Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (40)

КЕЙТЛИН

На два дни езда от Речен пад един съгледвач ги забеляза да поят конете си до калния поток. Кейтлин никога не се беше радвала толкова, колкото като видя герба с близначната кула на дома Фрей.

Когато я помоли да я заведе при чичо й, той каза:

— Черната риба замина на запад с краля, милейди. Мартин Реките командва предните отряди вместо него.

— Разбирам. — Беше срещнала Реките при Близнаците; незаконен син на лорд Уолдър Фрей, брат на сир Первин. Не я изненада, когато научи, че Роб е ударил в ядрото на войската на Ланистър — явно го беше обмислял точно когато я изпрати да преговаря с Ренли. — Къде е сега?

— Лагерът му е на два часа езда, милейди.

— Заведи ни при него — заповяда тя.

Тръгнаха веднага.

— От Горчив мост ли идвате, милейди? — попита съгледвачът.

— Не. — Не беше посмяла. След смъртта на Ренли не беше сигурна как ще я приеме младата му вдовица. Вместо това беше преминала през фронтовата линия, през плодородните речни земи към почернялата пустош, оставена от яростта на Ланистърите, и всяка нощ съгледвачите й донасяха вести, от които й призляваше. — Лорд Ренли го убиха — добави тя.

— Надявахме се, че вестта е някаква ланистърска лъжа или…

— Де да беше така. Моят брат ли командва в Речен пад?

— Да, милейди. Негова милост остави сир Едмур да държи Речен пад и да пази тила му.

„Боговете дано му дадат сила да го направи — помисли Кейтлин. — И разум също.“

— Има ли някаква вест за Роб на запад?

— Не чухте ли? — Изглеждаше изненадан. — Негова милост спечели голяма победа при Волско кръстовище. Сир Стафорд Ланистър е мъртъв, войската му се пръсна.

Сир Вендел Мандърли изрева от радост, но Кейтлин само кимна. Утрешните мъки я притесняваха повече от вчерашните победи. Мартин Реките беше вдигнал лагера си в една рухнала твърдина до конюшня без покрив и сто пресни гроба. Падна на коляно, щом Кейтлин слезе от коня.

— Добра среща, милейди. Брат ви ни изпрати да потърсим отряда ви и да ви придружим до Речен пад колкото може по-бързо.

На Кейтлин не й харесаха думите му.

— А баща ми?

— Лорд Хостър си е все така. — Реките беше червендалест мъж и съвсем смътно приличаше на братята си. — Просто се бояхме, че може да се натъкнете на съгледвачите на Ланистър. Лорд Тивин е напуснал Харънхъл и е тръгнал в поход на запад с цялата си сила.

— Стани — заповяда тя на Реките и се намръщи. Станис Баратеон също скоро щеше да тръгне на поход, боговете дано да са им на помощ. — Колко остава, докато лорд Тивин стигне до нас?

— Три дни, може би четири. Имаме свои очи по всички пътища, но най-добре е да не се бавим.

И не се забавиха. Реките бързо вдигна лагера си и поеха отново, вече близо петдесет бойци, понесли се под знака на вълчището, на пъстървата и на двойните кули.

Хората й искаха да научат повече за победата на Роб при Волско кръстовище и Реките се подчини.

— Дошъл е един певец в Речен пад, нарича се Римънд Стихоплетеца, съчинил е песен за битката. Не се съмнявам, че ще го чуете да я пее тази вечер, милейди. „Вълк в нощта“, така я е нарекъл. — И продължи с разказа си как останките от армията на сир Стафорд побягнали от Ланиспорт. Без обсадни машини нямало как да се щурмува Скалата на Кастърли, затова Младия вълк се разплащал с Ланистърите за опустошенията, които бяха нанесли по речните земи. Лордовете Карстарк и Гловър опустошавали крайбрежието, лейди Мормон пленила хиляди глави добитък и ги карала към Речен пад, докато Големия Джон завладял златните мини на Кастамир, низината на Нън и хълмовете на Пендрик. Сир Вендел се засмя.

— Нищо не може да накара един Ланистър да се разтича толкова добре, колкото заплахата за златото му.

— Как е успял кралят да завземе Зъба? — попита сир Фрей незаконния си брат. — Тази цитадела е много здрава и държи хълмистия път.

— Той изобщо не я завзе. Заобиколи я през нощта. Разправят, че вълчището му показало пътя, онзи негов Сив вятър. Звярът надушил козя пътека, която се виела долу по дефилето и после нагоре под някакъв рид, стръмен и каменист път, но достатъчно широк да минат конете един по един. Ланистърите на своите наблюдателници така и не ги забелязали. — Реките сниши глас. — Някои разправят, че след битката кралят извадил сърцето на Стафорд Ланистър и нахранил с него вълка си.

— Не вярвам на подобни приказки — сряза го Кейтлин. — Синът ми не е такъв.

— Както кажете, милейди. Макар че вълкът си го е заслужил. Тоя вълк не е обикновен. Чули са Големия Джон да разправя, че старите богове на севера са пратили тия вълчища на децата ви.

Кейтлин помнеше деня, когато момчетата й бяха намерили палетата в късните летни снегове. Бяха пет, три мъжки и две женски за петте законородени деца на дома Старк… и едно шесто, с бяла козина и червени очи, за копелето на Нед Джон Сняг. „Не са обикновени вълци — помисли тя. — Наистина не са.“

Същата вечер, докато вдигаха бивака, Бриен я потърси в палатката й.

— Милейди, сега вече сте в безопасност при своите, на един ден път от замъка на брат ви. Разрешете ми да си отида.

Кейтлин не трябваше да се изненадва. Добродушното момиче си беше мълчало през целия път, повечето време оставаше с конете, изтриваше ги и вадеше камъчетата, набити в подковите им. Беше помагала на Шад в готвенето, както и в чистенето на дивеча, и скоро бе доказала, че е много добър ловец. Каквото и да я помолеше Кейтлин, Бриен го правеше умело и без да се оплаква, а заговореше ли я, отвръщаше учтиво, но нито бърбореше, нито плачеше или се смееше. Яздила беше с тях всеки ден и беше спала с тях всяка нощ, без да стане една от тях.

„Същото беше и докато беше с Ренли — помисли Кейтлин. — На пира, по време на груповия бой, дори в павилиона на Ренли с братята й от Гвардията на дъгата. Около тази жена има стени, по-високи от тези на Зимен хребет.“

— Ако ни напуснеш, къде ще отидеш? — попита я Кейтлин.

— Връщам се — каза Бриен. — В Бурен край.

— Сама. — Не беше въпрос.

Широкото лице бе като извор тиха вода, без намек какво може да се крие надълбоко.

— Да.

— Решила си да убиеш Станис.

Бриен стисна яките си мазолести пръсти около дръжката на меча си. Неговия меч.

— Дала съм клетва. Три пъти се заклех. Вие ме чухте.

— Чух те — призна Кейтлин. Знаеше, че момичето запази пъстрия плащ, когато хвърли оцапаните с кръв дрехи. Бриен беше оставила личните си вещи, когато побягнаха, и се беше принудила да облече някои от резервните дрехи на сир Вендел, тъй като никой друг от групата им нямаше достатъчно широки дрехи, за да й станат. — Съгласна съм, че клетвите трябва да се спазват, но Станис има огромна войска, а хората от собствената му гвардия са се заклели да пазят живота му.

— От гвардейците му не ме е страх. По-добра съм от всеки от тях. Изобщо не трябваше да бягам.

— Това ли те безпокои? Че всеки глупак може да те нарече страхливка? — Кат въздъхна. — Смъртта на Ренли не беше по твоя вина. Ти му служеше доблестно, но тръгнеш ли да го последваш в земята, няма да си полезна на никого. — Тя протегна ръка да й даде утеха, каквато можеше да предложи човешкото докосване. — Знам колко е трудно…

Бриен отблъсна ръката й.

— Никой не знае.

— Грешиш — каза рязко Кейтлин. — Всяка сутрин, когато се събудя, си спомням, че Нед си отиде. Нямам опит с мечовете, но това не означава, че не сънувам как отивам в Кралски чертог, хващам с ръце бялото гърло на Церсей Ланистър и го стискам, докато лицето й не почернее.

Хубавата вдигна очи — единственото на лицето й, което беше хубаво наистина.

— Щом го сънувате, защо се стремите да ме спрете? Да не е заради онова, което Станис каза на срещата ви?

„Дали?“ Кейтлин огледа бивака. Двама мъже обикаляха на пост, с копия в ръцете.

— Учили са ме, че добрите хора трябва да се борят със злото на този свят, а смъртта на Ренли несъмнено беше зло. Но също така са ме учили, че боговете правят кралете, а не човешките мечове. Ако Станис е нашият законен крал…

— Не е. Робърт също така не беше законният крал, дори Ренли го признаваше. Джайм Ланистър уби законния крал, след като Робърт уби законния му наследник при Тризъбеца. Къде са били боговете тогава? Боговете не се интересуват за хората, както кралете не се интересуват за селяните.

— Един добър крал се интересува.

— Лорд Ренли… Негова милост, той… той щеше да бъде най-добрият крал, милейди, той беше добър, той…

— Той си отиде, Бриен — промълви тя, колкото може по-нежно. — Остават Станис и Джофри… и моят син.

— Той не би… вие няма да сключите мир със Станис, нали? Да прегънете коляно? Вие няма да…

— Ще ти кажа истината, Бриен. Не знам. Синът ми може да е крал, но аз не съм кралица… само една майка, която иска да опази децата си живи, доколкото може.

— Аз не съм създадена да бъда майка. Аз трябва да се боря.

— Тогава се бори… но за живите, не за мъртвите. Враговете на Ренли са врагове и на Роб.

Бриен се вторачи в земята и пристъпи неловко на място.

— Не го познавам сина ви, милейди. — После вдигна очи. — Но мога да служа на вас. Ако пожелаете да ме вземете при вас.

Кейтлин се стъписа.

— Защо на мен?

Въпросът, изглежда, затрудни Бриен.

— Вие ми помогнахте. В павилиона… когато те помислиха, че аз съм… че аз съм…

— Ти беше невинна.

— Въпреки това не бяхте длъжна. Можехте да ги оставите да ме убият. За вас беше все едно.

„Може би просто не исках да бъда единствената, която знае за тъмната страна на случилото се там“ — помисли Кейтлин.

— Бриен, взимала съм много знатни дами на служба през годините, но нито една като теб. Аз не съм боен командир.

— Не сте, но сте храбра жена. Не с бойната храброст, може би, но… не зная… с някаква женска храброст. И мисля, че когато дойде времето, вие няма да се опитвате да ме задържите. Обещайте ми го. Обещайте ми, че няма да ме задържите от Станис.

Кейтлин още чуваше в ума си думите на Станис, че редът на Роб също щял да дойде. Не само го чуваше, но го усещаше като леден дъх на тила си.

— Когато дойде времето, няма да те задържа.

Високото момиче коленичи непохватно, извади от ножницата дългия меч на Ренли и го положи в нозете й.

— Тогава съм ваша, милейди. Вашият верен васал… или каквото там ме назовете. Ще пазя гърба ви, ще ви слушам и ще дам живота си за вас, ако потрябва. Заклевам се в старите богове и в новите.

— А аз се заклевам, че винаги ще има място за теб в сърцето ми, и месо и медовина на трапезата ми, и се вричам да не поискам от теб никоя служба, която би ти донесла позор. Заклевам се в старите богове и в новите. Стани. — И когато стисна ръцете на младата жена в своите, Кейтлин не можа да се сдържи да не се усмихне. „Колко пъти съм гледала как Нед приема мъжка клетва за вярна служба?“ Зачуди се какво ли щеше да каже той сега, ако можеше да я види.

Червената вилка прехвърлиха на следващия ден, над Речен пад, където реката правеше широк завой и водите й ставаха мътни и плитки. Бродът се пазеше от смесен отряд стрелци и пиконосци, с орловия герб на Малистър. Когато забелязаха знамената на Кейтлин, те се показаха иззад острите колове и пратиха човек на другия бряг да ги преведе.

— Бавно и внимателно, милейди — предупреди той, след като хвана поводите на коня й. — Нали разбирате, набили сме железни колове под водата, и железни топки с шипове има ей между ония камъни. Същото е по всички бродове, по заповед на брат ви.

„Едмур мисли да се бие тук.“ Вътрешностите й се свиха на топка, но си замълча.

По пътя между Червената вилка и Повален камък се вляха в поток от простолюдието — хората бяха тръгнали да подирят сигурност в Речен пад. Някои караха животни, други теглеха коли, но отваряха път на Кейтлин и я поздравяваха с викове: „Тъли!“ и „Старк!“ На половин миля от замъка минаха през голям лагер, където над палатката на лорда се вееше аленото знаме на Блакууд. Тук Лукас се сбогува с нея, за да се види с баща си, лорд Титос. Останалите продължиха.

Кейтлин забеляза друг лагер на брега северно от Повален камък; флаговете, които плющяха под напора на вятъра, й бяха познати: танцуващата дева на Марк Пайпър, орачът на Дари, вплетените една в друга червена и бяла змии на Пеги. Всички те бяха знаменосци на баща й, владетели на Тризъбеца. Повечето бяха напуснали Речен пад преди нея, за да защитят земите си. След като се бяха върнали, това означаваше само, че Едмур ги е свикал отново. „Боговете дано ни спасят, така е, той е решил да се срази с лорд Тивин.“

Още отдалече видя нещо тъмно да се полюшва на стените на Речен пад. Когато приближи, видя провесени от бойниците мъртъвци, отпуснати на дългите въжета трупове със стиснали вратовете им примки, лицата им — подути и почернели. Враните ги бяха отрупали, но алените плащове все още изпъкваха ярко на стените от пясъчник.

— Обесили си някакви Ланистъри — отбеляза Хол Молън.

— Хубава гледка — заяви с възторг сир Вендел Мандърли.

— Приятелите ни са започнали без нас — пошегува се Первин Фрей. Другите се засмяха, но не и Бриен, която зяпна редицата тела, без да мига, и нито проговори, нито се усмихна.

„Ако са убили Кралеубиеца, тогава дъщерите ми също са мъртви.“ Кейтлин пришпори коня си. Хол Молън и Робин Флинт препуснаха край нея в галоп и завикаха да отворят портите. Стражите по стените несъмнено бяха забелязали знамената й отдавна, защото портикулът беше вдигнат, когато приближиха.

Едмур излезе от замъка да я посрещне заедно с трима от заклетите мъже на баща й — едрият оръжеен надзорник сир Дезмънд Грел, стюардът Ъдъридс Вейн и сир Робин Ригър, плещестият и плешив капитан на стражата на Речен пад. И тримата бяха на годините на лорд Хостър, мъже, изкарали живота си в служба на баща й. „Старци“, осъзна Кейтлин.

Едмур носеше синьо-червен плащ над туника с извезана на гърдите сребърна риба. Изглежда, не се беше бръснал, откакто тя замина на юг — брадата му бе избуяла като храст.

— Кат, добре че се върна жива и здрава. Когато чухме за смъртта на Ренли, се уплашихме за живота ти. А и лорд Тивин е тръгнал насам.

— Казаха ми. Как е баща ни?

— Един ден изглежда по-добре, на другия… — Поклати глава. — Пита за теб. Не знаех какво да му кажа.

— След малко ще ида при него — каза тя. — А има ли вест от Бурен край след като Ренли умря? Или от Горчив мост? — Когато човек е на път, до него не долитат гарвани, а Кейтлин гореше от нетърпение да разбере какво се е случило.

— Нищо от Горчив мост. От Бурен край три птици, от кастелана сир Кортни Пенроуз, все с една и съща жалба. Станис го е обкръжил по суша и море. Предлага съюза си на този крал, който премахне обсадата. Казва, че се страхува за момчето. Кое ли ще да е това момче, ти знаеш ли?

— Едрик Бурята — каза им Бриен. — Незаконният син на Робърт.

Едмур я погледна с любопитство.

— Станис се е заклел, че гарнизонът ще може да се оттегли свободно, невредим, стига да му предадат замъка до две денонощия и да му предадат момчето, но сир Кортни няма да се съгласи.

„Рискува всичко заради едно незаконородено момче, чиято кръв дори не е негова“ — помисли Кейтлин.

— Ти изпрати ли му отговор?

Едмур поклати глава.

— Защо, щом не можем да му предложим нито помощ, нито някаква надежда? А и Станис не е наш враг.

Сир Робин Ригър се намеси.

— Милейди, можете ли да ни кажете как точно умря Ренли? Приказките, които чухме, бяха много странни.

— Кат — каза брат й. — Според някои ти си убила Ренли. Други твърдят, че била някаква южняшка жена. — Погледът му се плъзна по Бриен.

— Моят крал беше убит — каза кротко момичето, — и не от лейди Кейтлин. Заклевам се в меча си и в старите и нови богове.

— Това е Бриен Тартска, дъщерята на лорд Селвин Вечерната звезда, която служеше в Гвардията на дъгата на Ренли — каза им Кейтлин. — Бриен, имам честта да те запозная с моя брат, сир Едмур Тъли, наследника на Речен пад. Това е неговият стюард Ъдъридс Вейн. А това са сир Робин Ригър и сир Дезмънд Грел.

— Честта е моя — каза сир Дезмънд. Другите го повториха и момичето се изчерви, смутено дори от тази обичайна вежливост. Дори Едмур да я беше взел за много странна, прояви сдържаност и го премълча.

— Бриен беше е Ренли, когато го убиха, аз също — каза Кейтлин. — Но не сме съучастнички в убийството. — Не искаше да им говори за сянката тук на открито, пред толкова много хора, затова само махна с ръка към мъртъвците. — Кои са тези мъже, дето сте ги обесили?

Едмур вдигна очи нагоре малко притеснен.

— Дойдоха със сир Клеос, когато донесе отговора на кралицата на мирното ни предложение.

Кейтлин се стъписа.

— Ти си убил пратеници?

— Лъжливи пратеници — заяви Едмур. — Врекоха ми се, че ще пазят мир, и ми предадоха оръжието си, затова им дадох свобода в чертите на замъка, и първите три нощи ядоха моето месо и пиха моята медовина, докато аз разговарях със сир Клеос. На четвъртата нощ се опитаха да освободят Кралеубиеца. — Посочи нагоре. — Онзи, грамадният, уби двама от стражите с голи ръце. Стиснал ги за гърлата и им разбил черепите един в друг, докато другият, мършавото момче до него, отварял килията на Ланистър с някаква тел, боговете да го прокълнат дано. А онзи в края бил някакъв проклет глумец. Използвал моя глас да заповяда да отворят Речната порта. Пазачите се кълнат, Енгер, Делп и Лю Дългуча, и тримата. Мен ако питаш, изобщо не говореше като мен, но глупаците въпреки всичко вдигнали решетката.

Това беше работа на Дяволчето, веднага заподозря Кейтлин. Намирисваше на същата хитрост, каквато бе приложил в Орлово гнездо. Някога тя щеше да нарече Тирион най-малко опасният от всички Ланистъри. Сега не беше толкова сигурна.

— Как ги хванахте?

— Ами… аз тогава не бях в замъка. Бях прехвърлил Повален камък да… такова…

— Излязъл си по курви. Карай нататък.

Бузите на Едмур пламнаха червени като брадата му.

— Беше един час преди съмване, тъкмо се връщах. Когато Лю Дългуча видя лодката ми и ме позна, най-после се сетил да се зачуди кой стои долу и крещи команди и вдигна тревога.

— Кажи ми, че Кралеубиеца е задържан.

— Да, макар че не беше лесно. Джайм беше докопал меч, посече Пул Пемфорд и скуайъра на сир Дезмънд, Майлс, и рани Делп толкова тежко, че според майстер Виман и той скоро ще умре. Касапница. Като чуха кънтежа, някои от другите червени плащове се втурнаха да помагат на своите, повечето с голи ръце. Тях ги обесих до четиримата, които го освободиха, а останалите хвърлих в тъмницата. Джайм също. Тоя повече няма да се измъкне. Сега е долу в тъмното, окован за ръка и крак към стената.

— А Клеос Фрей?

— Той се кълне, че не е знаел нищо за заговора, но може ли да каже човек? Той е наполовина Ланистър, наполовина Фрей и пълен лъжец. Сложих го в килията на Джайм, в кулата.

— Казваш, че е донесъл условия?

— Ако можеш да ги наречеш така. Няма да ти харесат повече, отколкото на мен, гарантирам ти.

— На никаква помощ ли не можем да разчитаме от юг, милейди? — попита Ъдъридс Вейн, стюардът на баща й. — Това обвинение в инцест… Лорд Тивин няма да приеме леко подобни оскърбления. Ще се постарае да измие петното от името на дъщеря си с кръвта на нейния обвинител, лорд Станис би трябвало да го разбира. Той няма друг избор, освен да се съюзи с нас.

„Станис се е съюзил с много по-голяма и тъмна сила.“

— Ще поговорим за тези неща по-късно. — Кейтлин подкара по подвижния мост, оставяйки зад себе си вонящия ред мъртъвци. Брат й не изостана. Докато преминаваха през гъстото човешко множество зад стените, едно голо момченце изтича пред коня й. Кейтлин дръпна силно юздите да не го сгази и отчаяно се огледа. Стотици прости хорица бяха пуснати в замъка и им бяха позволили да вдигнат грубите си навеси покрай стените. Децата им щъкаха навсякъде боси и голи, и дворът беше пълен с крави, овце и кокошки.

— Кои са тези хора?

— Народът ми — отвърна Едмур. — Изплашени са.

„Само милият ми брат е в състояние да струпа толкова безполезни гърла в един замък, който скоро може да се окаже под обсада.“ Кейтлин знаеше, че Едмур има меко сърце; понякога си мислеше, че главата му е още по-мека. Обичаше го за това, но все пак…

— Може ли да се стигне с гарвани до Роб?

— Той е на полето, милейди — отговори сир Дезмънд. — Птицата няма как да го намери.

Ъдъридс Вейн се окашля.

— Преди да тръгне, младият крал ни заповяда да ви изпратим при Близнаците, щом се върнете, лейди Старк. Моли ви да научите повече за дъщерите на лорд Уолдър, да му помогнете да избере невестата си, като се върне.

— Ще ти осигурим свежи коне и провизии — увери я брат й. — Но сигурно ще искаш да се освежиш преди…

— Ще искам да остана — каза Кейтлин и слезе. Нямаше намерение да напуска Речен пад и умиращия си баща, за да избира невястата на Роб. „Роб иска да съм в безопасност, не мога да го виня за това, но поводът му е съшит с бели конци.“ — Момче — извика тя и едно ратайче притича от конюшнята да поеме юздите на коня й.

Едмур се смъкна от седлото си. Беше с една глава по-висок от нея, но винаги щеше да си остане по-малкият й брат.

— Кат — каза той недоволно, — лорд Тивин иде…

— Той е тръгнал на запад, да защити земите си. Ако затворим портите си и се заслоним зад стените, можем да го гледаме спокойно как подминава.

— Тази земя е на Тъли — заяви Едмур. — Ако Тивин Ланистър си въобразява, че ще я прегази, без да пострада, смятам да му дам тежък урок.

„Същия урок като на сина му ли?“ Брат й можеше да е упорит като камък, когато се засегнеше гордостта му, но едва ли някой от двамата щеше да забрави как сир Джайм бе изклал войската на Едмур последния път.

— Няма какво да спечелим, а можем да загубим всичко, ако срещнем лорд Тивин на полето — каза тактично Кейтлин.

— Дворът не е най-доброто място да обсъждаме военните ми планове.

— Както желаеш. Къде ще отидем?

Лицето на брат й помръкна. За миг тя си помисли, че ще излее гнева си, но накрая той отряза:

— В гората на боговете. Щом настояваш.

Тя го последва през галерията към портата на гората на боговете. Когато Едмур се ядосаше, винаги ставаше намусен и мрачен. Кейтлин съжали, че го е уязвила, но нещата бяха твърде важни, за да се притеснява за гордостта му. Когато останаха сами под дърветата, Едмур се обърна към нея.

— Ти нямаш достатъчно сила да срещнеш Ланистърите на бойното поле — каза му тя грубо.

— Когато събера всичката си сила, ще имам осем хиляди пехотинци и три хиляди конници — каза Едмур.

— Което означава, че лорд Тивин ще разполага с два пъти повече от теб.

— Роб спечели битките си в по-лошо съотношение — отвърна Едмур. — Освен това имам план. Забравила си за Рууз Болтън. Лорд Тивин го разби при Зелената вилка, но се отказа да го преследва. Когато лорд Тивин се прибра в Харънхъл, Болтън взе Рубинения брод и кръстопътищата. Той има десет хиляди души. Изпратих вест на Хелман Толхарт да се присъедини към него с гарнизона, който Роб остави при Близнаците…

— Едмур, Роб остави онези мъже да държат Близнаците и за да не ни измени лорд Уолдър.

— И той не ни измени — опъна се Едмур. — Хората на Фрей се биха храбро в Шепнещия лес, а старият сир Стеврон е загинал при Волско кръстовище, както чухме. Сир Риман, Черния Уолдър и другите са с Роб на запад, Мартин помогна много в разузнаването, а сир Первин помогна да стигнеш жива при Ренли. Богове милостиви, можем ли да искаме повече от тях? Роб е сгоден за една от дъщерите на лорд Уолдър, а Рууз Болтън се е оженил за друга, както разбрах. А ти самата не взе ли двама от внуците му за повереници в Зимен хребет?

— Един довереник лесно може да се превърне в заложник, ако се наложи. — Не знаеше, че сир Стеврон е загинал, нито за брака на Болтън.

— Щом имаме двама заложници, толкова повече лорд Уолдър няма да може да ни лъже. Болтън се нуждае от хората на Фрей, сир Хелман също. Заповядах им да върнат Харънхъл.

— Това ще е сигурно кръвопролитие.

— Да, но падне ли замъкът, на лорд Тивин няма да му остане накъде да се оттегли. Помощните ми сили ще пазят бродовете на Червената вилка да не ги прекоси. Ако нападне през реката, ще свърши като Регар, когато се опита да прехвърли Тризъбеца. Ако се отдръпне, ще се окаже заклещен между Речен пад и Харънхъл, а когато Роб се върне от запад, ще можем да го довършим веднъж и завинаги.

Гласът на брат й беше изпълнен с груба самоувереност, но Кейтлин си помисли, че съжалява, че Роб беше взел чичо й Бриндън със себе си. Черната риба имаше петдесет битки зад гърба си; Едмур имаше само една. И я беше загубил.

— Планът е добър — заключи той. — Лорд Титос го твърди и лорд Джонос — също. Питам те, кога Блакууд и Бракън са се съгласявали с нещо, което не е съвсем сигурно?

— Така да бъде. — Изведнъж почувства умора. Навярно грешеше, че му се противопоставя. Навярно планът му наистина беше чудесен, а възраженията й бяха само плод на женски страх. Съжали, че го нямаше Нед, или чичо й Бриндън, или… — Попита ли татко за това?

— Татко не е в състояние да преценява стратегии. Преди два дни кроеше планове да те жени за Брандън Старк! Иди да се видиш с него, ако не ми вярваш. Този план ще подейства, Кат, ще видиш.

— Надявам се, Едмур. Наистина. — Целуна го по бузата, за да му покаже, че е така, и отиде да види баща си.

Лорд Хостър Тъли си беше същият, какъвто го остави — смазан на леглото, отпуснат, блед и изпотен. В стаята миришеше на болест, на застояло и на лекарства. Когато дръпна завесите, баща й простена тихо и очите му се отвориха. Вторачи се в нея, сякаш не можеше да разбере коя е или какво иска.

— Татко. — Кат го целуна. — Върнах се.

Сега като че ли я позна.

— Върна се — прошепна едва-едва.

— Да — каза тя. — Роб ме изпрати на юг, но се върнах бързо.

— На юг… където… Орловото гнездо на юг ли беше, милото ми? Не помня… о, миличкото ми, боях се… ти прости ли ми, детето ми? — По бузите му потекоха сълзи.

— Не си направил нищо, което да се нуждае от прошка, татко. — Тя погали рехавата му бяла коса и опипа челото му. Треската още го гореше отвътре, въпреки всички отвари на майстера.

— Така беше най-добре — прошепна баща й. — Джон е добър мъж, добър… силен, грижлив… грижи се за теб… той ще… и от добър род, послушай ме, трябва, аз съм баща ти… баща ти… ще се омъжиш, когато се омъжи и Кат, да, длъжна си…

„Мисли, че съм Лиза! Богове милостиви, той говори все едно че още не сме омъжени.“

Ръцете на баща й стиснаха нейните — трепкаха като две изплашени бели птици.

— Онзи младок… окаяник… де не ми споменаваш името му, твой дълг е… майка ти, тя ще… — Лорд Хостър се сгърчи от спазъм и извика: — О, богове, простете ми, простете ми, простете ми. Лекарството ми…

И дойде майстер Виман и поднесе чаша към устните му. Лорд Хостър изпи гъстата бяла отвара с жаждата на сукалче на майчината си гръд и Кейтлин видя как покоят го облада отново.

— Сега ще поспи, милейди — каза майстерът. Млякото на мака беше оставило дебела бяла кора около устните на баща й. Майстер Виман я изтри с ръкава си.

Кейтлин не можеше да гледа повече. Хостър Тъли беше силен мъж, и горд. Заболя я, че го вижда така унизен. Излезе на терасата. Дворът долу беше пълен с прокудени, изпълнен с хаотичната им врява, но отвъд стените реките течаха спокойни, чисти и неспирни. „Това са неговите реки и скоро той ще се върне при тях за последния си път.“

Майстер Виман беше застанал до нея.

— Милейди — промълви той, — няма да мога да отлагам края дълго. Трябва да изпратим конник за брат му. Сир Бриндън ще иска да е тук.

— Да — каза Кейтлин със стегнат от скръб глас.

— И лейди Лиза също, може би?

— Лиза няма да дойде.

— Ако й напишете лично, може би…

— Ще нахвърлям няколко думи, ако това ви задоволява. — Зачуди се кой ли трябваше да е „окаяният младок“ на Лиза. Някой млад скуайър или странстващо рицарче, най-вероятно… Макар че ако се съдеше по страстта, с която лорд Хостър го отхвърляше, трябваше да е син на някой търговец или долен чирак, дори някой певец. Лиза все се увличаше по разни певци. „Няма за какво да я виня. Джон Арин беше с двадесет години по-възрастен от баща ни.“

Кулата, която брат й бе отделил за нея, се оказа същата, която бяха делили с Лиза като момичета. Щеше да е добре да поспи отново в пухено легло, с огън в камината; след като си отдъхнеше, светът нямаше да й се струва толкова тъжен.

Но пред покоите си завари Ъдъридс Вейн да я чака с две облечени в сиво сестри със забулени лица. Виждаха се само очите им. Кейтлин веднага разбра защо са тук.

— Нед?

Сестрите сведоха погледи. Ъдъридс каза:

— Сир Клеос го донесе от Кралски чертог, милейди.

— Заведете ме при него — заповяда тя.

Бяха го положили върху груба дървена маса и го бяха покрили със знаме. Бялото знаме на дома Старк, с герба със сивото вълчище.

— Трябва да го видя — каза Кейтлин.

— Останали са само костите му, милейди.

— Трябва да го видя — повтори тя.

Една от сестрите на мълчанието отви знамето.

„Кости — помисли Кейтлин. — Това не е Нед, това не е мъжът, когото обичах, бащата на децата ми.“ Ръцете му бяха прибрани над гърдите, пръстите на скелета бяха свити около дръжката на някакъв дълъг меч, но това не бяха ръцете на Нед, толкова силни и пълни с живот. Бяха облекли костите във връхното палто на Нед, във финото бяло кадифе със знака на вълчището над сърцето, но нищо не бе останало от топлата плът, на която бе полягала главата й толкова нощи, от ръцете, които я бяха прегръщали. Главата му бе прикрепена към тялото с тънка сребърна жичка, но един череп прилича на всеки друг, а в тези празни кухини тя и следа не намери от тъмносивите очи на своя лорд, очи, способни да са меки като мъгла и да са твърди като камък. „Дали са очите му на враните“ — спомни си тя.

Кейтлин се обърна.

— Това не е неговият меч.

— Лед не са ни го върнали, милейди — каза Ъдъридс. — Само костите на лорд Едард.

— Предполагам, че трябва да съм благодарна на кралицата за това.

— Благодарна на Дяволчето, милейди. Това е негово дело.

„Един ден ще им благодаря на всички.“

— Благодаря ви за службата, сестри — каза Кейтлин, — но трябва да ви възложа друга задача. Лорд Едард беше Старк и костите му трябва да намерят покой под Зимен хребет. — „Сега ще му направят статуя, негово каменно подобие, което ще седи в тъмното с едно вълчище в нозете и меч на коленете.“ — Погрижете се сестрите да получат свежи коне и каквото още ще им трябва за път — каза тя на Ъдъридс Вейн. — Хол Молън ще ги придружи до Зимен хребет като капитан на гвардията. — Погледна отново костите, единственото, което бе останало от съпруга й и любовта й. — Сега ме оставете всички. Тази нощ ще остана сама с Нед.

Жените в сиво сведоха глави. „Сестрите на мълчанието не говорят с живите — припомни си Кейтлин, — но някои казват, че могат да говорят с мъртвите.“ И как им завидя за това…