Паул Целан
Corona ^[0]

От ръката ми хрупа есента своя лист: ние сме приятели.

Измъкваме времето от орехите и го учим да ходи:

времето пак се завръща в черупката.

 

В огледалото е неделя,

в съня си спим,

устата говори истина.

 

Окото ми плъзва надолу към пола на любимата:

ние се гледаме,

мълвим си тъмно,

обичаме се като мак и памет,

спим като вино в раковини,

като морето в струята кръв на луната.

 

Стоим прегърнати на прозореца, от улицата ни гледат:

време е да узнаят!

Време е камъкът да поиска да разцъфти,

в безпокойството да затупти сърце.

Време е да стане време.

 

Време е.

 

1952