Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Песен за огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Clash of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 322гласа)

Информация

Корекция
bambo(2006)
Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor(2007)

Издание:

Автор: Джордж Р. Р. Мартин

Заглавие: Сблъсък на крале

Преводач: Валери Русинов

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: гр София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-299-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1456

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Спасимир)

ДЕНЕРИС

Завеските предпазваха от прахта и горещината по улиците, но не можеха да я предпазят от разочарованието. Дани се качи вътре изтощена и благодарна за спасението от морето на картянските очи, в което можеше да се удави. „Отворете път — ревеше Джого на тълпата от гърба на коня си и плющеше с бича, — отворете път, път отворете за Майката на драконите.“

Отпуснат в прохладата на сатенените възглавнички, Ксаро Ксоан Даксос наля рубиненочервено вино в бокалите от нефрит и злато с уверени ръце въпреки поклащането на паланкина.

— Виждам дълбока тъга, изписана на лицето ви, светлина на обичта ми. — Подаде й бокал. — Възможно ли е да е тъга по изгубен сън?

— По закъснял сън по-скоро. — Стегнатият сребърен нашийник я давеше за гърлото. Тя го откопча и го хвърли настрана. Нашийникът бе украсен с вълшебен аметист, за който Ксаро се кълнеше, че щял да я предпазва от всички отрови. Чистородните бяха известни с това, че поднасят отрова на онези, които смятат за опасни, но на Дани бяха дали само чаша вода. „Изобщо не видяха кралица в мен — помисли тя с горчивина. — Бях само едно следобедно забавление, момиченце на кон с любопитно домашно животинче.“

Регал изсъска и впи острите си черни нокти в голото й рамо, докато Дани протягаше ръка за виното. Тя изохка и го премести на другото си рамо, където можеше да дере дрехата й вместо кожата. Беше се облякла по картския обичай. Ксаро я предупреди, че Въздигнатите ще откажат да слушат дотрачка, затова се бе погрижила да се яви пред тях в свободно скроен зелен брокат с едната гърда оголена, с посребрени сандали на краката и с коланче от черни и бели перли на кръста. „Такава помощ ми предложиха, че гола можех да им се явя. И трябваше да го направя.“ Отпи дълбоко.

Потомци на древни крале и кралици на Карт, Чистородните командваха Градската стража и флотата галери, която държеше протоците между моретата. Денерис Таргариен беше поискала тази флота, или поне част от нея, както и част от войниците им. Поднесе традиционния жертвен дар в Храма на паметта, предложи традиционния подкуп на Пазителя на дългия списък, изпрати традиционните фурми на Отварящия Портата и накрая получи традиционните сини копринени пантофи, поканата за Залата на Хилядата трона.

Чистородните изслушаха молбите й от големите дървени кресла на своите предци, поставени на високите вити балкони над мраморния под, издигащи се към сводестия таван, изрисуван със сцени от древната слава на Карт. Самите кресла бяха огромни, с фантастична резба, грейнали от позлата и отрупани с янтар, оникс, лапис и нефрит, всяко различно от другите, всяко с претенцията да е най-приказно от всички. Но мъжете, които седяха в тях, изглеждаха толкова безразлични и уморени от света, че все едно бяха заспали. „Слушаха, но не чуваха или не ги интересуваше — помисли тя. — Те наистина са Млечни хора. Изобщо не мислеха да ми помагат. Бяха дошли от любопитство. Дошли бяха от отегчение, а драконът на рамото ми ги интересуваше повече от мен самата.“

— Кажете ми словата на Чистородните — настоя Ксаро Ксоан Даксос. — Кажете ми какво казаха те, та натъжиха така кралицата на моето сърце?

— Казаха „не“. — Виното имаше вкус на нар и на топли летни дни. — Казаха го много вежливо, разбира се, но все пак под всичките им мили слова си беше едно голо „не“.

— Поласкахте ли ги?

— Безсрамно.

— Плакахте ли?

— Кръвта на дракона не плаче — отвърна тя сприхаво.

Ксаро въздъхна.

— Трябвало е да им поплачете. — Картяните плачеха често и с лекота; смятаха го за белег на цивилизованост. — Мъжете, които купихме — те какво казаха?

— Матос не каза нищо. Венделос ме похвали за хубавата ми реч. Изящния ми отказа като всички други, но след това се разплака.

— Уви, картяните са толкова неверни. — Самият Ксаро не беше Чистороден, но й беше казал кого да подкупи и колко да предложи. — Да плачем, да плачем за човешката невярност.

На Дани по-скоро й се плачеше за пропиляното злато. С подкупите, които предложи на Матос Маллараван, Венделос Кар Дийт и Егон Емерос Изящния можеше да се купи цял кораб или да се събере цяла орда наемници.

— Да речем, че пратя сир Джора да поиска да ми върнат даровете? — попита тя.

— Да речем, че някой Жалостив влезе в палата ми една нощ и ви убие, докато спите? — каза Ксаро. Жалостивите всъщност бяха древна свещена гилдия наемни убийци, наречени така, защото винаги прошепваха „безкрайно съжалявам“ на жертвата си преди да я убият. Ако не друго, то вежливостта поне не можеше да се отрече на картяните — Мъдра е поговорката, че по-скоро ще издоиш Каменната крава на Фарос, отколкото да измъкнеш злато от Чистородните.

Дани не знаеше къде е този Фарос, но имаше чувството, че в Карт е пълно с каменни крави. Търговските принцове, натрупали огромни богатства от търговията между двете морета, бяха разделени на три ревностни фракции: Древната гилдия на подправките, Турмалиновото братство и Тринадесетте, от които беше Ксаро. Всяка съперничеше с останалите за надмощие и трите заедно открай време си съперничеха с Чистородните. Над всичко това надвисваше тъмната сянка на маговете с техните сини устни и могъщи тайнствени сили, рядко виждани, но вдъхващи страх.

Без Ксаро Дани щеше съвсем да се обърка. Златото, което пропиля, за да й отворят вратите на Залата на хилядата трона, беше плод главно на щедростта на търговеца и на бързия му ум. Мълвата за живи дракони бързо се разнасяше на изток и все повече търсачи прииждаха да видят дали приказките са верни… а Ксаро Ксоан Даксос се погрижи щото знатни, както и низши да поднасят по някой скромен, символичен дар, който каквото може, на Майката на драконите.

Струйката, която той отвори, скоро нарасна в бурен порой. Търговски капитани поднасяха мирска коприна, ракли с шафран от Юай Тай, кехлибар и драконово стъкло от Асшаи. Сарафи поднасяха торби със сребърници, ювелири — пръстени и нанизи. Гайдари свиреха за нея, акробати се премятаха, жонгльори жонглираха, бояджии на платове я обличаха в цветове, за които не беше си въобразявала, че съществуват. Двама от Джогос Нхаи й поднесоха един от шарените си зорсове — на черни и бели ивици, и много свиреп. Една вдовица й донесе изсъхналия труп на своя мъж, покрит с кора от посребрени листа; вярваше се, че такива тленни останки притежавали голяма сила, особено ако покойникът е бил чародей, какъвто се оказа този. А Братството на Турмалина й поставиха корона, изкована с формата на триглав дракон; змийското му тяло беше от жълто злато, крилете от сребро, а главите изваяни от нефрит, слонова кост и оникс.

Короната беше единственият дар, който задържа. Останалото разпродаде, за да събере богатството, което бе пропиляла заради Чистородните. Ксаро щеше да продаде и короната — кълнеше се, че Тринадесетте щели да й дадат много по-хубава — но Дани му забрани.

— Визерис продаде короната на майка ни и хората го нарекоха просяк. Тази ще я запазя, за да ме наричат хората кралица. — И така направи, макар че от тежестта на короната вратът я болеше. „Но макар и с корона, аз все пак съм просякиня — помисли Дани. — Станах най-богатата просякиня на света, но въпреки това съм просякиня.“ Мразеше го, както и брат й сигурно го беше мразил. „Всички тези години бягане от град на град, на стъпка пред ножовете на Узурпатора, да се моли непрестанно за помощ на архонти, принцове и магистри, да купува с ласкателства храната ни. Не може да не е знаел, че му се подиграват. Нищо чудно, че стана толкова гневлив и обидчив.“ Накрая това го бе подлудило. „И с мен ще стане същото, ако го позволя.“ Искаше й се понякога просто да си поведе народа и да го върне във Вее Торо, и да направи така, че мъртвият град да процъфти. „Не. Това ще е поражение. Аз притежавам нещо, което Визерис не притежаваше. Имам драконите. В драконите е разликата.“

Тя погали Регал. Зеленият дракон стисна със зъби дланта й и захапа силно. Отвън огромният град мърмореше с десетките си хиляди гласове, тътнеше и се вълнуваше, и всичко това се сливаше в един-единствен звук, като кипващо пред буря море.

— Път отворете, Млечни хора, отворете път на Майката на драконите — ревеше Джого и картяните се отдръпваха, макар да го правеха може би по-скоро заради воловете, отколкото заради виковете му. Иззад полюшващите се завески Дани зърваше лицата им. От време на време бичът му изплющяваше по задницата на някой от воловете. Бичът със сребърната дръжка, който му беше дала. Аго пазеше от другата страна, а Ракаро яздеше в края на процесията и оглеждаше лицата на хората по улиците за най-малкия признак на опасност. Беше оставила сир Джора днес да пази другите й два дракона; прокуденият рицар се бе противопоставил на тази глупост от самото начало. „Той на никого не вярва — припомни си тя, — и може би с пълно основание.“

Когато Дани вдигна бокала си да отпие, Регал подуши виното, отметна глава и изсъска.

— Добър нос има вашият дракон. — Ксаро отри с длан устните си. — Това вино е обикновено. Казват, че отвъд Нефритовото море правели такова вино, че само една глътка да отпие човек, и после всички други вина ще му приличат на оцет. Хайде да вземем моята гемия за удоволствия и да тръгнем да го търсим, само ние двамата.

— Най-доброто вино на света го правят в Арбор — заяви Дани. Лорд Редвин се беше сражавал за нейния баща срещу Узурпатора, припомни си тя, един от малцината останали верни до края. „Дали ще се сражава и за мен?“ Нямаше как да е сигурна след толкова години. — Тръгнете с мен за Арбор, Ксаро, и ще намерите най-хубавите вина на света. Ала ще трябва да тръгнем с боен кораб, не с гемия за удоволствия.

— Бойни кораби нямам. Войната вреди на търговията. Много пъти съм ви го казвал, Ксаро Ксоан Даксос е човек на мира.

„Ксаро Ксоан Даксос е човек на златото — каза си тя, — а златото ще ми купи всичките кораби и мечове, от които имам нужда.“

— Не съм ви молила да вдигнете меч, само да ми заемете корабите си.

Той се усмихна скромно.

— Че имам търговски кораби, не отричам. Кой може да каже колко са? Някой от тях сигурно потъва точно сега, в някой бурен ъгъл на Лятното море. Утре друг ще стане плячка на корсари. Вдругиден някой от капитаните му може да погледне имането в трюма и да си помисли: „Всичко това трябва да е мое.“ Какво да се прави, това са рисковете на търговията. Че то, докато си приказваме, сигурно ми остават все по-малко кораби. С всеки миг обеднявам все повече.

— Ти ми дай кораби и аз ще те направя отново богат.

— А ти се омъжи за мен, светлина ярка, и отплавай на кораба на сърцето ми. Не мога да спя нощем от мисли за хубостта ти.

Дани се усмихна. Цветистите изблици на страст у Ксаро я забавляваха, но поведението му странно противоречеше на думите му. Докато сир Джора едва успя да откъсне поглед от голата й гръд, докато й помагаше да се качи в паланкина, Ксаро почти не я забелязваше, колкото интимно близо да бяха. А и тя беше виждала красивите момчета, неизменно обкръжаващи търговския принц из коридорите на палата му в техните полупрозрачни копринени воали.

— Сладко говориш, Ксаро, но и зад твоите думи чувам поредното „не“.

— Железният трон, за който говориш, ми звучи като нещо чудовищно студено и кораво. Не мога да понеса мисълта как острите му шипове порязват сладката ти кожа. — Скъпоценностите по носа на Ксаро му придаваха вид на странна, бляскава птица. Дългите му нежни пръсти махнаха пренебрежително. — Нека това да е твоето кралство, о, най-изящна от кралиците, и нека аз да бъда твоят крал. Ще ти дам златен трон, ако поискаш. Когато Карт започне да ти втръсва, можем да отпътуваме чак до Юай Тай и да потърсим сънния град на поетите, да отпием от виното на мъдростта от черепа на някой мъртвец.

— Аз искам да отплавам за страната Вестерос и да отпия от виното на възмездието от черепа на Узурпатора. — Тя почеса Регал под едното око и нефритовозелените му криле за миг се разгънаха да съживят застоялия въздух в паланкина.

Една едничка изящна сълза потече по бузата на Ксаро Ксоан Даксос.

— Нищо ли не ще те отклони от тази лудост?

— Нищо — каза тя и съжали, че не е толкова сигурна, колкото прозвуча гласът й. — Ако всеки от Тринадесетте ми заеме само по десет кораба…

— Би имала сто и тридесет кораба, но без екипажите, които да ги карат. Справедливостта на твоята кауза не означава нищо за обикновените мъже на Карт. Защо моите моряци са длъжни да се интересуват кой точно седи на трона на някакво си кралство на края на света?

— Ще им платя достатъчно, за да ги заинтересува.

— С какви пари, о, сладка звезда на моя рай?

— Със златото, което търсачите носят.

— Вярно, това можеш — съгласи се Ксаро, — но чак такъв интерес би ти струвал скъпо. Ще се наложи да им платиш много повече, отколкото им плащам аз, а цял Карт се присмива на безразсъдната ми щедрост.

— Щом Тринадесетте няма да ми помогнат, навярно ще трябва да помоля Гилдията на подправките или Братството на турмалина?

Ксаро пренебрежително сви рамене.

— Те няма да ти дадат нищо освен ласкателства и лъжи. Търговците на подправки са самохвалковци и лицемери, а Братството е пълно с пирати.

— Тогава ще трябва да послушам Пиат Прий и да отида при магьосниците.

Търговският принц се изправи рязко.

— Пиат Прий има сини устни и вярно казват, че сините устни изричат само лъжи. Вслушай се в разума на този, който те обича. Магьосниците са мрачни, озлобени същества, които се хранят с прах и пият сенки. Те нищо няма да ти дадат. Нямат какво да ти дадат.

— Няма да ми се наложи да търся чародейска помощ, ако моят добър приятел Ксаро Ксоан Даксос ми даде това, за което го моля.

— Не ти ли дадох своя дом и сърцето си, те нищо ли не значат за теб? Дадох ти своите благовония и нарове, подскачащи маймунки и съскащи змии, свитъци от древна Валирия, глава на идол и крак на влечуго. Дал съм ти този паланкин от абанос и злато и бичи впряг, който да го носи, единият бял като слонова кост, другият — черен като ахат, с рогове, инкрустирани с диаманти.

— Да — каза Дани. — Но аз исках кораби и войници.

— Не ти ли дадох своята армия, о, най-сладка от жените? Хиляда рицари, всеки със сияйна броня. Бронята беше от сребро и злато, рицарите — от нефрит, берил, оникс и турмалин, от кехлибар, опал и аметист, всеки с големина колкото кутрето й.

— Хиляда чудесни рицари — каза тя, — но не такива, от които враговете ми ще се уплашат. А биковете не могат да ме преведат през водата, аз… защо спираме? — Животните бяха забавили забележимо.

— Халееси — извика Аго през драпериите, когато паланкинът се разтърси и спря рязко. Дани се облегна на лакът и се подаде навън. Намираха се в края на пазара и пътят им беше преграден от дебела човешка стена.

— Какво гледат?

Джого дръпна юздите.

— Някакъв огнен маг, халееси.

— Искам да видя.

— Веднага.

Дотракът й подаде ръка да слезе. Когато я пое, той я издърпа на коня си и я сложи да седне пред него, откъдето можеше да вижда над главите на множеството. Огненият маг беше издигнал във въздуха стълба, пращяща оранжева стълба от виещи се пламъци, която се издигаше без никаква опора на една стъпка над каменните плочи на пазара и стигаше до високия мрежест покрив.

Повечето зрители, забеляза тя, не бяха от града: видя моряци от търговски кораби, търговци керванджии, още покрити с праха на червената пустиня, наемници, занаятчии, роботърговци. Джого я прихвана през кръста и се наведе напред.

— Млечните хора го отбягват. Халееси, виждате ли ей онова момиче с плъстената шапка? Ето там, зад дебелия жрец. Тя е…

— …крадла — довърши Дани. Не беше пеленаче да не може да различи такива неща. Улични крадци беше срещала много из Свободните градове през годините, изкарани с брат й, когато бягаха от наетите ножове на Узурпатора.

Магът правеше някакви странни жестове и пламъците се вдигаха все по-нагоре и по-нагоре. Докато зрителите извиваха вратове нагоре, крадците се мушкаха из тълпата, скрили в дланите си малки ножчета. С една ръка облекчаваха заможните от кесиите им, а с друга сочеха възбудено нагоре.

Когато огнената стълба се изправи на четиридесет стъпки височина, магът скочи напред и започна да се катери по нея, прихващайки се на ръце като пъргава маймуна. Всяка пречка, която докоснеше, се разсипваше зад него и след нея оставаше само тънка сребриста струйка дим. Щом стигна до върха, стълбата изчезна, както и той самият.

— Хубав номер — обяви възхитен Джого.

— Не е номер — каза някаква жена на Общата реч.

Дани не беше забелязала Куайте в тълпата, но ето че тя стоеше там, с блеснали очи зад неумолимата си червена маска.

— Какво имате предвид?

— Преди половин година този човек едва можеше да извлича огън от драконово стъкло. Притежаваше нищожни умения с някакви прахове и адски огън, достатъчни да задържат вниманието на тълпата, докато крадците му си вършат работата. Можеше да върви по въглени и да кара огнени рози да разцъфват в небето, но за катерене по огнена стълба можеше само да мечтае така, както рибар може да мечтае, че ще улови кракен в мрежата си.

Дани погледна боязливо натам, където допреди малко се бе издигала стълбата. Вече дори пушекът се беше отнесъл и тълпата се разотиваше, всеки си тръгваше по работата. След малко доста хора щяха да разберат, че кесиите им са олекнали или ги няма.

— А сега?

— Сега силите му нарастват, халееси. И вие сте причината за това.

— Аз? — Тя се засмя. — Как е възможно това?

Жената пристъпи и докосна с два пръста Дани по китката.

— Вие сте Майката на драконите, нали?

— Тя е, и никоя твар на сенките не може да я докосва. — Джого избута пръстите на Куайте с дръжката на бича си.

Жената отстъпи крачка назад.

— Скоро трябва да напуснеш този град, Денерис Таргариен, иначе ще останеш тук завинаги.

Китката й щипеше, изтръпнала от докосването на Куайте.

— Къде ме съветваш да отида? — попита тя.

— За да стигнеш севера, трябва да тръгнеш на юг. За да стигнеш на запад, трябва да поемеш на изток. За да тръгнеш напред, трябва да се върнеш, а за да пипнеш светлината, трябва да преминеш под сянката.

„Асшаи — помисли Дани. — Тя ме кара да замина за Асшаи.“

— Ще ми даде ли Асшаи армия? — настоя тя. — Ще се намери ли за мен злато в Асшаи? Ще има ли там кораби за мен? Какво толкова има в Асшаи, дето не мога да го намеря в Карт?

— Истина — каза жената с маската. И след като се поклони, се скри в тълпата.

Ракаро изсумтя презрително иззад провисналите си черни мустаци.

— Халееси, човек е по-добре да гълта скорпиони, отколкото да повярва на една твар на сенките, която не смее да си покаже лицето на слънце. Това се знае.

— Знае се — съгласи се Аго.

Ксаро Ксоан Даксос беше гледал цялата сцена, отпуснат на възглавничките си. Когато Дани се прибра в паланкина до него, той каза:

— Вашите диваци са по-умни дори отколкото си въобразяват. Истината за съкровищата на Асшаи едва ли ще ви развесели. — После й даде нова чаша вино и през цялото време по пътя им до имението му й говори за любов, за страст и други подобни глупости.

В хладината на покоите си Дани свали фините си одежди и се облече в широк халат от пурпурна коприна. Драконите й бяха гладни, затова наряза една змия и опече късовете на мангала. „Растат — помисли си, докато ги гледаше как се боричкат над почернялата плът. — Сигурно вече тежат два пъти повече, отколкото във Вее Толоро.“ Въпреки това щяха да минат години, докато станат достатъчно големи за война. „А трябва да бъдат и обучени, за да не изпепелят кралството ми.“ Въпреки таргариенската си кръв Дани нямаше никаква представа как се обучават дракони.

Сир Джора Мормон я навести по залез-слънце.

— Чистородните отказаха ли ви?

— Точно както ти каза. Ела. Седни, предложи ми съветите си. — Дани го придърпа до себе си на възглавничките, а Джикуи им поднесе червени маслини с лук, киснати във вино.

— В този град няма да получите помощ, халееси. — Сир Джора взе едно лукче. — Всеки ден все повече се убеждавам в това. Чистородните не виждат по-далече от стените на Карт, а Ксаро…

— Той пак ме помоли да се омъжа за него.

— Да, и аз знам защо. — Рицарят се намръщи и тежките му черни вежди се сключиха над хлътналите му очи.

— Сънувал ме, ден и нощ. — Тя се засмя.

— Простете ми, кралице моя, но драконите ви сънува той.

— Ксаро ме уверява, че в Карт мъжът и жената запазват личното си имущество, след като се венчаят. Драконите са си мои. — Тя се усмихна, когато Дрогон запляска по мраморния под, след което подскочи и кацна на една възглавничка до нея.

— Дотук това, което ви е казал, е истина, но едно нещо не е споменал. Картяните имат много интересен брачен обичай, моя кралице. В деня на тяхното венчило жената може да поиска дар от съпруга си в знак на любов. Каквото и да пожелае от светските му богатства, той трябва да й го подари. И той може да също да поиска от нея. Само едно нещо може да се поиска, но щом се назове, не може да се откаже.

— Едно нещо — повтори тя. — И не може да се откаже?

— С един дракон Ксаро Ксоан Даксос ще властва над този град, но един кораб ние съвсем малко ще укрепим своята кауза.

Дани загриза едно лукче и се замисли за човешкото вероломство.

— Минахме през пазара на връщане от Залата на хилядата трона — каза тя на сир Джора. — Там срещнахме Куайте. — Разказа му за играта с огъня и огнената стълба, и какво й бе казала жената с червената маска.

— Честно казано, аз също с радост бих напуснал този град — рече рицарят, след като тя свърши. — Но не бих тръгнал към Асшаи.

— Тогава накъде?

— На изток — каза той.

— Дори тук съм на половин свят разстояние от кралството си. Ако отида още по на изток, може никога да не намеря пътя към Вестерос.

— Тръгнете ли на запад, рискувате живота си.

— Домът Таргариен има приятели в Свободните градове — напомни му тя. — При това по-верни приятели от Ксаро или Чистородните.

— Да не би да имате предвид Илирио Мопатис. За достатъчно злато Илирио би ви продал като последната си робиня.

— Двамата с брат ми бяхме гости в имението на Илирио половин година. Ако е мислел да ни продава, щеше да го направи още тогава.

— Но той ви продаде — каза сир Джора. — На хал Дрого.

Дани се изчерви. Беше прав, но не й хареса остротата, която вложи в гласа си.

— Илирио ни опази от ножовете на Узурпатора и вярваше в каузата на брат ми.

— Илирио не вярва на никаква кауза, освен на Илирио. Чревоугодниците по правило са алчни хора, а магистрите са ненаситни. Илирио Мопатис е и двете. Какво всъщност знаете за него?

— Знам, че той ми даде драконовите яйца.

Джора изсумтя.

— Ако знаеше, че могат да се излюпят, сам щеше да клекне да ги мъти.

Това я накара да се усмихне.

— О, в това не се съмнявам. Познавам Илирио по-добре, отколкото мислите. Дете бях, когато напуснах имението му в Пентос, за да се омъжа за моето слънце и звезди, но не бях нито глуха, нито сляпа. А вече не съм дете.

— Дори Илирио да е приятелят, за когото го взимате — запъна се упорито рицарят, — той не е достатъчно могъщ, за да ви върне сам трона, както не можа да го върне и на брат ви.

— Той е богат — отвърна тя. — Не толкова колкото Ксаро може би, но достатъчно богат, за да ми наеме кораби, както и хора.

— Наемните мечове са полезни донякъде — призна сир Джора, — но с изметта на Свободните градове никога няма да върнете бащиния си трон. Нищо не закърпва едно разкъсано кралство по-бързо от слизаща на брега му нашественическа армия.

— Аз съм законната им кралица — възрази Дани.

— Вие сте чужденка, решила да слезе на бреговете им с армия чужденци, които дори не могат да говорят Общата реч. Владетелите на Вестерос не ви познават и имат всички основания да се боят от вас и да не ви вярват. Трябва да ги спечелите, преди да отплаваме. Част поне.

— И как по-точно ще го направя, ако отида на изток според твоя съвет?

Той изяде една маслина и изплю костилката в дланта си. После каза:

— Не знам. Но знам, че колкото по-дълго се задържим на едно място, толкова по-лесно враговете ще ни намерят. Името Таргариен все още ги стряска толкова, че изпратиха човек да ви убие, когато чуха, че сте с дете. Какво ще направят, когато научат за драконите?

Дрогон се беше сгушил под ръката й, горещ като камък, стоял цял ден под жарко слънце. Регал и Визерион се боричкаха за къс месо, биеха се с криле и от ноздрите им свистеше сив дим. „Яростните ми деца — помисли тя. — Трябва да оцелеят.“

— Кометата ме доведе в Карт заради нещо. Бях се надявала, че ще намеря тук своята армия, но изглежда няма да е това. Какво още остава, питам се? — „Боя се — помисли тя — но трябва да съм храбра.“

— Утре трябва да отидете при Пиат Прий.