Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (46)

КЕЙТЛИН

— Кажи на татко, че може да се гордее с мен. — Брат й се метна в седлото, лорд от глава до пети в бляскавата си броня и дългия, оцапан с кал мокър плащ. Сребърна пъстърва красеше гребена на големия шлем, близначка на изрисуваната на щита му.

— Той винаги се е гордял с теб, Едмур. И те обича безкрайно. Вярвай ми.

— Решен съм да му дам по-сериозен повод от едното раждане. — Той подкара в кръг бойния кон и вдигна ръка. Екнаха тромпети, заби барабан, подвижният мост започна да се спуска с тежкото скърцане на веригите и сир Едмур Тъли поведе мъжете от Речен пад с вдигнати пики и развети знамена.

„По-голяма войска имам от твоята, братко — помисли Кейтлин, без да откъсва очи от него. — Цяла армия от съмнения и страхове.“

Отчаянието на Бриен до нея беше почти осезаемо. Кейтлин бе поръчала дрехи, скроени по нейна мярка, хубави дрехи, отиващи и на потеклото й, и на пола й, но тя все предпочиташе да облича ризница и кожа, и колан за меч на кръста. Готова беше да тръгне да воюва с Едмур, безспорно, но дори стени, яки като на Речен пад, имаха нужда от мечове, които да ги държат. Брат й беше отвел всички годни да носят оръжие мъже към бродовете, оставяйки на сир Дезмънд Грел да командва гарнизон, съставен от ранените, старите и болните, наред с няколко скуайъри и необучени селянчета, боязливи и все още с жълто на устата. И да опази с това един замък, пълен с жени и деца.

Когато най-сетне пехотата на Едмур се изниза, Бриен попита:

— Сега какво ще правим, милейди?

— Ще си изпълняваме дълга. — Лицето на Кейтлин се бе изопнало, когато закрачи през двора. „Винаги съм изпълнявала дълга си“ — помисли тя. Затова може би лорд баща й я ценеше най-много от всичките си деца. Двамата й по-големи братя бяха умрели като бебета и затова тя беше останала за лорд Хостър Тъли и за син и за дъщеря, докато не се роди Едмур. След това беше умряла майка й и лорд баща й бе казал, че сега тя трябва да бъде дамата на Речен пад. Кейтлин беше изпълнила и този си дълг. А когато лорд Хостър я обеща на Брандън Старк, тя трябваше да му благодари, че й е уредил такава великолепна партия.

„Брандън въоръжих с благоразположението си, а горкия Петир дори не го утеших, когато го раниха, нито се сбогувах с него, когато татко го прогони. А когато Брандън го убиха и татко ми каза, че трябва да се венчая за брат му, го направих с радост, макар да не бях виждала лицето на Нед до деня на венчилото. Дадох девствеността си на този мрачен чужденец и го отпратих на неговата война, при неговия крал и при жената, която му роди копелето му, защото винаги съм изпълнявала дълга си.“

Стъпките й сами я отведоха в септата, седмоъгьлен храм от пясъчник, съграден сред майчините й градини и изпълнен с пъстра като дъгата светлина. Храмът беше препълнен — Кейтлин не беше сама в потребността си да се помоли. Тя коленичи пред боядисаната мраморна статуя на Воина и запали ароматна свещ за Едмур, и още една за Роб, някъде отвъд хълмовете. „Опази ги и им помогни да победят — помоли се тя, — и донеси мир за душите на убитите и утеха за онези, които ще живеят след тях.“

Септонът влезе с кадилницата си и кристала, докато тя се молеше, затова Кейтлин се задържа за церемонията. Не познаваше този септон, вглъбен в себе си младеж някъде на годините на Едмур. Изпълняваше службата си добре и гласът му беше плътен и звучен, когато запя възхвалите към Седмината, но Кейтлин усети, че тъгува за тънките и жалостиви тонове на септон Озмунд, отдавна починал. Озмунд щеше да изслуша търпеливо разказа й за онова, което бе видяла и почувствала в павилиона на Ренли, и сигурно щеше да знае какво означава освен това, и какво трябва да направи, за даде покой на сенките, които се прокрадваха в сънищата й. „Озмунд, баща ми, чичо Бриндън, старият майстер Ким, те като че ли винаги знаеха всичко, но сега съм си само аз и изглежда, не зная нищо, нито дълга си дори. Как мога да си изпълня дълга, когато не зная в какво е?“

Коленете й се бяха вкочанили, когато се надигна, но не бе постигнала повече мъдрост. Може би трябваше да навести през нощта и гората на боговете и да се помоли и на боговете на Нед. Те бяха по-стари от Седмината.

Навън ушите й доловиха по-друга песен. Римънд Стихоплетеца седеше пред пивоварната, обкръжен от слушатели, и плътният му глас закънтя, щом подхвана баладата за лорд Деремонд при Кървавата ливада.

„И там застана той със меч в ръката,

Последния от десетимата на Дари…“

Бриен се спря да послуша, изгърбила широките си рамене и свила ръце пред гърдите си. Дрипави хлапета притичваха наоколо, крещяха и се биеха с пръчки. „Защо момчетата толкова обичат да си играят на война?“ Кейтлин се зачуди дали Римънд не беше отговорът. Гласът на певеца се усили, когато стигна края на песента:

„Червена бе тревата под нозете им,

червено ярки бяха знамената,

и гаснещото слънце грееше червено,

окъпало го в сетния си зрак.

— Напред, напред! — зовеше лордът славен.

— Все още жаден мечът ми е.

И с вик на дива ярост

се спуснаха през бързея…“

— Да се биеш е по-добре, отколкото да стоиш и да чакаш — промълви Бриен. — Когато се биеш, не изпитваш безпомощност. Имаш си меч и кон, понякога — и брадва. Когато си в броня, е трудно да те наранят.

— И рицарите умират в битките — напомни й Кейтлин.

Бриен я погледна с красивите си сини очи.

— Както и жените умират в ложето при раждане. Но никой не пее песни за тях.

— Децата са друг вид битка. — Кейтлин закрачи през двора. — Битка без знамена и бойни рогове, но не по-малко яростна. Да износиш детето, да го докараш на белия свят… майка ти трябва да ти е разправяла за болката…

— Не познавам майка си — каза Бриен. — Баща ми имаше жени… всяка година различни, но…

— Това не са били жени — каза Кейтлин. — Колкото и трудно да е раждането, Бриен, онова, което идва след него, е още по-трудно. Понякога имам чувството, че съм разкъсана. Да можех да бъда не една, а пет, по една за всяко от децата ми, за да мога всички да ги опазя.

— А вас кой ще опази, милейди?

Усмивката й беше тъжна.

— Ами кой… мъжете на моя дом. Така поне ме учеше лейди майка ми. Лорд баща ми, брат ми, чичо ми, съпругът ми, те ще ме пазят… но когато те са далеч от мен, или вече ги няма, все някак трябва да запълня мястото им.

По-късно същия ден майстер Виман й донесе писмо. Тя го прочете веднага с надеждата, че й носи вест от Роб или от сир Родрик в Зимен хребет, но се оказа, че съобщението е от лорд Зелени ливади, обявил се за кастелан на Бурен край. Беше адресирано до баща й, до брат й, до сина й „или до който там държи Речен пад.“ Сир Кортни Пенроуз е мъртъв, пишеше човекът, и Бурен край е отворил портите си за Станис Баратеон, пълноправния и законен наследник на трона. Гарнизонът на замъка е обрекъл мечовете си на неговата кауза, до един и вкупом, и никой не е пострадал.

— Освен Кортни Пенроуз — промълви Кейтлин. Никога не го беше срещала, но кончината му я натъжи. — Роб трябва веднага да научи за това — рече тя. — Знаем ли къде е?

— Според последната вест продължаваше по посока на Зъбера, седалището на дома Уестърлинг — отговори майстер Виман. — Ако изпратя гарван до Ашемарк, сигурно ще могат да пратят вестоносец до него.

— Направете го.

След като майстерът излезе, Кейтлин отново прочете писмото.

— Лорд Зелени ливади не съобщава нищо за копелето на Робърт — сподели тя с Бриен. — Предполагам, че го е предал с всички останали, макар да признавам, че не разбирам защо Станис толкова държеше на него.

— Може би се страхува от претенциите на момчето.

— Претенции на копеле? Не, тук има нещо друго… как изглежда детето?

— Около осемгодишно е, сърдечно, с черна коса и светлосини очи. Гостите често го мислеха за син на лорд Ренли.

— А Ренли беше благоразположен към Робърт. — Кейтлин се досети. — Станис е решил да показва момчето из страната, за да могат всички хора да видят в негово лице Робърт и да се зачудят защо Джофри не прилича на него.

— Какво значение има това?

— Онези, които подкрепят Станис, ще го нарекат „доказателство“. Онези, които поддържат Джофри, ще кажат, че не значи нищо. — Собствените й деца носеха повече чертите на Тъли, отколкото на Старк. Аря беше единствената, в която личаха по-скоро чертите на Нед. „И Джон Сняг, но той не беше мой.“ Неволно се замисли за майката на Джон, за онази скрита в сенките тайна любов, за която съпругът й така и не проговори. „Дали и тя скърби за Нед като мен? Или го мрази за това, че остави леглото й заради моето? Дали се моли за своя син, както аз се моля за своите?“

Неприятни бяха тези мисли и безполезни. Ако Джон беше роден от Ашара Дейн, от дома Звездопад, както шепнеха, то тази дама беше мъртва отдавна; ако не, то Кейтлин нямаше никаква представа къде ли може да е майката на Джон. А и нямаше значение. Нед вече го нямаше и с него си бяха умрели всички негови любови и тайни.

Въпреки това отново я порази мисълта колко странно се държат мъжете, стане ли дума за копелетата им. Нед винаги бе защитавал Джон, ето че сир Кортни Пенроуз беше отдал живота си за този Едрик Бурята, но в същото време копелето на Рууз Болтън значеше за него по-малко от псетата му, ако можеше да се съди по странно хладния тон в писмото, което Едмур бе получил преди по-малко от три дни. Пишеше, че е прехвърлил Тризъбеца и продължава похода си към Харънхъл, както му е заповядано. „Здраво укрепен замък и със силен гарнизон, но Негова милост ще го има, дори да се наложи да избия всичките му защитници.“ Надяваше се, че Негова милост ще претегли това срещу престъпленията на незаконния му син, когото сир Родрик Касел бе убил. „Съдба, каквато несъмнено си е заслужил — беше написал Болтън. — Скверната кръв е така вероломна, а нравът на Рамзи беше коварен, алчен и жесток. Чувствам се облекчен, че се отървах от него. Докато беше жив, законните синове, които ми обеща съпругата ми, нямаше да са в безопасност.“

Забързани стъпки пропъдиха мрачните мисли от главата й. Скуайърът на сир Дезмънд нахлу задъхан в стаята и коленичи.

— Милейди… Ланистърите… отвъд реката.

— Поеми си дъх, момко, и ми го повтори по-бавно.

Той се подчини.

— Колона въоръжени мъже — докладва момчето. — От другата страна на Червената вилка. Веят пурпурен еднорог под лъва на Ланистър.

„Някой от синовете на лорд Бракс.“ Бракс бе идвал веднъж в Речен пад, когато тя беше още момиче, да предложи брак на един от синовете си с нея или с Лиза. Кат се зачуди дали същият син сега не беше отвън, предвождащ атаката.

 

 

Ланистърите се бяха спрели на югоизток под разветите си ярки знамена.

— Предни отряди, нищо повече — увери я сир Дезмънд, когато тя се качи на бойниците при него. — Главната сила на лорд Тивин е още на юг. Засега не сме застрашени.

На юг от Червената вилка земята се простираше открита и равна. Високо от наблюдателната кула Кейтлин можеше да види на мили разстояние. Въпреки това се виждаше само най-близкият брод. Едмур беше възложил защитата му на лорд Джейсън Малистър, както и на другите три нагоре по течението на реката. Конниците на Ланистър се трупаха нерешително край речния бряг, пурпурните и сребристите им пряпорци плющяха под напора на вятъра.

— Не са повече от петдесет, милейди — прецени сир Дезмънд.

Кейтлин се загледа в ездачите, разтеглени в дълга редица. Хората на лорд Джейсън чакаха да ги посрещнат зад скали, висока трева и хълмисти склонове. Тръбен призив подкара конниците напред в тържествен тръс и водата закипя под краката на конете. За миг зрелището беше величествено, с ярките им доспехи и разветите знамена, с блесналото по върховете на пиките им слънце.

— Сега — промълви Бриен.

Беше трудно да се разбере какво точно става, но цвиленето на конете се чуваше дори от това разстояние, слухът на Кейтлин долови и трясък на стомана. Едно от знамената изчезна, когато знаменосецът залитна и се срина от седлото си, скоро след това тялото на първия загинал мина покрай стените, понесено от течението. Ланистърите вече се оттегляха объркани. Престроиха се пред очите й, казаха си нещо и препуснаха назад. Мъжете по стените ги отпратиха с оскърбителни ругатни, макар да бяха вече твърде далече, за да ги чуят.

Сир Дезмънд се плесна по корема.

— Де да можеше сега лорд Хостър да е тук, да види това. Щеше да затанцува от радост.

— Боя се, че за баща ми дните за танци отминаха — отрони Кейтлин. — А тази битка едва започва. Ланистърите ще дойдат пак. Лорд Тивин разполага с два пъти повече хора от тези на брат ми.

— И десет пъти повече да имаше, пак щеше да е все едно — каза сир Дезмънд. — Западният бряг на Червената вилка е по-висок от източния, милейди, и е добре залесен. Нашите стрелци имат добро прикритие и чисто поле за стрелите си… а ако някъде се получи пробив, Едмур държи в резерв най-добрите си рицари, готови да препуснат навсякъде, където възникне отчаяна нужда от тях.

— Моля се да сте прав — каза Кейтлин.

Същата нощ дойдоха отново. Беше заповядала да я събудят, когато врагът се върне, и някъде след полунощ едно от слугинчетата я докосна леко по рамото. Кейтлин веднага скочи.

— Какво има?

— Пак са на брода, милейди.

Загърната в нощния си халат, Кейтлин се качи на покрива на цитаделата и видя осветената от луната река, където кипеше битката. Бранителите бяха наклали огньове по брега и хората на Ланистър, изглежда, се бяха надявали, че ще ги заварят заслепени от нощния мрак или непредпазливи. Глупаво, ако наистина беше така. Тъмнината в най-добрия случай е рискован съюзник. Когато нагазиха до гърди, за да прекосят, започнаха да падат в скритите въртопи и течението да ги отнася, други се препъваха в едрите камъни или заплитаха крака в скритите железни заграждения. Лъкометците на Малистър ги посрещнаха с ураган от свистящи огнени стрели, който отдалече изглеждаше странно красив. Един от нападателите, пронизан от дузина стрели и цял в пламъци, се завъртя на коня си в дълбоката до колене вода и накрая падна и течението го отнесе. Докато тялото му премине покрай стените на Речен пад, пламъците, както и животът му, бяха изгаснали.

„Малка победа — помисли Кейтлин, след като сражението приключи и оцелелите противници се стопиха обратно в нощния мрак. — Но все пак победа.“ Докато слизаха по виещите се стъпала на малката кула, попита Бриен какво мисли.

— Това беше погалването с върха на пръста на лорд Тивин, милейди — каза момичето. — Той опипва, търси слабо място, незащитен брод. Ако не намери, ще свие всичките си пръсти в юмрук. — Бриен сви рамене. — Аз поне щях да направя това. На негово място. — Ръката й посегна към дръжката на меча и леко я потупа, сякаш да се увери, че си е на мястото.

„И дано боговете да ни помогнат тогава“ — помисли Кейтлин. Но не можеше да направи нищо. Онова при реката беше битката на Едмур. Нейната беше тук, в замъка.

На другата сутрин по време на закуска тя повика стария стюард на баща си, Ъдърайдс Вейн.

— Поръчайте да занесат на сир Клеос Фрей кана вино. Смятам скоро да го разпитам и искам да му се поразвърже езикът.

— Както заповядате, милейди.

Скоро след това пристигна вестоносец с пришит на гърдите му орела на Малистър. Носеше съобщение от лорд Джейсън за друго сражение и нова победа. Сир Флемент Бракс се бе опитал да прехвърли реката през друг брод, на шест левги южно. Този път Ланистърите скъсили пиките си и тръгнали през реката спешени, но стрелците на Малистър ги засипали с дъжд от стрели отвисоко, а вдигнатите от Едмур по брега катапулти хвърлили тежки камъни и прекършили редиците им.

— Оставиха във водата дузина мъртви, само двама стигнаха плитчините, но с тях се оправихме набързо — докладва ездачът. Разказа и за друга битка малко по-нагоре по течението, където бродовете държеше лорд Карил Ванс. — Тамошните им напъни също бяха отблъснати на висока цена за враговете.

„Може би Едмур ще се окаже по-умен, отколкото мислех — каза си Кейтлин. — Всички негови лордове виждаха смисъл в бойните му планове, защо бях толкова сляпа? Брат ми отдавна не е малкото момче, което помня, както и Роб отдавна не е дете.“

Изчака до вечерта и тогава отиде при сир Клеос Фрей. Прецени, че колкото повече отлага, толкова повече ще вземе да се напие. Когато влезе в малката килия в кулата, сир Клеос падна на колене.

— Милейди, не знаех за никакъв опит за бягство. Дяволчето каза само, че на един Ланистър се полага отряд на Ланистър за ескорт, заклевам ви се в честта си на рицар…

— Станете, сир. — Кейтлин приседна на каменната скамейка. — Зная, че никой внук на Уолдър Фрей не може да бъде клетвопрестъпник. — „Освен ако не му е изгодно.“ — Брат ми каза, че сте донесъл мирни условия.

— Да. — Сир Клеос се надигна и тя остана доволна, като видя, че едва се държи на краката си.

— Кажете — заповяда Кейтлин и той заговори.

Когато свърши, Кейтлин остана да седи намръщена. Едмур беше прав — това изобщо не бяха мирни условия, освен…

— Значи Ланистър ще размени Аря и Санса за брат си?

— Да. Той седеше на Железния трон и се закле.

— Пред свидетели?

— Пред целия двор, милейди. Както и пред боговете. Казах го и на сир Едмур, но той му отговори, че е невъзможно, че Негова милост Роб никога няма да се съгласи.

— Казал ви е истината. — Дори не можеше да каже, че Роб греши. Аря и Санса бяха деца. Кралеубиеца, жив и на свобода, беше един от най-опасните хора в страната. Този път не водеше доникъде. — Видяхте ли момичетата ми? Добре ли се държат с тях?

Сир Клеос се поколеба.

— Аз… да, те изглеждаха…

„Опитва се да ме излъже нещо — осъзна Кейтлин, — но виното е замъглило ума му.“

— Сир Клеос — каза тя хладно, — вие се лишихте от закрилата, която ви осигурява знамето на мира, когато хората ви ни подведоха. Ако сега ме излъжете, ще увиснете на стените до тях. Повярвайте ми. Ще ви запитам отново: видяхте ли моите дъщери?

Челото му беше мокро от пот.

— Видях Санса в двора, в деня, в който Тирион ми каза условията си. Изглеждаше много красива. Малко пребледняла, може би. Изнурена по-скоро.

„Санса. Но не и Аря.“ Това можеше да означава всичко. Аря винаги си беше по-трудна за опитомяване. Може би Церсей просто не искаше да я показва открито пред двора от страх какво ще каже или направи. Възможно бе да са я затворили някъде на сигурно. „Или да са я убили.“ Кейтлин бързо изтласка тази мисъл от ума си.

— Неговите условия, казвате… но все пак Церсей е кралицата регент.

— Тирион говореше от името на двамата. Кралицата не беше там. Казаха ми, че същия ден била неразположена.

— Любопитно.

Кейтлин си припомни ужасното пътуване през Лунните планини и как Тирион Ланистър успя по някакъв начин да изкуси наемника й да премине на служба при него. „Джуджето е твърде умно.“ Беше й трудно да си обясни как бе оцелял, след като Лиза го прогони от Долината, но това не я изненадваше. „Той най-малкото не е съучастник в убийството на Нед. И ме защити, когато разбойническите кланове ни нападнаха. Ако можех да повярвам на думите му…“

Разтвори ръце и се загледа в белезите по пръстите си. „Белезите от неговата кама — припомни си тя. — Неговата кама, в ръцете на убиеца, комуто бе платил, за да пререже гърлото на Бран.“ Макар че джуджето го отрече, разбира се. Дори след като Лиза го затвори в една от „небесните“ килии и го заплаши със своята „лунна врата“, той продължаваше да го отрича.

— Излъгал е — каза тя и рязко се надигна. — Всички Ланистъри са лъжци и най-големият лъжец е джуджето. Убиецът беше въоръжен с негов нож.

Сир Клеос зяпна.

— Нищо не знам за никакъв…

— Да, не знаете — съгласи се тя и излезе от килията. Бриен тръгна мълчаливо до нея. „За нея е по-просто“ — помисли Кейтлин и я жегна завист. В това нещо тя беше като мъж. За мъжете отговорът винаги беше един и същ, никога много далече от дръжката на най-близкия меч. За една жена, за майка, пътят беше много по-каменист и труден.

 

 

Вечеря късно в Голямата зала с хората на гарнизона, за да ги окуражи, доколкото може. Раймънд Стихоплетеца пя през цялото време, спестявайки й необходимостта да говори. Завърши с песента, която бе съчинил за победата на Роб при Волското кръстовище. „И нощните звезди очите бяха на неговите вълци, а вятърът им беше песента.“ По средата Раймънд отметна глава назад и зави, а в края половината зала виеше с него, дори и Дезмънд Грел, доста попрекалил с чашите. Гласовете им заехтяха под таванските греди.

„Нека си имат своите песни, щом им внушават повече кураж“ — каза си Кейтлин и завъртя умислено сребърния бокал в ръце.

— В залата на Звездопад винаги имаше певец, когато бях момиче — промълви Бриен. — Всички песни знаех.

— Санса правеше същото, въпреки че малцина певци си правеха труд да пътуват толкова далече на север до Зимен хребет. — „Аз обаче й казах, че в кралския двор ще има певци. Казах й, че там ще слуша всякаква музика, че баща й може да намери някой майстор, който да я научи да свири изящно на арфа. О, боговете дано ми простят…“

Бриен заговори.

— Помня една жена… дойде от някакво място отвъд Тясното море. Не знам дори на какъв език пееше, но гласът й беше красив като самата нея. Имаше тъмновиолетови очи и толкова тънко кръстче, че баща ми можеше да го обхване с две ръце. Ръцете му бяха големи почти като моите. — Тя затвори дългите си и здрави пръсти, сякаш искаше да ги скрие.

— Ти пяла ли си на баща си? — попита Кейтлин.

Бриен само поклати глава и сведе поглед към блюдото си, сякаш да потърси отговор в мазния сос.

— А на лорд Ренли?

Момичето се изчерви.

— Никога, аз… шутът му, той понякога си правеше жестоки шеги и аз…

— Някой ден трябва да ми попееш.

— Аз… моля ви, нямам никаква дарба. — Бриен стана. — Простете, милейди. Ще ми разрешите ли да напусна?

Кейтлин кимна. Високото грозно момиче излезе с дълги крачки от залата. „Боговете дано да са с нея“ — помисли Кейтлин и се върна умислена към вечерята си.

 

 

Три дни по-късно се стовари тежкият удар, предсказан от Бриен, а чак след пет дни научиха за него. Кейтлин седеше при баща си, когато пристигна вестоносецът на Едмур. Бронята му беше очукана, ботушите прашни, дрехите раздрани, но изражението му, когато коленичи, беше достатъчно, за да й подскаже, че вестите са добри.

— Победа, милейди. — Подаде й писмото на Едмур. Ръцете й затрепераха, докато чупеше печата.

Лорд Тивин се беше опитал със сила да прехвърли реката на няколко брода, пишеше брат й, но всеки щурм бил отблъсван. Лорд Лефорд се удавил, рицарят на Крейкхол с прозвището Здравия глиган бил пленен, сир Адам Марбранд на три пъти бил принуден да отстъпи… но най-свирепата битка била при Каменна воденица, където щурмът се предвождал от сир Грегър Клегейн. Толкова много от хората му загинали, че имало опасност труповете да задръстят течението. Накрая Планината с шепа от най-добрите си бойци успял да премине на западния бряг, но Едмур хвърлил резерва си срещу тях и ги разбили и ги отблъснали, пребити и с тежки рани. Самият сир Грегър изгубил коня си и се влачел назад през Червената вилка, плувнал в кръв от раните си, а около него се сипел дъжд от стрели и камъни. „Няма да преминат, Кат — беше надраскал Едмур. — Лорд Тивин се отправя на югоизток. Маневра може би, или истинско отстъпление, все едно. Няма да преминат.“

Сир Дезмънд Грел беше въодушевен.

— О, да можех да съм с него — въздъхна старият рицар, след като тя му прочете писмото. — Къде е оня глупак Раймънд? И в това ако няма песен, здраве му кажи. И то такава песен, че дори Едмур ще иска да я чуе. Воденицата, която смляла Планината, почти мога да наредя сам думите й, жалко, че нямам дарба на певец.

— Да не чувам никакви песни преди да свършат битките — каза Кейтлин, може би прекалено рязко. Но позволи на сир Дезмънд да пръсне вестта и се съгласи, когато той предложи да отворят няколко буренца в чест на Каменната воденица. Духът в стените на Речен пад бездруго беше унил; на всички щеше да им поолекне с повечко надежда и малко пиене.

Същата нощ замъкът закънтя от радостните възгласи. „Речен пад!“ ревеше простолюдието, и „Тъли! Тъли!“ Бяха дошли наплашени и безпомощни, а брат й ги беше приел, когато повечето владетели щяха да затръшнат портите на замъците си. Гласовете им се лееха през високите прозорци и се сипеха навън през праговете на тежките дървени врати. Раймънд свиреше на лютнята си, пригласяха му двама с барабани и един младок с тръстикови флейти. Кейтлин се вслушваше в моминския смях и възбудените нестройни гласове на недораслите хлапаци, които брат й беше оставил за гарнизон. Хубави звуци… но кой знае защо, не я трогваха. Не можеше да сподели радостта им.

В солария на баща си намери тежък, обшит с кожа том с карти и го разтвори на речните земи. Очите й намериха дирята на Червената вилка и я проследиха под мигащата светлина на свещта. „На югоизток е тръгнал“ — помисли тя. Реши, че вече сигурно са стигнали Черна вода.

Затвори книгата още по-притеснена отпреди. Боговете ги бяха дарили с победа след победа. При Каменната воденица, при Волското кръстовище, в Битката за становете, при Шепнещия лес…

„Но щом все побеждаваме, защо толкова ме е страх?“