Паул Целан
Прагът на бляна

С мазолести длани събираш ми зърното на тишината.

Душата ми сито му бе, седемнайсета делва е вече преляла —

градът, дето нощем живееш. Пред твоя прозорец стрък лайка се мята —

вечерях аз там прашец от цвета й… Би ли и тя издържала

 

на този покой като тебе? Не сте ли премного и двете?

Ще ида пред къщата в пясъка там вода да намеря бърже —

празна остана последната моя, осемнайсета делва, изпадна от нея ливадното цвете.

Как странно жълтеят косите ти! Твоя лазурен венец ще отвържа.

 

1948