Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (43)

ДАВОС

Сир Контри Пенроуз не носеше броня. Яздеше дорест жребец, а носещият щандарта му — пъстър. Над тях плющеше коронованият елен на Баратеон и кръстосаните пера на Пенроуз, бели на кафяво поле. Оформената като връх на пика брада на сир Кортни също беше кафява, макар че горе на темето той беше съвсем оплешивял. Дори да го беше впечатлила големината и великолепието на кралската армия, това не пролича на широкото му обветрено лице.

Яздеха в бавен тръс и броните дрънчаха. Дори Давос носеше броня, макар да не можеше да обясни защо; раменете и кръстът го боляха от непривичната тежест. Чувстваше се глупаво обременен и за кой ли път се чудеше какво всъщност търси тук. „Не ми е работа да поставям под въпрос заповедите на краля, но все пак…“

Всеки от групата беше от по-добър род и с по-висок стан от Давос Държеливия, а великите лордове сияеха на утринното зарево. Посребрена стомана и злато красяха доспехите им, а шлемовете им бяха увенчани с пищни копринени пискюли, паунови пера и изкусно ковани хералдични зверове със скъпоценни камъни вместо очи. Самият Станис изглеждаше не на място в разкоша на това царствено обкръжение. Като Давос, и кралят беше облечен в дрехи от груба вълна и щавена кожа, скроени просто, въпреки че венчето от тъмно злато на слепоочията несъмнено му придаваше величие. Слънчевата светлина проблясваше по връхчетата с форма на пламъци при всяко помръдване на главата му.

За пръв път Давос се бе оказал толкова близо до Негова милост през осемте дни, откакто „Черна Бета“ се присъедини към останалата флота, обсадила Бурен край. Беше поискал аудиенция веднага след пристигането си, но му казаха само, че кралят е зает. Кралят често биваше зает, както научи Давос от сина си Деван, един от кралските скуайъри. Откакто Станис Баратеон бе укрепил силата си, лордчетата бяха забръмчали около него като мухи над труп. „Той впрочем си прилича почти на труп, с години се е състарил, откакто напуснах Драконов камък.“ Деван му каза, че напоследък кралят почти не спял.

— Откакто умря лорд Ренли, го безпокоят ужасни кошмари — сподели момчето с баща си. — Майстерските лекове не му помагат. Само лейди Мелисандра може да го утеши, за да заспи.

„Тя затова ли не излиза от павилиона му? — зачуди се Давос. — Да се моли с него? Или го утешава по друг начин?“ Въпросът беше непочтен, а и той не смееше да го зададе на сина си. Деван беше добро момче, но носеше с гордост пламтящото сърце на гърдите си и баща му го беше виждал при нощните огньове, когато паднеше вечерния мрак, да се моли на Господаря на Светлината да донесе и утре зора. „Все пак той е кралски скуайър — напомни си Давос. — Съвсем нормално е да приеме бога на краля.“

Давос почти беше забравил колко високи и дебели са стените на Бурен край. Крал Станис спря под тях, на няколко стъпки от сир Кортни и знаменосеца му.

— Сир — каза той със скована учтивост. Без да слиза от седлото.

— Милорд. — Това беше малко по-грубо, но не и неочаквано.

— Обичайно е към един крал да се обръщаме с „ваша милост“ — каза лорд Флорент. Лисица от червено злато показваше муцуната си от кръга цветя, извезани с лапис-лазули. Много висок, много изискан и много богат, владетелят на цитаделата Чиста вода беше първият от лордовете знаменосци на Ренли, минал на страната на Станис, и първият отхвърлил старите си богове, за да приеме вярата в Господаря на Светлината. Станис беше оставил кралицата си на Драконов камък с нейния чичо Аксел, но хората й бяха станали по-многобройни и по-властни от всякога, а най-напористият от тях беше лорд Флорент.

Сир Кортни Пенроуз го пренебрегна и предпочете да се обърне към Станис.

— Свитата ви е знатна. Великите лордове Естермонт, Ерол и Варнър. Сир Джон от Зелените ябълки на Фосоуей и сир Браян от Червените. Лорд Карон и сир Гиард от Гвардията на дъгата на крал Ренли… и могъщият лорд Алестер Флорент, разбира се. А онзи мъж най-отзад, не беше ли вашият Луков рицар? Добра среща, сир Давос. Боя се, че не познавам дамата.

— Казвам се Мелисандра, сир. — Тя единствена беше без броня, само с широката си червена роба. А големият рубин на гърлото й пиеше светлината. — Служа на вашия крал и на Господаря на Светлината.

— Желая им всичко най-добро, милейди — отвърна сир Кортни, — но аз се кланям на други богове и на друг крал.

— Има само един законен крал и само един истински бог — каза лорд Флорент.

— Теология ли да обсъждаме сме се събрали тук, милорд? Ако знаех, щях да доведа някой септон.

— Много добре знаете защо сме тук — каза Станис. — Имахте две денонощия да обмислите предложението ми. Пратихте гарваните си. Помощ не дойде. Нито ще дойде. Бурен край остава сам, а моето търпение се изчерпва. За последен път, сир, заповядвам да отворите портите си и да ми предадете това, което е мое по право.

— А условията? — попита сир Кортни.

— Остават както преди — каза Станис. — Ще ви простя за измяната, както опростих тези лордове, които виждате зад мен. Хората от вашия гарнизон ще бъдат свободни да постъпят на служба при мен или да се върнат невредими по домовете си. Можете да задържите оръжието си и толкова собственост, колкото човек може да носи. Но ще поискам конете и товарните ви животни.

— А какво ще стане с Едрик Буря?

— Копелето на моя брат трябва да бъде предадено на мен.

— Тогава отговорът ми си остава „не“, милорд.

Кралят стисна челюсти. Не каза нищо. Вместо него заговори Мелисандра.

— Дано Господарят на Светлината ви опази във вашия мрак, сир Кортни.

— Другите дано го начукат на вашия Господар на Светлината — сряза я Пенроуз — и да му изтрият гъза с дрипата, която носиш.

— Сир Кортни, дръжте си езика — викна лорд Алестер Флорент. — Негова милост не иска да навреди на момчето. Детето е от неговата кръв, както и от моята. Племенницата ми Делена беше майката, както всички знаят. Ако не вярвате на краля, повярвайте на мен. Познавате ме като човек на честта…

— Познавам ви като човек на амбицията — прекъсна го сир Пенроуз. — Човек, който сменя крале и богове, както аз си сменям ботушите. Както и тези, другите „обърни плащове“, които виждам.

Сред хората на краля се надигна сърдит ропот. „Не е далече от истината“ — помисли Давос. Съвсем доскоро двамата Фосоуей, Гиард Мориген, лордовете Карон, Варнер, Ерол и Естермонт бяха на страната на Ренли. Заседавали бяха в павилиона му, помагали му бяха да съставя плановете си за битка, бяха замисляли как да съкрушат Станис. И лорд Флорент беше с тях — макар да беше чичо на кралица Селайс, това не бе попречило на владетеля на Чиста вода да сгъне коляно пред Ренли, когато звездата му изгря.

Брус Карън подкара коня си няколко крачки напред и вятърът изду плаща му с цветовете на дъгата.

— Никой тук не е „обърни плащ“, сир. Аз съм верен на Бурен край и крал Станис е неговият законен владетел… и нашият законен крал. Той е последният от дома Баратеон, наследник на Робърт и на Ренли.

— Ако е така, защо тогава Рицарят на цветята не е с вас? И къде е Матис Роуан? Къде е Рандил Тарли? Къде е лейди Оукхарт? Защо всички те не са във вашата свита, тези, които най-много обичаха Ренли? Къде е Бриен Тартска, питам ви?

— Оная ли? — Сир Гиард Мориген се изсмя дрезгаво. — Тя избяга. И как иначе? Нейната ръка посече краля.

— Лъжа — каза сир Кортни. — Бриен я познавам от дете, когато си играеше в краката на баща си в цитаделата Вечерен здрач. Още повече я опознах, когато Вечерницата я изпрати тук, в Бурен край. Тя се влюби в Ренли Баратеон в мига, в който го видя, това и слепец ще го разбере.

— Разбира се — подхвърли лорд Флорент. — И тя едва ли е първата девица, обезумяла до границата на убийство, защото един мъж я е отхвърлил. Макар че ако питате мен, убеден съм, че лейди Старк е убила краля. Тя измина целия път от Речен пад да го моли за съюз, а Ренли й отказа. Несъмнено е видяла в него опасност за своя син и затова го премахна.

— Бриен беше — настоя лорд Карон. — Сир Емон Квай се закле в това преди да издъхне. Клетва ви давам за това, сир Кортни.

Сир Кортни отвърна с презрение:

— И какво струва вашата клетва? Виждам, че носите своя плащ с многото цветове. Онзи, който ви даде Ренли, когато му дадохте клетвата си, че ще го защитавате. Щом той умря, вие защо сте жив? — Насочи презрението си към Гиард Мориген. — И вас бих могъл да попитам същото, сир. Гиард Зеления, нали? От Гвардията на дъгата? Заклел се даде живота си за краля? Ако аз имах такъв плащ, щеше да ме е срам да го нося.

Мориген настръхна.

— Бъдете доволен, че това са преговори, Пенроуз, иначе щях да ви изтръгна езика за тези думи.

— И да го хвърлите в огъня, където си оставихте мъжеството ли?

— Стига! — каза Станис. — Господарят на Светлината пожела моят брат да умре заради своето предателство. Кой е извършил деянието е без значение.

— Без значение за вас, може би — каза сир Кортни. — Чух предложението ви, лорд Станис. Ето го и моето. — Той свали ръкавицата си и я хвърли в лицето на краля. — Двубой. Меч, пика или каквото оръжие благоволите да назовете. Или ако ви е страх да рискувате своя вълшебен меч и кралската си кожа срещу един старец, назовете някой от рицарите си и аз ще направя същото. — Изгледа унищожително Гиард Мориген и Брус Карън. — Всяко от тези палета ще свърши работа, струва ми се.

Сир Гиард Мориген посиня от гняв.

— Аз ще поема предизвикателството, ако кралят благоволи.

— Аз също. — Брус Карън погледна Станис.

Кралят стисна зъби.

— Не.

Сир Кортни не изглеждаше изненадан.

— В справедливостта на своята кауза ли се съмнявате, милорд, или в силата на ръката си? Страх ли ви е? Страх ви е, че ще се изпикая на пламтящия ви меч и той ще изгасне?

— Вие за пълен глупак ли ме взимате, сир? — попита Станис. — Имам двадесет хиляди души. Вие сте обсаден по суша и море. Защо да избирам двубой, след като победата ми е сигурна? — Кралят го посочи с пръст. — Предупредих ви честно. Ако ме принудите да взема замъка с щурм, милост не можете да очаквате. Ще ви обеся като предатели, всички до един.

— Както боговете пожелаят… но си спомнете, ако не сте забравили, името на този замък. — Сир Кортни плесна с юздите и подкара към портата.

Без да промълви нито дума, Станис обърна коня си и пое назад към лагера. Другите го последваха.

— Ако щурмуваме тези стени, ще изгинат хиляди — промълви притеснен старият лорд Естермонт, дядо на краля по майчина линия. — Не беше ли по-добре да рискуваме един живот? Каузата ни е справедлива и боговете ще ни помогнат.

„Един бог, старче — помисли Давос. — Забравяш, вече имаме само един, Господа на Светлината на Мелисандра.“

— С радост щях да приема сам това предизвикателство, макар че не мога да се сравнявам с лорд Карън в боравенето с меча, нито със сир Гиард — каза сир Джон Фосоуей. — Ренли не остави изтъкнати рицари в Бурен край. Гарнизонът е поверен на старци и зелени момчета.

Лорд Карън се съгласи.

— Победата ще е лека, това е ясно. И що за слава ще е това, да спечелиш Бурен край с един удар!

Станис ги изпепели с поглед.

— Разбъбрили сте се като свраки. И умът ви е толкова. Искам тишина. — Очите на краля се спряха на Давос. — Сир. Елате с мен. — Пришпори коня си и се отдалечи от свитата. Само Мелисандра остана с него, понесла щандарта с пламтящото сърце и коронования елен. „Сякаш гори целият.“

Давос забеляза споглежданията на лордчетата, докато минаваше покрай тях да застане до краля. Тия не бяха лукови рицари, а горди мъже от родове с древни имена. Разбираше някак, че Ренли никога не ги беше гълчал по този начин. Най-младият от Баратеоните се беше родил с дарбата да ухажва, която дарба липсваше на брат му.

Той подкара в тръс и настигна краля.

— Ваша милост. — Отблизо Станис изглеждаше зле — лицето му беше измършавяло и под очите му имаше тъмни кръгове.

— Един контрабандист би трябвало да има точна преценка за хората — каза кралят. — Какво мислиш за сир Кортни Пенроуз?

— Упорит човек — отвърна предпазливо Давос.

— Жаден е за смърт, според мен. Хвърля ми прошката в лицето. Да, и живота си в добавка, и живота на всеки човек зад тези стени. „Двубой“! — Кралят изсумтя презрително. — Явно ме бърка с Робърт.

— По-скоро е отчаян. Каква друга надежда му остава?

— Никаква. Замъкът ще падне. Но как да го направим бързо? Лорд Алестер ме увещава да доведа стария лорд Пенроуз. Бащата на сир Кортни. Познаваш го, нали?

— Когато дойдох като ваш пратеник, лорд Пенроуз ме посрещна изключително вежливо — каза Давос. — Но той е немощен старец, ваша милост. Болнав и отпаднал.

— Флорент ще го направи да изглежда още по-отпаднал. Пред очите на сина му, с примка на шията.

Опасно беше да се противопоставя на хората на кралицата, но Давос се беше заклел винаги да казва истината на краля си.

— Мисля, че това ще бъде грях, ваша милост. Сир Кортни по-скоро ще изтърпи да види смъртта на баща си, отколкото да измени на верността си. Това нищо няма да ни спечели, само ще придаде безчестие на вашата кауза.

— Какво безчестие? — Станис настръхна. — Съветваш ме да пощадя живота на изменници?

— Вие пощадихте живота на тези зад нас.

— Укоряваш ли ме за това, контрабандисте?

— Не е в правото ми. — Давос се побоя, че е отишъл твърде далеч.

Кралят беше неумолим.

— Този Пенроуз го цениш повече от моите лордове знаменосци. Защо?

— Защото държи на обета си.

— Грешен обет към един мъртъв узурпатор.

— Да — отстъпи Давос, — но все пак държи на верността си.

— А онези зад нас не държат, така ли?

Давос вече бе стигнал твърде далече, за да се сдържа тепърва.

— Миналата година те бяха хора на Робърт. Преди една луна бяха на Ренли. Тази сутрин са ваши. Чии ще бъдат утре?

А Станис се засмя. Прихна изведнъж — грубо и много презрително.

— Казах ти, Мелисандра — обърна се той към жената в червено. — Моят Луков рицар винаги ми казва истината.

— Разбирам, че добре го познавате, ваша милост — отвърна червената жена.

— Давос, липсваше ми ужасно — каза кралят. — Да, след мен се точи опашка от предатели, добре си го надушил. Моите лордове знаменосци са непостоянни дори в измяната си. Нужни са ми, но би трябвало да разбираш колко ме боли да опрощавам такива като тях и в същото време да наказвам по-добри мъже за по-малки грехове. Имате всички основания да ме укорявате, сир Давос.

— Вие сам се укорявате повече, отколкото бих могъл аз, ваша милост. Тези могъщи лордове са ви нужни, за да спечелите трона…

— Пръстите и прочие, изглежда. — Станис се усмихна мрачно.

Давос неволно вдигна осакатената си ръка към кесийката на шията си и опипа костите на отрязаните си пръсти. „Късмет.“

Кралят забеляза жеста.

— Още ли са там, Луков рицарю? Не ги ли изгуби?

— Не.

— Защо си ги пазиш? Така и не разбрах.

— Напомнят ми какво бях. Откъде дойдох. Напомнят ми за вашето правосъдие.

— Беше правосъдие — каза Станис. — Но едно добро деяние не измива петното на греха, както лошото деяние не заличава доброто. Всеки трябва да получи наградата си. Ти беше герой, но и контрабандист. — Той се обърна назад към лорд Флорент и другите, рицари на дъгата и „обърни плащове“, които ги следваха на разстояние. — Няма да е зле тези господа, получили прошката ми, да се замислят над това. За Джофри ще се бият добри и верни на думата си мъже, грешно повярвали, че той е законният им крал. Някой северняк сигурно би казал същото дори за Роб Старк. Но тези лордове, които се стекоха под знамената на брат ми, знаеха, че той е узурпатор. Обърнаха гръб на законния си крал единствено подведени от мечти за власт и слава, и аз си ги белязах такива, каквито са. Прощавам, да. Но не забравям. — Замълча за миг, замислен какво правосъдие да им въздаде. След което изведнъж попита: — Какво говори простолюдието за смъртта на Ренли?

— Скърбят. Брат ви го обичаха много.

— Глупците обичат глупака — изръмжа Станис. — Но аз също скърбя за него. За момчето, което беше някога, не за мъжа, който стана. — Смълча се и после попита: — Как обикновените хора приемат вестта за инцеста на Церсей?

— Докато бяхме между тях, викаха за крал Станис. Не мога да кажа какво са си говорили след като отплавахме.

— Значи мислиш, че са повярвали?

— Когато бях контрабандист, разбрах, че някои хора вярват във всичко, а други — в нищо. Срещахме и от двете породи. А се разпространява и друга мълва…

— Да. — Станис стисна зъби. — Селайс ми е сложила рога и в края на всеки е вързала звънчета на шут. Дъщеря ми е зачената от един малоумен глумец! Приказка колкото злобна, толкова и абсурдна. Ренли ми я хвърли в зъбите, когато се срещнахме. Човек трябва да е луд като Кърпеното лице, за да повярва в такова нещо.

— Може и така да е… но все едно дали вярват на тази измислица, или не, разказват си я с удоволствие.

— Робърт можеше да се изпикае в чаша и хората щяха да го нарекат „вино“, а аз им предлагам бистра вода и те се мръщят подозрително и си мърморят колко странен е вкусът й. — Станис изскърца със зъби. — Ако някой кажеше, че с магия съм се превърнал в глиган, за да убия Робърт, сигурно и на това щяха да повярват.

— Не можете да ги спрете да говорят, ваша милост — каза Давос, — но когато наложите възмездието си над истинските убийци на брат ви, страната ще разбере, че тези приказки са лъжа.

Станис сякаш не го слушаше.

— Не се съмнявам, че Церсей е замесена в смъртта на Робърт. За нея възмездието ще е справедливо. Да, както и за смъртта на Нед Старк и Джон Арин.

— А за Ренли? — Думите излязоха от устата на Давос преди да ги премислил.

Дълго време кралят не проговори. После, много тихо, каза:

— Понякога го сънувам. Смъртта на Ренли. Зелена шатра, свещи, някаква жена пищи. И кръв. — Станис погледна ръцете си. — Все още бях в постелята си, когато той умря. Твоят Деван ще ти каже. Опитал се да ме събуди. Вече се беше съмнало и лордовете ме чакаха. Трябваше вече да съм на коня, в доспехите си. Знаех, че Ренли щеше да атакува призори. Деван твърди, че съм се мятал в постелята и съм викал, но какво значение има? Било е сън. Бях в палатката си, когато Ренли умря, а когато се събудих, ръцете ми бяха чисти.

Отсечените пръсти на сир Давос го засърбяха. „Тук нещо не е наред“ — помисли някогашният контрабандист. Но кимна и отвърна:

— Разбирам.

— Ренли ми предложи праскова. На срещата ни. Подигра ми се, опълчи ми се, заплаши ме — и ми предложи праскова. Помислих, че вади оръжие, и посегнах за своето. Дали беше нарочно, за да ме уплаши? Или беше поредната му неуместна шега? Когато ми говореше колко сладка била прасковата, имаше ли нещо скрито в думите му? — Кралят тръсна глава като псе, разтърсващо заек, за да скърши врата му. — Само Ренли можеше да ме подразни така, предлагайки ми праскова. Той сам се обрече с измяната си, но аз наистина го обичах, Давос. Сега го разбирам. Заклевам се, ще вляза в гроба си с мисълта за тази праскова на брат ми.

Вече навлизаха в лагера между изпънатите редици на палатките, веещите се знамена и пирамидите щитове и копия. Миризмата на конска тор тежеше във въздуха, смесена с дима на огнищата и мириса на печено месо. Станис се задържа на седлото, колкото да освободи с грубо подвикване лорд Флорент и останалите, като им заповяда да се явят в павилиона му след час на военен съвет. Те сведоха глави и се разпръснаха, а Давос и Мелисандра продължиха към кралския павилион.

Шатрата беше голяма, за да побере съвета на лордовете знаменосци. Иначе в нея нямаше нищо пищно. Обикновена войнишка шатра от тежко платнище, боядисано в тъмножълто и тук-там с позлата. Само кралското знаме, веещо се на централния пилон отпред, я отличаваше като кралска. Както и стражите отвън — хора на кралицата, стиснали дългите си копия със знака на пламтящото сърце, пришит до техния.

Притичаха коняри да им помогнат да слязат. Един от стражите пое тежкия щандарт от ръката на Мелисандра и заби дръжката дълбоко в меката земя. Деван стоеше от едната страна на входа, готов да вдигне платнището за краля. Друг, по-възрастен, чакаше до него. Станис свали короната си и я подаде на Деван.

— Студена вода, чаши за двама. Давос, придружете ме. Милейди, ще ви повикам, когато ми потрябвате.

— Както заповяда кралят. — Мелисандра се поклони.

В павилиона беше прохладно и сумрачно. Станис седна на един прост дървен лагерен стол и махна с ръка на Давос да се разположи на другия.

— Един ден може да те направя лорд, контрабандисте. Макар и само да подразня Селтигар и Флорент. Това ще значи, че трябва да търпиш тези досадни съвети и да се преструваш на заинтересован от рева на тези мулета.

— Защо ги държите, след като няма полза от тях?

— Мулетата обичат звука на собствения си рев, за какво друго? А на мен ми трябват да ми теглят колата. О, разбира се, понякога може да се чуе интересно хрумване. Но не и днес, мисля… а, ето го и твоя син с водата ни.

Деван постави подноса на таблата и напълни две глинени чаши. Кралят пусна щипка сол в чашата си преди да отпие; Давос отпи направо, съжалявайки, че не е вино.

— Говорехме за вашия съвет…

— Да ти кажа как ще протече той. Лорд Веларион ще ме убеждава да щурмувам стените на замъка още на съмване, с куки и стълби срещу стрели и вряща мас. Младите мулета ще сметнат, че предложението е чудесно. Естермонт ще предпочете да ги държим, докато не пукнат от глад, както се опитаха някога Тирел и Редвин с мен. Това може да отнеме цяла година, но старите мулета са търпеливи. А лорд Карън и останалите, които обичат да ритат, ще поискат да поема ръкавицата на сир Кортни и да рискувам всичко в двубой. Всеки от тях си въобразява, че той ще бъде избраникът ми и ще си спечели неувяхваща слава. — Кралят допи водата си. — А ти как би ме посъветвал да постъпя, контрабандисте?

Давос помисли за миг, после каза:

— Веднага тръгнете към Кралски чертог.

— И да оставя Бурен край незавзет? — изсумтя кралят.

— Сир Кортни няма сила, за да ви нанесе щети. Ланистърите имат. Една обсада ще продължи дълго, двубоят е твърде рискована работа, а един щурм ще струва живота на хиляди, без успехът да е сигурен. А и не е необходимо. След като детронирате Джофри, този замък трябва да ви се предаде наред с всичко останало. В лагера се говори, че лорд Тивин е се е забързал на запад, за да спаси Ланиспорт от гнева на северняците…

— Изключително умен баща имаш, Деван — каза кралятна момчето до лакътя му. — Кара ме да съжалявам, че нямам повече контрабандисти на служба. И по-малко лордове. Макар че в едно отношение грешиш, Давос. Нужда има. Ако оставя Бурен край незавзет в тила си, ще се заговори, че тук съм бил победен. А това не мога да допусна. Хората наистина не ме обичат, както обичаха братята ми. Следват ме, защото се боят от мен… а поражението е смърт за страха. Замъкът трябва да падне. — Челюстите му се размърдаха. — Да, и то бързо. Доран Мартел е свикал знамената си и укрепва планинските проходи. Неговите дорнци са готови да се изсипят към Блатата. А Планински рай съвсем не е изтощен. Брат ми остави по-голямата част от силите си при Горчив мост, близо шестдесет хиляди пехотинци. Изпратих брата на жена си, сир Ерол, със сир Пармен Крейн да ги вземат под мое командване, но още не са се върнали. Боя се, че сир Лорас Тирел е стигнал до Горчив мост преди моите пратеници и е взел войската със себе си.

— Толкова по-основателно е да завземем Кралски чертог колкото се може по-скоро. Саладор Саан ми каза…

— Саладор Саан мисли само за злато! — избухна Станис. — Главата му е пълна с мечти за съкровищата, които си въобразява, че лежат под Червената цитадела, така че моля те, да не чувам повече за Саладор Саан. Денят, в който ще ми потрябва съветът на един лиски пират, ще е денят, в който ще оставя короната и ще облека черното. — Кралят стисна юмрук. — Ти да ми служиш ли си тук, контрабандисте? Или да ме дразниш с безсмислените си спорове?

— Ваш съм — каза Давос.

— Тогава ме чуй. Заместникът на сир Кортни е братовчед на двамата Фосоуей, лорд Зелени ливади. Зелен като ливадите им, двадесетгодишен хлапак. Ако нещо лошо сполети Пенроуз, командването на Бурен край ще мине в ръцете на едно сукалче, а братовчедите му са убедени, че той ще приеме условията ми и ще предаде замъка.

— Помня друго такова сукалче, на когото бяха възложили отбраната на Бурен край. И то не беше на повече от двадесет години.

— Медоуз не е толкова твърдоглав и упорит като мен.

— Упорит или страхлив, има ли значение? Сир Кортни Пенроуз ми се стори съвсем здрав и прав.

— Както брат ми, в деня преди да умре. Нощта е тъмна и пълна с ужаси, Давос.

Давос Държеливия настръхна.

— Не ви разбирам, милорд.

— Не ми е нужно разбирането ти. Само службата ти. Сир Кортни ще умре до един ден. Мелисандра го е видяла в пламъците на бъдещето. Смъртта му и как се сбъдва тя. Излишно е да казвам, че ще умре в рицарски двубой. — Станис вдигна чашата си и Деван я напълни отново от каната. — Пламъците й не лъжат. Тя и съдбата на Ренли видя. На Драконов камък я видя още, и го каза на Селайс. Лорд Веларион и твоят приятел Саладор Саан щяха да ме убедят да вдигна платна и да потегля срещу Джофри, но Мелисандра ми каза, че ако тръгна срещу Бурен край, ще спечеля най-добрата част от войската на брат ми, и беше права.

— Но… — заекна Давос, — но лорд Ренли дойде тук само защото вие обсадихте замъка. Преди това беше тръгнал срещу Кралски чертог, срещу Ланистърите, той щеше да…

Станис се намръщи.

— Щеше, можеше, какво значи това? Той направи, каквото направи. Дойде тук със знамената си и с прасковите си, за да срещне съдбата си. И толкова по-добре за мен. Мелисандра видя и друг ден в своите пламъци. Утрин, в която Ренли язди в галоп на юг в зелените си доспехи, за да съкруши войските ми под стените на Кралски чертог. Ако бях срещнал брат си там, сигурно аз щях да съм умрял, а не той.

— Или щяхте да обедините силите си с неговите, за да съкрушите Ланистърите — каза Давос. — Защо не това? Щом е видяла два различни изхода в бъдещето… какво пък, всеки от тях може да е верен.

Крал Ланистър вдигна пръст.

— Ето тук грешиш, мой Луков рицарю. Някои светлини хвърлят повече от една сянка. Застани пред нощния огън и ще го видиш сам. Пламъците се въртят и играят, никога не стоят на едно място. Сенките се извисяват и скъсяват и всеки един от нас хвърля десетки. Някои просто са по-бледи от останалите. Е, хората хвърлят сенките си и в бъдещето. Една или повече сенки. Мелисандра ги вижда всичките.

— Не я обичаш тази жена — продължи той. — Знам го, Давос, не съм сляп. Моите лордове също не я харесват. Естермонт смята, че пламтящото сърце е лош избор, и ме умолява да се сражавам под коронования елен като преди. Сир Гиард казва, че една жена не може да носи моя щандарт. Други шептят, че не й било мястото й в бойния ми съвет, че трябвало да я отпратя в Асшаи, че било грешно да я държа в шатрата си нощем. Да, шептят… докато тя служи.

— Служи, но как? — попита Давос, страхувайки се от отговора.

— Както трябва. — Кралят го изгледа. — А ти?

— Аз… — Давос облиза устни. — Аз съм ваш за всичко, което ми заповядате. Какво искате да направя?

— Нищо, което не си правил преди. Само да докараш една лодка под замъка, без да те видят, в мрака на нощта. Можеш ли да го направиш?

— Да. Тази нощ ли?

Кралят кимна отсечено.

— Малка лодка. Не „Черната Бета“. Никой не трябва да те види.

Давос понечи да възрази. Сега той беше рицар, а не контрабандист, най-малкото пък убиец. Но когато отвори уста, думите секнаха в гърлото му. Това беше Станис, неговият справедлив господар, на когото дължеше всичко, което беше сега. А трябваше да мисли и за синовете си. „Богове милостиви, какво е направила тази жена от него?“

— Мълчиш — отбеляза Станис.

„И по-добре изобщо да не проговарям“ — каза си Давос, но все пак проговори:

— Господарю, вие трябва да заемете замъка, вече го разбирам, но със сигурност трябва да има и други начини. По-чисти. Нека сир Кортни да задържи онова момче. Така би могъл да се подчини.

— Трябва да го получа това момче, Давос. Трябва. Мелисандра и това е видяла в пламъците.

Давос отчаяно затърси в ума си друг отговор.

— В Бурен край няма да се намери рицар, равен по доблест на сир Гиард или лорд Карън, или на който и да е от стотината други, заклели се да ви служат. Този двубой… дали пък сир Кортни не търси достоен начин да се подчини? Дори това да означава да изгубиш собствения си живот?

Тревога като облак премина за миг по лицето на краля.

— По-скоро е замислил някаква измама. Двубой няма да има. Сир Кортни беше мъртъв още преди да хвърли ръкавицата си. Пламъците не лъжат, Давос.

„Да, но искат аз да направя така, че да се сбъднат“ — помисли той. Отдавна не бе изпитвал такава тъга.

И така, в лоното на черната нощ той отново се озова насред залива да насочва към брега една малка лодка с черно платно. Небето си беше същото, както и морето. Същата беше солената миризма във въздуха, и водата си беше такава, каквато я помнеше. Хиляди лагерни огньове примигваха на брега около замъка, като огньовете, които Тирел и Редвин бяха запалили преди шестнадесет години. Но всичко останало бе много по-различно.

„Последния път аз носех живот за Бурен край, под формата на лукови глави. Този път е смърт във формата на Мелисандра Асшайска.“ Преди шестнадесет години платната пращяха и пукаха при всеки каприз на вятъра, докато накрая той не ги свали и не продължи с увити в плат гребла. Въпреки това сърцето му бе паднало в петите. Този път единствените кораби наоколо бяха на Станис, а единствената опасност можеше да дойде от страна на наблюдателите по стените на замъка. Въпреки това Давос се беше изпънал като тетива на лък.

Мелисандра седеше присвита на една от страничните дъски, скрита под гънките на тъмночервено наметало, което я покриваше от главата до петите; лицето й бе като бледа сянка под качулката. Давос обичаше водата. Най-добре спеше, когато имаше люлееща се палуба под себе си, а въздишките на вятъра в платната му бе по-сладък звук от този на свирнята на най-добрия музикант. Но тази нощ дори близостта на морето не му носеше утеха.

— Надушвам страха в теб, рицарю — изшепна тихо жената в червено.

— Един ми каза наскоро, че нощта е тъмна и пълна с ужаси. А тази нощ не съм рицар. Тази нощ отново съм Давос контрабандистът. Жалко, че ти не си лук.

Тя се засмя тихо.

— От мен ли се боиш? Или от онова, което правим?

— От онова, което ти правиш. Аз в него не участвам.

— Твоята ръка вдигна платното. Твоята ръка държи кормилото.

Смълчан, Давос продължи по курса си. Брегът представляваше озъбена скалиста паст, затова той ги превеждаше направо през залива. Щеше да изчака приливът да обърне, преди да приближи. Бурен край се мержелееше някъде зад тях.

— Ти добър мъж ли си, Давос Държеливи? — попита го червената жена.

„Добър мъж ще се захване ли с такава работа?“

— Мъж съм. С жена си съм добър, но съм познавал други жени. Опитах се да бъда баща за синовете си, да им помогна да си намерят място на света. Да, нарушавал съм закони, но никога не съм вършил зло до тази нощ. Бих казал, че нещата в мен са омесени, милейди. Добро и лошо.

— Сив мъж — каза тя. — Нито бял, нито черен, но по малко от двете. Това ли си ти, сир Давос?

— И да съм, какво? — Повечето хора, изглежда, бяха сиви.

— Ако половината лук е почернял от гнилото, той е гнил лук. Човек или е добър, или е зъл.

Огньовете зад тях се стопиха в едно-единствено смътно сияние на черното небе, а сушата почти се скри. Време беше да завие.

— Пазете си главата, милейди.

Той натисна румпела и малката лодка изхвърли дъга черна вода и зави. Мелисандра се наведе под залюлялата се рейка с едната ръка на планшира, спокойна и невъзмутима. Дървото изскърца, изпука платно, плесна вода, толкова силно, че човек можеше да се закълне, че онези в замъка със сигурност са чули. Но Давос знаеше. Неспирният прибой на вълните в скалата беше единственият звук, който проникваше през дебелите стени откъм морето, и то приглушено.

Зад тях водната повърхност се набразди и те се понесоха към брега.

— Говорехте за мъже и за лукове — каза Давос на Мелисандра. — А за жените? С тях не е ли същото? Вие добра ли сте, или сте зла, милейди?

Тя се изкиска тихо.

— О, добра съм аз. Аз съм нещо като рицар, по своему, мой скъпи сир. Поборник на светлината и живота.

— Но се каните да убиете тази нощ един човек — каза той. — Както убихте майстер Крессен.

— Вашият майстер се отрови сам. Искаше да отрови мен, но аз бях защитена от по-могъща сила, а той не беше.

— А Ренли Баратеон? Него кой го уби?

Тя го погледна. Под сянката на качулката очите й горяха като бледочервени пламъци на свещи.

— Не аз.

— Лъжкиня. — Сир Давос вече го разбра.

Мелисандра отново се разсмя.

— Вие сте се изгубили в тъмнина и хаос, сир Давос.

— И толкова по-добре. — Давос посочи далечните светлини, мъждукащи по стените на Бурен край. — Усещате ли колко студен е вятърът? Стражите ще се прислонят по-близо до факлите. Малко топлина, малко светло, те са утеха в нощ като тази. Но това ще ги заслепи и няма да ни видят. — „Надявам се.“ — Богът на мрака ни закриля сега, милейди. Дори вас.

При тези негови думи пламъците в очите й като че ли се разгоряха още по-ярко.

— Не изричай това име. Че да не ни погледне с черното си око. Той никой човек не закриля! Той е враг на всичко живо. Факлите са тези, които ни скриват, каза го сам. Огънят. Яркият дар на Господаря на Светлината.

— Нека да е по вашему.

— По-скоро по негово.

Вятърът менеше посоката си, Давос го усети, видя го в начина, по който се набразди платното. Пресегна се за фаловете.

— Помогнете ми да сваля платното. По-нататък ще продължим с гребане.

Свалиха платното, Давос извади греблата, плъзна ги в развълнуваната черна вода и каза:

— Кой ви отведе при Ренли?

— Нямаше нужда — отвърна тя. — Той не беше защитен. Но тук… Бурен край е древно място. Има заклинания, втъкани в камъните. Тъмни стени, през които никоя сянка не може да премине — древни, забравени, но са си още на място.

— Сянка ли? — Кожата на Давос настръхна. — Сянката е създание на мрака.

— Вие сте невежа като дете, сир рицарю. В мрака няма сенки. Сенките са слугите на светлината, децата на огъня. Най-яркият пламък хвърля най-тъмните сенки.

Давос се намръщи и й даде знак да мълчи. Приближаваха към брега, а гласовете се разнасяха над водата. Гребеше и тихият плясък на греблата се сливаше с постоянния ритъм на вълните. Морската страна на Бурен край се издигаше върху бели варовити канари, а над тях беше стръмната, два пъти по-висока стена. Между скалите зееше тъмно устие и точно натам беше подкарал Давос, както го бе направил преди шестнадесет години. Тунелът се отваряше в пещера под самия замък, където лордовете на бурята в стари времена бяха построили своя таен пристан.

Проходът беше достъпен само по време на прилив и беше коварен, но уменията му на контрабандист не го бяха напуснали. Давос ловко започна да превежда лодката между издадените скали, докато устието на пещерата не се извиси пред тях. Остави вълните сами да ги вкарат вътре. Кипяха около тях, подмятаха лодката и ги намокриха. Едва забележим издаден каменен пръст изникна от мрака, сипейки пяна, и Давос едва успя да го избегне.

След това се озоваха вътре, погълнати от мрака, и водите се укротиха. Малката лодка забави и се завъртя. Ехото от дъха им ги обкръжи отвсякъде. Давос не беше очаквал толкова мрак. Последния път по целия тунел горяха запалени факли и очите на умиращите от глад хора се взираха през амбразурите по каменния свод. Знаеше, че решетките на портикула са някъде напред. С помощта на греблата забави скоростта и леко се понесоха напред.

— Дотук сме. Освен ако нямате свой човек вътре, който да вдигне решетките за нас. — Шепотът му пробяга над водата.

— Преминахме ли стените?

— Да. Отдолу. Но повече не можем да продължим. Решетките стигат чак до дъното. И са толкова нагъсто, че и дете не може да се промъкне между тях.

Отговор не последва. Само леко шумолене. А след това сред мрака лумна светлина.

Давос вдигна ръка да заслони очите си и дъхът му спря. Мелисандра отметна качулката си и свали димящата си роба. Отдолу беше съвсем гола и наедряла, с дете. Издутите й гърди висяха тежко над ребрата й, а коремът й се беше издул до пръсване. „Боговете дано ни опазят“ прошепна той и в отговор чу смях, дълбок и гърлен. Очите й бяха нажежени въглени, а потта, покрила кожата й, засия с вътрешна светлина. Мелисандра засия.

После клекна и разтвори краката си. По бедрата й потече кръв, черна като мастило. Викът й бе вик на агония, или на екстаз, или на двете наведнъж. И Давос видя короната на детската глава, как се плъзга от утробата й. Две ръце се загърчиха, задраскаха, черни пръсти се впиха в напъващите се бедра на Мелисандра, докато цялата сянка не се изсипа в света и не се извиси, по-висока от Давос, висока колкото тунела, издигна се над лодката. Остана му само миг да я види преди да изчезне, извивайки се между решетките на портикула, но мигът продължи достатъчно дълго.

Той позна тази сянка. И позна мъжа, който я беше хвърлил.