потръпна.

— Студен е — каза тя. — Хайде, побързай.

Той вдигна Дълъг нокът, стиснал здраво дръжката с две ръце. „Само един удар, с цялата ми сила.“ Можеше поне да й даде бърза и чиста смърт. Беше син на своя баща. Нали? Нали?

— Хайде — подкани го тя след миг. — Хайде, копеле. Хайде! Не мога да стоя храбра вечно. — Когато ударът не последва, тя извърна глава и го погледна.

Джон свали меча.

— Тръгвай — промълви той.

Игрит го зяпна.

— Хайде! — каза той. — Преди да съм размислил. Тръгвай.

И тя тръгна.