Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (51)

ТЕОН

Допреди миг спеше. В следващия беше буден.

Кира се беше сгушила до него, леко преметнала ръка над неговата, гърдите й се триеха в гърба му. Чуваше дишането й: тихо и спокойно. Завивката се беше усукала около тях. Спалнята тънеше в мрак и тишина.

„Какво е това? Чух ли нещо? Някого?“

Вятърът въздъхна плахо в прозорците. Някъде далече се чу мяукане на разгонена котка. Нищо друго. „Спи, Грейджой — каза си той. Замъкът е тих, а ти си сложил постове. При вратата си, при портите, оръжейната.“

Щеше да го отдаде на някой лош сън, но не помнеше да е сънувал. Кира го беше изтощила. Докато не прати да му я доведат, беше преживяла всичките си осемнадесет години в зимното градче, без кракът й да е стъпвал нито веднъж в замъка. Дойде при него влажна, жадна и гъвкава като невестулка, а и не можеше да се отрече тръпката от това да шибаш една обикновена кръчмарска курва в ложето на самия лорд Едард Старк.

Тя промърмори сънено, когато Теон се измъкна изпод ръката й и стана. В камината още тлееха няколко въглена. Векс спеше на пода до леглото, загърнат в дебелото си наметало и мъртъв за света. Нищо не помръдваше. Теон отиде при прозореца и отвори капаците. Нощта го докосна с хладните си пръсти и голата му кожа настръхна. Той се наведе над каменния парапет и заоглежда тъмните кули, празните дворове, черното небе и звездите — повече, отколкото човек можеше да преброи дори да доживееше до сто години. Над Кулата с камбаната беше надвиснала месечината и мяташе отражението си по покрива на стъклените градини. Не чу нито викове за тревога, нито гласове, нито стъпки дори.

„Всичко е наред, Грейджой. Чуваш ли тишината? Би трябвало да си пиян от радост. Ти взе Зимен хребет с тридесет мъже, подвиг, достоен за песен.“ Теон тръгна към леглото. Мислеше да обърне Кира по гръб и да я начука отново, това щеше да прогони нелепите страхове. Стоновете и кикотът й щяха да удавят тягостната тишина.

Спря. Толкова беше свикнал с воя на вълчищата, че вече почти не чуваше… но някаква частица от него, някакъв ловен инстинкт чу липсата му.

Пред вратата стоеше Урцен, жилав мъж с кръгъл щит на гърба.

— Вълците мълчат — каза му Теон. — Иди да видиш какво правят и се върни веднага. — Мисълта за избягалите на воля вълчища го обезпокои. Помнеше още деня във Вълчия лес, когато диваците нападнаха Бран. Лято и Сив вятър ги бяха разкъсали.

Когато сръга Векс с върха на ботуша си, момчето се стресна и разтърка очи.

— Виж дали Бран Старк и братчето му са си легнали, и по-бързо.

— Милорд? — измрънка сънено Кира.

— Ти спи, това тебе не те засяга.

Теон си сипа чаша вино и я изпи до дъно. И през цялото време се вслушваше, с надеждата, че ще чуе вълчия вой. „Твърде малко мъже — помисли той кисело. — Имам твърде малко хора. Ако Аша не дойде…“

Векс се върна много бързо и само поклати глава. Теон изруга и подири ризата и панталона си по пода, където ги беше хвърлил в бързината да подхване Кира. Над туниката надяна кожения си елек с пришитото желязо, а на кръста закопча колана с меча и камата. Косата му беше рошава като гора, но си имаше по-големи грижи.

През това време Урцен се върна.

— Вълчищата ги няма.

Теон си каза, че трябва да е хладнокръвен и разсъдлив като лорд Едард.

— Вдигай замъка — рече той. — Изкарайте ги в двора, всички, да видим кой е тук и кой го няма. И кажи на Лорен да обиколи портите. Векс, ти с мен.

Зачуди се дали Стиг вече е стигнал Дълбоки лес. Не беше толкова добър ездач, за какъвто се пишеше — никой от железните хора не стоеше много добре на седлото, — но времето бе достатъчно. Аша сигурно също беше на път. „И ако разбере, че съм изтървал Старките…“ Не можеше да понесе тази мисъл.

Спалнята на Бран беше празна, тази на Рикон също. Наруга се сам. Трябваше да остави стражи при тях, но беше решил, че е по-важно да постави хората си по стените и да пазят портите, отколкото да ги прави бавачки на две деца, едно от които при това — сакато.

Когато започнаха да изкарват хората на замъка от двора, се разнесоха хлипове. „Ще хлипат! Бях кротък и добър с тях, но сега ще ми платят.“ Беше заповядал дори да набият с камшици до кръв двама от хората му заради изнасилването на онова момиче от кучкарника, за да им покаже, че е справедлив. „Но още винят мен за насилието. И за другите.“ Смяташе, че е несправедливо. Микен се беше убил сам с устата си, както и Бенфред. Колкото до Чайл, трябваше все пак да даде някого на Удавения бог, хората му го очакваха.

— Не те мразя — беше казал на септона преди да го хвърлят в кладенеца, — но ти и твоите богове нямате вече място тук. — Човек можеше да помисли, че останалите ще са благодарни, че не е избрал някой от тях, но не. Теон се зачуди колко ли от тях са съучастници в заговора срещу него.

Урцен се върна с Лорен Черния.

— Ловджийската порта — каза Лорен. — Ела да видиш.

Ловджийската порта беше до кучкарника и кухните. Отваряше се направо към полетата и горите и ездачите можеха да влизат и излизат направо, без да заобикалят през зимното селище, и затова се предпочиташе от ловците.

— Кой пазеше тук? — попита Теон.

— Дренан и Скуинт.

Дренан беше единият от мъжете, изнасилили Пала.

— Ако те са пуснали момчетата да избягат, този път няма да им се размине само с малко кожа от гърбовете, заклевам се.

— Няма нужда — отвърна кратко Лорен Черния.

И нямаше. Намериха Скуинт да плува с лицето надолу в рова, червата му се носеха след него като бели змии. Дренан лежеше полугол в стражевата къщичка на портата, в малката стая, откъдето вдигаха и спускаха моста. Гърлото му беше разпрано от ухо до ухо. Раздраната му риза криеше полузарасналите белези по гърба, но ботушите му бяха захвърлени на чергите, а гащите му бяха усукани около стъпалата. На масата до вратата имаше парче сирене и празна кана. И две чаши.

Теон вдигна едната и помириса утайката на дъното.

— Скуинт е бил горе на бойниците, нали?

— Да — каза Лорен.

Теон хвърли чашата в камината.

— Според мен Дренан си е свалял гащите да го набута на жената, но му го е набутала тя. С ножа му за сирене, както изглежда. Някой да вземе една пика и да извади другия тъпак от рова.

Другият тъпак беше в доста по-лошо състояние от Дренан. Когато Лорен Черния го извади от водата, видяха, че едната му ръка е изтръгната от лакътя. Половината му врат липсваше, а на мястото на пъпа и слабините му зееше дупка. Пиката разкъса вътрешностите му, докато Лорен го теглеше. Вонята беше ужасна.

— Вълчищата — каза Теон. — И двете според мен.

Погнусен, той се върна при подвижния мост. Зимен хребет беше обкръжен с две масивни гранитни стени и широк ров между тях. Външната стена се издигаше на осемдесет стъпки, вътрешната — на повече от сто. Поради липса на хора Теон се беше принудил да остави външните съоръжения и да разположи постовете си по по-високата вътрешна стена. Не смееше да рискува да ги остави от другата страна на рова в случай, че замъкът се вдигнеше на бунт.

„Трябва да е имало още двама — реши той. — Докато жената е забавлявала Дренан, другите са освободили вълците.“

Извика на хората си да вземат факла и ги поведе по стъпалата към бойниците. Ето там… от вътрешната страна на бастиона, широката амбразура между изпъкналите каменни зъбци.

— Кръв — каза той. — Изтрита небрежно. Жената сигурно е убила Дренан и е пуснала моста. Скуинт е чул дрънченето на веригите, дошъл е да погледне и е стигнал дотук. Бутнали са тялото през бойницата в рова, за да не го намери друг часови.

Урцен се загледа към стената.

— Другите наблюдателници не са далече. И горят факли…

— Факли има, но не и стражи — раздразнено каза Теон. — Зимен хребет има повече кули, отколкото аз хора.

— Четирима при главната порта — каза Лорен Черния, — и петима обикалящи по стените освен Скуинт.

А Урцен каза:

— Ако беше надул рога…

„Дали са ми глупаци.“

— Опитай се да си представиш, че ти си бил тук, Урцен. Тъмно е и е студено. Имаш да обикаляш поста часове, чакаш края на смяната с нетърпение. После чуваш шум и тръгваш към портата, и изведнъж виждаш очи горе на стълбите, светят зелено и златно на светлината на факлата. Две сенки се втурват към теб по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Виждаш за миг зъби, започваш да снишаваш копието, а те изведнъж скачат и… — Блъсна рязко Урцен. — А сега вече си паднал по гръб, червата ти се изсипват и единият прегризва врата ти. — Теон сграбчи мършавия му врат, стисна го и се усмихна. — Кажи ми, в кой момент през цялото това време успя да надуеш шибания си рог? — Бутна грубо Урцен и той залитна към зъбера. „Трябваше да заповядам да ги убият онези зверове още когато завзехме замъка — помисли си той. — Виждал съм ги как убиват, знаех, че са опасни.“

— Трябва да ги намерим и да ги убием — каза Лорен Черния.

— Но не в тъмното. — Не му допадаше идеята да преследва вълчища в гората посред нощ: ловците лесно можеха да се превърнат в плячка. — Ще изчакаме да съмне. Дотогава смятам да поговоря с верните си поданици.

Долу на двора, притисната до стената, стоеше неспокойна тълпа мъже, жени и деца. На много от тях не беше останало време да се облекат и се бяха загърнали във вълнени одеяла или се гушеха голи под наметала и нощни халати. Вятърът духаше отривисто и мигащата оранжева светлина на факлите се отразяваше от стоманените шлемове, гъстите бради и мрачните очи на пазачите им.

Теон тръгна пред пленниците и заоглежда лицата им. Всички му се струваха виновни.

— Колко ги няма?

— Шестима. — Смрад пристъпи към него: ухаеше на сапун, дългата му коса се вееше на вятъра. — Двамата Старки, онова блатно момче и сестра му, малоумния от конюшните и дивачката.

„Оша.“ Беше я подозирал още когато видя онази, втората чаша. „Трябваше да помисля, преди да й повярвам. Неестествена е като Аша. Даже имената им звучат подобно.“

— Някой погледна ли в конюшните?

— Агар вика, че коне не липсват.

— Игруша още ли си е в яслата?

— Игруша ли? — Смрад се намръщи. — Агар вика, че всички коне са там. Само малоумния липсвал.

„Значи са избягали пеша.“ Това беше най-добрата новина, която чу, откакто се събуди. Бран несъмнено беше на гърба на Ходор в кошницата. Оша сигурно носеше Рикон — малките му крачета нямаше да го отведат много далеко; Теон беше сигурен, че скоро ще ги настигнат.

— Бран и Рикон са избягали — каза той на хората от замъка. — Кой от вас знае къде са отишли? — Не отговори никой. — Не са могли да избягат без нечия помощ — продължи Теон. — Без храна, облекло, оръжия. — Беше заключил всички мечове и брадви в Зимен хребет, но несъмнено бяха останали и скрити от него. — Ще разбера имената на всички, които са им помогнали. На всички, които са си затворили очите. — Отвърна му само вятърът. — До съмване смятам да ги върна. — Пъхна палци под колана на меча си. — Трябват ми ловджии. Кой иска хубава вълча кожа да го пази през зимата? Гейдж? — Готвачът винаги го беше посрещал с възторг, когато се връщаше от лов, да го попита дали е донесъл нещо отбрано за трапезата, но сега нямаше какво да му каже. Теон ги загледа в лицата, търсейки най-малкия признак на чувство за вина. — Дивото не е място за сакато момче. А и Рикон, какъвто е малък, колко ще издържи навън? Нан, помисли само колко ще се уплаши. — Старицата му беше бъбрила десет години, разказвала му беше безкрайните си истории, но сега го гледаше, като че ли изобщо не го познаваше. — Можех да убия всеки от вас и да дам жените ви да се забавляват войниците ми с тях, но аз ви защитих. Това ли е благодарността ви? — Джозет, който беше гледал конете му, Фарлън, който го беше учил на всичко, което знаеше за ловните хрътки, Барт, жената на пивоваря, която му беше първата — никой от тях не искаше да го погледне в очите. „Мразят ме“ — осъзна той.

Смрад пристъпи до него.

— Съдери им кожите — подкани го той и облиза дебелите си устни. — Лорд Болтън обича да казва, че един гол мъж крие по някоя тайна, но един одран няма тайни.

Одраният човек беше родовият знак на дома Болтън, Теон го знаеше. Преди векове някакви техни владетели бяха стигнали дотам, че да се загръщат в одраните кожи на своите врагове. Много Старки бяха загинали така. Смяташе се, че с това се приключило, когато Болтън се подчинили на Зимен хребет. „Така поне казват, но старите нрави умират трудно, доколкото знам.“

— Няма да има дране на север, докато аз владея Зимен хребет — каза Теон. „Аз съм единствената ви закрила срещу такива като него“ — искаше му се да изкрещи. Чак това не можеше да си позволи, но може би някои бяха достатъчно умни да се досетят.

Небето над стените на замъка сивееше. Скоро щеше да съмне.

— Джозет, оседлай ми Усмивка и един кон за себе си. Мърч, Гарис, Тим, вие също ще дойдете. — Мърч и Гарис бяха най-добрите ловци в замъка, а Тим Пъпчивия стреляше чудесно с лък. — Агар, Червен нос, Гелмар, Смрадлив, Векс. — Трябваше да вземе и от своите, да му пазят гърба. — Фарлън, ще ми трябват хрътките, идваш и ти да се оправяш с тях.

Побелелият кучкар скръсти ръце.

— И защо трябва да гоня законните си господари, и малки деца при това?

Теон пристъпи към него.

— Сега аз съм ти законният господар и човекът.

Видя омразата в очите на Фарлън.

— Да, милорд.

Теон огледа събраните още веднъж, за да реши кого още да добави. После каза:

— Майстер Лувин.

— Аз нищо не разбирам от лов.

„Да, но не мога да те оставя в замъка в мое отсъствие.“

— Значи е крайно време да се научиш.

— Нека и аз да дойда. И аз искам плащ от кожа на вълчица — каза едно момче, не по-голямо от Бран. Теон го изгледа мълчаливо за миг, докато си спомни кой е. — Много пъти съм ходил на лов — продължи Уолдър Фрей. — За елени и лосове, даже за глигани.

Братовчед му се изсмя.

— Излезе веднъж за глиган с баща си, ама до глигана не припари!

Теон го изгледа подозрително.

— Ела, щом искаш, но ако вземеш да изоставаш, не си мисли, че ще ти бъда дойка по пътя. — Обърна се към Лорен Черния. — Докато ме няма, Зимен хребет е под твоя опека. Ако не се върнем, прави с тях каквото намериш за добре. — „Това ще ги накара да се молят за успеха ми.“

Събраха се при Ловджийската порта, когато първите лъчи на слънцето погалиха върха на Кулата с камбаната. Дъхът им замръзваше в студения утринен въздух. Гелмар се беше въоръжил с дълга брадва, чийто обхват щеше да му позволи да удря преди вълците да му скочат. Оръжието беше достатъчно тежко да убие с един удар. Агар си беше сложил стоманени наколенници. Смрад се появи с копие за глигани и чувал, натъпкан с бог знае какво. Теон си носеше лъка — друго не му трябваше. Веднъж бе спасил живота на Бран само с една стрела. Надяваше се, че няма да му се наложи да го отнеме с втора, но щеше да го направи, ако се стигнеше дотам.

Единадесет мъже, две момчета и дузина псета прехвърлиха рова. Оттатък външната стена не беше трудно да се разчетат дирите по меката пръст: лапите на вълчищата, тежките стъпки на Ходор, по-плитките следи, оставени от двете Тръстики. Щом навлязоха под дърветата, каменистата земя и листата направиха следите по-трудно различими, но кучката на Фарлън надушваше миризмата. Останалите кучета не изоставаха; душеха и лаеха; най-отзад пристъпваха два огромни мастифа. Големината и свирепият им нрав можеше да се окажат решаващи срещу едно хванато натясно вълчище.

Теон беше предположил, че Оша е свърнала на юг, но дирята водеше на северозапад, в сърцевината на Вълчия лес, и това никак не му хареса. Горчива шега щеше да се получи, ако Старките стигнеха Дълбоки лес и се предадяха на Аша. „По-скоро бих ги убил — помисли той. — По-добре да ме смятат за жесток, отколкото за глупав.“

Между дърветата се стелеше бяла мъгла. Смърчовете и боровете растяха все по-нагъсто, а нямаше по-мрачно и унило място от вечнозелената гора. Теренът беше неравен, а нападалите игли криеха мекия торф и правеха коварен вървежа на конете, така че трябваше да яздят бавно. „Но не толкова бавно, колкото човек, носещ сакато дете, или кокалеста брантия с четиригодишно бебе на гърба.“ Каза си, че трябва да е търпелив. Щеше да ги хване преди да е свършил денят.

Майстер Лувин го приближи и каза:

— Дотук ловът по нищо не се различава от най-обикновено яздене през гората, милорд.

Теон се усмихна.

— Приличат си. Но ловът завършва с кръв.

— А трябва ли да е така? Това бягство беше голяма глупост, но няма ли да проявите милост? Все пак вие бяхте повереник тук и те са ви братя.

— Никой Старк освен Роб не се е държал братски с мен. Но Бран и Рикон са ми по-ценни живи, отколкото мъртви.

— Същото е в сила и за Тръстиките. Ровът на Кайлин лежи в края на тресавищата. Лорд Хоуланд може да превърне окупацията на чичо ви в гостуване в ада, ако реши, но докато държите наследниците му, ще се наложи да си сдържа ръката.

Теон не беше помислил за това. Всъщност той почти не се беше замислял за блатните, само дето огледа Мийра веднъж-дваж — чудеше се дали все още е девствена.

— Може да си прав. Ако можем, ще ги пощадим.

— И Ходор също, надявам се. Момчето е простовато, знаете го. Прави каквото му се каже. Колко пъти ви е вчесвал коня, мил ви е седлото, търкал ви е ризницата…

Ходор за него беше без значение.

— Ако не почне да се бие с нас, ще го оставим жив. — Теон вдигна пръст. — Но дума само да ми кажеш за дивачката, може да умреш с нея. Тя ми се закле и после пика на клетвата си.

Майстерът сведе глава.

— Не търся прошка за клетвопрестъпници. Направете каквото трябва. Благодаря ви за милостта.

„Милостта — помисли Теон, след като Лувин изостана. — Проклет капан е тя. Прекалена милост и те наричат слаб, твърде малко и ставаш чудовище.“ Но разбра, че майстерът му е дал добър съвет. Баща му разсъждаваше единствено с понятията на завоевателя, но каква полза да вземеш едно кралство, ако не можеш да го удържиш? Жалко, че Нед Старк беше отвел дъщерите си на юг. Иначе Теон щеше да стисне здраво Зимен хребет в шепата си, като се ожени за някоя от тях. Санса си я биваше, а и вече сигурно беше напращяла за леглото. Но тя се намираше на хиляди левги оттук, в лапите на Ланистърите. Срам.

Гората ставаше все по-дива. Боровете и смърчовете отстъпиха на огромни тъмни дъбове. Гъсто сплетени глогове и шипки криеха пропади и дерета. Каменисти хълмове се издигаха и снишаваха по пътя. Подминаха селяшка къща, изоставена и обрасла със зеленина, и прехвърлиха придошъл поток, чиято вода лъщеше сива като стомана. Когато кучетата залаяха, Теон си помисли, че бегълците не са далеко. Пришпори Усмивка и ги последва, но намери само трупа на млад лос… или по-скоро останки от него.

Слезе да огледа отблизо. Беше убит наскоро, явно работа на вълци. Кучетата задушиха възбудено, а един от мастифите го заръфа и Фарлън трябваше да го прогони. „От това животно не е рязано месо — помисли Теон. — Вълците са яли, но не и хората.“ Дори Оша да не беше рискувала да пали огън, все трябваше да им е отрязала няколко мръвки. Нямаше смисъл да се оставя толкова добро месо да гние.

— Фарлън, сигурен ли си, че сме по вярната следа? — попита той строго. — Да не би псетата ти да са тръгнали по други следи?

— Кучката ми знае много добре миризмата на Лято и Рошльо.

— Дано. Иначе ще си изпатиш.

След по-малко от час следата поведе надолу към кален ручей, придошъл от скорошните дъждове. Тук кучетата вече изгубиха следата. Фарлън и Векс прехвърлиха водата с псетата и се върнаха, клатейки глави. Кучетата обикаляха по другия бряг и душеха.

— Тук са влезли, милорд, но не мога да разбера къде са излезли — каза кучкарят.

Теон слезе от коня и клекна до потока. Натопи ръка в него. Водата беше студена.

— Не са стояли дълго в това — каза той. — Вземи половината кучета надолу по течението. Аз ще тръгна нагоре…

Векс плесна с ръце.

— Какво има? — попита Тирион.

Нямото момче посочи.

Земята близо до водата беше подгизнала и разкаляна. Дирите на вълците се виждаха съвсем ясно.

— Дири от лапи. Да. И какво?

Векс зарови пета в калта и развъртя крака си. Стъпалото му остави дълбока трапчинка. Джозет разбра.

— Човек с ръста на Ходор би трябвало да остави дълбок отпечатък тази кал — каза той. — Още повече с теглото на момчето на гърба му. Но единствените отпечатъци от ботуши са нашите. Вижте сам.

Слисан, Теон разбра. Вълците бяха нагазили сами в мътната вода.

— Оша е свърнала и е тръгнала в обратна посока. Преди лоса, най-вероятно. Пуснала е вълците сами, за да преследваме тях. — После викна на ловците: — Вие двамата, ако сте ме изиграли…

— Само една следа имаше, милорд, заклевам се — защити се Гарис. — А и вълчищата не биха се разделили с момчетата си за дълго.

„Така е“ — помисли Тирион. Лято и Рошльо можеше да са тръгнали на лов, но рано или късно щяха да се върнат при Бран и Рикон.

— Гарис, Мърч, вземете четири кучета и обратно, намерете къде сме ги изгубили. Агар, ти с тях, да не ми погодят някой номер. Двамата с Фарлън ще продължим след вълчищата. Надуй рога, когато им хванете дирята. Два пъти, ако видите зверовете. Разберем ли накъде са тръгнали, те ще ни отведат при господарите си.

Взе със себе си Векс, момчето Фрей и Гинир Червения нос да потърсят срещу течението. Двамата с Векс поеха от едната страна на потока, Червения нос и Уолдър Фрей от другата, всеки с по две кучета. Вълците можеше да са излезли както на единия бряг, така и на другия. Теон си отваряше очите за стъпки, за счупени клонки, за всичко, което можеше да издаде къде вълчищата са излезли от водата. Много лесно различи отпечатъци от сърна, лос и язовец. Векс изплаши една лисица, която пиеше в потока, а Уолдър три заека — успя да свали единия със стрела. Видяха и следи от мечи нокти по кората на висока бреза. Но от вълчищата нямаше и помен.

„Малко по-нататък — казваше си Теон. — Зад ей онзи дъб, оттатък възвишението, след другия завой на потока, там ще намерим нещо.“

Продължи напред дълго след като бе разбрал, че трябва да се връща, а ужасът все по-силно стягаше стомаха му. Беше пладне, когато се предаде.

Оша и проклетите момчета някак му се измъкваха. Струваше му се невъзможно. Не и без коне, обременени с един сакат и с малко дете. С всеки изминал час възможността да се спасят се увеличаваше. „Ако стигнат някое село…“ Хората на Севера нямаше да отхвърлят синовете на Нед Старк, братята на Роб. Щяха да получат коне, с които да побягнат по-бързо, храна също. Мъжете щяха да счетат за чест да ги защитят. Целият проклет Север щеше да ги защити.

„Вълците са тръгнали по течението, това е всичко.“ Хвана се за тази мисъл като удавник за сламка. „Кучката ще надуши къде са излезли и отново ще тръгнем по дирите им.“ Но когато се събраха с групата на Фарлън, само един поглед към лицето на кучкаря бе достатъчен надеждите му да рухнат.

— Единственото, за което стават тези проклети псета, е жива стръв — каза той ядосано.

— Кучетата ми не са виновни. — Фарлън клекна между един от мастифите и любимата си кучка и ги прегърна през вратовете. — Течащата вода не запазва миризмите, милорд.

— Вълците все пак са излезли някъде от потока!

— Излезли са, спор няма. Нагоре или надолу някъде. Продължаваме да търсим и ще намерим мястото, но накъде?

— Не знаех, че един вълк може да тича по водно корито няколко мили — каза Смрад. — Човек би могъл. Ако знае, че го гонят. Но вълк?

Но Теон се замисли. Тези зверове не бяха като обикновените вълци. „Трябваше да им одера кожите, проклети твари.“

Когато се събраха с Гарис, Мърч и Агар, историята се оказа същата. Ловците се бяха върнали по стъпките им на половината път до Зимен хребет, без да намерят никакъв знак къде са могли Старките да се разделят с вълчищата. Хрътките на Фарлън бяха също толкова обезсърчени, колкото мастифите, душеха унило дърветата и камъните и се зъбеха раздразнено.

Теон не посмя да признае поражението си.

— Ще се върнем при потока. Търсете отново. Този път ще вървим толкова, колкото се наложи.

— Няма да ги намерим — каза изведнъж малкият Фрей. — Не и докато жабарите са с тях. Блатните се промъкват като сенки. Те не се бият като почтени хора, прокрадват се и убиват с отровни стрели. Човек изобщо не може да ги види, но те виждат. Които влязат да ги търсят из тресавищата, се загубват и никога не се връщат. На тях къщите им се движат, дори замъци като Стража на Сива вода. — Той огледа боязливо зеленилото, обкръжаващо ги от всички страни. — Може и сега да са тук някъде и да слушат всичко, което си приказваме.

Фарлън се засмя пренебрежително.

— Моите кучета могат да надушат всичко, което се крие в тия шубраци. Щяха да ги спипат преди да си пръцнал, момченце.

— Жабарите не миришат като хората — настоя Фрей. — Те имат блатна миризма, като жаби, дървета и застояла вода. Мъх расте под мишниците им вместо косми и могат да живеят, без да ядат нищо освен тиня, и да дишат блатна вода.

Теон тъкмо се канеше да му каже какво да направи с приказките на дойката си, но заговори майстер Лувин.

— В древните хроники се твърди, че езерните обитатели се сближили с горските чеда в дните, когато зеленозрящите се опитали да ударят с чука на водите по Шийката. Може и да разполагат с някои тайни знания.

Изведнъж гората като че ли стана много по-тъмна. Все едно че облак скри слънцето. Едно беше някакво тъпо момче да ломоти глупости, но майстерите… майстерите бяха мъдри хора.

— Единствените чеда, които ме интересуват сега, са Бран и Рикон — заяви Теон. — Към потока. Хайде.

За миг му се стори, че няма да се подчинят, но накрая старият навик се наложи. Последваха го — навъсени, но го последваха. Малкия Фрей се беше разтреперал като зайците, които бе подплашил по-рано. Теон раздели мъжете по двата бряга и пое по течението. Яздиха няколко мили, придвижваха се бавно и предпазливо, слизаха да водят конете по измамния терен и оставяха „ставащите за жива стръв“ псета да душат около всеки храст. На едно място паднал дънер беше задръстил потока и ловците се принудиха да заобиколят дълбокия зелен вир, но дори вълчищата да бяха минали по същия път, не намериха никаква следа. Вълците, изглежда, се бяха научили да плуват. „Като ги хвана, такова плуване ще им дам, че ще го запомнят. И двата ще ги дам на Удавения бог.“

Когато взе да притъмнява, Теон Грейджой разбра, че е победен. Или блатните наистина знаеха магиите на горските чеда, или Оша им беше изиграла някой дивашки номер. А когато и последната светлина угасна, Джозет най-сетне намери в себе си кураж да каже:

— Безполезно е, милорд. Ще осакатим някой кон.

Теон усети горчивина в гърлото си, а стомахът му стана на гнездо змии, които се гърчеха и съскаха. Ако се домъкнеше в Зимен хребет с празни ръце, по-добре бе да се облече в шутовски костюм и да си сложи островърха шапка със звънчета. Целият север щеше да разбере какъв глупак е. „А когато баща ми чуе, и Аша…“

— Милорд. — Смрад пришпори коня си до него. — Тия Старки може изобщо да не са идвали насам. На тяхно място щях да тръгна на североизток. Към земите на Ъмбър. Знам, че са верни хора на Старк. Но земите им са доста далече. Момчетата може да се подслонили някъде по-наблизо. Май се сещам къде са.

Теон го изгледа подозрително.

— Кажи.

— Знаете ли я оная стара мелница, дето е клекнала край Жълъдова вода? Отбихме се там, когато ме влачиха към Зимен хребет като пленник. Жената на мелничаря ни продаде сено за конете, докато старият рицар къткаше палетата й. Може пък Старките там да се крият.

Теон знаеше мелницата. Дори се беше въргалял веднъж-дваж с жената на мелничаря.

— Защо там? Също толкова наблизо има дузина села и твърдини.

Светлите очи на Смрад блеснаха насмешливо.

— Защо? Е, това не знам. Но имам чувството, че са точно там.

От тия лукави отговори беше почнало да му писва. „Устните му приличат на два червея, когато се шибат.“

— Какво искаш да кажеш? Ако криеш нещо от мен…

— Милорд принце? — Смрад слезе и подкани с ръка Теон за същото. Когато и двамата бяха на земята, отвори платнения чувал, който беше взел от Зимен хребет. — Погледнете тук.

Вече се виждаше трудно. Теон пъхна нетърпеливо ръка в чувала и зарови между мека кожа и груба драскаща вълна. Един остър връх боцна кожата му и пръстите му се затвориха около нещо студено и кораво. Той извади торква със сребърна вълча глава. Изведнъж разбра и ръката му се стегна в юмрук.

— Гелмар — извика той и се зачуди на кого би могъл да се довери. „На никого.“ — Агар! Червен нос! С нас! Останалите може да се връщате в Зимен хребет с кучетата. Нямам повече нужда от тях. Вече знам къде се крият Бран и Рикон.

— Принц Теон — помоли настойчиво майстер Лувин, — няма да забравите обещанието си, нали? Милост, казахте.

— Милостта беше до тази заран — каза Теон. „По-добре да се страхуват, отколкото да ти се присмиват.“ — Преди да ме ядосат.