Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (34)

КЕЙТЛИН

Докато намерят селото, се беше стъмнило. Кейтлин неволно се зачуди дали това място си има име. И да го имаше, обитателите му го бяха отнесли със себе си в бягството си, заедно с всички свои неща, чак до свещите в септата. Сир Вендел запали факла и я преведе през ниската врата.

Стените бяха пропукани и изкривени. „Бог е един — учеше я като момиче септон Озмунд, — със седем облика, както септата е една сграда със седем стени.“ Богатите септи в градовете имаха статуи на Седемте и по един олтар за всеки. В Зимен хребет септон Чайл бе окачил изрязани от дърво маски на всяка стена. Тук Кейтлин намери само груби рисунки с въглен. Сир Вендел постави факлата в една скоба до вратата и остана да чака отвън с Робар Ройс.

Кейтлин огледа лицата. Отеца беше брадат, както винаги. Майката се усмихваше, обичлива и грижовна. Воина държеше под лицето си своя меч, Ковача — чука си. Девата беше красива, Старицата — сбръчкано и с мъдър поглед.

А седмото лице… Странника не приличаше нито на мъж, нито на жена, а по-скоро и на едното, и на другото, вечният прокуден, скиталецът от далечни места, по-долен и по-съвършен от човешко същество, непознат и непознаваем. Тук лицето му представляваше черен овал, като сянка, със звезди вместо очи. Това я обезпокои. Тук едва ли щеше да намери утеха.

Тя коленичи пред Майката.

— Господарке моя, погледни на тази битка с очите на майка. Всички те са синове, до един. Пощади ги, ако можеш, и пощади и моите също. Погрижи се за Роб, за Бран и за Рикон. Мъка ми е, че не съм с тях.

През лявото око на Майката преминаваше пукнатина, сякаш тя плачеше. Кейтлин чуваше кънтящия глас на сир Вендел, а от време на време и кротките отговори на сир Робар — обсъждаха отвън предстоящата битка. „Дали твоите стари богове отвръщаха на молитвите ти, Нед — зачуди се тя. — Когато коленичеше пред твоето дърво на сърцето, дали те чуваха?“

Светлината от примигващата факла лудуваше по стените и от танца й лицата сякаш оживяваха, кривяха се и се променяха. Статуите в големите септи в градовете бяха с такива лица, каквито им придаваха ваятелите, но тези драсканици с въглен бяха толкова груби, че можеха да наподобяват кого ли не. Лицето на Отеца й напомняше за собствения й баща, умиращ в постелята си в Речен пад. Воина беше Ренли и Станис, Роб и Робърт, Джайм Ланистър и Джон Сняг. Тя зърна дори Аря в тези черти, само за миг. После вятърът лъхна през вратата, факлата запращя и подобието изчезна, отмито от оранжевия блясък.

Очите й се подлютиха от дима и тя ги избърса. Когато отново погледна нагоре към Майката, сякаш видя собствената си майка. Лейди Миниса Тъли бе починала при раждане, в опита си да дари на лорд Хостър втори син. Бебето бе умряло с нея и част от живота беше напуснала баща й. „Тя беше винаги толкова спокойна — помисли Кейтлин, спомняйки си за ласкавите й ръце и за топлата й усмивка. — Ако беше останала жива, колко по-различен щеше да е животът ни.“ Зачуди се как ли щеше да оцени лейди Миниса най-голямата си дъщеря, коленичила сега пред нея. „Изминах толкова хиляди левги, и за какво? На кого послужих? Загубих дъщерите си, Роб не ме иска при себе си, а Бран и Рикон сигурно мислят, че съм една студена, чудовищна майка. Дори не бях при Нед, когато загина…“

Главата й се размъти и септата около нея сякаш се раздвижи. Сенките се залюляха и размърдаха — потайни зверове, затичали по белите напукани стени. Този ден Кейтлин не беше хапнала нищо. Може би беше неразумно. Каза си, че не бе имала време, но истината беше, че храната бе изгубила всякакъв вкус, откакто Нед си отиде. „Когато му взеха главата, убиха и мен.“

Факлата зад нея изпращя и изведнъж й се стори, че на стената е лицето на сестра й, макар че очите бяха по-твърди, отколкото ги помнеше — не бяха очите на Лиза, а по-скоро на Церсей. „Церсей също е майка. Който и да е баща на децата й, усещала ги е как ритат в корема й, родила ги е в болка и кръв, кърмила ги е на гърдата си. Ако наистина са на Джайм…“

— Церсей също ли отправя молитви към теб, господарке моя? — запита Кейтлин Майката.

Виждаше сякаш надменните, студени и красиви черти на кралицата Ланистър, врязани в стената. Пукнатината си беше още там; дори Церсей можеше да плаче за децата си. „Всеки от Седемте въплъщава в себе си всичките Седем“, беше й казал веднъж септон Озмунд. У Старицата имаше също толкова красота, колкото в Девата, а Майката можеше да бъде не по-малко яростна от Воина, когато децата й са в опасност. „Да…“

Достатъчно беше опознала Робърт Баратеон в Зимен хребет, за да знае, че кралят не изпитваше към Джофри особена топлота. Ако момчето наистина беше от семето на Джайм, то Робърт щеше да го убие заедно с майка му и малцина щяха да го винят. Копелетата бяха често явление, но инцестът се смяташе за тежък грях както пред старите богове, така и пред новите, и децата, заченати в такъв грях, ги наричаха изчадия както в септите, така и в горите на боговете. Драконовите крале се женеха брат за сестра, но те носеха в жилите си кръвта на древната Валирия, където това беше било обичайно, и също като своите дракони, Таргариените не отговаряха нито пред богове, нито пред хора.

Нед трябва да бе знаел, както и лорд Арин преди това. Нищо чудно, че кралицата беше убила и двамата. „Аз самата нямаше ли да направя същото за своите?“ Кейтлин стисна юмруци и усети болка в пръстите, където убиецът бе рязал до кости, когато тя се бореше да спаси сина си. „Бран също го знае — прошепна тя и сведе глава. — Милостиви богове, той сигурно е видял нещо, чул е нещо, затова се опитаха да го убият в леглото.“

Объркана и изтощена, Кейтлин Старк се отдаде на боговете. Коленичи пред Ковача, който оправяше всичко счупено, и го помоли да закриля милия й Бран. Застана пред Девата и я помоли да влее своя кураж в сърцата на Аря и Санса и да опази невинността им. Пред Отеца се помоли за справедливост, за сила да я потърси и за мъдрост да я познае, а Воина помоли да пази Роб силен и да го засланя в битките. Накрая се обърна към Старицата, чиито статуи често я представяха със светилник в ръката.

— Покажи ми пътеката, която трябва да извървя, и не ме оставяй да се препъвам в мрака пред мен.

Накрая чу зад себе си стъпки и шум при вратата.

— Милейди — тихо каза сир Робар. — Моля да ме извините, но трябва да се върнем преди да е съмнало.

Кейтлин вдървено се надигна. Коленете я боляха и беше готова много да даде за мека постеля и пухена възглавница.

— Готова съм, сир.

Яздеха тихо през рехавия лес. Дърветата се скланяха натежали покрай морския бряг. Нервното цвилене на коне и дрънченето на стомана ги доведе до лагера на Ренли. Дългите редици мъже и коне бяха загърнати в бронята на предутринния мрак, черни, сякаш Ковача ги бе изковал от стоманата на нощта. Вдясно от нея имаше знамена, вляво — също знамена, и безкрайни редици знамена пред нея, но в сумрака пред идващото утро не можеха да се различат нито цветове, нито гербове. „Сива армия — помисли Кейтлин. — Сиви мъже на сиви коне под сиви знамена.“ Седяха на конете в очакване, тези сенчести рицари на Ренли, вдигнали пики, и тя подкара през гора от високи голи дървета, лишени от листа и от живот. На мястото на Бурен край се виждаше само още по-дълбок мрак, стена от черно, зад която не прозираха звезди, но се виждаха движещи се през полето факли — там, където трябваше да е лагерът на Станис.

От запалените в павилиона на Ренли свещи трепкащите копринени стени сияеха и придаваха на голямата шатра облика на вълшебен замък, оживял от смарагдова светлина. Двама от Гвардията на дъгата стояха на пост пред входа на кралския павилион. Зелената светлина струеше загадъчно по тъмночервените пера по връхното палто на сир Пармен и придаваше призрачни оттенъци на слънчогледите, изписани по жълтата броня на сир Емън. Дълги копринени пискюли се спускаха от шлемовете им, а от раменете им надолу се диплеха плащовете с цветовете на дъгата.

Вътре Кейтлин завари Бриен да облича краля в бойните доспехи, докато лордовете Тарли и Роуан обсъждаха бойния строй и тактиката. Беше приятно затоплено, топлината идеше от нажежените въглени в дузината малки железни мангали.

— Трябва да поговоря с вас, ваша милост — каза тя, дарявайки го този път с кралското обръщение, само за да го накара да я изслуша.

— След малко, лейди Кейтлин — отвърна Ренли. Бриен затягаше задната част на бронята към нагръдника върху подплатената туника. Кралската броня беше на цвят тъмнозелена, с цвета на листата в лятна гора, и сякаш попиваше светлината на свещите. От закопчалки и инкрустации просветваха златни отблясъци като далечни огньове в тази гора и примигваха при всяко негово движение. — Моля продължете, лорд Матис.

— Ваша милост — каза Матис Роуан, като погледна накриво Кейтлин. — Както казвах, частите ни отдавна са в строени и в пълна готовност. Защо да чакаме изгрева? Дайте сигнал за настъпление.

— И да се говори после, че съм спечелил с измама, с атака, неподобаваща на рицар? Зората е избраният час.

— Избран от Станис — изтъкна Рандил Тарли. — Той иска да ни натика в зъбите на слънцето. Ще бъдем полузаслепени.

— Само до първия сблъсък — каза Ренли. — Сир Лорас ще ги съкруши и след това ще настъпи хаос. — Бриен затегна зелените кожени ремъци и закопча златните стеги. — Когато брат ми падне, погрижете се тялото да остане непокътнато. Все пак той е от моята кръв и не желая да разнасят главата му на пика.

— А ако се предаде? — попита лорд Тарли.

— Да се предаде? — изсмя се лорд Роуан. — Когато Мейс Тирел държеше под обсада Бурен край, Станис яде плъхове, но не отвори портите.

— Помня добре. — Ренли вдигна брадичка, за да може Бриен да затегне предпазителя на гърлото. — Към края сир Гавен Вилд и трима от рицарите му се опитаха да се измъкнат през страничната порта и да се предадат. Станис ги хвана и заповяда да ги изхвърлят от стените с катапулти. Още виждам лицето на Гавен, докато го връзваха.

Лорд Роуан се озадачи.

— Никого не са хвърляли от стените. Щях да го помня.

— Майстер Крессен каза на Станис, че може да се принудим да ядем мъртъвците си и няма полза да изхвърляме добро месо. — Ренли отметна косата си назад, а Бриен я върза с кадифена лента и постави над ушите му ватирана шапчица да омекоти тежестта на железния шлем. — Благодарение на Луковия рицар така и не се стигна до ядене на трупове, но малко остана. Твърде малко за сир Гавен, който умря в килията си.

— Ваша милост. — Кейтлин бе чакала търпеливо, но не оставаше време. — Обещахте ми да поговорим.

Ренли кимна.

— Прегледайте частите си, господа… а, и ако Баристан Селми е минал на страната на брат ми, искам да го пощадите.

— За сир Баристан не се знае нищо, откакто Джофри го изгони — каза лорд Роуан.

— Знам го аз стареца. На него му дай да пази крал, иначе няма да е той. Но ето че не дойде при мен, а лейди Кейтлин твърди, че не е и при Роб Старк в Речен пад. Къде ще е другаде, освен със Станис?

— Както кажете, ваша милост. Ще го запазим жив. — Лордовете се поклониха и напуснаха павилиона.

— Кажете какво има, лейди Старк — подкани я Ренли. Бриен заметна плаща на широките му рамене. Беше изтъкан със златни нишки, тежък, с коронования елен на Баратеон, изпъкващ на черен фон.

— Ланистърите се опитаха да убият сина ми Бран. Хиляда пъти съм се питала защо. Вашият брат ми подсказа отговора. В деня, когато той падна, имаше лов. Робърт, Нед и повечето други мъже излязоха да гонят глигана, но Джайм Ланистър остана в Зимен хребет, както и кралицата.

Ренли много бързо схвана намека й.

— Значи вярвате, че момчето ви ги е видяло в кръвосмешението им…

— Моля ви, милорд, разрешете ми да поговоря с брат ви Станис и да му кажа какво подозирам.

— С каква цел?

— Роб ще остави своята корона, стига вие и брат ви да направите същото — заяви тя с надеждата, че това няма да излезе лъжа. Щеше да го направи истина ако се наложеше; Роб щеше да я послуша, както и да реагираха лордовете му. — Нека вие тримата свикате Големия съвет, какъвто кралството не е виждало от сто години. Ще пратим известие в Зимен хребет, така че Бран да може да разкаже какво е видял и всички да се уверят, че истинските узурпатори са Ланистър. Нека събралите се владетели на Седемте кралства да си изберат кой да ги управлява.

Ренли се засмя.

— Кажете ми, милейди, вашите вълчища гласуват ли кой да им води глутницата? — Бриен донесе железните ръкавици на краля и големия шлем, увенчан със златните рога, който щеше да добави към ръста му още стъпка и половина. — Времето за приказки свърши. Сега ще видим кой е по-силен. — Ренли надяна лъскавата зеленозлатиста ръкавицана лявата си ръка, а Бриен коленичи да закопчае колана му, натежал от дългия меч и камата.

— Моля ви, в името на Майката — заговори Кейтлин и внезапен порив на вятъра разтвори платнището на входа. Стори й се, че очите й уловиха някакво движение, но когато се извърна, видя само сянката на краля да играе по копринените стени. Ренли отвори уста да отговори с някаква шега, сянката му се раздвижи, той надигна меча си — черен на зеленото копринено поле, и свещите запращяха, затрепкаха, нещо странно имаше тук, нещо не на място… и после тя видя, че мечът на Ренли си е в ножницата, прибран, в ножницата на кръста му, но мечът на сянката…

— Студ — промълви Ренли със странно приглушен глас миг преди нагърленикът да се разполови като кора на сирене под този меч сянка, който не съществуваше. Остана му време само колкото да изохка задавено и кръвта бликна от гърлото му.

— Не! — изпищя като изплашено малко дете Бриен Синята като видя жестокия посичащ удар. Кралят залитна и рухна в ръцете й, струя кръв затече по предницата на бронята му, втора, сляха се в тъмночервен порой, който погълна зеленото и златното. Още свещи изпращяха и загаснаха. Ренли се опита да проговори, но се давеше в собствената си кръв. Краката му поддадоха и го задържаше прав само опората на Бриен. А тя отметна глава и запищя, останала без думи в ужаса си.

„Сянката.“ Знаеше, че е станало нещо тъмно, нещо нелепо и зло, нещо невъобразимо. „Онази сянка не беше от Ренли. Смъртта влезе и погаси живота му с бързината на вятъра, който погаси свещите.“ Само миг изтече преди Робар Ройс и Емон Квай да нахлуят вътре, но сякаш бе минала половин нощ. Зад тях със запалени факли влязоха двама войници. Когато видяха Ренли в прегръдката на Бриен, подгизнала от кралската кръв, сир Робар извика ужасен.

— Проклета жена! — изрева Емон, рицарят със слънчогледа на бронята. — Махай се от него, зла твар!

— Богове милостиви, Бриен, защо? — попита сир Робар.

Бриен вдигна очи от безжизненото тяло на своя крал. Плащът й с цветовете на дъгата беше почервенял от кръвта, просмукала се в плата.

— Аз… аз…

— Ти ще умреш! — Сир Емон грабна бойната брадва с дълга дръжка от оръжията, които се валяха по пода. — Ще платиш със своята кръв живота на краля!

— НЕ! — изкрещя Кейтлин Старк, но беше късно. Кървавото безумие бе обладало двамата и те скочиха напред с викове, които заглушиха нейния.

Бриен реагира невероятно бързо. Меча си не носеше, затова измъкна този на Ренли от ножницата му и го вдигна да спре замахналата отгоре брадва на Емън. Стомана в стомана изкънтя и изхвърчаха синьо-бели искри, Бриен скочи и грубо хвърли на пода тялото на краля. Сир Емон настъпи и се препъна в него, а оръжието в ръката на Бриен разцепи дългата дръжка и брадвата отлетя настрани. Един от войниците замахна към гърба й с горяща факла, но цветният плащ беше прогизнал от кръвта и не пламна. Бриен се завъртя, замахна и факлата отхвърча с част от стискащата я ръка. Осакатеният закрещя, сир Емон пусна парчето дърво и посегна за меча си. Вторият войник се хвърли напред, Бриен парира и мечовете им закънтяха. Щом се включи и Емон Квай, Бриен се принуди да отстъпи, но успяваше някак да ги задържи на разстояние. На пода главата на Ренли се извъртя болезнено, втора уста зейна широко и от нея на тласъци заблика още кръв.

Робар за миг се беше объркал, но и той вече посягаше към меча си.

— Недей, Робар, чуй ме. — Кейтлин го сграбчи за ръката. — Грях ще извършите, не беше тя! Помогни на нея! Чуй ме, беше Станис. — Името се изсипа на устните преди да е помислила за него, но щом го изрече, разбра, че е истина. — Кълна се, познаваш ме! Станис го уби.

Младият рицар се взря със светлите си, изплашени очи в тази полудяла жена.

— Станис ли? Как?

— Не знам. Чародейство, някаква зла магия, някаква сянка имаше, сянка! — Гласът й прозвуча безумно в собствените й уши, но думите се заизливаха на порой, докато мечовете продължаваха да кънтят. — Сянка с меч, кълна се, видях я! Слепи ли сте? Та тя го обичаше! Помогни й! — Видя как се свлече вторият страж, мечът му падна от отпуснатите пръсти. Отвън се разнесоха викове. Знаеше, че само след миг ще нахлуят още побеснели мъже. — Тя е невинна, Робар. Имате думата ми, кълна се в гроба на моя съпруг и в честта на Старк!

Това го вразуми.

— Ще ги спра — каза сир Робар. — Отведете я. — Обърна се и излезе.

Пламъкът бе стигнал до платнената стена и вече пълзеше нагоре по палатката. Сир Емон здраво притискаше Бриен, той в стоманената си жълта броня, тя — във вълнените си дрехи. Беше забравил за Кейтлин, докато железният мангал не се стовари в тила му. Шлемът го предпази, но той се срина на колене.

— Бриен, с мен — заповяда Кейтлин. Момичето не се поколеба, замахна и разряза зелената коприна. Изскочиха навън и се озоваха сред хладния предутринен мрак. — Насам — подкани Кейтлин, — и полека. Не бива да тичаме, ще се запитат защо. Върви спокойно, все едно че нищо не се е случило.

Бриен пъхна меча в колана си и тръгна до Кейтлин. Въздухът миришеше на дъжд. Зад тях кралският павилион вече гореше и пламъците се издигаха високо в мрака. Край тях тичаха мъже, крещяха за пожар, за зло убийство и за магия. Други стояха като вкаменени на малки групи и шепнеха тихо. Неколцина се молеха, а един млад скуайър падна на колене и захлипа.

Мълвата бързо се пръскаше от уста на уста и бойните части на Ренли вече се разпадаха. Нощните огньове бяха изтлели и когато на изток взе да изсветлява, грамадата на Бурен край изникна като каменен сън, а по полето запълзя на ивици бледосива мъгла, побягнала от слънцето на крилете на вятъра. „Духовете на утрото“, бе чула веднъж да ги нарича баба Нан, духовете, връщащи се в гробовете си. Сега и Ренли беше един от тях, отиваше си. Като своя брат Робърт. Като скъпия й Нед.

— Прегърнах го едва когато умря — тихо промълви Бриен, докато крачеха през вихрещия се хаос. Гласът й прозвуча така, сякаш всеки миг щеше да рухне. — Той се смееше и изведнъж… навсякъде кръв… милейди, не разбирам. Вие видяхте ли, вие…

— Видях сянка. Отначало я взех за сянката на Ренли, но беше на брат му.

— Лорд Станис?

— Усетих го. Знам, че е пълна безсмислица…

За Бриен не беше безсмислица.

— Ще го убия — промълви тихо високото момиче. — С меча на милорд. Ще го убия, заклевам се. Заклевам се. Заклевам се.

Хол Молън и останалите от ескорта й чакаха с конете. Сир Вендел Мандърли кипеше от нетърпение да разбере какво става.

— Милейди, лагерът полудя — заломоти, щом я видя. — Лорд Ренли… — Изведнъж млъкна, щом видя Бриен, подгизнала от кръв.

— Мъртъв е, но не от нашите ръце.

— Битката… — заговори Хол Молън.

— Битка няма да има. — Кейтлин се качи на коня и ескортът се подреди зад нея, със сир Вендел отляво и сир Первин Фрей отдясно. — Бриен, доведохме достатъчно коне за два пъти повече хора. Избери един и идвай с нас.

— Имам си кон, милейди. И броня.

— Остави ги. Трябва да се махаме бързо, преди да са се сетили да ни потърсят. Двете бяхме с краля, когато го убиха. Това няма да се забрави. — Бриен кимна. — Да тръгваме — заповяда Кейтлин, след като всички се качиха по конете. — Ако някой се опита да ни спре, пробивайте с бой.

Скоро дългите пръсти на утрото зашариха по полето и светът възвърна цветовете си. На мястото на сивите мъже, яхнали сиви коне, с копия от сенки, сега блестяха сребристоледени остриетата на десет хиляди вдигнати пики. И по безбройните плющящи знамена Кейтлин видя руменината на пурпур и оранж, пищността на синьо и кафяво, блясъка на златно и жълто. Цялата сила на Бурен край и на Планински рай, силата, която само допреди час принадлежеше на Ренли. „Сега принадлежи на Станис — осъзна тя, — макар все още да не го знаят. Къде ще отидат, ако не при последния Баратеон? Станис спечели всичко с един-единствен коварен удар.“

„Аз съм законният крал — беше й заявил той, стиснал челюсти като желязо. — А вашият син е не по-малко изменник от моя брат. Ще дойде и неговият ден.“

Прониза я мраз.