Метаданни
Данни
- Серия
- Песен за огън и лед (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Clash of Kings, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 322гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джордж Р. Р. Мартин
Заглавие: Сблъсък на крале
Преводач: Валери Русинов
Година на превод: 2001
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: гр София
Година на издаване: 2001
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 954-585-299-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1456
История
- —Корекция
- —Добавяне на анотация (пратена от Спасимир)
АРЯ
Каквито и имена да беше дал Харън Черния на своите кули, те отдавна бяха забравени. Бяха ги нарекли Кулата на страха, Кулата на вдовицата, Кулата на плача, Кулата на призраците, Кулата на кралската клада. Аря спеше в една плитка ниша в сводестите подземия под Кулата на плача, на сламена постеля. Имаше вода да се мие когато си поиска и калъп сапун. Работата беше тежка, но не по-тежка от ежедневното ходене. На Невестулка не й се налагаше да търси червеи и буболечки за ядене, както на Аря; хляб имаше всеки ден, а също така гозби с ечемик и парченца моркови и ряпа, а по веднъж на два дни им даваха дори по късче месо.
Горещата баница се хранеше още по-добре. Той си попадна точно на мястото, в кухните, огромна каменна сграда със сводест таван, която сама по себе си представляваше цял свят. Аря се хранеше на груба дървена маса долу с Уизи и другите му подопечни, но понякога я избираха да помогне с донасянето на храната и двамата с Горещата баница си открадваха по някоя минута да си поговорят. Той така и не запомни, че сега е Невестулка, и продължаваше да я нарича Ари, макар вече да знаеше, че не е момче. Веднъж се опита да й подмушне горещ сладкиш с ябълки, но го направи толкова недодялано, че две от готвачките го видяха. Взеха сладкиша и го набиха с една голяма дървена лъжица.
Джендри го бяха изпратили в ковачницата; Аря го виждаше рядко. Колкото до останалите, с които слугуваше, тя дори не искаше да знае имената им. От това само щеше да я заболи повече, когато умрат. Повечето от тях бяха много по-големи от нея и не й досаждаха.
Харънхъл беше огромен и по-голямата част от него отдавна беше оставена на провал. Лейди Уент беше държала замъка като знаменоска на дома Тъли, но беше използвала едва две третини от две от петте му кули, а останалото беше оставила да се руши. Сега тя беше избягала и малкото останало домакинство изобщо не беше в състояние да се грижи за нуждите на всичките рицари, лордове и знатни пленници, които лорд Тивин беше довел, затова Ланистърите трябваше да събират продоволствие вместо слугите, и колкото да плячкосват, толкова и да възстановяват. Говореше се, че лорд Тивин се кани да възстанови предишното величие на Харънхъл и да го превърне в своя постоянна резиденция, след като свърши войната.
Уизи използваше Аря да разнася съобщения, да вади вода, да носи храната, а понякога да обслужва масата в трапезарията над оръжейната, където се хранеха войниците. Но работата й най-вече беше да чисти. Приземният етаж на Кулата на плача беше заделен за складове и зърнохранилища, а двата по-горни етажа приютяваха част от гарнизона, но горните етажи не бяха обитавани от осемдесет години. Сега лорд Тивин се беше разпоредил отново да ги направят обитаеми. Имаше подове за чистене, мръсотия да се мие от прозорци, счупени столове и изгнили постели за изнасяне. Най-горният етаж гъмжеше от гнезда на огромни черни прилепи, които бяха знак на дома Уент, а в килерите имаше плъхове… и призраци, както твърдяха някои, духовете на Харън и на неговите синове.
Според Аря това беше глупаво. Харън и синовете му бяха загинали в Кулата на кралската клада, откъдето беше получила името си; защо тогава трябваше да се появят, само за да я плашат ли? Кулата на плача плачеше само когато вятърът задухаше от север, но това беше само звукът от въздуха, който нахлуваше през пукнатините в камъните, където се бяха разцепели от жежкия огън. Дори наистина да имаше духове в Харънхъл, те изобщо не я безпокояха. От живите хора се боеше тя, от Уизи и от сир Грегър Клегейн, както и от самия лорд Тивин Ланистър, чиито покои се намираха в Кулата на кралската клада, все още най-високата и могъщата от всички, макар да се беше килнала от тежестта на протеклия на шлака камък, от което бе заприличала на гигантска полустопена черна свещ.
Чудеше се какво ли щеше да направи лорд Тивин, ако отидеше направо при него и му признаеше, че е Аря Старк, но знаеше, че никога няма да й позволят да се приближи достатъчно и да го заговори. А и да го направеше, той изобщо нямаше да й повярва, а след това Уизи щеше да я пребие.
Перчещият се дребосък я плашеше не по-малко от сир Грегър. Планината размазваше хората около себе си като мухи, но в повечето случаи като че ли не забелязваше, че мухата бръмчи край него. Докато Уизи винаги знаеше къде си и какво правиш, а понякога дори и какво мислиш. Биеше по най-малкия повод и си имаше едно куче, което беше почти толкова зло, колкото него, грозна проскубана кучка, която миришеше по-лошо от всички кучета, които Аря беше познавала. Веднъж видя как я насъска по едно момче, чистач на войнишките нужници, което с нещо го беше ядосало. Кучката откъсна месо от прасеца на момчето, а Уизи се смя.
Само три дни му бяха нужни, за да си спечели почетно място в нощните й молитви.
— Уизи — шепнеше тя най-напред. — Дънсън, Чизуик, Поливър, Раф Сладура. Веселяка и Хрътката. Сир Грегър, сир Амори, сир Илин, сир Мерин, крал Джофри, кралица Церсей. — Ако си позволеше да забрави макар и един от тях, как след това щеше да го намери, за да го убие?
По пътя се беше чувствала като овца, но Харънхъл я превърна в мишка. Беше сива като мишка в дращещата кожата й вълнена риза и също като мишка се придържаше към пукнатините и процепите, и тъмните дупки из замъка, и припкаше встрани от пътя на могъщите. Понякога си мислеше, че всички са мишки между тези дебели стени, дори рицарите и великите лордове. Размерите на замъка превръщаха дори хора като Грегър Клегейн в дребосъци. Харънхъл покриваше три пъти повече площ от Зимен хребет, а сградите му бяха толкова големи, че нямаше място за сравнение. Конюшните му приютяваха хиляда коня, тукашната гора на боговете покриваше двадесет акра площ, кухните само бяха големи колкото Голямата зала на Зимен хребет, а голямата зала, високопарно наречена „Залата на стоте камини“, макар че имаше само тридесет и няколко (Аря се бе опитала да ги преброи, два пъти, но веднъж стигна до тридесет и три, а втория — до тридесет и пет), беше толкова просторна, че лорд Тивин можеше да събере в нея за пиршество цялата си войска, макар че не го правеше. Стени, врати, коридори и стъпала, всичко беше направено в нечовешки мащаби и напомняше на Аря приказките на баба Нан за великаните, живели някога отвъд Вала.
И тъй като лордовете и знатните дами никога не забелязваха малкото сиво мишле под краката си, Аря чуваше най-различни тайни, просто защото си държеше ушите отворени, докато си вършеше задълженията, Хубавелката Пия от маслобойната била мръсница и всяка нощ сменяла рицарите в замъка. Жената на тъмничаря била непразна, но истинският баща бил или сир Алин Стакспир, или един певец на име Уат, с прякор Бялата усмивка. Лорд Лефорд се надсмивал над призраците, ама държал запалена свещ до леглото си. Джордж, скуайърът на сир Дънавер, се напикавал насън. Готвачите презирали сир Харис Суифт и винаги плюели в яденето му. Веднъж дори подслуша слугинчето на майстер Тотмър, докато казваше на брат си за някакво писмо, според което Джофри бил копеле и изобщо не бил законен крал.
— Лорд Тивин му каза да изгори писмото и повече да не проговаря за тази гнусотия — прошепна момичето.
Освен това чу, че братята на крал Робърт, Станис и Ренли, са се включили в боевете.
— Сега и двамата са крале — каза Уизи. — Сега в кралството има повече крале, отколкото са плъховете в замъка.
Дори мъжете на Ланистър поставяха под въпрос колко дълго ще се задържи Джофри на Железния трон.
— Това момченце си няма войска, а само ония, златните плащове, и го управляват един евнух, едно джудже и една жена — чу тя да мърмори един дребен лорд над чашата си. — Ако се стигне до бой, какво ще е ползата от такива като тях?
Все се говореше и за Берик Дондарион. Един дебел стрелец веднъж заяви, че го били убили Кървавите глумци, но другите само се изсмяха.
— Лорч го убил при Бързите пропади, после го уби Планината. Сребърен елен залагам, че и тоя път си е останал жив и здрав.
Аря не знаеше кои са тези Кървави глумци. Разбра го чак след две нощи, когато в Харънхъл пристигна най-странната група мъже, които беше виждала. Под знаме с черен козел с кървави рога яздеха мъже с бронзова кожа и звънци в плитките; пиконосци, яхнали коне на бели и черни ивици; лъкометци с напудрени бузи; трътлести космати мъже с козиняви щитове; мечоносци с фантастични раздвоени бради, боядисани в зелено, червено и сребърно; копиеносци с нашарени пъстри белези по бузите; един слаб мъж в дрехи на септон, друг с бащинска осанка и сив майстерски халат, и още един, с болнав вид, чието кожено наметало беше обшито с дълга кафява козина.
Най-отпред яздеше много висок мъж, с изпито лице, което изглеждаше още по-слабо поради черната брада, която се спускаше от острата му брадичка чак до кръста. Шлемът, който висеше на седлото му, беше от черна стомана, с формата на козешка глава. На врата си носеше верига, направена от свързани помежду си монети с най-различни размери, форми и метали, а конят му беше от странните, с черно-белите ивици.
— Тия по-добре да не ги познаваш, Невестулке — каза Уизи, като я видя, че е зяпнала мъжа с козешкия шлем. С него бяха двама от приятелите му на чашка, войници на служба при лорд Лефорд.
— Кои са те? — попита тя.
Един от войниците се засмя.
— Пешаците, момиче. Козешките копита. Кървавите глумци на лорд Тивйн.
— Без остроумия, молим те. Ще й съдерат кожата и после ти ще търкаш проклетите стълбища — каза Уизи. — Наемници са, Невестулке. Наричат се Храбрата дружина. Гледай да не ги наричаш другояче, когато могат да те чуят, че ще си изпатиш. Оня с козешкия шлем е капитанът им, лорд Варго Хоут.
— Не е никакъв шибан лорд — каза вторият войник. — Сам го чух, каза го сир Амори. Най-обикновен наемник с високо мнение за себе си.
— Тъй де — рече Уизи, — ама тя по-добре да го нарича лорд, ако иска да си остане цяла-целеничка.
Аря отново погледна Варго Хоут. „Колко чудовища държи при себе си лорд Тивин?“
Храбрата дружина бе настанена в Кулата на вдовицата, така че на Аря не се наложи да ги обслужва. Остана доволна от това, защото още първата вечер започнаха свади между наемниците и някои от хората на Ланистър. Скуайърът на сир Харис Суифт беше намушкан смъртоносно и двама от Кървавите глумци бяха ранени. На другата сутрин лорд Тивин обеси и двамата на стените на стражевата кула заедно с един от стрелците на лорд Лидън. Уизи каза, че стрелецът започнал кавгата, като подразнил наемниците заради Берик Дондарион. След като обесените престанаха да ритат, Варго Хоут и сир Харис се прегърнаха, целунаха се и се заклеха да се обичат пред очите на лорд Тивин. На Аря й се стори смешно фъфленето и лигавенето на Варго Хоут, но й стигна умът да не се засмее.
Кървавите глумци не се задържаха дълго в Харънхъл, но преди да си заминат Аря чу един от тях да разправя как северна войска под командата на Рууз Болтън завзела Рубинения брод на Тризъбеца.
— Ако го прехвърли, лорд Тивин ще ги смаже отново както при Зелената вилка — каза един от стрелците на Ланистър, но приятелите му му се присмяха.
— Болтън знаеш ли кога ще го мине? Когато Младия вълк си иде от Речен пад с всичките си северняци и всичките им вълци.
Аря до този момент не знаеше, че брат й е толкова близо. Речен пад беше много по-близо от Зимен хребет, макар да не беше сигурна къде точно се намира. „Бих могла да го разбера някак, знам, че бих могла, стига да мога да се измъкна.“ Когато си помисли, че отново може да види Роб, прехапа устни. „И Джон искам да видя, и Бран и Рикон, и мама. Даже Санса… Ще я целуна и ще я помоля за прошка, като истинска дама, на нея ще й хареса.“
От приказките из двора беше разбрала, че стаите в Кулата на страха са заети от пленници, взети в някаква битка при Зелената вилка на Тризъбеца. На повечето беше дадена свобода да се движат из замъка в замяна на клетвата им, че няма да правят опити за бягство. „Заклели са се да не бягат — каза си Аря, — но не са се заклели да не ми помогнат да избягам.“
Пленниците се хранеха на своя маса в Залата на Стоте камини постоянно и се мотаеха из замъка. Четирима братя си правеха упражненията всеки ден, биеха се с дъги от бъчви и дървени щитове в Двора на Топения камък. Трима от тях бяха Фрей от Бродовете, а четвъртият — техен незаконен брат. Но се задържаха за малко — една сутрин други двама техни братя пристигнаха под мирно знаме със сандък злато и ги откупиха от рицарите, които ги бяха пленили. Шестимата Фрей си заминаха заедно.
Северняците обаче никой не ги откупуваше. Горещата баница й каза че някакво дебело лордче все обикаляло из кухните и търсело да хапне някой залък. Мустакът му бил толкова рунтав, че покривал устата му, а иглата, придържаща плаща му, била с форма на тризъбец, от сребро и сапфири. Бил пленник на самия лорд Тивин, свиреп брадат младеж, който много обичал да обикаля по бойниците сам в черния си плащ, извезан с бели слънца, и го бил пленил някакъв дребен рицар, който се канел да забогатее от него. Санса щеше да се сети кой е, но Аря никога не беше проявявала интерес към титли и гербове. Всеки път, когато септа Мордейн им заговореше за историята на този и на онзи дом, тя се унасяше в дрямка и се чудеше кога най-после урокът ще свърши.
Но виж, лорд Кервин го помнеше. Земите му бяха близо до Зимен хребет, таза че двамата със сина му често им бяха гостували. Но за зла съдба той беше единственият пленник, когото човек не можеше да види навън — лежеше в килията си в една от кулите и се възстановяваше от раните си. Дни и нощи Аря се бе опитвала да измисли как да се промъкне покрай пазещите вратата му стражи и да се види с него. Ако я познаеше, беше обвързан с чест и дълг да й помогне. Един лорд със сигурност щеше да разполага със злато; всички имаха; сигурно щеше да плати нещо на наемниците на лорд Тивин, за да я отведат до Речен пад. Баща й често казваше, че наемниците са готови да изменят на всекиго за достатъчно злато.
После, една сутрин, тя забеляза как три жени, облечени в сивите халати на Сестрите на мълчанието, натовариха във фургона си труп. Тялото беше загърнато в плащ от най-фина коприна, украсен с герб с двуостра бойна брадва. Когато Аря попита кой е, един от стражите й каза, че лорд Кервин е умрял. Все едно че я изритаха в корема. „Той все едно нямаше да може да ми помогне — помисли тя, докато сестрите изкарваха фургона през портите. — Той на себе си не можа да помогне, глупава мишко.“
След това всичко отново се сведе до търкане, лъскане, криеница и подслушване зад вратите. Чу, че лорд Тивин скоро щял да тръгне на поход срещу Речен пад. Или че щял да поеме на юг към Планински рай, понеже никой нямало да очаква това. Не, той трябвало да защити Кралски чертог, Станис бил най-голямата заплаха. Пратил Грегър Клегейн и Варго Хоут да съкрушат Рууз Болтън и да премахнат кинжала зад гърба му. Пратил гарвани до Орлово гнездо, смятал да се жени за лейди Лиза Арин и да си спечели Долината. Купил цял тон сребро, за да изкове вълшебни мечове, с които да изколи сополанковците на Старк. Писал на лейди Старк да сключат мир, Кралеубиеца скоро щели да го освободят.
Въпреки че гарвани идваха и отлитаха всеки ден, лорд Тивин прекарваше повечето време зад затворени врати със своя военен съвет. Аря от време на време го зърваше, но все отдалече — веднъж да се разхожда по стените в компанията на трима майстери и оня пленник с рунтавите мустаци, друг път излизаше от замъка със своите лордове знаменосци да обиколи лагерните укрепления, но най-често го виждаше да стои под един свод на покритата галерия и да гледа упражненията на мъжете на двора. Стоеше с ръце на дългата златна дръжка на меча си. Казваха, че от всичко лорд Тивин най-много обичал златото; той дори сере злато, чу тя да се шегува един от скуайърите. Господарят на рода Ланистър изглеждаше здрав и силен за старец, с дълги златисти бакенбарди и оплешивяла глава. Имаше нещо в лицето му, което напомняше на Аря за собствения й баща, макар изобщо да не си приличаха. „Просто има лордско лице, нищо повече“ — каза си тя. Спомни си как лейди майка й веднъж каза на баща й да махне това лордско лице и да се заеме с нещо. Татко й се беше засмял. Не можеше да си представи лорд Тивин да се засмее на каквото и да е.
Един следобед, докато чакаше реда си да извади ведро вода от кладенеца, чу скърцането на железните панти на източната порта. Под вдигнатите решетки на портикула в тръс премина отряд мъже. Когато забеляза мантикората на щита на водача им, я жегна омраза.
На дневна светлина сир Амори Лорч не изглеждаше толкова страшен, колкото под светлината на факлите, но пак си беше с онези свински очи, които Аря помнеше. Една от жените при кладенеца каза, че хората му обиколили цялото езеро да гонят Берик Дондарион и да избиват бунтовници. „Ние не бяхме бунтовници — помисли Аря. — Бяхме Нощният страж. Нощният страж не взима страна.“ Сир Амори обаче се връщаше с по-малко хора, отколкото ги помнеше, и много от тях бяха ранени. „Раните им да гноясат дано. Всички да пукнат дано.“
После забеляза тримата в края на колоната.
Рордж си беше нахлузил черен шлем с широк предпазител, от който не можеше да се види, че е с отрязан нос. Хапката яздеше наперено до него на боен кон, който изглеждаше готов да се срине под тежестта му. Полузараснали белези от изгарянията покриваха лицето му и го правеха още по-грозен.
А Джакен Х’гхар все така се усмихваше. Облеклото му си беше все така дрипаво и мръсно, но беше намерил време да се измие и да среши косата си. Тя се сипеше по раменете му червена, бяла и бляскава, и Аря чу възхитеното кикотене на момичетата.
„Трябваше да оставя огънят да ги изгори. Джендри ми го каза, трябваше да го послушам.“ Ако не им беше хвърлила онази брадва, сега и тримата щяха да са мъртви. В първия миг се уплаши, но те минаха покрай нея, без изобщо да я забележат. Само Джакен Х’гхар извърна очи към нея, но погледът му премина над главата й. „Не ме позна — помисли тя. — Ари беше едно свирепо момче с меч, а аз съм едно сиво мишле с ведро.“
Останалата част от деня мина в лъскане на стъпалата в Кулата на плача. Привечер дланите й бяха издраскани и кървяха, а ръцете й бяха толкова изморени, че се разтрепераха, когато отнесе ведрото с мръсната вода в мазето. Толкова беше уморена, че не можеше да отиде за вечеря, затова се извини на Уизи и едва допълзя до сламената си постеля. „Уизи — прозя се Аря. — Дънсън, Чизуик, Поливър, Раф Сладура. Веселяка и Хрътката. Сир Грегър, сир Амори, сир Илин, сир Мерин, крал Джофри, кралица Церсей.“ Помисли, че би могла да добави още три имена към молитвата си, но беше твърде уморена, за да го реши тази нощ.
Сънуваше вълци, тичащи на воля из гората, когато нечия силна длан затисна устата й като мек и топъл камък, здрав и неподатлив. Събуди се веднага, заскимтя и започна да се бори.
— Момиче не казва нищо — прошепна гласът в ухото й. — Момиче държи уста затворена, никой не чува и приятели могат говори тайно. Да?
С разтуптяно сърце, Аря едва успя да кимне.
Джакен Х’гхар дръпна ръката си. Мазето беше черно като катран и тя не можеше да види лицето му, макар да бе на педя от нея. Но можеше да го подуши; кожата му миришеше на чисто и на сапун, беше намазал косата си с благовоние.
— Момче става момиче — измърмори той.
— Винаги съм била момиче. Мислех, че не ме видяхте.
— Човек вижда. Човек знае.
Тя си спомни, че трябваше да го мрази.
— Ти ме изплаши. Сега си един от тях. Трябваше да ви оставя да изгорите. Какво правиш тук? Махай се или ще извикам Уизи.
— Човек плаща свои дългове. Човек дължи три.
— Три?
— Червен бог си държи на право, добро момиче, а само смърт може плаща живот. Това момиче взе негови три. Това момиче трябва даде три на тяхно място. Кажи имена и човек прави другото.
„Той иска да ми помогне“ — осъзна Аря и приливът на надеждата я зашемети.
— Отведи ме до Речен пад. Не е далече. Ако откраднем коне можем да…
Той сложи пръст на устата й.
— Три живота ще даваш на мен. Нито повече, нито по-малко. Три и край. Момиче трябва помисли. — Целуна я леко по косата. — Но не много дълго.
Когато Аря запали недогорялата свещ, от него беше останала само смътна миризма, лъх на джинджифил и карамфил, задържал се във въздуха. Жената в съседната ниша се обърна в сламата и се оплака от светлината, затова Аря духна пламъка. Щом затвори очи, пред нея заплуваха лица. Джофри и майка му, Илин Пейн и Мерин Трант, и Сандор Клегейн… но те бяха в Кралски чертог на стотици мили оттук, а сир Грегър се беше задържал само няколко нощи, преди да замине отново за продоволствие, като взе със себе си Раф, Чизуик и Веселяка. Сир Амори Лорч обаче беше тук и него тя мразеше почти колкото другите. Дали? Не беше сигурна. А оставаше и Уизи.
На следващата сутрин отново се сети за него, когато след безсънната нощ неволно се прозя.
— Невестулке — измърка Уизи, — следващия път, когато те видя да се прозяваш, ще ти изтръгна езика и ще го дам на кучката си да го изяде. — Изви ухото й в пръстите си да се увери, че го е чула, и й каза да се върне на стълбищата — искаше до вечерта да са чисти до третата площадка.
Целия ден, докато работеше, Аря не преставаше да мисли за хората, които искаше да умрат. Представяше си, че вижда лицата им по стъпалата, и търкаше още по-силно с парцала, за да ги изтрие. Старките бяха във война с Ланистърите и тя беше Старк, затова трябваше да убие колкото може повече Ланистъри, нали това прави човек при война. Но не мислеше, че може да се довери на Джакен. „Сама трябва да ги избия.“ Всеки път, когато баща й осъдеше някого на смърт, той сам изпълняваше присъдата с Лед, големия си меч.
— Като си решил да отнемеш човешки живот, длъжен си да погледнеш човека в лицето и да чуеш последните му думи — беше го чула веднъж да казва на Роб и Джон.
На другия ден се пазеше да не срещне Джакен Х’гхар, както и на следващия. Не се оказа трудно. Аря беше много малка, а Харънхъл — много голям, пълен с места, където едно мишле можеше да се скрие. А после сир Грегър се върна, по-рано от очакваното, подкарал този път вместо стадо пленници стадо кози. Тя чу, че е загубил четирима мъже при едно от нощните нападения на лорд Берик, но онези, които Аря мразеше, се върнаха и се настаниха на втория етаж на Кулата на плача. Уизи се погрижи да имат достатъчно пиене.
— Тая пасмина винаги е много жадна — изръмжа той. — Невестулке, качи се горе и ги питай дали дрехите им не искат кърпене. Ще накарам жените да ги почистят и да ги закърпят.
Аря взе на бегом изтърканите стъпала. Когато влезе, никой не й обърна внимание. Чизуик седеше отпуснат до огъня с рог с ейл в ръка и разказваше една от смешните си истории. Тя не посмя да го прекъсне, за да не изхвърчи с окървавена уста.
— След турнира на Ръката, преди да почне тая война — разправяше Чизуик. — Връщаме се вече ние на запад, седмина бяхме със сир Грегър. Раф също беше с мене, и младият Джос Стилууд, той като скуайър за сира на пистите. Та стигаме ние тая пиклива река, беше валяло и тя се дигнала високо. Тук, там, няма брод, ама наблизо — те ти една кръчма и викаме ние — тука ще е. Измъкна сирът пивоваря от леглото и му вика — ще ни пълниш роговете, докато спаднат водите. Да му видиш само свинските очички как лъснаха като видя сребърниците. Та почна той да ни носи ейл, той и щерка му де, ама пиячката тънка — кафява пикня, хич не ми дойде на гърлото, и на сира също. А пивоварят дрънка ли дрънка колко се радвал, че сме се отбили, щото клиентелата му намаляла заради дъждовете. Така и не си затвори устата глупакът му с глупак, макар че сирът дума не казва, само седи, свъсил вежди, и мисли как му го погоди педераския номер рицарят Теменужка. Виждаме го как си е стегнал джуката, аз и момчетата, и нали сме печени, гък не смеем да кажем, ама пивоварят си приказва, даже го попита: „Как се представи милорд на двубоите“. Сир самото погледна, както той си знае. — Чизиук се закиска, задави се с ейла и изтри пяната от брадата си. — През туй време оная, щерка му де, носи и налива, едно дебело таквоз, на осемнайсе някъде…
— На тринайсе по-скоро — избоботи Раф Сладура.
— Бе може. То няма к’во да му гледаш, ама Игон нали се напи, взе да я опипва, че и аз май й пуснах една ръка, а Раф разправя на младия Стилууд да вземе да я завлече горе и да се направи на мъж — подкокоросва го момчето. Накрая Джос й бръкна под полата, а тя врещи, хвърли каната и тича да се крие в кухнята. Е, щеше да свърши дотук, само дето старият глупак да вземе да иде при сира и да го моли да ни накара да му оставим момичето на мира, щото нали бил помазан рицар и таквоз. А сир Грегър, той, докато се веселяхме, хич не ни и погледна, но сега гледа, нали го знаете как гледа той, и заповяда да му доведат момичето. И дъртият трябваше да я довлече от кухнята, нямаше кого да вини освен себе си. Огледа я сирът и вика: „Това значи е курвата, за която толкова си се разтревожил“, а оня гламав стар глупак вика: „Не е курва моята Лиана, сир“ — право в лицето на Грегър. Сирът не мига, само вика: „Вече е“, хвърли още един сребърник на дъртия, раздра роклята на повлеканата и я оправи ей тъй на, на масата пред татенцето й, а то пърха и се върти като заек. Да му видиш лицето на стария, така се смях, че ейлът през носа ми излезе. После онова момче чу шума, синът му беше сигурно, и тича от мазето, та Раф трябваше да го намушка с камата в корема. Дотогаз сирът свърши, сяда си той пак на пиенето, а ние всички ще се редим. Тобот, нали го знаете к’ъв е, той я обърна и й го вкара заднешката. Докато ми дойде редът момичето беше спряло да се бори, може пък да му беше харесало накрая, макар че да си кажа правичката, нямаше да имам против да ми се повърти малко. А сега най-хубавото — като свърши всичко, сирът вика на дъртия, че си иска рестото. Момичето не заслужавало цял сребърник, вика… и проклет да съм, ако дъртият не донесе цяла шепа медници, помоли „милорд“ за прошка и му благодари за клиентелата!
Мъжете зареваха от смях, но самият Чизуик се смееше по-гръмко от всички на разказа си, толкова силно, че сополи закапаха от носа му по проскубаната сива брада. А Аря стоеше в сянката на стълбището и го гледаше. После се промъкна назад към мазето. Когато Уизи разбра, че не ги е попитала за дрехите, й свали гащите и я напердаши с камшика си, докато по бедрата й не потече кръв, но Аря беше затворила очи и мислеше за всички думи, на които Сирио я беше научил, така че не усети почти нищо.
След два дни той я прати във войнишката трапезария да поднася вечерята. Носеше кана с вино и наливаше, когато зърна Джакен Х’гхар до дървената масичка от другата страна на прохода. Прехапа устна и се озърна предпазливо да се увери, че Уизи го няма. „Страхът реже по-дълбоко от мечовете.“
Направи крачка, после втора, и с всяка следваща се чувстваше все по-малко мишка. Добра се до пейката и взе да пълни чашите. Рордж седеше отдясно на Джакен, пиян до смърт, и не я забеляза изобщо. Аря се наведе и прошепна „Чизуик“ в ухото на Джакен. Лоратецът с нищо не издаде, че я е чул.
Когато каната се опразни. Аря изтича до мазето да я напълни от бъчвата и бързо се върна да налива. Никой не беше умрял от жажда, докато я нямаше, нито бяха забелязали краткото й отсъствие. Нищо не се случи на следващия ден, нито на по-следващия, но на третия Аря отиде в кухните с Уизи да им вземат вечерята.
— Един от хората на Планината паднал от бойниците снощи и си счупил врата — каза Уизи на една от готвачките.
— Пиян ли е бил? — попита жената.
— Не повече от обикновеното. Казват, че го бутнал призракът на Харън. — Уизи изсумтя, за да покаже какво той мисли за подобни приказки.
„Не е призракът на Харън — дощя й се да им каже Аря. — Аз бях.“ Тя беше убила Чизуик с едно нашепване и имаше да убие още двама.
„Аз съм духът на Харънхъл.“
През нощта имаше едно име по-малко за мразене.