Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (45)

ТИРИОН

— Кралицата се кани да отпрати принц Томен. — Двамата бяха коленичили сами в приглушения сумрак на септата, обкръжени от сенки и примигващи свещи, но въпреки това Лансел шепнеше тихо. — Лорд Джилс ще го отведе при Росби и ще го скрият там, предрешен като паж. Смятат да му боядисат косата тъмна и да кажат на всички, че е син на някакъв рицар.

— Тя от тълпата ли се бои? Или от мен?

— От двете — каза Лансел.

— Аха. — За тази маневра Тирион не знаеше нищо. Нима птиченцата на Варис се бяха провалили този път? Дори и паяците подремват понякога, предположи той… или евнухът играеше по-дълбока и сложна игра, отколкото допускаше? — Благодаря ви, сир.

— Ще ми дадете ли онова, за което ви помолих?

— Може би. — Лансел бе поискал да му възложат да командва част в предстоящото сражение. Великолепен начин да умре преди да му поникнат мустаците, но младите рицари винаги се мислят за непобедими.

Тирион се задържа, след като братовчед му се измъкна навън. Пред Воина запали една нова свещ от горящите. „Да пазиш брат ми, проклето копеле. Той е от твоите.“ Втора свещ запали на Странника. За себе си.

Същата нощ, когато в Червената цитадела се смрачи, Брон дойде и го завари да запечатва писмо.

— Това го занеси на сир Джейслин Байуотър. — Джуджето капна нагорещен восък върху свитъка.

— Какво казва? — Брон не можеше да чете. Затова задаваше безочливи въпроси.

— Че трябва да подбере петдесетима от най-добрите си хора и да разузнае по Пътя на розата.

— Станис по-скоро ще дойде по кралския път.

— О, знам. На Байуотър му кажи изобщо да не се съобразява какво пише в писмото, а да поведе хората си на север. Да сложи капан по пътя за Росби. Лорд Джилс ще тръгне за замъка си след ден-два, с дузина от войниците си, няколко слуги и племенника ми. Принц Томен сигурно ще е облечен като паж.

— Искаш да върне момчето, това ли е?

— Не. Искам да го отведат в замъка. — Тирион бе преценил, че преместването на момчето от града е едно от добрите хрумвания на сестра му. В Росби Томен щеше да е предпазен от гнева на тълпата, а и с това, че щеше да е далече от брат си, нещата ставаха по-трудни за Станис; дори да вземеше Кралски чертог и да обезглавеше Джофри, все пак оставаше още един претендент Ланистър, с когото да се състезава. — Лорд Джилс е твърде болнав, за да му избяга, и твърде страхлив, за да се бие. Ще заповяда на кастелана си да отвори портите. Щом влезе вътре, Байуотър да изгони гарнизона и да пази там Томен. А, питай го добре ли му звучи „лорд Байуотър“.

— Лорд Брон щеше да звучи още по-добре. Аз мога да ти отвлека момчето не по-зле. Ще го дундуркам на коляно и ще му пея приспивни песнички, стига в това да има лордска титла.

— Ти ми трябваш тук — каза Тирион. „А и не мога да ти поверя племенника си.“ Ако нещо лошо сполетеше Джофри, претенциите на Ланистър за Железния трон щяха да легнат на крехките плещи на Томен. Златните плащове на сир Джейслин щяха да го бранят; наемниците на Брон щяха да са по-склонни да го продадат на враговете му.

— Какво да направи новият лорд със стария?

— Каквото иска, стига да не забравя да го храни. Не искам да умре. — Тирион се вдигна от масата. — Сестра ми ще прати някой от Кралската гвардия с принца.

Това не притесни Брон.

— Хрътката е куче на Джофри, той няма да го остави. Златните плащове на Желязната ръка ги бива да се оправят лесно с всеки друг.

— Ако се стигне до убийства, кажи на сир Джейслин, че не искам да става пред очите на Томен. — Тирион си наметна тежък плащ от тъмнокафява вълна. — Племенникът ми е с нежно сърце.

— Сигурен ли си, че е Ланистър?

— В нищо не съм сигурен, освен в зимата и в битката — каза той. — Да вървим. Ще пояздим заедно донякъде.

— При Чатая?

— Прекалено добре ме познаваш.

Излязоха през задната портичка в северната стена. Тирион смуши коня и препусна по булеварда на Черната сянка. Няколко крадливи сенки пробягаха и се скриха в алеите, като чуха тропота на копитата по камъните, но не посмяха да изскочат на пътя им. Съветът бе удължил наложения от него комендантски час: когото заловяха след вечерната камбана, го очакваше смърт. Мярката беше възстановила донякъде мира в Кралски чертог и смали до четвъртина броя на труповете, намирани в задънените улички сутрин, но въпреки това Варис твърдеше, че го проклинали за това. „Би трябвало да са благодарни, че още могат да вдишват, за да си изричат проклятията.“ Двама златни плащове им се изпречиха на пътя, докато се спускаха по уличката Меден ковач, но като разбраха кого са предизвикали, помолиха кралската Ръка за прошка и ги пуснаха. Брон зави към Калната порта и се разделиха.

Тирион продължи към „При Чатая“. Обърна се на седлото и огледа улицата зад себе си. Преследвачи не се мяркаха. Всички прозорци бяха тъмни и капаците — плътно затворени. Нищо не чу, освен вятъра, метящ по алеите. „Ако Церсей е изпратила някой да ме дебне тази нощ, трябва да се е предрешил като плъх.“

— Майната им на всички — измърмори той. Омръзнало му беше си играе на предпазливост. Свърна коня и го сръга с шпори. „Ако следи някой, да видим колко добър ездач е.“ Препусна по огрените луната улици, копитата бясно зачаткаха по паважа, профуча през тесни улички и алеи и се понесе към своята любов.

Когато потропа на портата, чу през високия каменен зид да носи тиха музика. Един от ибенците го пусна вътре. Тирион му подаде юздите и го попита:

— Кой е тоя?

Стъклата на тесните прозорци в дългата зала, оформени като диаманти, светеха с бледожълта светлина и през тях се чуваше песента някакъв мъж. Ибенецът сви рамене.

— Певецът Дебел корем.

Докато крачеше от конюшнята към къщата, песента се усили. Тирион не обичаше певците, а точно този, гледка невидяна, го обичаше по-малко от цялата им пасмина. Когато отвори вратата, мъжът спря да пее.

— Милорд Ръка. — Коленичи, плешив и с издут като котле корем, и замърмори: — Каква чест, каква чест.

— Милорд. — Щом го видя, Шае се усмихна. Виж, тази усмивка Тирион обичаше, когато грейнеше изведнъж и неволно на хубавото личице. Момичето беше облякло червената си копринена роба, стегната на кръста с посребрено поясче. Цветовете прилягаха на тъмната коса и гладката й, бяла като сметана кожа.

— Здравай, миличко — каза той. — А този кой е?

Певецът вдигна очи.

— Наричат ме Саймън Сребърния език, милорд. Свирач, певец, разказвач…

— И голям глупак — довърши Тирион. — Какво ме нарече, като влязох?

— Нарекох? Ама аз само… — Среброто на езика на Саймън, изглежда, натежа като олово. — Милорд Ръка казах само, висока чест…

— Човек с малко повече ум щеше да се престори, че не ме е познал. Не че щях да се подведа, но трябваше да се опиташ поне. Сега какво да правя с теб? Знаеш за милата ми Шае, знаеш къде живее, знаеш, че я посещавам сам нощем…

— Заклевам се, на никого няма да кажа…

— Дотук поне сме наясно. Хайде, лека ти нощ. — Тирион поведе Шае нагоре по стълбите.

— Моят певец няма да пропее повече — подразни го тя. — Така го изплаши, че си изгуби гласа.

— Малко страх ще му помогне да взима високите тонове.

Тя затвори вратата към спалнята им.

— Няма да го убиеш, нали? — Шае запали ароматна свещ и коленичи да свали ботушите му. — Песните му ме утешават в нощите, когато не идваш.

— Де да можех да идвам всяка нощ — каза Тирион, докато тя разтриваше босите му стъпала. — Добре ли пее поне?

— По-добре от някои. По-зле от други.

Тирион разтвори робата й и зарови лицето си между гърдите й. Плътта й винаги му миришеше на чисто, дори и в този вонящ като кочина град.

— Задръж го, ако искаш, но го дръж изкъсо. Не искам да тръгне из града и да разправя клюки по гостилниците.

— Той няма да… — почна тя.

Тирион покри устата й със своята. От приказки му беше омръзнало. Нужна му беше сладката простота на удоволствието между бедрата на Шае. Тук поне беше добре дошъл и го искаха.

След това издърпа ръката си изпод главата й, облече си ризата и слезе в градината. Полумесецът бе разсипал сребърния си варак по листата на плодните дръвчета и блестеше по гладката повърхност на каменното езерце за къпане. Тирион приседна край водата. Някъде вдясно от него засвири щурец — омайващ и така уютен звук. „Мирно е тук — каза си той. — Но докога?“

От другата му страна лъхна гнусна миризма и го накара да обърне глава. Шае стоеше на вратата зад него, облечена в сребристата роба, която й бе подарил. „Девица любих, бяла като зима, с луната блеснала в косата.“ Зад нея беше застанал един от просещите братя, дебел мъж в мръсен опърпан халат, с оклепани с кал боси крака и паничка, вързана на врата му с кожена каишка — там, където щеше да е кристалът на някой септон. От миризмата му и плъх щеше да се задави.

— Лорд Варис е дошъл да те види — каза Шае.

Просякът примига стъписан, а Тирион се разсмя.

— Естествено. Кой друг. Как го позна, след като аз не можах?

Тя сви рамене.

— Все си е той. Само се е облякъл различно.

— Друга външност, друга миризма, друга походка — каза Тирион. — Повечето мъже щяха да се излъжат.

— И повечето жени сигурно. Но не и курвите. Курвата се научава да вижда мъжа, а не дрехите му, иначе ще умре в първата затънтена уличка.

Варис изглеждаше зле и не само заради лъжливите струпеи по краката си. Тирион се изкиска.

— Шае, би ли ни донесла малко вино? — Нямаше да мине без глътка. Каквото и да беше довело евнуха тук, едва ли беше добро.

— Почти ме е страх да ви кажа защо дойдох тук, милорд — каза Варис, след като Шае ги остави. — Нося ви лоши новини.

— Трябваше да се предрешиш с черни пера, Варис. Все лоши новини ми носиш, като някой гарван. — Тирион тромаво се изправи. Чак го хвана страх да попита. — За Джайм ли е? — „Само да са го убили, нищо няма да ги спаси.“

— Не, милорд. Друго е. Сир Кортни Пенроуз е мъртъв. Бурен край е отворил портите си на Станис Баратеон.

Отчаянието удави всички други мисли в ума на Тирион. Когато Шае им донесе виното, той само отпи, хвърли чашата и тя се пръсна в зида на къщата. Тя вдигна ръка да се предпази от парчетата. Виното се разля на дълги пръсти, черни под лунната светлина.

— Проклет да е!

Варис се усмихна и устата му зейна с два реда гнили зъби.

— Кой, милорд? Сир Кортни или лорд Станис?

— И двамата. — Бурен край беше силен, трябваше да издържи половин година или повече… достатъчно, за да приключи баща му с Роб Старк. — Как е станало?

Варис хвърли поглед към Шае.

— Милорд, трябва ли да тревожим съня на скъпата ви дама с такива ужасни приказки?

— Една дама може да се уплаши — каза Шае. — Но аз — не.

— А би трябвало — каза й Тирион. — Щом Бурен край е паднал, Станис скоро ще насочи вниманието си към Кралски чертог. — Сега съжали, че си хвърли виното. — Лорд Варис, дайте ни малко време и ще се върна в замъка с вас.

— Ще ви чакам при конюшнята. — Поклони се и се отдалечи с тромавите си просешки стъпки.

Тирион придърпа Шае към себе си.

— Тук не си в безопасност.

— Имам си стени и стражите ти, които ме пазят.

— Наемници — каза Тирион. — Много обичат златото ми, но дали ще умрат за него? Колкото до тези стени, ако се изправи един мъж, друг на гърба му ще ги прехвърли за един дъх. Едно имение като това изгоря по време на безредиците. Убиха собственика му, златаря, защото килерът му бил пълен с храна, както разкъсаха Великия септон, изнасилиха петдесет пъти Лолис и смазаха черепа на сир Ейрон. Какво си мислиш, че ще направят с теб, като разберат, че са спипали дамата на Ръката?

— Искаш да кажеш курвата на Ръката? — Погледна го с големите си дръзки очи. — Макар че бих могла да стана вашата дама, милорд. Бих могла да облека всички красиви неща, които ми дадохте, да се облека в сатен и златотъкани одежди, да сложа накитите ви, да положа длан на ръката ви и да седя до вас на пировете. Мога да ви даря със синове, знам, че мога… и се кълна, че никога не бих ви посрамила.

„Любовта ми към теб ме посрами достатъчно.“

— Сладки мечти, Шае. Вече ги забрави, моля те. Никога няма да се сбъднат.

— Заради кралицата ли? И от нея не ме е страх.

— Мен ме е страх.

— Тогава я убий и да се свършва. Не се обичате кой знае колко.

Тирион въздъхна.

— Тя е моя сестра. Човекът, който убие родната си сестра, е вечно прокълнат и от богове, и от хора. Нещо повече, каквото и да си мислим ние с теб за Церсей, баща ми и брат ми я обичат. Мога да заговорнича срещу всеки в пределите на Седемте кралства, но боговете не са ме надарили достатъчно, за да се изправя с мечове срещу Джайм.

— Младия вълк и лорд Станис имат мечове, но не те плашат.

„Колко малко неща знаеш, милото ми.“

— Срещу тях имам цялата мощ на дома Ланистър. Срещу Джайм или баща ми нямам нищо освен гърбицата си и двата си криви крака.

— Имаш мен. — Шае го целуна, ръцете й се плъзнаха около врата му и тялото й се притисна в него.

Целувката й го възбуди както винаги, но този път Тирион леко я отблъсна.

— Не сега. Миличко, аз трябва… хм, наречи го семенцето на плана ми. Мисля, че мога да те вкарам в кухните на замъка.

Лицето на Шае се вкочани.

— В кухните?

— Да. Ако го направя с помощта на Варис, никой няма да разбере.

Тя се изкикоти.

— Милорд, та аз ще ви отровя. Всеки, който е опитвал от онова, което съм готвила, ми е казвал, че съм абсолютна бездарница.

— Червената цитадела си има достатъчно готвачи. Касапи и хлебари също. Ще трябва да те предрешим като слугинче.

— Кухненско слугинче — каза тя. — В раздърпан кафяв сукман. Така ли иска да ме види милорд?

— Милорд иска да те види жива — каза Тирион. — Едва ли ще можеш да чистиш котлетата в коприна и кадифе.

— Омръзнах ли му вече на милорд? — Шае пъхна ръка под ризата и напипа члена му. Само два пъти го погали и той се вкочани в шепата й. — Той още ме иска. — Тя се засмя. — Искаш ли да начукаш кухненското си слугинче, милорд? Можеш да ме оваляш в брашно и да смучеш мас от цицките ми, ако…

— Престани. — Поведението й му напомни за Данси, която толкова се бе старала да си спечели облога. Избута грубо ръката й, за да не й позволи повече хитрувания. — Не е време за креватни забавления, Шае. Животът ти може да е в опасност.

Усмивката й се стопи.

— Ако съм разочаровала милорд, станало е неволно, само… не можете ли просто да ми дадете повече стражи?

Тирион въздъхна дълбоко. „Не забравяй колко е млада“ — напомни си той. И хвана ръката й.

— Скъпите ти накити могат да се заменят, хубавите ти дрехи могат да се ушият два пъти по-хубаво от старите. За мен ти си най-скъпото нещо отсам тези стени. Червената цитадела също не е безопасна, но е много по-безопасна, отколкото тук. Искам те там.

— В кухните. Да търкам котлетата.

— За малко.

— Баща ми ме превърна в кухненската си слугиня — каза тя с изкривени устни. — Затова избягах от него.

— Каза ми, че си избягала, защото те е превърнал в своя курва — напомни й той.

— Това също. Чистенето на котлите не ми харесваше повече от кожения му пирон в мене. — Тя поклати глава. — Защо не можеш да ме вземеш в кулата си? Половината придворни лордове държат при себе си жени, които им топлят леглата.

— Защото изрично ми е забранено да те взимам в двора.

— От глупавия ти баща. — Шае се нацупи. — Вече си достатъчно голям, за да държиш при себе си колкото курви искаш. За безбрадо момченце ли те взима той? Какво може да ти направи? Да те напердаши?

Тирион я зашлеви. Не много силно, но достатъчно силно.

— Проклета да си. Проклета да си. Никога повече не ми се подигравай. Не и ти.

За миг Шае онемя. Чуваше се само щурецът.

— Моля ви за прошка, милорд — каза накрая тя, тежко и сковано. — Не исках да бъда нагла.

„А аз не исках да те ударя. Богове милостиви, в Церсей ли се превръщам?“

— Сбъркахме — каза той. — И двамата. Шае, ти просто не разбираш. — Думи, които никога не беше мислил да изрича, започнаха да извират от него като глумци от кух дървен кон. — Когато бях на тринайсет, се венчах за щерката на един селяк. За такава поне я мислех. Бях заслепен от любов и мислех, че и тя изпитва същото към мен, но баща ми натри истината в лицето ми. Невястата ми беше курва, която Джайм беше наел, за да вкуся за първи път мъжеството си. — „И вярвах на всичко това, глупакът му с глупак.“ — За да ми набие урока в главата, лорд Тивин даде жена ми на цяла барака войници, да правят с нея каквото си искат и ме заповяда да гледам. — „И да я обладая последен, след като всички бяха свършили. За последен път, без капчица останала любов и нежност.“ — „Така, за да я запомниш каквато е“, каза той, а аз трябваше да му се опълча, но патката ми ме предаде и направих, каквото ми се заповяда. След като приключи с нея, баща ми се разпореди да разтрогнат брака. Все едно че никога не сме били венчани, казаха септоните. — Той стисна ръката й. — Моля те, нека да не говорим повече за Кулата на Ръката. Ще останеш в кухните само за малко. Щом приключим със Станис, ще получиш друга къща и коприни, меки като ръцете ти.

Очите на Шае бяха станали големи, но Тирион не можа да разчете какво се крие зад тях.

— Ръцете ми няма да са меки, ако чистя пещи и мия чинии по цял ден. Още ли ще искате да ви докосват, когато изпръхнат и се напукат от врялата вода и сапуна?

— Повече от всякога — увери я той. — Защото ще ми напомнят какво е трябвало да изтърпиш.

Не беше сигурен, че му повярва. Тя сведе очи.

— Както заповядате, милорд.

Тирион осъзна, че тази нощ няма да получи повече разбиране, целуна я по бузата, където я беше ударил, за да смекчи малко болката от шамара.

— Ще пратя хора да те доведат.

Варис чакаше при конюшните. Конят му изглеждаше крастав и полужив. Тирион се качи на своя и един от наемниците отвори портите. Двамата поеха мълчаливо. „Защо й разказах за Тиша, боговете да ме опазят дано?“ — запита се той изплашен. Има тайни в този живот, които никога не трябва да се изричат. Поводи за срам, които човек трябва да отнесе в гроба си. Какво искаше от нея, прошка ли? А как го изгледа тя, какво означаваше погледът й? Толкова ли мразеше това търкане на котли, или беше заради признанието му? „Как можех да й кажа, че все още си въобразявам, че ще ме обича?“ — питаше се едната му половина, а другата го хулеше с насмешка: „Тъпо джудже, курвата обича само златото и накитите ти.“

Зарасналият уж лакът го заболяваше при всеки удар на конските копита по паважа. Понякога почти си представяше, че чува стърженето на костите вътре. Сигурно трябваше да навести някой майстер, да вземе някой лек за болката… но откакто Пицел се разкри що за същество е, Тирион Ланистър беше престанал да вярва на майстерите. Боговете само знаеха с кого заговорничат или какво са смесили в лека, който ти дават.

— Варис — рече той, — трябва да прибера Шае в замъка, без Церсей да разбере. — И му описа накратко плана си за кухните.

Евнухът цъкна с език.

— Милорд, ще направя каквото заповядате, разбира се… но съм длъжен да ви предупредя, че в кухните е пълно с очи и уши. Дори момичето да не попадне под някакво особено подозрение, ще й задават хиляди въпроси. Откъде е родом? Кои са родителите й? Как е дошла в Кралски чертог? Истината ще бъде немислима, затова ще й се налага да лъже… да лъже и да лъже. — Погледна Тирион. — А и едно такова хубаво кухненско слугинче ще буди не само любопитство, но и похот. Ще я опипват, ще я пощипват, ще я потупват, ще я стискат. Готварчета нощем ще се промъкват под завивките й. На някой самотен готвач току-виж му хрумнало да си я вземе за жена. Хлебари ще месят гърдите й с брашнени ръце.

— Предпочитам да я опипват, отколкото да я намушкат — каза Тирион.

Варис продължи още няколко крачки и каза:

— Възможно е да се намери и друго решение. Между другото слугинята, която се грижи за дъщерята на лейди Танда, я хванаха да краде от накитите й. Уведомя ли лейди Танда, тя веднага ще изгони момичето. И дъщеря й ще има нужда от нова слугиня.

— Разбирам. — Тирион схвана веднага, че в това се крият възможности. Една лична прислужница на знатна дама носеше по-фино облекло от кухненските момичета, а и можеше да си позволи по някой и друг накит. Шае щеше да е доволна от това. Освен това Церсей смяташе лейди Танда за досадна и истерична, а Лолис — за недодялана и тъпа. Едва ли щеше да ги кани често да си побъбрят като приятелки.

— Лолис е плаха и доверчива — допълни Варис. — Ще приеме всяка версия, която й се разкаже. Откакто тълпата й взе девствеността, не смее да излиза от спалнята си, така че Шае няма да я виждат много навън… и в същото време ще е достатъчно близо, когато ви е нужна утехата й.

— Кулата на Ръката е под наблюдение, това го знаеш не по-зле от мен. Церсей несъмнено ще започне да проявява любопитство защо слугинята на Лолис ме посещава.

— Бих могъл да водя детето в спалнята ви скришом. Домът на Чатая не е единственият, който може да се похвали със скрит вход.

— Скрит вход? До моите покои? — Тирион беше повече обезпокоен, отколкото изненадан. Че защо иначе Мегор Жестокия е трябвало да заповяда смъртта на всички строители, работили в замъка му, освен за да опази подобни тайни? — Да, предполагам, че трябва да има. Къде точно ще намеря тази врата? В солария си? Или в спалнята?

— Скъпи приятелю, не искате да ме принудите да разкрия всички свои малки тайни, нали?

— Оттук нататък мисли за тях като за нашите малки тайни, Варис. Ако приема, че си на моя страна…

— Вие съмнявате ли се?

— Не, разбира се. Вярвам ти безрезервно. — Горчивият му смях отекна от стените наоколо. — Всъщност вярвам ти като на човек от собствената ми кръв. Сега ми кажи как е умрял Кортни Пенроуз.

— Казват, че се е хвърлил от една от кулите.

— Сам? Не, не мога да го повярвам.

— Стражите не са видели никого в покоите му, нито са намерили някого наоколо след нещастието.

— Тогава убиецът му се е промъкнал по-рано и се е скрил под леглото му — допусна Тирион, — или се е спуснал с въже от покрива. Може стражите да лъжат. Кой може да каже дали не са го направили самите те?

— Безспорно сте прав, милорд.

Лукавият му тон говореше друго.

— Но ти не мислиш така. Как е станало тогава?

Дълго време Варис не отвърна нищо. Чуваше се само потропването на копитата по камъните. Накрая евнухът се окашля неловко.

— Милорд, вие вярвате ли в древните сили?

— В магиите, искаш да кажеш? — нетърпеливо отвърна Тирион. — Кървави заклинания, проклятия, превъплъщения, от тоя сорт? — Джуджето изсумтя. — Да не би да намекваш, че сир Кортни е умрял от магия?

— Същия ден заранта сир Кортни е предизвикал лорд Станис на двубой. Питам ви, така ли постъпва отчаян и склонен към самоубийство човек? Да прибавим и загадъчното и дошло изневиделица убийство на лорд Ренли, докато бойните части са се строявали да тръгнат на щурм срещу брат му. — Евнухът помълча. — Милорд, вие веднъж ме попитахте как са ме отрязали.

— Помня — каза Тирион. — Ти не пожела да ми кажеш.

— И сега не изпитвам особено желание, но… — Този път паузата продължи по-дълго, а когато Варис заговори отново, гласът му беше станал някак по-различен. — Бях чираче в една пътуваща трупа комедианти. Майсторът ни имаше малка гемия, плавахме из Тясното море и показвахме позорището си във всички Свободни градове, понякога прескачахме и в Староград, както и в Кралски чертог.

— Един ден в Мир някакъв мъж дойде да види трупата — продължи той. — След представлението направи на майстора твърде изкусително предложение да ме откупи. Бях ужасен. Уплаших се, че мъжът иска да ме използва, както бях чувал, че някои мъже използват малки момченца, но всъщност се оказа, че единствената част от тялото ми, която му е трябвала, е мъжеството ми. Той ми даде някаква смес, от която отпаднах и не можех нито да се движа, нито да говоря, но нищо не направи, за да затъпи сетивата ми. С един дълъг крив нож той ми изряза всичко, и корена и стеблото, като през цялото време редеше заклинания. Гледах го как изгаря мъжките ми работи на един мангал. В един миг пламъците станаха сини и чух глас, който отвърна на призивите му, макар да не разбрах думите, които изрече.

Варис преглътна тежко.

— Глумците си бяха заминали. След като му послужих, мъжът нямаше повече нужда от мен и ме изпъди. Когато го попитах какво да правя, той ми каза, че според него би трябвало да умра. Напук на него реших да живея. Просех, крадях и продавах онези части от тялото си, които ми бяха останали. Скоро станах един от най-добрите крадци в Мир, а като пораснах повече, научих, че често съдържанието на нечие писмо е по-ценно от съдържанието на кесията на този, който го е написал.

— Но все още сънувам оная нощ, милорд — прегракнало каза Варис. — Не толкова магьосника, нито ножа му, нито дори как изрязаният ми с топките паток се гърчеше в пламъците. Сънувам гласа. Гласа от пламъците. Бог ли беше това, или демон, или някакъв ловък фокус? Не мога да ви кажа, а всички фокуси са ми познати. Мога само да кажа със сигурност, че той го призова и онова нещо му отвърна, и че от този ден намразих магията и всички, които я практикуват. Ако лорд Станис е един от тях, решен съм да постигна смъртта му.

Продължиха да яздят известно време мълчаливо. Накрая Тирион отрони:

— Неприятна история. Съжалявам.

Евнухът въздъхна.

— Съжалявате, но не ми вярвате. Не, милорд, няма нужда от извинения. Бях опиянен, болеше ме ужасно, и при това беше толкова отдавна и далече някъде отвъд морето. Безспорно съм сънувал този глас. Казвал съм си го хиляда пъти.

— Вярвам в стоманата на мечовете, в златото на монетите и в човешкия ум — каза Тирион. — Вярвам и в това, че някога е имало дракони. В края на краищата видях черепите им с очите си.

— Да се надяваме, че те са най-лошото нещо, което ще видите някога, милорд.

— Тук сме съгласни. — Тирион се усмихна. — А колкото до смъртта на сир Кортни, какво пък, знам, че Станис е привлякъл наемни моряци от Свободните градове. Може да си е купил и някой опитен наемен убиец.

— Много опитен трябва да е бил.

— Има такива. Случвало ми се е да мечтая, че един ден ще стана достатъчно богат, за да мога да пратя някой Безлик подир милата си сестричка.

— Както и да е умрял сир Кортни — каза Варис, — той вече е мъртъв и замъкът е паднал. Станис вече може да тръгне в поход.

— Някаква възможност да убедим дорнците да се спуснат в Блатата? — попита Тирион.

— Никаква.

— Жалко. Е, заплахата поне може да задържи блатните лордове в замъците им. Какви са вестите от баща ми?

— Ако лорд Тивин е спечелил отвъд Червената вилка, то все още не е стигнала вест за това. Ако не побърза, противниците му може да го заклещят. Листа на Оукхарти дървото на Роуан са ги видели на север от Мандър.

— От Кутрето няма ли новини?

— Сигурно изобщо не е стигнал до Горчив мост. Или е умрял там. Лорд Тарли е заграбил запасите на Ренли и е избил много хора, главно на Флорент. Лорд Касуел се е затворил в замъка си.

Тирион се разсмя.

Варис дръпна юздите и го погледна озадачено.

— Милорд?

— Не виждаш ли ужасната шега, Варис? — Тирион махна с ръка към плътно затворените прозорци на спящия град. — Бурен край е паднал, Станис иде насам с огън и стомана, и боговете знаят само какви тъмни сили, а добрите хорица си нямат Джайм, който да ги защити, нито Робърт, нито Ренли или Регар, нито скъпия на сърцата им Рицар на цветята. Само мен, онзи, когото мразят. — Разсмя се отново. — Джуджето, злия съветник, уродливия малък маймунски демон. Аз съм единственият, който стои между тях и хаоса.