Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (38)

ТЕОН

Теон изтри храчката от бузата си с опакото на ръката си.

— Роб ще те изкорми, Грейджой — изкрещя Бенфред Толхарт. — Ще нахрани вълка си с предателскототи сърце, овчи дръндер.

Гласът на Ерон Мокра коса сряза оскърбленията като меч сирене.

— Убий го веднага!

— Първо трябва му задам няколко въпроса — каза Теон.

— Майната им на въпросите ти! — Бенфред висеше окървавен и безпомощен между Стиг и Верлаг. — Ще се задавиш с тях преди да си изтръгнал отговорите ми, страхливецо. Предател!

Чичо Ерон беше неумолим.

— Щом плюе на теб, той плюе на всички нас. Плюе на Удавения бог. Трябва да умре.

— Баща ми възложи на мен командването тук, чичо.

— А мен изпрати да те съветвам.

„И да ме следиш.“ Теон не смееше да изостря отношенията с чичо си. Да, командването беше негово, но хората му имаха вяра повече в Удавения бог, отколкото в него и ги беше страх от Ерон Мокра коса. „Не мога да ги виня за това.“

— Главата ще ти хвръкне за това, Грейджой. Враните ще изкълват очите ти. — Бенфред се опита да го заплюе отново, но на устата му излезе само кръв. — Другите да го чукат мокрия ви бог.

„Ти се изплю на живота си, Толхарт“ — помисли Теон и каза:

— Стиг, накарай го да млъкне.

Смъкнаха Бенфред на колене. Верлаг съдра заешката кожа от колана му и я натика в зъбите му, за да спре да крещи. Стиг измъкна брадвата си.

— Не — заяви Ерон Мокра коса. — Трябва да се даде на бога. По древния обичай.

„Има ли значение? Мъртвият си е мъртъв.“

— Дайте го тогава.

— Ти също ще дойдеш. Ти командваш тук. Приношението трябва да е от теб.

— Ти си жрецът, чичо, бога го оставям на теб. Бъди така добър да оставиш за мен битките.

Махна с ръка и Верлаг и Стиг повлякоха пленника си към брега. Ерон Мокра коса изгледа с укор племенника си и тръгна след тях. Щяха да слязат на каменистия бряг и да удавят Бенфред Толхарт в солената вода. По стария обичай.

„Сигурно е проява на милост“, каза си Теон, докато крачеше в обратна посока. Стиг не беше най-опитният палач, а вратът на Бенфред беше дебел като на бик, мускулест и тлъст. „Закачах го за това само за да видя колко ще се ядоса“ — спомни си той. Беше… колко, преди три години? Когато Нед Старк пое към Тореново тържище да се види със сир Хелман. Теон го бе придружил и прекара два дни и две нощи в компанията на Бенфред.

Чуваше дрезгавите гласове на победата зад завоя на пътя, където се бе разиграла битката… стига да можеше човек да го нарече „битка“. „По-скоро клане на овце, ако трябва да сме честни. Овце в желязна козина, но все пак овце.“

Покачи се на купчината камъни и огледа низината с мъртъвците и умиращите коне. Конете имаха по-добра съдба. Тимор и братята му бяха събрали непострадалите в битката животни, а Урцен и Лорен Черния доубиха ранените, които не можеха да се спасят. Останалите му хора обираха труповете. Гевин Харлоу коленичи на гърдите на един мъртвец и отсече пръста му да вземе пръстен. „Плаща желязната цена. Баща ми щеше да одобри това.“ Теон помисли дали да не потърси телата на двамата, които бе посякъл сам, и да види какви ценности може да вземе от тях, но само от мисълта му загорча на устата. Можеше да си представи какво щеше да каже Едард Старк. Макар че и тази мисъл го ядоса. „Старк е мъртъв и гние, за мен е нищо“.

Старият Ботли, когото наричаха „Рибешкия мустак“, седеше намръщен до купчината си с плячка, докато тримата му синове трупаха още и още. Един от тях се дърлеше с дебелака Тодрик, който се шляеше между труповете с рог с ейл в едната ръка и брадва в другата, заметнат с плащ от бяла лисича кожа, леко зацапана от кръвта на доскорошния си притежател. „Пиян е“, реши Теон. Казваха, че в древността железните мъже често се напивали с кръвта на битката и толкова освирепявали, че не изпитвали болка, нито страх от врага, но това сега си беше чисто пиянство.

— Векс, лъкът и колчанът ми. — Момчето притича и му ги донесе. Теон изви лъка и изпъна тетивата, когато Тодрик срита малкия Ботли и го заля с ейл в очите. Рибешкия мустак скочи от мястото си и изруга, но Теон беше по-бърз. Прицели се в ръката, държаща рога за пиене. Надяваше се да стреля така, че изстрелът му да се превърне в легенда, но Тодрик обърка всичко, като залитна на една страна, и стрелата го улучи в корема.

Плячкаджиите спряха и го зяпнаха. Теон свали лъка.

— Казах, никакво пиянство и никакво дърлене за плячка. — Тодрик беше паднал на колене и издъхваше. — Ботли, довърши го. — Рибения мустак и синовете му побързаха да се подчинят. Срязаха гърлото на Тодрик — той вяло изрита, — след което му взеха плаща, пръстените и оръжията още преди да е умрял.

„Сега поне знаят, че като кажа нещо, не си поплювам.“ Макар лорд Бейлон да му беше дал командването, Теон знаеше, че част от хората му виждат едно мекушаво момче от зелените земи, щом го погледнат.

— Някой друг да е жаден? — Никой не отговори. — Добре. — Срита падналото знаме на Бенфред, стиснато в мъртвата ръка на скуайъра, който го беше носил. Под флага беше завързана заешка опашка. „Защо заешка опашка?“, беше се канил да попита, но когато го заплюха, забрави въпросите си. Хвърли лъка на Векс и закрачи обратно; спомни си колко възбуден беше след Шепнещия лес и се зачуди защо вкусът на сегашното не беше толкова сладък. „Толхарт, проклет горделив глупако, поне един съгледвач да беше пуснал напред.“

На идване се бяха шегували и дори пееха, трите дървета на Толхарт плющяха над тях, а зайчите кожи глупаво се развяваха на върховете на пиките им. Стрелците, скрити зад прещипа, бяха развалили песента с дъжд от стрели, а Теон лично поведе бойците си да довършат касапницата с ками, брадви и бойни чукове. Беше заповядал да пощадят предводителя им за разпит.

Само дето не беше очаквал, че ще е Бенфред Толхарт.

Когато Теон се върна при „Морска кучка“, бяха довлекли от плажа отпуснатото му тяло. Мачтите на дългите му кораби изпъкваха на синия небесен фон по плажната ивица. От рибарското селце бяха останали студени пепелища, от които замириса, щом дъждът заваля. Мъжете бяха избити, с изключение на неколцината, които Теон бе пуснал да избягат, за да отнесат вестта до Тореново тържище. Жените и щерките им ги взеха за солени жени, поне по-младите и хубавите. Бабичките и грозните просто ги насилиха и избиха, или ги взеха за робини — тези, които можеха да са полезни с нещо и които нямаше да им донесат главоболия.

Теон беше замислил тази атака — доведе корабите си до брега в хладния предутринен мрак и скочи от носа с дългата брадва в ръка да поведе хората си към спящото село. Вкусът на всичко това никак не му харесваше, но имаше ли някакъв избор?

Трижди проклетата му сестра в този момент плаваше на своя „Черен вятър“, сигурна, че ще завладее своя замък. Лорд Бейлон не бе позволил една дума да излезе от Железните острови за трупащия се флот и мръсната работа на Теон по Каменния бряг щеше да се припише на пирати и долни плячкаджии. Северняците нямаше да разберат истинската заплаха, докато чуковете им не удареха по Дълбоки лес и Рова на Кайлин. „А когато всичко свърши и спечелим, ще възпеят оная кучка Аша, а мен ще ме забравят, все едно че изобщо не ме е имало.“ Стига да го позволеше.

Дагмър Ждрелото стоеше на високия извит нос на дългия си кораб, „Пиещата пяна“. Теон му беше възложил задачата да пази корабите — инак хората щяха да припишат победата на Дагмър, не на него. Някой по-горделив щеше да го приеме за оскърбление, но Ждрелото само се засмя.

— Денят е спечелен — подвикна отгоре Дагмър, — а ти не се усмихваш, момче. Живите трябва да се усмихват, щом мъртвите не могат. — Самият той се усмихна да му покаже как става. Гледката беше отвратителна. Под снежнобялата рошава коса Дагмър Ждрелото носеше най-грозния и дълбок белег, който Теон бе виждал, спомен от брадвата, която едва не го беше убила като момче. Ударът беше разцепил челюстта му, разбил беше предните му зъби и го беше оставил с четири устни вместо две като на всеки друг. Рошава брада покриваше бузите и шията му, но космите не можеха да порастат по белега и затова лъскавата, напукана и сбръчкана кожа цепеше лицето му като черно дере в снежно поле. — Чухме ги как пеят — каза старият воин. — Добра беше песента и пееха храбро.

— Пееха по-добре, отколкото се биха. Лютни щяха да им помогнат толкова, колкото пиките.

— Колко са жертвите?

— Нашите ли? — Теон сви рамене. — Само Тодрик. Убих го, защото беше пиян и се биеше за плячката.

— Някои се раждат, за да бъдат убити.

Някой по-дребен от него щеше да се бои да показва толкова страшна усмивка, но Дагмър се хилеше по-често и по-широко, отколкото лорд Бейлон през целия си живот.

С цялата си грозота, тази усмивка будеше стотици спомени. Теон често я беше виждал като момче, когато се мяташе на гърба на коня от някоя мъхната скала или хвърляше брадва, за да разцепи дървената мишена. Беше я виждал, когато блокираше замаха на меча на Дагмър, когато целеше със стрела някоя рееща се високо чайка, когато хващаше кормилото и насочваше кораба през разпенените скали. „Усмихвал ми се е повече от баща ми и Едард Старк, взети заедно.“ Дори Роб е трябваше да получи усмивка от него в деня, когато бе спасил Бран от онзи дивак, но вместо това само го сгълчаха, сякаш беше някой готвач, прегорил гозбата.

— Трябва да поговорим двамата, чичо — каза Теон. Дагмър не му беше истински чичо. Беше само заклет мъж с може би щипка от кръвта на Грейджой отпреди четири-пет поколения, и то откъм грешната страна на завивката. Въпреки това Теон винаги го беше наричал чичо.

— Че ела на палубата ми тогаз. — От Дагмър няма да чуеш „милорд“ и разни такива, не и докато стои на своята палуба. На Железните острови всеки капитан беше крал на борда на своя кораб.

Той се покачи на четири дълги крачки на палубата на „Пиещата пяна“ и Дагмър го поведе към тясната задна каюта. Там си напълни рог с вкиснал ейл и предложи на Теон същото, но той отказа.

— Не можахме да пленим достатъчно коне. Малко са, но ще трябва да се задоволя с колкото имам. Колкото по-малко мъже, толкова по-голяма слава, нали така.

— Че за какво са ти коне? — Като повечето железни мъже, Дагмър предпочиташе да се бие на корабна палуба. — Конете само ще ни осерат палубите и ще ни се пречкат.

— Да, ако плаваме — съгласи се Теон. — Но аз съм намислил друго.

Изгледа го предпазливо да види как ще го поеме. Без подкрепата на Ждрелото не можеше да се надява на успех. Командване или не, мъжете никога нямаше да го последват, ако му се противопоставеха и Ерон, и Дагмър, а да надвие киселия жрец изобщо не се надяваше.

— Лорд баща ти заповяда да опустошаваме брега, нищо повече. — Очите му, светли като морска пяна, изгледаха Теон изпод белите рунтави вежди. Неодобрение ли видя в тях, или искра на любопитство? Второто, по-скоро… надяваше се.

— Ти си човек на баща ми.

— Най-добрият, винаги съм бил. Не забравяй.

„Гордост — помисли Теон. — Горд е, трябва да използвам това, гордостта му може да е ключът.“

— Няма друг като теб на Железните острови, толкова опитен с копие и меч.

— Много дълго те нямаше, момче. Когато замина, беше точно както казваш, но вече остарях на служба при лорд Грейджой. Певците наричат сега Андрик най-добрия. Андрик Сърдития му викат. Не мъж, а истински великан. Служи при лорд Дръм, в Стария Уйк. А и Лорен Черния, и Карл Девицата са страшни почти колкото него.

— Този Андрик може да е голям воин, но хората не се боят от него както от теб.

— Е, тъй е — каза Дагмър. Пръстите му, стиснали рога, бяха натежали от пръстени — злато, сребро и бронз, украсени с парчета сапфир, гранат и драконово стъкло. Теон знаеше, че е платил желязната цена за всеки от тях.

— Ако имах на служба мъж като теб, нямаше да го пропилявам в тази детинщина с плячкосване и палене. Това не е работа за най-добрия мъж на лорд Бейлон.

Усмивката на Дагмър изкриви устните му и показа кафявите коренища на зъбите му.

— Нито за законния му син, нали? — изрева той. — Много добре те познавам, Теон. Видях те, когато проходи, помагал съм ти да свиеш първия си лък. Не аз съм тоя, дето се чувства пропилян.

— Длъжен съм да изпълнявам заповедите на сестра ми — отрони той и му стана чоглаво, като усети колко обидено прозвуча гласът му.

— Много навътре го взимаш, момче. То е само защото лорд баща ти не те познава. След като братята ти умряха, а теб те взеха Вълците, сестра ти му беше единствената утеха. Той свикна да разчита на нея, а тя никога не го е провалила.

— Аз също. Старките ме ценяха. Бях един от избраните съгледвачи на Бриндън Черната риба, а при Шепнещия лес атакувах с първата вълна. Ей толкова остана да кръстосам меч със самия Кралеубиец. — Теон раздалечи длани на две стъпки. — Дарин Рогов лес влезе между двама ни и затова умря.

— Защо ми го казваш това? — попита Дагмър. — Нали аз за пръв път сложих меч в ръката ти. Знам, че не си страхливец.

— А баща ми знае ли го?

Побелелият стар воин го изгледа така, сякаш беше отхапал нещо, чийто вкус не му допада.

— То е само защото… Теон, Момчето Вълк ти е приятел и тези Старки те държаха при себе си десет години.

— Аз не съм Старк. — „Лорд Едард се погрижи да не стана.“ — Аз съм Грейджой и съм решен да стана наследник на баща си. Но как мога да го направя, ако не се докажа в някое велико дело?

— Млад си. Ще дойдат други войни и ти ще извършиш великите си дела. Засега ни е заповядано да опустошаваме Каменния бряг.

— Нека чичо ми Ерон се заеме с това. Ще му дам шест кораба, без „Пиещата пяна“ и „Морската кучка“, и може да пали и да дави колкото иска богът му.

— Командата беше възложена на теб, а не на Ерон Мократа коса.

— Докато набезите продължават, има ли значение? Никой жрец не може да направи това, което аз се каня и за което те моля. Имам задача, която може да изпълни само Дагмър Ждрелото.

Дагмър отпи дълга глътка.

— Казвай.

„Изкусен е — прецени Теон. — Тази мародерска работа му харесва толкова, колкото и на мен.“

— Щом сестра ми може да завземе замък, и аз мога.

— Аша има четири, дори пет пъти повече мъже от нас.

Теон се усмихна лукаво.

— Но ние имаме четири пъти повече ум и пет пъти повече кураж.

— Баща ти…

— …ще ми благодари, когато му връча кралството. Решил съм да извърша подвиг, който бардовете ще възпяват през следващите хиляда години.

Знаеше, че това ще накара Дагмър да се замисли. Един певец беше направил песен за брадвата, разцепила челюстта му на две, и старецът обичаше да я слуша. Седнеше ли да пие, все искаше да му запеят някоя гръмка и бурна песен, разказваща за мъртви герои, за страховити подвизи и дива храброст. „Косата му е побеляла и зъбите му са изгнили, но още иска слава.“

— Каква ще е моята част в този твой план, момче? — попита след дълго мълчание Дагмър Ждрелото и Теон разбра, че е спечелил.

— Да всееш ужас в сърцата на врага, какъвто само мъж като теб може да всее. Ще вземеш по-голямата част от силите ни и ще потеглиш към Тореново поле. Хелман Толхарт е отвел най-добрите си мъже на юг, а Бенфред умря тук. Останал е чичо му Леобалд с някакъв малък гарнизон. — „Ако можех да разпитам Бенфред, щях да знам колко малък.“ — Ще се приближиш открито. Пейте храбрите си песни на воля. Искам да си затворят портите.

— Това Тореново тържище яка крепост ли е?

— Доста яка. Стените са от камък, тридесет стъпки високи, с квадратни кули на всеки ъгъл и квадратна цитадела вътре.

— Каменните стени не могат да се палят. Как ще ги вземем? Нямаме достатъчно хора да щурмуваме дори някой малък замък.

— Ще вдигнеш лагера си пред стените им и ще започнете да строите катапулти и обсадни машини.

— Това не е по Древния обичай. Забрави ли? Железните мъже се бият с мечове и брадви, не с хвърляне на камъни. Никаква слава няма в това да умориш врага си от глад.

— Леобалд не го знае. Като види, че вдигате обсадните кули, бабешката му кръв ще изстине и той ще заблее за помощ. Дръж си стрелците, чичо, и остави гарваните да полетят. Кастеланът на Зимен хребет е храбър мъж, макар че годините са вкочанили ума му, както и крайниците му. Когато научи, че един от кралските му знаменосци е нападнат от страшния Дагмър Ждрелото, ще събере силите си и ще тръгне на помощ на Толхарт. Това е негов дълг. Сир Родрик е самата преданост.

— Колкото и сила да събере, ще е по-голяма от нашата — каза Дагмър, — а и тези стари рицари не са толкова глупави, колкото мислиш, инак нямаше да доживеят до първия си бял косъм. Пращаш ни на битка, която не можем да се надяваме, че ще спечелим, Теон. Това Тореново тържище изобщо няма да падне.

Теон се усмихна.

— Аз не искам да превземам Тореново тържище.