Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (20)

АРЯ

Когато се покатери чак на най-високия клон, Аря успя да зърне комините, надничащи зад дърветата. По брега на езерото, до малкото вливащо се в него поточе се виждаха скупчени сламени покриви и дървен кей, протягащ се във водата до една ниска дълга постройка, покрита с каменни плочи.

Тя се изпъна още напред и клонът се огъна от тежестта й. На кея нямаше привързани лодки, но се виждаха тънките струйки дим, виещи се над няколко комина, и част от фургон, показващ се зад една конюшня.

„Тук има някой.“ Аря прехапа устна. Всички други места, на които се бяха натъквали, се оказваха празни и запустели. Ферми, села, замъци, септи, плевници — все едно. Което ставаше за горене, Ланистърите го бяха изгорили; което можеше да мре, бяха го избили. Където бяха могли, бяха подпалили дори горите, макар че листата още бяха зелени и мокри от скорошните дъждове и пожарите не се бяха разпространили.

— И езерото щяха да подпалят, ако можеха — бе казал Джендри и Аря знаеше, че е прав. В нощта на бягството им пламъците от горящото градче блестяха толкова ярко над водата, че сякаш езерото наистина беше пламнало.

Когато най-сетне на следващата нощ събраха кураж да се промъкнат обратно в руините, не беше останало нищо освен почернели камъни, кухите коруби на опожарените къщи и трупове. Тук-там още се вдигаха на тънки струи пушеци от пепелта. Горещата баница ги умоляваше да не се връщат, а Ломи ги нарече глупаци и ги прокълна дано сир Амори да ги хване и да избие и тях, но когато стигнаха твърдината, Лорч и хората му вече си бяха отишли. Завариха портите разбити, стените отчасти сринати, а вътрешността — затрупана с непогребани мъртъвци. Само един поглед беше достатъчен за Джендри.

— Всички са избили — каза той. — А и кучета са идвали след тях.

— Или вълци.

— Кучета, вълци — все едно. Тук всичко е свършило.

Но Аря не пожела да тръгне, докато не намериха Йорен. „Не биха могли точно него да убият“, казваше си, много корав и як беше, и освен това — брат от Нощния страж. Каза го и на Джендри, докато търсеха из труповете.

Ударът с брадва, който го бе убил, беше разцепил черепа му на две, но голямата раздвоена брада не можеше да е на друг, нито дрипата, кърпена, протрита и толкова избеляла, че изглеждаше повече сива, отколкото черна. Сир Амори Лорч не се беше погрижил за своите мъртъвци повече, отколкото за убитите от него, и телата на войниците на Ланистър лежаха струпани недалече от трупа на Йорен. Аря се зачуди колко ли от тях са платили с живота си, докато са се мъчили да го надвият.

„Щеше да ме отведе у дома“ — помисли си Аря, докато копаеха дупка за стареца. Твърде много бяха мъртъвците, за да погребат всички, но Йорен поне трябваше да получи гроб, бе настояла тя. „Щеше да ме заведе цяла-целеничка у дома, той ми обеща.“ Едната й половина искаше да заплаче. Другата — да го изрита с яд.

Джендри се беше сетил за кулата на местния лорд и за тримата, които Йорен бе пратил, за да я заемат. Оказа се, че те също били нападнати, но кръглата кула имаше само един вход на втория кат — врата, до която се стигаше със стълба. След като я бяха издърпали навътре, хората на сир Амори не бяха могли да се доберат до тях. Ланистърови бяха струпали сухи храсти около основата и ги бяха подпалили, но камъкът нали не гори, а Лорч нямал търпение да ги подлага на обсада, докато измрат от глад. Кътджак отвори вратата при вика на Джендри и когато Курц каза, че е по-добре да тръгнат на север вместо да се връщат назад, Аря се вкопчи в надеждата, че все пак може да стигнат до Зимен хребет.

Е, това селце не беше Зимен хребет, но сламените му покриви обещаваха топлина и подслон, и може би дори храна, стига да бяха достатъчно смели да рискуват. „Освен ако Лорч не е тук. Той има коне — могъл е да стигне по-бързо от нас.“

Дълго гледа от дървото, с надеждата, че ще види нещо: човек, кон, знаме някакво, каквото и да е, стига да й помогне да разбере какво става тук. На няколко пъти като че ли зърна някакво движение, но постройките бяха толкова далече, че не можеше да е сигурна. Веднъж съвсем ясно чу конско цвилене.

Във въздуха беше пълно с птици. Врани предимно. Отдалече изглеждаха не по-големи от мухи, кръжаха и пляскаха с криле над сламените покриви. На изток Окото на боговете бе като лист изковано от слънцето синьо, изпълнило половината свят. Понякога, докато се придвижваха бавно покрай тинестия бряг (Джендри не даваше и дума да се спомене за пътища и дори Горещата баница и Ломи бяха съгласни с това), Аря имаше чувството, че езерото я вика. Искаше й се да скочи в тези кротки сини води, отново да се почувства чиста, да поплува, да попляска и да се попече на слънце. Но не смееше да свали дрехите си, след като другите щяха да я видят, не смееше дори да ги изпере. В края на деня често присядаше на някоя скала и топваше крака в прохладната вода. Най-накрая беше захвърлила изпокъсаните си и прогнили обуща. Отначало й беше трудно да ходи боса, но после пришките се бяха спукали, раните зараснаха и петите й загрубяха като щавена кожа. Тинята беше приятна между пръстите й, харесваше й досегът с топлата пръст под стъпалата й.

На север се виждаше някакво малко гористо островче. А на тридесетина разкрача от брега над водата се плъзгаха три черни лебеда, така изящно… никой не беше им казал, че е дошла войната и не ги интересуваха нито опожарените селища, нито изкланите хора. Тя се загледа в тях с копнеж. Едната й половина искаше да е лебед. Другата — да изяде някой от тях. Беше закусила с каша от жълъди и шепа бръмбари. Свикне ли човек с тях, бръмбарите не са толкова лоши. Червеите бяха много по-лоши, но не колкото болката в корема след няколко дни глад. Да се намерят бръмбари и други пълзящи гадини не беше трудно, стига да поразриташ камъните. Аря беше яла веднъж бръмбар като малка, само за да накара Санса да писне от ужас, така че не я беше страх да изяде още някой. Невестулката също не я беше страх, но Горещата баница повърна бръмбара, който се опита да глътне, а Ломи и Джендри дори не искаха да опитат. Предния ден Джендри беше хванал една жаба и си я раздели с Ломи, а няколко дни преди това Горещата баница намери трънки и опоска целия храст, но иначе я караха предимно на вода и жълъди. Курц им показа как да ги мачкат с камъни, докато се получи каша. Вкусът беше ужасен.

Съжаляваше, че джебчията умря. Той знаеше повече за гората от всички други, но го беше улучила една стрела в рамото, докато дърпал стълбата в кулата. Тарбър беше намазал раната с кал и лишеи от езерото и ден-два Курц се кълнеше, че изобщо не го боли, макар че плътта по гърлото му започна да посинява, а надолу от брадичката чак до гърдите му плъзнаха гнойни мехури. След това една заран не намери сили да стане, а на следващата издъхна.

Затрупаха го с камъни и Кътджак поиска меча и ловния му рог, а Тарбър си взе лъка, ботушите и ножа му. Когато заминаха, му бяха взели всичко. Отначало помислиха, че просто са отишли да хванат някой дивеч и че скоро ще се върнат с плячка, за да се нахранят всички. Но чакаха и чакаха, докато накрая Джендри не ги накара да продължат. Сигурно Тарбър и Кътджак бяха решили, че имат по-голям шанс да оцелеят, ако се отърват от окаяните сирачета, за които трябваше да се грижат. Сигурно щяха да могат, но от това омразата й, че са я оставили, не ставаше по-малка.

Под дървото Горещата баница излая като куче. Курц им беше казал да използват животински звуци за сигнали. Стар номер при уличните крадци. Но беше умрял преди да ги е научил как да издават звуците. Птичият зов на Баницата беше ужасен. Кучешкото го докарваше малко по-добре, но не много.

Аря скочи от високия клон на по-долния, изпънала ръце настрани, за да запази равновесие. „Танцуващият по водата никога не пада.“ Пръстите й се свиха около клона и тя направи няколко стъпки, после скочи на по-дебелия клон долу, протегна ръце и се хвана. Кората жулеше пръстите й и издраска стъпалата й. Тя се спусна бързо и скочи от последните шест стъпки, като се превъртя на кълбо.

Джендри й подаде ръка да се изправи.

— Дълго се задържа горе. Успя ли да видиш нещо?

— Рибарско селце, съвсем малко, на север по брега. Преброих двайсет и шест сламени покрива и един с плочи. Видях и част от някакъв фургон. Там трябва да има хора.

Чула гласа й, Невестулката пропълзя от храсталаците. Ломи я бе нарекъл така. Твърдеше, че приличала на невестулка, което не беше вярно, но не можеха да продължават да я наричат „Плачещото момиче“, след като бе престанала да плаче. Устата й беше оцапана. „Дано не е яла пак кал“ — помисли Аря.

— Хора видя ли? — попита Джендри.

— Само покриви — призна Аря. — Но някои от комините пушеха, а чух и цвилене на кон. — Невестулката обгърна краката си с ръце и се сви. Напоследък това правеше.

— Ако има хора, значи има храна — каза Баницата високо. Джендри все му повтаряше да говори по-тихо, но не помагаше. — Може да ни дадат.

— Може и да ни убият — каза Джендри.

— Не и ако се предадем — каза обнадежден Баницата.

— Сега говориш точно като Ломи.

Ломи Зелените ръце седеше опрял гръб между два големи камъка под един стар дъб. При битката в укреплението беше улучен от копие в левия прасец. В края на втория ден започна да куцука, подпирайки се на рамото на Джендри, а сега вече не можеше и това. Бяха насекли клони и изплетоха носилка, но беше бавно, трудно беше да го носят, а и той хленчеше при всяко подрусване.

— Трябва да се предадем — каза той. — Точно това трябваше да направи Йорен. Трябваше да отвори портите, както ни казаха.

На Аря й беше писнало от непрестанните хленчения на Ломи как Йорен трябвало да се предаде. Само за това говореше, докато го носеха, както и за крака си и за празния си корем.

Горещата баница се съгласи.

— Ама те казаха на Йорен да отвори портите, казаха му в името на краля. Човек трябва да прави каквото му кажат, щом е в името на краля. Всичко стана заради този вонящ старец. Ако се беше предал, щяха да ни оставят на мира.

Джендри се намръщи.

— Рицарите и господарчетата се пленяват едни други и си взимат откупи, но за такива като нас не им пука дали ще се предадем, или не. — Обърна се към Аря. — Друго какво видя?

— Щом е рибарско село, може да ни продадат риба — каза Горещата баница. Езерото гъмжеше от риба, но нямаха с какво да я ловят. Аря се беше опитала с ръце, както го правеше Кос, но рибата се оказа по-бърза от гълъбите, а водата лъжеше очите й.

— За риба не знам. — Аря опипа сплъстената коса на Невестулката и помисли дали няма да е по-добре да я отреже. — По водата има врани. Нещо умряло има там.

— Риба ще е, изхвърлена на брега — каза Горещата баница. — Щом враните могат да я ядат, бас държа, че и ние ще можем.

— Трябва да хванем малко врани, тях можем да ядем — намеси се Ломи. — Можем да си напалим огън и да ги изпечем като пилета.

Намръщеше ли се, Джендри изглеждаше много свиреп. Брадата му беше пораснала черна и трънлива.

— Казах, никакъв огън.

— Ломи е гладен — проплака Баницата. — И аз също.

— Всички сме гладни — каза Аря.

— Ти не си — сопна й се от земята Ломи. — Вониш на червеи.

Аря за малко щеше да го изрита по раната.

— Казах ти, мога и за теб да изровя червеи, стига да искаш.

Ломи изкриви лице.

— Ако не беше този мой крак, щях да ни хвана глигани.

— Глигани! За да убиеш глиган, ти трябва глиганско копие, коне и кучета, и хора, които първо да ти изкарат глигана. — Баща й беше ловил глигани във Вълчия лес с Роб и Джон. Веднъж дори взе и Бран, но Аря — никога, макар да беше по-голяма от Бран. Септа Мордейн каза, че ловът на глигани не е за изискани дами, а майка й само обеща, че като порасне, може да й разреши да си има свой ловен сокол. Сега беше пораснала, но ако имаше сокол, сигурно щеше да го изяде.

— Ти пък какво разбираш от лов на глигани? — каза Горещата баница.

— Повече от теб.

Джендри нямаше настроение да слуша спора им.

— Хайде млъкнете и двамата. Трябва да помисля какво да правим. — Когато се наложеше да помисли, винаги изглеждаше, сякаш нещо много го е заболяло.

— Да се предадем — каза Ломи.

— Казах вече да спреш с това „да се предадем“. Дори не знаем кой е там. Сигурно можем да си откраднем храна.

— Ломи можеше да открадне, ако не беше кракът му — каза Горещата баница. — Той беше крадец в града.

— Лош крадец — каза Аря, — иначе нямаше да се остави да го хванат.

Джендри примижа към слънцето.

— Вечерта е най-подходящото време да се промъкнем. Като притъмнее, ще ида да огледам.

— Не, аз ще ида — заяви Аря. — Ти вдигаш много шум.

Той я изгледа свирепо и каза:

— Двамата ще отидем.

— Трябва да иде Ари — каза Ломи. — Той е по-ловък от теб.

— Казах, двамата отиваме.

— Но ако не се върнете, какво ще стане? Горещата баница не може да ме носи сам, знаеш, че не може…

— А освен това има и вълци — каза Горещата баница. — Снощи ги чух, докато пазех. Виеха някъде наблизо.

Аря също ги беше чула. Беше спала под клоните на един бряст, но воят им я бе събудил. Остана будна цял час, слушаше ги и тръпки лазеха по гърба й.

— А ти няма да ни дадеш да си запалим огън поне да ни пази от вълците — оплака се Баницата. — Не е честно да ни оставите така на вълците.

— Никой няма да ви остави — каза с досада Джендри. — Ломи има копие, ако дойдат вълци, а ти ще си с него. Ще отидем само да огледаме и толкова. Веднага се връщаме.

— Които и да са, трябва да им се предадете — изхленчи Ломи. — Трябва ми някакъв мехлем за крака, много ме боли.

— Ако видим мехлем за крака ти, ще го донесем — каза Джендри. — Ари, да тръгваме. Искам да се приближим преди да е залязло слънцето. Баница, ти дръж Невестулката тук, да не тръгне след нас.

— Предния път ме ритна.

— Аз тебе ще те ритна, ако не я задържиш тук. — Без да чака отговор, Джендри нахлупи шлема си и тръгна.

Аря трябваше да притичва, за да не изостане. Джендри беше с пет години по-голям от нея и с една стъпка по-висок, при това дългокрак. Известно време той продължи мълчаливо, явно ядосан, и вдигаше много шум. Но накрая спря и каза:

— Мисля, че Ломи ще умре.

Аря не се изненада. Курц бе умрял от раната си, а той беше много по-силен от Ломи. Когато дойдеше нейният ред да го носи, Аря усещаше колко топла е кожата му, усещаше и миризмата на гнило от крака му.

— Може би ако намерим майстер…

— Майстери човек може да намери само в замъци, а дори и да намерим, едва ли ще си цапа ръцете с такива като Ломи. — Джендри се приведе под един нисък клон.

— Не е вярно. — Беше убедена, че майстер Лувин ще помогне на всеки, който потърси помощта му.

— Ще умре, и колкото по-скоро, толкова по-добре за останалите. Би трябвало просто да го оставим, както сам казва. Ако беше ранен някой от нас двамата, знаеш, че той щеше да ни остави. — Спуснаха се в едно стръмно дере и се изкатериха от другата страна, хващайки се за корените. — Омръзна ми да го нося и ми омръзнаха приказките му да се предадем. Ако можеше да се държи на крака, щях да му избия зъбите. Ломи за никого не е от полза. Това плачещо момиче също.

— Ти Невестулката я остави. Тя просто е уплашена и гладна. — Аря се обърна, но този път поне момичето не се мъкнеше след тях. Горещата баница, изглежда, я държеше здраво, както му бе заповядал Джендри.

— Няма полза от нея — опъна се Джендри. — От нея, както и от Баницата и от Ломи. Само ни бавят и накрая заради тях ще ни убият. Ти единствена от цялата тази сган ставаш за нещо. Макар че си момиче.

Аря замръзна на място.

— Не съм момиче!

— Момиче си. Да не мислиш, че съм тъп като тях?

— Не, по-тъп си и от тях. Нощният страж не взима момичета, това го знаят всички.

— Вярно е. Не знам защо Йорен те взе, но сигурно е имал някаква причина. Все пак си момиче.

— Не съм!

— Тогава извади си патката и се изпикай. Хайде.

— Не ми се пикае. Ако ми се пикаеше, щях да я извадя.

— Лъжеш. Не можеш да си извадиш патката, защото нямаш. Не го забелязах отначало, нали бяхме трийсетима, но ти винаги ходиш настрана зад дърветата да пуснеш вода. Няма да видиш Баницата да прави така, нито мен. Щом не си момиче, трябва да си евнух.

— Ти си евнух!

— Знаеш, че не съм. — Джендри се усмихна. — Искаш ли да си извадя патката и да ти го докажа? Аз нямам какво да крия.

— Имаш — изломоти Аря отчаяна да се измъкне от въпроса с патката, дето я нямаше. — Онези златни плащове търсеха теб в хана, а ти така и не поиска да ни кажеш защо.

— Де да знаех. Мисля, че Йорен знаеше, но така и не ми каза. Но защо мислиш, че търсеха и теб?

Аря прехапа устна. Помнеше какво й беше казал Йорен в деня, в който я спипа за косата. „Тая пасмина, половината ще те предадат на кралицата преди да са се изплюли, заради едно опрощение и няколко сребърника отгоре. Другата половина ще направят същото, само дето първо ще те изнасилят.“ Само че Джендри беше различен, кралицата търсеше и него.

— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш — отвърна тя примирено.

— Щях да ти кажа, ако знаех, Ари… всъщност ти така ли се казваш, или си имаш момичешко име?

Аря изгледа сърдито един корен в краката си. Съзнаваше, че с преструвките е свършено. Джендри знаеше, а тя нямаше нищо в гащите си, за да го убеди в противното. Можеше или да извади Игла и да го убие на място, или да му се довери. Не беше сигурна, че ще може да го убие, дори да се опиташе — той също имаше меч, а и беше много по-силен. Оставаше й само истината.

— Ломи и Горещата баница не бива да го узнаят — каза тя.

— Няма да го узнаят — закле се той. — Поне от мен.

— Аря. — Вдигна очи и го погледна. — Името ми е Аря. От дома Старк.

— От дома… — Помълча малко, докато го възприеме. — Ръката на краля се казваше Старк. Онзи, дето го убиха като изменник.

— Той не беше изменник. Беше баща ми.

Джендри се ококори.

— Затова значи смяташе, че…

Тя кимна.

— Йорен ме водеше в Зимен хребет.

— Аз… но тогава ти си знатна и… ще станеш лейди…

Аря погледна опърпаните си дрехи и босите си крака, напукани и целите в мазоли. Погледна мръсното под ноктите си, почернелите кели по лактите си, драскотините по ръцете си. „Септа Мордейн не би ме познала дори. Санса може би, но ще се престори, че не ме познава.“

— Майка ми е лейди, както и сестра ми, но аз никога не съм била лейди. И няма да стана.

— Била си. Ти си дъщеря на лорд и си живяла в замък, нали? И… о богове, но аз… — Изведнъж Джендри се обърка, почти се уплаши. — Всичко това за патките, не трябваше изобщо да го казвам. И съм пикал пред теб, и всичко… Аз… моля ви за извинение, милейди.

— Я престани! — изсъска му Аря. Подиграваше ли й се?

— Имам все някакво възпитание, милейди — каза упорит както винаги Джендри. — Когато в работилницата дойдеха знатни момичета с бащите си, майсторът ми казваше, че трябва да коленича и да говоря само когато ми заговорят, и да ги наричам „милейди“.

— Ако започнеш да ми викаш „милейди“, дори и Горещата баница ще го забележи. И ще е по-добре да продължиш да пикаеш, както досега.

— Както заповяда милейди.

Аря го шибна в гърдите с две ръце. Той се спъна в един камък и тупна по задник на земята.

— Що за господарска дъщеря си ти? — изсмя се той.

— Такава! — Аря го изрита в хълбока, но това само го разсмя още повече. — Смей се колкото си щеш. Аз ще ида да видя кой е в селото. — Слънцето вече се беше скрило под дърветата; здрачът скоро щеше да се спусне над тях. Този път Джендри трябваше да забърза след нея. — Това надушваш ли го? — попита тя.

Той подуши във въздуха.

— Гнила риба?

— Знаеш, че не е.

— А ти внимавай. Аз ще обиколя откъм запад. Виж дали има някакъв път. Трябва да има, щом си видяла фургон. Ти хвани по брега. Ако ти потрябва помощ, излай като куче.

— Това е тъпо. Ако ми потрябва помощ, ще извикам „помощ“. — Тя побягна безшумно по меката трева. Когато погледна през рамо, той я гледаше с онзи болезнен израз, показващ, че мисли. „Сигурно си мисли, че не би трябвало да позволи на милейди да ходи да краде храна.“ Аря просто знаеше, че отсега нататък ще се държи глупаво.

Когато се приближи до селото, миризмата се усили. Не й миришеше на гнила риба. Вонята беше по-силна и по-гнусна. Нослето й се сбръчка.

Където дърветата оредяваха, се промъкваше през храсталаците тиха като сянка. На всеки няколко крачки спираше да се ослуша. Третия път чу коне, както и мъжки глас. А миризмата стана още по-лоша. „Миризма на мъртвец, това е.“ Беше я мирисала преди, покрай Йорен и другите.

Южно от селото растеше гъста горичка калина. Докато стигне до нея, дългите сенки на залеза почнаха да чезнат и излязоха светулки. Зад високите храсти виждаше сламените покриви. Промъкна се още напред, стигна до някакъв ров и пропълзя по корем, съвсем скрита, докато не видя от какво идва миризмата.

До кротко приплясващите води на Окото на боговете бяха вдигнали груба бесилка и по дългата редица стълбове с въжени клупове висяха останки от хора, с оковани във вериги крака, а враните кълвяха плътта им и прехвърчаха от труп на труп. На всяка врана се падаха по стотина мухи. Когато вятърът духна откъм езерото, най-близкият труп леко се завъртя на клупа. Враните бяха изкълвали повечето от лицето му и още нещо го кълвеше, нещо по-голямо. Гърлото и гърдите бяха разкъсани и на мястото на разпрания корем се виждаха лъскави черва и късове раздърпана плът. Едната ръка беше откъсната направо от рамото; Аря видя костите на няколко стъпки от тялото, нащърбени от клюновете на гладните птици и очистени от месото.

Накара се насила да погледне другия до него, и после другия отвъд него, и по-нататък, повтаряйки си, че е твърда като камък. Все трупове, така разкъсани и изгнили, че й трябваше време, докато осъзнае, че са били съблечени преди да ги обесят. Не приличаха на голи хора; почти не приличаха на хора. Враните бяха изяли очите им, а и лицата им. От шестия в дългата редица не беше останало нищо освен единия крак, още вързан във веригата — и се полюшваше с всеки полъх на вятъра.

„Страхът сече по-дълбоко от мечовете.“ Мъртъвците не можеха да я наранят, но онези, които ги бяха убили, можеха. Далече зад бесилката стояха двама мъже в плетени ризници, подпрени на копията си пред дългата ниска постройка край водата, онази с каменните плочи на покрива. В калната земя пред нея имаше забити два пилона и на всеки от дървените пръти висеше знаме. Едното изглеждаше червено, а другото — по-светло, бяло или жълто може би, но и двете бяха провиснали унило в безветрения сумрак и тя не можеше да е сигурна, че червеното е пурпурът на Ланистър. „Не е нужно да виждам лъва, достатъчни са мъртъвците, кой друг може да е освен Ланистър?“

И тогава се чу вик.

Двамата копиеносци се извърнаха към вика и се появи трети, който буташе пред себе си пленник. Беше вече много тъмно, за да се видят лицата им, но пленникът носеше лъскав стоманен шлем и когато Аря видя рогата, разбра, че е Джендри. „Ах, ти, глупав глупав глупав ГЛУПАВ!“ — помисли тя. Искаше й се да го ритне.

Пазачите говореха високо, но бяха твърде далече, за да различи думите им, особено при това пърхане и грачене на враните наблизо. Един от копиеносците смъкна шлема от главата на Джендри и го попита нещо, но отговорът, изглежда, не му хареса, защото го удари през лицето с дръжката на копието си и го събори на земята. Онзи, който го бе заловил, го изрита, докато вторият копиеносец опитваше на главата си шлема с формата на бича глава. Накрая го изправиха и го подкараха към склада. Щом отвориха тежките дървени врати, навън изхвърча някакво момче, но един от пазачите го сграбчи за ръката и го повлече обратно. От сградата се чу хлипане и после — писък, толкова силен и пълен с болка, че Аря прехапа устна.

Стражите бутнаха Джендри и момчето вътре и залостиха вратата. Точно тогава лъхна въздишката на вятъра откъм езерото и знамената се размърдаха и се надигнаха. Едното на високия пилон беше със златния лъв, както Аря се боеше. На другото се виждаха три тичащи черни фигури по жълто като масло поле. Кучета, помисли тя. Беше ги виждала тези кучета, но къде?

Все едно. Единственото важно сега беше, че бяха хванали Джендри. Нищо, че наистина беше опърничав и глупав, трябваше да го измъкне. Чудеше се само дали знаят, че кралицата го иска.

Единият от стражите свали шлема си и нахлузи на главата си този на Джендри. Това я ядоса, но знаеше, че не може да направи нищо, за да го спре. Стори й се, че чу нови писъци от вътрешността на дългата постройка, но бяха приглушени от дебелите стени и не беше сигурна.

Задържа се достатъчно дълго и видя смяната на стражата, а покрай това — и много други неща. Идваха и си отиваха други мъже. Водеха конете си до потока на водопой. От гората се върна ловна група, — носеха на прът убита сърна. Тя ги погледа как я изкормиха и след това накладоха огън от другата страна на потока, и миризмата от печащото се месо странно се смеси с вонята на гнила леш. Празният й корем изръмжа и тя се уплаши, че ще повърне. Очакваната храна изкара още мъже от къщите, почти всички облечени в опърпани плетени ризници и кожа. Когато сърната се изпече, отнесоха най-добрите късове в една от къщите.

Аря реши, че тъмното ще й позволи да пропълзи и да освободи Джендри, но пазачите запалиха факли. Някакъв скуайър занесе на двамата пазачи пред дървената врата месо, а след малко при тях дойдоха други двама и взеха да си подават мях с вино. След като го пресушиха, другите си отидоха, но първите двама останаха, подпрени на копията си.

Нощта бе черна и тънкият лунен сърп ту се показваше, ту се скриваше зад тичащите облаци. „Тиха като сянка“ — припомни си тя и запристъпва през дърветата. В тази тъмница не смееше да затича от страх да не се спъне в някой корен и да падне. Вляво от нея Окото на боговете тихо приплясвашев брега. Вдясно вятърът въздишаше в клоните и листата шумоляха и помръдваха. В далечината се носеше вълчи вой.

Ломи и Горещата баница едва не напълниха гащите, когато излезе от дърветата зад тях.

— Тихо — скастри ги тя и сложи ръка на рамото на Невестулката, за да не побегне.

Горещата баница я зяпна ококорен.

— Мислехме, че сте ни оставили. — Държеше късия меч, който Йорен бе взел от златния плащ. — Уплаших се да не си вълк.

— Джендри къде е? — попита Ломи.

— Хванаха го — прошепна Аря. — Трябва да го измъкнем. Баница, трябва да ми помогнеш. Ще се промъкнем, ще убием пазачите и след това ще отворим вратата.

Горещата баница и Ломи се спогледаха.

— Колко са?

— Не можах да ги преброя — призна Аря. — Поне двайсет, но на вратата са само двама.

Горещата баница изглеждаше готов да зареве.

— Не можем да надвием двайсет.

— Ти трябва да надвиеш само един. Аз ще се оправя с другия, измъкваме Джендри и бягаме.

— Трябва да се предадем — каза Ломи. — Просто да отидем и да се предадем.

Аря поклати упорито глава.

— Тогава просто го остави, Ари — замоли я Ломи. — Те не знаят за нас. Ако се скрием, ще си отидат и няма да ни търсят. Знаеш го. Не е наша вината, че са хванали Джендри.

— Ломи, много си тъп — отвърна му Аря ядосано. — Ти ще умреш, ако не измъкнем Джендри. Кой ще те носи?

— Ти и Горещата баница.

— През цялото време, без никой друг да ни помага? Няма да можем. Джендри беше силният. Все едно, приказките ти не ме интересуват, аз се връщам за него. — Погледна Горещата баница. — Идваш ли?

Той погледна Ломи, после нея и пак Ломи.

— Ще дойда — отвърна с неохота.

— Ломи, ти пази Невестулката тук.

Той хвана момиченцето за ръката и го придърпа към себе си.

— А ако дойдат вълците?

— Тогава им се предай — посъветва го Аря.

Докато стигнат до селото, сякаш изтекоха часове. Баницата непрекъснато се спъваше в тъмното, залиташе и падаше, и Аря трябваше да го изчаква и да се връща да го вдига. Накрая го хвана под мишницата и го поведе през дърветата.

— Просто мълчи и върви.

Когато очите им успяха да различат смътното мъждукане на огньовете в селцето под черното небе, му каза:

— В края на гората има обесени мъртъвци, но няма защо да се боиш от тях, само запомни, че страхът сече по-силно от мечовете. Трябва да се доближим съвсем тихо и бавно. — Горещата баница кимна.

Тя първа пропълзя под дългата платформа на бесилката и зачака от другата страна, Горещата баница се появи пребледнял и задъхан, с окървавено и издраскано лице и ръце. Понечи да каже нещо, но Аря опря пръст на устните му. На четири крака запълзяха покрай бесилката под полюшващите се от вятъра мъртъвци. Баницата нито погледна нагоре, нито издаде звук.

Докато враната не кацна на гърба му и той не ахна приглушено.

— Кой е там? — изведнъж прогърмя глас в тъмното.

И Горещата баница скочи на крака.

— Предавам се! — Хвърли меча и десетина врани заграчиха сърдито и запляскаха с криле около обесените. Аря го сграбчи за глезена и се опита да го смъкне долу, но той се отскубна, затича напред и замаха с ръце. — Предавам се, предавам се!

Тя скочи и измъкна Игла, но изведнъж мъжете я обградиха отвсякъде. Аря замахна към най-близкия, но той посрещна удара й с облечената си в стомана ръка, друг я удари с юмрук в корема и я събори на земята, а трети измъкна меча от ръката й. Когато се опита да го хапе, зъбите й изтракаха в студеното и мръсно плетиво на ризницата.

— Охо, я ни вижте колко сме люти! — засмя се мъжът. Ударът на железния му юмрук я зашемети.

Говореха над нея, но Аря не можеше да разбере думите им. Ушите й кънтяха. Когато се опита да изпълзи, земята под нея се раздвижи. „Взели са ми Игла!“ Срамът от това я уязви повече от болката, а я болеше много. Джон й го беше дал този меч. Сирио я беше учил как да го използва.

Накрая някой я изправи на колене. Горещата баница също бе коленичил пред най-високия мъж, когото Аря бе виждала в живота си, същинско чудовище от приказките на баба Нан. Така и не беше видяла кога и откъде се появи великанът. Три черни псета тичаха по избледняложълтото му връхно палто, а лицето му изглеждаше кораво като изсечено от камък. Изведнъж Аря се сети къде беше виждала тези псета. В нощта на турнира в Кралски чертог всички рицари бяха окачили щитовете си пред шатрите. „Онзи там е на брата на Хрътката — беше й казала Санса, когато минаха край черните кучета на жълто поле. — Той е по-голям и от Ходор, ще видиш. Наричат го Яздещата планина.“

Аря отпусна глава. Почти не забелязваше какво става наоколо.

Горещата баница издаде другите.

— Ще ни заведете при тях — каза Планината и ги остави. След това Аря се затътри покрай мъртъвците, които се поклащаха на бесилката, а Горещата баница говореше на пленилите ги как ще им прави топли банички и плодови питки, само да не го бият. С тях тръгнаха четирима. Един носеше факел, един — дълъг меч; двама бяха с копия. Намериха Ломи там, където го бяха оставили, под дъба.

— Предавам се — ревна той веднага щом ги видя и хвърли копието си. — Предавам се. Моля ви.

Мъжът с факела огледа под дърветата.

— Ти ли си последният? Хлебарчето вика, че имало и момиче.

— Тя избяга, щом чу, че идвате — каза Ломи. — Вдигнахте много шум.

А Аря помисли: „Бягай, Невестулке, бягай колкото можеш по-надалеч и не се връщай тук.“

— Кажете ни къде можем да го намерим онзи курвенски син Дондарион и ще ви дадем топло ядене.

— Кой? — попита тъпо Ломи.

— Казах ви аз, тая сган не знае повече от ония трътки в селото. Само си губим времето.

Един от копиеносците се наведе над Ломи.

— Нещо кракът ли не ти е наред, момче?

— Ранен съм.

— Можеш ли да вървиш? — Гласът му прозвуча загрижено.

— Не — отвърна Ломи. — Трябва да ме носите.

— Така ли мислиш? — Мъжът вдигна копието съвсем небрежно и заби острието му в мекото гърло на момчето. На Ломи така и не му остана време пак да ги помоли за милост. Само изхърка — и край. Когато мъжът измъкна копието си, от дупката швирна силна струя кръв. — Да сме го носели, вика.