Тери Пратчет, Нийл Геймън
Добри поличби (8) (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)

Събота

В ранната съботна утрин на последния ден на света небето беше по-червено от кръв.

Куриерът на „Интернешънъл експрес“ зави внимателно край ъгъла с петдесет и пет километра в час, превключи на втора и спря до тревната ивица.

Излезе от микробуса и мигом се метна в канавката, за да избегне прииждащия камион, изскочил иззад завоя с такава скорост, че като нищо надхвърляше сто и тридесет километра в час.

Стана, подбра си очилата, сложи си ги отново, извади пакета и папката, изтръска тревичките и калта от униформата си, после се сети да размаха юмрук подир скоростно отдалечаващия се камион.

— Трябва да ги забранят, камиони с камиони проклети, никакво уважение към другите на платното, винаги съм казвал, винаги съм казвал без кола, синко, ти си си един прост пешеходец…

Той слезе от тревната ивица, прескочи една ниска ограда и се намери край реката Ук.

Куриерът на „Интернешънъл експрес“ тръгна покрай реката с пакета в ръце.

По-нататък на брега седеше младеж, целият в бяло. Друг човек не се виждаше. Косата му беше бяла, кожата му — бледа като тебешир; седеше и се взираше нагоре-надолу по реката, като че се наслаждаваше на гледката. Приличаше на викториански поет точно преди охтиката и злоупотребата с наркотици да са го погнали насериозно.

Човекът от „Интернешънъл експрес“ не ги разбираше тези работи. Искам да кажа, едно време, всъщност не чак толкова отдавна, покрай брега на всеки десетина метра клечаха въдичари; ухажващите се двойки тук, в Съсекс, идваха по залез-слънце да слушат ромона и бълбукането на реката, да се държат за ръце и да се лигавят като влюбени птички. И те с Мод, неговата булка, бяха правили същото, преди да се оженят. Идваха тук да се мляскат и в един паметен случай да се изпраскат.

Менят се времената, размишляваше куриерът.

Сега по реката ведро плуваха бели и кафяви скулптури от пяна и мътилка и често я покриваха по протежение на метри. А там, където водната повърхност се виждаше, тя беше покрита с тънък колкото молекула лъскав петрохимикален слой.

Чу се силно пърпорене. Чифт гъски, благодарни, че отново са в Англия след дългия изтощителен полет над Северния Атлантик, кацнаха върху дъгоцветната вода и безследно потънаха.

Смешен стар свят, размишляваше куриерът. Ей ти го Ук, навремето най-красивата река в тази част на света, а сега — просто превъзнасяна индустриална клоака. Лебедите потъват на дъното, а пък рибите плуват отгоре. Е, това е то прогреса. Прогреса не можеш го спря.

Беше стигнал до мъжа в бяло.

— Ще извинявате, сър. Партизанско име Тебешира?

Човекът в бяло кимна и не каза нищо. Продължи да зяпа реката и да следи с поглед една впечатляваща скулптура от мътилка и пяна.

— Толкова е прекрасно — прошепна той. — Толкова е прекрасно, мътните да го вземат!

Куриера сякаш за миг загуби дар слово. После автоматичните му системи сработиха.

— Смешен е тоя стар свят, нали грешка няма, такова де, обикаляш цял свят и разнасяш това и онова и после ей го на, буквално си си вкъщи, така да се каже, искам да кажа аз съм роден и съм израсъл тука, сър, и до Средиземно море ходих, и в Де Мойн, а т’ва е в Америка, сър, а сега ей ме на тука и пратка за вас, сър.

Човекът с партизанско име Тебешира пое пакета, пое и папката и се подписа. Докато се подписваше, писалката — започваше със З, следваше петно и накрая свършваше с нещо, което би могло да е „еност“, а можеше да е и „яване“.

— Много съм ви задължен, сър — рече куриерът.

Той тръгна обратно по брега към натовареното шосе, където беше оставил микробуса, като се опитваше да не поглежда към реката.

Зад него мъжът в бяло отвори пакета. В него имаше корона — диадема от бял метал, инкрустирана с диаманти. Няколко секунди той я оглежда със задоволство, после си я сложи. Тя заблестя в лъчите на изгряващото слънце. После патината, която бе започнала да покрива сребърната й повърхност там, където пръстите му я бяха докоснали, плъзна по нея и я покри напълно; короната почерня.

Белият се изправи. Едно може да се каже за замърсяването на въздуха — изгревите са трепач. Сякаш някой е подпалил небето. А някоя небрежно захвърлена клечка кибрит би могла да подпали и реката, но, уви, за това време нямаше. Той знаеше къде и кога е срещата на Четиримата и се налагаше да побърза, за да стигне там днес следобед.

Може би ще подпали небето, помисли си той. И напусна мястото почти незабележимо.

Почти беше време.

Куриерът беше оставил микробуса си на тревната ивица до шосето с две платна. Той заобиколи откъм страната на шофьора (предпазливо, защото разни коли и камиони продължаваха да се носят като ракети по завоя), бръкна през отворения прозорец и взе графика от таблото.

Значи му оставаше още само една доставка.

Прочете внимателно инструкциите, написани на квитанцията.

Прочете ги пак, като обърна особено внимание на адреса и съобщението. Адресът се състоеше от една дума: Навсякъде.

След това написа с протеклата писалка кратка бележка до Мод, неговата жена. Тя гласеше просто: „Обичам те.“

После върна обратно графика на таблото, погледна наляво, погледна надясно и тръгна целенасочено да пресича шосето. Тъкмо го беше преполовил, когато една германска таратайка изхвърча иззад завоя — шофьорът й беше луднал от кофеин, от малки бели хапченца и от транспортния правилник на Европейската икономическа общност.

Куриерът сподири с поглед отдалечаващото се туловище на колата.

„Брей — помисли си той, — изтърва ме на косъм.“

После погледна канавката.

Ох, помисли си.

— ДА — потвърди глас иззад лявото му рамо или поне иззад спомена за лявото му рамо.

Куриерът се обърна — и погледна, и видя. Отначало не можеше да намери думите, не можеше нищо да намери, но после целоживотният професионален навик надделя и той произнесе:

— Съобщение за вас, господине.

— ЗА МЕН?

— Да, господине. — Искаше му се все още да има гръклян. Ако си имаше гръклян, щеше да може да преглътне.

— Опасявам се, че пакет няма, господин… ъъ, сър. Само съобщение.

— ПРЕДАЙ МИ ГО ТОГАВА.

— То е следното, сър. Кхъ-кхъ. Ела и виж.

— НАЙ-СЕТНЕ — лицето му се хилеше, но пък с това лице нямаше как да е другояче.

— БЛАГОДАРЯ — продължи лицето. — ТВОЯТА ПРЕДАНОСТ КЪМ ДЪЛГА Е ПОХВАЛНА.

— Сър? — покойният куриер пропадаше в сива мъгла. Всичко, което виждаше, бяха две сини точки, които можеше да са очи, а можеше да са и далечни звезди.

— НЕ ГО СМЯТАЙ ЗА УМИРАНЕ — посъветва го Смърт. — ПО-ДОБРЕ СИ МИСЛИ, ЧЕ СИ ТРЪГНАЛ ПО-РАНО, ЗА ДА ИЗБЕГНЕШ НАВАЛИЦАТА.

Куриерът разполагаше с кратък миг да се почуди дали новият му познат не се шегува и да реши, че не, никак не се шегува; а после вече нямаше нищо.

* * *

Червено небе сутрин. Значи ще вали. Да.

* * *

Сержант издирвач на вещици Шадуел отстъпи назад, килнал глава настрани.

— Добре значи — рече той. — Значи си съвсем готов. Всичко ли взе?

— Тъй вярно, сър.

— Махалото за откриване?

— Махало за откриване, тъй вярно.

— Инструмента за притискане на палци?

Нют преглътна и попипа джоба си.

— Инструмент за притискане на палци — потвърди той.

— Подпалките?

— Сержант, наистина мисля, че…

— Подпалките?

— Подпалки^[1] — отрони тъжно Нют. — И кибрит.

— Камбана, книга и свещ?

Нют опипа друг джоб. Вътре в него имаше хартиен плик, които съдържаше малко звънче от онези, които подлудяват зелените папагалчета, розова свещичка за рождени дни и малка книжка със заглавие „Молитви за мънички ръчички“. Шадуел му беше набил в главата, че макар и вещиците да са основната мишена, добрият издирвач на вещици не бива да пропуска шанса набързо да изгони някой и друг дух и затова по всяко време трябва да си носи полевия комплект.

— Камбана, книга и свещ — потвърди Нют.

— Игла?

— Игла.

— Браво на момчето. Никога не забравяй иглата. Тя е щикът на твойта артилерия на светлината.

Шадуел отстъпи назад. Нют смаяно забеляза, че очите на стареца се насълзиха.

— Де да можех и аз да тръгна с тебе — рече той. — То ясно, че никаква няма да я свършим, ама хубаво щеше да е да се поразмърдам пак. Мъчен е тоя живот, ша знайш — всичкото т’ва лежане в мокрия треволяк, докато гледаш скришом дяволските им кълчотения. В кокалите ти се просмуква нещо, дето после те довършва.

Той изправи гръб и козирува.

— Тръгвай тогава, редник Пълсифър. Дано те следват войските на прославата.

След като Нют потегли, Шадуел се сети за нещо — нещо, което досега не бе имал възможност да направи. Онова, от което имаше нужда, беше карфица. Не военен модел карфица, която се употребява за вещици. Най-обикновена карфица, каквато можеш да забиеш в карта.

Картата висеше на стената. Беше стара. На нея го нямаше Милтън Кейнс. И Харлоу го нямаше. Манчестър и Бирмингам почти ги нямаше. Вече триста години това беше картата на главния щаб на армията. В нея все още стърчаха забити карфици главно в Йоркшир, Ланкашир и няколко в Есекс, но ръждата почти ги беше изяла. Навсякъде другаде само кафяви угарки свидетелстваха за далечната мисия на някой отколешен издирвач на вещици.

Най-накрая Шадуел намери карфица сред боклука в пепелника. Дъхна й, избърса я до блясък, присви очи и огледа картата. Намери Тадфийлд и тържествуващо заби карфицата.

Тя проблесна.

Шадуел отстъпи крачка назад и отново козирува. В очите му имаше сълзи.

После се врътна кръгом и козирува на витрината. Беше стара и олющена, а стъклото й счупено, но в известен смисъл витрината — това беше АИВ. Тя съдържаше Полковото сребро (Купата на Междубатальонния турнир по голф, непечелена от никого, уви, от седемдесет години); съдържаше рязания, зареждащ се през дулото пистолет гръмотевица на полковник издирвача на вещици Далримпъл „Неяж-нищо-живо-с-кръвта-нито-използвай-магии-нито-пъксъблюдавай-уговореното-време“; имаше и експонати, които на пръв поглед бяха орехи, но в действителност бяха изсушени глави на ловци на глави, дар от граждански служител издирвач на вещици Хорас „Хвани ги преди да те хванат“ Наркър, пътувал много по чужбина; съдържаше спомени.

Шадуел си издуха шумно носа в ръкава. После си отвори за закуска кутия кондензирано мляко.

* * *

Ако войските на прославата се бяха опитали да следват Нют, части от тях щяха да окапят по пътя. Поради това, че без Нют и Шадуел те бяха мъртви от сума ти време. Грешка беше Шадуел да бъде смятан за самотен хахо. Просто всички останали бяха мъртви в повечето случаи от неколкостотин години насам. Навремето армията наброяваше толкова хора, колкото в момента фигурираха в творчески воденото счетоводство на Шадуел. Нют с учудване откри, че Армията на издирвачите на вещици има предшественици, също толкова отколешни и почти също толкова кървави като по-земното й съответствие.

Тарифите за заплащане на издирвачите на вещици бяха установени веднъж завинаги от Оливър Кромуел и никога не бяха преразглеждани. За офицерите — крона, за генерала — златна лира. Това беше просто хонорар, разбира се, защото човек получаваше за издирена вещица по девет пенса и каквото си избере от покъщнината й.

Налагаше се наистина да разчиташ на тия пенита. И затова, преди Шадуел да започне да фигурира в разплащателните ведомости на Рая и Ада, положението беше малко мъчничко.

Заплатата на Нют беше един стар шилинг годишно^[2].

В замяна на това той се задължаваше да носи „огниво, кремък, палило, кутийка прахан или възпламенителни клечки“ у себе си през цялото време, макар Шадуел да му беше изтъкнал, че газовата запалка „Ронсън“ би свършила чудесна работа. Шадуел бе възприел изобретяването на патентованата запалка за цигари така, както редовите войници са приветствали винтовката с пълнител.

Както го виждаше Нют, това беше все едно да членуваш в някоя от ония организации като „Запечатания възел“ или при ония, които постоянно превоюват американската Гражданска война. Изкарва те от къщи в събота и неделя и така поддържаш живи прекрасните стари традиции, създали Западната цивилизация такава, каквато е днес.

* * *

Час след като напусна главния щаб, Нют спря на една отбивка и прерови кутията на съседната седалка.

После отвори прозореца на колата. За целта използва чифт клещи, тъй като дръжката отдавна беше паднала.

Пакетът с подпалки прехвърча със замах през плета. Миг по-късно го последва уредът за притискане на палци.

За останалото се подвоуми, после го прибра обратно в кутията. Иглата беше от военния модел на издирвачите на вещици с хубаво абаносово топче отгоре като дамска игла за шапки.

Знаеше за какво служи. Доста нещо беше изчел. На първата им среща Шадуел го беше заринал с брошури, но освен тях армията беше натрупала и най-различни книги и документи, които, както подозираше Нют, щяха да струват цяло състояние, стига да излезеха на пазара.

Иглата служеше за забиване в жертвите. Ако по тялото им имаше петно, където не чувстваха нищо, значи бяха вещици. Просто и ясно. Някои от мошениците издирвачи бяха използвали специални сгъваеми игли, но тази си беше от истинска твърда стомана. Не би могъл да погледне стария Шадуел в очите, ако я изхвърлеше. Освен това да я хвърли, вероятно носеше лош късмет.

Запали двигателя и продължи пътя си.

Колата му беше „Васаби“. Той си я беше кръстил „Дик Търпин“ с надеждата, че някой ще го попита защо.

Много прецизен ще да е този историк, който успее да посочи с точност деня, в който японците от сатанински автомати, копиращи всичко от Запада, са се превърнали в сръчни, хитроумни инженери, оставящи въпросния Запад с пръст в уста. Но васабито беше проектирано тъкмо в този объркан ден и съчетаваше традиционните слаби места на повечето западни коли с цял куп изобретателни провали, чието избягване е превърнало фирми като „Хонда“ и „Тойота“ в онова, което са днес.

Въпреки цялото си старание Нют никога не беше виждал друго „Васаби“ в движение. Години наред и не особено убедително той разпалено обясняваше на приятелите си колко била икономична тая кола и каква работа вършела с отчаяната надежда, че някой от тях също ще се прилъже да си купи, защото нещастието не обича да е само.

Напразно им изтъкваше 823-кубиковия мотор, кутията с три скорости, невероятните предпазни приспособления от рода на балоните, които се надуваха при опасност, например когато караш със седемдесет километра в час по право и сухо шосе, но си на път да катастрофираш, защото огромен предпазен балон ти закрива видимостта. Освен това изпадаше в лек лиризъм по повод радиото корейско производство, което хващаше невероятно добре Радио Пхенян и симулирания електронен глас, който те предупреждаваше, че не си си сложил предпазния колан, дори и когато си го сложил; той беше програмиран от някой, които не само не разбираше английски, но и японски не разбираше. Изработката му била цяло изкуство, казваше Нют.

Вероятно под изкуство в случая се имаше предвид грънчарството.

Приятелите му кимаха, съгласяваха се и решаваха за себе си, че ако някога работата опре дотам да избират между „Васаби“ и ходене пеша, ще вложат пари в чифт обувки; така или иначе, беше все тая — една от причините за невероятната икономичност на васабито беше фактът, че то прекарваше сума ти време в очакване в гаража, докато коляновите валове и разните му там други работи дойдат по пощата, изпратени от единствения в света оцелял представител на „Васаби“ в Нигирицуши, Япония.

Изпаднал в онзи смътен, напомнящ зен транс, в който шофират повечето хора, Нют се усети, че се чуди как точно се използва иглата. Дали се казва „Имам игла и не се боя да я използвам“? С карфица всичко е наред… Карфингър… Човекът със златната карфица… Карфиците на Наварон…

На Нют вероятно щеше да му е интересно да узнае, че от трийсет и деветте хиляди жени, изпитвани с игла през вековете лов на вещици, двайсет и девет хиляди са казали „ох“, девет хиляди деветстотин деветдесет и девет не са усетили нищо поради употребата на гореспоменатите сгъваеми игли, а една вещица заявила, че убождането по чудо излекувало крака й от артрит.

Името й било Агнес Нътър. Тя била големият провал на Армията за издирване на вещици.

* * *

Един от първите абзаци на „Правите и акуратни предсказания“ засягал собствената смърт на Агнес Нътър.

Англичаните, общо взето, тъпа и мързелива нация, не били толкова запалени по горенето на жени като другите европейски страни. В Германия кладите били издигани и палени с обичайното тевтонско усърдие. Дори благочестивите шотландци, впрегнати, откак се помнят, в проточила се битка със своите архиврагове, англичаните, успели да си спретнат няколко изгаряния за разтуха в дългите зимни вечери. Но на англичаните комай явно не им достигала храброст.

Една от причините за това може би е свързана с начина, по който е умряла Агнес Нътър, чиято смърт повече или по-малко отбелязва края на сериозната треска за лов на вещици в Англия. Виеща тълпа, докарана до върховен бяс от навика на тази жена да хойка интелигентно насам-натам и да цери хората, връхлетяла една априлска вечер в къщата й и я заварили как ги чака, облечена в палто.

— Забавихте се — рекла им тя. — От десет минути вече трябваше да горя.

После станала и бавно закуцукала през внезапно смълчалата се навалица, излязла от къщата и се запътила към струпаната набързо на селския мегдан клада. Легендата твърди, че се изкачила непохватно по нея и обгърнала с ръце кола зад гърба си.

— Добъре да го вържете — рекла тя на смаяния издирвач на вещици. А после, щом селяните заситнили към кладата, вдигнала хубавата си глава сред огненото сияние и рекла:

— Съберете се плътно насам, добри ми люде. Съберете се, дорде огъня едвам не ви опърля, защото казвам, че всички трябва да видят как умира последната истинска вещица в Англия. Защото аз съм вещица и затуй съм осъдена, ала не знам какво престъпление воистина съм свършила. И затуй нека моята смърт бъде поука за света. Съберете се плътно накуп, ви казвам, и добре запомнете каква е съдбата на ония, дето се бъркат в работи, дето не ги разбират.

А после очевидно се усмихнала, погледнала небето над селото и додала:

— И за тебе се отнася, гиди дърт тъпако ниеден!

И след това странно богохулство дума не изрекла повече. Оставила се да й запушат устата и стояла величествено възправена, докато припалвали с факлите сухите дърва.

Тълпата се скупчила по-наблизо — един-двама се позамислили дали са сторили каквото трябва.

Трийсет секунди по-късно взрив помел селския мегдан, покосил де що има живот в долината и го видели чак в Халифакс.

По-нататък имало много спорове от Господ ли бил пратен този взрив или от Сатаната, но бележка, намерена по-късно в къщата на Агнес Нътър, доказала, че всякаква божествена или дяволска намеса е била материално подпомогната от съдържанието на фустите на Агнес, в които тя предвидливо била скрила четирийсетина кила барут и още двайсетина кила клинци.

Освен това Агнес била оставила на кухненската маса до бележката, че се отказва от млякото, кутия и книга. Имало и подробни инструкции какво точно да се прави с кутията и също толкова подробни инструкции какво да се прави с книгата: да се изпрати на сина на Агнес, Джон Дивайс.

Хората, които я намерили — те били от съседното село, взривът ги събудил, — решили да пренебрегнат наставленията и просто да изгорят къщата, но после огледали мъждукащите пожарчета и набодените с клинци руини наоколо и решили да не го правят. Освен това бележката на Агнес включвала точни до болка предсказания относно това какво именно ще се случи на хората, които не изпълнят нейните заповеди.

Мъжът, поднесъл факла към кладата на Агнес Нътър, бил издирвач на вещици — майор. Намерили шапката му кацнала на едно дърво на три километра оттам.

Името му, избродирано вътре върху бая големичко парче ширит, било Не-прелюбодействай Пълсифър, един от най-усърдните издирвачи на вещици в Англия. Може би бил донякъде удовлетворен да научи, че последният му оцелял потомък в момента, макар и без да знае, пътува към последната оцеляла потомка на Агнес Нътър. Сигурно би решил, че най-накрая едно древно възмездие ще се състои.

Но де да знаеше какво всъщност ще се случи, би се обърнал в гроба — само дето така и си бе останал без гроб.

Първо, Нют трябваше да направи нещо по въпроса с летящата чиния.

Тя се приземи току пред него на шосето тъкмо когато той се опитваше да намери завоя за Долен Тадфийлд и да тресне здраво спирачките.

Приличаше на всички ония рисувани летящи чинии, които бе виждал.

Докато се блещеше над картата, в чинията със съвсем прилично свистене се отвори люк и оттам се подаде блещукаща рампа, която автоматично се просна до шосето. Бляскава синя светлина засия и очерта три силуета на извънземни. Те слязоха по рампата. Или поне двата слязоха. Оня, дето приличаше на пиперница, просто се търколи и тупна долу.

Другите двама не обърнаха никакво внимание на трескавото му бибипкане и се приближиха до колата много бавно, по възприетия по цял свят маниер на полицаи, вече попълващи наум съответния акт. Най-високият — жълт жабок, увит в домакинско фолио — почука на прозореца на Нютон. Той смъкна стъклото. Онова нещо носеше огледални очила от ония, които Нют винаги наричаше наум „нюанс Люк Хладнокръвната ръка“.

— Добрутро, сър, мадам или безполовий — поздрави съществото. — Това ваша планета, да?

Другият извънземен, трътлест и зелен, беше хлътнал в крайпътната гора. С ъгълчето на окото си Нют го видя как срита едно дърво, а после прокара едно листо по някаква много засукана джаджа на колана си. Като че ли не остана особено доволно.

— Ми да. Предполагам — отвърна той.

Жабокът се загледа замислено към хоризонта.

— Отдавна си я имате, сър, нали тъй?

— Ъ-ъ… Лично аз не. Искам да кажа, като биологичен вид — някъде от половин милион години.

Извънземното и колегата му се спогледаха.

— Оставяме стария киселинен дъжд да се трупа, сър, а? — рече то. — Отпуснали сме му крайчеца на старите въглеводороди, май?

— Моля?

— Бихте ли могли да ми кажете албедото на планетата си, сър? — помоли жабокът, като продължаваше да зяпа колко интересно.

— Ъ-ъ… не.

— Е, съжалявам, че трябва да ви го кажа, сър, но полярните ви ледени шапки са под приетия за планета от тази категория размер, сър.

— Леле-мале — възкликна Нют. Чудеше се на кого би могъл да разкаже за това и осъзнаваше, че абсолютно никой не би му повярвал.

Жабокът се наведе по-наблизо. Като че нещо го притесняваше, доколкото Нют успяваше да долови от лицеизраза на извънземната раса, с която никога досега не се беше срещал.

— В този случай ще пропуснем да го забележим, сър.

Нют заломоти:

— О. Ъ. Ще се погрижа за това… такова, като казвам, че аз ще се погрижа, искам да кажа, че такова, според мен това, Антарктика, принадлежи на всички страни или нещо такова и…

— Сър, става въпрос за това, че бяхме помолени да ви предадем послание.

— О?

— Посланието гласи: „Изпращаме ви послание за вселенски мир, космическа хармония и такива работи.“ Край на посланието.

— О — Нют го запреобръща наум. — О. Много любезно от ваша страна, сър.

— Имате ли някаква представа защо бяхме помолени да ви предадем това послание, сър? — попита жабокът.

На Нют му просветна.

— Ми такова ъ-ъ… според мене — занарежда той, — щото нали Човечеството, такова, нали, трябва да обуздае атома и…

— И ние нямаме, сър — Жабокът се изправи. — Някой от ония феномени ще да е, предполагам. Е, ние по-добре да си ходим.

То поклати колебливо глава, врътна се и се заклатушка обратно към чинията, без дума да каже повече.

Нют подаде глава от прозореца.

— Благодаря!

Дребното извънземно се изниза покрай колата.

— Ниво на въглеродния двуокис над 0,5 процента — изрече то със скрибуцащ глас и го изгледа многозначително. — Наясно сте, че може да си навлечете обвинение, че сте господстващ животински вид под влиянието на импулсивно консуматорство, нали?

Двамата изправиха третото извънземно, извлякоха го обратно нагоре по рампата и затръшнаха вратата.

Нют изчака малко, в случай че последва някакво зрелищно светлинно шоу, но чинията просто си стоеше там. Най-накрая мина в тревната ивица и я заобиколи. Когато погледна в огледалото за обратно виждане, се замисли виновно. Но за какво?

„И на Шадуел дори не мога да го разкажа, щото той сигурно ще ми вдигне страшна врява, задето не съм им преброил зърната!“

* * *

— Както и да е — заяви Адам. — Вие това с вещиците съвсем погрешно сте го разбрали.

Ония седяха на една порта сред полето и гледаха как Куче се търкаля в кравешките пити. Малкото помиярче май страхотно се забавляваше.

— Четох за тях — продължи той на малко по-висок глас. — Всъщност те открай време са си били прави и е погрешно да бъдат преследвани с Британска инквизиция и тям подобни.

— Майка ми каза, че те са били просто интелигентни жени, които са протестирали по единствения им достъпен начин срещу задушаващата несправедливост на доминираната от мъжете обществена йерархия — обясни Пепър.

Майка й четеше лекции в политехническото училище „Нортън“^[3].

— Да, ама тя, майка ти, открай време си ги разправя тия — обади се Адам след малко. Пепър кимна дружелюбно.

— Каза още, че в най-лошия случай били свободомислещи жени, изповядващи прогенеративния принцип.

— Какъв е тоя прогнепротивен принцип? — поинтересува се Уенслидейл.

— Де да знам. Май имаше нещо общо с коловете, дето ги украсяваме за Първи май, така мисля — обясни не много убедено Пепър.

— Е, аз пък си мислех, че се кланят на дявола — намеси се Брайън, но без машинално презрение. Към цялата работа с почитането на дявола Ония се отнасяха без предразсъдъци. Те се отнасяха към всичко без предразсъдъци. — Тъй де, дяволът по го бива от някакъв си тъп кол.

— Тъкмо тука бъркаш — забеляза Адам. — Не е дяволът. Някакъв друг бог е или нещо такова. С рога.

— ’Начи дяволът — настоя Брайън.

— Не — търпеливо заобяснява Адам. — Хората просто са ги бъркали. Той просто също е рогат. Казва се Пан. И е наполовина пръч.

— Коя половина? — поинтересува се Уенслидейл.

Адам се позамисли.

— Долната — заключи той най-накрая. — Ти пък как така не го знаеш? Аз си мислех, че това всеки го знае.

— Пръчовете нямат долна половина — заяви Уенслидейл. — Имат предна половина и задна. Също като кравите.

Погледаха още малко Куче, като тропаха с пети по портата. Беше твърде горещо за мислене.

После Пепър се обади:

— Щом има кози крака, не трябва да има рога. Те са към предната половина.

— Не съм си го измислил аз, нали така? — рече обидено Адам. — Просто ви обяснявах. Сега научавам, че съм си го измислил. Няма нужда да се заяждате с мене.

— Както и да е — продължи Пепър. — Тоя тъп Пън няма какво да ми циври тогава, че хората го били бъркали с дявола, щом е с рога. Хората просто са длъжни да кажат „А, ето го дявола“.

Куче започна да рови в една заешка дупка. Адам, на когото като че ли нещо му тежеше на душата, пое дълбоко дъх.

— Ама не трябва всичко да го вземате толкова буквално — възкликна той. — Тъкмо там е проблемът в днешно време. Груб материализъм. Точно хората като вас са тия, дето секат дъждовните гори и правят дупки в озоновия слой. В озоновия слой има една такава грамаданска дупка само зарад такива груби материализми като вас.

— Аз с нищо не мога да помогна — отвърна механично Брайън. — Още имам да плащам за оня тъп парник за краставици.

— В списанието го пише — додаде Адам. — Само за един говежди хамбургер трябват милиони хектари дъждовна гора. И всичкият тоя озон изтича навън, щото… — той се поколеба, — щото хората пръскат околната среда с дезодоранти.

— И китовете — досети се Уенслидейл. — Трябва да ги спасяваме.

Адам го погледна неразбиращо. Докато свършваше старите броеве на „Нов Водолей“, не се беше натъкнал на нищо за китовете. Редакторите му бяха приели, че читателите са отвсякъде „за“ спасяването на китовете, също както приемаха и че дишат и ходят прави.

— Имаше едно такова предаване за тях — обясни Уенслидейл.

— И що да ги спасяваме? — попита Адам. Мярнаха му се някакви смътни видения — събираш спасени китове, докато събереш достатъчно за значка.

Уенслидейл се умълча и напрегна памет.

— Щото могат да пеят. И имат големи мозъци. Почти не са останали. Пък и без това хич не ни и трябва да ги убиваме, щото стават само за котешка храна и такива работи.

— Щом са толкоз умни — бавно рече Брайън, — к’во правят тогава в морето?

— О, де да ги знам — отвърна Адам със замислен вид. — Плуват си по цял ден и само си отварят устите и ядат к’вото там… много умно, няма що…

Писък на спирачки и провлачено стържене го прекъсна. Те скочиха от портата и се втурнаха по пътя към кръстовището. Там, в края на дълга диря от занасяне, лежеше преобърната малка кола.

Малко по-нататък на шосето имаше дупка. Като че ли колата се бе опитвала да я избегне. Щом погледнаха дупката, една малка главичка с дръпнати очички се стрелна надолу и изчезна от погледа им.

Ония издърпаха вратата и измъкнаха навън безчувствения Нют. Видения на медали за героично спасение се заблъскаха в главата на Адам. Из тая на Уенслидейл се блъскаха практически съображения за първа помощ.

— Не бива да го местим — обади се той. — Заради счупените кости. Трябва да доведем някого.

Адам се огледа. Сред дърветата надолу по шосето стърчеше покрив. Покривът на Джасмин котидж.

А в Джасмин котидж Анатема Дивайс седеше пред една маса, върху която от час насам бяха наредени бинтове, аспирини и разнообразни средства за първа помощ. Погледна си часовника. Всеки момент ще дойде, помисли си тя.

* * *

Не беше такъв, какъвто го очакваше. По-точно не беше такъв, какъвто се надяваше да бъде.

Беше очаквала, доста смутено, мъж висок, тъмнокос и красив.

Нют беше висок, но един такъв върлинест и хърбав. И макар косата му без съмнение да беше тъмна, никак не ставаше за моден аксесоар; представляваше просто множество тънки черни нишки, растящи всичките накуп на главата му отгоре. Нют не беше виновен — като по-млад през месец-два ходеше в бръснарницата на ъгъла, стиснал снимка, внимателно откъсната от списание, изобразяваща някого с потресаващо готина прическа, ухилен срещу обектива. Показваше снимката на бръснаря и молеше да му направят същото, моля. А бръснарят, който си знаеше работата, хвърляше един поглед и после докарваше Нют с основната универсална къса подстрижка. Това продължи около година и Нют осъзна, че явно лицето му не пасва на разните му там прически. Най-доброто, на което можеше да се надява Нютон Пълсифър след подстригване, беше по-къса коса.

Същото беше и с костюмите. Дрехите, които щяха да го накарат да изглежда приветлив, фин и спокоен, не бяха измислени още. Сега вече се беше научил да се задоволява с какво да е, стига да го пази от дъжда и да има къде да си държи стотинките.

И хубав не беше. Дори и когато си махна очилата^[4]. И освен това — както тя откри, след като го събу, за да го сложи на леглото — носеше странни чорапи: един син с дупка на петата и един сив с дупки на пръстите.

„Предполагам, че при тази гледка е редно да почувствам как ме залива вълна от топло женско нещо си там — помисли си тя. — Но просто ми се иска да ги беше поизпрал.“

И така… висок, тъмнокос, но красив — не. Тя сви рамене. Добре де. Две от три не е зле.

Фигурата на леглото се разшава. А Анатема, която поради самата природа на нещата винаги гледаше в бъдещето, потисна разочарованието си и рече:

— Как сме?

Нют отвори очи.

Лежеше в спалня, и то не в своята. Веднага го разбра по тавана. От неговия таван все още висяха на памучни конци модели на самолетчета. Така и не сколаса да ги махне.

А този таван представляваше само напукан хоросан. Нют никога досега не беше попадал в женска спалня, но усети, че тази е точно такава най-вече по съчетанието от меки аромати. Долавяха се следи от талк и момина сълза, а не смрадливата воня на стари фланелки, отдавна забравили как изглежда центрофугата на пералнята отвътре.

Опита се да вдигне глава, изстена и я остави да потъне обратно във възглавницата. Розова, както не можа да не забележи.

— Ударил си си главата в кормилото — продължи гласът, накарал го да се надигне. — Но няма нищо счупено. Какво се случи?

Нют отново отвори очи.

— Колата добре ли е? — попита той.

— Явно. Някакво гласче отвътре не спира да повтаря „Моря сроджете пръдпазен коран“.

— Видяхте ли? — обърна се Нют към невидимата публика. — Едно време са знаели как да ги правят. Тая пластмаса не можеш я одраска дори.

После примига срещу Анатема.

— Отбих, за да избегна един тибетец на шосето — обясни той. — Поне си мисля, че беше това. Сигурно съм откачил.

Фигурата заобиколи и влезе в полезрението му. Имаше тъмна коса, червени устни, зелени очи и почти със сигурност беше от женски пол. Нют се опита да не я зяпа. Тя рече:

— И да си, никой няма да забележи. — После се усмихна. — Знаеш ли, никога досега не съм виждала издирвач на вещици.

— Ъ-ъ… — Нют понечи да каже нещо. Тя му показа отворения му портфейл.

— Трябваше да погледна вътре — обясни тя.

Нют се почувства изключително засрамен — състояние, далеч не необичайно. Шадуел му беше издал официално пълномощно на издирвач на вещици, което наред с другото задължаваше всички полицаи, магистрати, епископи и околийски управители да го пропускат свободно и да му осигуряват сухи подпалки колкото поиска. Документът беше необикновено впечатляващ — шедьовър на калиграфията — и вероятно много стар. Беше забравил за него.

— Всъщност това е просто хоби — заобяснява той сломено. — Всъщност аз съм… аз съм… — не биваше да казва „чиновник по надниците“, не и тук, не и сега, не и на момиче като това. — … компютърен инженер — излъга той. „Искам да бъда, искам да бъда, в сърцето си съм компютърен инженер, само дето мозъкът ме разочарова.“ — Извинете, мога ли да знам…?

— Анатема Дивайс — представи се Анатема. — Аз съм окултистка, но това е само хоби. В действителност съм вещица. Ти се справи добре. Закъсня с половин час — додаде тя, като му подаваше малко парче картон, — та по-добре прочети това. Ще ни спести много време.

* * *

Нют наистина имаше малък домашен компютър въпреки детските си преживявания. Всъщност беше имал няколко подред. Неговите компютри винаги се познаваха отдалече. Бяха настолни еквиваленти на васабито. Например бяха от компютрите, на които цената им падаше наполовина тъкмо след като той си беше купил. Или пък ги лансираха с шумна кампания и след година изчезваха в небитието. Или пък проработваха само ако ги набуташ в хладилника. Или пък, ако по щастлива случайност поначало бяха добри машини, на Нют вечно му се падаше тъкмо оня с ранната, заразена с вирус версия на операционната система. Но той постоянстваше, защото вярваше.

Адам също си имаше малък компютър. Използваше го, за да си играе на игрички, но никога продължително. Зареждаше някоя игра, гледаше я втренчено няколко минути, а после се хващаше да играе, докато на брояча му свършеха нулите.

Когато тази странна сръчност предизвика учудване у Ония, Адам демонстрира леко изумление от факта, че не всички играят така.

— Трябва само да научиш как се играе и после е много лесно — обясняваше той.

* * *

Доста голяма част от предния салон в Джасмин котидж беше заета, както забеляза Нют със свито сърце, от купища вестници. По стените бяха налепени изрезки. По някои имаше пасажи, оградени с червено. Почувства леко задоволство, когато забеляза няколко, които бе изрязал за Шадуел.

Що се отнася до мебелировката, тя беше оскъдна. Единственото нещо, което Анатема си беше направила труда да донесе, беше часовникът, семейна реликва. Не беше дядовият часовник с капаче, а стенен часовник със свободно клатещо се махало, под което Е. А. По с радост би вързал някого.

Нют постоянно усещаше, че махалото притегля погледа му.

— Правил го е един мой прадядо — поясни Анатема, докато слагаше кафетата на масата. — Сър Джошуа Дивайс. Може би си го чувал? Изобретателят на малкото люлеещо се нещо, което направило възможно евтиното производство на точни часовници. Кръстили са го на него.

— Джошуа? — попита предпазливо Нют.

— Дивайс^[5].

През последния половин час Нют беше чул бая невероятни нещица и насмалко не повярва и на това, но човек все някъде трябва да тегли чертата.

— Значи е кръстено на действителна личност?! — възкликна той.

— О, да. Прекрасно старо ланкаширско име. Според мен останало от французите. Сега сигурно ще ми кажеш, че не си чувал и за сър Хъмфри Джаджа…

— О, хайде стига…

— Измислил джаджа, с която станало възможно да се изпомпват наводнените минни шахти. Или Пиетро Джунджурия? Или пък Сайръс Т. Финти-Флюшка, най-видният черен изобретател на Америка? Томас Едисон е казал, че единствените практически учени сред съвременниците му, на които се възхищава, са Сайръс Т. Финти-Флюшка и Ела Заврън Тулка. А…

Тя забеляза объркания израз на Нют.

— Защитих докторат върху тях — поясни тя. — Върху хората, изобретили неща, толкова прости и с такова универсално приложение, че всички са забравили, че всъщност някой някога е трябвало да ги измисли. Захар?

— Ъ-ъ…

— Обикновено го пиеш с две бучки — додаде мило Анатема.

Нют отново се вторачи в картончето, което му беше дала. Тя май си мислеше, че то обяснява всичко.

Не го обясняваше.

По средата картончето беше разделено с отвесна черта. От лявата му страна имаше кратък текст, наглед поезия, написан с черно мастило. Отдясно, този път написани с червено мастило, имаше коментари и бележки. Ефектът беше следният:

 

[??? Тук явно трябва да има картинка, ама…]

 

Ръката на Нют механично се насочи към джоба му. Запалката му я нямаше.

— Какво значи това? — попита дрезгаво той.

— Чувал ли си някога за Агнес Нътър?

— Не — Нют отчаяно затърси защита в сарказма. — Сега сигурно ще ми кажеш, че тя е измислила чалнатите^[6]?

— Пак прекрасно старо ланкаширско име — поясни студено Анатема. — Ако не ми вярваш, прочети повечко за процесите срещу вещици в началото на седемнайсти век. Тя ми е прабаба. Ако става за въпрос, един от твоите прадеди я е изгорил жива. Или поне се е опитал.

Нют изслуша в омагьосан ужас историята за смъртта на Агнес Нътър.

— Не-Прелюбодействай Пълсифър? — възкликна той, щом тя замлъкна.

— Такива имена са се срещали доста често по онова време — обясни му Анатема. — Очевидно са били десет деца и семейството е било много набожно. Имало е Лакомия Пълсифър, Лъжесвидетелствай Пълсифър…

— Май разбирам — прекъсна я Нют. — Мале-мила. Мислех си, че Шадуел спомена, че е чувал това име и преди. Сигурно го има в архивите на армията. Предполагам, че ако на мене хората ми викаха Прелюбодействай Пълсифър, щях да гледам да навредя на колкото се може повече народ.

— Според мен той просто не е харесвал особено жените.

— Благодаря ти, че го приемаш толкова добре — рече Нют. — Искам да кажа, той сигурно ми е прадядо. Няма много хора на име Пълсифър. Може би… Сигурно аз затова съм се натъкнал на Армията на издирвачите на вещици един вид? Може би е Съдбата? — завърши той с надежда.

Тя поклати глава.

— Не. Няма такова нещо.

— Както и да е, издирването на вещици не е като едно време. Според мен дори дъртият Шадуел никога не е направил нищо повече, освен дето е катурнал с ритник кофите за смет на Дорис Стоукс.

— Между нас да си остане, ама Агнес е била с малко труден характер — рече несигурно Анатема. — При нея средно положение е нямало.

Нют размаха картончето.

— Но какво общо има то с това?!

— Тя го е писала. Такова де, оригинала. Това е 3819 от „Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър“, за първи път публикувани през 1655 г.

Нют отново се вторачи в предсказанието. Челюстта му увисна, после се захлопна.

— Знаела е, че ще катастрофирам?! — възкликна той.

— Да. Не. Вероятно не. Трудно е да се каже. Нали разбираш, Агнес е била най-лошият пророк, съществувал някога. Защото винаги е излизала права. Тъкмо затова книгата изобщо не се продавала.

Повечето паранормални способности се дължат на елементарната липса на темпорален фокус. Умът на Агнес Нътър се бил запилял толкова напред във времето, че я смятали за доста лудичка дори и според нормите на Ланкашир от седемнайсти век, където лудите пророчици си били индустрия, развиваща се с бързи темпове.

Но си било същинска наслада да я слушаш — всички били съгласни.

Обикновено приказвала как с някакъв вид плесен можело да се церят болести и, че било много важно да си миеш ръцете, та да отмиваш мъничките животинчета, дето причинявали болестите, когато всеки разумен човек бил наясно, че яката смрад е единствената защита срещу демоните на лошото здраве. Тя препоръчвала тичането в лек, подскачащ тръс, защото помагало да живееш по-дълго, което било изключително подозрително, и тъкмо то било първото нещо, насочило издирвачите към нея. Освен това подчертавала колко важно било да се поема целулоза с храната, макар че тук съвсем явно била изпреварила времето си, защото хората се притеснявали повече колко чакъл поемат с храната. И не церяла брадавици.

— Всичко е в Съзнанието ви — обяснявала тя. — Забравете го, и ще изчезне.

Явно било, че Агнес е свързана с Бъдещето, но връзката била необикновено тясна и специфична. С други думи, почти напълно безполезна.

* * *

— Как така? — учуди се Нют.

— Успявала да дава все такива предсказания, дето ги разбираш едва след като нещото е станало — поясни Анатема. — Като например „Не си купувайте Бетамакс“. Това е предсказание за 1972-ра.

— Искаш да кажеш, че е предсказала видеото?!

— Не! Просто е уловила една малка частица информация — поправи го Анатема. — Тъкмо в това е смисълът. През повечето време препратките й са толкова неясни, че нищо не схващаш, докато нещото не мине и замине — тогава всичко се намества. А и тя не е знаела кое ще е важно и кое не, така че постоянно стреля напосоки. Например предсказанието й за 22 ноември 1963 г. е, че къща ще се срути в Кингс Лин.

— О? — Нют учтиво си докара объркан израз.

— Президентът Кенеди е убит тогава — подсказа му Анатема. — Но по онова време Далас не е съществувал, нали разбираш. Докато Кингс Лин е бил много важен.

— О.

— Общо взето е много добра, когато са замесени наследниците й.

— О?

— А нищо не е можела да знае за двигателя с вътрешно горене. За нея колите са били просто някакъв смахнат вид колесници. Дори и майка ми си мислеше, че става въпрос за това, че щяла да се преобърне носилката на някой император. Нали разбираш, не е достатъчно да знаеш какво точно е бъдещето. Трябва да знаеш и какво означава. Агнес е била като някой, който разглежда грамаданска картина през мъничка тръбичка. Тя е записвала неща, звучащи като добри съвети въз основата на онова, което е разбирала от мъничките откъслеци, които вижда.

Понякога късметът ти проработва — продължи тя. — Прадядо ми например през 1929 г. загрял, че ще има криза на борсата, два дена преди наистина да стане. И натрупал състояние. Може да се каже, че ние сме професионални потомци.

Тя изгледа Нют проницателно.

— Онова, което никой не разбирал допреди около двеста години, било, че „Правите и акуратни предсказания“ са представата на Агнес за семейна ценност. Много от пророчествата се отнасят до потомците й и тяхното добруване. Тя един вид се е опитвала да се грижи за нас, след като си отиде. Тъкмо на това според нас се дължи онова предсказание за Кингс Лин. По онова време баща ми е бил там на гости и от гледна точка на Агнес не е било особено вероятно да го уцели някой заблуден куршум от Далас, но е имало сериозен шанс тухла да го тресне по главата.

— Каква мила женица — отбеляза Нют. — Направо да забравиш, че е вдигнала цяло село във въздуха.

Анатема го пропусна покрай ушите си.

— Както и да е, това е — заключи тя. — Оттогава сме превърнали тълкуването на предсказанията й в своя професия. В края на краищата излиза средно по едно предсказание на месец — всъщност сега, докато се приближаваме към края на света, са повече.

— И кога точно ще е това? — поинтересува се Нют.

Анатема погледна многозначително часовника. Нют се изхили ужасно, като се надяваше кискането му да е прозвучало фино и светски. След събитията, струпали му се днес, не се чувстваше много с всичкия си. Освен това усещаше парфюма на Анатема и това го притесняваше.

— Смятай се за късметлия, че не ми трябва секундомер — рече му Анатема. — Имаме… ами към пет-шест часа.

Нют взе да го премята из ума си. Никога досега в живота си не бе усещал подтик да пие алкохол, но нещо му подсказваше, че първи път все трябва да има.

— Вещиците държат ли пиене вкъщи? — попита той.

— О, да — тя се усмихна така, както вероятно се е усмихвала Агнес Нътър, докато е разопаковала съдържанието на чекмеджето си с долно бельо.

— Едно такова зелено, дето бълбука, а по спечената му повърхност щъкат какви ли не дребни гадове. Ти би трябвало да го знаеш.

— Чудесно. Лед имаш ли?

Излезе, че е джин. Лед имаше. Анатема, която с развитието си бе прихванала и вещерството, принципно не одобряваше алкохола, но що се отнася до нея, нямаше нищо против.

— Казах ли ти за онзи тибетец, дето изскочи от една дупка на пътя? — рече той, след като се поотпусна.

— О, тях ги знам — отвърна тя и взе да рови из листовете по масата. — Двама вчера изскочиха от полянката отпред. Горкичките, съвсем се бяха сащисали, та им налях по чаша чай, а после те ми взеха на заем лопатата и пак хлътнаха надолу. Според мен не им е много ясно какво би трябвало да правят.

Нют се пообиди.

— Ти как позна, че са тибетци?

— Като стана въпрос, ти пък как позна? Да не би, като си го блъснал, да е казал „Омммм“?

— Ами той… приличаше на тибетец — оправда се Нют. — Шафранови одежди, плешива глава… нали разбираш… ами изглеждаше по тибетски.

— Единият от мойте говореше доста сносен английски. Както си поправял радиоапарати в Лхаса, и в следващия миг се озовал в някакъв тунел. Не знае как да се прибере в къщи.

— Ако го пратиш нагоре по пътя, може пък да хване летящата чиния на стоп — мрачно рече Нют.

— С трима извънземни? Единият — малък тенекиен робот?

— И те са кацнали на ливадката ти, така ли?

— Май че само там не са кацали според радиото. Постоянно цъфват някъде и предават кратко изтъркано послание за космически мир, а хората, като им кажат „Е, и?“, поглеждат объркано и отлитат. Знамения и поличби, тъкмо както е казала Агнес.

— Сигурно сега ще ми кажеш, че тя е предсказала и всичко това?!

Анатема прелисти опърпания куп фишове пред себе си.

— Все си мислех да го кача всичкото я на компютър, я на друго — рече тя. — Търсене на думи и такива работи. Нали разбираш? Много по-просто щеше да е. Предсказанията са подредени в някакъв си там стар ред, но има ключове, почерк и тям подобни.

— На фишове ли ги е писала?! — удиви се Нют.

— Не. В книга. Обаче аз, такова, съм я забутала някъде. Разбира се, винаги сме имали копие от нея.

— Загубила си я, а? — Нют се опита да инжектира някакъв хумор в ставащото. — На бас, че това не го е предвидила!

Анатема го изгледа на кръв. Ако с поглед можеше да се убива, Нют вече щеше да лежи проснат на масата за аутопсия.

После тя продължи:

— Но с годините сме съставили доста сносен азбучен показалец, а пък дядо ми измисли система за препратки, която върши много добра работа… А. Ето го.

Тя бутна едно листче пред Нют.

 

[???_3988_]

 

— Това не съм го получила наведнъж и предварително — призна си Анатема, — попълвах ги, след като изслушвах новините.

— Във вашето семейство кръстословиците сигурно за нищо ги нямате — заяви Нют.

— Според мен Агнес и без това тука малко не е в свои води. Това там за Левиатан и за Южна Америка, и за тримата, и за четиримата може да значи каквото си щеш. — Тя въздъхна. — Проблемът е във вестниците. Никога не знаеш дали Агнес не ти говори за някакво си инцидентче, което би могло да ти убегне. Знаеш ли колко време отнема да четеш всички ежедневници от кора до кора всяка сутрин?

— Три часа и десет минути — машинално й отвърна Нют.

* * *

— Предполагам, че ще ни дадат медал или нещо такова — заяви оптимистично Адам. — Задето сме измъкнали човек от пламъците на катастрофата.

— Нямаше пламъци — охлади го Пепър. — Че колата даже не беше и кой знае колко катастрофирала, като я обърнахме пак надолу с колелата.

— Можеше да има — изтъкна Адам. — Не виждам защо да не получим медал само защото някаква си стара бричка не знае кога да се запали!

Стояха и гледаха в дупката. Анатема се беше обадила в полицията там бяха решили, че дупката е от пропадане, и я бяха оградили с конуси; беше черна и слизаше много надълбоко.

— Сигурно ще е голям купон да заминем за Тибет — размечта се Брайън. — Можем да се учим на бойни изкуства и разни такива. Гледах един стар филм и там се разправяше за една долина в Тибет, и там всички живеят по стотици години. Казва се Шангри-Ла.

Адам изсумтя.

— Не е много умно да кръстиш долина на някакво си вехто бунгало! — тросна се той. — Можели са като нищо да я кръстят и „Сумрачно блуждаене“ или „Лаврите“!

— Ама е много по-хубаво от „Шамбълс“ де — обади се кротко Уенслидейл.

— Шамбала — поправи го Адам.

— Предполагам, че е все едно и също. Сигурно има две имена — намеси се Пепър необичайно дипломатично. — Като наш’та къща. Когато се нанесохме, сменихме името от Хижата на Нортънски пейзаж, но още получаваме писма, адресирани до Тео С. Купиър, Хижата. Може би са я прекръстили на Шамбала, ама хората още й викат Лаврите.

Адам метна камъче в дупката. Вече му писваше от тия тибетци.

— К’во ще правим сега? — попита Пепър. — В долната, Нортънската ферма ще топят овцете за дезинфекция. Можем да ходим да им помагаме.

Адам метна в дупката по-големичък камък и зачака да тупне. Не тупна.

— Де да знам — рече той сдържано. — Според мене трябва да направим нещо за китовете и горите, и другото там.

— Като например? — подхвърли Брайън, голям любител на забавленията, които предоставяше едно добро топене на овце. Започна да вади от джобовете си пликчета от чипс и да ги пуска едно по едно в дупката.

— Можем следобед да отидем до Тадфийлд и да не изядем по един хамбургер — предложи Пепър. — Ако и четиримата не изядем по един, значи няма да се наложи да изсекат цели милиони акри дъждовни гори.

— Ама те и без това ще си ги изсекат — възрази Уенслидейл.

— Пак груб материализъм — сряза ги Адам. — Същото като с китовете. Да се шашнеш к’ви работи стават — той се втренчи в Кучето. Беше му много странно.

Малкият помияр забеляза, че му обръщат внимание, и очаквателно приклекна на задни крака.

— Хората като вас — те изяждат всичките китове! — тросна им се Адам. — Ха на бас, че вече сте изплюскали цял кит!

Кучето — една мъничка сатанинска искрица от душата му мразеше себе си заради това — склони глава на една страна и заскимтя.

— В чудничък свят ще растем, няма що! — продължи Адам. — И китове няма да има, и въздух, и всичките ще газим вода, щото морското равнище се вдига!

— Значи тогава само атлантидците ще са си добре — бодро заключи Пепър.

— Хм! — рече Адам, без наистина да слуша. Вътре в ума му ставаше нещо. Главата го болеше. Мислите прииждаха вътре в нея, без да му се налага да ги измисля. Нещо му казваше: „Ти можеш да направиш нещо, Адам Йънг. Можеш да направиш така, че всичко да е по-добре. Можеш да направиш каквото си пожелаеш.“ И онова, което му го казваше, беше… самият той. Част от него, дълбоко скрита. Част от него, съпътствала го през всичките тези години и всъщност незабелязвана, като сянка. Тя му казваше: „Да, този свят е скапан. Можеше да е велик. Само че вече е скапан и е време да се направи нещо за него. Тъкмо затова си тук. Да направиш всичко по-добро.“

— Щото ще могат да си ходят навсякъде — продължи Пепър, като го погледна притеснено. — Атлантидците, искам да кажа. Щото…

— Писна ми от тия дърти атлантидци и тибетци! — тросна се Адам.

Те се вторачиха в него. Не бяха го виждали такъв преди.

— Те са си много добре! — продължи Адам. — Всеки се е разпищолил и хаби наред и китовете, и въглищата, и петрола, и озона, и дъждовните гори, и к’во ли не и за нас нищичко няма да остане! Ще трябва да ходим на Марс и не знам к’во си, за да не седим на тъмно и на мокро и въздухът да ни издиша!

Това не беше старият Адам, когото познаваха Ония. Ония избягваха да се погледнат в очите. Когато Адам беше в такова настроение, светът като че ли ставаше по-мразовит.

— На мене — заяви прагматично Брайън — такова, на мене ми се струва, че най-добре ще е да спреш да четеш за тия работи.

— Същото е като онова, дето го каза оня ден! — заяви Адам. — Израстваш с книги за пирати, каубои, космонавти и тъй нататък и тъкмо като си решил, че светът е пълен с невероятни неща, ти казват, че всъщност е гъчкан с умрели китове, изсечени гори и радиокутивни отпадъци, дето после се моткат с милиони години. Мене ако питате, човек хич не си струва да пораства голям.

Ония се спогледаха.

Над целия свят бе надвиснала сянка. На север се струпваха буреносни облаци и слънчевите лъчи ги обгръщаха в жълто сияние, сякаш небето бе изрисувано от някой любител ентусиаст.

— На мене ми се струва, че тоя свят трябва да се скатае и да се почне пак наново — рече Адам.

Гласът не приличаше на Адамовия.

Свиреп вятър разлюля лятната гора.

Адам погледна Кучето, което се опитваше да застане на главата си. Нейде далече замърмори гръмотевица. Той се протегна и погали разсеяно песа.

— На всички им се пада всичките атомни бомби да гръмнат наведнъж и всичко да се почне отначало, само че организирано, как’ си трябва — продължи Адам. — Понякога си мисля, че тъкмо тъй искам да стане. И после можем да оправим всичко.

Гръмотевичният тътен се разнесе отново. Пепър потръпна. Това не беше обичайното безкрайно бърборене на Ония, в което прекарваха сума ти дълги часове. В погледа на Адам имаше нещо, което приятелите му не можеха да проумеят съвсем — не демонизъм, защото повече или по-малко него си го имаше открай време, но някаква празна сивота, а това беше много по-лошо.

— Абе за нас не знам — обади се Пепър. — За нас де да знам, щото то, като избухнат всичките тия бомби, ще гръмнем и ние — до един. Като майка на неродени поколения, аз съм против.

Погледнаха я любопитно. Тя вдигна рамене.

— А после гигантски мравки ще завладеят света — предположи нервно Уенслидейл. — Гледах един филм. Или пък се разкарваш с рязана пушка и всички имат такива коли с, нали се сещате, ножове и картечници, дето стърчат от тях…

— Не бих позволил никакви гигантски мравки и тям подобни — отсече Адам с ужасно оживление. — А на вас нищо няма да ви стане. Аз ще се погрижа за това. Ще е страшна работа — това де, целият свят да си е само за нас. Не е ли така? Можем да си го поделим. Можем да си играем на страхотни игри. Можем да си играем на война с истински армии и въобще.

— Но нали няма да има никакви хора — възрази Пепър.

— О, мога да ни направя хора — заяви безгрижно Адам.

— Във всеки случай такива, дето стават за войска. Всеки от нас може да притежава четвърт от света. Например ти — посочи той Пепър, която се сви, сякаш пръстът на Адам беше нажежен до бяло ръжен — можеш да вземеш Русия, щото тя е червена, а пък ти имаш червена коса, нали така? Уенсли пък може да вземе Америка, а пък Брайън — той може да вземе, да вземе Африка и Европа, а пък…, а пък…

Дори и в състоянието на все по-силен ужас, в което бяха изпаднали Ония се замислиха сериозно над това.

— Х-х-хммм… — заекна Пепър, щом усилващият се вятър заплющя във фланелката й. — Н-н-не виждам що за Уенсли да е Америка, пък за м-м-мене само ня-ня-някаква си Русия. Русия е голяма скука.

— Можеш да вземеш и Китай, Япония и Индия — додаде Адам.

— Това значи, че на мене ми се пада само Африка и една камара скучни държавици — опъна се Брайън, готов за преговори дори на ръба на катастрофата. — Нямам нищо против Австралия — додаде той.

Пепър го сръчка и заклати настоятелно глава.

— Австралия ще е за Кучето — очите на Адам горяха с огъня на сътворението. — Щото на него му трябва много пространство да тича из него. Пък и е пълно със зайци и кенгура, да си ги гони и…

Облаците се разпълзяха напред и встрани като мастило, излято в купа прозрачна вода — пълзяха по небето по-бързо от вятъра.

— Ама то няма да има никакви зай… — изпищя Уенслидейл.

Адам не слушаше — поне не се вслушваше в никакви гласове, идващи извън собствената му глава.

— Всичко тук е твърде голяма бъркотия — рече той. — Трябва да започнем отначало. Така ще е най-добре. Ще направим услуга на Земята, като се замислите. Направо се нервирам, като гледам как тия дърти откачалки оплескват всичко…

* * *

— Памет, разбираш ли — обясни Анатема. — Тя работи и напред, и назад. Искам да кажа родовата памет. Нют я изгледа учтиво, но объркано.

— Онова, което се опитвам да кажа — търпеливо заобяснява тя, — е, че Агнес не е виждала бъдещето. Това е просто метафора. Тя си го е спомняла. Не много добре, разбира се, а докато се прецеди през собствените й разбирания, често и доста се е омотавало. Според нас е най-добра в припомнянето на неща, които ще се случат на потомците й.

— Но ако ходиш някъде и правиш нещо само защото тя го е писала, а онова, което е писала, е нейният спомен за местата, където ще отидеш, и нещата, които ще направиш — рече Нют, — то…

— Знам. Но съществуват… ъ — ъ… известни доказателства, че точно така става — отвърна Анатема.

Погледнаха картата, разгъната помежду им. До тях радиото мърмореше. Нют твърде ясно съзнаваше, че до него седи жена. „Бъди професионалист — заповяда си той. — Ти си войник, нали? Е, на практика. Тогава се дръж като войник.“ Замисли се усърдно за част от секундата. „Е, тогава се дръж по най-добрия начин за един уважаван войник.“ Принуди се да насочи вниманието си обратно към непосредствения проблем.

— Защо Долен Тадфийлд? — попита той.

— На мен ми стана интересно просто заради времето. Оптимален микроклимат — така му викат. Това ще рече, че Долен Тадфийлд е малко селище със свое лично хубаво време.

Погледна тетрадките й. В това място определено си имаше нещо странно, дори и ако не обръщаш внимание на тибетците и НЛО-тата, от които като че напоследък бъкаше целият свят. Областта около Тадфийлд не само притежаваше тъкмо онзи климат, по който можеш да си сверяваш календара, но и беше забележително устойчива на промени. Там като че ли никой не строеше нови къщи. Населението май не беше от най-активните. Като че имаше повече гори и плетища, отколкото е нормално да очакваш в днешно време. Единствената фабрика за батерии, която бяха отворили тук, след година-две бе фалирала и на нейно място се нанесе старомоден свинар, който пускаше прасетата да тичат на воля из ябълковите градини и продаваше свинското си на премиални цени. Двете местни училища като че притежаваха блажен имунитет спрямо менящите се моди в образованието. Магистрала, която би превърнала по-голямата част от Долен Тадфийлд в някаква си вилна зона „Щастливият Шопар“ на кръстовище 18, променяше курса си и се отклоняваше с осем километра, заобикаляйки в полукръг, а после продължаваше, напълно забравила избягнатото от нея малко островче от селска неизменност. Като че никой така и не знаеше защо; един от участвалите земемери бе получил нервно разстройство, втори бе станал монах, а трети беше драснал в Бали да рисува голи жени.

Сякаш голяма част от двайсти век бе отбелязала няколко квадратни километра със „Забранена територия“.

Анатема измъкна друг фиш и го подхвърли през масата.

— Наложи се да обикалям и да се ровя из архивите на много графства — обясни Анатема.

— Защо е 2315? То е по-ранно от другите.

— Агнес времената ги е уйдурдисвала малко както й дойде. Според мен невинаги е знаела кое къде се пада. Нали ти казах, векове наред сме разработвали система, с която да ги навържем.

Нют прегледа няколко фиша. Например:

— Тази е била необикновено тъпа за жена с името Агнес — отбеляза Анатема.

— Защо Прави и Акуратни? — попита Нют.

— Прави в смисъл на точни или безпогрешни — обясни Анатема с отегчения тон на човек, обяснявал това и преди. — Навремето думата е означавала това.

— Ама виж… — подзе Нют…

… той почти беше успял да се самоубеди, че НЛО-то не е съществувало и е било просто прищявка на въображението му, а тибетецът би могъл да е… ами той работеше по въпроса, но каквото и да е било там, то не е било тибетец. Ала онова, в което все повече и повече се убеждаваше, беше, че се намира в една стая с много привлекателна жена, която явно всъщност го харесваше или поне не й беше неприятен, което за Нют определено си беше начало. Съвсем очевидно наоколо ставаха купища странни неща, но ако наистина се постараеше и подкараше лодката на здравия разум срещу бесния поток на доказателствата, той можеше да се престори, че всичко това са… например метеорологични балони или пък Венера, или пък масови халюцинации.

Накратко, с каквото и да мислеше Нют в момента, не го правеше с мозъка си.

— Ама виж — рече той, — светът нали няма наистина да свърши сега, а? Искам да кажа, просто се огледай. Не е като да има някакво международно напрежение… е, поне не повече от нормалното. Защо не зарежем всичко това замалко и просто не… ох, знам ли, може би просто бихме могли да поизлезем на разходка или нещо такова, искам да кажа…

— Не разбираш ли? Тук има нещо! Нещо, което влияе върху цялата област! — възкликна тя. — Изкривило е всички лей-линии! То защитава района от всичко, което би могло да го промени! То е… то е… — Ето на, пак: в ума й трепна мисълта, която тя не можеше, не й беше позволено да улови — също като сън на събуждане.

Прозорците затракаха. Навън една жасминова клонка, люшкана от вятъра, затропа настоятелно по стъклото.

— Но не мога да го фиксирам — закърши пръсти Анатема. — Всичко опитах.

— Да го фиксираш?

— Пробвах с махалото. С магодолита опитах. Нали разбираш, аз съм екстрасенс. Но то като че ли се движи.

Нют все още беше достатъчно с всичкия си, за да си преведе това както трябва. Когато повечето хора кажат:

„Нали разбираш, аз съм екстрасенс“, те имат предвид „имам твърде будно, но не и оригинално въображение/лакирам ноктите си в черно/приказвам на папагалчето си“; когато го казваше Анатема, то звучеше така, сякаш си признаваше за някаква наследствена болест, от която би предпочела да не беше засегната.

— Армагедон се мести? — удиви се Нют.

— Различни пророчества твърдят, че първо трябва да дойде Антихристът — обясни Анатема. — Агнес твърди, че е той. Не мога да го видя…

— Или пък тя — обади се Нют.

— Какво?

— Може да е и „тя“ — обясни Нют. — В двайсти век живеем в края на краищата. Равенство във възможностите.

— Според мен ти не го приемаш съвсем на сериозно — скастри го тя. — Както и да е, тук няма никакво зло. Тъкмо това не разбирам. Има само любов.

— Моля? — възкликна Нют.

Тя го погледна безпомощно.

— Трудно е за обясняване — призна си тя. — Нещо или някой обича това място. Обича всеки сантиметър от него толкова силно, че тази обич закриля и предпазва мястото. Дълбока, огромна, пламенна любов. Как може тук да започне нещо лошо? Как може краят на света да започне от подобно място? Този град е от онези, в които ти се иска да израснат децата ти. Той е рай за хлапетата — тя се усмихна едва-едва. — Трябва да видиш местните хлапета. Нереални са! Направо като излезли от „Само за момчета“! Изранени колена и „страшна работа!“, и стъкълца, и…

Почти го напипа. Усещаше формата на мисълта, догонваше я.

— Какво е това място? — попита Нют.

— Какво?! — изпищя Анатема. Влакът на мислите й беше дерайлирал.

Пръстът на Нют почука по картата.

— Тука пише „изоставен аеродрум“. Ето тук, погледни, на запад от самия Тадфийлд…

Анатема изсумтя.

— Изоставен?! Хич не вярвай. Навремето е бил военна база на изтребителите. А някъде от десет години е въздушна база „Горен Тадфийлд“. И още преди да си ме попитал, отговорът е „не“. Мразя абсолютно всичко в това гадно място, но полковникът е къде-къде по-нормален от тебе. Жена му се занимава с йога, за Бога.

А сега. Та какво беше казала преди малко? Тукашните хлапета…

Усети как мисловните й крака се подхлъзват и тупна по гръб право в една по-лична мисъл, която я причакваше на пусия. Всъщност на Нют си му нямаше нищо. А хубавото на това да прекараш остатъка от живота си с него беше, че няма да се мотае край тебе достатъчно дълго, че да почне да ти лази по нервите.

Радиото говореше за южноамерикански дъждовни гори. Новопоникнали. То заликува.

* * *

Ледени куршуми разкъсваха листата край Ония, докато Адам ги водеше надолу в кариерата.

Кучето се промъкваше редом с тях, подвило опашка между краката си, и скимтеше.

„Така не бива — мислеше си то. — Тъкмо почвах да им хващам цаката на плъховете. Тъкмо когато почти успях да дам да разбере на оная гадна немска овчарка от отсрещния двор. А сега Той ще сложи край на всичко и хайде пак ония горящите очи и гонене на заблудени души. Че то има ли смисъл? Те нито се съпротивляват, нито имат някакъв вкус…“

Уенслидейл, Брайън и Пепър не мислеха чак толкова свързано. Единственото, което осъзнаваха, беше, че да се опитат да не следват Адам, беше все едно да се опитат да хвърчат; опитът да се съпротивляват на силата, която ги тласкаше напред, щеше да доведе просто до счупени на сума ти места крака. И пак щеше да им се наложи да продължат.

Адам изобщо не мислеше. Нещо се беше отворило в ума му и пламтеше.

Настани ги върху щайгата.

— Тук долу всички ще сме си добре — рече той.

— Ъ — ъ… — обади се Уенслидейл. — Според тебе майките и татковците ни няма ли да…?

— За тях не се притеснявай — рече надуто Адам. — Мога да ви направя нови. И вече няма да има: „До девет и половина да си в леглото!“ Ако искате, даже изобщо вече никога няма да ви се налага да си лягате. Или пък да си подреждате стаята, или каквото щете там. Просто оставете всичко на мен и ще стане страхотно. — Той им се усмихна налудничаво. — Едни мои нови приятели са се запътили насам — довери им той. — Ще ви харесат.

— Ама… — запъна се Уенслидейл.

— Само си помислете к’ви страшни работи ни чакат после — въодушевено продължи Адам. — Можете да напълните Америка с чисто нови каубои и индианци, полицаи и гангстери, анимационни филмчета и космонавти и каквото си щеш. Няма ли да е фантастично?

Уенслидейл погледна нещастно другите двама. В главите им витаеше една и съща мисъл, която дори в нормално време никой от тях не би могъл да изкаже що-годе сносно. В най-общ смисъл тя беше, че някога е имало истински каубои и гангстери и това е било велико. И че винаги ще има ужким-каубои и гангстери и това също е велико. Обаче истински ужким-каубои и ужким-гангстери — хем живи, хем не, дето можеш да ги прибереш обратно в кутията, като ти втръснат — това никак не им се виждаше велико. Цялата работа с гангстерите и каубоите и извънземните и пиратите беше, че можеш да престанеш да бъдеш от тях и да си се прибереш у дома.

— Но преди всичко това да стане — мрачно отрони Адам, — ще им покажем ние…

* * *

В търговския център растеше дърво. Не беше много голямо. Листата му бяха жълти и светлината, която падаше върху му през вълнуващо драматичния стъклопис, беше не каквато трябва. Освен това гълташе повече химикали от олимпийски атлет, а в клоните му гнездяха високоговорители. Но беше дърво все пак и ако попремрежиш очи и се загледаш към изкуствения водопад, можеше почти да повярваш, че гледаш болно дърво през мъгла от сълзи.

Хайме Хернес обичаше да обядва под него. Надзирателят по поддръжката му вряскаше, като го видеше, но Хайме бе израсъл във ферма — биваше си я тази ферма, — обичаше дърветата и хич не му се искаше да се налага да се преселва в града, но какво да правиш? Работата не беше лоша, а парите — за такива пари баща му не беше и мечтал. Дядо му пък изобщо не беше мечтал за пари. Докато навърши петнайсет години, хабер си беше нямал какво е това пари. Но имаше моменти, когато човек има нужда от дървета, и какъв срам, мислеше си Хайме, децата му растяха с мисълта, че дърветата — това са цепеници за горене, а внуците му щяха да мислят, че дърветата — това е история.

Но какво да правиш? Там, където преди имаше дървета, сега имаше големи ферми, там, където имаше малки ферми, сега имаше търговски центрове, а там, където имаше търговски центрове, пак си имаше търговски центрове, и тъй си вървеше.

Той скри количката си зад щанда с вестниците, седна, като се озърташе, и отвори кутията с обяда.

И тъкмо тогава усети шумоленето и пълзенето на сенките по пода. Огледа се.

Дървото се движеше. Той го загледа с интерес. Хайме никога преди не беше виждал как расте дърво.

Почвата, която не беше нищо друго освен насип от някакви изкуствени стружки, направо си се вълнуваше, докато корените шаваха под повърхността. Хайме видя как един тънък бял филиз пропълзя надолу по бордюра на повдигнатата градинска площ и взе да ръчка слепешката по бетонния под.

Без да знае защо, ама съвсем без да знае защо, той лекичко го побутна с крак и го приближи до една пукнатина между плочите. Филизът я намери и задълба надолу. Клоните се кривяха в различни форми.

Хайме чуваше скърцането на гуми навън, но не му обръщаше внимание. Някой крещеше нещо, но покрай Хайме все някой крещеше, най-често по него.

Търсещият корен трябва да беше намерил погребаната почва. Той смени цвета си и стана по-дебел — също като пожарен маркуч, след като пуснат водата. Изкуственият водопад пресъхна; Хайме си представи как изсмукващи влакна задръстват спуканите тръби.

Сега виждаше какво става навън. Уличното платно се вълнуваше като море. В пукнатините никнеха филизи.

Разбира се, заключи той, те си имаха слънце. А неговото дърво — не. Имаше си само приглушената сивкава светлина, процеждаща се през купола четири етажа по-нагоре. Мъртва светлина.

Но какво да направиш?

Ето какво:

Лампите бяха угаснали, защото токът беше спрял, но нали имаше само четири етажа за изкачване. Хайме внимателно затвори кутията, промъкна се обратно при количката си и избра най-дългата метла.

Хората се изсипваха от сградата и пищяха. Хайме любезно си проправяше път срещу течението, досущ сьомга, плуваща нагоре по реката.

Бяла плетеница от греди, която вероятно според архитекта беше динамично изражение на това-онова, поддържаше купола от цветно стъкло. Всъщност стъклото беше някаква пластмаса и на Хайме, покачен на един удобен мертек, му се наложи да приложи всичката си сила и всичката сила на метлата като лост, за да го пропука. Още два замаха превърнаха купола в смъртоносни отломки.

Светлината нахлу и освети праха в търговския център така, че въздухът сякаш се изпълни със светулки.

Далече долу дървото пръсна стените на своя гладък бетонен затвор и се юрна навън като експресен влак. Хайме никога не бе подозирал, че дърветата издават звуци, докато растат, както и никой друг не го бе подозирал, защото издават този звук стотици години наред на вълни с амплитуда двайсет и четири часа.

Пришпорете растежа, и дървото почва да прави вррруууумм.

Хайме го гледаше как приижда към него — зелен гъбообразен облак. От корените му се надигаше пара.

Гредите нямаха никакъв шанс. Останките от купола хвръкнаха като топка за пинг-понг върху водна струя.

Същото ставаше и из целия град, само дето градът вече никакъв не се виждаше. Виждаше се само балдахин от зеленина. Проснал се от хоризонт до хоризонт.

Хайме си седеше на клона, вкопчен в една лиана, и се смееше, смееше, смееше…

Не след дълго заваля.

* * *

„Капамаки“, изследователски китоловен кораб, в момента се занимаваше със следния въпрос: колко кита можеш да уловиш за една седмица?

Само дето днес нямаше никакви китове. Екипажът се взираше в екраните, които поради приложените изобретателни технологии можеха да забелязват всичко, малко по-голямо от сардина, и да изчисляват нетната му стойност на международната петролна борса, но те бяха празни. Рибите, които се мяркаха чат-пат, пердашеха през водата, като че страшно бързаха да се изнесат нанякъде.

Капитанът забарабани с пръсти по конзолата. Боеше се, че скоро ще му се наложи да ръководи свой собствен изследователски проект с цел да открие какво се случва на статистически малкия брой капитани на китоловни кораби, върнали се без промишлен кораб, пълен с изследователски материал. Чудеше се как ли постъпват с теб в такива случаи. Може би те заключват в някоя стая с харпун и очакват да постъпиш достойно.

Това не можеше да го бъде. Трябваше да има нещо.

Навигаторът изкара на екран една таблица и се вторачи в нея.

— Достойни капитане? — рече той.

— Какво има? — тросна му се капитанът.

— Като че имаме малка авария с инструментите. Дъното в тази област би трябвало да е на дълбочина двеста метра.

— Е, и какво?

— Показва петнайсет хиляди метра, достойни капитане. И продължава да пропада.

— Това е глупаво. Няма такава дълбочина. Капитанът изгледа кръвнишки струващата няколко милиона йени свръхмодерна технология и й тресна един. Навигаторът пусна нервна усмивка.

— О, сър — рече той. — Вече е по-плитко.

Под грохота на морски дълбини, както знаеха и двамата — и Азирафел, и Тенисън, — в бездната, под морските води чудовището кракен спеше.

А сега се събуждаше.

Милиони тонове дълбинна океанска тиня се откъртват от хълбоците му, докато се надига.

— Вижте — посочи навигаторът, — вече са само три хиляди метра.

Кракенът няма очи. Никога не е имал какво да гледа. Но докато се издига нагоре в ледените води, той улавя микровълновия шум на морето, жалните бибипкания и подсвирквания на китовата песен.

— Ъ-ъ… — обади се навигаторът, — хиляда метра?

На кракена не му е забавно.

— Петстотин метра?

Изведнъж водата се надига и корабът се разтърсва.

— Сто метра?

Над него има нещо дребно и метално. Кракенът се размърдва.

И десет милиарда порции суша изкрещяват за мъст.

* * *

Прозорците на къщичката се пръснаха навътре. Това не беше буря — беше война. Жасминови листенца се вихреха из стаята, размесени с дъжд от фишове.

Нют и Анатема се бяха вкопчили един в друг в пространството между прекатурената маса и стената.

— Давай — измърмори Нют, — кажи ми, че Агнес е предсказала и това.

— Наистина е казала, че той „носи буря“ — отвърна Анатема.

— Това е ураган, да му се не види! Казала ли е и какво ще стане после?

— 2315 е с препратка към 3477 — отвърна Анатема.

— Спомняш си такива подробности в такъв момент?

— Като го рече, да — отвърна тя. Протегна му картонче.

Нют го прочете пак. Навън се чуваше плющене — сякаш лист ръждива ламарина се носеше като въртележка из градината, а май тъкмо така си и беше.

— Това да не би да означава — рече той бавно, — че се предполага ние с тебе да станем… ъ — ъ… ъ — ъ… двойка? Пустата му Агнес, каква е шегаджийка!

Ухажването винаги е трудно, когато в дома на ухажваната има и възрастна роднина от женски пол; тия възрастни роднини имат склонност да мрънкат, да се кикотят, да си просят цигари и в най-тежките случаи да вадят семейния албум със снимки — акт на агресия във войната на половете, който трябва да бъде забранен с Женевска конвенция. Много по-зле е, когато роднината е мъртва от триста години. Душата на Нют наистина беше станала пристан на известни мисли относно Анатема; всъщност той не само ги държеше на пристан, ами и ги изваждаше на сух док, ремонтираше ги, теглеше им по една хубава боя и изстъргваше раковините от дъната им. Но идеята за второто зрение на Агнес, забито в тила му, обля либидото му с кофа студена вода.

Той дори таеше мисълта да покани момичето да хапнат нещо навън, но идеята някаква си кромуелска вещица да си седи в къщичката отпреди три века и да го гледа как яде му беше омразна.

Беше в онова настроение, в което хората горят вещици. Животът му и без това си беше достатъчно сложен, та да бъде манипулиран отвъд вековете от някаква налудничава бабишкера.

Нещо тупна в решетката — прозвуча така, сякаш част от комина беше рухнала.

А после той си помисли: „Животът ми изобщо не е сложен. Виждам го толкова ясно, колкото сигурно го вижда и Агнес. Простира се чак до ранното пенсиониране, малко помощи от колегите, малко спретнато светло апартаментче някъде си, малка спретната безсъдържателна смърт. Само дето ще умра под развалините на къща по време на нещо, което като нищо може да е и краят на света.

Ангелът архивар няма да има никакви проблеми с мен, животът ми от години сигурно се изразява в — — ’ — — ’ — — на всяка страница. Искам да кажа, всъщност какво съм направил досега? Никога не съм обирал банка. Никога не са ме глобявали за неправилно паркиране. Никога не съм ял тайландска храна…“

Някъде още един прозорец се пръсна с весел звън на чупещо се стъкло. Анатема го обгърна с ръце с въздишка, която всъщност никак не прозвуча като израз на разочарование.

„Никога не съм бил в Америка. Или във Франция, защото то Кале всъщност не се брои. Никога не се научих да свиря на някакъв инструмент.“

Радиото замлъкна — жиците най-накрая се бяха предали Той зарови лице в косите й. „Никога не съм…“

* * *

Нещо рече „пинг!“

Шадуел, който осъвременяваше платежните ведомости на армията, вдигна поглед, както подписваше издирвач на вещици и.д. ефрейтор Смит.

Беше му необходимо малко време, докато забележи, че карфицата на Нют вече не блести върху картата.

Той слезе от столчето и като си мърмореше под носа, затърси по пода, докато най-накрая я намери. Пообърса я и отново я забоде на Тадфийлд.

Тъкмо подписваше издирвач на вещици редник Маса, който получаваше две пенита допълнително на година за сено, и пак се чу „пинг!“.

Той вдигна карфицата, втренчи се подозрително в нея и я заби така силно в картата, че хоросанът отдолу поддаде. После се върна при ведомостите.

„Пинг“.

Този път карфицата изхвърча на няколко метра от стената. Шадуел я вдигна, огледа връхчето й, заби я в картата и се вторачи в нея.

След около пет секунди карфицата се стрелна край ухото му.

Той заопипва пода, напипа я, заби я наново в картата и я натисна.

Тя се размърда под ръката му. Той натисна с цялата си тежест.

Над картата се изви тъничка струйка дим. Шадуел изхленчи и засмука пръсти, а нажежената до червено карфица рикошира в отсрещната стена и строши прозореца. Не искаше да бъде в Тадфийлд.

Десет секунди по-късно Шадуел ровеше из касата на армията, която възлизаше на шепа медни монетки, банкнота от десет шилинга и малка фалшива монетка от времето на Джеймс I. Пренебрегвайки личната си безопасност, той прерови собствените си джобове. Резултатът от изгребването, дори и като вземем под внимание картата му за пътуване с пенсионерско намаление, надали щеше да му стигне и да излезе от къщи, да не говорим за пътни до Тадфийлд.

Единствените хора с пари, които познаваше, бяха господин Раджит и мадам Трейси. Що се отнася до семейство Раджит, въпросът с дължимия за близо два месеца наем вероятно на този етап би пресякъл всякакви финансови дискусии, а що се отнася до мадам Трейси, която твърде охотно би му дала на заем шепа опърпани десетачки…

— Проклет да съм, ако зема грешните пари на тая нацапотена шафрантия! — заяви той.

Други не останаха.

Освен един.

Южняшкият женчо.

И двамата бяха идвали тук само по веднъж, като в случая с Азирафел лигльото се бе задържал в стаята за възможно най-кратко време, като се опитваше да не докосва никакви плоски повърхности. Другият, онзи гаден южняшки педал със слънчевите очила, както предполагаше Шадуел, не беше от хората, които би искал да обижда. В простичкия свят на Шадуел всеки, който носи слънчеви очила и по никой начин не се намира на плажа, най-вероятно е престъпник. Подозираше, че Кроули е от мафията или от подземния свят — сигурно щеше да се изненада, че за последното почти е уцелил. Но онзи мекушавият със сакото от камилска вълна беше друга работа. Веднъж Шадуел беше рискувал да го проследи до базата му и си спомняше пътя. Според него Азирафел беше руски шпионин. Можеше да му поиска пари. Да го посплаши малко.

Беше ужасно рисковано.

Шадуел се стегна. В този същия миг младият Нют вероятно търпеше невъобразими мъчения в ръцете на дъщерята на нощта, в които го беше пратил той, Шадуел.

— Не мойм така да си зарежим ората — заяви той, навлече тъничкия си шлифер, нахлупи безформената си шапка и излезе на улицата.

Малко като че подухваше.

Азирафел трепереше. Трепереше някъде от дванайсет часа. Нервите му, би казал той, бяха напълно разкатани. Той обикаляше книжарницата, вдигаше хартийки, пак ги пускаше, подмяташе си писалки.

Трябваше да каже на Кроули.

Не, не трябваше. Искаше да каже на Кроули. Трябваше да каже на Рая.

Беше ангел в края на краищата. Трябваше да прави каквото трябва. Беше си вградено. Виждаш измама — осуетяваш я. Кроули беше пипал тук, то е ясно. Трябваше да съобщи в Рая още от самото начало.

Ала познаваше демона от хиляди години. Погаждаха се. Почти се разбираха. Понякога подозираше, че двамата имат много повече общо помежду си, отколкото със съответните си началници. И на двамата светът им харесваше например, вместо да го смятат просто за дъската, върху която се играе космическият шах.

Ето го, разбира се, това беше. Това беше отговорът — гледаше го право в очите. Ако намигнеше лекичко на Рая, това щеше да е вярно на духа на неговото споразумение с Кроули, а после оттам можеха тихомълком да предприемат нещо за детето — нищо твърде лошо, разбира се, защото нали всички сме Божии създания, като се замислиш, дори и хора като Кроули и Антихриста, и светът щеше да бъде спасен, и цялата тая работа с Армагедон нямаше да се налага да става — дето и без това на никого нямаше да донесе нищо добро, щото всеки знаеше, че най-накрая Раят ще победи, и Кроули беше длъжен да разбере.

Да. И после всичко щеше да е наред.

На вратата на книжарницата се почука въпреки табелата „ЗАТВОРЕНО“. Не обърна внимание.

Свръзката с Рая за двупосочна комуникация беше далеч по-трудна за Азирафел, отколкото за повечето човеци — човеците не очакват отговор и в почти всички случаи доста биха се изненадали, ако получат такъв.

Той избута настрани отрупаното с листчета бюро и нави изтъркания килим. Под него на пода беше начертан с тебешир малък кръг, заобиколен с подходящи пасажи от Кабалата. Ангелът запали седем свещи и ги постави ритуално на определени точки по кръга. После запали тамян, което не беше необходимо, но от него наистина миришеше хубаво.

А после застана в кръга и произнесе Думите.

Нищо не се случи.

Той пак произнесе Думите.

Най-накрая един ярък син лъч се стрелна от тавана и изпълни кръга.

Един културен глас произнесе:

— Е?

— Аз съм, Азирафел.

— Знаем — рече гласът.

— Имам страхотни новини! Намерих Антихриста! Мога да ви дам адреса му и всичко!

Последва пауза. Синята светлина трепна.

— Е? — повтори той.

— Но разбирате ли, можете да уби… можете да предотвратите всичко! Точно навреме! Имате само няколко часа! Можете да предотвратите всичко, няма да има нужда от война, всички ще бъдат спасени!

Той се ухили налудничаво срещу светлината.

— Да? — произнесе гласът.

— Да, той се намира в едно градче на име Долен Тадфийлд, а адресът е…

— Браво на тебе — произнесе гласът с равен, мъртъв тон.

— Няма да се наложи да става всичко онова — една трета от моретата да се превръщат в кръв и тъй нататък — обясни радостно Азирафел.

Когато гласът се обади, той прозвуча някак раздразнено.

— Що пък не? — произнесе той.

Азирафел усети как под ентусиазма му зейва ледена яма, но се опита да се престори, че няма такова нещо. Хвърли се презглава нататък.

— Е, може просто да се погрижите да…

— Ние ще победим, Азирафел.

— Да, но…

— Силите на мрака трябва да бъдат разбити. Ти като че нещо не си доразбрал. Работата не е да се избегне войната, а да се спечели. Отдавна чакаме, Азирафел.

Азирафел усети как студ обгръща мислите му. Отвори уста да каже: „Според вас не би ли било добра идея евентуално войната да не се провежда на Земята?“, но промени решението си.

— Разбирам — рече мрачно той. Някъде около вратата се чу скърцане. Ако Азирафел погледнеше нататък, щеше да види как една опърпана филцова шапка се опитва да надникне през горното прозорче.

— Не искаме да кажем, че не си се справил добре — обади се гласът. — Ще получиш похвала. Добра работа си свършил.

— Благодаря — отвърна Азирафел толкова кисело, че гласът му можеше мляко да подкваси. — Забравил съм за непогрешимата божественост очевидно.

— Така си и мислехме.

— Мога ли да попитам — рече ангелът — с кого разговарям?

Гласът отговори:

— Ние сме Метатронът^[7].

— О, да. Разбира се. О, да. Много благодаря. Благодаря ви.

Зад него капакът на пощенската кутия се пооткрехна и разкри чифт очи.

— Още нещо — рече гласът. — Ти, естествено, ще се присъединиш към нас, нали?

— Миии ъ-ъ…: разбира се, откакто съм държал огнен меч за последно, са минали просто векове… — подзе Азирафел.

— Да, спомняме си — отвърна гласът. — Ще имаш много възможности да си го припомниш.

— А. Хммм… Какво подтикващо събитие ще предшества войната?

— Мислехме, че една многонационална размяна на ядрени удари ще е добре като за начало.

— О, да. Какво въображение — гласът на Азирафел беше глух и безнадежден.

— Добре. Значи направо ще те чакаме.

— А, добре. Аз само тука да приключа с някои делови задачи, става ли?

— Надали ще е необходимо — отвърна Метатронът.

Азирафел изправи гръб.

— Наистина смятам, че честността, да не кажа морала, изисква аз като почтен бизнесмен да…

— Да, да — прекъсна го Метатронът с лека сянка на сприхавост. — Разбрахме. Ще те изчакаме тогава.

Светлината помръкна, но не изчезна съвсем. „Оставят линията отворена — помисли си Азирафел. — Няма как да се измъкна.“

— Ало? — подвикна тихо той. — Има ли някой отсреща?

Тишина.

Много внимателно прескочи окръжността и се промъкна до телефона. Отвори бележника си и набра друг номер.

След четири сигнала слушалката се прокашля, последва пауза, а после един глас, толкова равен, че килим да постелеш отгоре му, рече:

— Здрасти. Аз съм Антъни Кроули. Кхъ. Аз…

— Кроули! — Азирафел се опитваше да шушне и да крещи едновременно. — Чуй ме! Нямам много време. Ан…

— … вероятно в момента не съм вкъщи или пък спя, или пък съм зает, или знам ли к’во, но…

— Млъкни! Слушай! В Тадфийлд е! Всичко го пише в оная книга! Трябва да спреш…

— … след сигнала и аз ще ви се обадя. Чао.

— Искам да говоря с теб сега… БиииИИиииИИии…

— Стига си бибипкал! В Тадфийлд е! Тъкмо това съм усетил! Трябва да отидеш там и…

Той отдръпна слушалката от устата си.

— Педераст! — възкликна той. Ругаеше за първи път от повече от четири хиляди години.

Я чакай. Демонът имаше и друг телефон, нали така? Такъв си беше той. Азирафел затърси из бележника, като едва не го изтърва на пода. Скоро щяха да започнат да губят търпение.

Намери и другия номер. Набра го. Отсреща вдигнаха почти веднага в същия миг, когато и звънчето на вратата звънна тихо.

Гласът на Кроули, все по-силен с приближаването на слушалката до него, произнесе:

— … сериозно ти говоря. Ало?

— Кроули, аз съм!

— Кхъм. — Гласът беше ужасно уклончив. Дори и в сегашното си състояние Азирафел надушваше неприятности.

— Сам ли си? — попита той предпазливо.

— Тцъ. Едно старо приятелче е тук при мен.

— Слушай…!

— Къш, семе сатанинско!

Много бавно Азирафел се обърна.

* * *

Шадуел трепереше от вълнение. Всичко беше видял. Всичко беше чул. Нищичко не беше разбрал, но знаеше какво се прави с кръгове, свещници и тамян. Много добре знаеше даже. Беше гледал „Дяволът иде“ петнайсет пъти — шестнайсет, ако броим и онзи път, когато го изхвърлиха от киното, защото крещеше на глас неласкавото си мнение за аматьора издирвач на вещици Кристофър Лий.

Тия гадняри го използваха. Правеха си гавра със славната традиция на армията.

— Шъ тъ пипна, копиле гнъсно! — кресна той, настъпвайки като ангел отмъстител, прояден от молци. — Знам к’ви ги вършиш ти, идваш тука и съблазняваш женките да ти вършат злите дела!

— Мисля, че вероятно сте сбъркали магазина — отвърна Азирафел. — Ще ти се обадя по-късно — рече той на слушалката и затвори.

— Видях те к’ви ги вършиш! — изръмжа Шадуел. Покрай устата му лъскаха пръски от пяна. Не помнеше някога да е бил по-ядосан.

— Ъ-ъ… не е така, както изглежда… — заобяснява Азирафел и още докато го изричаше, усети, че що се отнася до умелата размяна на реплики, на тази фраза определено й липсва лустро.

— Ха на бас! — тържествуващо възкликна Шадуел.

— Не, искам да кажа…

Без да откъсва очи от ангела, Шадуел изприпка назад, сграбчи дръжката на вратата и я затръшна толкова силно, че камбанката издрънча.

— Камбана — рече той.

Сграбчи „Правите и акуратни предсказания“ и я тръшна тежко на масата.

— Книга! — изръмжа той.

Бръкна в джоба си и измъкна ръждясалия „Ронсън“.

— Свещ на практика! — кресна той и занастъпва. Кръгът се падаше на пътя му. Той засия с бледа синя светлина.

— Ъ-ъ… — обади се Азирафел. — Според мен не е много добра идея да…

Шадуел не го слушаше.

— От името на властта, която въплъщавам в лицето на Издирвач на вещици… — задекламира той, — ти нареждам да напуснеш това място…

— Виждате ли, кръгът…

— … и да се върнеш там, отдето си дошъл, без да спираш да…

— Наистина ще бъде неразумно за човешко същество да стъпи в него, без да…

— … и ни струваш зло…

— Пази се от кръга, човече глупав!

— … и никога не се връщай да дразниш…

— Да, да, но, моля ви, пазете се от… Азирафел се спусна към Шадуел, размахал настоятелно ръце.

— … И НИВГАЖ СА НИ ВРЪЩАЙ! — завърши Шадуел, насочил към него отмъстителен пръст с черен нокът.

Азирафел погледна към краката си и изруга за втори път от пет минути насам. Беше стъпил в кръга.

— Ох, да го еба! — възкликна той.

Последва мелодично „Дръннн!“ и синьото сияние изчезна. Както и Азирафел.

Изминаха трийсет секунди. Шадуел не помръдна. После с разтреперана лява ръка той се пресегна и смъкна дясната надолу.

— Ало? — извика той. — Ало?

Никой не му отговори.

Шадуел потръпна. След това, протегнал напред ръка като пистолет, с който не смее да стреля, а не знае как да го изпразни, той пристъпи навън и остави вратата да се затръшне зад него.

Чак подът се разтресе. Една от свещите на Азирафел падна, ръсейки горящ восък по стария, сух паркет.

Лондонският апартамент на Кроули беше въплъщение на стила.

Беше всичко, което би трябвало да бъде един апартамент: просторен, бял, елегантно обзаведен — и имаше онзи дизайнерски вид, все едно никой не живее там, който се постига единствено с неживеене там.

Така е, защото Кроули не живееше там.

Апартаментът беше просто мястото, където той се връщаше вечер, когато беше в Лондон. Креватите бяха винаги оправени; хладилникът винаги беше пълен с деликатеси, които никога не се разваляха (в края на краищата нали затова Кроули имаше хладилник), пък и като стана дума, хладилникът никога нямаше нужда от размразяване и дори от включване.

В хола имаше огромен телевизор, бяло кожено канапе, видео и уредба с лазерни дискове, телефонен секретар, два телефона — линията със секретаря и частната линия (номер, неоткрит досега от легионите телефонни търговци, които упорито се опитваха да му пробутат двойно полиране, каквото вече имаше, или застраховка „живот“, от каквато нямаше нужда) — и квадратна матовочерна стереоуредба — от онези, толкова изтънчено проектирани, че имат само копче за включване и изключване и за увеличаване и намаляване на звука. Единственото, което Кроули беше пропуснал, бяха тонколоните — беше забравил за тях. Не че имаше значение. И без тях възпроизвеждането на звука беше идеално.

Имаше невключен факс, интелигентен колкото компютър, и компютър, интелигентен колкото бавноразвиваща се мравка. Въпреки това Кроули си го ъпгрейдваше на всеки няколко месеца, защото според него лъскавият компютър беше тъкмо онова нещо, което би притежавало човешкото същество, на което се опитваше да се прави. Този тук беше все едно порцир с екран. Инструкциите за използването му още си бяха в прозрачните обвивки^[8].

 

 

Всъщност единственото нещо в апартамента, на което Кроули отделяше някакво персонално внимание, бяха неговите стайни растения. Те бяха огромни, зелени и великолепни, с лъскави, здрави, гланцови листа.

Така беше, защото веднъж седмично Кроули обикаляше апартамента с една зелена пластмасова пръскалка, пръскаше листата и приказваше на растенията.

Някъде в началото на седемдесетте беше чул по Радио Четири, че на растенията трябвало да се говори, и реши, че идеята е отлична. Макар че „говори“ може би не е точната дума за онова, което правеше Кроули.

А онова, което правеше, беше да им внушава страх от Бога.

По-точно страх от Кроули.

В добавка към което на всеки два месеца той си нарочваше някое растение, което растеше твърде бавно или се беше поддало на спаружване или почерняване, или пък просто не изглеждаше толкова добре, колкото другите, и го показваше на всички други растения.

— Кажете „сбогом“ на другаря си — казваше им той. — Той просто не можа да пресече това…

После напускаше апартамента заедно с провинилото се растение и се връщаше след около час с голяма, празна саксия, която оставяше някъде из апартамента така, че да бие на очи.

Растенията бяха най-пищните, свежи и прекрасни растения в Лондон. И живеещите в най-голям ужас.

Холът се осветяваше от прожектори и бели неонови тръби от ония, които човек небрежно подпира на някой стол или в ъгъла.

Единствената стенна украса беше рисунка в рамка — черновата на Мона Лиза, оригинална скица на Леонардо да Винчи. Кроули я беше купил от художника един горещ следобед във Флоренция и според него беше по-добра от завършената картина^[9].

 

 

Кроули имаше спалня и кухня, и кабинет, и хол, и тоалетна; всяка стая винаги беше чиста и идеална.

Беше прекарал известно време в притеснения във всяка една от тези стаи по време на дългото очакване на Края на света.

Пак беше позвънил на агентите си от Армията за издирване на вещици в опит да се сдобие с някакви новини, но свръзката му, сержант Шадуел, току-що бе излязъл, а тъпата администраторка като че не успяваше да схване, че е склонен да говори и с някой друг.

— Господин Пълсифър също го няма, миличък — рече му тя. — Сутринта замина за Тадфийлд. На мисия.

— Ще разговарям с когото и да било — беше й обяснил той.

— Ще предам на господин Шадуел — бе отвърнала тя — когато се върне. А сега, ако нямаш нищо против, тази сутрин съм заета и не мога да си зарежа джентълмена така за дълго време, инак ще вземе да умре. А в два ще идват госпожа Ормерод и господин Скроги, и младата Джулия ще идват на сеанс, та ще трябва и да почистя и тъй нататък, преди това. Но ще предам на господин Шадуел.

Кроули се отказа. Опита се да чете роман, но не можа да се съсредоточи. Опита се да подреди компактдисковете си по азбучен ред, но се отказа, след като откри, че вече бяха подредени по азбучен ред, както и библиотеката, и колекцията му от соул музика^[10].

 

 

Най-накрая се кротна на бялото кожено канапе и включи с жест телевизора.

 

 

— Докладват ни — каза притесненият новинар, — ъ-ъ… докладват ни… ами като че никой не знае какво става, но наличните репортажи като че ъ-ъ… сочат увеличаване на международното напрежение, което миналата седмица по това време без съмнение щеше да бъде смятано за невъзможно, тогава ъ-ъ… всички като че толкова хубаво се разбираха помежду си. Ъ-ъ…

Това поне отчасти изглежда се дължи на пороя от необикновени събития през последните няколко дена. Край японския бряг…

КРОУЛИ?

— Да — призна си Кроули.

— КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СТАВА, КРОУЛИ? КАКВО ТОЧНО ПРАВИШ?

— Какво имате предвид? — попита Кроули, макар вече да знаеше какво.

— МОМЧЕТО НА ИМЕ МАГ. ДОВЕДОХМЕ ГО В ПОЛЯТА НА МЕГИДО. КУЧЕТО НЕ Е С НЕГО. ДЕТЕТО НЕ ЗНАЕ НИЩО ЗА ВЕЛИКАТА ВОЙНА. ТОЙ НЕ Е СИН НА НАШИЯ ГОСПОДАР.

— А — рече Кроули.

— САМО ТОВА ЛИ МОЖЕШ ДА КАЖЕШ, КРОУЛИ? НАШИТЕ ВОЙСКИ СА СЪБРАНИ, ЧЕТИРИТЕ ЗВЯРА СЕ ВТУРНАХА — НО НАКЪДЕ? НЕЩО СЕ Е ОБЪРКАЛО, КРОУЛИ И ТИ ОТГОВАРЯШ. А ПО ВСЯКА ВЕРОЯТНОСТ СИ И ВИНОВЕН. ВЯРВАМЕ, ЧЕ ИМАШ СЪВСЕМ РАЗУМНО ОБЯСНЕНИЕ ЗА ВСИЧКО ТОВА…

— О, да — съгласи се с готовност Кроули. — Съвсем разумно.

— … ЗАЩОТО ЩЕ ТИ ДАДЕМ ШАНС ДА НИ ОБЯСНИШ. ЩЕ РАЗПОЛАГАШ С ЦЯЛОТО СЪЩЕСТВУВАЩО ВРЕМЕ ЗА ОБЯСНЕНИЕ. А НИЕ ЩЕ ИЗСЛУШАМЕ С ГОЛЯМ ИНТЕРЕС ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО ИМАШ ДА НИ КАЗВАШ. А ТВОЕТО ИЗЯВЛЕНИЕ И ОБСТОЯТЕЛСТВАТА, КОИТО ЩЕ ГО СЪПЪТСТВАТ, ЩЕ БЪДАТ ИЗТОЧНИК НА ЗАБАВЛЕНИЕ И УДОВОЛСТВИЕ ЗА ВСИЧКИ ПРОКЪЛНАТИ В АДА, КРОУЛИ. ЗАЩОТО БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ КОЛКО СЪСИПАНИ СА ОТ МЪЧЕНИЯ И В КАКВА АГОНИЯ СТРАДАТ НАЙ-НИЗШИТЕ СРЕД ПРОКЪЛНАТИТЕ, КРОУЛИ, НА ТЕБЕ ОЩЕ ПО-ЛОШО ТИ СЕ ПИШЕ…

С жест Кроули изключи телевизора.

Матовият сивкавозелен екран продължи да говори — тишината се оформяше в думи.

ХИЧ НЕ СИ И МИСЛИ ДА СЕ ОПИТВАШ ДА НИ ИЗБЯГАШ, КРОУЛИ. ИЗХОД НЯМА. СТОЙ СИ НА МЯСТОТО. ЩЕ ДОЙДАТ ДА ТЕ… ВЗЕМАТ…

Кроули отиде до прозореца и погледна навън. Нещо черно във формата на кола бавно пълзеше по улицата към него. Достатъчно наподобяваше кола, та да преметне повърхностния наблюдател. Кроули, който наблюдаваше много внимателно, забеляза, че колелата не само не се въртят, а дори и не са прикрепени към колата. С отминаването на всяка къща тя забавяше ход; Кроули предположи, че пътниците вътре (никой от тях не беше шофьор — никой не знаеше да кара) оглеждат номерата.

Имаше малко време. Кроули отиде в кухнята и извади изпод мивката пластмасова кофа. После се върна в хола.

Пъклените власти бяха прекъснали комуникацията. Кроули обърна телевизора към стената — за всеки случай.

Приближи се до „Мона Лиза“.

Свали картината от стената и отдолу се показа сейф. Не беше стенен сейф — беше закупен от компания, специализирала се в обслужването на ядрената индустрия.

Отключи го и разкри вътрешна врата с шайба-ключалка. Завъртя шайбата (шифърът беше 4–0–0–4, лесен за запомняне — годината, когато беше се хързулнал на тази глупава, прекрасна планета, тогава, когато тя беше лъскава и нова).

Вътре в сейфа имаше термос, две тежки ПВЦ ръкавици от ония, които ти покриват ръката до рамото, и щипци.

Кроули се спря: Огледа нервно термоса.

(Долу нещо рече „Прассс!“. Входната врата.)

Той нахлузи ръкавиците, подбра чевръсто термоса, щипците и кофата — а като помисли малко, награби и пръскалката, оставена до едно буйно разраснало се каучуково дърво — и се отправи към кабинета с походката на човек, понесъл термос, пълен с нещо, дето, ако го изпусне или дори през ум му мине да го изпусне, би причинило експлозия от ония, дето подтикват белобрадковците да правят изказвания от рода на „А тук, където е сега този кратер, някога беше град Ва-Шинг-Тон“ в долнопробните фантастични филми.

Стигна до кабинета и бутна вратата с рамо. После огъна колене и бавно остави нещата на пода. Кофата… щипците… пръскалката… и най-накрая, съвсем бавно, термоса.

На челото му започна да избива капчица пот, която се стече в окото му. Той я избърса.

После внимателно и предпазливо използва щипците, за да отвинти капачката на термоса… леко… леко… готово…

(Тропане долу по стълбите, сподавен писък. Ще да беше дребничката старица от долния етаж.)

Не можеше да си позволи да действа припряно.

Стисна термоса с щипците и като внимаваше да не пролее и най-малката капчица, изля съдържанието в пластмасовата кофа. Едно погрешно движение — толкова му трябваше.

Готово.

После открехна вратата на кабинета на около десетина сантиметра и закрепи кофата отгоре й.

Използва щипците, за да завинти обратно капачката, после (… трясък във външното антре…) свали ПВЦ ръкавиците, подбра пръскалката и се настани зад бюрото.

— Кролий…? — подвикна гърлен глас. Хастур.

— Те там е — изсъска друг глас. — Надушвам я, лигавата му гадинка с гадинка. — Лигур.

Хастур и Лигур.

Вижте сега, както Кроули първи би ви възразил, повечето демони дълбоко в душата си не бяха зли. В голямата космическа игра — така, както го чувстваха — те заемаха същото положение като данъчните инспектори — вършат работа, непопулярна може би, но от съществено значение за цялостното опериране на всичко въобще. То като става дума, и някои ангели не бяха самата добродетел. Кроули беше срещал един-двама, които, опреше ли до справедливо наказание за неблагочестивците, наказваха доста по-ячко, отколкото беше строго необходимо. Общо взето, всеки имаше работа да върши и просто си я вършеше.

А от друга страна, имаше и такива като Лигур и Хастур, дето гадорията ги изпълваше с такава мрачна наслада, че можеше и с човеци да ги сбъркаш.

Кроули се облегна назад на стола си. Насили се да се отпусне, но претърпя отвратителен провал.

— Тука съм, хора — подвикна той.

— Искаме да си кажем някоя дума с тебе — обади се Лигур (с тон, предназначен да намекне, че „дума“ в случая е синоним на „ужасяващо болезнена вечност“) и трътлестият демон бутна вратата.

Кофата се люшна и се нахлупи право върху главата му.

Пуснете бучка натрий във вода. Наблюдавайте я как пламти, гори и се върти като пощуряла, искри и цвърти. И това беше същото, ама по-гадно.

Демонът се белеше, пламтеше и пърхаше. От него излизаше мазен кафяв дим, а той пищеше ли, пищеше. После се сгърчи, нагъна се и онова, което бе останало от него, остана да блещука сред изгорелия, почернял кръг на килима. Приличаше на шепа смлени плужеци.

— Здрасти — подхвърли Кроули на Хастур, който вървеше подир Лигур и за зла беда само беше опръскан.

Има неща немислими; дори и демоните не биха повярвали, че има бездни, в които други демони са способни да пропаднат.

— … Светена вода. Копеле гадно — изруга Хастур. — Копеле гадно недно. Той никога нищичко не ти е правил.

— Досега — поправи го Кроули, който се чувстваше малко по-спокойно сега, когато шансовете бяха почти равни. Почти, ала все още не бяха равни, хич, ама хич не бяха равни. Хастур беше херцог Адски. Кроули даже местен съветник не беше.

— Твоята съдба злочеста майки шепнешком в мрака ще разказват рожби си да плашат — произнесе Хастур и после се усети, че езикът на Ада не звучеше кой знае колко уместно в случая. — Ш’та турят при проклетите чистачки, пич — додаде той.

Кроули вдигна зелената пластмасова пръскалка и я разбълника заплашително.

— Махай се! — Чу, че телефонът на долния етаж звъни. Четири пъти, после секретарят се включи. Позачуди се смътно кой ли се обажда.

— Не ме плаши — отвърна Хастур. Наблюдаваше как една водна капчица се процеди през чучура и бавно се застича по пластмасовия контейнер към ръката на Кроули.

— Знаеш ли какво е това? — попита Кроули. — Това е пръскалка за растения „Сейнсбърис“, най-евтината и ефикасна пръскалка в света. Изстрелва във въздуха тънка струйка вода. Има ли нужда да ти обяснявам какво има вътре? То може да те превърне в онова там — той посочи гадостта на килима. — А сега си върви.

Тогава капчицата, стичаща се по пръскалката, стигна до свитите пръсти на Кроули и спря.

— Блъфираш — рече Хастур.

— Може и така да е — отвърна Кроули с тон, от който се надяваше съвсем ясно да си личи, че блъфът е последното, за което си мисли. — А може и да не е. Ти късметлия ли си, как мислиш?

Хастур направи жест. Пластмасовата круша се разпадна като оризова хартия. Водата се плисна по бюрото на Кроули и заля целия му костюм.

— Да — рече Хастур. А после се усмихна. Зъбите му бяха твърде остри, а езикът му трепкаше между тях. — А ти?

Кроули не отвърна нищо. План А беше сработил. План Б се беше провалил. Всичко зависеше от План В, но съществуваше една спънка: той дори и до Б не беше стигнал в планирането.

— Тъй че — изсъска Хастур — време е за тръгване, Кроули.

— Според мен ти трябва да знаеш нещо — Кроули се опитваше да печели време.

— И какво е то? — усмихна се Хастур.

И тогава телефонът на бюрото на Кроули иззвъня.

Демонът го вдигна, като предупреди Хастур:

— Не мърдай. Трябва да узнаеш нещо много важно, съвсем сериозно ти говоря. Ало?

— Кхъм — рече Кроули. А после додаде: — Тцъ. Едно старо приятелче е тук при мене.

Азирафел му затвори. Кроули се зачуди какво ли искаше ангелът.

И изведнъж план В се появи в главата му. Той не затвори слушалката. Вместо това каза:

— Добре, Хастур. Издържа изпитанието. Готов си да влезеш в играта с едрите риби.

— Ти да не си полудял?

— Хич даже. Не разбираш ли? Това беше изпитание. Господарите на Ада трябваше да разберат дали си надежден, преди да те назначат за командир на Легионите на Прокълнатите в предстоящата Война.

— Кроули, ти или лъжеш, или си луд, или пък може би и двете — рече Хастур, но увереността му беше поразклатена.

Само за миг той се беше замислил над тази възможност — и тъкмо тук го бе спипал Кроули. Беше просто възможно Адът да го изпитва. Този Кроули беше нещо повече, отколкото изглеждаше. Хастур беше параноик, което, като живееш в Ада, е просто разумна реакция на добро приспособяване — там наистина всеки те дебнеше да те сгащи.

Кроули започна да набира някакъв номер.

— Всичко е наред, херцоже Хастур. Не бих очаквал да повярваш на мен — призна си той. — Но защо не се обадим на Съвета на Мрака…? Сигурен съм, че те могат да те убедят.

Телефонът, който беше набрал, щракна и започна да звъни.

— Чао, тъпако — рече Кроули. И изчезна.

След мъъъничка частичка от секундата и Хастур вече го нямаше.

* * *

С годините са се натрупали огромен брой теологични човекочасове, прекарани в спорове по прочутия въпрос:

Колко ангела могат да танцуват на върха на една игла?

За да се стигне до отговор, трябва да се вземат под внимание следните факти:

Първо, ангелите просто не танцуват. Това е една от отличителните им характеристики като ангели. Те могат да слушат с наслада и разбиране Музиката на сферите, но никак не ги сърби да скочат и да почнат да се кълчат в ритъм с нея. Така че нито един.

Най-малкото — почти нито един. Азирафел се беше научил да танцува гавот в един дискретен джентълменски клуб на „Портланд плейс“ в края на 1880-та и макар в началото да разбираше от това колкото патка от банково дело, след време доста надобря и му беше мъчничко, когато няколко десетилетия по-късно гавотът завинаги излезе от мода.

Така че, при положение че танцът е гавот и при положение че се намери подходящ партньор (който заради спора също може да танцува едновременно и гавот, и на върха на игла), отговорът е един — ни повече, ни по-малко.

Сега пък може да попитате колко демона могат да танцуват на върха на една игла. В края на краищата от един сой са с ангелите. И поне танцуват^[11].

Та като поставите нещата по тоя начин, отговорът е всъщност бая, при положение че зарежат физическите си тела, което за демона е фасулска работа. Физиката не ограничава демоните. Погледнато от широка перспектива, Вселената е просто нещо мъничко и кръгличко като ония пълни с вода топки, дето, като ги разклатиш, вътре се извива снежна буря^[12]. Но погледнато съвсем отблизо, единственият проблем с танцуването на върха на игла са тия огромни трапове между електроните.

За онези от ангелски сой или демонска порода размерът, формата и съставът са просто опции.

Кроули в момента пътува с невероятна скорост по един телефонен кабел.

ДРЪН.

Кроули мина през две телефонни централи със скорост частица (много достойна) от скоростта на светлината. Хастур го следваше плътно — на десет-дванайсет сантиметра, — но при тези им размери това дава на Кроули много удобна преднина. Която, разбира се, ще се стопи, изскочеше ли от другия край.

Бяха твърде малки, че да възпроизвеждат звуци, но за демоните звуците не са задължителни, за да си общуват. Чуваше как Хастур врещи подире му:

— Копеле недно! Ще те пипна. Не можеш ми избяга!

ДРЪН.

— Където излезеш и ти, ще изляза и аз! Няма да ми се измъкнеш!

Кроули бе изминал над трийсет километра кабел за по-малко от секунда.

Хастур го следваше по петите. Кроули трябваше много, много внимателно да прецени момента.

ДРЪН.

Третото иззвъняване. Е, помисли си Кроули, нищото иде.

Спря внезапно и видя как Хастур се стрелна край него. Хастур се обърна и…

ДРЪН.

Кроули се стрелна по кабела, мина през пластмасовото покритие и се материализира в цял ръст, съвсем без дъх останал, в своя хол.

Щрак.

Лентата за записване на телефонния секретар се завъртя. Последва сигнал и щом лентата за съобщения се превъртя, от говорителя след сигнала се разнесе писък: „Да! Какво?!… Ах ти, змия проклета!“

Малката червена лампичка за съобщения замига.

Светваше — угасваше, светваше — угасваше като сърдито червено оченце.

На Кроули наистина му се щеше да му се намираха още малко светена вода и време да държи касетата в нея, докато се разтвори. Но подготвянето на смъртоносната баня за Лигур си беше достатъчно опасно. Светената вода си я къташе от години, ей тъй, за всеки случай и дори присъствието й в стаята го изнервяше. Или… може би… да, какво щеше да стане, ако сложи касетата в колата? Можеше да си го върти ли, върти, докато се превърне във Фреди Меркюри. Щеше да се прояви като гадняр, но какво да се прави.

Някъде далече проехтя гръмотевица.

Нямаше време за губене.

Нямаше къде да отиде.

Но тръгна. Метна се в бентлито и подкара към Уест Енд, като да го бяха погнали всички демони на Ада. Което, повече или по-малко, така си и беше.

Мадам Трейси чу бавните стъпки на господин Шадуел, които изкачваха стълбите. По-бавни от обикновено, а на всеки няколко стъпала спираха. Обикновено той изкачваше стъпалата така, сякаш ги мразеше всичките до едно.

Тя отвори вратата. Беше се облегнал на стената на площадката.

— Ама, господин Шадуел — възкликна тя, — какво направили с ръката си?

— Къш от мени, жина — изпъшка Шадуел. — Ни съм си знайл силата!

— Защо я държите така напред?

Шадуел се опита да се навре в стената.

— Дръпни са, ти казвам! Ни отговарям!

— Какво, дявол да го вземе, се е случило с вас, господин Шадуел? — попита мадам Трейси, като се опитваше да го хване за ръката.

— Взе го дяволът! Взе го!

Тя успя да сграбчи ръката му. Господин Шадуел, този бич за злото, беше безсилен да й се възпротиви, когато го помъкна към апартамента си.

Никога досега не беше влизал тук — поне не и в будно състояние. Сънищата му бяха обзавели този апартамент с коприни, атлазени драперии и нещо, което мислеше за благовония. В действителност входът към кухнята беше преграден със завеса от мъниста и имаше лампа, направена доста несръчно от бутилка от „Кианти“ — разбиранията на мадам Трейси за шик, също като тия на Азирафел, се бяха окопали около 1953 г. В средата на стаята имаше маса, покрита с кадифена покривка, а на покривката — кристалната топка, която все повече се превръщаше в основното оръдие, с което мадам Трейси си вадеше хляба.

— Според мен ще е добре да си полегнете, господин Шадуел — рече тя с тон, който не допускаше възражения, и го поведе към спалнята. Беше твърде стъписан, за да протестира.

— Но младият Нют е там — измънка той — в плен на погански страсти и окултни измами!

— Тогава съм сигурна, че ще знае как да се справи с тях — рече бодро мадам Трейси, чиято представа за Нютовите изживявания вероятно беше много по-близка до действителността, отколкото тази на господин Шадуел. — И съм убедена, че той не би искал така да се натоварвате. Лежете си спокойно, пък аз ще сваря и за двама ни по едно чайче.

Тя се изгуби сред тракането на мънистената завеса.

Изведнъж Шадуел остана сам върху онова, което, доколкото си спомняше през отломките от попилените си нерви, беше ложето на греха, и точно в този момент не беше способен да реши дали всъщност това, че е сам на него, е по-добре или по-зле. Извърна глава, за да огледа обстановката.

Схващанията на мадам Трейси за еротиката датираха от времената, когато младежите израстваха с мисълта, че онези работи, дето жените ги имат отпред, са плажни топки, Брижит Бардо можеше да бъде наричана секси котенце, без това да предизвиква взривове от смях, и наистина съществуваха списания с имена като „Момичета, гъдел и жартиери“. Някъде сред тази вряща и кипяща разпуснатост тя беше добила убеждението, че плюшените играчки създават интимна, кокетна атмосфера в спалнята.

Шадуел се взира известно време в голям ошмулен мечок без едно око и с откъснато ухо. Вероятно името му беше нещо от сорта на мистър Бъгинс.

Извърна глава на другата страна. Погледа му препречи пижама във формата на животно — можеше да е куче, но пък като нищо можеше да е и скункс. То се хилеше жизнерадостно.

— Ъх — изпъшка той.

Но споменът продължаваше да го връхлита. Беше успял, наистина. Никой друг от армията досега не беше изгонвал демон, доколкото знаеше. Ни Хопкинс, ни Кивтингс, ни Дайсман. Вероятно не е смогнал дори ротен сержант майор Наркър^[13], притежател на рекорда за изнамерени вещици за всички времена. Рано или късно всяка армия се натъква на върховното си оръжие и ето, сега то съществуваше, размишляваше Шадуел — на края на ръката му.

Е, майната му на правилото „Не започвай пръв“. Щеше да си поотпочине, както си беше полегнал, а после… Силите на мрака най-после си бяха намерили майстора…

Когато мадам Трейси донесе чая, той вече хъркаше. Тя тактично затвори вратата, а и доста благодарно, защото след двайсет минути имаше сеанс, а в днешно време човек не бива да се отказва от пари.

Макар мадам Трейси в много отношения да си беше бая глупавичка, за някои неща притежаваше инстинкт, а що се отнася до това да човъркаш из окултното, беше му схванала цаката без грешка. Човъркане — беше разбрала тя — тъкмо това искаха нейните клиенти. Не искаха да ги набутват вътре до шия. Не искаха многопластовите мистерии на Времето и Пространството, искаха просто да се уверят, че мама след смъртта си се оправя много добре. Искаха окултизъм колкото да си подсладят простичкия животец, за предпочитане на порции, не по-дълги от четирийсет и пет минути, последвани от чай с бисквитки.

Те със сигурност не искаха страуш свещи, миризми, литании или мистични руни. Мадам Трейси дори бе махнала повечето карти от Големия аркан на таро, защото видът им май разстройваше хората.

Освен това се грижеше винаги да слага зелето да се вари точно преди сеанса. Няма нищо по-вдъхващо увереност, нищо по-вярно на комфортния дух на английския окултизъм от миризмата на брюкселско зеле, къкрещо в съседната стая.

* * *

Беше ранен следобед. Тежките буреносни облаци бяха оцветили небето в цвят на старо олово. Скоро щеше да завали — проливен, заслепяващ дъжд. Пожарникарите се надяваха да завали скоро. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Бяха пристигнали доста навреме. По-младите търчаха възбудено насам-натам, размотаваха маркуча и размахваха брадвички; по-старите пожарникари от пръв поглед разбраха, че сградата е взела-дала, и не бяха убедени дори, че дъждът ще спре пожара и той няма да закачи съседните сгради. Точно тогава едно черно бентли изскочи иззад завоя, занесе, качи се на тротоара със скорост над деветдесет километра в час и спря с писък на спирачки на сантиметър-два от стената на книжарницата. От него изскочи изключително възбуден млад мъж с тъмни очила и се втурна към вратата на горящата книжарница.

Един пожарникар му пресече пътя.

— Вие ли сте собственикът на заведението? — попита пожарникарят.

— Я стига глупости! Да ви приличам на собственик на книжарница?!

— Че всъщност знам ли, сър. Външността може да бъде много измамна. Например аз съм пожарникар. Но въпреки това, когато ме срещат цивилен, хората, на които не им е известна професията ми, често се случва да ме вземат за експерт-счетоводител или за директор на компания. Представете си ме без униформа, сър — що за човек виждате пред себе си? Честно?

— Тъпак — отвърна Кроули и се втурна в книжарницата.

Звучи по-лесно, отколкото всъщност беше, тъй като, за да успее, на Кроули му се наложи да избегне дузина пожарникари, двама полицаи и известен брой подранили интересни нощни птици от Сохо^[14], разгорещено препиращи се помежду си коя ли точно част от обществото беше поразведрила следобеда им и защо.

Кроули си проби път направо през тях. Почти не го удостоиха с поглед. После бутна вратата и пристъпи в същинска преизподня.

Цялата книжарница гореше.

— Азирафел! — повика той. — Азирафел, ти… тъпо… Азирафел? Тук ли си?

Никакъв отговор. Само пукот на горяща хартия, трясък на пръснати стъкла, щом огънят стигна до стаята на горния етаж, трясък на рухващи греди.

Огледа се из магазина — трескаво, отчаяно. Търсеше ангела, търсеше помощ.

В далечния ъгъл една лавица се прекатури и пръсна по пода пламтящи книги. Навсякъде край него гореше, но Кроули не обръщаше внимание. Левият му крачол бе започнал да тлее; спря го с поглед.

— Ало? Азирафел! В името на Бо… На Сата… На някого си! Азирафел!

Разбиха витрината отвън. Кроули се сепна и се обърна. Неочаквана водна струя го уцели право в гърдите и го събори на земята.

Очилата му отхвърчаха в другия ъгъл на стаята и се превърнаха в локва горяща пластмаса. Под тях се показаха жълти очи със зеници — вертикални черти. Мокър и вдигащ пара, с лице, черно като въглен, толкова далече от изтупан, колкото можеше да бъде, лазещ на четири крака вътре в горящата книжарница, Кроули тегли по една псувня и на Азирафел, и на Неизразимо великия план, и на Горе, и на Долу.

После погледна надолу и я видя. Книгата. Книгата, която момичето беше забравило в колата в Тадфийлд в сряда вечерта. Корицата й беше леко поопърлена, но самата книга по чудо беше останала невредима. Той я вдигна, напъха я в джоба на сакото си, изправи се залитайки и изтупа дрехите си.

Подът под него се продъни. Сградата се разтърси с рев и се срути сред дъжд от тухли, греди и горящи отломки.

Навън полицията връщаше минувачите, а един пожарникар обясняваше на всеки, желаещ да го слуша: „Не можах да го спра. Сигурно беше луд. Или пиян. Просто се втурна вътре. Не можах да го спра. Луд. Вътре влезе. Ужасна смърт. От ужасна по-ужасна. Ама ей така си се втурна и влезе…“

И тогава Кроули излезе из пламъците.

Полицаите и пожарникарите го погледнаха, забелязаха израза на лицето му и не помръднаха от местата си.

Той се качи на бентлито, слезе от тротоара, зави покрай една пожарна кола към „Уордър стрийт“ и се изгуби в мрачния следобед.

Те сподириха колата с поглед, докато тя се изгуби. Най-накрая един от полицаите проговори:

— При такова време би било редно да включи фаровете — изтърси той вдървено.

— Особено като кара така. Опасно е — съгласи се друг с равен, глух глас и всички останаха така, осветявани и пърлени от горящата книжарница да се чудят какво ли му става на този свят, дето си мислеха, че го разбират.

Присветна светкавица, синьо-бяла, разсече небето. Екна гръм, силен до болка, и ливна проливен дъжд.

Тя яздеше червен мотоциклет. Не Дружелюбното червено на „Хонда“, а кървавочервено — тъмно; наситено, мрачно, лъхащо на омраза. Мотоциклетът очевидно във всяко друго отношение си беше най-обикновен, без да броим меча, прибран в ножницата и закачен отстрани.

Каската й беше пурпурна, а коженото яке — с цвят на старо вино. С рубинени капси на гърба бяха изписани думите „АНГЕЛИТЕ НА АДА“.

В един и десет следобед беше тъмно, влажно и мокро. Магистралата бе почти безлюдна и жената в червено се носеше с рев по нея, яхнала червения си мотоциклет, с ленива усмивка на уста.

Засега денят вървеше добре. Имаше нещо в гледката на красива жена, яхнала мощен мотоциклет и със затъкнат меч отзад, което оказваше мощно въздействие върху определен тип мъже. До момента четирима пътуващи търговци се бяха опитали да я догонят и сега парчета от „Форд Сиера“ красяха мантинелите и подпорите на мостовете по протежение на цели четирийсет километра път.

Спря при един сервиз и влезе в кафене „Щастливият шопар“. Вътре беше почти празно. Зад тезгяха отегчена келнерка кърпеше чорап, а една тайфа рокери, облечени в черна кожа, яки, космати, мръсни и грамадни, се беше скупчила около някакъв индивид с черно яке. Той играеше твърдо и непоколебимо на нещо, което в отминалите времена щеше да е ротативка, но сега имаше видеоекран и се обявяваше за ЗАНИМАТЕЛНИ ТЕСТОВЕ.

Публиката подмяташе неща като:

— „Д“! „Д“ натисни — „Кръстникът“ трябва да има повече Оскари от „Отнесени от вихъра“!

— „Кукла на конци“! Санди Шоу. Честно бе! Сигурен съм, мамка му!

— 1666-а!

— Не бе, тъпунгер! Тогава е пожарът бе! Чумата е през 1665-а!

— „Б“ е — Великата китайска стена не е едно от Седемте чудеса на света.

Разделите бяха четири: попмузика, спорт, текущи събития и обща култура. Високият рокер, който не си беше свалил каската, натискаше копчетата, кажи-речи, без да забелязва поддръжниците си. Във всеки случай постоянно побеждаваше.

Червената ездачка се приближи до тезгяха.

— Един чай, моля. И сандвич със сирене — поръча тя.

— Значи си самичка, а, душке? — попита я келнерката, като й подаде чая и нещо бяло, сухо и кораво.

— Чакам приятели.

— А — рече келнерката и прехапа вълнения конец. — По-добре ги изчакай тука тогава. Там навънка е ад.

— Не — отвърна й ездачката, — още не е. Избра си една маса до прозореца с хубав изглед към паркинга и зачака.

Чуваше играчите отзад.

— Т’ва е ново: „Колко пъти Англия е била официално във война с Франция от 1066 г. насам?“

— Двайсет? Да бе, двайсе, как пък не… О, толкова били. Е, жив да не бях.

— Американците кога са воювали с Мексико? Т’ва го знам. През юни 1845-а. „Д“ — видя ли! Казах ти!

Предпоследният по ръст рокер, Помията (метър и деветдесет и два), прошепна на най-ниския, Мазния (метър и деветдесет):

— К’во стана със „спорта“ бе? — На кокалчетата на едната му ръка беше татуирано „ОБИЧ“, на другата — „МЪСТ“.

— Ми то такова, изкарва ги, тъй де, наслуки. Искам да кажа, с микрочипове. Сигурно там вътре в КАМ-а има, такова, милиони най-различни теми. — На неговите кокалчета пък на дясната ръка пишеше „ЦАЦА“, а на лявата — „БИРА“.

— Попмузика, Текущи събития, Обща култура и Война. Само дето досега „Война“ не видях. Тъкмо затова го споменавам — Помията се почеса по кокалчетата така, че се чу, и си отвори кутия бира. Гаврътна на един дъх половината, оригна се нехайно, после въздъхна.

— Ще ми се да тургаха повече въпроси от Библията, мамка й.

— Що? — Мазния не беше и подозирал, че Помията си пада по Библията.

— Щото, ми щото помниш ли, като стана оная издънка в Брайтън?

— О, да бе. Даваха те по телевизията в онова криминалното предаване — в гласа на Мазния се долавяше завист.

— Ми тогава трябваше да седя в оня хотел, дето бачкаше мамето, нъл’ тъй? Чет’ри месеца. И немаше нищичко за четене, само тоя скапаняк Гидиън си беше зарязал там Библията^[15]. И то ти се набива в акъла един вид.

Още един мотоциклет, черен като въглен и лъскав, спря отвън на паркинга.

Вратата на кафенето се отвори. Студен вятър се втурна вътре; мъж, цял облечен в черна кожа и с къса черна брадичка, се приближи до масата и седна до жената в червено. Рокерите около видеотестовата машина тутакси усетиха колко са гладни и пратиха Скъз да ходи да им купи по нещо за ядене. Всички до един — освен онзи, играча, който не каза нищо, само продължаваше да натиска копчетата, да познава и да трупа точки.

— Не съм те виждала от Мейфкинг — рече Червената. — Как върви?

— Доста зает бях — отвърна Черния. — Много време се заседях в Америка. Кратки пътешествия по света. Всъщност само си убивах времето.

— Ама как така нямате пай с пържоли и бъбречета? — възкликна обидено Скъз.

— Мислех, че имаме, обаче нямаме — отвърна жената.

— Смешна работа, всичките накрая да се съберем така.

— Смешна ли?

— Ами нали разбираш. Прекарваш всичките тия хиляди години в очакване на големия ден и той най-накрая идва. Все едно чакаш Коледа. Или рождения си ден.

— Ние нямаме рождени дни.

— Не съм казал, че имаме. Казах само, че е същото.

— Всъщност — призна жената — май като че нищичко не ни е останало. Освен оня резен пица.

— С аншоа ли е? — попита мрачно Скъз. Никой от тайфата не обичаше аншоа. Нито пък маслини.

— Да, душа. С аншоа и маслини. Искаш ли го?

Скъз поклати тъжно глава. С къркорещ стомах той се върна при играта. Тед Буцата ставаше много раздразнителен, когато огладнее, а издразнеше ли се Тед Буцата, всички хапваха. Пердах.

На видеоекрана беше излязъл нов раздел. Сега можеше да се отговаря на въпроси от областите попмузика, текущи събития, глад или война. Рокерите се оказаха доста по-слабо информирани за картофения глад в Ирландия през 1846 г., глада за какво ли не в Англия през 1315 г. и за хашишовия глад в Сан Франциско през 1969 г., отколкото за Войната, но играчът продължаваше да трупа точки, сегиз-тогиз подчертани с „бръмм“, „цък-цък“ и „зън“, когато машината изплюеше монета от по една лира в подноса.

— Времето надолу, на юг, като че е малко шантаво — обади се Червената.

Черния присви очи и се загледа в притъмняващите облаци.

— Не. На мен ми се вижда добро. Всяка минута ще извие гръмотевична буря.

Червената огледа ноктите си.

— Това е добре. Без свястна гръмотевична буря нямаше да е същото. Да имаш някаква представа колко път ни остава дотам?

Черния сви рамене.

— Неколкостотин километра.

— Кой знае защо си мислех, че ще е повече. Всичкото това чакане — само за някакви си неколкостотин километра.

— Не пътуването е важно — изтъкна Черния, — а пристигането.

Навън се разнесе рев. Беше рев на мотоциклет с повреден ауспух и разбрицан мотор, на който му течеше карбураторът. Не ти трябваше да го виждаш, за да си представиш облаците черен дим, стелещи се край него, накапалите бензинови петна, които оставяше подире си, дирята от дребни мотоциклетни части, болтове и гайки, обсипали пътищата там, откъдето беше минал. Черния отиде до тезгяха.

— Четири чая, моля — поръча той. — Единият да е черен.

Вратата на кафенето се отвори. Влезе младеж в прашни бели кожени дрехи, а вятърът довя с него празни пликчета от чипс, стари вестници и хартийки от вафли. Те затанцуваха около нозете му като развълнувани дечица, а после уморено се свлякоха на пода.

— Значи сте четирима, а, душке? — попита го жената. Опитваше се да намери чисти чаши и лъжички — изведнъж целият рафт като че се бе покрил с тънък слой от моторно масло и сухо яйце.

— Ще станем — отвърна мъжът в черно, взе чайовете и ги отнесе на масата, където го чакаха двамата му другари.

— Да ви е давал някакъв знак? — попита момчето в бяло.

Те поклатиха глави.

Около видеоекрана бе избухнал спор (в момента темите, изписани на екрана, бяха Война, Глад, Замърсяване и Попмузика 1962–1979).

— Елвис Пресли ли? „В“ трябва да е — той нали през 77-ма хвърли топа?

— Тцъ. „Д“. Сем’се и шеста. Сигурен съм.

— Да бе. Същата година като Бинг Кросби.

— И Марк Болан. Умирам си за него. Значи „Д“ натисни. Давай.

Високата фигура не посегна да натисне никое копче.

— Ама к’во ти става? — попита раздразнено Тед Буцата. — Давай де! Натисни „Д“. Елвис Пресли умря през седемдесет и шеста.

ХИЧ НЕ МИ ПУКА КАКВО ПИШЕ — отвърна му високият рокер с каската. — С ПРЪСТ НЕ СЪМ ГО ДОКОСНАЛ.

Тримата около масата се обърнаха като един. Червената проговори:

— Ти кога пристигна тук?

Високият мъж се приближи до масата, като заряза и шашардисаните рокери, и печалбата.

НИКОГА НЕ СЪМ СИ ТРЪГВАЛ — отвърна той, а гласът му беше мрачното ехо на нощни кътчета, студена плоча, сива и мъртва. Ако този глас беше камък, на него отдавна-отдавна щяха да са гравирани име и две дати.

— Чаят ти изстива, господарю — рече Глад.

— Много време мина — рече Война. Блесна светкавица, почти веднага последвана от буботещия тътен на гръмотевица.

— Временцето е таман — рече Замърсяване.

ДА.

Разговорът им все по-прогресивно стъписваше рокерите около автомата за игра. Предвождани от Тед Буцата, те се потътриха към масата и се вторачиха в четиримата непознати.

От вниманието им не убягна, че на якетата и на четиримата бе изписано „АНГЕЛИТЕ НА АДА“. Но за ангели тия тука май бяха яки ментета: като за начало бяха твърде чистички; а и никой от четиримата не изглеждаше като да е трошил някому ръката само щото е неделя следобед, пък по телевизията няма нищо свястно. Освен това с тях имаше жена, обаче тя не се возеше на нечия задна седалка, ами си имаше свой мотор, като да й се полагаше по право.

— Та значи сте от Ангелите на Ада? — попита заядливо Тед Буцата. Ако има нещо, дето истинските Ангели на Ада не понасят, то това са съботно-неделните рокери.^[16]

Четиримата непознати кимнаха.

— Тогава от кои точно?

Високият непознат погледна Тед Буцата. После се изправи. Беше сложно движение: ако по бреговете на Моретата на нощта има шезлонги, то щеше да е нещо подобно. Като че се разгъваше цяла вечност. Беше с тъмна каска, която напълно скриваше лицето му. И беше направена от някаква смахната пластмаса, забеляза Тед Буцата. Тъй де, заглеждаш се в нея и не виждаш нищо друго освен собственото си лице.

— ОТКРОВЕНИЕ — рече той, — ГЛАВА ШЕСТА.

— Стихове от втори до осми — добави услужливо момчето в бяло.

Тед Буцата ги изгледа на кръв. Долната му челюст взе да се издава напред, а една малка синя вена на слепоочието му запулсира.

— Т’ва к’во значи?! — сопна се той. Някой го подръпна за ръкава. Беше Помията. Под мръсотията лицето му бе придобило любопитен сивкав нюанс.

— Значи, че сме в беда — обясни Помията.

И тогава високият непознат протегна нагоре бледа мотоциклетна ръкавица, вдигна стъклото на каската си и Тед Буцата изведнъж усети, че за първи път, откак се помнеше, му се прииска да беше живял по-праведно.

— Исусе Христе! — изхленчи той.

— Според мен и Той ще дойде всеки момент — забърбори Помията. — Сигурно търси къде да си паркира мотора. Да вървим да… а, бе, да се запишем в някой младежки клуб ли, що ли…

Но несломимото невежество на Тед Буцата беше негов щит и броня. Той дори не помръдна.

— Леле — рече той. — Ангелите на Ада. Война му махна лениво.

— Ние сме, Буцо Тед — рече му тя. — Истински, живи. Глад кимна.

— Старата фирма — потвърди той.

Замърсяване свали каската си и разтърси дългата си бяла грива. Той беше поел поста, откакто Чумата, мрънкайки нещо за пеницилина, се бе пенсионирал през трийсет и шеста. Ех, да знаеше само старчето какви възможности предоставяше бъдещето…

— Другите обещават — рече той, — ние ви го доставяме.

Тед Буцата погледна четвъртия Конник.

— Ъ-ъ… тебе преди съм те виждал — рече той. — Имаше те на обложката на оня албум на „Блу ойстър кълт“. Имам и пръстен с твойта… твойта… твойта глава.

АЗ СЪМ НАВСЯКЪДЕ.

— Леле — едрото лице на Тед Буцата се сгърчи от усилие — опитваше се да мисли.

— Ти к’ъв мотор караш? — измисли го той най-накрая.

* * *

Бурята бушуваше около кариерата. Въжето с вързаната на него стара гума танцуваше във вихъра. Сегиз-тогиз по някой лист ламарина, реликва от опита за построяване на къщичка на дървото, се откъртваше от хлабавите сглобки и отплаваше.

Ония се гушеха един в друг, втренчени в Адам. Той изглеждаше някак си по-голям. Кучето клечеше и ръмжеше. Мислеше за всички ония миризми, които щеше да загуби. В Ада нямаше миризми — освен на сяра. А някои от тях бяха, бяха, бяха… ами работата беше там, че в Ада и кучки нямаше.

Адам се разхождаше възбудено и размахваше ръце във въздуха.

— Край няма да има купонът за нас — рече той. — И ще изследователстваме и всичко. Според мен няма да мине много време и ще накарам старите джунгли пак да израснат.

— Ама… ама… ама кой ще, такова де, ще готви, пере и тям подобни? — попита Брайън с разтреперан глас.

— На никого няма да му се налага — отвърна Адам. — Ще имате ядене каквото си щете, камари чипс, пържени лукчета — каквото ви душа иска. И никога няма да трябва да обличате нови дрехи или да се къпете, ако не щете, и изобщо. Или пък да ходите на училище и изобщо. Или да правите нещо, дето не искате — никога повече. Леле, колко ще е страшно!

* * *

Луната изгря над хълмовете Кукамунди. Тази вечер беше особено ярка.

Джони Двата Кокала седеше сред червения басейн на пустинята. Това място беше свещено — двете скали на праотците, оформили се в Сънените времена, лежаха така още от самото сътворение. Странстванията на Джони вървяха към своя край. Бузите и гърдите му бяха наклепани с червена охра; той пееше древна песен, един вид пееща карта на хълмовете, и рисуваше в прахта рисунки с копието си.

Не беше ял от два дена, не беше спал. Приближаваше се до състоянието на транс, което щеше да го направи едно с Храсталака, да го свърже в духовна връзка с праотците. Почти го бе постигнал. Почти… Той примига. Огледа се учудено.

— Извинявай, мойто момче — рече той на себе си на висок глас, с прецизна дикция. — Но да имаш някаква представа къде се намирам?

— Кой каза това? — сепна се Джони Двата Кокала. Устата му се отвори.

— Аз.

Джони се почеса замислено.

— Значи как’ аз го разбирам, ти си некой мой прадядо, а, приятел?

— О. Несъмнено, момчето ми. Съвсем несъмнено. Така да се каже. А сега да се върнем към първоначалния ми въпрос. Къде съм?

— Само че, щом си ми прадядо — продължи Джони Двата Кокала, — шо приказваш кат’ педерунгел?

— Аха. Австралия — изрече устата на Джони Двата Кокала. Произнесе думата така, като че се налагаше добре да я дезинфекцират, преди да я произнесе втори път. — Леле майчице. Е, благодаря все пак.

— Хей? Хей? — подвикна Джони Двата Кокала. Каза го на пясъка и зачака — и чака, и чака, но отговор не дойде.

Азирафел се беше изнесъл.

* * *

Цитрон Дьо Космьо беше тонтон макут, странстващ хунган^[17]: в торбата на гърба му имаше вълшебни билки, лековити билки, парченца от дива котка, черни свещи, прах, добиван най-вече от кожата на определен вид чирози, умряла стоножка, половин шише „Чивас Регал“, десет цигари „Ротманс“ и копие от „Какво става в Хаити“.

Той вдигна ножа и с опитен замах клъцна главата на черното петле. Кръвта плисна по десницата му.

— Лоа, възседни ме — занарежда той. — Gros Bon Ange, ела при мен.

— Къде съм? — произнесе пак той.

— Това моят Gros Bon Ange ли е? — попита се сам.

— Според мен въпросът е много личен — отвърна си. — Искам да кажа, така както стоят нещата. Но така де, човек се опитва. Старае се.

Цитрон усети как едната му ръка се протяга към петела.

— Според теб това място не е ли много нехигиенично за готвене? Вдън джунглата! Барбекю ще си правим, а? Що за място е това?

— Хаитянско — отговори той.

— Да му се не види! Пак далече. Все пак и по-лошо можеше да бъде. Ох, трябва да тръгвам. Приятно прекарване.

И Цитрон Дьо Космьо остана самичък вътре в черепа си.

— Майната им на Loas — измърмори той под носа си. Известно време стоя втренчен в нищото, после се пресегна за торбата и шишето „Чивас Регал“. Съществуват поне два начина да превърнеш някого в зомби. Смяташе да използва най-лесния.

Прибоят ехтеше. Палмите се люлееха.

Идеше буря.

* * *

Лампите светнаха. Евангелисткият хор „Електропровод“ (Небраска) запя „Исус е телефонният техник на номератора на моя мил живот“ и почти заглуши воя на прииждащия вятър.

Марвин О. Багман поправи вратовръзката си, провери усмивката си в огледалото, потупа по задника личната си асистентка (госпожица Синди Келерхолс; миналия юли станаха три години, откакто беше маце на месеца на „Пентхаус“; тя обаче заряза всичко това, когато се захвана да гради Кариера) и излезе на подиума в студиото.

Исус, той няма да прекъсне линията ти, преди

да свършиш, разговори чужди няма да ти

натресе, приятелю,

и като дойде сметката, ще пише всичко

как си му е ред,

Исус е телефонният техник на моя мил живот

на номератора

— пееше хорът. Марвин обичаше тази песен. Сам я беше писал.

Другите песни, които беше писал, включваха „Щастливият мистър Исус“, „Исусе, ша мо’е ли ’начи у вас да преспя“, „Добрият стар горящ кръст“, „Исус е стикерът на бронята на моята душа“ и „Щом изпадна в божествен захлас, гепвам кормилото на пикапа завчас“. Всичките ги имаше в „С Исус сме си първи дружки“ (на плоча, касета и компактдиск) и ги рекламираха на всеки четири минути по евангелистката мрежа на Багман^[18].

Въпреки че римите му куцаха и в текстовете му по правило липсваше такова нещо като смисъл, пък и Марвин, тъй като не беше твърде музикален, беше свил всичките мелодии от стари кънтри-парчета, та въпреки всичко това „С Исус сме си първи дружки“ се бе продал в над четиримилионен тираж.

Марвин беше започнал като кънтри-певец; тогава пееше стари парчета на Конуей Туити и Джони Кеш.

Изнасяше редовно концерти в затвора „Сан Куентин“, докато правозащитниците не го извадиха оттам по параграф „Жестоко и необичайно наказание“.

Тъкмо тогава Марвин се хвана с религията. Не онази, тихата и личната, свързана с правене на добро и праведен живот; не дори и от вида, свързан с обличането на костюм и звъненето по хорските врати; а онази, свързана с притежаването на собствена телевизионна мрежа и навиването на хората да ти пращат пари.

Беше открил идеалния телевизионен микс в „Часът на Силата с Марвин“ („Шоуто, с което фундаментализмът отново стана ЗАБАВЕН!“). Четири триминутни песни от албума, двайсет минути Адски огън и жупел и пет минути изцеления. (Останалите двайсет и три минути се запълваха с редуване на придумки, молби, заплахи, крънкане и от време на време най-непресторено искане на пари.) В началото той наистина водеше хора в студиото да ги цери, но реши, че е много сложно, и затова сега просто разказваше за видения, с които го удостояваха зрители от цяла Америка, излекували се по чудодеен начин, докато гледали шоуто. Така беше много по-просто — вече нямаше нито нужда да наема актьори, нито начин да се провери степента на успеха му^[19].

Светът е много по-сложен, отколкото си мислят повечето хора. Мнозина например си мислеха, че Вярата на Марвин не е истинска, щом той изкарва от нея толкова много пари. И грешаха. Той вярваше с цялата си душа. Вярваше докрай и харчеше голяма част от парите, изсипващи се в джобовете му, за онова, което наистина смяташе за Божие дело.

А линията на Спасителя не дава никога „заето“,

при него няма „няма го“ — ще вдигне винаги,

приятелю,

приказвай колкото си щеш — със него си говориш

без пари, Исус е телефонният техник на моя мил

живот на номератора.

Първата песен завърши, Марвин излезе пред камерите и смирено вдигна ръце за тишина. В контролната кабина тонинженерът намали звука на записаните аплодисменти.

— Братя и сестри, благодаря, благодаря, не беше ли прекрасно? И запомнете, тази песен, както и други, също така поучителни, можете да чуете в албума „С Исус сме първи дружки“, просто се обадете на 0800-ПАРИ и заявете дарението си. Обадете се веднага!

Той стана по-сериозен.

— Братя и сестри, имам вест за вас, важна вест от нашия Господ-бог за всички вас, мъже, жени и мънички дечица, приятели, нека ви разкажа за Апокалипсиса. Всичкото го пише в Библията, в Откровението, изпратено от нашия Господ на свети Йоан от Патмос, и в книгата на пророк Данаил. Господ винаги ви го казва направо, приятели — вашето бъдеще. И значи какво ще стане?

Война. Чума. Глад. Смърт. Реки от кръв. Страшни земетресения. Ядърни ракети. Ужасни времена се задават, братя и сестри. И има само един начин да ги избегнем.

Преди да дойде Разрушението — преди четиримата конници на Апокалипсиса да препуснат, — преди ядърните ракети да се изсипят връз невярващите, — ще дойде Екстазът.

„Какво е Екстазът?“ — чувам ви да викате.

Като дойде Екстазът, братя и сестри, всички Истински вярващи ще бъдат издигнати във въздуха — няма значение к’во прайте, може да сте в банята, може да сте на работа, може да си карате колата или просто да си седите вкъщи и да си четете Библията. И изведнъж хоп, ще се намерите във въздуха в съвършени, нетленни тела. Ще сте там горе във въздуха и ще гледате надолу към света как прииждат годините на разруха. Само верните ще се спасят, само преродените от вас ще избягнат болката и смъртта, и ужаса и пламъците. Ще придойде великата война между Рая и Ада и Раят ще съкруши войските Адови, и Господ ще избърше сълзите на страдащите, и вече няма да има смърт и мъка, и плач, и болка, и той ще царува в слава навеки…

И изведнъж млъкна.

— Е, като догадка става — продължи той със съвсем различен глас, — обаче изобщо няма да бъде така. Изобщо.

Искам да кажа, за огъня, за войната и за всичкото там си прав. Ама т’ва за Екстаза — бе да ти кажа… Всичките можеш да ги видиш на Небето — в стегнати редици, докъдето ти душа вижда, че и отвъд, легион след легион, с огнени мечове и тъй нататък, та опитвам се да ти кажа, кой ще ти има време да обикаля да подбира хора и да ги вдига във въздуха, та да зяпат хората, дето умират от лъчева болест долу на изсъхналата, горяща земя, и да им се хилят? Ако това ти е представата за морално прекарване на времето, нека добавя.

Пък що се отнася до онова, дето победата на Рая била неизбежна… Абе нека си говорим честно — ако работата беше в кърпа вързана, на първо място Свещена война изобщо нямаше да има, нали така? Това е пропаганда. Най-чиста пропаганда. Шансът ни да ги преборим е не повече от петдесет процента. Със същия успех можете да пращате пари и за залагания на някоя сатанистка гореща линия, макар че, честно да ви кажа, като завалят огънят и жупелът и се надигнат моретата от кръв, вие всичките тъй и тъй ще паднете цивилни жертви. И в нашата война, и във вашата всички ще бъдат избити и после ще оставят Господ сам да се оправя — ясно?

Както и да е, извинявайте, че седя така и ви дърдоря, имам само един кратък въпрос — къде съм?

Марвин О. Багман постепенно ставаше все по-тъмночервен.

— Това е дяволът! Пази Боже! Дяволът говори чрез мен! — избухна той и сам се прекъсна.

— О, не, всъщност точно обратното. Аз съм ангел. Това трябва да е Америка, нали? Много съжалявам, но не мога да остана…

Последва пауза. Марвин се опита да отвори уста, но нищо не стана. Каквото и да беше онова, което се бе настанило в мозъка му, то се огледа. Огледа екипа в студиото — онази негова част, която не звънеше в полицията и не хленчеше по ъглите. Огледа пребледнелите оператори.

— Леле-мале — възкликна той, — по телевизията ли ме дават?!

* * *

Кроули летеше със сто и деветдесет километра в час по „Оксфорд стрийт“.

Бръкна в жабката за резервния чифт тъмни очила и напипа само касети. Ядосан грабна една напосоки и я пъхна в касетофона.

Искаше Бах, но кандисваше и на „Травълинг Уилбъриз“.

Трябва само Радио Гага… — запя Фреди Меркюри. „Трябва само да се махна“ — помисли си Кроули. Зави по кръговото движение около Мраморната арка в насрещното платно и намали на сто и четирийсет. От светкавиците лондонското небе блещукаше като повредена неонова тръба.

„Сивосинкаво небе над Лондон — помисли си Кроули. — Разбирах аз, че краят наближава.“ Кой го беше писал това? Не беше ли Честъртън? Единственият поет от двайсети век, който поне малко се беше приближил до истината.

Бентлито тръгна да излиза от Лондон, а Кроули се облегна назад на шофьорската седалка и запрелиства опърленото копие на „Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър“.

Някъде малко преди края той откри сгънат лист, покрит с Азирафеловия спретнат краснопис. Разгъна го (докато скоростният лост на бентлито превключи на трета и колата изпревари камиона с плодове, изскочил неочаквано от една странична уличка) и го прочете пак.

После го прочете за трети път, а стомахът му бавно се свиваше.

Колата внезапно смени посоката си. Сега се беше насочила към селището Тадфийлд, Оксфордшър. Ако побързаше, до един час можеше да стигне.

Както и да е, всъщност нямаше къде другаде да ходи.

Касетата свърши и радиото се включи.

— Излъчваме „Въпроси на градинарството“ от Клуба по градинарство в Тадфийлд. За последен път бяхме тук през 1953 година, много хубаво лято беше тогава и както екипът си спомня, почвата в източната част на енорията е тлъста, а на запад преминава във варовик — дето се вика, каквото и да боднеш, ще избуи. Нали така, Фред?

— Мда — отвърна професор Фред Уиндбрайт от Кралската ботаническа градина. — Сам ни бих го казъл по-дубръе.

— Така… Първи въпрос за екипа — той идва от господин Р. П. Тайлър, председател на местната Асоциация на жителите, мисля.

— Кхъм. Точно така. Ами аз отглеждам рози, много ги обичам розите, обаче вчера мойта „Моли Магуайър“, с която съм печелил награди, изгуби два от цветовете си в дъжда, който очевидно беше от риба. Какво би препоръчал екипът в такъв случай освен опъване на мрежа над градината? Искам да кажа, писах до съвета…

— Доста необичаен проблем, бих казал. Хари?

— Господин Тайлър, нека ви задам един въпрос — рибата прясна ли беше или консервирана?

— Според мен прясна.

— Е, нямате проблеми, приятелю. Чувам, че насам валели и дъждове от кръв — как ми се иска да завалят и над Дейлс, където е моята градина. Цяло състояние щях да спестя от изкуствени торове. Вижте сега как ще постъпите — пресадете розите в…

КРОУЛИ?

Кроули си мълчеше.

КРОУЛИ. ВОЙНАТА ЗАПОЧНА, КРОУЛИ. С ИНТЕРЕС ОТБЕЛЯЗВАМЕ, ЧЕ ТИ ИЗБЕГНА СЛУЖИТЕЛИТЕ, УПЪЛНОМОЩЕНИ ДА ТЕ ВЗЕМАТ.

— Ммм — съгласи се Кроули.

КРОУЛИ… НИЕ ЩЕ СПЕЧЕЛИМ ТАЗИ ВОЙНА. НО ДОРИ И ДА ЗАГУБИМ, ПОНЕ ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ТЕБЕ, НЯМА ДА ИМА НИКАКВА РАЗЛИКА. ЗАЩОТО И ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ДЕМОН ДА ОСТАНЕ В АДА, КРОУЛИ, ПАК ЩЕ ТИ СЕ ПРИИСКА ДА СЕ БЕШЕ ПРЪКНАЛ СМЪРТЕН.

Кроули мълчеше.

СМЪРТНИТЕ МОГАТ ДА СЕ НАДЯВАТ НА СМЪРТ ИЛИ НА ИЗКУПЛЕНИЕ. ТИ НА НИЩО НЕ МОЖЕШ ДА СЕ НАДЯВАШ. ВСИЧКО, НА КОЕТО МОЖЕШ ДА СЕ НАДЯВАШ, Е МИЛОСТТА НА АДА.

— А?!

ШЕГИЧКА.

— Нгх — каза Кроули.

— … а сега, както знаят запалените градинари, няма нужда да споменаваме, че е голям дявол този ваш тибетец. Да прокопае тунел направо през бегониите ви като едното нищо. Едно чайче ще го оправи, за предпочитане с гранясало масло от як — би трябвало такова да се намира във всяка добра гра…

Уиииии. Бръммм. Пук. Пращенето от статичното електричество заглуши предаването.

Кроули изключи радиото и прехапа долната си устна. Под пепелта и саждите, покрили лицето му, изглеждаше много уморен, много блед и много изплашен.

И изведнъж — много ядосан. Що за тон ти държат! Все едно си саксийно растение, почнало да сипе листа по пода!

После зави покрай един ъгъл с цел да излезе на страничната отбивка за шосе M25, откъдето щеше да хване M40 за Оксфордшър.

Но с M25 беше станало нещо. Нещо, от което те заболяваха очите, ако гледаш право в него.

От онова, което преди беше Лондонската околовръстна магистрала M25, се носеха гърлени песнопения, шум, изтъкан от много нишки: клаксони на коли, мотори, сирени, писукане на мобилни телефони и писъците на дечица, попаднали навеки в капана на задните предпазни колани. „Приветствайте Великия Звяр, що поглъща Светове“ — носеше се песнопението отново и отново на тайния език на черните жреци на древната Му.

„Ужасният знак Одегра — помисли си Кроули, докато завиваше към Северното кръгово шосе. — Това го направих аз, аз съм виновен. Можеше да си е най-обикновена магистрала. Добра работа свърших, дума да няма, но всъщност струваше ли си? Всичко е извън контрол. Раят и Адът вече не командват положението. Все едно цялата планета е страна от третия свят, най-накрая сдобила се с Бомбата…“

И тогава започна да се усмихва. Щракна с пръсти. Пред очите му се материализира чифт слънчеви очила. Пепелта изчезна от костюма и от кожата му.

Какво толкова, по дяволите. Щом си отиваш, защо да не го направиш със стил?

Като си подсвиркваше тихичко, той подкара нататък.

Те се носеха по външното платно на магистралата като ангели унищожители. Горе-долу така си и беше.

Не караха чак толкова бързо, като се вземе под внимание всичко. Четиримата поддържаха постоянна скорост от сто и седемдесет километра в час, сякаш бяха уверени, че шоуто няма да започне, преди да пристигнат. Не можеше. Разполагаха с всичкото време на света, както излизаше.

Точно зад тях караха още четирима: Тед Буцата, Мазния, Помията и Скъз.

Бяха въодушевени. Сега те бяха истински Ангели на Ада и яздеха тишината. Край тях, знаеха те, ревеше бурята, тътнеше трафикът, шибаха вятърът и дъждът. Но в дирята на Конниците царуваше тишина, чиста и мъртва. Във всеки случай почти чиста. Мъртва — със сигурност. Наруши я Помията, който пресипнало кресна на Тед Буцата:

— Ти ’начи кой ще бъдеш?

— К’во?

— Казах, ти кой…?

— Чух те. Не става въпрос к’во си казал. Всеки те чу к’во каза. К’во искаше да кажеш, т’ва исках да знам.

На Помията му се искаше да беше обърнал по-голямо внимание на книгата „Откровение“. Де да беше знаел, че ще попадне вътре, щеше да чете по-внимателно.

— Имах предвид, че те са Четиримата конници на Апокалипсиса, нали така?

— Рокери — поправи го Мазния.

— Точно така. Четиримата рокери на Апокалипсиса. Война, Глад, Смърт и… и оня другия. Мръс’тия.

— Е? И?

— И те ни казаха, че ако тръгнем с тях, става, нали?

— Е?

— Ми начи ние сме другите Четирима кон… ъ-ъ… рокери на Апокалипсиса. Така че кои точно?

Последва пауза. Светлините на преминаващите коли се стрелкаха покрай тях в отсрещното платно и осветяваха сенките на облаците, а тишината беше близка до абсолютната.

— Може ли и аз да бъда Война? — попита Тед Буцата.

— Много ясно, че не може да си Война. Как ти ще си Война бе? Тя е Война. Ти трябва да си нещо друго. Тед Буцата сгърчи лице в мисловен напън.

— Те Те Пе — рече той най-накрая. — Аз съм Тежка телесна повреда. Т’ва съм аз. Готово. Ми вие к’ви ше сте?

— Може ли да съм Боклук? — попита Скъз. — Или Срамни лични проблеми?

— Боклук не може — отвърна му Тежка телесна повреда. — Т’ва е по неговата част, на Замърсяване. Ама другото може.

Продължиха да яздят в тишина и мрак, а на неколкостотин метра напред светеха червените задни светлини на Четиримата.

Тежка телесна повреда, Срамни лични проблеми, Помията и Мазния.

— Аз искам да съм Жестокост към животните — заяви Мазния.

Помията се зачуди дали е „за“ или „против“. Не че имаше значение.

Дойде редът и на Помията:

— Аз ъъ… мисля, аз да съм такова, телефонен секретар. Бая са си гаднички — рече той.

— Телефонен секретар не може. Що за Рокер на Репокалипсиса ще е т’ва Телефонен секретар? Тъпо е, така де.

— Не е! — възкликна Помията, жегнат. — Същото е като Войната, Глада и такива работи. Т’ва е проблем на живота, така де? Телефонните секретари. Мразя ги тия гадни телефонни секретари.

— И аз ги мразя — подкрепи го Жестокост към животните.

— Я млък — сряза го Те Те Пе.

— Аз може ли да си го сменя? — попита Срамни лични проблеми, потънал в напрегнати мисли, откакто бе говорил за последно. — Искам да съм Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш.

— Добре, ти можеш да си го смениш. Обаче ти не може да си телефонен секретар, Помия. Избери си нещо друго.

Помията се замисли. Искаше му се изобщо да не беше зачеквал тая тема. Беше същото като интервютата „Какъв да стана“ едно време в училище. Замисли се.

— Големите тежкари — каза той най-накрая. — Много ги мразя.

— Големите тежкари? — възкликна Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш.

— Ми да. Нали ги знаеш. Ония, дето ги гледаш по телевизията с тъпите прически, само че на тях не изглеждат тъпи, щото т’ва са те. Носят торбести костюми и не ти се позволява да им викаш чекиджии. Такова де, за мене да ви кажа, аз, като видя някой от тия, винаги ми се ще да му набутам суратя много бавно в ограда от бодлива тел. Та ето к’во мисля — той пое дълбоко дъх. Беше убеден, че това е най-дългата реч, която е произнасял през живота си^[20] — Та ето начи к’во си мисля. Щом на мене така ми лазят по нервите, начи сигурно лазят по нервите на всички.

— Ъ-хъ — подкрепи го Жестокост към животните. — И носят слънчеви очила дори и когато няма нужда.

— Ядат смрадливо сирене и пият оная тъпа гадна безалкохолна бира — намеси се Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш. — Мразя я тая гадост. Че к’ъв смисъл да го пиеш, като няма да драйфаш после? Може ли пак да се сменя и да съм Безалкохолна бира?

— Не, не можеш, твойта мама — отвърна му Тежка телесна повреда. — Веднъж вече се смени.

— Та такова — обади се Помията. — Зат’ва исках да съм Големите тежкари.

— Става — съгласи се неговият вожд.

— Не виждам що не мога да съм тъпа гадна Безалкохолна бира, щом искам.

— Затваряй си плювалника.

Смърт, Глад, Война и Замърсяване продължаваха да се носят към Тадфийлд.

А подир тях — Тежка телесна повреда, Жестокост към животните, Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш, но тайно Безалкохолна бира и Големите тежкари.

* * *

Беше влажен съботен следобед, ветрове вилнееха и фучаха и на мадам Трейси й беше много окултно.

Беше си облякла роклята с драпериите, а на печката къкреше тенджера, пълна с брюкселско зеле. Стаята беше осветена от свещи — всяка свещ бе внимателно закрепена върху накапана с восък винена бутилка в четирите ъгъла на стаята.

На сеанса присъстваха още трима души. Госпожа Ормерод от Белсайз парк, с тъмнозелена шапка, която в предишния си живот може да е била и саксия; господин Скроги, мършав и блед, с изпъкнали безцветни очи, и Джулия Петли от „Косата днес“^[21], фризьорския салон на главната, прясна абитуриентка, убедена, че самата тя притежава неизмерими окултни дълбини.

За да подчертае окултните страни на личността си, Джулия бе започнала да носи твърде, ама твърде много сребърна бижутерия ръчна изработка и зелени сенки за очи. Според нея изглеждаше мистична, изпита и романтична и така щеше да бъде, ако поотслабнеше с още петнайсетина кила. Беше убедена, че страда от анорексия, защото всеки път, като се погледнеше в огледалото, наистина виждаше там дебелана.

— Ще се хванете ли за ръце? — помоли мадам Трейси.

— И трябва да пазим пълна тишина. Светът на духовете е много чувствителен към вибрациите.

— Питайте дали моят Рон е там — обади се госпожа Ормерод. Тя имаше челюст като тухла.

— Ще попитам, миличка, но трябва да мълчите, докато вляза в контакт.

Настана тишина, нарушавана само от къркоренето на стомаха на господин Скроги.

— Извинете ме, дами — смънка той.

След години, прекарани в Повдигане на воала и Изследване на тайните, мадам Трейси беше установила, че две минути е тъкмо нужното време за седене в мълчание и очакване Светът на духовете да влезе във връзка. Повече — и почваха да нервничат, по-малко — решаваха, че не получават достатъчно срещу парите си.

Наум си съставяше списъка с неща за пазаруване.

Яйца. Марули. Трийсет грама сирене за готвене. Четири домата. Масло. Едно руло тоалетна хартия. Да не го забравя, че почти е свършила. И едно парче отличен дроб за господин Шадуел, горкичката стара душичка, срамота…

Време беше.

Мадам Трейси отметна глава, остави я да се килне на едното рамо, после бавно я вдигна пак. Очите й бяха почти затворени.

— Сега влиза в транс, мила — чу да шепне госпожа Ормерод на Джулия Петли. — Няма от какво да се тревожиш. Тя просто си изгражда Мост до Другата страна. Духовният й водач скоро ще се появи.

Мадам Трейси доста се подразни, че отклоняват вниманието от нея, и нададе нисък стон:

— Оооооооооо.

После продължи с писклив, треперлив глас:

— Тук ли си, мой Дух водач?

Изчака малко да се понатрупа напрежение. Препарат за миене на чинии. Две консерви боб. О, и картофи.

— Хау? — попита с тъмнокафяв глас.

— Ти ли си, Джеронимо? — попита се сама.

— Ассум, хау — отвърна си.

— Този следобед имаме нов член в кръга — изрече.

— Хау, госпожице Петли — произнесе тя в ролята на Джеронимо. Винаги бе разбирала, че червенокожите индиански духове водачи са основен реквизит, а името доста й харесваше. Беше обяснила това на Нют. Тя нищичко не знаеше за Джеронимо, бе осъзнал той, а сърце не му даде да й обясни^[22].

— О — изписка Джулия. — Очарована съм да се запозная с вас.

— Моят Рон там ли е, Джеронимо? — попита госпожа Ормерод.

— Хау скуо, Берил — отвърна мадам Трейси. — Ох, тука има толкоз много бедни загубени души, наредени на опашка пред вратата на мойта колиба. Може и твой Рон да е сред тях. Хау.

Мадам Трейси си беше научила урока още преди години и вече винаги докарваше Рон малко преди края. Ако постъпеше иначе, Берил Ормерод щеше да изземе останалата част от сеанса и да разправя на покойния Рон всичко, което й се е случило, откакто са си побъбрили за последен път. („… виж сега, Рон, нали се сещаш, малката щерка на наш Ерик, Сибила, да ти кажа, направо няма да я познаеш, та тя се хвана да плете макраме, а пък наша Летиша, нали се сещаш, на Карен най-голямата, тя стана лесбийка, ама то в днешно време лошо няма, и пише дисертация за Серджо Леоне, погледнат от феминистка перспектива, а пък наш Стан, нали се сещаш, на наша Сандра близнака, миналия път ти разказвах за него, ми той пък спечели турнира по стрелички и това е много хубаво, щото всички го мислехме, че малко си пада мамино синче, пък улуците на бараката нещо са се откачили, ама аз приказвах с на наша Синди последната изгора, той работи строител и ще дойде да ги погледне в неделя и, ох, като казах, та се сетих…“)

Но Берил Ормерод можеше да почака. Блесна светкавица, последвана почти веднага от грохота на далечен гръм. Мадам Трейси почувства гордост, като че самичка го беше направила. Беше даже още по-добре от свещите за създаване на адмосвера. Адмосвера — това му беше цаката на медиумението.

— А сега — заговори мадам Трейси със собствения си глас — господин Джеронимо би искал да знае има ли тук човек на име господин Скроги?

Воднистите очи на Скроги светнаха.

— Ъ-ъ… всъщност аз се казвам така — рече той с надежда.

— Така, значи тука някой ви търси — господин Скроги идваше от месец и досега не беше успяла да измисли никаква вест за него. — Познавате ли някой на име хммм… Джон?

— Не — отвърна господин Скроги.

— Е, тука има някакви небесни намеси. Може да е и Том. Или пък Джим. Или, хъм, Дейв.

— Познавах един Дейв, като бях в Хемел Хемпстед — рече господин Сроги с мъничко съмнение.

— Да, Хемел Хемпстед, казва, точно така — рече мадам Трейси.

— Ама аз го засякох миналата седмица, разхождаше си кучето и изглеждаше съвсем читав — учуди се господин Скроги, леко озадачен.

— Казва да не се притесняваш и че му е по-добре отвъд воала — продължи упорито мадам Трейси, според която винаги беше по-добре да съобщава на клиентите си добри новини.

— Кажете на моя Рон, че трябва да му разкажа за сватбата на Кристъл — помоли госпожа Ормерод.

— Ще му кажа, миличка. Чакай малко, идва нещо… И тогава нещо дойде. То се настани в главата на мадам Трейси и се огледа навън.

— Шпрехен зи дойч? — произнесе то с устата на мадам Трейси. — Парле ву франсе? Во бу хуй джиан жонгуен?

— Ти ли си, Рон? — възкликна госпожа Ормерод. Отговорът, когато дойде, прозвуча доста сприхаво.

— Не. Определено не съм. Както и да е, въпрос, така откровено тъп, би могъл да бъде зададен само в една-единствена страна на тая тънеща в невежество планета, по-голямата част от която по случайност разгледах през последните няколко часа. Драга ми госпожо, не е Рон.

— Е, аз искам да говоря с Рон Ормерод — заяви малко троснато госпожа Ормерод. — Един такъв нисичък, с оплешивяло теме. Може ли да ме свържете с него, моля?

Последва пауза.

— Всъщност тук наоколо наистина се рее един дух, отговарящ на описанието. Много добре. Ще ви го дам, но бъдете кратка. Опитвам се да предотвратя Апокалипсиса.

Госпожа Ормерод и господин Скроги се спогледаха. Нищо подобно не се беше случвало досега на сеансите при мадам Трейси. Джулия Петли беше във възхита. Това по̀ приличаше на нещо. Надяваше се следващия път мадам Трейси да почне да манифестира ектоплазма.

— А-а-ало? — изрече мадам Трейси с друг глас. Госпожа Ормерод трепна. Гласът беше досущ гласа на Рон. Предишните пъти гласът му беше същият като на мадам Трейси.

— Рон, ти ли си?

— Да, Б-б-берил.

— Така. Виж, имам много да ти разправям. Първо, ходих на сватбата на наша Кристъл миналата събота — на наша Мерилин най-голямата…

— Б-б-берил. Т-т-ти нивгаж не ми д-д-даваше и д-д-думица да к-к-кажа, до-до-докато бях жив. С-с-сега, к-кат съм мър-мъртъв, и-й-имам да ти кажа с-с-само ед-едно…

Берил Ормерод като че се вкисна малко от всичко това. Преди, когато Рон се появеше, той й казваше колко по-щастлив бил отвъд воала и че живеел на място, което баш приличаше на райско бунгало. Сега си звучеше като Рон тя не беше сигурна какво точно иска. И каза онова, което винаги беше казвала на съпруга си, почнеше ли да й говори с този тон:

— Рон, сърцето ти.

— В-в-вече нямам сър-сърце. Н-н-не п-помниш ли? К-к както и да е. Бе-берил…?

— Да, Рон.

— Млъкни — и духът изчезна.

— Не беше ли трогатено? Добре, значи благодаря ви, дами и господа, боя се, трябва да тръгвам.

Мадам Трейси се изправи, приближи се до вратата светна лампите.

— Вън! — кресна тя.

Клиентите й се изправиха, слабо казано озадачени, а случая с госпожа Ормерод — и вбесени, и излязоха в коридора.

— Още не си чула как ще свърши това, Марджъри Потс! — изсъска госпожа Ормерод, притиснала чантичката си към гърдите, и затръшна вратата.

После приглушеният й глас отекна откъм коридора.

— И да кажеш на наш Рон, че и той не е чул как ще свърши!

Мадам Трейси (а името, изписано върху шофьорската й книжка, която важеше само за моторетки, наистина беше Марджъри Потс) влезе в кухнята и изключи котлона на брюкселското зеле.

Сложи чайника. Свари си чай. Седна на кухненската маса, извади две чаши, напълни ги и двете. Добави две бучки захар в едната. После се спря.

— За мен без захар, моля — изрече мадам Трейси. Сложи чашите на масата пред себе си и отпи продължителна глътка от чая със захар.

— А сега — рече тя с глас, в който всеки, който я познаваше, би разпознал нейния собствен, макар че можеше и да не познае тона й, леден от гняв — да речем, че ми обясниш какво точно става. И по-добре да е нещо хубаво.

* * *

Един камион бе разпилял товара си по цялото шосе М6. Според товарителницата возеше листове ръждива ламарина, ала на двамата патрулни полицаи им беше трудно да приемат това.

— Така че онова, което искам да знам, е откъде се взе всичката тази риба? — попита сержантът.

— Казах ви. Валяха от небето. Както си карам с шейсет и в следващата секунда — пляс! — една сьомга пет кила и кусур ми троши предното стъкло. Та врътвам аз кормилото и занасям върху ей туй — той посочи останките на акула чук под камиона. — И се блъсвам ей в онуй. — „Онуй“ беше десетметрова купчина риба с всякакви форми и размери.

— Пили ли сте, сър? — попита сержантът без никаква надеждица.

— Разбира се, че не съм пил бе, бунак с бунак! Не я ли виждаш тая риба?!

На върха на купчината един доста едричък октопод им махна с увиснало пипало. Сержантът устоя на изкушението да му махне в отговор.

Полицаят се беше облегнал на полицейската кола и говореше по радиовръзката:

— … ръждива ламарина и риба, блокирали шосе M6 в южна посока на около един километър северно от кръстовище номер десет. Ще се наложи да затворим цялото платно в посока юг. Мда.

Дъждът пак се усили. Една пъстървичка, по чудо оцеляла след падането, заплува пъргаво към Бирмингам.

* * *

— Беше прекрасно — рече Нют.

— Хубаво — поправи го Анатема. — Земята се тресеше не само под нас. — Тя стана от пода, остави дрехите си разхвърляни по килима и влезе в банята.

Нют повиши глас:

— Искам да кажа, наистина беше прекрасно. Ама съвсем наистина прекрасно. Винаги съм се надявал да бъде — и беше.

Шурна вода.

— Какво правиш? — попита той.

— Вземам си душ.

— А — зачуди се смътно всички ли трябва да вземат душ след това, или само жените. А имаше и подозрението, че някъде тук се намесват и бидетата.

— Знаеш ли к’во — подхвърли Нют, щом Анатема излезе от банята, увита в пухкава розова хавлия, — можем пак да го направим.

— Не — отказа тя. — Не сега. — Избърса се, започна да събира дрехите от пода и, без да се стеснява, да ги навлича. Нют, мъж, готов да чака половин час на плувния басейн да се освободи кабинка за преобличане, но не и да се изправи лице в лице с възможността да се съблича пред друго човешко същество, беше лекичко шокиран и дълбоко развълнуван.

Частици от нея ту се показваха, ту се скриваха като ръцете на фокусник; Нют постоянно се опитваше да преброи зърната й и все не успяваше, но нямаше нищо против.

— Защо не? — попита Нют. Понечи да изтъкне, че това може и да не отнеме много време, но някакъв вътрешен глас го посъветва да си затрае. Той порастваше скоростно за кратко време.

Анатема сви рамене — а това не е лесно, докато си обличаш прилична черна пола.

— Тя е писала, че ще е само този път. Нют отвори уста два-три пъти, после каза:

— Не. Не, по дяволите. Не би могла да предскаже това. Не вярвам.

Напълно облечена, Анатема отиде при купчината фишове, извади един и му го подаде.

Не беше просто това, че Агнес бе знаела и се бе изразила чрез най-прозрачния шифър. А и това, че през вековете разни членове на рода Дивайс бяха драскали кратки насърчения в полето отстрани.

Тя му подаде влажната хавлия.

— Дръж — подкани го тя. — Побързай. Трябва да направя сандвичите и да се приготвяме. Той погледна хавлията.

— Това за какво е?

— За душа.

А-ха. Значи го правят и мъжете, и жените. Почувства се доволен, че вече е наясно.

— Но ще се наложи да побързаш — рече му тя.

— Защо? Да не би да трябва да се махнем оттук до десет минути, преди къщата да избухне?

— О, не. Имаме два часа. Но просто почти изразходвах топлата вода. Имаш много хоросан по косата.

Последният порив на бурята стихна около Джасмин котидж. Като придържаше стратегически отпред влажната розова кърпа, вече не пухкава, Нют се заизмъква към студения душ.

* * *

В съня си Шадуел се рее високо над селски мегдан. Насред мегдана е струпана голяма купчина цепеници и сухи клони. Мъже, жени и деца стоят наоколо на тревата със светнали очи, с порозовели бузи, в очакване, развълнувани.

Внезапно раздвижване: десетима мъже вървят през мегдана и водят хубава жена на средна възраст. Сигурно на младини е била поразителна красавица; в сънения ум на Шадуел се промъква думата „темпераментна“. Пред нея върви издирвач на вещици Нютон Пълсифър. Не, не е Нют. Този мъж е по-възрастен и е облечен в черна кожа. Шадуел одобрително разпознава древната униформа на майор от армията.

Жената се изкачва на кладата, извива ръце зад гърба си и я връзват за кола. Кладата е запалена. Тя говори нещо на тълпата, но Шадуел е твърде високо и не чува. Тълпата се скупчва около нея.

Вещица, мисли си Шадуел. Изгарят вещица. Това го стопля. Точно така трябва да бъде. Ето как трябва да бъде.

Само че… Тя поглежда право нагоре, към него, и казва:

— И за тебе се отнася, дърт тъпако неден! Само тя ще умре. Ще изгори до смърт. А това, осъзна Шадуел насън, е ужасен начин да умреш. Пламъците я близват по-нависоко. И жената поглежда нагоре. Вторачила се е право в него, макар и да е невидим. И се усмихва. А после… бумммм! Еква гръм.

Гръмотевица, помисли си Шадуел, когато се събуди с непоколебимото чувство, че някой продължава да го гледа втренчено.

Отвори очи. Тринайсет стъклени очи го зяпаха от различните полици в будоара на мадам Трейси — от най-различни рунтави физиономии.

Озърна се и попадна на нечий настоятелно втренчен поглед. Оказа се неговият собствен.

„Ох — помисли си той, обзет от ужас. — Явно с мен става онова, отделянето от тялото, ей на, мене си виждам, тоя път отидох, та се не видех…“

Загреба трескаво, сякаш плува, в усилие да достигне собственото си тяло и тогава, както става в такива случаи, перспективата щракна и се намести.

Шадуел се отпусна и се зачуди защо ли на някой му е притрябвало да си слага огледало на тавана в спалнята. Тръсна недоумяващо глава.

Надигна се от леглото, обу си ботушите и предпазливо се изправи. Нещо липсваше. Цигара. Бръкна дълбоко в джобовете, извади табакера и се захвана да си я свива.

Сънувал е, знаеше. Не си спомняше съня, но какъвто и да беше той, притесняваше го.

Запали цигарата. И видя десницата си: върховното оръжие. Оръжието на Страшния съд. Насочи пръст към едноокия мечок на камината.

— Бум! — извика той и се изкикоти пресипнало. Не беше свикнал да се кикоти и се разкашля, което означаваше, че пак се намира на позната територия. Пиеше му се нещо. Сладка кутия кондензирано мляко.

На Мадам Трейси би трябвало да й се намира.

Той излезе с тежка стъпка от будоара й и се насочи към кухнята.

Пред кухничката спря. Тя разговаряше с някого. С някакъв мъж.

— И какво точно искате да направя аз? — питаше тя.

— Ах ти, дърта брантийо — измърмори Шадуел. Очевидно беше дошъл някой от нейните джентълмени посетители.

— Честно казано, драга ми госпожо, плановете ми на този етап са по необходимост донейде мъгляви.

Кръвта на Шадуел застина в жилите. Той нахлу през мънистената завеса с вик:

— Содом и Гомор! Да се възползваш от беззащитна блудница! Само през трупа ми!

Мадам Трейси вдигна очи и му се усмихна. В стаята нямаше друг.

— Къдеййййтоййй? — попита Шадуел.

— Кой? — попита Мадам Трейси.

— Некакъв южняшки женчо. Чух го. Беше тука и ти предлагаше разни работи. Чух го.

Устата на мадам Трейси се отвори и един глас произнесе:

— Не просто някакъв южняшки женчо, сержант Шадуел. ЮжняшкиЯТ женчо.

Шадуел изпусна цигарата. Протегна ръка, лекичко разтреперан, и насочи пръст към мадам Трейси.

— Демон! — изграчи той.

— Не — отвърна мадам Трейси с гласа на демона. — Вижте, знам какво си мислите, сержант Шадуел. Мислите си, че сега всеки миг тази глава ще се завърти на обратно и ще почна да повръщам грахова супа. Е, няма. Не съм демон. И бих искал да изслушате какво имам да ви кажа^[23].

— Семе демонско, млъкни — заповяда Шадуел. — Няма да ти слушам грозните лъжи. Знайш ли ти к’во е т’ва? Т’ва й ръка. Четири пръста. Един палец. Тази сутрин вече изгоних един от ваште. А с’я са изнасяй от главата на таз добра женица или ш’ та пратя на оня свят да чакаш второто пришествие.

— Тъкмо там е проблемът, господин Шадуел — каза мадам Трейси със собствения си глас. — Второто пришествие. То идва. Точно там е проблемът. Господин Азирафел ми обясни всичко. А сега престанете да се държите като стар глупчо, господин Шадуел, седнете, пийнете чай и той ще ви го обясни и на вас.

— Няа да му слушам гяволските брътвежи, жено — заяви Шадуел.

Мадам Трейси му се усмихна.

— Стари ми глупчо — рече му тя.

Всичко друго той би понесъл.

Седна.

Но не отпусна ръка.

* * *

Люшкащите се табели отгоре обявяваха, че пътят на юг е затворен; върху платното беше изникнала малка горичка от оранжеви конуси, която пренасочваше автомобилистите в коптирано платно на северното шосе. Други табели нареждаха на мотористите да намалят скоростта на петдесет километра в час. Полицейски коли завръщаха шофьорите насам-натам като раирани в червено овчарски псета.

Четиримата мотоциклетисти не обърнаха внимание ни на табели, ни на конуси, ни на полицейски коли и продължиха по празното южно платно на М6. Другите четирима точно зад тях намалиха малко.

— Ний с’я, таквоз, не трябва ли да спреме или кво? — попита Големите тежкари.

— Мда. Може да са се сблъскали — предположи Да нагазиш в кучешко лайно (бивш Всички чужденци и най-вече французите, бивш Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш, така и нереализирал се като Безалкохолна бира, за кратко Срамни лични проблеми, известен преди като Скъз).

— Ние сме другите четирима конници на Апокалипсиса — заяви Те Те Пе. — Правим каквото правят и те. Следваме ги.

И отпрашиха на юг.

* * *

— Ще бъде свят само за нас — рече Адам. — Другите вечно оплескват работата, но ние можем да се отървем от всичко и да започнем отначало. Няма ли да е върхът?

* * *

— Вие, вярвам, сте запознат с книга „Откровение“? — изрече мадам Трейси с гласа на Азирафел.

— Да — отвърна Шадуел, който не беше запознат. Библейските му познания започваха и свършваха с „Изход“, глава двайсет и втора, стих осемнайсти, в който ставаше въпрос за вещиците, страданията в живота и що не бива тъй^[24]. Веднъж беше хвърлил едно око и на стих деветнайсти, който засягаше умъртвяването на хора, дето си лягат със зверове, но беше решил, че това се пада доста извън неговата юрисдикция.

— Чували ли сте за Антихриста?

— Да — отвърна Шадуел. Веднъж беше гледал един филм, който обясняваше всичко. Нещо за големи стъкла, които падаха от камиони и режеха хорските глави, доколкото си спомняше. Една вещица нямаше в тоя филм като хората. Беше заспал по средата.

— В момента Антихристът е жив на тази земя, сержант. Той докарва Армагедон, Деня на Страшния съд, макар и сам да не го знае. И Раят, и Адът се готвят за война и ще стане тя, каквато ще стане.

Шадуел просто изсумтя.

— Всъщност на мен не ми е позволено да се намесвам директно в това, сержант. Но, убеден съм, вие виждате, че предстоящото унищожение на света е нещо, което разумен човек не би допуснал да се случи. Прав ли съм?

— Мда. Сигур — отвърна Шадуел, докато си сръбваше кондензирано мляко от една ръждясала консерва, която мадам Трейси бе изнамерила под мивката.

— Тогава ни остава само едно. И вие сте единственият човек, на когото мога да разчитам. Антихристът трябва да бъде убит, сержант Шадуел. И вие трябва да го сторите.

Шадуел се намръщи.

— За т’ва не знам — рече той. — Армията на издирвачите на вещици убива само вещици. Такова е правилото. И демони и таласъми, естествено.

— Но… но Антихристът е нещо повече от някаква си вещица. Той е… той е Вещицата с главно „В“. По-вещичав от него няма да намерите.

— По-трудно ли ще е да се отървеме от него, отколкото, да речеме, от демон? — попита Шадуел, на когото беше започнало да му просветва.

— Не чак толкова — отвърна Азирафел, който, що се отнася до отърваването от демони, никога не беше правил нещо повече от това да им намекне силно на тия демони, че той, Азирафел, си има работа и не ставало ли вече доста късно? А Кроули винаги беше схващал намека.

Шадуел погледна десницата си и се усмихна. После се поколеба.

— Тоя Антихрист… колко зърна има на гърдите? Целта оправдава средствата, помисли си Азирафел. А пътят към Ада е постлан с добри намерения^[25]. И той излъга бодро и убедително:

— С лопата да ги ринеш. Цели камари. Гърдите му са зърно до зърно — Диана Ефезийска пред него е направо без зърна^[26].

— Ни я знам тъз ваша Диана — заяви Шадуел, — но ако тоз е вещица, пък на мене ми са струва, чи е, тогаз като сиржант ут армията аз съм вашият чиляк.

— Добре — каза Азирафел чрез мадам Трейси.

— За тая работа с убийството не съм много сигурна — каза самата мадам Трейси. — Но щом е така, този човек, този Антихрист или който ще да е… предполагам, че нямаме друг избор.

— Точно така, мила госпожо — отвърна си тя. — А сега, сержант Шадуел. Имате ли оръжие?

Шадуел разтърка дясната си ръка с лявата, сви юмрук и го разпусна.

— Да — рече той. — Имам го. — Вдигна два пръста към устните си и духна лекичко върху тях. Последва пауза.

— Ръката ви? — попита Азирафел.

— Да. Т’ва й ужасно оръжие. Тебе ти видя сметката, семе демонско, нъл’ тъй?

— Нямате ли нещо по… хм, веществено? Например златната кама на Мегидо? Или Шивът на Кали?

Шадуел поклати глава.

— Имам игли — предложи той. — И Пушката гръмотевица на издирвач на вещици полковник Не-яжте-ни-едно-живо-нещо-с-кръвта-му-нито-пък-използвайте-заклинания-нито-пък-спазвайте-точния-час Далримпъл… Мога да я заредя със сребърни куршуми.

— Това според мен е за върколаци — рече Азирафел.

— Чесън?

— Вампири.

Шадуел сви рамене.

— Ми то аз и без т’ва немам таквиз купешки куршуми. Ма тя пушката гръмотевица стреля с всичко. Ще ходя да я взема.

Той се потътри навън, като си мислеше: „Що ми е друго оръжие? Имам си вярна ръка!“

— А сега, драга ми госпожо — рече Азирафел, — вярвам, че разполагате с надеждно превозно средство.

— О, да — отвърна мадам Трейси. Отиде до ъгъла на кухнята, извади една розова мотоциклетна каска с изрисувано жълто слънчогледче на нея, нахлупи я и я закопча под брадичката си. После се разрови из бюфета, измъкна триста-четиристотин найлонови торбички и купчина местни вестници, а после — прашна отровнозелена каска с надпис „ВОЛНИЯТ ЕЗДАЧ“, подарък от племенницата й Петула отпреди двайсет години.

Шадуел се върна, метнал пушката гръмотевица на рамо, и се вторачи невярващо в нея.

— Не знам какво сте ме зяпнали така, господин Шадуел — рече му тя. — Паркиран е долу на пътя. — Подаде му каската. — Трябва да си я сложите. По закон е така. Според мен всъщност не се разрешава трима души да се возят на мотопед, дори и ако двамата от тях… ъ-ъ… си поделят едно тяло. Но случаят е спешен. И съм убедена, че нищичко няма да ви стане, ако се държите за мен хубаво и здраво. — И тя се усмихна. — Няма ли да е забавно?

Шадуел пребледня, измърмори нещо недоловимо за слуха и си сложи зелената каска.

— Какво казахте, господин Шадуел? — изгледа го остро мадам Трейси.

— Казах: имито ти на камик дъ исдялът, пръс с лопата отгоре ти дъ фургът — рече Шадуел.

— Престанете вече с този език, господин Шадуел — сряза го мадам Трейси и го поведе в коридора и по стълбите надолу към главната улица на Кроуч Енд, където един мопед на години чакаше, за да ги отведе двамата, е, кажи ги тримата, далеч оттук.

* * *

Камионът беше препречил пътя. Ръждивата ламарина също препречваше пътя. И десетметровата купчина риба препречваше пътя. Беше един от най-ефикасно препречените пътища, които сержантът бе виждал.

И дъждът не му помагаше.

— Да имате някаква представа кога има вероятност булдозерите да пристигнат тук? — кресна той в радиопредавателя.

— Кррррк каквото кррррк — му отговориха.

Усети, че нещо го дърпа за крачола, и погледна надолу.

— Омари?! — Той подрипна, подскокна и се намери на покрива на полицейската кола. — Омари — повтори. Бяха към трийсетина — някои над половин метър дълги. Повечето си вървяха по шосето; половин дузина се бяха отбили да поразгледат полицейската кола.

— Нещо не е наред ли, сержант? — попита полицаят, който записваше показанията на шофьора на банкета.

— Просто не обичам омари — отвърна мрачно сержантът, стиснал очи. — Получавам уртикария от тях. Прекалено много крака имат. Аз ще си поседя тук, горе, а ти ми кажи, като се махнат.

Седеше на покрива на колата в дъжда и усещаше как водата се просмуква през дъното на панталоните му.

Разнесе се ниско буботене. Гръм? Не. Не спираше и се приближаваше. Мотори. Сержантът отвори едното си око.

Исусе Христе!

Бяха четирима и сигурно караха с над сто и петдесет километра в час. Понечи да слезе, да им махне, да им извика, но те го подминаха и се насочиха право към преобърнатия камион.

Сержантът не можеше да направи нищо. Затвори пак очи и се заослушва за сблъсъка. Чуваше ги как се приближават все повече. И после:

Фшшт.

Фшшт.

Фшшт.

И един глас в ума му произнесе: АЗ ЩЕ ВИ НАСТИГНА ПОСЛЕ:

(— Видяхте ли бе?! — възкликна Големите тежкари. — Прелетяха отгоре!

— ’бати да го ’ба! — рече Те Те Пе. — Щом те могат, и ние можем.)

Сержантът отвори очи. Обърна се към полицая и зяпна. Полицаят рече:

— Те. Ама те. Прелетя…

Дуф.Дуф.Дуф.

Пляк.

Пак падна дъжд от риба, макар и по-кратък по времетраене и по-лесно обясним. Ръка, облечена в кожа, махаше немощно от огромния куп риба. Колело на мотор се въртеше безнадеждно.

Това беше Скъз в полусвяст, който решаваше, че ако има нещо, което мрази повече от французите, то е да си затънал до шия в риба и да имаш усещането, че кракът ти е счупен. Страшно гадно му беше.

Искаше да каже на Те Те Пе за новата си роля, но не можеше да шавне. Нещо мокро и хлъзгаво запълзя нагоре в ръкава му.

По-късно, когато го измъкнаха от рибешката купчина и видя другите трима рокери, завити презглава с одеяла, той разбра, че е твърде късно да им казва каквото и да било.

Тъкмо затова значи тях ги нямаше в оная книга „Откровение“, дето Помията непрекъснато дрънкаше за нея. Така и нямаше да стигнат по-далеч по това шосе.

Скъз смънка нещо. Полицейският сержант се наведе над него.

— Не се опитвай да говориш, синко — рече му той. — Линейката идва.

— Чуй ме — изхъхри Скъз. — Имам нещо важно да ти кажа. Четиримата конници на Апокалипсиса… големи копелдаци са, да знаеш. Всичките до един.

— Делириум — обяви сержантът.

— Не съм ви никакъв Делириум. Аз съм Хора, целите в риба — изграчи Скъз и припадна.

* * *

Лондонската пътна система е много стотин пъти по-сложна, отколкото някой си представя.

Това няма нищо общо с влиянията, демонични или ангелски. Повече е свързано с географията, историята и архитектурата.

В по-голямата си част то е от полза на хората, макар че те никога не биха го повярвали.

Лондон не е бил проектиран за коли. Като стана дума, всъщност не е бил проектиран и за хора. Просто така се е получило. Това е създало проблеми, а приложените решения са се превърнали в поредните проблеми преди пет, десет или сто години.

Най-последното решение беше M25: шосе, описващо груба окръжност около града. Досега проблемите бяха от обичайния сорт — шосето беше отживелица още преди да го построят, айнщайновски върволици от коли, чиито задни краища ставаха предни, такива ми ти работи.

Проблемът в момента беше, че шосето не съществуваше — поне не и от гледна точка на нормалните човешки понятия за пространство. Опашката от коли, която не го знаеше или пък се опитваше да намери други начини да се излезе извън Лондон, се простираше чак до градския център от всички посоки. За първи път някога Лондон беше напълно отрязан от света. Градът се бе превърнал в огромно задръстване.

Колите на теория ви предоставят страхотно бърз начин за придвижване от място на място. Задръстванията, от друга страна, ви дават страхотна възможност да си стоите на едно място в дъжда и в мрака, докато какафоничната симфония на клаксоните край вас става все по-силна и все по-отчаяна.

На Кроули вече му призляваше.

Беше се възползвал от възможността, за да препрочете бележките на Азирафел и да попрелисти пророчествата на Агнес Нътър, както и да се замисли сериозно. Можем да обобщим изводите му, както следва:

1) Армагедон е в ход.

2) Кроули не можеше да направи нищо по въпроса.

3) Щеше да се случи в Тадфийлд. Или поне да започне там. След това щеше да плъзне навсякъде.

4) Кроули фигурираше в черните списъци на Ада^[27].

5) Азирафел — доколкото можеше да се прецени — не фигурираше в уравнението.

6) Всичко беше черно, мрачно и ужасно. В края на тунела нямаше светлина — или ако имаше, то беше идващ насреща влак.

7) Можеше да си намери някое хубавичко малко ресторантче и да се натряска до пълно и всеобщо безсъзнание, докато чака свършека на света.

8) И все пак…

И точно тук всичко се разпадна.

Защото дълбоко в себе си Кроули беше оптимист. Ако имаше нещо твърдо като скала и сигурно, което да го бе крепило в тежките времена — сети се за кратко за четиринайсти век, — това беше пълната увереност, че той ще изплува, че Вселената ще се погрижи за него.

Добре, значи Адът му се точеше. Значи светът свършваше. Значи Студената война беше свършила и Великата война започваше на сериозно. Значи шансовете против него бяха хвръкнали по-високо от каруца хипита, изразходили цял топ цигарени хартийки. Все още имаше шанс.

Всичко опираше до това да си там, където трябва тогава, когато трябва.

„Там, където трябва“ беше Тадфийлд. Сигурен беше — отчасти от книгата, отчасти от едно друго усещане: на Кроулиевата умствена карта на света Тадфийлд пулсираше като мигрена.

„Тогава, когато трябва“ беше да стигне дотам, преди да е дошъл краят на света. Погледна си часовника. Разполагаше с два часа, за да стигне до Тадфийлд, макар че сега дори и нормалният ход на Времето сигурно бая се беше поразбрицал.

Кроули метна книгата на съседната седалка. Отчаяни времена — отчаяни мерки: беше поддържал бентлито без драскотинка цели шейсет години. Е, да върви по дяволите.

Той даде внезапно на заден, попилявайки предницата на червеното „Рено 5“ зад себе си, и се качи на тротоара.

Включи фаровете и натисна клаксона.

Това би било достатъчно предупреждение за всеки пешеходец, че той идва. А ако не успееха да се дръпнат от пътя му… е, след два часа щеше да е все тая. Може би. Вероятно.

— Хей-хо — възкликна Антъни Кроули и въпреки всичко потегли.

* * *

Там имаше шест жени и четирима мъже. Всеки си имаше телефон и голяма бала компютърни разпечатки, покрити с имена и телефонни номера. До всеки номер беше отбелязано с химикалка дали човекът, на когото се бяха обаждали, си е вкъщи или не, дали в момента имаше връзка с номера и най-важното дали някой от вдигащите телефона жадува кухата стенна изолация да навлезе в живота му или не.

Повечето не жадуваха.

Десетината души седяха там час след час, придумваха, умоляваха обещаваха с пластмасови усмивки. Между обажданията си водеха бележки, посръбваха си кафенце и се чудеха на дъжда, който се сипеше зад прозорците. Оставаха на пост докрай, като оркестъра на „Титаник“. Не можеш ли да продадеш двойно гланциране във време като това, значи не можеш да го продадеш никога.

Лиса Мороу говореше:

— … вижте сега, бихте ли ме оставили само да довърша, сър, и да, разбирам, сър, но вие само… — А после, като се усети, че сърът току-що й е затворил, додаде: — Майната ти, сополивецо.

Затвори телефона.

— Пак попаднах на клозет — обяви тя на колегите си търговци по телефона. Тя беше водачката в днешните залагания в офиса „Кой ще изкара най-много хора от тоалетната“, а й трябваха само две точки, за да спечели наградата „Коитус Интеруптус“^[28] за седмицата.

Набра следващия номер в списъка.

Лиса никога не бе искала да става продавачка по телефона. Искаше й се да е дама от международното висше общество, но нямаше нужното завършено средно образование.

Де да беше достатъчно прилежна, та да я приемат в международното висше общество или поне за зъботехничка (вторият й избор на професия), или пък всъщност за каквото и да е, различно от продавачка по телефона тъкмо в този офис, животът й щеше да бъде по-дълъг, а вероятно и по-съдържателен.

Може би не чак толкова по-дълъг, като се вземат предвид обстоятелствата — нали беше Денят на Армагедон, — но поне с няколко часа по-дълъг.

Ако става въпрос, всичко, което трябваше да направи, за да живее по-дълго, беше да не звъни на номера, който току-що бе набрала и който фигурираше в списъка, в най-добрите традиции на списъците за поръчки по пощата от десета ръка, като дома на господин А. Дж. Кроули в Мейфеър.

Но вече го беше набрала. И беше изчакала да звънне четири пъти. И беше казала „Ох, пак телефонен секретар“, и беше посегнала да затвори.

Но тогава нещо изпълзя от слушалката. Нещо много голямо и много сърдито.

Приличаше малко на личинка. Огромна сърдита личинка, направена от хиляди и хиляди дребни личинки, които всичките се гърчеха и пищяха, милиони устица на личинки, които се отваряха и затваряха бясно и всичките до едно крещяха „Кроули“.

То престана да пищи. Залитна сляпо — като че се опитваше да разбере къде е попаднало.

И се разпадна.

Нещото се разпадна на хиляди и хиляди гърчещи се сиви личинки. Те заляха килима, бюрата, Лиса Мороу и деветимата й колеги, навряха се в устите им, в ноздрите им, в дробовете им; заровиха се в плътта, в очите, в мозъците, в ума, като едновременно с това се размножаваха като подивели, изпълваха стаята с трупаща се каша от гърчеща се плът и лепкава пихтия. Всичко това започна да се стича, да се съсирва в едно огромно цяло, което изпълваше стаята от пода до тавана и меко пулсираше.

Сред масата от плът се отвори уста — за всяка от не точно устните бяха залепнали влакна от нещо мокро и лепкаво — и Хастур произнесе:

— Имах нужда от това.

Прекарването на половин час в капана на телефонния секретар с единствена компания съобщението на Азирафел не беше направило нрава му по-добър.

Нито пък перспективата да му се налага да докладва в Ада и да обяснява защо не се е върнал преди половин час и още по-важно защо Кроули не е с него.

Провалите не му бяха слабост.

Плюсът обаче беше, че поне знаеше какво съобщение е оставил Азирафел. И това знание вероятно щеше да откупи продължаването на неговото съществувание.

Пък и без това, размишляваше той, като ще се налага да се изправи пред възможния гняв на Мрачния съвет, поне нямаше да е на гладен стомах.

Стаята се изпълни с плътен дим с миризма на сяра. Когато димът се разнесе, Хастур го нямаше. В стаята не беше останало нищо освен десет скелета, оглозгани до шушка, и няколко локви стопена пластмаса тук-таме с някое лъскаво парченце метал, което някога може и да е било част от телефон. Да си била зъботехничка, щеше да е много по-добре.

Но да погледнем откъм светлата страна — всичко това само доказва, че злото съдържа в себе си семената на собственото си унищожение. Точно сега из цялата страна хора, които щяха да се изнервят и ядосат само още мъничко, защото са ги извадили от хубавата вана или пък не са им произнесли правилно името, вместо това се чувстваха необезпокоявани и в мир със света. В резултат на акцията на Хастур вълна от нискостепенна доброта плъзна отявлено сред народонаселението и милиони хора, които в крайна сметка щяха да пострадат от леки душевни охлузвания, всъщност не пострадаха. Така че всичко си беше наред.

* * *

Колата нямаше да я познаете. Надали имаше и сантиметър по нея, дето да не е нащърбен. И двата фара бяха строшени. Капаците на джантите отдавна ги нямаше. Приличаше на ветеран от стотина убийствени дербита.

Тротоарите бяха лоши. Пешеходният подлез — още по-зле. Най-гадното беше прекосяването на река Темза. Поне предвидливо се беше сетил да затвори всичките прозорци.

И все пак той се намираше тук и сега.

След неколкостотин метра щеше да излезе на шосе M40 — сравнително чист път до Оксфордшър. Имаше една-единствена пречка: между него и открития път се намираше M25. Пищяща, сияйна лента от болка и тъмна светлина^[29].

Цветът, който се плисва на изблици отвъд очите ви, отвъд болката точно преди да умрете, е инфрачерно… Одегра. Нищо не може да я прекоси и да оцелее.

Във всеки случай нищо смъртно. Ала не беше сигурен какво би причинила на един демон. Не можеше да го убие, но никак нямаше да е приятно.

Полицията беше блокирала входа на надлеза отпред. Изгорели останки — някои все още горяха — свидетелстваха за участта на предишните коли, на които се бе наложило да минат по надлеза над тъмното шосе.

Полицията не изглеждаше щастлива.

Кроули превключи на втора и натисна газта.

Мина през блокажа с шейсет. Това беше лесното.

Навсякъде по света са регистрирани случаи на спонтанно самозапалване на хора. В един миг някой най-радостно си пухти през живота и в следващия — тъжна снимка на купчинка пепел и самотни, тайнствено неовъглили се ръка или крак. Случаите на спонтанно самозапалване на превозни средства не са чак дотам добре документирани.

Каквито и да са статистическите данни по въпроса, те току-що се увеличиха с една бройка.

Кожената тапицерия започна да дими. Забил поглед право напред, Кроули заопипва с лявата си ръка седалката за „Правите и акуратни предсказания“ на Агнес Нътър и ги премести на сигурно място в скута си. Щеше му се да беше предрекла и това^[30].

 

После пламъците погълнаха колата.

Трябваше да продължи да кара.

От другата страна на надлеза полицаите пак бяха блокирали пътя и отклоняваха колите, опитващи се да влязат в Лондон. Хилеха се на някаква история, която току-що бяха разказали по радиото: че едно ченге на мотоциклет спряло открадната полицейска кола и що да види — шофьорът бил едър октопод.

Някои полицейски отряди биха повярвали на какво ли не. Но не и столичната полиция. Столичната беше най-яката, най-цинично прагматичната, най-твърдоглаво земната полицейска сила в цяла Великобритания.

За да шашнеш ченгетата от столичната, беше нужно нещо наистина сериозно.

Например огромна очукана кола, която представлява ни повече, ни по-малко огнена топка, пламтяща, ревяща, изкорубена бричка от Ада, карана от ухилен психар с тъмни очила, седнал сред пламъците; подире й да се стеле гъст черен дим и тя да приижда право към тях в проливния дъжд и вятър със сто и трийсет километра в час.

Това задължително би ги шашнало.

* * *

Кариерата беше спокойният център на един бурен свят.

Гръмотевиците горе в небето не просто тътнеха — те разцепваха въздуха на две.

— Ще дойдат още мои приятели — повтори Адам. — Скоро ще пристигнат и тогава ще можем да се захванем на сериозно.

Кучето започна да вие. Това вече не беше воят сирена на вълк единак, а странното треперливо скимтене на малко кученце в голяма беда.

Пепър се беше втренчила в коленете си.

Като че си мислеше нещо.

Най-накрая тя вдигна поглед и се вгледа в безизразните сиви очи на Адам.

— Ти кое ще си вземеш, Адам? — попита тя.

Изведнъж грохотът на бурята стихна и се спусна внезапна, кънтяща тишина.

— Какво? — попита Адам.

— Ами ти нали подели света и ние всичките ще получим по едно парче — ти кое парче ще вземеш тогава? Тишината пееше като арфа, тънко и високо.

— Мда — обади се Брайън. — Ти така и не ни каза кое ще вземеш ти.

— Пепър е права — подкрепи я Уенслидейл. — На мене ми се струва, че не е останало кой знае какво, щом като ние ще вземем всичките ония страни.

Устата на Адам се отвори и затвори.

— К’во? — рече той.

— Кое е твойто парче, Адам? — попита Пепър. Адам се вгледа в нея. Кучето бе спряло да вие и беше вторачило в господаря си напрегнат помиярски поглед.

— А-а-аз ли? — заекна той.

Тишината продължаваше — една-едничка нота, която можеше да заглуши всички шумове на света.

— Ами че Тадфийлд — заяви Адам. Те го зяпнаха.

— Ми, и Долен Тадфийлд, и Нортън, и Нортънската гора…

Продължаваха да го зяпат. Погледът на Адам запълзя по лицата им.

— Те са всичко, което съм искал някога — рече той.

Те поклатиха глави.

— Щом искам, мога да ги имам — заяви Адам. В гласа му се долавяше нацупено предизвикателство, а то на свой ред граничеше с внезапно съмнение. — Мога и да ги направя по-добри. По-добри дървета за катерене, по-добри вирове, по-добри…

Гласът му затихна.

— Не можеш — сряза го Уенслидейл. — Това да не ти е Америка и другото там! Това е наистина истинско. Пък и без това те са на всички нас. Наши са.

— И ти не можеш да ги направиш по-добри — додаде Брайън.

— О, ако само това ви притеснява, хич не се притеснявайте — безгрижно рече Адам. — Щото мога да ви накарам и вас да правите, каквото аз поискам…

Той млъкна. Ушите му се вслушаха с ужас в думите, които устата му изговаряше. Ония отстъпваха назад.

Кучето обхвана главата си с лапи.

Лицето на Адам приличаше на въплъщение на краха на империя.

— Не — рече той дрезгаво. — Не. Върнете се! Заповядвам ви!

Те застинаха точно в мига, преди да се втурнат в бяг. Адам ги гледаше.

— Не, аз не исках да… — започна той. — Вие сте ми приятели…

Тялото му се разтресе. Главата му се отметна назад. Той вдигна ръце и задумка по небето с юмруци.

Лицето му се разкриви. Варовикът под маратонките му се пропука.

Адам отвори уста и изпищя. Беше звук, който простосмъртно гърло не бива да е способно да издаде; писъкът изскочи от кариерата, смеси се с бурята, накара облаците да се сгъстят в нови, грозни форми.

Ехтеше ли, ехтеше.

Отекна в цялата вселена, която е доста по-малка, отколкото смятат физиците. Разтресе небесните сфери.

Говореше за загуба и не замлъкна дълго-дълго.

А после спря отведнъж.

Нещо изтече.

Главата на Адам отново се килна надолу. Очите му се отвориха.

Каквото и да беше онова, което дотогава стоеше сред старата кариера, сега там стоеше Адам Йънг. Един Адам Йънг, който знаеше повече, но въпреки всичко Адам Йънг. Може би по — Адам Йънг отвсякога.

Призрачната тишина в кариерата се замени от по-позната, уютна тишина, чистата и проста липса на шум.

Освободените Ония се притискаха до варовиковата стена, забили погледи в него.

— Всичко е наред — рече тихо Адам. — Пепър? Уенсли? Брайън? Върнете се. Всичко е наред. Вече знам всичко. И вие трябва да ми помогнете. Инак всичко онова ще се случи. Ама наистина ще се случи. Ще се случи, ако не направим нещо.

* * *

Тръбите в Джасмин котидж се люшкаха, трещяха и изливаха върху Нют вода, леко биеща на цвят каки. Обаче студена. Вероятно това беше най-студеният студен душ, който Нют беше вземал в живота си.

И никак не му помагаше.

— Небето е червено — посочи той, щом се върна. Чувстваше се леко луднал. — В четири и половина следобед. През август. Какво значи това? В смисъл на насладата за служителите от флотата, да речем? Искам да кажа, щом червеното нощно небе радва моряците, то какво би забавлявало човека, който оперира с компютрите на някой супертанкер? Или не бяха ли овчарите тия, дето се радват нощем? Все не мога да запомня.

Анатема огледа хоросана в косата му. Душът не беше успял да отърве момъка — просто го беше навлажнил и размазал и Нют изглеждаше така, сякаш е нахлупил бяла шапка с косми по нея.

— Тебе май яко те е треснало — рече тя.

— Не, това беше, когато си ударих главата в стената. Нали се сещаш, когато ти…

— Да — Анатема погледна озадачено през счупения прозорец. — Ти би ли казал, че е кърваво на цвят? Много е важно.

— Не бих — заяви Нют, чийто влак на мислите бе временно дерайлирал. — Не е точно кръв. Бие на розово. Сигурно бурята е вдигнала много прах във въздуха.

Анатема ровеше из „Правите и акуратни предсказания“.

— Какво правиш? — попита той.

— Опитвам се да намеря препратката. Не мога да бъда…

— Според мен няма защо да се косиш — заяви Нют. — Знам какво означава останалата част от 3477. Хрумна ми, когато…

— Какво искаш да кажеш с това, че знаеш какво означава?

— Видях го, като идвах насам. И не ми се сопай такава. Боли ме главата. Пише го там на оная вашата въздушна база. И няма нищо общо с мирта. Пише „Мирът е наша професия“. От тия работи, дето ги пишат на табели по въздушните бази. Нали се сещаш: „САК 8657745-то крило“, „Пищящите сини демони“, „Мирът е наша професия“. Такива работи. — Нют притисна главата си с длани. Еуфорията определено утихваше. — Ако Агнес е права, то вероятно точно в момента там вътре има някакъв луд, който навива всичките ракети и им маха регулаторите. Или каквото там имат.

— Не, няма такъв — заяви твърдо Анатема.

— О, така ли? Гледал съм филми! Кажи ми една основателна причина да си толкова сигурна.

— Там няма никакви бомби. Нито пък ракети. Това тук всеки го знае.

— Но това е въздушна база! Има писти!

— Те са само за транспортни самолети и тям подобни. Вътре има само комуникационно оборудване. Радиостанции, такива работи. Грам експлозив няма.

Нют се вторачи в нея.

 

Вижте как Кроули се носи със сто и осемдесет километра в час по M40 към Оксфордшър. Дори и най-решително нехайният наблюдател би забелязал ред странни неща в него. Например стиснатите зъби или матовочервеното сияние, излизащо иззад слънчевите му очила. И колата. Колата си беше явен намек.

Кроули бе поел на път със своето бентли и проклет да е, ако не пристигнеше пак с бентлито. Не че дори някой от ония маниаци на тема коли, дето си има собствен чифт очила за пътуване с автомобил, би познал, че това е класически модел на „Бентли“. Вече не. Нямаше да познаят дори, че изобщо е „Бентли“. Биха се обзаложили петдесет на петдесет, че това чудо някога е било кола.

За начало по нея не беше останала никаква боя. Може и да беше все още черна там, където цветът й не беше ръждив, размазан червеникавокафяв, но това беше матово, въгленовочерно. Пътуваше вътре в своя собствена огнена топка като космическа капсула по време на особено трудно завръщане в атмосферата.

Около металните джанти беше останала тънка кора от спечена, стопена гума, но като забележеше човек, че джантите кой знае как продължават да се въртят на два сантиметра от повърхността на шосето, това май не се отразяваше кой знае колко фатално на окачването.

Трябваше да се е разпаднала още преди километри.

Тъкмо усилието, с което я задържаше да не се разпадне, караше Кроули да скърца със зъби и беше причина за биопространствената обратна връзка, на която се дължаха светещите червени очи. Това и усилието постоянно да си припомня, че не бива да започва да диша.

Не се беше чувствал така от четиринайсти век.

* * *

Атмосферата в кариерата сега беше по-дружелюбна, но все още напрегната.

— Трябва да ми помогнете да се оправя — рече Адам. — Хората се мъчат да го оправят от хиляди години, но сега трябва да го оправим ние.

Те кимнаха услужливо.

— Разбирате ли, работата е там, че, че… ами нали го знаете Мазния Джонсън?

Ония кимнаха. Всичките го знаеха и Мазния Джонсън, и членовете на другата банда в Долен Тадфийлд. Бяха по големи и не особено приятни. Надали минаваше и седмица, без двете банди да се сджавкат.

— Е — продължи Адам, — ние винаги печелим, нали?

— Почти винаги — поправи го Уенслидейл.

— Почти винаги — съгласи се Адам. — И…

— Във всеки случай повече от половината пъти — обади се Пепър. — Щото нали си спомняте, като се вдигна оная патърдия за купона на старчоците в градското кметство, когато ние…

— Това не се брои — заяви Адам. — И те го отнесоха също колкото и ние. Ама нали за старците се предполага, че обичат да слушат как играят деца. Четох го някъде. Не виждам що нас трябва да ни хокат само щото старците ни са нещо сбъркани. — Той замълча. — Както и да е… по-добри сме от тях.

— О, че сме по-добри, по-добри сме — съгласи се Пепър. — За това си прав. По-добри сме, дума да няма. Само дето невинаги печелим.

— Само предположете — подзе бавно Адам, — че можем да ги разбием тотално. Да… да накараме да ги изселят някъде или нещо такова. Просто да сме сигурни, че освен нас в Тадфийлд друга банда няма. К’во ще кажете?

— Какво, искаш да кажеш той да е… мъртъв? — обади се Брайън.

— Не. Просто… просто да се е махнал.

Ония се замислиха. Мазния Джонсън си беше житейски факт още откакто пораснаха достатъчно големи, че да се замерят с влакчета играчки. Опитаха се да вкарат някак в ума си представата за свят с дупка във формата на Джонсън в него.

Брайън се почеса по носа.

— Според мен ще е направо върхът без Мазния Джонсън — заяви той. — Спомняте ли си го какво направи на рождения ми ден? А после аз изядох калая.

— Де да знам — рече Пепър. — Искам да кажа, без стария Мазен Джонсън и бандата му няма да е толкова интересно. Като се позамислиш. Със стария Мазен Джонсън и джонсънитите ни е много забавно даже. Сигурно ще трябва да си намерим някоя друга банда ли, що ли.

— На мене ми се струва — рече Уенслидейл, — че ако питате хората в Долен Тадфийлд, ще ви кажат, че най-добре ще е и джонсънитите, и Ония да ги няма.

Дори и Адам сякаш се шокира. Уенслидейл продължи стоически:

— Например клубът на дъртаците. И Пики също. И…

— Ама ние сме добрите… — започна Брайън. Поколеба се. — Е, добре де — рече той. — Ама ха на бас, че и те си мислят, че хич няма да е толкова интересно, ако всичките ни няма.

— Да — съгласи се Уенслидейл. — Тъкмо това искам да кажа. Тукашните хора не ни щат нито нас, нито джонсънитите — продължи той навъсено. — Нали вечно мрънкат, че сме били карали колело или скейтборд по тротоарите им и сме вдигали твърде много шум и не знам какво си. Също както е казал оня в историческите книги. По дяволите двете ви семейства. Това беше посрещнато с мълчание.

— Някоя от ония сините — обади се най-накрая Брайън, — дето пише „Адам Йънг е живял тук“ или нещо такова?

Обикновено подобна реплика би довела до цели пет минути разгорещен спор, когато Ония бяха в подходящо настроение, но Адам усещаше, че не му е времето сега.

— Онова, което всички вие казвате — обобщи той с най-авторитетния си председателски тон, — е, че хич няма да е хубаво, ако Мазния Джонсън бие Ония или обратното?

— Точно така — съгласи се Пепър. — Щото — додаде тя, — ако ние ги бием, сами ще трябва да сме си смъртни врагове. Ще бъде аз и Адам срещу Брайън и Уенсли — и тя се облегна назад. — Всеки има нужда от някой Мазен Джонсън — заключи тя.

— Мда — рече Адам. — Тъкмо това си мислех. Хич няма да е хубаво някой да победи. Тъкмо това си мислех. — Той се втренчи в Кучето или през Кучето.

— На мене ми се вижда съвсем просто — и Уенслидейл също се облегна. — Не виждам що са трябвали цели хиляди години да го проумеят.

— Защото хората, които са се опитвали да го проумеят, са били мъже — заяви многозначително Пепър.

— Не разбирам защо трябва да вземаш страна — опъна се Уенслидейл.

— Много ясно, че трябва да вземам страна — възрази Пепър. — Всеки трябва да е на страната на нещо.

Адам явно бе стигнал до решение.

— Да. Но според мен можеш сам да си направиш твоя си страна. Мисля, че най-добре ще е да ходите да си вземете колелата — рече той тихо. — Според мен ще е най-добре да отидем да си поприказваме с едни хора.

* * *

Патпатпатпатпатпат, пърпореше моторетката на мадам Трейси по главната. Беше единственото превозно средство, движещо се по тази улица в предградията на Лондон, задръстена с неподвижни коли, таксита и червени лондонски автобуси.

— Никога не съм виждала подобно задръстване — заяви мадам Трейси. — Чудя се дали не е станала катастрофа.

— Съвсем възможно е — отвърна Азирафел. А после:

— Господин Шадуел, ако не ме прегърнете през кръста, ще паднете. Нали разбирате, това нещо не е правено за двама души.

— Трима — измърмори Шадуел, вкопчил едната си ръка в седалката, а другата — в пушката гръмотевица.

— Господин Шадуел, няма да ви повтарям.

— Ш’тряа да спреш, та да си нагодя оръжието — въздъхна Шадуел.

Мадам Трейси надлежно се изкикоти, но спря до бордюра и изключи мотора.

Шадуел се нагласи и неохотно обви с ръце мадам Трейси, а пушката гръмотевица щръкна затъкната помежду им като меч пазител.

Пътуваха в дъжда мълчешком още десет минути, патпатпатпатпат, а мадам Трейси внимателно се прошмугваше между колите и автобусите.

Тя се усети, че очите й се извръщат към спидометъра — доста глупаво, помисли си тя, тъй като той не работеше от 1974 г. насам, а и преди това не се бе справял особено добре.

— Драга ми госпожо, с каква скорост според вас се движим? — попита Азирафел.

— Защо?

— Защото ми се струва, че ако вървим пеш, ще се придвижваме малко по-бързо.

— Е, когато само аз го карам, вдига до двайсет и пет километра в час, но с господин Шадуел трябва да е, ооо, ами около…

— Седем-осем километра в час — прекъсна се тя.

— Предполагам — съгласи се тя.

Зад гърба й се разнесе кашлица.

— Ни мойш ли да забавиш малко таз адска машина, жено? — попита пепеляв глас. От пъкления пантеон — няма нужда да казваме, че той го мразеше целия непоколебимо и праведно — Шадуел хранеше особена омраза към демоните на скоростта.

— В такъв случай — продължи Азирафел — ще стигнем в Тадфийлд след малко по-малко от пет часа. Мадам Трейси се поумълча, а после се обади:

— Колко далече е този Тадфийлд във всеки случай?

— На около шейсет и пет километра оттук.

— Хм — рече мадам Трейси, която някога беше ходила с мопеда на няколко километра оттук, в съседното градче Финчли, да си види племенницата, но оттогава ходеше там с автобуса заради смешните звуци, които моторетката беше почнала да издава по обратния път.

— … всъщност би трябвало да пътуваме със сто и десет, за да стигнем навреме — рече Азирафел. — Хмм. Сержант Шадуел? Сега се дръжте много здраво.

Патпатпатпатпат, и син ореол започна да очертава мопеда и ездачите му с меко сияние като трепкащ остатъчен образ. То ги обгърна.

Патпатпатпатпатпат — мопедът се отлепи тромаво от земята, без нищо видимо да го поддържа, и като се тресеше лекичко, се издигна във въздуха горе-долу на метър и петдесет.

— Не гледайте надолу, сержант Шадуел — посъветва го Азирафел.

— … … — отвърна Шадуел, стиснал здраво клепачи; по сивкавото му чело бе избила пот. Не гледаше надолу. Наникъде не гледаше.

— Да потегляме тогава.

Във всеки високобюджетен фантастичен филм го има онзи момент, когато космически кораб колкото Ню Йорк изведнъж превключва на светлинна скорост. Силно скърцане, все едно стържат с дървена линия по ръба на бюро, ослепително пречупване на светлината и изведнъж звездите се изпъват в тънки линийки, а корабът изчезва. И сега беше съвсем същото, само дето вместо лъскав кораб, двайсет километра дълъг, беше кремава двайсетгодишна моторетка. И нямаше дъгоцветни специални ефекти. И сигурно не вдигна повече от триста километра в час. И вместо пулсиращ вой, който да се хлъзга нагоре по октавите, издаваше само патпатпатпатпат… ВРУУУУУУУШШШ.

Но иначе си беше съвсем същото.

* * *

Там, където M25 — в момента пищящ застинал кръг — пресича M40 към Оксфордшър, се трупаше полиция във все по-обилни количества. Откакто Кроули пресече платната преди половин час, броят на ченгетата се беше удвоил. Поне от страната на M40. Никой не можеше да се измъкне от Лондон.

В добавка към полицаите наоколо стърчаха и още приблизително двеста разни други хора, които оглеждаха M25 с бинокли. Те включваха представители на Армията на Нейно величество, Отряда за обезвреждане на бомби, MI5, MI6, Специалния клон и ЦРУ. Освен това имаше и един продавач на хотдог.

На всички им беше мокро и студено, и озадачено, и раздразнително с изключение на един полицай, на който му беше мокро, студено, озадачено, раздразнително и бясно.

— Вижте какво. Хич не ми пука дали ми вярвате или не — въздъхна той. — Само ви казвам какво видях. Беше стара кола, ролс-ройс или бентли, от ония тузарските стари модели, и мина по моста.

Един от старшите армейски техници го прекъсна:

— Не може да е минала. Според нашите инструменти температурата над M25 е някъде над седемстотин градуса.

— Или сто и четирийсет под нулата — додаде асистентът му.

— Или сто и четирийсет под нулата — съгласи се старшият техник. — В данните наистина се появява някакво объркване, макар че според мен можем спокойно да го припишем на някаква механична грешка^[31], но остава факт, че не можем да прекараме напряко над M25 дори и хеликоптер. Как, да му се не види, ще ми разправяш, че луксозна стара кола минала отгоре непокътната?

— Не съм казал, че е минала непокътната — поправи го полицаят, който сериозно се беше замислил дали да не напусне столичната полиция и да захване бизнес с брат си, решил да напусне работата си в електроенергетиката и възнамеряващ да почне да развъжда пилета. — Избухна в пламъци. Просто продължи да си върви.

— Ти сериозно ли очакваш някой от нас да повярва…? — подзе друг.

Остър, пронизителен звук, призрачен и странен. Все едно свирят едновременно с хиляда стъклени хармоники, леко разстроени; все едно самите молекули на въздуха стенат от болка.

И вррууушш.

Проплува над главите им, на дванайсет метра нагоре във въздуха, обгърнат в тъмносин ореол, избледняващ до червено по краищата: малко бяло мопедче, а на него — жена на средна възраст с розова каска и вкопчен здраво в нея дребосък с шлифер и предпазна каска в отровнозелено (мопедът летеше твърде високо, за да забележи някой, че дребосъкът е стиснал клепачи, но така си беше).

Жената крещеше. При това следното:

— Джеррронннимоооо!

* * *

Едно от предимствата на васабито, неизменно изтъквани от Нют, беше, че когато е тежко повредено, това си личи много трудно. Налагаше му се постоянно да вкарва „Дик Търпин“ в банкета, за да заобикаля нападалите клони.

— Заради тебе изпуснах на пода всички фишове! Колата отново тупна на платното; немощен гласец се обади нейде изпод жабката:

— Внимание! Налягането на бензина!

— Сега никога няма да мога да ги подредя — оплака се Анатема.

— Не ти и трябва — отвърна й Нют с налудничав тон. — Просто вдигни един. Който и да е. Няма значение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че ако Агнес е права и ние правим всичко това, защото тя го е предсказала, тогава, който и фиш да вдигнеш в момента, той трябва да важи. Логично е.

— Глупости.

— Тъй ли? Виж какво, ти дори си тук, защото тя го е предсказала. А мислила ли си какво ще кажем на полковника? В случай че се доберем до него, което, естествено, няма да стане.

— Ако сме разумни…

— Виж, познавам ги тия места. Входът се пази от огромни стражи, издялани от тиково дърво, Анатема, с бели каски и истински пушки, нали ме разбираш, които стрелят с истински куршуми, направени от истинско олово, дето се забиват право в тебе, рипат насам-натам извътре и изскачат обратно през същата дупка, още преди да си успяла да кажеш: „Извинявайте, имаме причина да вярваме, че Третата световна война ще започне всеки момент и шоуто ще почне точно тук“; после там има сериозни мъже с костюми с издути сака, които те отвеждат в едно стайче без прозорци и ти задават въпроси от рода на: дали в момента сте, или били ли сте някога член на някоя изчанчена подривна организация като например Британската политическа партия? И…

— Почти стигнахме.

— Виж, има портал и огради с бодлива тел — всичко си има! И сигурно и кучета човекоядци!

— Според мен се вълнуваш прекалено — рече му тихо Анатема, докато събираше и последните фишове от пода на колата.

— Прекалено се вълнувам ли? Не. Най-спокойно си се тревожа, че някой може да ме застреля!

— Убедена съм, че ако ще ни стрелят, Агнес щеше да го спомене. В тия неща е много добра. — Тя започна разсеяно да разбърква фишовете.

— Знаеш ли — рече тя, като внимателно цепи тестето и смеси двете купчини, — четох някъде за някаква секта, която вярвала, че компютрите са оръдия на дявола. Твърдят, че Армагедон щял да ни сполети, защото Антихристът бил страшен компютърджия. Очевидно това се споменава някъде в „Откровенията“. Май в някакъв вестник го четох наскоро…

— „Дейли мейл“. „Писмо от Америка“. От… хм… трети август — припомни й Нют. — Точно след статията за жената от Уърмс, щата Небраска, която научила патока си да свири на акордеон.

— Мм — съгласи се Анатема и заподрежда картите с лице надолу в скута си.

Значи компютрите били оръдие на дявола?, замисли се Нют. Нямаше проблеми да го повярва. Компютрите все трябваше да бъдат нечии оръдия, а единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не са негови.

Колата подскочи и спря.

Въздушната база изглеждаше разпердушинена. Няколко големи дървета бяха рухнали около портала и някакви мъже с багер се опитваха да ги преместят. Дежурният постови ги гледаше без интерес, но се извърна леко и изгледа студено колата.

— Добре — рече Нют. — Избери една карта.

3001. Задъ Орловото Гнездо беля станала Голямъ ясенъ падналъ.

— Това ли е всичко?

— Да. Винаги сме си мислили, че това е свързано някак си с Руската революция. Продължавай по това шосе и завий наляво.

Завоят ги отведе в тясна алея; оградата на базата им се падаше отляво.

— А сега спри тук. Тук често спират коли и никой не им обръща внимание — нареди му Анатема.

— Що за място е това?

— Местната Алея на любовта.

— Затова ли все едно е павирана с гума? Повървяха около стотина метра по оградената с жив плет алея и накрая стигнаха до ясеновото дърво. Агнес беше излязла права. Голяма беля беше станала. Дървото беше срутило оградата.

Върху него беше седнал постови и пушеше цигара. Беше негър. Нют винаги чувстваше вина в присъствието на черни американци, защото можеха да го обвинят в двеста години търговия с роби.

Когато се приближиха, човекът се изправи и мигом зае по-непринудена стойка.

— О, здрасти, Анатема — поздрави той.

— Здрасти, Джордж. Ужасна буря, а? Продължиха нататък. Той ги проследи, докато се скрият от поглед.

— Познаваш ли го? — попита Нют с принудено безразличие.

— О, естествено. Понякога този-онзи от тях се отбиват в кръчмата. Доста са приятни, такива едни лъснати.

— Ще стреля ли по нас, ако просто влезем? — попита Нют.

— Като нищо ще насочи към нас дулото по заплашителен начин — заключи Анатема.

— На мен това ми стига. Какво предлагаш да направим тогава?

— Ами Агнес може и да е знаела нещо. Така че според мен трябва просто да почакаме. Сега вече, като утихна вятърът, се търпи.

— О — Нют погледна облаците, които се трупаха на хоризонта. — Добрата стара Агнес — рече той.

* * *

Адам натискаше педалите по шосето; Куче подтичваше подире му и сегиз-тогиз се опитваше да ухапе задната гума ей тъй, от възбуда.

Нещо затрещя и Пепър изскочи от нейната улица. Колелото на Пепър си личеше отдалече. Тя смяташе, че е внесла подобрение с едно парче картон, хитро закрепено напреки на спиците с щипка за пране. Котките се бяха научили да минават в отстъпление още докато тя беше две пресечки по-далече.

— Според мен можем да минем напряко по „Дроувърс лейн“ и после да хванем през гората Раундхед — предложи Пепър.

— Голяма кал ще е — предупреди Адам.

— Точно така — отвърна нервно Пепър. — Там винаги става голяма кал. Ще трябва да минем през варовиковата яма. А после към оная ферма, дето торят с каналните води.

Брайън и Уенслидейл ги настигнаха. Колелото на Уенслидейл беше черно, лъскаво и солидно. Това на Брайън може някога и да е било бяло, но цветът му се губеше под дебел слой кал.

— Тъпо е да му се вика военна база — заяви Пепър. — Веднъж ходих там в деня, когато пускат да се разглежда, и вътре нямаше ни пушки, ни ракети — нищо нямаше. Само някакви копчета и шайби и свирят духови оркестри.

— Да — рече Адам.

— В копчетата и шайбите няма нищо кой знае колко военно — продължи Пепър.

— Бе де да знам — отвърна Адам. — Да се шашнеш к’ви работи можеш да правиш с копчета и шайби.

— На мен за Коледа ми подариха конструктор — обади се Уенслидейл, без никой да го е питал. — Целият от електрически части. Вътре имаше и няколко копчета и шайби. Можеш да си направиш радио или такова нещо, дето бибипка.

— Знам ли — рече Адам замислено. — Повече си мисля за разни хора, дето се намъкват в световната военна комуникационна мрежа и могат да кажат на всички компютри и разните му там други работи да почнат да се бият.

— Леле — възкликна Брайън. — Дяволска работа!

— Така да се каже — отвърна Адам.

* * *

Възвишена и самотна орис бе това да си председател на Асоциацията на жителите на Долен Тадфийлд.

Р. П. Тайлър, нисък, добре охранен, доволен, крачеше с тежка стъпка по селския път, придружен от Шуци, миниатюрния пудел на жена му. Р. П. Тайлър знаеше разликата между правилно и грешно, в живота му нямаше никакви морални неясноти. Ала не се задоволяваше просто с това да е удостоен да различава правилното от грешното. Негов дълг беше да го обяснява на света.

Импровизирани подиуми, полемични стихове, прокламации — не на Р. П. Тайлър тия. Неговата трибуна беше колонката за писма на тадфийлдския „Адвъртайзър“. Ако нечие съседско дърво беше достатъчно небрежно и ръснеше листа в градината на Р. П. Тайлър, Р. П. Тайлър първо внимателно ги помиташе, после ги събираше в кутии и оставяше кутиите пред входната врата на съседа с рязка бележка. После пишеше писмо до „Тадфийлд адвъртайзър“. Ако мернеше тийнейджъри, насядали на селския мегдан и пуснали касетофон, да купонясват, той се заемаше да им разясни кривия път, който са хванали. И след като побегнеше, сподирван от подигравките им, пишеше до „Тадфийлд адвъртайзър“ за Моралния упадък и за Днешната младеж.

Откакто миналата година се пенсионира, писмата зачестиха дотолкова, че дори и „Тадфийлд адвъртайзър“ не успяваше да ги публикува всичките. И наистина писмото, което Р. П. Тайлър бе дописал, преди да тръгне на вечерна разходка, завършваше с:

Господа,

С тревога отбелязвам, че днешните вестници вече не се чувстват задължени на своите читатели, на нас, хората, които плащаме вашите надници…

Той огледа скършените клонки, обсипали тесния селски път. „Изобщо не допускам — заразмишлява той, — че като ги пращат тия бури, се сещат за сметката за почистване. А ние, данъкоплатците, им плащаме надниците…“

Ония, които тази мисъл засягаше, бяха синоптиците от „Радио четири“^[32], които Р. П. Тайлър обвиняваше за времето.

Шуци спря до един крайпътен бук и вдигна краче.

Р. П. Тайлър извърна засрамено поглед. Единствената цел на редовната му вечерна разходка може и да беше извеждането на кучето да се облекчи, но проклет да е, ако го признаеше сам пред себе си. Загледа се в буреносните облаци. Бяха се струпали високо горе — извисяващи се кули в опушеносиво и черно. Не бяха само трепкащите езици на светкавиците, които се стрелкаха из тях като в началните кадри на филм за Франкенщайн; беше и това как спираха, стигнеха ли границата на Долен Тадфийлд. А в центъра им имаше кръгло петно от дневна светлина, но светлината беше някак напрегната, жълтеникава като насилена усмивка.

Толкова тихо беше.

Разнесе се нисък тътен.

По тесния път се зададоха четири мотоциклета. Те се стрелнаха покрай него, завиха зад ъгъла и подплашиха един фазан, който прехвърча през пътя в нервна червеникавозелена дъга.

— Вандали! — кресна подире им Р. П. Тайлър.

Провинцията не беше създадена за хора като тях. Беше създадена за хора като него.

Той дръпна каишката на Шуци и двамата поеха по пътя.

След пет минути той зави зад ъгъла и попадна на трима от мотоциклетистите, наобиколили повалена табела — жертва на бурята. Четвъртият, висок мъж с огледално стъкло на каската, бе останал на мотоциклета.

Р. П. Тайлър огледа положението и без никакви усилия стигна до определено заключение. Тези вандали — той, разбира се, бе излязъл прав — бяха дошли в провинцията, за да се изгаврят с Военния паметник и да събарят табели.

Тъкмо понечи да се запъти към тях решително и се присети, че го превъзхождаха числено, че бяха по-високи и че без съмнение бяха психопати насилници. В света на Р. П. Тайлър никой освен психопатите насилници не караше мотоциклет.

Така че той вирна брадичка и тръгна наперено край тях, без наглед изобщо да ги забелязва^[33], като през това време съчиняваше наум писмо („Господа, тази вечер с тревога забелязах многобройни хулигани на мотоциклети да нахлуват масово в Хубавото ни село. Защо, о, защо властите не предприемат нищо във връзка с тази чума на…?“).

— Здрасти — подвикна един от мотоциклетистите и вдигна стъклото на каската си. Отдолу се показа изпито лице със спретната черна брадичка. — Май нещо се загубихме.

— А — отвърна неодобрително Р. П. Тайлър.

— Табелите май вятърът ги е съборил — продължи мотоциклетистът.

— Да, предполагам — съгласи се Р. П. Тайлър. С изненада забеляза, че огладнява.

— Мда. Е, тръгнали сме за Долен Тадфийлд. Една официозна вежда се вдигна.

— Вие сте американци. Предполагам, от военновъздушната база. (Господа, докато служех на нацията, аз бях чест за моята родина. С ужас и тревога забелязвам, че летците от Тадфийлската военновъздушна база кръстосват благородната ни земя, облечени като същински разбойници. Макар и да оценявам тяхната важност за отстояването на свободата на западния свят…)

После любовта му към наставленията надделя.

— Върнете се около километър назад по този път и завийте по първата пресечка вляво — боя се, че пътят е в плачевно състояние. Писах многобройни писма до съвета по този повод, вие слуги или господари на обществото сте, ги питах, в крайна сметка кой ви плаща надниците? После надясно, само че то не е точно надясно, наляво се пада, но после ще разберете, че завива на обратно надясно, там има табела — „Поритс лейн“, но, разбира се, не е „Поритс лейн“, погледнете в картата на Кралското картографско управление, ще видите, че е просто източният край на „Форест хил лейн“, ще излезете в селото, после минавате покрай „Бикът и цигулката“ — това е пивница — и после, като стигнете църквата (посочих на хората, съставящи картата на Кралското географско управление, че това е църква с шпил, не с кула, всъщност писах до „Тадфийлд адвъртайзър“ с предложение да започнат местна кампания за поправка на картата и силно се надявам, че когато най-после тези хора разберат с кого си имат работа, набързо ще обърнат другия край), после стигате до един кръстопът, значи пресичате кръстопътя право направо и веднага стигате до втори кръстопът, сега значи поемате по лявото разклонение или продължавате право напред — и двата пътя водят право до базата (макар че по лявото отклонение пътят ви се скъсява поне с една пета от километъра), няма как да я подминете.

Глад се втренчи озадачено в него.

— Аз… ъ-ъ… не съм убеден, че схванах… — начена той.

АЗ ГО СХВАНАХ. ДА ВЪРВИМ.

Шуци джафна тихичко, стрелна се зад Р. П. Тайлър и се сви там разтреперана.

Непознатите яхнаха отново моторите си. Онзи в бяло („тъй като го гледам, хипи ще да е“ — помисли си Р. П. Тайлър) изпусна празно пакетче от чипс на тревния банкет.

— Извинете — лавна Тайлър. — Това пликче ваше ли е?

— О, то не е само мое — отвърна момчето. — На всички е.

Р. П. Тайлър се изпъна в цял ръст^[34].

— Младежо — рече той, — как бихте се почувствали, ако вляза у вас и започна да ръся боклуци навсякъде?

Замърсяване се усмихна мечтателно.

— Много-много доволен — въздъхна той. — О, това би било прекрасно.

Под мотоциклета му бензиново петно се разля в дъга върху мокрия асфалт.

Моторите форсираха.

— Аз нещо недоразбрах — обади се Война. — Вижте сега, защо трябва при църквата да завиваме обратно?

ПРОСТО МЕ СЛЕДВАЙТЕ — рече високият най-отпред и четиримата потеглиха заедно.

Р. П. Тайлър ги сподири с поглед, докато нещо, което правеше щрак щрак щрак, не привлече вниманието му. Обърна се. Четири фигури на колела се стрелнаха покрай него, а по петите им фигурка на кученце търчеше лудешката.

— Вие! Спрете! — кресна Р. П. Тайлър. Ония биха спирачки и го погледнаха.

— Знаех си, че си ти, Адам Йънг, и твойта малка, хм, клика. Мога ли да знам какво правите навън, деца, по това време на нощта? Бащите ви знаят ли, че сте навън?

Водачът на велосипедистите се обърна.

— Не разбирам как така твърдите, че е късно — рече той. — На мене, на мене ми се струва, че щом слънцето още не е залязло, значи не е късно.

— Във всеки случай трябва вече да сте си в леглата — осведоми ги Р. П. Тайлър. — И недейте да ми показвате език, млада госпожице — това беше отправено към Пепър, — или ще напиша писмо до майка ви и ще я информирам за прискърбното и никак неподобаващо на дама състояние на маниерите на нейното чадо.

— Е, извиня’йте — обидено рече Адам. — Пепър само ви гледаше. Не знаех, че да гледаш, било забранено.

На тревния банкет настана смут. Шуци, едно особено префинено френско пуделче играчка от ония, които си ги гледат само хора, така и неуспели да наместят и деца в домашния си бюджет, биде подложена на заплаха от страна на Кучето.

— Млади господине Йънг — заповяда Р. П. Тайлър, — моля ви, махнете вашия… вашия помияр от моята Шуци. — Тайлър нямаше вяра на Куче. Когато за първи път го беше срещнал преди четири дена, то беше изръмжало по него и очите му бяха засветили в червено. Това подтикна Тайлър да започне писмо, в което изтъкваше, че Кучето без съмнение е бясно, със сигурност представлява опасност за населеното място и трябва да бъде ликвидирано за Общото благо, докато жена му не му припомни, че светещите в червено очи не са симптом на бяс или, ако става дума, на нищо, което може да се види извън онези филми, дето никой от семейство Тайлър и посмъртно не би гледал, но знаеха за тях всичко, което трябва да се знае, много ви благодаря.

Адам се слиса.

— Кучето не е помияр. Кучето е забележително куче. Много е умно. Куче, я слизай от гадната дърта пуделка на господин Тайлър.

Кучето не му обърна никакво внимание. Все още имаше да наваксва много от кучешкия живот.

— Куче — подвикна заплашително Адам. — Кучето се помъкна обратно към колелото на господаря си.

— Според мен не отговорихте на въпроса ми. Накъде сте се запътили така вие четиримата?

— Към базата — отвърна Брайън.

— Ако на вас ви е угодно — додаде Адам, както се надяваше, с жлъчен и унищожителен сарказъм. — Искам да кажа, няма да ходим там, ако не ви е угодно.

— Нагло маймунче! — викна Р. П. Тайлър. — Само да видя баща ти, Адам Йънг, ще го информирам без никакви заобикалки, че…

Но Ония вече натискаха педалите надолу по шосето към военновъздушната база в Долен Тадфийлд — по маршрута на Ония, който беше по-кратък, по-прост и по-живописен от маршрута, предложен от господин Тайлър.

* * *

Р. П. Тайлър беше съчинил наум пространно писмо относно пороците на днешната младеж. То засягаше снизяващите се образователни критерии, липсата на уважение към възрастните и опитните, начина, по който напоследък всички се влачеха прегърбени, вместо да вървят с нормална изправена стойка, младежката престъпност и връщането на задължителната военна служба, боя с пръчки, с камшици и паспорти за кучетата.

Остана много доволен от писмото. Хранеше тайното подозрение, че е твърде добро за „Тадфийлд адвъртайзър“, и реши да го изпрати в „Таймс“.

патпатпат патпатпат

— Извинявай, сладур — произнесе женски глас, — май че се загубихме.

Беше застаряващ мопед; яздеше го жена на средна възраст. Вкопчен здраво в нея, присвил яко клепачи, зад нея седеше дребен човечец по шлифер и със зелена каска на главата. Между тях стърчеше, както се оказа, старинна пушка с дуло като фуния.

— О. Накъде сте се запътили?

— Към Долен Тадфийлд. Не съм сигурна за точния адрес, но търсим един човек — обясни жената, а после със съвсем различен глас додаде: — Казва се Адам Йънг.

Р. П. Тайлър се стресна.

— Това момче ли търсите?! — възкликна той. — Сега пък какво е направил… не, не, не ми обяснявайте. Хич не ща и да знам.

— Момче? — попита жената. — Не си ми казал, че е момче. На колко години е? — И после продължи: — На единайсет. Е, да го беше казал по-рано. Това съвсем променя нещата.

Р. П. Тайлър просто зяпна. После разбра какво става. Тази жена беше вентрилок. Онова, което бе взел за мъж със зелена каска, както виждаше сега, беше куклата й. Зачуди се как изобщо е решил, че е човек. Според него цялата тази работа лъхаше на лош вкус.

— Видях Адам Йънг преди няма и пет минути — осведоми той жената. — Той и неговите приятелчета отиваха към американската въздушна база.

— Олеле — жената леко пребледня. — Никога не съм си падала по янките. Ама те всъщност са много приятни хора, знаеш ли. Да, но да нямаш вяра на хора, които, докато играят футбол, през цялото време пипат топката с ръце.

— Ааа, извинете ме — намеси се Р. П. Тайлър. — Според мен е много добре. Много впечатляващо. Аз съм заместник-председател на местния „Ротари клуб“ и се чудех давате ли частни сеанси.

— Само в четвъртък — отвърна мадам Трейси неодобрително. — И вземам допълнителна такса. И се чудя не бихте ли могли да ни упътите към…

През това господин Тайлър вече беше минавал. Той безмълвно посочи с пръст.

И малкото мопедче запърпори — патпатпатпатпатпатпат — по тесния междуселски път.

В този миг сивата кукла със зелената каска се извърна и отвори едното си око.

— Южняшки чеп загубен! — изграчи тя. Р. П. Тайлър се почувства обиден, но и разочарован. Беше се надявал това нещо да изглежда по като живо.

* * *

Р. П. Тайлър, само на десет минути път от селото, се спря, когато Шуци пробва друга от своя богат набор отделителни функции. Той погледна през стобора.

Познанията му относно селския добитък бяха малко мъгляви, но беше почти сигурен, че щом кравите полягат, значи ще вали. Ако си стояха прави, вероятно времето щеше да се задържи хубаво. Тези тук крави една по една изпълняваха бавни, тържествени салта; Тайлър се зачуди какво ли време предвещава това.

Подуши въздуха. Нещо гореше — усещаше се неприятната миризма на нажежено желязо, гума и кожа.

— Извинете — обади се глас иззад гърба му. Р. П. Тайлър се обърна.

Зад него на платното беше спряла голяма, някога черна кола, която гореше, а през прозореца се беше навел мъж с тъмни очила и говореше през дима:

— Извинявайте, аз малко като че се позагубих. Бихте ли ме упътили към въздушната база в Долен Тадфийлд? Зная, че е някъде тук.

„Колата ви гори.“

Не. Тайлър просто не можеше да се принуди да го каже. Така де, този човек трябваше и без това да си го знае, нали така? Седеше баш насред пламъците. Може би беше някакъв номер.

Така че вместо това той рече:

— Според мен преди около километър и половина просто сте завили в погрешната посока. Вятърът е съборил табелата.

Непознатият се усмихна.

— Тъй трябва да е било — рече той. Оранжевите пламъци, които трепкаха под него, му придаваха почти пъклен вид.

Вятърът духна Тайлър откъм колата и той усети как веждите му се опърлиха.

„Извинете, младежо, но колата ви гори, а вие седите вътре, без да изгаряте, а тя случайно на места е нажежена до червено.“

Не.

Не трябва ли да попита човека дали да не се обади в Автомобилната асоциация?

Вместо това той обясни подробно как се стига до базата, като се мъчеше да не се блещи.

— Страхотно. Много съм ви задължен — рече Кроули и започна да вдига стъклото.

Р. П. Тайлър беше длъжен да каже нещо.

— Извинете ме, младежо — рече той.

— Да?

„Искам да кажа, не е нещо, което няма да забележите — колата ви гори.“

Огнен език близна овъгления калник.

— Ама че странно е времето тук, а? — рече неловко Тайлър.

— Така ли? — попита Кроули. — Честно казано, не бях забелязал. — И той зави обратно по селския път с горящата си кола.

— Вероятно защото колата ви гори — тросна се Р. П. Тайлър. Дръпна каишката на Щуци и помъкна зорлем кученцето нататък.

До Г-н Главния Редактор Сър,

Бих искал да привлека вниманието ви към една неотдавнашна тенденция, която забелязах сред днешните младежи, а именно да не обръщат внимание на съвсем разумните предпазни мерки за безопасност при шофиране. Тази вечер ме помоли да го упътя един господин, чиято кола…

Не. Зад волана на кола, която…

Не. Гореше…

С все по-влошаващо се настроение Р. П. Тайлър се затътрузи по последната отсечка от пътя към селото.

* * *

— Хей! — извика Р. П. Тайлър. — Йънг!

Господин Йънг беше в градината отпред и пушеше лула в шезлонга си.

Това беше доста по-свързано с факта, че наскоро Дирдри беше открила заплахата от пасивното пушене и беше забранила да се пуши вкъщи, отколкото той би си признал пред съседите. И това никак не му подобряваше настроението. Нито пък това, че господин Тайлър го нарече „Йънг“.

— Да?

— Твоичкият Адам.

Господин Йънг въздъхна.

— Сега пък какво е направил?

— Знаеш ли го къде е?

Господин Йънг погледна часовника си.

— Предполагам, че се готви да си ляга.

Тайлър се ухили — с изопнати устни, тържествуващо.

— Съмнявам се. Видях го с неговите дяволчета и с оня отвратителен мелез преди няма и половин час да отпрашва с колело към базата.

Господин Йънг пафна с лулата.

— Знаете колко са строги там — рече господин Тайлър, в случай че господин Йънг не е схванал.

— Знаете го синчето ви как налита да натиска копчета и тям подобни — додаде той.

Господин Йънг извади лулата от устата си и внимателно огледа чибука.

— Хммм — рече той. — Разбрах — рече той. — Така — рече той. И се прибра.

* * *

Точно в същия миг четири мотора спряха със свистене на стотина метра от главния вход. Ездачите им изключиха двигателите и вдигнаха стъклата на каските си. Е, поне трима от тях ги вдигнаха.

— Доста се надявах, че ще нахлуем през бариерата — рече Война мечтателно.

— Само щяхме да предизвикаме неприятности — рече Глад.

— Чудесно.

— Искам да кажа, неприятности за нас. Електрическите и телефонните кабели трябва да са прекъснати, но са длъжни да имат генератори, а радио няма как да нямат. Ако някой почне да докладва, че терористи са нападнали базата, хората ще вземат да действат логично и целият План ще се провали.

— Хъ.

ВЛИЗАМЕ, СВЪРШВАМЕ РАБОТАТА, ИЗЛИЗАМЕ, ОСТАВЯМЕ ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА ДА СЕ РАЗГРЪЩА — заяви Смърт.

— Не си го представях така, братлета — рече Война. — Не съм чакала хиляда години само за да си поиграя с някакви си жички. Не е драматично, така да се каже. Албрехт Дюрер не си е губил времето да дялка Четиримата Копченатискачи на Апокалипсиса, това със сигурност го знам.

— Мислех си, че ще ехтят тръби — обади се Замърсяване.

— Погледнете го така — намеси се Глад, — това е просто основната работа. После ще препускаме. Както си трябва. На крилете на бурята и прочие. Трябва да проявите гъвкавост.

— Не трябваше ли да се срещнем с… някого? — попита Война.

Не последва ни звук освен металическия шум на изстиващите мотори.

После Замърсяване произнесе бавно:

— Знаете ли, и аз не мога да твърдя, че съм си го представял така. Мислех си, че ще е… ами някой голям град. Или голяма страна. Ню Йорк може би. Или Москва. Или самият Армагедон.

Отново се умълчаха.

После Война се обади:

— Ама всъщност къде се намира Армагедон?

— Как се сети да питаш — рече Глад. — Все смятах да проверя.

— Има един Армагедон в щата Пенсилвания — обясни Замърсяване. — Или май беше в Масачузетс — абе някъде там. С много типове с големи бради и яко черни шапки.

— Тц — обади се Глад. — Според мен е някъде в Израел.

МАУНТ КАРМЕЛ.

— Аз пък си мислех, че там отглеждат авокадо.

И КРАЯТ НА СВЕТА.

— Така ли? Те това е то авокадо.

— Май веднъж съм ходил там — обади се Замърсяване. — В стария град Мегидо. Точно преди да рухне. Хубав град. Интересна царска порта.

Война огледа зелената шир наоколо.

— Леле — рече тя, — ама как сме сбъркали пътя…

ГЕОГРАФИЯТА Е НЕМАТЕРИАЛНА.

— Моля, господарю?

ЩОМ АРМАГЕДОН ГО ИМА, ТОЙ Е НАВСЯКЪДЕ.

— Точно така — подкрепи го Глад. — Тука вече не става дума за няколко квадратни километра шубраци и кози. Пак мълчание.

ДА ВЪРВИМ.

Война се прокашля.

— Просто си мислех, че… че той ще дойде с нас… Смърт оправи ръкавиците си.

ТОВА — рече той твърдо — Е РАБОТА ЗА ПРОФЕСИОНАЛИСТИ.

* * *

Впоследствие сержант Томас А. Дайзенбъргър си спомня събитията, случили се на портала, по следния начин:

Голяма генералщабна кола спряла пред портала. Била лъскава и с официален вид, макар че по-късно не бил съвсем сигурен защо си е помислил така, нито пък защо за миг му се е сторило, че е задвижвана от мотоциклетни двигатели.

От нея излезли четирима генерали. Сержантът отново е малко несигурен защо си е помислил така. Имали редовни документи за самоличност. Що за документи за самоличност, той си признавал, че не можел да си спомни, ама били редовни. Козирувал.

И един от тях рекъл:

— Внезапна проверка, войнико.

На което сержант Томас А. Дайзенбъргър отвърнал:

— Сър, не съм информиран що се отнася до предстояща внезапна проверка по това време, сър.

— Разбира се, че не си — потвърдил друг генерал. — Тъкмо затова е внезапна.

Сержантът отново козирувал.

— Сър, разрешете да потърся потвърждение за информацията от командването на базата, сър — рекъл той притеснено.

Най-високият и най-слаб от генералите се поотдалечил малко от групата, обърнал им гръб и скръстил ръце.

Един от останалите обгърнал дружески раменете на сержанта и се привел към него съучастнически.

— Вижте сега… — той метнал кос поглед на табелката с името му — Дайзенбъргър, може би ще ви дам шанс. Това е внезапна проверка, ясно? Внезапна. Това означава да не надуваш свирката в мига, в който влезем, ясно? И да не напускаш поста си. Войник от кариерата като тебе ще разбере това, прав ли съм? — додал той. И намигнал. — Инак ще се намериш в такова изпаднало положение, че ще трябва да викаш „сър“ и на таласъмите.

Сержант Томас А. Дайзенбъргър го зяпнал.

— Редниците — изсъскала дамата генерал.

Според табелката на гърдите й името й било Вуина. Сержант Дайзенбъргър никога досега не бил виждал жена генерал като нея, но без съмнение тя подобрявала положението.

— Какво?

— Редници. Не таласъми.

— Мда. Тъкмо това исках да кажа. Мда. Редници. Разбрано, войнико?

Сержантът обмислил крайно ограничения брой възможности, с които разполагал.

— Сър, внезапна проверка, сър? — рекъл той.

— Надлежностно поставена под поверителност в момента — обади се Глад, който беше прекарал години наред в опити да пробутва това и онова на федералните власти и усещаше как онзи език му се връща.

— Сър, потвърдено, сър.

— Браво на тебе — рече Глад, щом бариерата се вдигна. — Далече ще отидеш — и той погледна часовника си. — Много-много скоро.

* * *

Понякога човешките същества много наподобяват пчели. Пчелите яростно бранят кошера си, стига да сте извън него. Проникнете ли веднъж вътре, работничките един вид приемат, че ръководството е разрешило това, и не ви обръщат внимание; най-различни насекоми авантаджии са се научили да си живеят по мед и масло тъкмо поради този факт. Хората са същите.

Никой не спря четиримата, докато те решително крачеха към една от ниските дълги постройки под гората от радиоантени. Никой не им обърна никакво внимание. Може би изобщо не ги и виждаха. Може би виждаха онова, което беше наредено на съзнанието им да вижда, защото човешкият мозък не е устроен така, че да вижда Войната, Глада, Замърсяването и Смъртта, когато те не искат да ги виждат. Толкова го бива в това, че често успява да не ги види и когато навсякъде гъмжи от тях.

Но алармените системи бяха напълно безмозъчни; те решиха, че виждат четирима души там, където не бива да има хора, и си нададоха вой като едното нищо.

* * *

Нют не пушеше, защото не позволяваше на никотина и алкохола да влизат в храма на неговото тяло или по-точно в малкото уелско методистко ламаринено параклисче на неговото тяло. Ако пушеше, щеше да се задави от дима на цигарата, която в момента е запалил, за да си овладее нервите.

Анатема се изправи целеустремено и приглади омачканата си пола.

— Не се тревожи — рече му тя. — Не е заради нас. Там вътре става нещо.

Тя се усмихна, щом забеляза пребледнялата му физиономия.

— Хайде — подкани го тя. — Това тук не ти е „Окей Корал“^[35].

— Не е. Едно на ръка, че пушките им са били по-добри — отвърна Нют.

Тя му помогна да се изправи.

— Карай да върви — рече тя. — Сигурна съм, че ще измислиш нещо.

* * *

Неизбежно е приносът на четиримата да не бъде еднакъв, мислеше си Война. Беше изненадана от естествената си склонност към модерните оръжейни системи, къде-къде по-ефикасни от парченцата остър метал, а, разбира се, Замърсяване се изсмя на абсолютно обезопасените и оборудвани със специални системи за контрол уреди. Дори и Глад поне имаше понятие що е това компютър. Докато… е, той не се занимаваше с кой знае какво, освен дето се мотаеше насам-натам, макар че го правеше определено със стил. На Война й беше минавало през ум, че един ден може да дойде краят на Войната, краят на Глада, възможно беше да дойде дори и краят на Замърсяването, и може би тъкмо затова никога не бяха имали четвъртия, най-великия конник за, както бихте могли да се изразите, наше момче. Беше все едно да си имате данъчен инспектор във футболния отбор. Страхотно е, дето той е на ваша страна, разбира се, но не е от хората, с които после ще ви се иска да пийнете и да си побъбрите в бара. С тях не можете да се отпуснете стопроцентово.

Двама войници притичаха през него, докато той надничаше над кльощавото рамо на Замърсяване.

КАКВИ СА ТИЯ НЕЩА, ДЕТО БЛЕЩУКАТ? — попита той с тон на човек, който знае, че няма да разбере отговора, но иска да се вижда, че проявява интерес.

— Седемсегментови дисплеи с течни кристали — обясни хлапакът. Той положи нежно ръце върху банката с релета, които се стопиха, щом ги докосна, а после въведе откос от самокопиращи се вируси, които се пръснаха из електронния етер.

— Съвсем спокойно можех да мина и без тия проклети аларми — измърмори Глад.

Смърт щракна разсеяно с пръсти. Дузина клаксони изгъргориха и утихнаха.

— Не знам, на мене доста ми харесваха — обади се Замърсяване.

Война бръкна в друг метален шкаф. Не беше очаквала нещата да се развият така, трябваше да признае, но когато прокарваше пръсти по електрониката, а понякога и през нея, я обземаше познато усещане. Беше ехото на онова, което чувстваш, стиснал меч в ръката си, и усети тръпката на очакването при мисълта, че този меч обхваща целия свят, както и известна част от небето над него. Той я обичаше.

Огнен меч.

Човечеството така и не беше успяло да се научи, че мечовете са опасни, ако ги оставиш да се въргалят наоколо, макар че се беше напънало, колкото му беше по силиците, да се погрижи рискът меч с подобни размери да се задейства по случайност да е малък. Ех че ободряваща мисъл. Хубаво беше да си мислиш, че човечеството прави разлика между това да си гръмне планетата случайно или нарочно.

Замърсяване бръкна в следващата кутия със скъпа електроника.

* * *

Стражът, който пазеше дупката в оградата, изглеждаше озадачен. Усещаше, че в базата са настъпили вълнения, ала радиостанцията му като че не хващаше нищо освен статично пращене, а картата пред него отново и отново привличаше погледа му.

Беше виждал много карти за самоличност, откакто служеше — военни, на ЦРУ, на ФБР, че даже и на КГБ, — и тъй като беше млад войник, тепърва му предстоеше да проумее, че колкото по-незначителна е една организация, толкова по-внушителни са картите й за членство.

Тази беше адски внушителна. Прочете я пак, като мърдаше устни — от „Лорд-протектор на данъците и таксите на Британската общност“ през онова за реквизирането на всички подпалки, въжета и запалителни масла, та чак до подписа на първия Лорд-адютант на Армията за издирване на вещици, Хвалете-го-вси-вие-творения-Господни-и-Бягайте-от-разврата Смит. Нют прикриваше с палец онова за Деветте пенса на вещица и се мъчеше да прилича на Джеймс Бонд.

Най-накрая будният ум на постовия откри дума, която реши, че му е позната.

— Какво е това тук — рече той подозрително, — дето пише, че трябвало да ви даваме чепове?

— О, трябват ни — отвърна Нют. — Горим ги.

— К’во?!

— Горим ги.

Постовият се ухили до уши. А на него му разправяха, че нравите в Англия били меки.

— Ха така! — възкликна той. Нещо се притисна в кръста му.

— Пусни оръжието! — заповяда зад гърба му Анатема. — Или ще съжалявам за онова, което ще ми се наложи да направя.

„Е, вярно си е — помисли си тя, щом забеляза как мъжът се вцепени от ужас. — Ако не пусне оръжието, ще открие, че това е пръчка, и аз ще съжалявам, че ще ми се наложи да се оставя да ме застрелят.“

* * *

На главния портал сержант Томас А. Дайзенбъргър също си имаше проблеми. Някакъв дребосък с мръсен шлифер постоянно го сочеше с пръст и мърмореше, докато някаква дама, мъничко напомняща на майка му, му приказваше настоятелно и току се прекъсваше с друг глас.

— Наистина е жизненоважно да ни позволите да говорим с началника на базата — каза Азирафел. — Наложително е да го помоля прав е, да знаеш. Щях да позная, ако лъжеше да, благодаря, според мен наистина бихме постигнали нещо, ако любезно ми позволиш да продължа добре де, благодаря, само се опитвах да вметна някоя мила дума Да! Ъ-ъ… Ти го молеше да, да, да, добре… вижте сега…

— Видиш ли ми пръста? — кресна Шадуел, който все още имаше връзка с главния мозък, но тази връзка представляваше дълга-дълга, доста разнищена връв. — Глейш ли го? Тоя пръст, мумченце, може да те прати да си вийш Създателя!

Сержант Дайзенбъргър се взираше в черно-лилавия нокът на педя от лицето му. Като нападателно оръжие той се класираше доста нависоко — особено ако някога го бяха използвали при приготвянето на храна.

В телефонната слушалка не се чуваше нищо друго освен пращене. Бяха му наредили да не напуска поста си. Раната му от Виетнам беше започнала да се обажда^[36]. Зачуди се колко ли голяма беля ще си навлече, ако стреля по цивилни неамериканци.

* * *

Четирите велосипеда спряха малко преди базата. Следи от гуми в праха и петно от бензин сочеха, че и други пътници бяха спирали там за кратко.

— Защо спираме? — попита Пепър.

— Мисля — отвърна Адам.

Трудно беше. Онази част от ума му, която познаваше като себе си, все още си беше там, но се опитваше да плува върху фонтан от буйстващ мрак. Онова, което знаеше, за което мислеше, беше, че тримата му спътници са стопроцентови човешки същества. И преди им беше навличал неприятности — от сорта на скъсани дрехи, орязани джобни пари и тъй нататък, — но тази тук неприятност почти със сигурност щеше да им струва повече, отколкото да им забранят да излизат и да ги накарат да си подредят стаите. От друга страна, нямаше кой друг.

— Добре — рече той. — Според мен ни трябва това-онова. Трябват ни меч, корона и кантар. Те се вторачиха в него.

— Ама къде, тука ли? — възкликна Брайън. — Тука няма нищо такова.

— Знам ли — отвърна Адам. — Като се замислите за игрите, дето, такова, сме ги играли, нали се сещате…

* * *

За капак на всичко, сполетяло през този ден сержант Дайзенбъргър, една кола спря пред портала, плувайки на педя от земята, защото си нямаше гуми. Нито пък боя. Имаше си виещ се подире й син дим и като спря, викаше „пссссс! псссс!“ като желязо, което изстива, след като е било нажежено до много висока температура.

Изглеждаше като че е с опушени стъкла, макар то да се дължеше просто на това, че стъклата й бяха обикновени, но вътре беше пълна с пушек.

Вратата на шофьора се отвори и от нея изскочи облак от задушливи изпарения. Подире му изскочи и Кроули.

Той размаха ръка пред лицето си да отпъди дима, примигна и после превърна жеста в приятелско махване с ръка.

— Здрасти — рече той. — Как е? Светът още ли не е свършил?

— Той не ни пуска вътре, Кроули — отвърна мадам Трейси.

— Азирафел? Ти ли си? Каква хубава рокля — рече неуверено Кроули. Не се чувстваше особено добре. През последните петдесет километра от пътя се напъваше да си представя, че един тон горящи железа, гума и кожа всъщност е напълно функциониращ автомобил, а бентлито оказваше яростна съпротива. Трудното беше да поддържаш цялото това нещо в движение, след като универсалните за всички сезони гуми изгоряха. Останките от колата изведнъж се стовариха върху измъчените джанти веднага щом престана да си представя, че има гуми.

Той потупа по металната повърхност, толкова нажежена, че яйца да пържиш на нея.

— Такова нещо никоя от ония модерните коли нямаше да издържи — рече той нежно.

Вторачиха се в него.

Разнесе се кратко електронно „щрак“.

Портата се вдигаше. Обшивката на електромотора нададе механичен стон, а после се предаде пред лицето на неустоимата сила, която движеше бариерата.

— Хей! — викна сержант Дайзенбъргър. — Кой от вас го направи, дебили такива?

Фст. Фст. Фст. Фст. И малко кутре, чиито лапи се виждаха като размазано петно.

Те се вторачиха в четирите яростно натиснали педалите фигури, които минаха под бариерата и потънаха в лагера.

Сержантът се поосвести.

— Хей — рече той, но този път много по-немощно, — някое от тия деца нямаше ли в кошницата отпред извънземно с лице като дружелюбно настроено лайно?

— Според мен не — отвърна Кроули.

— Значи — продължи сержант Дайзенбъргър — наистина ще си имат неприятности. — Той вдигна пушка. Стига вече се е подпичквал; не спираше да мисли за сапуна. — Както и вие — додаде той.

— Придуприждавам тъ… — подзе Шадуел.

— Това твърде много се проточи — обади се Азирафел. — Я вземи ти се оправи, Кроули, приятелю мой свиден.

— Хммм? — рече Кроули.

— Нали аз съм добричкият — обясни Азирафел. — Не можеш да очакваш от мен да… ох, мамка му. Опитваш се да направиш каквото трябва и докъде те докарва това? — и щракна с пръсти.

Нещо рече „пук!“ като старомодна фотосветкавица и сержант Томас А. Дайзенбъргър изчезна.

— Ъ-ъ… — обади се Азирафел.

— Видяхте ли? — възкликна Шадуел, който не беше съвсем схванал цаката на раздвоената личност на мадам Трейси. — Нищо работа. Дръжте са за мени и всичко шъй наред.

— Браво — рече Кроули. — Не съм и подозирал, че това го има в тебе.

— Не — отвърна Азирафел. — Всъщност и аз не го подозирах. Силно се надявам, че не съм го изпратил на някое ужасно място.

— По-добре ще е веднага да почваш да свикваш — посъветва го Кроули. — Ти просто ги изпращаш. Най-добре е да не се тревожиш къде отиват. — Изглеждаше очарован. — Няма ли да ме представиш на новото си тяло?

— А? Да. Да, разбира се. Мадам Трейси, това е Кроули. Кроули, мадам Трейси. Ах, очарована съм.

— Давайте да влизаме вътре — подкани ги Кроули. Погледна тъжно останките на бентлито, а после изведнъж лицето му просветна. Един джип настъпваше право към портала и като че беше претъпкан с хора, които се гласяха да крещят въпроси и да стрелят с пушки, без много да ги засяга точно в каква последователност.

Той живна. Това вече по̀ влизаше в, както бихте могли да го наречете, неговата компетенция.

Извади ръце от джобовете, вдигна ги като същински Брус Лий, а после се усмихна като същински Лий ван Клийф.

— Оп-па — възкликна той, — ето го и транспорта.

* * *

Паркираха колелата си пред едно от ниските здания. Уенслидейл грижливо заключи своето. Такъв си беше. — Та как точно изглеждат тия хора? — попита Пепър.

— Всякак може да изглеждат — отвърна неуверено Адам.

— Те са възрастни, нали?

— Да — потвърди Адам. — Предполагам, чак толкова възрастни досега не си виждала.

— Да се бориш с възрастни, си е вятър работа — заяви Уенслидейл. — Все ще си навлечеш беля.

— Няма нужда да се бориш с тях — отвърна Адам. — Просто ще правите каквото ви казвам.

Ония огледаха нещата, които държаха в ръце. Като за оръдия за оправяне на света не изглеждаше да вършеха невероятна работа.

— Ама как ще ги намерим? — обади се колебливо Брайън. — Спомням си, като идвахме в Деня при отворени врати, ми то са само стаи и такива работи. Сума ти стаи и лампички, дето светкат.

Адам се загледа замислено в постройките. Алармите продължаваха да извисяват глас.

— Ами — рече той — на мене ми се струва…

— Хей, дечица, ама вие какво правите тука? Не беше стопроцентово заплашителен глас, но тетивата му беше почти изцяло обтегната и принадлежеше на офицер, прекарал десет минути в опити да проумее един безумен свят, в който алармите вият и вратите не се отварят. Зад него бяха застанали двама също толкова изтормозени войници, които се чувстваха малко нещо като в небрано лозе, що се отнася до това какво да правят с четирима дребни, очевидно принадлежащи към бялата раса подрастващи, единият като че девойка.

— Не се притеснявайте за нас — рече безгрижно Адам. — Ние само си разглеждаме.

— Ама вижте как… — подхвана лейтенантът.

— Заспи — заповяда Адам. — Просто заспи. Всички войници тук — заспивайте. И няма да ви стане нищо. Просто заспивайте веднага.

Лейтенантът се вторачи в него, като се опитваше да фокусира погледа си. После се килна напред.

— А стига бе — възкликна Пепър, щом и другите двама се строполиха. — Как го направи?

— Ами — подзе предпазливо Адам — нали се сещаш онова за хипнозата, дето го пише в „101 неща за всички момчета“, дето така и не можахме да го постигнем?

— Да?

— Е, ами и това е нещо такова, само че вече разбрах как се прави. — Той отново се обърна към свързочната сграда.

Стегна се — тялото му премина от обичайната си удобна прегърбена стойка към толкова изправена, че господин Тайлър би се гордял.

— Така — рече той. Позамисли се. А после рече:

— Елате и вижте.

* * *

Ако махнете света и оставите само електричеството, той ще прилича на най-изящния филигран, правен някога — топка от блещукащо сребро, тук-там искрящото копие на спътников лъч. Дори и тъмните зони ще сияят от радарните и комерсиалните радиовълни. Като нервната система на огромен звяр.

Тук-там градовете образуват възли в мрежата, но по-голямата част от електричеството си е, както излиза, чиста мускулатура, вършеща само грубата работа. Но от петдесетина години хората снабдяват електричеството и с мозък.

И сега той оживя — така, както и огънят е жив. Ключове се изключваха. Релета прегаряха. В сърцето на силициевите чипове, чиято микроскопична архитектура приличаше на картата на улиците в Лос Анжелис, се отваряха нови пътища, а на стотици километри далеч звънци звъняха в подземни стаи и мъже с ужас се взираха в изписаното на някои екрани. Тежки стоманени врати се затваряха плътно в тайни кухи планини и оставяха хората от другата страна да блъскат по тях и да се борят със стопилите се бушони. Парчета от пустинята и тундрата се плъзгаха встрани и пускаха свежия въздух в оборудваните с климатик гробници, а притъпени силуети тромаво заемаха позиция.

И докато течеше там, където не бива, електричеството се оттегляше от обичайните си русла. В градовете светофарите угасваха, след това — и уличните лампи, после — всички лампи. Вентилаторите забавяха въртене, изпърпорваха и спираха. Реотани избледняваха и помръкваха. Асансьори засядаха. Радиостанции се задавяха и успокояващата им музика заглъхваше.

Някой беше казал, че цивилизацията я отделяли от варварството двайсет и четири часа и две яденета.

Нощта бавно се стелеше над въртящата се Земя. Би трябвало да е пълна със светлинни боцкания. Но не беше.

Там, долу, имаше пет милиарда души. Онова, което скоро предстоеше да се случи, щеше да накара варварството да заприлича на пикник — горещ, гаден и накрая изоставен на мравките.

Смърт се изправи. Като че се ослушваше напрегнато. Всеки можеше да се досети за какво се ослушва.

— ТОЙ Е ТУК.

Останалите трима вдигнаха очи. Нещо в стойката им едва доловимо се промени. В мига преди Смърт да заговори, те, онова в тях, което не ходеше и не приказваше като човек, обвиваше целия свят. Сега се бяха завърнали.

Повече или по-малко.

В тях имаше нещо странно. Сякаш вместо в костюми не по мярка сега вече бяха облечени в тела не по мярка. Глад изглеждаше така, сякаш лекичко не е на станция, и затова доминиращият досега сигнал — приятен, пробивен, преуспял бизнесмен — започваше да заглъхва под древното, ужасно пращене на първичната му същност. Кожата на Война лъщеше от пот. Кожата на Замърсяване просто си лъщеше.

— За всичко… сме се погрижили — обади се Война. Говореше с усилие. — Всичко… ще върви по реда си.

— Не са само ядрените взривове — поде Замърсяване. — А и химикалите. Хиляди галони вещества в… в малки резервоари навсякъде по света. Прекрасни течности… с по осемнайсет срички в имената. А и… добрите стари опори. Каквото щете си казвайте. Плутоният може да ви съсипва хиляди години, но Арсеникът е вечен.

— А после… зимата — додаде Глад. — Обичам зимата. Има нещо… чисто в зимата.

— Пилците… се връщат в кокошарника — промълви Война.

— Край с пилците — отсече Глад.

Само Смърт не се бе изменил. Някои неща са неизменни.

Четиримата напуснаха сградата. Биеше на очи, че Замърсяване, макар и все още да вървеше по земята, създаваше впечатлението, че се изпарява, което Анатема и Нютон Пълсифър забелязаха.

Беше първата сграда, на която се натъкнаха. Вътре им се струваше много по-безопасно, отколкото отвън, където май цареше шаш и паника. Анатема бутна вратата, цялата в табели, които те убеждаваха, че направиш ли това, те грози смъртна опасност. Щом я докосна, вратата се отвори. А след като влязоха, се затръшна и се заключи.

Нямаха много време да го обсъждат, след като Четиримата вече бяха вътре.

— Какви бяха тия? — попита Нют. — Някакви терористи?

— В един много прав и акуратен смисъл — отвърна Анатема — според мен ти си прав.

— Какво означават всички тия дивотии, дето ги издрънкаха?

— Според мен най-вероятно краят на света — поясни Анатема. — Забеляза ли аурите им?

— Не мисля — отвърна Нют.

— Хич не бяха хубави.

— О.

— Всъщност имаха отрицателна аура.

— О.

— Като черни дупки.

— Това е лошо, нали така?

— Да.

Анатема огледа редиците метални шкафчета. Този път, само този, защото не беше наужким, а наистина, машините, дето щяха да докарат края на света или поне на онази негова част, която обхващаше пластовете от два метра под земята, та чак до озоновия слой, не действаха по обичайния сценарий. Нямаше огромни червени туби с проблясващи по тях лампички. Нямаше намотки, които сякаш ти казват „клъцни ме“. Нямаше подозрително грамадни многобройни монитори, които броят обратно до нула и можеха да бъдат превключени за секунди. Вместо това металните шкафове изглеждаха солидни, тежки и много устойчиви на героизъм в последната минута.

— Какво върви по реда си? — запита се Анатема. — Те са направили нещо, нали?

— Може би има копче за изключване? — безпомощно предположи Нют. — Сигурен съм, че ако поогледаме…

— Тези неща нямат копчета. Не ставай глупав. Мислех си, че ги знаеш тия работи.

Нют закима отчаяно. Това тук беше твърде далеч от страниците на „Лесна електроника“. Колкото за показ той надникна в дъното на един шкаф.

— Има връзка с целия свят — смотолеви той. — Можеш да правиш буквално каквото си поискаш. Да модулираш тока в главните електропроводи, да се включваш към спътници. Абсолютно всичко. Можеш да… — жип — ааа, можеш — жап — уф, да ги накараш — жипт — да правят каквото си — ззап — ооох.

— Как се справяш там, вътре?

Нют смучеше пръстите си. Засега не се беше натъкнал на нищо, дето да прилича на транзистор. Уви ръката си в носна кърпичка и измъкна два-три превключвателя от гнездата им.

Веднъж едно от списанията за електроника, за които се беше абонирал, беше публикувало на шега схема на електрическа верига, за която беше гарантирало, че няма да проработи. „Най-накрая — обясняваха те по забавен начин — ето ви нещо, дето всички вие там, жичкаджии кьопави, можете да си сглобите, като знаете със сигурност, че ако нищо не прави, значи работи.“ Диодите й бяха наобратно, транзисторите — с главата надолу, а батерията — изхабена. Нют я беше сглобил и тя хвана радио Москва. Беше им писал писмо, с което се оплакваше, но така и не получи отговор.

— Наистина представа нямам дали се справям изобщо.

— Джеймс Бонд просто вади разни работи.

— Не само вади, а ги и туря — тросна се Нют; нервите му бяха започнали да се изопват. — А и аз не съм ти — жип — Джеймс Бонд. Ако бях — бзззт, — лошите щяха да ми покажат всичките мегасмърт-лостове и щяха да ми обяснят колко хубаво работели, тяхната мама, нали така? — фзззпт — Само дето в живота не става така! Не знам какво става и не мога да го спра.

* * *

Облаци се кълбяха на хоризонта. Небето горе все още беше ясно, само лек ветрец разкъсваше въздуха. Но този въздух не беше нормален въздух. Изглеждаше някак кристализирал — сякаш, извърнеш ли глава, ще видиш нови фасети. Искреше. Ако трябва да намерите дума да го опишете, думата „гъмжило“ можеше да се промъкне лукаво в ума ви. Гъмжило от безтелесни същества, очакващи единствено точния миг, за да станат извънредно телесни.

Адам погледна нагоре. В известен смисъл там горе имаше единствено чист въздух. В друг, прострели се до безкрайност, там бяха пълчищата на Рая и Ада, крило до крило. Ако се вгледаш наистина съсредоточено и имаш специална подготовка, разликата се виждаше.

Тишината бе стиснала в хватката си световния мехур. Вратата на сградата се отвори и Четиримата пристъпиха навън. При трима от тях вече се забелязваше не повече от намек за нещо човешко — приличаха на човекоподобни форми, изградени от всичко онова, което бяха или представляваха. Смърт на техния фон определено изглеждаше приятен за окото. Коженото му яке и шлемът с тъмно стъкло се бяха превърнали в расо с качулка, но това бяха просто подробности. Скелет, дори и ходещ, поне е нещо човешко; своего рода Смърт се таи във всяко живо същество.

— Работата е там — заговори Адам настоятелно, — че те не са наистина истински. Те всъщност са нещо като кошмарите.

— А-а-ама ние не спим — заекна Пепър. Кучето изскимтя и се опита да се скрие зад Адам.

— Оня там все едно се топи — посочи Брайън настъпващата фигура, ако можеше все още да се нарече така, на Замърсяване.

— Ето ти на — насърчи го Адам. — Значи не може да е истински, нали така? Здравият разум ти го подсказва. Такова нещо не може да е истинско наистина.

Четиримата се спряха на няколко метра от тях.

— СВЪРШЕНО Е — рече Смърт. Той се поприведе напред и втренчи безокия си поглед в Адам. Трудно беше да се каже дали е изненадан.

— ’Ми добре — рече Адам. — Работата обаче е там, че не ща така. Никога не съм ви искал да го правите.

Смърт погледна останалите трима, после — пак Адам. Зад тях един джип зави рязко и спря. Двамата не му обърнаха никакво внимание.

— НЕ РАЗБИРАМ — рече Смърт. — БЕЗ СЪМНЕНИЕ САМОТО ТИ СЪЩЕСТВУВАНЕ ИЗИСКВА СВЕТЪТ ДА СВЪРШИ. ТАКА Е ПИСАНО.

— Не виждам що на някой си там му е скимнало да пише такива работи — спокойно рече Адам. — Светът е пълен с к’ви ли не разкошни неща, а аз още не съм научил всичко за него, тъй че не ща някой си там да ми го бърка и да ми го свършва, преди да съм го опознал. Така че вие си ходете.

(— Този е, господин Шадуел — рече Азирафел, но думите му зазвучаха неубедително още докато ги изговаряше. — Онзи със… с фланелката…)

Смърт се вторачи в Адам.

— Ти… си част… от нас — процеди Война през зъби като прекрасни куршуми.

— Свършено е. Ще… създадем… света… отново — изрече Замърсяване с глас, потаен като нещо, изтичащо от ръждив барабан в преливник.

— Ти… ни… водиш — произнесе Глад.

И Адам се разколеба. Един глас в него продължаваше да крещи, че е вярно, че светът е негов и че трябва просто да се обърне и да ги поведе по слисаната планета. Те бяха неговите хора.

Горе, ред по ред, небесните пълчища очакваха Думата.

(— Ни мой да искаш от мени да гу зъстрелям! Чи той и едно ’лапи!

— Ъ-ъ — отвърна Азирафел. — Ъ-ъ. Мда. Може би ще е най-добре да поизчакаме, какво ще кажеш?

— Докато порасне, така ли? — подметна Кроули.)

Кучето заръмжа.

Адам погледна Ония. Те също бяха неговите хора. Просто трябва да решиш кои са ти истинските приятели.

Той се обърна отново към Четиримата.

— Хванете ги — изкомандва тихо.

Вече не провлачваше и не замазваше думите. В гласа му се долавяха странни тонове. Никое човешко същество не можеше да не се подчини на такъв глас.

Война се изсмя и погледна очаквателно Ония.

— Момченца — процеди тя, — които си играят с твоите играчки. Помисли си какви играчки само мога да ти предложа аз… какви игри. Мога да ви накарам да се влюбите в мен, момченца. Малки момченца с малки пушчици.

Тя отново се изсмя, но картечният екот заглъхна веднага щом Пепър пристъпи напред и вдигна разтреперана ръка.

Мечът не беше кой знае какъв, но по-добър комай не можеше да се направи от две летви и канап. Война се вторачи в него.

— Разбрах — рече тя. — Малко е тъпо, а? Тя извади своя меч и го издигна със звук, все едно някой прокарваше пръст по гърлото на винена чаша. Щом остриетата се сблъскаха, просветна мълния. Смърт се втренчи в очите на Адам. Нещо издрънча жалко.

— Не го пипайте! — кресна Адам, без да помръдне глава.

Ония се вторачиха в меча. Той се олюля и замря на бетонената пътека.

— Момченца — измърмори отвратено Пепър. Рано или късно всеки трябва да решава от коя банда е.

— Ама, ама такова… — заекна Брайън. — Тая като че мечът, такова, я всмука…

Въздухът между Адам и Смърт започна да трепери като мараня.

Уенслидейл вдигна глава и погледна Глад в хлътналите очи. Протегна напред нещо, което с малко въображение би могло да мине за везни, направени от канап и клонки. После го завъртя над главата си.

Глад протегна ръка да се защити.

Пак блесна мълния, а после — дрънчене на сребърни везни, ударили земята.

— Не… ги… пипайте — нареди Адам.

Замърсяване вече беше побягнал или поне беше започнал да се оттича бързо, но Брайън смъкна от главата си изплетения от стръкове трева венец и го метна по него. Инак венецът не би отхвърчал така, но някаква сила го изтръгна от ръцете му и той изсвистя като диск.

Този път експлозията беше червен пламък сред талази черен дим и вонеше на бензин.

С кънтящ тенекиен звън една почерняла сребърна корона се изтърколи от пушека и се затъркаля, дрънчейки като монетка.

Поне нямаше нужда да ги предупреждава да не я пипат. Блестеше така, както металът не бива да блести.

— Къде отиват? — попита Уенсли.

— КЪДЕТО ИМ Е МЯСТОТО — отвърна Смърт, без да позволява на погледа на Адам да се откъсне. — ТАМ, КЪДЕТО ВИНАГИ СА БИЛИ. ОБРАТНО В ЧОВЕШКИЯ УМ.

Той се ухили на Адам.

Чу се звук от раздираща се тъкан. Расото на Смърт се разцепи и крилете му се разгънаха. Криле на ангел. Но без пера. Бяха нощни криле — криле, изрязани през материята на сътворението от мрака отдолу, сред които блещукаха няколко далечни светлинки — светлинки, които можеха да са звезди, но можеха да са и нещо съвсем друго.

— НО АЗ — продължи той, — АЗ НЕ СЪМ КАТО ТЯХ. АЗ СЪМ АЗРАИЛ, СЪЗДАДЕН ДА БЪДА СЯНКА НА СЪТВОРЕНИЕТО. МЕН НЕ МОЖЕШ ДА УНИЩОЖИШ. ТОВА БИ УНИЩОЖИЛО СВЕТА.

Нажежените им погледи изстинаха. Адам се почеса по носа.

— Ох бе, де да знам — рече той. — Може пък да има начин — и също се ухили.

— Както и да е, поне сега ще престане — продължи той.

— Онова с машините. Трябва да правиш каквото ти казвам — само засега, и аз казвам, че това трябва да престане. Смърт сви рамене.

— ВЕЧЕ СПИРА — каза той. — БЕЗ ТЯХ — той посочи жалките останки на останалите трима Конници. — ТО НЕ МОЖЕ ДА ПРОДЪЛЖИ. ОБИКНОВЕН ТРИУМФ НА ЕНТРОПИЯТА. — Смърт вдигна костеливата си ръка — това можеше да е и отдаване на чест.

— ЩЕ СЕ ВЪРНАТ — рече той. — ТЕ НИКОГА НЕ СА ДАЛЕЧ.

Крилете изплющяха само веднъж като гръм и ангелът на смъртта изчезна.

— Значи така — рече Адам на въздуха. — Добре. Значи няма да го бъде. Всичко онова, което са започнали — това трябва да престане веднага.

Нют се втренчи отчаяно в уредите.

— Човек ще си рече, че ще има я наръчник, я нещо такова — рече той.

— Можем да проверим дали Агнес има да каже нещо по въпроса — предложи Анатема.

— Да бе, да — тросна се Нют. — Много разумно, няма що. Да саботираш електроника от двайсти век с помощта на занаятчийски наръчник от седемнайсти? Какво ти е разбирала Агнес Нътър от транзистори?

— Е, през 1948-ма дядо ми изтълкува много схватливо предсказание 3328 и направи някои много проницателни инвестиции — подметна Анатема. — Разбира се, тя не е знаела как ще му се вика на това чудо и не е била много светната по въпроса за електричеството изобщо, но…

— Говорех образно.

— Както и да е, не ти трябва да го задействаш. Трябва да го накараш да спре да работи. За това не ти трябват знания, трябва ти невежество.

Нют изохка.

— Добре — рече той с досада. — Да опитаме. Казвай предсказанието.

Анатема измъкна напосоки едно картонче.

— Той не Е Онова, Което Казва, че Е — прочете тя. — Номер 1002. Много е просто. Някакви идеи?

— Ами виж — подхвана отчаяно Нют. — Знам, че не е сега моментът да ти го кажа, но… — той преглътна. — Всъщност не ме бива много по електрониката. Хич даже не ме бива много.

— Май си спомням, че ми каза, че си компютърен инженер.

— Преувеличих. Искам да кажа, преувеличих колкото можах, всъщност, както предполагам, би било по-точно да се каже, че пресилих нещата. Бих отишъл дотолкова далеч, че да кажа, че най-точно казано… — Нют затвори очи — … това си беше едно увъртане.

— Лъжа, искаш да кажеш? — изчурулика Анатема.

— О, чак толкова далеч не бих отишъл — отвърна Нют.

— Макар че — додаде той, — аз всъщност не съм точно компютърен инженер. Изобщо. Тъкмо обратното.

— Кое е обратното?

— Ами, щом се налага, ще ти го кажа — всеки път, когато се опитам да накарам нещо електронно да проработи, то спира.

Анатема му отправи лъчезарна усмивчица и зае театрална поза като в представление на фокусник, когато дамата в пайети отстъпва назад, за да разкрие какъв е номерът.

— Тра-ла-ла — рече тя. — Поправи го — додаде след малко.

— Какво?!

— Накарай го да заработи по-добре.

— Не знам — отвърна Нют. — Не съм убеден, че мога — и отпусна длан върху най-близкия шкаф.

Шумът, който той досега не осъзнаваше, че чува, изведнъж спря; воят на далечен генератор утихна. Лампичките по таблата примигнаха и повечето угаснаха.

Навсякъде по света хората, които се бореха с лостовете, откриха, че те са превключили сами. Прекъсвачите се отвориха. Компютрите престанаха да планират Третата световна война и отново започнаха лениво да сканират стратосферата. В бункерите под Новая земля бушоните, които хората трескаво се мъчеха да изтръгнат, най-сетне изскочиха в ръцете им; в бункерите под Уайоминг и Небраска мъже в работни дрехи престанаха да вряскат и да размахват пистолети един срещу друг. Биха пийнали по бира, ако алкохолът беше разрешен в ракетните бази. Не беше, но те пак пийнаха.

Лампите светнаха. Цивилизацията спря да се хлъзга към хаоса и се захвана да пише писма до вестниците как в днешно време хората се шашкали и от най-малката дреболия.

В Тадфийлд машините спряха да излъчват заплаха. Нещо вътре в тях вече го нямаше; не става дума за тока.

— Мале… — възкликна Нют.

— Ето ти на — рече му Анатема. — Чудесно го поправи. На старата Агнес можеш да й имаш вяра, от мен да го знаеш. А сега да ни няма.

* * *

— Той не го искаше! — възкликна Азирафел. — Не съм ли ти го казвал винаги, Кроули? Ако си направиш труда да погледнеш по-навътре, ще откриеш, че дълбоко в душата си всеки е…

— Не е свършило още — сряза го Кроули. Адам се обърна и като че ли чак сега ги забеляза. Кроули не беше свикнал хората на мига да се досещат кой е, но Адам се взираше в него, сякаш целият живот на Кроули беше изографисан вътре в черепа му и той, Адам, го разчиташе. За миг позна що е истински ужас. Винаги бе смятал, че изпитваният досега от него ужас е онзи, истинският, но в сравнение с това ново усещане онова си беше жалко шубе. Ония Долу можеха да прекратят съществуването ти, като… ами, като ти причинят болка в непоносими количества, но това момченце тук можеше не просто да ти прекрати съществуването само като си го помисли, но и вероятно да подреди нещата така, все едно никога не си съществувал. Погледът на Адам прелетя към Азирафел.

— Извинете, ама вие защо сте двама души в един? — попита той.

— Ами — отвърна Азирафел — много дълго е за…

— Не е редно да се тъпчете така — заяви Адам. — Според мен по-добре е да станете пак двама отделни човеци. Зрелищни специални ефекти не последваха. Азирафел просто се появи до мадам Трейси.

— Ох, как ме засърбя — възкликна тя. После огледа Азирафел от горе до долу. — Еее — продължи тя с леко разочарован тон, — кой знае защо, но ви мислех за по-млад.

Шадуел изгледа ревниво ангела и премести ударника на пушката гръмотевица с подчертан жест.

Азирафел погледна новото си тяло, което за беда много приличаше на старото, макар че пардесюто беше по-чистичко.

— Виждате ли — рече Кроули. Гласът му тегнеше от фаталистична мрачност. — Всъщност не е толкова просто. Мислите си, че войните започват, защото са застреляли някой стар херцог или пък някой е отрязал нечие ухо, или пък някой си е разположил ядрените ракети не където трябва. Не е така. Това са просто… ами просто поводи, които нямат кой знае колко общо със самите войни. Истинската причина за тях е, че когато две страни не могат да се гледат помежду си, напрежението се трупа и после всичко може да стане повод — ама всичко, което ти скимне. Ти как се казваш… ъ-ъ…, момченце?

— Това е Адам Йънг — представи го Анатема и се приближи. Нют се влачеше подире й.

— Точно така, Адам Йънг — потвърди Адам.

— Добре се представи. Спаси света. Вземи си свободен полуден — рече Кроули. — Но всъщност нещата няма да се променят кой знае колко.

— Мисля, че си прав — додаде Азирафел. — Убеден съм, че мойте хора искат Армагедон. Много тъжна работа.

— Някой има ли нещо против да ни обясни какво става? — запита строго Анатема и скръсти ръце. Азирафел сви рамене.

— Много дълга история — започна той. Анатема вирна брадичка.

— Ами започвайте тогава.

— Добре. В началото…

Мълнията блесна, заби се в земята на някакви си метри от Адам и си остана там — цвърчаща колона, която в основата си се разширяваше, сякаш дивото електричество изпълваше невидима форма. Човеците притиснаха гърбове о джипа.

Светкавицата изчезна, а на мястото й стоеше момък от златен огън.

— Олеле — възкликна Азирафел, — това е той.

— Кой той? — попита Кроули.

— Божият глас — поясни ангелът. — Метатронът. Ония го гледаха вторачено. После Пепър се обади:

— Не е вярно. Метатронът е пластмасов, има си лазерно оръдие и може да става на хеликоптер.

— Това е Космическият метатрон — поясни с отпаднал глас Уенслидейл. — Аз имах такъв, но главата му падна. Според мен този е по-друг.

Прекрасният безизразен поглед падна върху Адам Йънг; после се извърна рязко към бетона встрани, който клокочеше.

От врящата земя се надигна фигура — нещо като царя на демоните от пантомимата, но ако този тук беше играл някога в пантомима, ще да е била от онези представления, от които никой не си е тръгнал жив и после се е наложило да докарат поп да изпепели мястото. Не се различаваше особено от другата фигура, само дето пламъците й бяха кървавочервени.

— Ъ — рече Кроули, като се мъчеше да потъне в седалката. — Здрасти… ъ.

Онова червеното му метна възможно най-краткия поглед, като че си го отбелязваше за по-нататъшна консумация, а после се вторачи в Адам. Когато заговори, гласът му приличаше на милион излитащи мухи.

То избръмча някаква дума, която прозвуча на чулите я човеци все едно им прокарваха пила по гръбнака.

Говореше на Адам, който му отвърна:

— Хм? Не. Вече казах. Казвам се Адам Йънг — и той изгледа фигурата от главата до петите. — А ти как се казваш?

— Велзевул — подсказа му Кроули. — Господар на…

— Благодаря, Кроули — обади се Велзевул. — Покъсзззно с тебе трябва сериозззно да си поприказззваме. Убеден сзззъм, че имашззз много да ми разззправяшззз.

— Ъ — рече Кроули. — Ами нали разбирате, случилото се е…

— Млъзззк!

— Добре. Добре — отвърна припряно Кроули.

— А сега, Адам Йънг — обади се Метатронът, — макар и на този етап да оценяваме помощта ти, разбира се, длъжни сме да добавим, че е наложително Армагедон да се проведе сега. Може да изникнат някакви временни неудобства, но те надали биха попречили на хода на върховното добро.

— А — прошепна Кроули на Азирафел, — иска да каже, че трябва да унищожим света, за да го спасим.

— Шжжжто сзззе отнасззя до това на чий ходззз ще пречи, това тепърва шжжжте се реши — избръмча Велзевул. — Но трябва да сзззе реши сзззега, момченцзззе. Такава е твоята орисззз. Писано е.

Адам пое дълбоко дъх. Човеците стаиха своя. Кроули и Азирафел от известно време не се сещаха да дишат.

— Просто не ми е ясно защо всичко и всички трябва да изгарят и изобщо — заяви Адам. — Милиони риби и китове, и дървета, и… и овце, и к’вото си щете. И да беше за нещо важно, ами то да се види чия банда по я бива. Същото е като с нас и Джонсънитите. Ама дори и да победите, всъщност не можете да разбиете другите, щото вие не го искате наистина. Искам да кажа, не завинаги. И после пак ще почнете всичко отначало. И ще продължите да пращате такива като тия двамата — той посочи Кроули и Азирафел — да мътят на хората главите. Като че не е достатъчно мъчно да си хора, та и разни други да се мъкнат да ти мътят главата.

Кроули се обърна към Азирафел.

— Джонсънитите?

Ангелът сви рамене.

— Според мен ранна отцепническа секта — обясни той. — Гностици един вид. Като офитите. — Челото му се набърчи. — Или май бяха сетитите… Не, това бяха колиридийците. Ох, Божичко. Съжалявам, имаше ги със стотици, много е трудно да им хванеш дирите.

— И мътели на хората главите — измърмори Кроули.

— Няма значение! — отсече Метатронът. — Целият смисъл на Сътворението на света, на Доброто и Злото…

— Не виждам какво му е толкоз страхотното на това да сътвориш хората като хора и после да ти е криво, че се държат по хорски — сопна се Адам. — Както и да е, ако престанете да разправяте на хората, че всичко щяло да се натамани, след като умрат, току-виж пробват да го натаманят, докато са живи. Ако аз командвах, щях да направя така, че хората да живеят много по-дълго, като дъртия Метусалем. Ще е много по-интересно, а и може и да почнат да се замислят какво правят с цялата околна среда и с екологията, защото след сто години пак ще ги има.

— А — възкликна Велзевул. Всъщност започваше да се усмихва. — Исзззкаш да власзззтваш надзз сззвета. Така по мязззаш на Бащ…

— Мислих си за всичко това и не ща — заяви Адам, извръщайки се леко и кимайки насърчително на Ония. — Такова де, че има к’во да се променя, има, ама после сигурно хората постоянно ще ми се влачат и ще ме юркат аз да турям всичко в ред през цялото време и да ги отървавам от всичкия боклук, и да им правя още дървета, и какво му е доброто на това? Все едно да трябва да подреждаш спалните на хората вместо тях.

— Ти и твойта си спалня не подреждаш — обади се Пепър зад гърба му.

— За мойта си спалня нищо не съм казал — възрази Адам. Ставаше дума за стая, чийто килим се беше загубил от поглед от няколко години насам. — Говоря за спалните изобщо. Не става дума за мойта си лична спалня. Това е аналогия. Ей за това ти говоря.

Велзевул и Метатронът се спогледаха.

— Както и да е — продължи Адам, — достатъчно е зле, че през цялото време трябва да измислям к’во да правят Пепър, Уенсли и Брайън, та да не им е скучно, така че не ща повече свят от тоя, дето си го имам. Благодаря все пак.

Лицето на Метатрона взе да придобива вида, познат на всички подложени на специфичната линия на разсъждение на Адам.

— Не можеш да се откажеш да бъдеш онзи, който си — рече той най-накрая. — Чуй. Твоето раждане и твоята съдба са част от Великия план. Всичко трябва да се случи така. Всеки избор вече е направен.

— Бунтът е прекрасзззто нежжжто — додаде Велзевул, — но някои нежжжта са над бунта. Трябва да го разззбереш.

— Не се бунтувам срещу нищо — заяви Адам със спокоен тон. — Просто изтъквам разни неща. Не можете да обвинявате хората за това, че изтъкват разни неща. Чини ми се, че ще е много по-хубаво да не почвате да се биете, а просто да видите какво ще правят хората. Ако престанете да им мътите главите, може пък и да започнат да мислят както трябва и да престанат да вършат щуротии със света. Не казвам, че точно така ще направят — додаде той добросъвестно, — ама може.

— Това е безсмислено — заяви Метатронът. — Не можеш да се противиш на Великия план. Я си помисли. Това е в гените ти. Помисли.

Адам се поколеба.

Тъмното подмолно течение беше винаги готово да се надигне отново, а пискливият му шепот настояваше „да, това е, тъкмо заради това е всичко, трябва да следваш Плана, защото си част от него…“

Денят се бе проточил твърде дълго. Беше уморен. Спасяването на света беше изцедило докрай единайсетгодишното му телце.

Кроули се хвана за главата.

— За миг, само за миг ми се стори, че имаме шанс — рече той. — Той успя да ги разтревожи. Е, добре — хубаво беше, докато…

Усети, че Азирафел се е изправил на крака.

— Извинете — рече ангелът. Тримата го погледнаха.

— Този Велик план — продължи той. — Трябва да е неизразимо великият план, нали така? Мълчание.

— Това е Великият план — отсече Метатронът. — Много добре знаеш. Ще възникне свят, който ще просъществува шест хиляди години и ще свърши с…

— Да, да, това е Великият план, така си е — прекъсна го Азирафел. Говореше учтиво и почтително, но като човек, току-що задал нежелан въпрос на политическо събрание, който няма да миряса, докато не получи отговор. — Питах само дали е и неизразим. Просто исках да изясним този въпрос.

— Няма значение! — тросна се Метатронът. — Все тая!

— Значи нямате стопроцентова яснота по въпроса? — продължи Азирафел.

— На нас не ни е дадено да разбираме неизразимо великия план — отвърна Метатронът. — Но, разбира се, Великият план…

— Но Великият план може да бъде само мъничка частица от цялото неизразимо величие — вметна Кроули. — Не може да сте сигурни, че онова, което става в момента, не е точно каквото трябва от неизразимо велика гледна точка.

— Писзззано е! — ревна Велзевул.

— Но някъде другаде може да е писано друго — възрази Кроули. — Някъде, където не можете да го прочетете.

— С още по-големи букви — додаде Азирафел.

— И подчертано — допълни Кроули.

— Два пъти — предположи Азирафел.

— Може би това не е само изпитание за света — заключи Кроули. — Може и вас да ви изпитват, хора. Хммм?

— Бог не играе игрички с верните си слуги — възрази Метатронът, но с разтревожен глас.

— Леле-леле-леле! — възкликна Кроули. — Ти къде живееш?

Всички се усетиха, че извръщат поглед към Адам. Той като че ли мислеше много внимателно.

После рече:

— Не виждам защо е толкова важно това, че го пишело. Не и когато засяга хората. Винаги може да се задраска.

Над аеродрума лъхна ветрец. Горе събралите се пълчища се развълнуваха като мираж.

Възцари се онази тишина, която може би е царяла преди Сътворението.

Адам стоеше и им се усмихваше — малка фигурка, разположена точно между Рая и Ада.

Кроули сграбчи Азирафел за лакътя.

— Знаеш ли как е станало? — зашушна той възбудено.

— Бил е оставен на мира! Израсъл е като човек! Той не е нито въплъщение на Злото, нито въплъщение на Доброто, просто е… човешко въплъщение… А после:

— Мисля — обади се Метатронът, — че трябва да потърся допълнителни наставления.

— И аззз — додаде Велзевул. Гневното му лице се обърна към Кроули. — И ще докладвам ззза твоето учасзззтие в това, вярвай ми. — Той изгледа Адам сърдито.

— А не знам Баща ти какво ще каже…

Гръмна оглушителен трясък. Шадуел, който от няколко минути насам човъркаше, обзет от ужасена възбуда, най-накрая бе успял да овладее разтрепераните си пръсти достатъчно и да натисне спусъка.

Сачмите пронизаха пространството, където преди малко се намираше Велзевул. Шадуел така и не разбра какъв късмет е извадил, че не улучи.

Небето трепна и си стана просто небе. Облаците на хоризонта започнаха да се разсейват.

* * *

Мадам Трейси наруши тишината.

— Ама че странни бяха — рече тя.

Всъщност онова, което искаше да каже, не би могла дори да се надява да изрази другояче освен чрез писък, но човешкият мозък притежава невероятни възстановителни сили и репликата „ама че странни бяха“ беше част от бързия процес на излекуване. След половин час щеше да си мисли, че просто е попрепила.

— Според тебе свърши ли? — попита Азирафел. Кроули сви рамене.

— Боя се, че за нас не е.

— Според мен няма защо да се тръшкате — заяви уверено Адам. — Знам всичко за вас двамата. Не се притеснявайте.

Погледна останалите от Ония и те се помъчиха да не отстъпват назад. Позамисли се, а после рече:

— И без това стана страшно мазало. Но на мене ми се струва, че всички ще са много по-щастливи, ако забравят за това. Не точно да забравят, ами просто няма да си го спомнят точно. И после ще си ходим.

— Но не може да оставиш всичко просто така! — втурна се напред Анатема. — Помисли си какви неща само можеш да направиш! Добри неща.

— Като например? — попита Адам.

— Ами… например можеш да върнеш всичките китове като за начало.

Той наклони глава настрана.

— И това ще спре хората да ги убиват, така ли?

Тя се поколеба. Хубаво щеше да е, ако можеше да отговори с „да“.

— Ами ако хората почнат да ги убиват, какво ще ме помолиш да направя за тях? — продължи Адам. — Не. Май че почнах да му хващам цаката. Почна ли да се бъркам така, няма спиране. Струва ми се, че единственото разумно нещо е хората да знаят, че ако убият кит, ще си имат мъртъв кит.

— Това показва много отговорно отношение — обади се Нют.

Адам вдигна вежда.

— Просто разум — обясни той.

Азирафел потупа Кроули по гърба.

— Май оцеляхме — рече той. — Само си представи какъв ужас щеше да бъде, ако бяхме поне малко от малко компетентни.

— Мда — отвърна Кроули.

— Колата ти действаща ли е?

— Май ще трябва да се поработи по нея — призна Кроули.

— Мислех си, че можем да откараме тези добри хора до града — предложи Азирафел. — Дължа една вечеря на мадам Трейси, убеден съм. И на нейния момък, разбира се.

Шадуел надзърна през рамо, а после погледна мадам Трейси.

— Тоя за кого приказва? — попита той тържествуващото й изражение.

Адам се върна при Ония.

— Ами то май трябва вече да си ходим — рече той.

— Но какво се случи всъщност? — възкликна Пепър. — Искам да кажа, станаха едни такива…

— Вече няма значение — прекъсна я Адам.

— Но ти можеше да помогнеш толкова много… — подхвана Анатема, щом децата се запътиха обратно към колелетата си. Нют я прихвана нежно за лакътя.

— Идеята не е добра — заяви той. — Утре е първият ден от остатъка на нашия живот.

— Знаеш ли — подметна тя, — от всички изтъркани лафове, които открай време страшно мразя, тоя е безспорният връх.

— Невероятно, нали? — ухили се щастливо Нют.

— Защо на вратата на колата ти пише „Дик Търпин“?

— Всъщност е шега — обясни Нют.

— Хммм?

— Защото накъдето и да тръгна, задържам движението — смънка той нещастно.

Кроули изгледа мрачно контролното табло на джипа.

— Съжалявам за колата — обясняваше Азирафел. — Знам колко много ти харесваше. Може би ако се съсредоточиш, ама наистина здравата…

— Няма да е същото — пресече го Кроули.

— Сигурно няма.

— Съвсем новичка я взех навремето, знаеш ли. Не беше кола, а по-скоро нещо като ръкавица, която обгръща цялото тяло.

Той подуши из въздуха.

— Какво гори?

Повя ветрец, вдигна прах и пак го слегна. Въздухът се нагорещи, натежа и хората залепнаха в него като мухи в сироп.

Той извърна глава и съзря ужасената физиономия на Азирафел.

— Ама то свърши — възкликна той. — Не може да стане сега! Онова… онова нещо, точният момент или каквото ще да е там отмина! Свърши!

Земята се разтресе. Шумът беше като от влак в метро, който обаче не минава под земята. Повече приличаше на влак, излизащ на повърхността.

Кроули защрака със скоростния лост като побъркан.

— Не е Велзевул! — крясъкът му надвика вятъра. — Това е Той! Неговият баща! Това не е Армагедон — лично е! Пали бе, кола с кола проклета!

Земята под Нют и Анатема се разшава и ги запрати върху танцуващия бетон. Измежду пукнатините бликна жълт дим.

— Като вулкан е! — изкрещя Нют. — Какво е това?

— Каквото и да е, бая се е ядосало — забеляза Анатема. Кроули сипеше псувни в джипа. Азирафел положи ръка на рамото му.

— Тук има човеци — рече той.

— Да — сопна му се Кроули. — И аз съм тук.

— Искам да кажа, че не бива да позволяваме това да им се случва.

— Абе кво… — подхвана Кроули и млъкна.

— Искам да кажа, като се позамислиш, и без това достатъчно бели сме им навлекли. И ти, и аз. За всичките тия години. С едно, с друго.

— Само си вършехме работата — смънка Кроули.

— Е, и? Мнозина в историята просто са си вършили работата и виж какви бели са направили.

— Да не ми предлагаш случайно да се опитаме да Го спрем?!

— Имаш ли нещо да губиш?

Кроули понечи да възрази и осъзна, че нямаше какво да губи. Нямаше какво да загуби освен онова, което вече беше загубил. Не можеха да му сторят нищо по-лошо от онова, което така или иначе щяха да му сторят. Най-накрая се почувства свободен.

Бръкна под седалката и напипа един крик. Ако това не свършеше работа, значи нищо не можеше да я свърши. Всъщност много по-ужасно би било да излезеш насреща на Сатаната с нещо, дето по̀ мяза на прилично оръжие. Тогава вероятно би хранил някаква надеждица, което щеше да влоши положението.

Азирафел вдигна меча, изтърван от Война, и замислено го претегли на ръка.

— Леле-мале, колко години минаха, откакто съм държал такова нещо!

— Към шест хиляди — обади се Кроули.

— Ей Богу, толкова — възкликна ангелът. — Ех, какви времена бяха, грешка няма. Доброто старо време.

— Абе не беше — подметна Кроули.

Грохотът се усилваше.

— По онова време хората знаеха кое е правилно, кое е грешно — продължаваше мечтателно Азирафел.

— Ами да. Я си помисли.

— А-ха. Мда. Много сме им се бъркали, така ли?

— Да.

Азирафел вдигна меча. Чу се „Ууумпф!“ и той изведнъж пламна като магнезиева пръчка.

— Веднъж като го научиш, не се забравя — заяви той. Усмихна се на Кроули.

— Просто искам да ти кажа — подзе той, — в случай че не успеем да се измъкнем, че… винаги съм знаел, че нейде дълбоко в тебе се таи искрица доброта.

— Точно така — горестно потвърди Кроули. — Радост голяма.

Азирафел му протегна ръка.

— Радвам се, че се познавахме — заяви той. Кроули пое дланта му.

— До следващия път — рече той. — И… Азирафел?

— Да?

— И да помниш — винаги съм знаел, че дълбоко в себе си ти си достатъчно гадно копеле, че да си заслужава да те харесва човек.

Чу се звук от тътрене на крака и дребното, ала пъргаво тяло на Шадуел ги разбута. Той размахваше решително пушката гръмотевица.

— На вас двамката, женчовци южняшки, не бих оставил да убиете и куц плъх в бъчва — заяви той. — А ся с кого ш’ са бориме?

— С Дявола — отвърна му простичко Азирафел.

Шадуел кимна, като че за него това не беше никаква изненада, захвърли пушката, свали шапката си и оголи чело, познато и внушаващо страх навсякъде, където се събират улични побойници.

— Тъй си и мислех — заключи той. — В такъв случай ш’ си използвам ръката.

Нют и Анатема гледаха как се отдалечават от джипа с неуверена крачка. С Шадуел по средата приличаха на стилизирано W.

— Какво, по дяволите, смятат да правят? — възкликна Нют. — И какво… какво им става?!

Саката на Азирафел и на Кроули се разцепиха по шевовете. Като ще се мре, поне да се мре така, както наистина си изглеждаш. Пера се разгънаха и се издигнаха към небето.

Обратно на разпространената представа крилете на демоните са същите като на ангелите, макар често да са по-добре поддържани.

— Шадуел не бива да отива с тях! — залитна Нют.

— Какво е това Шадуел?

— Моят серж… ей това невероятно старче, да не повярва човек… Трябва да му помогна!

— Да му помогнеш ли?!

— Дал съм клетва и тъй нататък. — Нют се подвоуми.

— Е, своего рода клетва. А той ми даде в аванс цяла една месечна заплата!

— Ами другите двама кои са тогава? Твои приятели или… — подзе Анатема и изведнъж млъкна. Азирафел се беше поизвърнал и профилът му най-накрая си падна на място.

— Сетих се къде съм го виждала! — викна тя и се притисна в Нют за опора, докато земята подскачаше под тях.

— Хайде!

— Но тук ще става нещо ужасно!

— Ако ми е повредил книгата, нямаш и представа колко си прав!

Нют опипа ревера си и намери официалната си игла. Не знаеше на какво ли ще се натъкнат този път, но друго освен иглата си нямаше.

 

 

Те побягнаха…

Адам се огледа. После погледна надолу. Лицето му доби добре пресметнат невинен израз.

Последва сблъсък.

Но Адам бе в стихията си.

Винаги и изцяло в стихията си.

Той замахна и ръката му описа размит полукръг.

 

 

… Азирафел и Кроули усетиха как светът се променя. Нямаше шум. Нямаше пукнатини. Просто над мястото, където бе започнал да се надига вулкан със сатанинска мощ, се виеше дим, който се разсейваше, а една кола бавно спря. Моторът й буботеше оглушително във вечерната тишина.

 

 

Колата беше възстаричка, ала запазена. Обаче не по метода на Кроули, който се състоеше в това нащърбванията и драскотините да изчезват просто щом го пожелае. Тази кола изглеждаше по този начин — човек инстинктивно го разбираше, — защото собственикът й две десетилетия наред бе прекарвал всеки Божи уикенд във вършене на всичко онова, което според наръчника трябва да се върши всеки уикенд. Преди всяко пътуване той я обикаляше, проверяваше фаровете и броеше колелата. Сериозните мъже, които пушеха лули и носеха мустаци, бяха съставили сериозни инструкции, в които пишеше, че така трябва, и затова той го вършеше, тъй като беше сериозен мъж, който пуши лула, носи мустаци и не се отнася лекомислено към подобни предписания. Защото, ако се отнасяш към тях лекомислено, докъде ще стигнеш? Застраховката му беше точно колкото трябва. Караше или с пет километра в час по-малко от максималната позволена скорост, или с деветдесет километра в час — която от двете се пада по-малката. Носеше вратовръзка дори и в събота.

Архимед е казал, че ако му дадете достатъчно дълъг лост и достатъчно здрава опора под краката, ще премести Земята.

Би могъл да стъпи върху господин Йънг.

Вратата на колата се отвори и господин Йънг излезе оттам.

— Какво става тук? — възкликна той. — Адам? Адам!

Но Ония търчаха към портала.

Господин Йънг огледа шокираното събрание. На Кроули и Азирафел поне им беше останало достатъчно самообладание, че да си приберат крилата.

— Сега пък каква я е свършил? — въздъхна той, без действително да очаква да му отговорят.

— Ама къде се дяна туй момченце? Адам! Връщай се тука веднага!

Адам рядко слушаше татко си.

* * *

Сержант Томас А. Дайзенбъргър отвори очи. Единственото, което му се виждаше странно в обстановката, беше доколко позната му е тя. На стената висеше снимката му от гимназията. Малкото знаменце на звезди и райета стърчеше в чашата до четката му за зъби. Дори и мъничкото му плюшено меченце беше там, както винаги облечено в мъничката си униформичка. Лъчите на ранното следобедно слънце нахлуваха през прозореца на спалнята му.

Миришеше му на ябълков пай. Това беше едно от онези неща, които най-много му липсваха в съботните вечери далеч от дома.

Слезе на долния етаж.

Майка му се суетеше край печката и тъкмо изваждаше грамадански ябълков пай от фурната да поизстине.

— Здрасти, Томи — поздрави го тя. — Аз пък си мислех, че си в Англия.

— Да, мамо. Принципно съм в Англия, мамо, и защитавам демокрацията, тъй вярно, мамо, сър! — отвърна сержант Томас А. Дайзенбъргър.

— Много хубаво, синчето ми — похвали го майка му. — Татко ти е на Голямата нива с Честър и Тед. Много ще се зарадват да те видят.

Сержант Томас А. Дайзенбъргър кимна.

Той свали армейската си каска и армейското си яке и запретна армейските си ръкави. За миг доби по-замислен вид откогато и да било през живота си. Част от мислите му кръжаха около ябълковия пай.

— Мамо, ако някоя човекоединица осъществи свръзка с цел телефоническа комуникация със сержант Томас А. Дайзенбъргър, мамо, сър, то съответният индивид да бъде…

— Моля, Томи?

Том Дайзенбъргър окачи пушката си на стената над очуканата си бащина двуцевка.

— Казах, мамо, ако някой ме търси, аз съм на Голямата нива с тате, Честър и Тед.

* * *

Микробусът се приближи бавно към портала на въздушната база. Спря. Постовият, застъпил нощна смяна, погледна през прозореца, провери документите на шофьора и му махна да влиза.

Микробусът залъкатуши по бетона.

Паркира на площадката пред празното летище. Там двама мъже седяха и си пийваха винце от една бутилка. Единият беше с тъмни очила. Изненадващо, но никой не им обръщаше и грам внимание.

— Да не искаш да ми кажеш — рече Кроули, — че Той открай време го е намислил да стане така? От самото начало?

Азирафел съвестно избърса гърлото на шишето и му го подаде.

— Може и така да е — отвърна той. — Може. Предполагам, че винаги можем да Го питаме.

— Като оставим настрани факта, че с него, тъй да се каже, никога не сме си имали приказката — продължи замислено Кроули, — доколкото си спомням, Той не е точно от хората, които ти отговарят просто и ясно. Всъщност, ами всъщност Той изобщо никога не ти отговаряше. Само ще ти се усмихне, все едно знае нещо, дето ти не го знаеш.

— И, разбира се, то си е точно така — додаде ангелът. — Инак какъв е смисълът?

Настана мълчание и двете същества се втренчиха замислено в далечината, сякаш си спомняха за неща, за които и двамата отдавна-отдавна не се бяха присещали.

Шофьорът излезе от микробуса, понесъл картонен кашон и маша.

На площадката се въргаляха потъмняла метална корона и везни. Човекът ги подбра с машата и ги пусна в кашона.

После се приближи до двамината с бутилката.

— Ще ме извинявате, господа — рече той, — ама тук някъде би трябвало да се въргаля и някакъв меч — или поне във всеки случай тука така пише, — та се чудех…

Азирафел като че се притесни. Той също се поогледа, леко озадачен, после се изправи и усети, че горе-долу от един час насам седи върху меча. Пресегна се и го вдигна.

— Съжалявам — извини се той и пусна меча в кашона.

Шофьорът, нахлупил кепе на „Интернешънъл експрес“, му рече, че нямало нищо и че наистина тях двамата Господ му ги пращал, щото някой трябвало да подпише, за да потвърди, че надлежно е прибрал онова, за което са го пратили, и че тоя ден имало да се помни, а?

И двамата, Азирафел и Кроули, се съгласиха с него, че било точно така, после Азирафел подписа разписката, която му тикна шофьорът, с което потвърди, че една корона, чифт везни и меч един брой са получени в пълна изправност и предстои да бъдат доставени на зацапан адрес и минати по размазан номер на банкова сметка.

Човекът се запъти обратно към микробуса. После се спря и се обърна.

— Ако кажа на жена ми какво ми се случи днес — рече им той малко тъжничко, — никога няма да ми повярва. И хич няма да я обвинявам за което, щото и аз не го вярвам. — После се качи в микробуса и потегли.

Кроули се изправи. Мъничко се олюляваше. Протегна ръка на Азирафел.

— Хайде — подкани го той. — Ще ни закарам обратно до Лондон.

Качи се в един джип. Никой не ги спря.

Вътре имаше касетофон. Това не е стандартното положение дори за американско военно МПС, но Кроули автоматично бе предположил, че всички превозни средства, които кара, си имат касетофони, и по тази причина това също се сдоби с такъв само секунди след като той се качи.

На касетата, която пусна, след като подкара, пишеше „Музика на водата“ от Хендел и си остана „Музика на водата“ от Хендел чак докато си пристигнаха в къщи.