Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (18)

ТИРИОН

— Вече не спя като на младини — каза му Великият майстер Пицел като извинение за ранната среща. — Предпочитам да стана рано, още по тъмно, вместо да се излежавам неспокойно в постелята и да се притеснявам за неизпълнени задачи — рече той, макар да изглеждаше полузаспал, докато го казваше, заради натежалите клепачи.

В проветривите покои под покрива с гарваните момичето му им сервираше сварени яйца, варени сливи и каша, докато Пицел му сервираше надутите си превземки.

— В тези тъжни времена, при толкова много глад, смятам, че е редно трапезата ми да е оскъдна.

— Похвално — съгласи се Тирион и счупи едно по-голямо кафяво яйце, което неприлично му напомняше за петнистата плешива глава на Великия майстер Пицел. — Аз обаче се придържам към друг възглед. Има ли храна — изяж я, след като утре може и да няма. — Усмихна се. — Кажете ми, и гарваните ви ли са такива ранобудници?

Пицел поглади снежнобялата си брада, падаща на гърдите му.

— Несъмнено. Да пратя ли за перо и мастило, след като се нахраним?

— Не е нужно. — Тирион сложи писмата на масата до купата си с кашата — два еднакви, здраво затегнати и запечатани с восък в двата края свитъка пергамент. — Отпратете момичето си, за да можем да поговорим.

— Остави ни, дете — заповяда Пицел и прислужничето бързо излезе от стаята. — Та тези писма…

— Те са за очите на Доран Мартел, принца на Дорн. — Тирион обели яйцето, посоли го и отхапа. — Едно писмо — две копия. Пратете най-бързите си птици. Работата е от изключителна важност.

— Ще ги изпратя веднага щом закусим.

— Пратете ги веднага. Варените сливи ще почакат. Кралството не може да чака. Лорд Ренли е повел войската си по пътя на розите, а никой не знае кога лорд Станис ще отплава от Драконов камък.

Пицел примига.

— Ако милорд държи…

— Милорд държи.

— Тук съм, за да служа. — Майстерът се надигна тежко и служебната му верига тихо издрънча. Беше тежка вещ, дузина майстерски нашийници, преплетени и свързани един с друг, и украсени със скъпоценни камъни. И освен това на Тирион му се струваше, че халките от злато, сребро и платина далеч надвишават другите от по-прости метали.

Пицел се движеше толкова мудно, че на Тирион му остана време да довърши яйцето си и да опита от сливите — преварени и воднисти за вкуса му — преди плясъкът на криле да го подкани да стане. Видя тъмния силует на гарвана на фона на избледняващото утринно небе, обърна се и закрачи енергично към лабиринта от рафтове в другия край на стаята.

Майстерските лекове представляваха впечатляваща гледка: дузини стъкленици, запечатани с восък, стотици запушени с тапи шишенца, не по-малко бутилчици от млечно стъкло, безброй бурканчета с изсушени билки и всяко от тях — прилежно етикирано с изрядния почерк на самия Пицел. „Какъв подреден ум — помисли Тирион; и наистина, разгадаеше ли човек веднъж подредбата им, лесно беше да се увери, че всяко лекарство си е точно на мястото. — И колко интересни неща“. Забеляза сънна отвара и „нощна утехи“, маков сок и „очите на Лис“, „сива шапчица“ на прах, „вълче проклятие“ и „демонски танц“, отрова от гущер, вдовишка кръв…

Изправен на пръсти и изпънат нагоре, успя да се добере и издърпа от най-горния рафт едно малко прашно шишенце. След като прочете етикета, се усмихна и го пъхна в ръкава си.

Беше се върнал на масата и си белеше ново яйце, когато Великият майстер Пицел се смъкна тромаво по стълбата.

— И това свършихме, милорд. — Старецът се разположи отново на стола си. — Такова нещо… да, трябва да се свърши веднага, наистина… изключителна важност, казвате?

— О, да. — Тирин прецени, че кашата е твърде гъста и че й трябват масло и мед. Маслото и медът несъмнено рядко се намираха напоследък в Кралски чертог, макар че лорд Джилс ги снабдяваше добре в замъка. Половината храна, която ядяха в последно време, идваше или от неговите земи, или от владенията на лейди Танда. Росби и Стоукуорт се намираха недалече от града, на север, и все още бяха незасегнати от войната.

— Самият принц на Дорн значи. Мога ли да попитам…

— По-добре недейте.

— Както кажете. — Любопитството на Пицел беше така презряло, че Тирион почти го усещаше на вкус. — Може би… кралският съвет…

Тирион чукна с дървената лъжица по ръба на купата.

— Съветът съществува, за да съветва краля, майстер.

— Така е — отвърна Пицел. — А кралят…

— …е тринадесетгодишно момче. Аз говоря с неговия глас.

— Така е. Наистина. Ръката на самия крал. Но все пак… вашата премилостива сестра, нашата кралица регент, тя…

— …тя носи огромна тежест на прелестните си бели рамене. Не изпитвам желание да увеличавам тази тежест. А вие? — Тирион килна глава на една страна и изгледа питащо Великия майстер.

Пицел сведе поглед към паницата си. Нещо в разноцветния кривоглед поглед на Тирион караше хората да се свиват от неудобство. Той го знаеше и добре се възползваше от това.

— Аа — промърмори старецът над сливите си. — Несъмнено сте прав, милорд. Колко деликатно от ваша страна да… да й спестите това… бреме.

— Просто съм си такъв. Деликатен. — Тирион върна вниманието си на незадоволителната каша. — Церсей е единствената ми сестра в края на краищата.

— И при това жена, разбира се — каза Великият майстер Пицел. Изключително необикновена жена, но все пак… не е малко да се грижиш за всички нужди на кралството, въпреки крехкостта на нейния пол…

„О, да. Крехка сърничка е тя, питай само Едард Старк.“

— Доволен съм, че споделяте братската ми загриженост. И ви благодаря също за гостоприемната трапеза. Но ни чака дълъг ден. — Той се смъкна от високия стол. — Ще бъдете ли така добър да ме уведомите веднага щом се получи отговор от Дорн?

— Както кажете, милорд.

— И само мен.

— Ама… разбира се.

Покритата със старчески лунички ръка на Пицел се впи в дългата брада както ръка на удавник се впива в подхвърленото въже. Това възрадва сърцето на Тирион. „Един“ — помисли той.

Заклати се едва-едва през вътрешния двор и сакатите му, недораснали крака застенаха на всяка стъпка. Слънцето вече се беше вдигнало и в замъка цареше утринна суматоха. По стените крачеха стражи, а рицари и войници се упражняваха из двора със затъпени оръжия. Брон седеше на ръба на един кладенец наблизо. Край него минаха полюшвайки съблазнително бедра две засукани слугинчета, понесли голям плетен кош с пране, но наемникът не ги удостои с поглед.

— Брон, направо ме отчайваш. — Тирион махна с ръка към женичките. — При такава сладка гледка пред тебе да гледаш само как някаква пасмина простаци дрънкат с железата си.

— В този град има поне сто бардака, където с един пробит медник мога да купя колкото женски поискам — отвърна Брон, — но някой ден животът ми може да зависи от това дали съм гледал внимателно простаците ти. — Той се изправи. — Кое е онова момче със синия сюртук с трите очи на щита?

— Някакво странстващо рицарче. Талад, мисля, че се казва. Защо?

Брон отметна падналия на челото му кичур.

— Той е най-добрият. Но само го виж как влиза в ритъм, нанася едни и същи удари в същия ред при всяка атака. — Наемникът се ухили. — Това ще му изяде главата в деня, в който ми излезе насреща.

— Той се е клел на Джофри. Едва ли ще излезе срещу теб.

Тръгнаха през двора, като Брон съобрази дългите си крачки с куцукането на Тирион. Наемникът напоследък изглеждаше почти порядъчно. Тъмната му коса беше измита и вчесана, лицето — гладко обръснато, и носеше черните доспехи на офицер от Градската стража. От раменете му се влачеше плащ в пурпура на Ланистър и с извезани със златен конец ръце. Тирион му го бе подарил, когато го назначи за капитан на личната си гвардия.

— Колко молители имаме днес? — запита той.

— Почти трийсет — отвърна Брон. — Повечето са с оплаквания или искат нещо, както винаги. Любимката ти се върна.

— Лейди Танда? — Тирион изпъшка.

— Пажът й. Пак те кани на вечеря. Ще има сърнешки бут, пълнени гъски със сос от боровинки и…

— …и дъщеря й — довърши кисело Тирион. От мига в който пристигна в Червената цитадела, лейди Танда го беше подхванала, въоръжена с безкрайния си арсенал от месеници със змиорка, глигани и една от друга по-апетитни гозби. Кой знае откъде й беше хрумнало, че едно уродливо джудже като него е най-подходящият съпруг за дъщеря й Лолис — дебела, мекушава и слабоумна, тридесет и три годишна и още девственица, според мълвата. — Изпрати й съжалението ми.

— Не си ли падаш по пълнени гъски? — ухили се злобно Брон.

— Май ти ще трябва да изядеш гъската и да се ожениш за девицата. Или я по-добре прати Шага.

— Шага по-скоро ще изяде девицата и ще се ожени за гъската — отбеляза Брон. — Все едно, Лолис тежи повече от него.

— Факт — съгласи се Тирион, докато минаваха през засенчената от двете кули алея. — Кой друг иска да ме види?

Наемникът стана по-сериозен.

— Дошъл е един лихвар от Браавос, държи там някакви изрисувани хартийки. Иска да се види с краля за изплащането на някакъв заем.

— Сякаш Джоф може да брои до повече от двайсет. Прати го на Кутрето. Той ще намери начин да го отсрочи. Друг?

— Някакво лордче от Тризъбеца. Казва, че хора на баща ти му изгорили замъка, изнасилили жена му и избили всичките му селяни.

— Мисля, че на това му викат война. — Тирион надуши тук ръчичките на Грегър Клегейн или на сир Амори Лорч, или на другия любим пес на баща му, онзи Кохорик. — Какво иска от Джофри?

— Нови селяни. Бил е целия този път, за да хленчи колко верен бил и да проси обезщетение.

— Ще му отделя време утре. — Искрено верен или просто отчаян, един дошъл с оплакване лорд от реките можеше се окаже полезен. — Погрижи се да му осигурят удобна стая и топла храна. Прати му и ботуши. Здрави, в знак на уважение от крал Джофри. — Малко показна щедрост никога не вреди.

Брон кимна късо.

— Струпала се е и една пасмина хлебари, месари и търговии на зеленчук. Искат да ги чуеш.

— Казах им го последния път. Нямам какво да им дам. — До Кралски чертог стигаше много тънка струйка от обичайния приток на храни и повечето беше за замъка и гарнизона. Цените на зеленчука, корените, брашното и плодовете се бяха вдигнали убийствено високо и Тирион не искаше и да мисли що за месо отива в казаните на жалките гостилнички в Квартала на бълхите. Надяваше се да е риба. Все още разполагаха с реката и морето… поне докато не доплаваше лорд Станис.

— Искат закрила. Снощи опекли някакъв хлебар в собствената му пещ. Тълпата ревяла, че взима много за хляба.

— А той взимал ли е?

— Няма възможност да го отрече.

— Не са го изяли, нали?

— Не, доколкото чух.

— Следващия ще го изядат — заяви мрачно Тирион. — Давам им колкото мога закрила. Златните плащове…

— Твърдят, че в тълпата имало и златни плащове — каза Брон. — Искат да говорят лично с краля.

— Глупаци. — Беше ги отпратил с думи на съжаление; племенникът му щеше да ги изгони с камшици и копия. Почти го изкушаваше да го позволи… но не, не биваше. Рано или късно все някой враг щеше да налети на Кралски чертог и драговолни изменници отсам градските стени бе последното нещо, което можеше да се желае. — Кажи им, че крал Джофри споделя техните опасения и ще направи за тях всичко, което е по силите му.

— Те искат хляб, а не обещания.

— Ако днес им дам хляб, утре пред портите ще се струпат два пъти повече. Кой още?

— Един черен брат от Вала. Стюардът твърди, че донесъл някаква изгнила ръка в буркан.

Тирион се усмихна вяло.

— Изненадан съм, че никой още не я е изял. Май ще трябва да го видя. Да не е Йорен случайно?

— Не е. Някакъв рицар. Торн.

— Сир Алисър Торн? — От всички черни братя, които Тирион Ланистър бе опознал на Вала, сир Алисър Торн най-малко му допадаше. Вечно кисел и страшно мнителен човек с болезнено чувство за собствената си значимост. — Като си помисли човек, не държа особено да се видя със сир Алисър точно сега. Намери му някоя по-забутана килия, където не са сменяли чергите от една година, и да почака, докато ръката поизгние още.

Брон се изсмя сухо и си тръгна по работата, а Тирион се заизкачва с усилие по витото стълбище. Закуцука през външния двор и чу ръждясалото скърцане на вдигащия се портикул. Сестра му чакаше с голяма свита при главната порта.

Яхнала снежнобялото си жребче, Церсей се извисяваше над него като богиня в лъскавата си зелена рокля.

— Братко — поздрави го тя малко хладно. Не беше доволна от начина, по който се бе справил с Джанос Слинт.

— Ваша милост. — Тирион се поклони. — Тази сутрин изглеждате прекрасно. — Коронката й беше златна, плащът — хермелинов. Зад нея на конете си седяха мъжете от най-близкото й обкръжение: сир Борос Блънт от Кралската гвардия, в бялата си люспеста броня и навъсен, както винаги; сир Бейлон Суан, с окачения лък на посребреното седло; лорд Джилс Росби, с влошаващата му се напоследък хриплива кашлица; пиромантът Халайн от Гилдията на алхимиците; както и новият фаворит на кралицата, братовчед им Лансел Ланистър, скуайър на покойния й съпруг, скочил набързо до рицарство по настояване на вдовицата. Придружаваше ги Вилар с двайсет гвардейци. — Накъде сте тръгнали този ден, сестро? — запита Тирион.

— Обикалям портите да огледам новите скорпиони и огнехвъргачки. Не мога да си помисля, че всички можем да сме толкова безразлични към защитата на града, колкото, изглежда, си ти. — Церсей го прикова с ясните си зелени очи, така красиви дори в презрението си. — Уведомиха ме, че Ренли Баратеон е тръгнал в поход от Планински рай. Тръгнал е по Пътя на розата, с цялата си сила.

— Варис ми докладва същото.

— До пълнолуние може да стигне тук.

— Не и при сегашната си ленивост — увери я Тирион. — Пирува всяка нощ в различен замък и свиква дворцови съвети на всеки кръстопът.

— И всеки ден все повече хора се стичат под знамената му. Казват, че войската му вече наброявала сто хиляди въоръжени воини.

— Доста преувеличено изглежда.

— Но той има зад себе си войските на Бурен край и на Планински рай, дребен глупако! — сопна му се Церсей. — Всички знаменосци на Тирел освен Редвин, за което би трябвало да ми благодариш. Докато държа в ръцете си тези двама негови пъпчиви близнаци, лорд Пакстър ще си клечи в Арбор и ще се радва, че е извън играта.

— Жалко, че позволи на Рицаря на цветята да се изплъзне от хубавите ти пръстчета. Все пак, освен нас Ренли си има други грижи. Баща ни в Харънхъл, Роб Старк при Речен пад… на негово място щях да постъпя по същия начин. Ще напредвам бавно, ще се перча с мощта си да я види цялата страна, ще гледам и ще изчаквам. Нека съперниците ми да се състезават, а аз да си карам живота. Ако Старк ни надвие, югът ще падне в ръцете на Ренли като зряла круша и той няма да изгуби и един човек. А ако нещата тръгнат по друг начин, ще ни налети, когато сме най-слаби.

Церсей не остана доволна.

— Искам да накараш татко да доведе армията си в Кралски чертог.

„Където за нищо няма да послужи освен за личната ти безопасност.“

— Ти могла ли си някога да накараш баща ни да направи каквото и да е?

Церсей пренебрегна съдържателния му въпрос.

— И кога все пак смяташ да освободиш Джайм? Той струва колкото сто като тебе.

Тирион се усмихна криво.

— Моля те, не го казвай това на лейди Старк. Не разполагаме със сто като мен за размяна.

— Татко трябва да е полудял да прати теб. Ти си повече от безполезен. — Церсей рязко дръпна юздите, завъртя в кръг жребеца и подкара енергично през портата, хермелиновият плащ се развя зад гърба й. Свитата препусна след нея.

Всъщност Ренли Баратеон не плашеше Тирион и наполовина колкото брат му Станис. Народът обичаше Ренли, но той никога не беше водил мъже на война. Станис беше друга порода: хладен, твърд и неумолим. Само да можеха да разберат някак какво точно става в Драконов камък… но никой от рибарите, на които плати да поогледат какво става на острова, не се беше върнал, а доносниците, за които Варис го уверяваше, че е присадил в двора на Станис, мълчаха злокобно. Но в открито море бяха забелязали пъстрите корпуси на лисенски бойни галери, а Варис бе получил сведения от Мир за наемни капитани, постъпили на служба за Драконов камък. „Ако Станис нападне по море, докато брат му Ренли щурмува портите, скоро ще набучат главата на Джофри на пика. По-лошото е, че и моята ще е до неговата.“ Потискаща мисъл. Трябваше да обмисли как да измъкне поне Шае от града, ако дойдеше най-лошото.

Подрик Пейн стоеше до вратата на солария и много съсредоточено оглеждаше пода.

— Той е вътре — изломоти той на токата на колана на Тирион. — В солария ви, милорд. Съжалявам.

Тирион въздъхна.

— Погледни ме, Под. Много ме изнервя, когато говориш на предницата на гащите ми, особено ако не съм ги обул. Кой е в солария ми?

— Лорд Кутрето. — Подрик едва-едва вдигна очи към лицето му и отново ги сведе. — Тоест, лорд Петир. Лорд Белиш. Надзорникът на хазната.

— Така го изреди, че го изкара цяла тълпа. — Момчето се присви като ударено и Тирион се почувства виновен.

Лорд Петир се беше разположил в креслото до прозореца, вяло отпуснат в жакета си с цвят на зряла слива и жълта сатенена пелерина, отпуснал на коляното си облечената си в ръкавица ръка.

— Кралят се бие със зайци с арбалет — каза той. — Зайците печелят. Елате да видите.

Тирион трябваше да се вдигне на пръсти, за да погледне. На земята лежеше един мъртъв заек; друг помръдваше дългите си уши, готов да издъхне поради металната стрела в хълбока си. По земята се валяха пръснати стрели като пометени от буря сламки.

— Пусни! — изрева Джоф. Зайчарят пусна заека, който държеше за ушите, и животинчето профуча напред на дълги подскоци. Джофри дръпна спусъка на арбалета и стрелата излетя на цели две стъпки встрани от целта. Зайчето спря, изправено на задните си лапи, и помръдна носле към краля. Джоф изруга и се извърна рязко да опъне тетивата, но докато зареди, животното беше избягало. — Друг! — Зайчарят бръкна в кафеза. Новият заек профуча като кафява резка пред каменната стена, а прибързаният изстрел на Джофри за малко да удари сир Престън в слабините.

Кутрето обърна гръб на прозореца.

— Момче, заешко в гърне обичаш ли? — попита той Подрик Пейн. Под се загледа в ботушите на госта — хубави ботуши от вапцана в яркочервено кожа с черни шевици.

— 3-з-а ядене ли, милорд?

— Влагай пари в гърнетата — посъветва го Кутрето. — Зайците скоро ще станат истинска напаст в този замък. Ще трябва да ядем заешко по три пъти на ден.

— По-добре от плъхове на скара — каза Тирион. — Под, остави ни. Освен ако лорд Петир не желае нещо освежаващо?

— Благодаря, не. — Кутрето го стрелна с насмешливата си усмивка. — Казват, че пиеш ли с джудже, се събуждаш на Вала. Нездравата ми бледнина само изпъква на черно.

„Не се безпокойте, милорд — помисли си Тирион. — За вас готвя друго, не е Валът.“ Седна на един висок, отрупан с възглавнички стол и каза:

— Днес изглеждате много елегантно.

— Ранихте ме. Стремя се да изглеждам елегантно всеки ден.

— Този жакет нов ли е?

— Нов е. Много сте наблюдателен.

— Сливово и жълто. Да не би да са цветовете на дома ви?

— Не, но на човек му омръзва всеки ден да носи един и същи цвят. За мен поне е досадно.

— И ножът ви е много хубав.

— Нима? — Очите на Кутрето блеснаха лукаво. Той извади ножа и го огледа небрежно, сякаш го виждаше за пръв път. — Валирианска стомана, с дръжка от драконова кост. Но малко простоватичко изделие. Ваш е, ако го харесвате.

— Мой? — Тирион го изгледа продължително. — Не. Не мисля. Мой — едва ли.

„Знае, проклетият нещастник. Знае, и знае, че аз знам, и се мисли за недосегаем.“

Ако някой наистина се беше бронирал в злато, то това беше Петир Белиш, не Джайм Ланистър. Прословутата броня на Джайм беше само позлатена стомана, докато Кутрето, ах, Кутрето… Тирион беше понаучил някои неща за миличкия Петир, доста обезпокоителни.

Преди десет години Джон Арин му беше дал една малка митница, където лорд Петир скоро се бе отличил, снасяйки в хазната три пъти повече от всички други кралски събирачи на такси и данъци. Крал Робърт беше прахосвал с широка ръка. Човек като Петир Белиш, с неговата дарба да тръкне два златни дракона между пръстите си и да изкара три, беше безценен за Ръката на краля. Кутрето се беше издигнал бързо като стрела. За три години, откакто бе дошъл в двора, вече държеше поста надзорник на хазната и беше член на малкия съвет, а днешните приходи на короната десет пъти надвишаваха сумите при неговия войнствен предшественик… въпреки че дълговете на короната също така бяха нараснали. Майстор жонгльор беше този Петир Белиш.

О, беше умен. Той не просто събираше златото и го заключваше в кралската хазна, не. Той плащаше с обещания кралските дългове, а наличното кралско злато вкарваше в работа. Купуваше фургони, кораби, магазини, къщи. Зърно изкупуваше, когато имаше в изобилие, а продаваше хляб, когато настъпеше оскъдица. Купуваше вълна от север, лен от юг и дантела от Лис, трупаше, местеше, боядисваше, продаваше. Златните дракони се плодяха и размножаваха, а Кутрето ги раздаваше в заем и ги връщаше с потомство.

И междувременно наместваше на подходящи места хората си. Пазителите на ключовете бяха негови, и четиримата. Кралският банкер и Пазителят на везните бяха хора, които той назначаваше. Служителите в трите монетосекарници. Началници на пристанища, селски бирници, митничари, собственици на фактории за вълна, събирачи на десятък, касиери, доставчици на вино… на всеки десет деветима бяха хора на Кутрето. Общо взето бяха хора от средно потекло — синове на търговци, дребни благородничета, понякога чужденци дори, но ако можеше да се съди по постиженията им — много по-способни от знатните си предшественици.

На никого не беше му хрумвало да оспорва назначенията, а и защо? Кутрето не представляваше заплаха за никого. Умен, усмихнат, приятел с всички, винаги в състояние да намери толкова злато, колкото поиска кралят или Ръката, и въпреки всичко човек с невзрачно потекло, малко по-високо от това на дребен рицар — не беше човек, който може да събуди опасения. Нямаше знаменосци, които да свика, нито своя васална войска, нямаше си здрава крепост, нито владения, за които си струва да се говори, нито перспективи за брак с високопоставен дом.

„Но смея ли да го докосна? — зачуди се Тирион. — Дори да е изменник?“ Никак не беше сигурен, че ще може, особено сега, в разгара на войната. След време можеше да замени постепенно хората на Кутрето на ключови позиции със свои, но…

Откъм двора доехтя вик.

— А, Негова милост уби заек — отбеляза лорд Белиш.

— Явно е бил от бавните — каза Тирион. — Милорд, вие сте били осиновен в Речен пад. Разправят, че сте отраснали в много близки отношения с Тъли.

— Може да се каже. С момичетата особено.

— Колко близки?

— Взех им девствеността. Това достатъчно ли е?

Лъжата — Тирион беше повече от сигурен, че е лъжа — бе поднесена с такава небрежна лекота, че не беше трудно човек да го повярва. Възможно ли беше Кейтлин Старк да е лъгала? За дефлорацията си, както и за камата? Колкото по-дълго живееше Тирион, толкова повече се уверяваше, че нищо на този свят не е просто и че истината е твърде оскъдна.

— Дъщерите на лорд Хостър не ме обичат — призна той. — Съмнявам се, че ще се вслушат, каквото и предложение да им направя. Виж, ако дойдат от вас, същите думи сигурно ще им прозвучат по-сладко.

— Зависи от думите. Ако смятате да им предложите Санса в замяна на своя брат, по-добре не си губете времето. Джофри няма да се откаже от кукличката си, а лейди Кейтлин не е толкова глупава, че да размени Кралеубиеца за някаква си пикла, дори да е собствената й изтърсачка.

— Мисля да хвана и Аря. Пратил съм хора да я издирят.

— Едно е да търсиш, друго — да намериш.

— Ще го имам предвид, милорд. Всеки случай, надявах се, че ще можете да склоните лейди Лиза. За нея съм подготвил по-сладко предложение.

— Лиза е по-отстъпчива от Кейтлин, вярно е… но освен това е и по-страхлива, и доколкото разбирам, ви мрази.

— Убедена е, че има основание. Докато й гостувах в Орлово гнездо, настояваше, че аз съм убил мъжа й, и изобщо не беше склонна да изслуша опроверженията ми, — Тирион се наведе напред. — Ако й предам истинския убиец на Джон Арин, може би ще гледа по-благосклонно на мен.

Кутрето изправи гръб.

— Истинският убиец? Признавам, събудихте любопитството ми. Кого предлагате?

Този път се усмихна Тирион.

— Подаръци давам на приятели, без да търся отплата. Лиза Арин би трябвало да разбере това.

— Приятелството й ли ви трябва, или мечовете й?

— И двете.

Белиш поглади изрядно подкастреното черно връхче на брадата си.

— Лиза си има своите тревоги. Хората от клановете вилнеят из Лунните планини, на много по-големи банди отпреди… и по-добре въоръжени.

— Тъжно — каза Тирион Ланистър, който ги беше въоръжил. — С това бих могъл да й помогна. Една дума от мен…

— И какво ще й струва тази дума?

— Искам лейди Лиза и синът й да признаят Джофри за крал, да му се закълнат във васална вярност и да…

— …да обявят война на Старките и на Тъли? — Кутрето поклати глава. — Не, Ланистър. Лиза никога няма да прати рицарите си срещу Речен пад.

— Няма и да я моля за подобно нещо. Имаме си достатъчно врагове. Ще използвам силата й, за да се противопостави на лорд Ренли или на лорд Станис, ако се размърда от Драконов камък. В замяна ще й предложа правосъдие за кончината на Джон Арин и мир в Долината. Дори ще назнача онова нейно ужасно дете за Гарант на Изтока, като баща му преди него. — „Искам да го видя да лети“ смътно нашепна в паметта му гласа на момчето. — И за да потвърдя сделката, ще й дам в залог племенничката си.

С удоволствие забеляза искрената изненада в сиво-зелените очи на Петир Белиш.

— Мирцела?

— Когато порасне, може да се омъжи за младия лорд Робърт. Дотогава ще бъде повереница на лейди Лиза в Орлово гнездо.

— И какво мисли Нейна милост кралицата за тази маневра? — След като Тирион сви рамене, Кутрето избухна в смях. — Как не се сетих! Вие сте един опасен дребосък, Ланистър. Да, тази песничка бих могъл да изпея на Лиза. — Отново коварната усмивчица и хитрата насмешка в очите. — Стига да си направя труда.

Тирион кимна и зачака. Знаеше, че Кутрето няма да мълчи безкрай.

— Е — продължи след дълга пауза лорд Петир. — А за мен какво държите в гърнето?

— Харънхъл.

Интересно беше да се наблюдава лицето му. Бащата на лорд Петир бе най-дребният от дребните владетели на кралството, дядо му — странстващ рицар без един акър собствена земя; самият той по рождение притежаваше не повече от няколко акра камениста земя по ветровития бряг на Пръстите. Харънхъл беше една от най-зрелите сливи в Седемте кралства, с богати и плодородни земи, огромният му замък бе един от най-могъщите в кралството… и толкова голям, че Речен пад, където Белиш бе отраснал осиновен от дома Тъли, за да бъде прогонен, когато се осмелил да погледне по-дръзко една от дъщерите на лорд Хостър, изглеждаше нищожно владение пред него.

Кутрето се засуети да оправи гънките на пелерината си, но Тирион забеляза алчния блясък в котешки хитрите му очи. „Спипах го“ — реши той.

— Харънхъл е прокълнат — каза след малко лорд Петир. Постара се да прозвучи отегчено.

— Сринете го тогава до основи и го изградете отново по ваш вкус. Пари няма да ви липсват. Смятам да ви направя владетел суверен на Тризъбеца. Тези речни лордчета доказаха, че са неблагонадеждни. Ще ви станат васали.

— Дори и Тъли?

— Ако изобщо остане някой Тъли, когато приключим.

Кутрето заприлича на малко момче, жилено, докато посяга към питата с мед. Опита се да се пази от пчелите, но медът бе толкова сладък…

— Харънхъл, с всичките негови земи и приходи — каза той. — С един удар вие бихте ме направили най-могъщия владетел в кралството. Не че съм неблагодарен, милорд, но… защо?

— Защото добре служихте на сестра ми в спора за наследството.

— Както стана с Джанос Слинт. Комуто наскоро дадоха същия този Харънхъл… за да му го вземат, след като престана да бъде полезен.

Тирион се изсмя.

— Хванахте ме, милорд. Какво да ви кажа? Искам да ми осигурите лейди Лиза. Джанос Слинт не ми трябваше. — Сви гърбавите си рамене. — Предпочитам по-скоро вие да седнете в Харънхъл, отколкото Ренли да седне на Железния трон. Не е ли пределно ясно?

— И още как. Давате ли си сметка, че може да ми се наложи отново да легна с Лиза Арин, за да получа съгласието й за този брак?

— Изобщо не се съмнявам, че сте подходящ за задачката.

— Веднъж казах на Нед Старк, че когато се намериш гол с грозна жена, единственото, което ти остава, е да затвориш очи и да се примириш. — Кутрето събра пръсти пред носа си и се втренчи в кривогледите очи на Тирион. — Дайте ми две денонощия, за да си приключа работите тук и да уредя кораб, който да ме откара до Града на гларуса.

— Звучи добре.

Гостът му стана.

— Тази сутрин беше много приятна, Ланистър. И полезна… за двама ни, вярвам. — Поклони се, закрачи към вратата и пелерината се развя като жълт облак след него.

„Двама“ — помисли Тирион.

Качи се в спалните си покои да изчака Варис, който скоро трябваше да се появи. Скоро, скоро — привечер някъде. Надяваше се да посети тази вечер Шае. Изненада се приятно, когато Галт от Каменните врани го уведоми само след час, че напудреният мъж чака на вратата.

— Жесток човек сте, да накарате Великия майстер да хленчи така — сгълча го евнухът. — Човекът една тайна не може да преглътне.

— Да не би да чувам врана да нарича гарвана черен? Или не държите да чуете какво предложих на Доран Мартел?

Варис се изкикоти.

— Може би птиченцата ми го казаха.

— Нима? — Точно това искаше да чуе. — Продължете.

— Дорнците засега се държаха настрана от тези войни. Доран Мартел е свикал знамената си, но нищо повече. Омразата му към дома Ланистър е добре известна и общото мнение е, че ще се присъедини към лорд Ренли. Вие искате да го разубедите.

— Всичко това е очевидно — каза Тирион.

— Единствената загадка е какво можете да предложите за съюза му. Принцът е сантиментален човек и още скърби за сестра си Елия и милото й бебе. Еля — така я наричаше той.

— Моят баща веднъж ми каза, че един лорд никога не позволява на чувството да се изпречва на пътя на амбицията… и ако се окаже, че имаме свободно място в малкия съвет, след като лорд Джанос облече черното…

— Едно място в съвета не е за пренебрегване — призна Варис, — но ще бъде ли достатъчно, за да накара един горд мъж да забрави убийството на сестра си?

— Защо да го забравя? — Тирион се усмихна. — Обещал съм да му доставя убийците на сестра му, живи или мъртви — както предпочита. След като войната свърши, естествено.

Варис го изгледа проницателно.

— Птиченцата ми казват, че принцеса Еля е извикала… определено име… когато дошли за нея.

— Една тайна продължава ли да е тайна, когато я научат всички? — В Скалата на Кастърли беше общоизвестно, че Грегър Клегейн е убил и Еля, и детето й. Говореха, че изнасилил принцесата още с кръвта и мозъка на бебето й по ръцете си.

— Тази тайна е заклет на баща ви човек.

— Баща ми ще е първият, който ще ви каже, че петдесет хиляди дорнци си струват едно бясно псе.

Варис поглади напудрената си буза.

— А ако принц Доран поиска и кръвта на лорда, заповядал на рицарите да извършат деянието…

— Бунтът се водеше от Робърт Баратеон. В крайна сметка всички заповеди са произтичали от него.

— Робърт не беше в Кралски чертог.

— Нито Доран Мартел.

— Така. Значи — кръв за гордостта му и място в съвета — за амбицията му. Злато и земя — това се разбира от само себе си. Сладко предложение… но прекаленото сладко може да е отровно. Ако аз бях принцът, щях да поискам нещо повече преди да посегна към питата с мед. Някакъв знак, че не ме мамят, някаква сигурна гаранция срещу измяна. — Варис се усмихна с най-мазната си усмивка. — Чудя се, коя точно ще му предложите?

Тирион въздъхна.

— Знаете го, нали?

— Щом го поставяте така — да. Томен. Не бихте могли да предложите Мирцела едновременно на Доран Мартел и на Лиза Арин.

— Напомнете ми никога повече да не играя с вас тези игрички на отгатване. Мамите.

— Принц Томен е добро момче.

— Стига да успея да го измъкна от Церсей и Джофри, докато е още малък, би могъл дори да порасне добър мъж.

— И добър крал?

— Джофри е крал.

— А Томен е наследник, ако нещо неприятно се случи с Негова милост. Томен, чийто нрав е толкова мил и забележително… податлив.

— Подозрителен ум имате, Варис.

— Ще го приема като похвала, милорд. Във всеки случай принц Доран едва ли ще прояви равнодушие към голямата чест, която му оказвате. Ловко, бих казал… но с един малък недостатък.

Джуджето се засмя.

— И той се казва Церсей?

— Какво струват държавните интереси пред майчината любов към милия плод на нейната утроба? Може би, заради славата на своя дом и сигурността на кралството, кралицата ще склони да бъде убедена да изпрати в залог Томен или Мирцела. Но и двамата? Със сигурност не.

— Това, което Церсей не знае, не би могло да ме уязви.

— А ако Нейна милост разкрие намеренията ви преди още да е съзрял този ваш план?

— Ами — отвърна той, — тогава със сигурност ще знам, че човекът, който й го е казал, определено е мой враг.

А когато Варис се изкиска, той си помисли: „Трима“.