Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (47)

БРАН

Звукът беше съвсем тихо подрънкване, изстъргване на стомана върху камък. Той вдигна глава от лапите си, вслуша се и подуши нощта.

Вечерният дъжд бе събудил стотици задрямали миризми, беше ги накарал да съзреят и ги беше подсилил. Трева и тръни, нападали по земята боровинки, кал, червеи, гнили листа, плъх, промъкващ се под храстите. Той улови рунтавата черна миризма от козината на брата си и острия бакърен вкус на кръвта от убитата от него катерица. Други катерици прескачаха от клон на клон над главата му, миришеха на мокра козина и на страх, малките им нокти дращеха по дървесната кора. Подобен беше и този звук.

И го чу отново — подрънкване и изстъргване. Това го накара да се изправи. Ушите му се наостриха и опашката му щръкна. Той вдигна муцуна и зави, дълъг и разкъсващ вик, вой, който трябваше да събуди спящите, но човешките каменни грамади си останаха тъмни и мъртви. Тиха и влажна нощ, нощ, която държи човеците сврени на топло в бърлогите им. Дъждът беше спрял, но човеците продължаваха да се крият от влагата, сгушени край своите огньове в пещерите си от струпани камъни.

Брат му се запромъква към него през дърветата. Движеше се почти толкова тихо, колкото друг един техен брат, когото помнеше съвсем смътно отпреди много време, онзи, белия с очи от кръв. Очите на този брат бяха локви сянка, но козината на врата му беше настръхнала. Той също беше чул звуците и беше разбрал, че означават опасност.

Този път след подрънкването се чу хлъзгане и тихо, бързо изтупване на кожени крака по камък. Вятърът донесе до ноздрите му едва доловим полъх човешка миризма. На човек, когото не познаваше. „Чужд. Опасност. Смърт.“

Затича се към звука и брат му препусна до него. Каменният зид се извиси пред тях с хлъзгавите си мокри стени. Той оголи зъби, но човешката скала остана безучастна. Пред него се издигаше врата, черна желязна змия, плътно увита около металния прът и кола. Когато се блъсна в нея, вратата се разтресе, а змията издрънча, хлъзна се и удържа. През железните пречки се виждаше дългата каменна дупка, преминаваща между стените към каменното поле отвъд тях, но нямаше как да се премине. Можеше да натика муцуната си между пречките, но само толкова. Много пъти с брат си се бяха опитвали да прекършат черните кости на вратата със зъби, но те не се чупеха. Бяха се опитвали да прокопаят отдолу, но отдолу имаше други плоски камъни, заровени под пръстта и нападалите листа.

Заръмжа и закрачи пред вратата, след това се хвърли още веднъж. Тя малко се отдръпна и след това го удари. „Заключена — прошепна му някой. — Вързана с верига.“ Гласът, който той не чуваше. Миризмата без мирис. Другите изходи също бяха затворени. Там, където в човешката канара се отваряха врати, дървото беше дебело и здраво. Нямаше изход.

„Има“ — чу пак гласа и сякаш видя сянката на едно грамадно дърво, покрито с иглички, издигащо се от черната пръст десет пъти по-високо от човек. Да, но когато се озърна, дървото го нямаше. „От другата страна на гората на боговете, смърчът. Побързай, побързай…“

А в мрака на нощта се чу приглушен вик и бързо секна.

Той затича обратно между дърветата. Мокрите листа зашумоляха под лапите му, клоните го шибаха по гърба. Чу, че брат му тича след него. Двамата се шмугнаха под язовото дърво, под гъстата плетеница от букове, ясен и трънливи храсти, към отвъдната страна на гората… и ето я сянката, която беше зърнал, без да я вижда, стройното дърво, издигащо се нависоко към покривите. „Смърч“ — застигна го мисълта.

Той изръмжа, подуши ствола на дървото, след което вдигна единия си крак и го беляза с урината си. Един нисък клон го плесна по муцуната и той го захапа, изви го и го задърпа, докато той не се скърши и не се откъсна. Устата му беше пълна с игли и с горчив вкус. Разтърси глава и изръмжа.

Брат му клекна и зави високо и протяжно — изпълнена със скръб песен. Изходът не беше изход. Те не бяха катерици, нито като човешките палета, не можеха да се катерят по дървесните стволове, да се улавят за клоните с меки розови лапи и тромави крака. Те бяха бегачи, ловци, хищници.

А в нощта, оттатък камъка, който ги държеше затворени, кучетата се разбудиха и залаяха. Едно, после друго, след това — всички, вой и врява. И те я бяха надушили: миризмата на враг и на страх.

Изпълни го отчаяна ярост, пареща като глад. Той отскочи от стената, засили се на дълги отскоци под дърветата, сенките от клоните и листата зашариха по сивата му козина… а после се обърна и затича стремглаво назад. Краката му полетяха, замятаха нагоре мъртви листа и борови иглички, и за миг той се превърна в ловец, а пред него бягаше рогат елен, и той можеше да го види, можеше да го помирише, и той се втурна с все сила да го догони. Миризмата на страх накара сърцето му да затупти бясно и от челюстите му потече слюнка, и когато стигна до падналото дърво, се хвърли нагоре към ствола и заби нокти в кората. После скочи още и още нагоре, два отскока, три, без да забавя, докато не достигна най-ниските клони. Вейките се заплитаха в краката му, биеха го през очите, сиво-зелени игли се пръскаха, щом се промушеше между тях, биеха го. Трябваше да забави. Нещо се заплете в крака му, той го дръпна и изръмжа. Стволът под него се стесняваше, катеренето ставаше все по-стръмно, почти отвесно, и мокро. Кората се откъсваше като кожа под дращещите му нокти. Една третина беше изминал догоре, половината, повече, покривът вече беше почти досегаем… и тогава той усети как кракът му се подхлъзна по мокрото дърво, и изведнъж започна да се свлича надолу. Изскимтя от страх и от гняв, и започна да пада, да пада, и се загърчи във въздуха, а земята се понесе нагоре да го премаже…

И тогава Бран се върна отново в леглото си в самотната стая на кулата, заплетен между завивките си и едва дишащ.

— Лято! — извика той. — Лято!

Рамото сякаш го болеше, все едно че беше паднал на него, но знаеше, че е само призракът на онова, което изпитваше вълкът. „Джойен ми каза истината. Аз съм звяр.“ Отвън смътно се чуваше кучешки лай. „Морето е дошло. Залива ни през стените, точно както каза Джойен.“ Бран стисна желязната пръчка над главата си, надигна се и извика за помощ. Не дойде никой и след малко той си спомни, че няма кой да дойде. Бяха махнали стражата от вратата му. Сир Родрик имаше нужда от всяка мъжка ръка, годна да носи оръжие, така че Зимен хребет беше останал дори без символичен гарнизон.

Другите бяха заминали преди осем дни, шестстотин души от Зимен хребет и близките твърдини. Клей Кервин водеше насам още триста, за да се присъединят към тях в движение, а майстер Лувин беше разпратил пред тях гарвани, да призоват набора от Бял залив и могилите, и дори от недрата на Вълчия лес. Тореново поле беше нападнато от някакъв жесток военен главатар на име Дагмър Ждрелото. Баба Нан казваше за него, че не може да бъде убит, че веднъж един негов враг разцепил главата му с брадва, но Дагмър бил толкова свиреп, че само притиснал двете половини и ги държал така, докато зарастат. „Да не би Дагмър да е победил?“ Тореново поле се намираше на много дни път от Зимен хребет, но все пак…

Бран се издърпа от леглото, премествайки се от пръчка на пръчка, докато стигне прозорците. Пръстите му опипаха несигурно и успяха накрая да отворят капаците. Дворът беше празен и доколкото можеше да види, всички прозорци бяха черни. Зимен хребет спеше.

— Ходор! — извика той с все сила. Ходор спеше в конюшнята, но може би, ако изревеше достатъчно силно, щеше да го чуе, или някой друг да чуе. — Ходор, ела, бързо! Оша! Мийра, Джойен, всички! — Бран събра длани пред устата си. — ХОДОООООР!

Но когато вратата се отвори с трясък, влезе непознат мъж. Носеше кожен елек, обшит със застъпващи се метални дискове, и държеше нож. Тежка брадва бе вързана на гърба му.

— Какво искаш? — попита го уплашен Бран. — Това е моята стая. Махай се оттук!

След непознатия в спалнята влезе Теон Грейджой.

— Не сме дошли да те нараним, Бран.

— Теон? — Бран се зарадва. — Роб ли те изпрати? Той също ли е тук?

— Роб е далече. Сега той не може да ти помогне.

— Да ми помогне? — Бран се обърка. — Не ме плаши, Теон.

— Сега аз съм принц Теон. И двамата сме принцове, Бран. Мечтал ли си го е някой от нас? Но аз, мой принце, завзех твоя замък.

— Зимен хребет? — Бран поклати глава. — Не, ти не би могъл да направиш това.

— Верлаг, остави ни. — Мъжът с ножа си излезе. Теон седна на ръба на леглото. — Пратих четирима души да прехвърлят стената с железни куки и въжета, и те отвориха задната порта за останалите. Сега моите хора привършват с твоите. Уверявам те, Зимен хребет е мой.

— Но ти си повереник на татко!

— А сега ти и твоят брат сте мои повереници. Когато битката приключи, моите хора ще доведат останалите от твоите в Голямата зала. Ти ще трябва да им говориш. Ще им кажеш, че си предал Зимен хребет на мен и че им заповядваш да служат и да се подчиняват на новия си господар, както са се подчинявали на стария.

— Няма! — викна Бран. — Ние ще се бием с вас и ще ви изхвърлим. Никога не съм се предавал, не можеш да ме накараш да кажа това.

— Това не е детска игра, Бран, така че не ми се прави на момченце, няма да го търпя. Замъкът е мой, но тези хора все още са твои. Ако принцът иска да им опази живота, най-добре е да постъпи, както му се казва. — Стана и отиде до вратата. — Някой ще дойде да те облече и да те занесе в Голямата зала. Внимателно премисли какво ще им кажеш.

Чакането накара Бран да се почувства още по-безпомощен. Седеше в стола до прозореца и се взираше навън в тъмните кули и черните като сянка стени. По едно време му се стори, че чува викове оттатък войнишката трапезария и нещо, което можеше да е дрънчене на мечове, но нямаше ушите на Лято, за да чуе ясно, нито ноздрите му, за да го подуши. „Буден съм си все така прекършен, но когато спя, когато съм Лято, мога и да тичам, и да се бия, и да чувам, и да мириша.“

Беше очаквал да дойде Ходор или може би някое от прислужващите му момичета, но когато вратата се отвори, се оказа майстер Лувин. Носеше запалена свещ.

— Бран — каза той, — ти… знаеш какво се случи? Казали са ти? — Кожата над лявото му око беше разкъсана и по лицето му се стичаше кръв.

— Теон дойде. Казва, че сега Зимен хребет бил негов.

Майстерът остави свещта и изтри кръвта от бузата си.

— Преплуваха рова. Изкачиха стената с куки и въжета. Нахвърлиха се мокри и прогизнали, със стомана в ръка. — От раната пак бликна кръв и той приседна на стола до вратата. — Бирения корем беше на портата. Изненадаха го в кулата и го убиха. Ливадата също е ранен. Успях да пусна два гарвана преди да нахлуят. Птицата за Бял залив прелетя, но другата я свалиха със стрела. — Майстерът заби поглед в чергите на пода. — Сир Родрик отведе твърде много мъже, но и аз съм не по-малко виновен от него. Изобщо не помислих за тази опасност, никога…

„Джойен го видя“ — помисли Бран.

— По-добре ми помогни да се облека.

— Да, така е. — В тежкия, обкован с желязо сандък под леглото на Бран майстерът намери долни дрехи, панталон и туника. — Ти си Старк на Зимния хребет, наследникът на Роб. Трябва да приличаш на принц. — С общи усилия той се облече както подобава на господар.

— Теон иска от мен да предам замъка — каза Бран, докато майстерът закопчаваше плаща му с любимата му игла с вълчата глава.

— В това няма нищо срамно. Един господар трябва да запази живота на своите поданици. Жестоките места раждат жестоки хора, Бран, помни го, докато се разправяш с тези железни хора. Твоят лорд баща направи каквото можа, за да смекчи нрава на Теон, но се страхувам, че е било твърде малко и че вече е твърде късно.

Железният човек, който дойде, беше трътлест и набит, с черна като въглен брада, покриваща половината от гърдите му. Той го понесе много леко, макар да не изглеждаше особено щастлив от задачата си. Спалнята на Рикон се намираше на половин обиколка надолу по стъпалата. Четиригодишното момче беше раздразнено от това, че са го събудили.

— Искам мама — каза той. — Искам тя да си дойде. И Рошльо, искам.

— Майка ви е много далече, принце. — Майстер Лувин навлече през главата му нощна роба. — Но аз съм тук, и Бран е тук. — Хвана Рикон за ръка и го изведе.

Долу се натъкнаха на Мийра и Джойен, подкарани от стаята им от някакъв плешив мъж, чието копие беше с три стъпки по-високо от него самия. Джойен погледна Бран; очите му бяха като пълни с мъка зелени езера. Други железни мъже бяха изкарали двамата Фрей.

— Брат ти загуби кралството си — каза Малкия Уолдър на Бран. — Ти вече не си никакъв принц, а най-обикновен заложник.

— Както и вие — каза Джойен, — и ние, всички.

— С теб никой не говори, жабар.

Един от железните хора вървеше пред тях със запалена факла, но дъждът я угаси. Когато забързаха през двора, чуха воя на двете вълчища в гората на боговете. „Дано Лято да не е пострадал много при падането от дървото.“

Теон Грейджой беше седнал във високото кресло на владетелите Старк. Беше свалил плаща си. Над тънката си ризница носеше връхно палто с извезания на гърдите златен кракен на своя дом. Ръцете му лежаха отпуснати върху вълчите глави, издялани в краищата на широките каменни облегалки.

— Теон седи в стола на Роб — каза Рикон.

— Шшт. Тихо, Рикон. — Бран усети обкръжаващата ги заплаха, но брат му беше твърде малък. Светеха няколко факли и в камината пращеше огън, но по-голямата част от залата тънеше в сумрак. Нямаше място за сядане, тъй като всички пейки бяха струпани до стените, затова жителите на замъка стояха прави и смълчани. Той видя баба Нан — беззъбата й уста се отваряше и затваряше беззвучно. Двама други стражи бяха донесли Ливадата, с увита около голите гърди кървава превръзка. Тим Пъпчивия плачеше неутешимо, а Бет Касел хлипаше от страх.

— Тези какви са? — попита Теон за Тръстиките и двамата Фрей.

— Тези са повереници на лейди Кейтлин, и двамата се казват Уолдър Фрей — обясни майстер Лувин. — А това е Джойен Тръстиката и неговата сестра Мийра, син и дъщеря на Хоуланд Тръстиката от Сива вода, които дойдоха да потвърдят клетвите си за вярност към Зимен хребет.

— Някои биха го нарекли ненавременно — каза Теон, — но не и за мен. Щом сте тук, тук ще останете. — Той стана от високото каменно кресло. — Донеси принца тук, Лорен. — Мъжът с черната брада смъкна Бран на стола все едно, че беше чувал с овес.

Продължаваха да вкарват хора в Голямата зала с викове и ръгания с копията. Гейдж и Оша дойдоха от кухните, оплескани с тесто от месенето на сутрешния хляб. Микен довлякоха с люти ругатни. Фарън влезе накуцвайки — мъчеше се да крепи Пала. Роклята й беше разкъсана и вървеше така, сякаш всяка стъпка й причинява непоносима болка. Септон Чайл се завтече да й помогне, но един от железните хора го събори на пода. Последният, който влезе, беше пленникът Смрад, предхождан от непоносимата си смрад.

— Тоя го намерихме заключен в една килия в кулата — обяви придружителят му, безбрад младеж с рижа коса и прогизнали дрехи, несъмнено един от онези, които бяха преплували рова. — Казва, че му викали Смрад.

— Не се сещам защо — каза усмихнат Теон. — Ти винаги ли миришеш така, или току-що си нашибал някоя свиня?

— Нищо не съм шибал, откакто ме хванаха милорд. Хийки ми е името. Бях на служба при копелето на Дредфорт, докато Старките не му шибнаха една стрела за брачен дар.

На Теон това му се стори забавно.

— Той за кого се ожени?

— За вдовицата на Роговия лес, милорд.

— За оная бабичка? Сляп ли е бил? На нея циците й са като празни мехове, сухи и сбръчкани.

— Че той не са ожени зарад циците й, милорд.

Железните мъже залостиха вратите в дъното на залата. От високия стол Бран видя, че са двадесетина. „Сигурно е оставил още да пазят на портите и при оръжейната.“ Въпреки това не можеше да са повече от тридесет. Теон вдигна ръце за тишина.

— Всички вие ме познавате.

— Тъй де, знаем каква торба с лайна си! — изрева Микен преди плешивият да го сръга в корема с дръжката на копието, след което го шибна с острия край през лицето. Ковачът се олюля и изплю един зъб.

— Микен, ти мълчи. — Бран се постара да го каже строго и властно, както го правеше Роб, когато той заповядваше тук, но гласът му го предаде и излезе пискливо.

— Слушай малкото си лордче, Микен — каза Теон. — То има повече ум от теб.

„Един добър господар пази хората си“ — напомни си Бран.

— Предал съм Зимен хребет на Теон.

— По-високо, Бран. И ме наричай принц.

Той повиши глас.

— Предал съм Зимен хребет на принц Теон. Всички вие трябва да правите каквото той ви заповяда.

— Проклет да съм, ако го направя! — изрева Микен.

Теон не обърна внимание на избухването.

— Баща ми сложи древната корона на солта и камъка и се обяви за крал на Железните острови. Той взима и Севера по правото на завоеванието. Всички вие сте негови поданици.

— Баща ти да го духа! — Микен изтри кръвта от устата си. — Аз служа на Старките, не на някаква изменническа сепия… ох! — Опакото на копието го свали по лице върху каменния под.

— Ковачите имат силни ръце и слаби глави — отбеляза Теон. — Но ако останалите ми служите вярно, както служехте на Нед Старк, ще се уверите, че не сте имали по-щедър господар от мен.

Микен се изправи на четири крака и изплю кръв. „Недей, моля те“ — помисли Бран, но ковачът изрева:

— Ако мислиш, че ще държиш Севера с тая окаяна сган от…

Плешивият заби копието в тила на Микен. Стоманата се хлъзна и излезе през гърлото му с фонтан от кръв. Една от жените изпищя, а Мийра прегърна Рикон и притисна лицето му до гърдите си. „В собствената си кръв се удави — изтръпнал помисли Бран. — В собствената си кръв.“

— Кой още има да каже нещо? — попита Теон Грейджой.

— Ходор ходор ходор ходор ходор! — зарева с опулени очи Ходор.

— Някой да накара този идиот да млъкне!

Двама железни мъже почнаха да бият Ходор с дръжките на копията си. Конярчето рухна на пода, мъчейки се да се защити с ръце.

— Ще бъда за вас толкова добър господар, колкото беше Едард Старк. — Теон повиши глас, за да могат да го чуят въпреки плющенето на тоягите по човешка плът. — Но който ми измени, ще съжали горчиво. И не си мислете, че мъжете, които виждате тук, са всичката ми сила. Тореново поле и Дълбоки лес също скоро ще бъдат наши, а чичо ми отплава нагоре към Соленото копие, за да завземе Рова на Кайлин. Ако Роб Старк успее да изтласка Ланистърите, може да си царува оттук нататък като крал на Тризъбеца, но домът Грейджой вече държи Севера.

— Лордовете на Старк ще се бият с вас — викна Смрад. — Оня шопар при Белия залив например, а също и Ъмбърите и Карстарките. Ще ви трябват хора. Освободи ме и съм твой.

Теон го изгледа преценяващо.

— По-умен си, отколкото миришеш, но тая воня няма да мога да понеса.

— Добре де — рече Смрад. — Ще се поумия. Ако ме освободиш.

— Изключително благоразумен човек. — Теон се усмихна. — На колене.

Един от железните мъже подаде меч на Смрад, а той го положи в краката на Теон и се закле в покорство към дома Грейджой и краля Бейлон. Бран не можеше да гледа повече. Зеленият сън се сбъдваше.

— Милорд Грейджой! — Оша пристъпи край тялото на Микен. — Аз също бях доведена тук като пленница. Вие бяхте в деня, когато ме плениха.

„А аз те мислех за приятелка“ — каза си с болка Бран.

— На мен ми трябват бойци — заяви Теон, — а не кухненски прислужнички.

— Ами той Роб Старк ме натика в кухните. Цяла година трябваше да търкам котли, да стържа мас и да топля сламата ей за тоя. — Тя погледна с яд Гейдж. — До гуша ми дойде. Дай ми пак да хвана копие.

— За тебе имам едно копие ей туканка — рече плешивият, който бе убил Микен, и стисна ухилен с две шепи срамотиите си. Оша заби кокалестото си коляно между краката му.

— Това мекото и розовото си го дръж за тебе. — Издърпа му копието, удари го през гърба с дръжката и го свали на пода. — На мене ми дай дърво и желязо. — Плешивият се загърчи по пода, а останалите зареваха от смях.

Теон се смя с тях.

— Ставаш — каза той. — Задръж копието. Стиг може да си намери друго. Сега коленичи и се закълни.

След като никой повече не се разтича да му се врече, ги освободиха с предупреждението всеки да си върши работата и да не създава неприятности. На Ходор му възложиха да отнесе Бран до постелята му. „Ходор“ — изхлипа той с разцепени устни, вдигна Бран в огромните си яки окървавени ръце и го понесе навън под дъжда.