Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (27)

АРЯ

„Страхът реже по-дълбоко от меча.“ Аря си го повтаряше често, но от това страхът не я напускаше. Беше станал част от ежедневието й, както клисавият хляб и мехурите по пръстите на краката й след дългото ходене пеш по спечените коловози.

Беше си въобразявала, че знае какво значи да те е страх, но го разбра едва в оня склад до Окото на боговете. Осем дни се задържа там преди Планината да даде команда да продължат. И във всеки от тези дни беше видяла по една смърт.

Планината влизаше в склада, след като закусеше, и си избираше някой от пленниците за разпит. Селските хорица избягваха да го погледнат. Сигурно си мислеха, че ако не го гледат, и той няма да ги забележи… но той все едно ги забелязваше и си избираше който му хареса. Нямаше къде да се скриеш. Нямаше хитрост, която да можеш да приложиш. Нямаше спасение.

Едно момиче спа с един от войниците три нощи поред. На четвъртата Планината я избра и войникът не каза нищо.

Един дядка с крива усмивка, който чистеше дрехите им, все бърбореше за сина си, който служел при златните плащове в Кралски чертог.

— Кралски човек е той — приказваше старчето, — добър кралски човек, ей на, кат’ мен, все за Джофри. — Толкова често го повтаряше, че другите пленници почнаха да му викат „Все за Джофри“. Когато ги нямаше стражите. „Все за Джофри“ го избраха на петия ден.

Млада майка с келяво лице им предложи доброволно да им каже всичко, което знае, ако обещаят да не закачат дъщеря й. Планината я изслуша. На другия ден избра дъщеря й, за да е сигурен, че нищо не е премълчала.

Избраните ги разпитваха пред очите на всички пленници, за да могат да видят добре каква съдба очаква бунтовниците и предателите. Разпитите водеше един войник, когото другите наричаха Веселяка. Лицето му беше толкова простодушно, а облеклото му толкова невзрачно, че Аря щеше да го помисли за някой от селяните, ако не го беше видяла в действие.

— Веселяка ги кара да вият от болка толкова силно, че се напикават — каза им старият гърбав Чизуик. Точно него се беше опитала да ухапе, когато я нарече свиреп дребосък и й смаза главата с железния си юмрук. Той понякога помагаше на Веселяка. Друг път му помагаха други. Самият сир Грегър Клегейн стоеше отстрани неподвижен, гледаше и слушаше, докато жертвата не умре.

Въпросите бяха едни и същи. Има ли скрито в селото злато? Сребро, скъпоценни камъни? Има ли още храна? Къде е лорд Берик Дондарион? Кои от хората в селото му помагат? Накъде е тръгнал? Колко мъже има с него? Колко рицари, колко стрелци, колко пехотинци? Как са въоръжени? Конниците колко са? Колко са ранените? Други врагове има ли? Има ли скрито в селото злато? Сребро, скъпоценни камъни? Има ли още храна? Къде е лорд Берик Дондарион? Кои от хората в селото са му помагали? Накъде е тръгнал? Колко мъже има с него? На третия ден Аря можеше сама да задава въпросите.

Намериха малко злато, малко сребро, голяма торба с медни петаци и очукан бокал, инкрустиран с гранати, за който двама от войниците се сбиха. Научиха, че лорд Берик водел със себе си десет примиращи от глад нещастници, както и че са били сто конни рицари; че тръгнали на запад или на север, или на юг; че преминали езерото с лодка; че бил силен като бизон или пък че бил изтощен от кръвоизлива. Никой не оцеля след разпита на Веселяка — нито мъж, нито жена, нито дете. Най-силните издържаха до вечерта. Телата ги провесваха по дърветата край огньовете за храна на вълците.

Докато тръгнат отново Аря вече беше разбрала, че не е никаква „танцуваща по водата“. Сирио Форел никога нямаше да се остави да го хванат и да му вземат меча, нито щеше да си стои кротко, когато убиха Ломи Зелените ръце. Сирио никога нямаше да си мълчи в онзи склад, нито да се мъкне примирен с другите пленници. Знакът на Старк беше вълчището, но Аря се чувстваше по-скоро като агне, обкръжена от стадо овце. Мразеше селяните заради овчедушието им почти толкова, колкото мразеше себе си.

Ланистърите й бяха взели всичко: баща, приятели, дом, надежда, смелост. Един от тях й беше взел Игла, а друг счупи дървената й тояга на коляното си. Дори й бяха отнели глупавата тайна. Складът беше достатъчно голям, за да може да изпълзи настрана и да пусна вода в някой ъгъл, когато не я гледат, но по пътя беше различно. Удържаше, докато можеше, но накрая клекна до един храст и смъкна гащите си пред всички. Или това, или й оставаше да се подмокри. Горещата баница я зяпна с мътните си очи, но никой друг не си направи труд да я погледне. Женска или мъжка овца, за сир Грегър и хората му беше все едно.

Пленителите им не разрешаваха да говорят помежду си. Една разцепена устна и Аря се научи да си държи езика зад зъбите. Други не се научиха. Едно тригодишно момче не спираше да реве за баща си, затова му премазаха лицето с боздуган. Майката на момчето се разпищя и Раф Сладура уби и нея.

Аря гледаше как умират и не правеше нищо. Каква полза да се правиш на храбър? Една от избраните за разпит жени се опита да прояви храброст, но умря с писъци като всички останали. В този поход нямаше храбреци, а само изплашени и гладни хора. Предимно жени и деца. Неколцината мъже бяха или твърде стари, или твърде млади; останалите ги избесиха и ги оставиха на вълците и враните. Джендри го пощадиха само защото призна, че лично си е изковал рогатия шлем. Ковачите, дори чираци на ковачи, бяха твърде ценни, за да ги убиваш.

Планината им каза, че ги водят да служат на лорд Тивин Ланистър в Харънхъл.

— Вие сте жалки предатели и бунтовници, така че благодарете на боговете си, че лорд Тивин ви дава такава възможност. Много повече е, отколкото щяхте да получите от разбойниците. Подчинявайте се, служете и ще живеете.

— Няма справедливост на този свят, няма — чу тя една от стариците да се оплаква на друга. — Кротки хора сме, никаква измяна не сме вършили, другите дойдоха и обраха каквото си поискат, също като тая пасмина.

— Ама лорд Берик не ни направи нищо лошо — прошепна приятелката й. — А и оня негов червен жрец, той ни плати за всичко, което взеха.

— Платил? Взе ми две ярки и ми даде някакъв надраскан къс хартия. Я кажи ми ти, мога ли да се наям с един мърляв къс хартия? Тя ще ми снесе ли яйца? — Озърна се да не би да има някой страж наблизо и се изплю три пъти. — Туй е за Тъли, туй е за Ланистърите, а пък туй — за Старките.

— Грехота и позор — изсъска един от старците. — Докато беше жив старият крал, не търпеше такива работи.

— Крал Робърт ли? — попита Аря, без да мисли.

— Крал Ерис, боговете да го благословят дано — каза старецът доста високо и един от пазачите налетя да ги усмири. Старецът изгуби два зъба и приказките се прекратиха.

Освен пленниците си сир Грегър връщаше дузина свине, кафез с пилета, дръглива крава и девет фургона с осолена риба. Планината и хората му си имаха коне, но всички пленници трябваше да вървят пеш и онези, които бяха твърде слаби, за да издържат, ги убиваха на място, наред с всеки глупак, който се опиташе да избяга. Нощем пазачите отвеждаха жени в храстите и повечето, изглежда, го очакваха, защото тръгваха с тях много послушно. Едно момиче, малко по-хубаво от другите, го накараха да ходи с по четирима-петима различни мъже всяка нощ, докато накрая то не издържа и удари един с камък. Сир Грегър ги накара да гледат как отсече главата й с един замах на огромния си двуръчен меч.

— Оставете трупа на вълците — заповяда той, след като свърши, и подаде меча си на скуайъра да го почисти.

Аря погледна накриво към Игла, прибран в ножницата си на бедрото на един чернобрад плешив войник на име Поливър. „По-добре, че го взеха“ — помисли тя. Иначе щеше да се опита да намушка сир Грегър, а той щеше да я посече на две и вълците щяха да изядат и нея.

За разлика от повечето, Поливър не беше толкова лош, макар че й беше взел Игла. В нощта когато я плениха, мъжете на Ланистър за нея бяха безименни непознати с еднакви като покриващите носовете им шлемове лица, но постепенно ги опозна. Трябва да знаеш кой е мързелив и кой жесток, кой от мъчителите ти е умен и кой — глупав. Трябва да научиш, че макар оня, когото наричаха Лайняната уста, да имаше най-мръсния език, който беше слушала някога, ще ти даде още едно парче хляб, ако го помолиш, докато веселият стар Чизуик и привидно кротичкият Раф ще те зашлевят.

Аря гледаше, слушаше и излъскваше омразите си така, както преди време Джендри беше лъскал рогатия си шлем. Сега бичите рога ги носеше Дънсън и тя го мразеше заради това. Поливър го мразеше заради Игла, мразеше стария Чизуик заради начина, по който се правеше на смешен. А Раф Сладура, който беше забил копието си в гърлото на Ломи, го мразеше още повече. Мразеше сир Амори Лорч заради Йорен, мразеше сир Мерин Трант заради Сирио, Хрътката мразеше, защото уби онова момче на касапина, Мика, и сир Илин, и принц Джофри, и кралицата мразеше заради баща си, заради Том Дебелака и Дезмънд, и всички останали, и даже заради Лейди, вълчицата на Санса. Виж, Веселяка толкова я плашеше, че почти не можеше да го мрази. Понякога почти успяваше да забрави, че е с тях; когато не задаваше въпроси, той беше просто един от войниците, по-тих от повечето и с лице като на хиляда други мъже.

Всяка нощ Аря тихичко си казваше имената им.

— Сир Грегър — изшепваше тя на възглавницата си от камък. — Дънсън. Поливър. Чизуик. Раф Сладура. Веселяка и Хрътката. Сир Амори, сир Илин, сир Мерин, крал Джофри, кралица Церсей.

В Зимен хребет се беше молила с майка си в септата и с баща си в гората на боговете, но по пътя за Харънхъл нямаше богове и единствената молитва, която държеше да запомни, бяха тези имена.

Всеки ден вървяха и всяка нощ тя изричаше имената, докато накрая дърветата не оредяха и не отстъпиха на пъстра като черга земя от ниски склонове, лъкатушещи поточета и огрени от слънцето поля, сред които стърчаха като изгнили зъби руините на опожарени твърдини. Още един ден поход, преди да зърне кулите на Харънхъл в далечината, сурови и непоклатими над сините води на езерото.

Ще стане по-добре, веднъж да стигнат Харънхъл, казваха си пленниците, но Аря не беше толкова сигурна. Помнеше разказите на баба Нан за съградения върху страх замък. Харън Черния разбърквал хоросана с човешка кръв, казваше Нан и снишаваше глас, за да накара децата да се приближат, но драконите на Егон изпекли Харън и всичките му синове между дебелите му каменни стени. Прехапала устна, Аря крачеше с втвърдените си от мазоли стъпала и си повтаряше „още малко, още малко“. Кулите не бяха на повече от няколко мили.

Въпреки това вървяха през целия този ден и през по-голямата част от следващия, докато най-после стигнаха армията на лорд Тивин, разположена на запад от замъка сред овъглените остатъци на някакво градче. Харънхъл подвеждаше окото отдалече, защото беше огромен. Колосалните му външни стени се издигаха до езерото отсечени и стръмни като планински канари, а горе по бойниците им скорпионите от дърво и желязо изглеждаха дребни като буболечките, чието име носеха.

Миризмите от войската на Ланистър стигнаха до носа на Аря много преди да може да различи знаците по знамената. По миризмите можеше да се прецени, че лорд Тивин е тук от доста време. Над нужниците, обкръжаващи лагера, гъмжаха рояци мухи и тя забеляза, че много от острите прътове, набити околовръст, са с мухлясали върхове.

Стражевата постройка на портите беше сама по себе си колкото Голямата цитадела на Зимен хребет, колкото масивна, толкова и олющена, с надраскани и загубили цвета си камъни. Отвън зад стените се виждаха само върховете на пет грамадни кули. Най-ниската от тях беше сигурно веднъж и половина колкото най-високата кула в Зимен хребет — но не се извисяваха към небето като всяка обикновена кула. Аря си помисли, че по-скоро приличат на някакви старчески пръсти, криви и чворести, протягащи се да хванат някой от преминаващите над тях облаци. Спомни си приказките на Нан как камъкът започнал да се топи като восъка на свещите и да потича по стъпала и прозорци, за да намери криещия се Харън и да го изпече. Сега вече можеше да повярва на всяка дума. Всяка от кулите изглеждаше по-уродлива и окаяна от предишната, порутена, проядена и пропукана.

— Не искам да влизам там — изхленчи Горещата баница, докато Харънхъл разтваряше портите си да ги погълне. — Там има духове!

Чизуик го чу, но този път само се усмихна.

— Хлебарче, можеш да избираш. Или влизаш, или ти ще станеш един от тях.

Горещата баница влезе с всички останали.

В голямата екнеща баня от камък и дърво ги накараха да се съблекат и да изтрият мръсотията по себе си във ваните с почти вряла вода. Процесът се надзираваше от две зли старици, които ги оглеждаха и ги обсъждаха безсрамно, все едно че бяха някакви току-що докарани маймуни. Когато дойде редът на Аря, стопанката Амабел заквака отчаяно като квачка, щом видя стъпалата й, докато стопанката Хара опипа мазолите по ръцете й, добити от дългите часове упражнения с Игла.

— Тия си ги хванала от биене на масло, бас слагам — рече тя. — Някаква селска повлекана, нали? Нищо, моме, сега можеш да получиш по-високо място на тоя свят, ако се трудиш много. Ако не се трудиш много, ще ядеш бой. Как те викат?

Аря не посмя да си каже истинското име, но и Ари не ставаше, беше мъжко име, а те виждаха, че не е момче.

— Невестулка — каза тя първото име, за което се сети. — Ломи ме нарече Невестулка.

— Разбирам защо — изсумтя стопанката Амабел. — С тая коса си като плашило, а и е гнездо за въшките. Ще ти я махнем и ще идеш в кухните.

— По-скоро ми дайте да гледам коне. — Аря обичаше конете, а може би ако я оставеха в конюшните, щеше да може да открадне един и да избяга.

Стопанката Хара я цапна толкова силно, че подутата й устна отново се разцепи.

— И да си държиш тоя език, че ще получиш и по-лошо. Никой не те пита.

Кръвта в устата й имаше солен и някак метален вкус. Аря сведе очи и не каза нищо. „Ако си имах Игла, нямаше да посмее да ме удари“ — каза си сърдито.

— Лорд Тивин и рицарите му си имат коняри и скуайъри да им гледат конете, нямат нужда от такива като теб — каза стопанката Амабел. — Кухните са спретнати и чисти и там винаги има огън, до който да спиш и колкото искаш храна. В селото ви може и да си се оправяла добре, но виждам, че не си умно момиче. Хара, мисля тая да я дадем на Уизи.

— Щом така мислиш, Амабел. — Дадоха й дълга риза от сива вълна и неудобни обуща и я отпратиха.

Уизи беше помощник-домакинът на Кулата на риданията, нисък набит мъж с месест нос и няколко гнойни червени пъпки в единия ъгъл на дебелите си устни. Аря се оказа една от шестте пратени при него. Той ги огледа всички с пронизващо като свредел око.

— Ланистър са щедри към онези, които им служат добре, чест, каквато твари като вас не заслужават, но при война човек трябва да се оправя с каквото му е подръка. Работете здраво, знайте си мястото и може би някой ден ще се издигнете като мен. Но ако мислите да разчитате на добротата на господаря, ще се намерите при мен, след като милорд си отиде, ще видите. — И им заразправя как никога не бива да поглеждат знатна особа в очите, нито да проговарят, ако не ги заговорят, нито да излизат на пътя на господаря. — Носът ми никога не лъже — похвали се той. — Надушвам всяко непокорството, помирисвам всяко непослушание. Само да ми лъхне на такава воня, ще отговаряте. Подуша ли ви, искам да мирише само на страх.