Тери Пратчет, Нийл Геймън
Добри поличби (5) (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)

Сряда

Беше горещ, задушен августовски ден в центъра на Лондон.

Единайстият рожден ден на Маг беше много добре посетен. Присъстваха двайсет момченца и седемнайсет момиченца. Присъстваха и много мъже с еднакви ниски руси подстрижки, тъмносини костюми и кобури на гърдите. Имаше екип от доставчици, домъкнали желета, торти и купи с чипс. Старинно бентли водеше парада на техните микробуси.

Неочаквани стомашни болежки бяха тръшнали невероятните Харви и Ванда, специалисти по детски партита, но с провиденчески обрат на съдбата, изневиделица им се намери заместител. Фокусник.

Всеки си има свое малко хоби. Въпреки настоятелните съвети на Кроули, Азирафел възнамеряваше да намери добро приложение на своето.

Азирафел се гордееше особено много с магическите си умения. През осемдесетте години на осемнайсти век бе посещавал курс, воден от Джон Масклин, и бе прекарал близо година, упражнявайки се в ловкост на ръцете, премятане на монети и вадене на зайчета от шапки. По онова време си мислеше, че доста се е изпраскал. Работата е там, че макар Азирафел да бе способен на неща, които биха накарали целия Магически кръг да си сдаде вълшебните пръчки, когато упражняваше ръкотворна магия, той никога не прилагаше онова, което бихме могли да наречем „негови вродени сили“. Което си беше основна спънка. Започваше да му се иска навремето да бе продължил да се упражнява.

И все пак, размишляваше той, това си беше като карането на колело. Никога не го забравяш. Фокусническата му дреха се бе понапрашила, но щом я облече, се почувства добре. Дори и едновремешните лафове започваха да му идват на езика.

Децата го зяпаха с недоумение и презрително неразбиране. Зад бюфета Кроули в бялото си келнерско сако се гърчеше от неудобство по съвместителство.

— А сега, млади господа и дами, виждате ли моя опърпан цилиндър? Каква шокиращо гадна шапка, както казвате вие, младите! И вижте — вътре няма нищо. Но ала-бала портокала, що за чудо е туй вътре? Ами че това е нашият рошав приятел зайчето Хари!

— Беше в джоба ти — посочи Маг. Другите деца закимаха в съгласие. За какви ги мислеше тоя? За дечица?

Азирафел си спомни как Масклин го беше учил да се справя с такива, дето се обаждат като черни станции. „Обърнете го на майтап, скудоумници такива — на вас най-вече говоря, господин Фел (името, което по онова време бе приел Азирафел). Разсмейте ги и всичко ще ви простят!“

— Хо-хо, чактисал си значи как става номерът с шапката — изкиска се той. Децата се взираха в него с каменни лица.

— Ти си пълна издънка — заяви Маг. — Аз и без туй исках рисувани филмчета.

— Прав е, да знаеш — подкрепи го малко момиченце с конска опашка. — Голяма си издънка. А сигурно си и педал.

Азирафел се втренчи отчаяно в Кроули. Що се отнасяше до него, младият Маг без съмнение бе белязан с петното на пъкъла и колкото по-скоро се появеше Черното куче, та да се ометат оттук най-после, толкова по-добре.

— А сега на някой от вас, мъничета, да му се намира такова нещо като грош? Не, млади господарю? Тогава какво е туй нещо, дето го виждам зад ухото ви…?

— На моя рожден ден имаше рисувани филмчета — заяви момиченцето. — И ми пуснаха трансформър и мойтомалкопони и атакатанадесептикон и тъндъртанк и…

Кроули изпъшка. Детските тържества очевидно бяха места, на които всеки ангел, притежаващ поне грам здрав разум, би се побоял да припари. Кресливи детински гласчета писнаха в циничен възторг, щом Азирафел изпусна трите нанизани една в друга метални халки.

Кроули извърна очи и погледът му попадна върху отрупана с подаръци маса. От една висока пластмасова конструкция в него се взираха две мънички мънистени оченца.

Кроули ги огледа добре за алено огнено сияние. Имаш ли си работа с бюрократите от Ада, не се знае знае ли се. Като едното нищо биха ти пратили хамстер вместо куче.

Не, съвсем нормален хамстер си беше. Живееше си в покъртителна конструкция от цилиндри, сфери и колела за тичане, каквато Испанската инквизиция би разработила, стига да имаше достъп до преса за пластмасови форми.

Погледна часовника си. На Кроули никога не му беше хрумвало да му смени батерията — тя беше изгнила преди три години, но часовникът продължаваше да показва времето съвсем точно. Часът беше три без две минути.

Азирафел се пошашавяше все повече и повече.

— На някого от тук събралата се компания да му се намира такова нещо като джобна носна кърпичка? Не? — По викторианско време да не си носиш носна кърпичка, беше нещо нечувано, а фокусът, състоящ в това да извадиш по вълшебен начин от кърпичката гълъб, който вече нервно кълвеше китката на Азирафел, не можеше да стане без такава. Ангелът се опита да привлече вниманието на Кроули, не успя и в отчаянието си посочи един от охраната. Онзи се размърда неловко.

— Ти, прекрасни ми юначаго. Ела тук. Според мен, ако си бръкнеш в джоба на гърдите, може и да намериш фина копринена кърпичка.

— Съвсем не, сър. Боясеченесър — отвърна човекът от охраната, забил поглед право пред себе си. Азирафел му намигна отчаяно.

— Не! Давай, момчето ми, погледни, моля те. Охранителят бръкна във вътрешния си джоб, комай се изненада и измъкна оттам носна кърпа от синя като пачи яйца коприна, поръбена с дантелка. Азирафел почти веднага се усети, че беше сбъркал с дантелката, тъй като тя закачи прибрания в кобура пистолет; патлакът профуча през стаята и тупна тежко в една купа с желе.

Децата заръкопляскаха на пресекулки.

— Хей, не беше зле! — заяви момиченцето с плитката. Маг вече бе притичал през стаята и награбил пистолета.

— Горе ръцете, смръдльовци! — изкомандва радостно той.

Охранителите се намериха в затруднение.

Някои бръкнаха за собствените си пистолети; други запристъпваха предпазливо към или по-далечко от момчето. Другите деца взеха да хленчат, че и те искали пистолети, а няколко по-открехнати дечурлига започнаха да дърпат пистолетите на охранителите, които най-неразумно си ги бяха извадили.

После някой замери Маг с желе.

Момчето писна и натисна спусъка. Пистолетът беше „Магнум“, калибър 32, вариант ЦРУ, сив, гаден, тежък, способен да гръмне човек от трийсет крачки разстояние и подир човека да остане само червена мъгла, противна гадория и известно количество канцеларска работа.

Азирафел примигна.

Тънка струйка вода бликна от дулото и намокри Кроули, който гледаше през прозореца и се опитваше да види дали в градината не се навърта огромно черно куче.

Азирафел като че се засрами.

После една сметанова торта го шляпна по лицето.

Беше почти три часът и пет минути.

С един жест Азирафел превърна и останалите патлаци във водни пистолетчета и си излезе.

Кроули го намери отвън, на тротоара — ангелът се опитваше да измъкне един доста изтормозен гълъб от ръкава на редингота си.

— Късно е — рече Азирафел.

— Виждам — отвърна Кроули. — Много навътре в ръкава си го наврял. — Той се пресегна, измъкна пукясалата птица от ръкава на Азирафел и отново й вдъхна живот. Гълъбът изгука благодарно и предпазливо отлетя.

— Не птицата — рече ангелът. — Кучето. То закъснява. Кроули поклати замислено глава.

— Ще видим.

Той отвори вратата на колата и включи радиото.

— Колко ми върви, върви, върви, върви, о, колко ми върви в ЗДРАВЕЙ, КРОУЛИ — пропя Кайли Миноуг.

— Здравейте. Хммм… кой се обажда?

— ДАГОН, ГОСПОДАР НА АРХИВИТЕ, ВЛАДЕТЕЛ НА ЛУДОСТТА, ПОДХЕРЦОГ НА СЕДМОТО МЪЧЕНИЕ. С КАКВО МОГА ДА ТИ БЪДА ПОЛЕЗЕН?

— Адската хрътка. Просто… ъ-ъ… такова, проверявам дали е потеглила нормално.

— ПУСНАТА Е ПРЕДИ ДЕСЕТ МИНУТИ. ЗАЩО? ПРИСТИГНА ЛИ ВЕЧЕ? НЕЩО НЕ Е НАРЕД ЛИ?

— О, не. Всичко е наред. Всичко нормално. О-па, виждам я. Хубаво куче. Точно куче. Всичко е страхотно. Хора, вие там, долу, се справяте страхотно. Е, много се радвам, че си поговорихме, Дагон. Хайде дочуване, а?

Той изключи радиото.

Двамата се спогледаха. Вътре в къщата се разнесе силен гръм и един прозорец се пръсна.

— Леле-мале — смънка Азирафел и пропусна да изругае с ошлайфаната лекота на човек, прекарал шест хиляди години, без да ругае, и нямащ намерение тепърва да започва. — Трябва да съм пропуснал някой пистолет.

— Куче няма — рече Кроули.

— Няма куче — съгласи се Азирафел. Демонът въздъхна.

— Качвай се в колата — рече той. — Трябва да го обсъдим. О, и, Азирафел…

— Да?

— Избърши се от тая скапана торта, преди да влезеш.

* * *

Беше жарък, притихнал августовски ден далеч от центъра на Лондон. Край шосето за Тадфийлд прахът тегнеше по бурените. Пчели жужаха в плетищата. Въздухът лъхаше на престояло и претоплено.

Разнесе се звук — сякаш хиляда метални гласа, крещящи „Ура!“, рязко секнаха.

И на пътя се появи черно куче.

Куче трябваше да е. Имаше кучешка форма.

Има кучета, които, като ги срещнеш, ти напомнят, че въпреки хилядите години еволюция, дело на човека, само две похапвания делят кучето от вълка. Тези кучета напредват устремено и целенасочено — самата въплътена пустош, с жълти зъби, с вонящ дъх, — докато в далечината собствениците им нареждат; „Той всъщност си е едно дърто псе и нищо повече, ако ви досажда, само го сритайте“, а в зеленото на очите им пламенеят и трепкат червените огньове на плейстоцена…

Това куче тук би накарало дори и подобно псе да се шмугне нехайно под дивана и да се престори на изключително заето с гумения си кокал.

Вече беше започнало да ръмжи и ръмженето му бе ниското, тътнещо ръмжене на навита на пружина заплаха — онова ръмжене, което започва в дъното на гърлото и свършва в нечие чуждо гърло.

От челюстите му капеха лиги и цвъртяха върху асфалта.

То пристъпи няколко крачки напред и подуши начумерения въздух.

Ушите му трепнаха.

Нейде далече се чуваха гласове. Глас. Момчешки глас — ала на този глас то бе създадено да се подчинява, не можеше инак, освен да се подчинява. Кажеше ли този глас „Следвай!“, щеше да следва; кажеше ли „Убий!“, щеше да убива. Гласът на неговия господар.

То прескочи плета и се затича през полето отвъд. Един бик, както си пасеше, го погледна за миг, претегли шансовете си и припряно затопурка към отсрещния плет.

Гласовете идеха от една рехава горичка. Черната хрътка се промъкна по-наблизо. От челюстите й капеха лиги.

Един от другите гласове рече:

— Никога няма да го направи. Все разправя, че щял да го направи, и никога не го прави. Има да си чакаш татко ти да ти подари животно! Животно, дето да е поне инт’ресно. Сигур ще да е от онези буболечки, „пръчиците“. Това според татко ти е „инт’ресно“.

Хрътката направи жест, равносилен при кучетата на вдигането на рамене, но веднага загуби интерес, защото сега заговори Господарят, Центърът на вселената.

— Ще бъде куче — рече той.

— Хм. Ти не знаеш, че ще е куче. Никой не е казал, че ще е куче. Откъде знаеш, че ще е куче, като никой не ти го е казал? Татко ти през цялото време ще мрънка що ядене изяждало.

— Декоративни храсти — третият глас беше много по-превзет от първите два. Притежателят на такъв глас би трябвало да е от ония хора, които, преди да изработят пластмасов модел, не само отначало ще отделят и ще преброят всички части, както пише в инструкцията, но и първо ще боядисат всички части, които имат нужда от боядисване преди сглобяването, и ще ги оставят да изсъхнат както трябва. Беше само въпрос на време този глас да се свърже с наемното счетоводство.

— Те не ядат декоративни храсти, Уенсли. Къде си видял куче да ти гризе декоративен храст?

— Искам да кажа, пръчиците ги ядат. Абе те всъщност са страшно интересни. Когато се чифтосват, се ядат една друга.

Последва замислена пауза. Хрътката се промъкна още по-близо и разбра, че гласовете идваха от една дупка в земята.

Всъщност дърветата скриваха прастара варовикова кариера, сега наполовина обрасла с тръни и лози. Прастара, но явно не и зарязана. Пътечки я кръстосваха; изгладени следи свидетелстваха за редовна употреба от скейтбордове и от велосипедисти в качеството й на „Стена на смъртта“ — или поне „Стена на яко ожуленото коляно“. Парчета старо, разнищено в опасна степен въже висяха от някои от по-достъпните клони. Виждаше се изгорял, ръждясал „Триумф хералд истейт“, затънал наполовина в копривака.

В едно кьоше заплетен гъсталак от колела и ръждясали телове отбелязваше местоположението на прочутото Изгубено гробище, където идваха да умрат количките от супермаркета.

Ако си дете, това си беше същински рай. Местните възрастни му викаха Преизподнята.

Хрътката се вгледа през една копривна гуфа и забеляза четири фигурки, приседнали посред кариерата върху онази незаменима част от обзавеждането на всяка добра тайна бърлога навсякъде — обикновената щайга от мляко.

— Не е вярно!

— Вярно е.

— Ха на бас, че не е вярно — заяви първият говорещ. Определени нотки в гласа му го определяха като детски, момичешки. Гласът бе обагрен с ужасено очарование.

— Всъщност точно така правят. Имах шест, преди да заминем на почивка, и забравих да им сменя клонките, а като се върнах, имах вече само една, голяма и дебела.

— Тцъ. Това не беше за пръчиците, ами за богомолките. Гледах по телевизията как една голяма женска изяде оная другата като стой, та гледай.

Последва нова натежала пауза.

— Те за какво се молят? — рече Гласът на господаря.

— Де да знам. Да не им се наложи да се женят, предполагам.

Хрътката успя да намести едно от очищата си върху една дупка в потрошената ограда на кариерата и се загледа надолу.

— Както и да е, същото е като с колелата — продължи авторитетно първоговорившият. — Мислех си, че ще ми подарят онова колело със седемте скорости и с тясната издължена седалка и лилаво боядисано, и въобще, а те ми подариха онова светлосиньото. С кошничка. Момичешко колело.

— Ами че ти си момиче — обади се някой.

— Това е сексизъм и нищо друго. Да раздаваш наляво-надясно подаръци като за госпожички на хората само защото били момичета.

— На мене ще ми подарят куче — рече твърдо Гласът на господаря. Господарят седеше гърбом към него; хрътката не виждаше чертите му.

— Да бе, да, някой от ония грамаданските ротвайлери, нали? — попита момичето с унищожителен сарказъм.

— Не, ще е такова куче, дето можеш да се забавляваш с него — отвърна Гласът на господаря. — Не някое голямо… очите сред копривата бързо се снишиха…

— … ами такова куче, дето е страшно умно и се завира по заешки дупки, а едното му ухо е много смешно и като че ли вечно е обърнато на обратно. Освен това ще е истински помияр. Улична превъзходна.

Нечуто за онези вътре, на ръба на кариерата проехтя мъничка гръмотевичка. Може би бе предизвикана от внезапното втурване на въздух във вакуума, причинен от превръщането на много едро куче в дребно кутре.

Последвалото слабо изпукване може и да се дължеше на ухо, което се извръща на обратно.

— И ще го нарека… — продължи Гласът на господаря. — Ще го нарека…

— Да? — обади се момичето. — Та как викаш, че ще го наречеш?

Хрътката чакаше. Това беше мигът. Наименуването. То щеше да й даде цел, предназначение, идентичност. Очите й засияха в матовочервено, макар че в момента се намираха много по-близо до земята; лиги покапаха сред копривата.

— Ще го нарека Куче — заключи твърдо Господарят. — С такова име си спестяваш сума ти дертове.

Адската хрътка се спря. Дълбоко в своя дяволски кучешки мозък тя осъзнаваше, че нещо не е наред, но не се ли подчинеше, тя беше нищо, а внезапно бликналата огромна обич към Господаря надделя над всички опасения. Че коя беше тя, та да има думата колко голяма да бъде, тъй де?

И се затича в тръс надолу по хълма към своята съдба.

Странна работа. Винаги й се бе искало да напада хората, но сега осъзна, че противно на всякакви очаквания в същото време й се иска и да маха с опашка.

* * *

— Ти каза, че бил той! — изпъшка Азирафел и разсеяно обърса и последната бучка сметанова торта от ревера си. После облиза пръсти.

— Той беше — заяви Кроули. — Тъй де, редно е аз да съм наясно, нали така?

— Тогава значи се намесва някой друг.

— Друг няма! Само ние сме, ясно? Доброто и Злото. Едната страна или другата. Той тресна по кормилото.

— Направо ще се шашнеш на какво могат да те направят там, долу — заяви той.

— Чини ми се, че ще е подобно на онова, дето те правят там, горе — отвърна Азирафел.

— Я стига! Вие там си имате Божия милост — тросна му се Кроули.

— Така ли? Ти в Гомора ходил ли си?

— Че как — отвърна демонът. — Имаше една страхотна кръчмичка, дето забъркваха едни страхотни коктейли от ферментирали фурми с индийско орехче и смляна лимонова трева…

— Имах предвид след онова.

— О.

Азирафел заяви:

— Нещо трябва да е станало в болницата.

— Не може да е станало! Беше пълно с хора!

— Чии хора? — запита студено Азирафел.

— Мои хора — поправи се Кроули. — Е, не точно моите хора. Нали ме разбираш. Сатанисти.

Опита се да го произнесе презрително. Освен, разбира се, по въпроса, че светът е невероятно интересно място, на което и двамата искаха да се радват възможно най-дълго, демонът и ангелът бяха на едно мнение за твърде малко неща. Но що се отнася до разни хора, които по една или друга причина бяха склонни да се кланят на Принца на мрака, двамата направо си бяха плюли в устите. Кроули винаги се бе срамувал от тях. Не биваше да се държиш с тях грубиянски, но нямаше как да не изпитваш към тях същите чувства, каквито ветеран от Виетнам би изпитвал към човек, дето се изтупва с военни дрешки на събранията на махленския доброволен отряд.

Освен това тях вечно ги тресеше такъв потискащ ентусиазъм. Вземете например всички ония истории с обърнатите кръстове, пентаграмите и петлетата. Повечето демони се озадачаваха. Това хич, ама хич не беше необходимо. За да станеш сатанист, беше нужно само усилие на волята — нищо повече. Можеше цял живот да си си такъв, без хабер да си нямаш що е то пентаграм и без да си виждал мъртво петле другаде освен в тенджерата.

Освен това някои сатанисти от старата школа всъщност, като си помислиш, си бяха съвсем порядъчни люде. Те изговаряха думи и извършваха движения също като онези хора, които смятаха за свои противници, а после се прибираха вкъщи и си живееха през останалите дни от седмицата животец, изпълнен с тиха, непретенциозна посредственост, без през ум да им мине каквато и да било необичайно зла мисъл.

А що се отнася до останалото…

Имаше хора, наричащи себе си сатанисти, които караха Кроули да се гърчи от срам. Не само заради онова, което вършеха, ами и заради начина, по който стоварваха всичката вина върху Пъкъла. Току им щукваше по някоя идея, от която ти се обръщаше стомахът — идея, каквато не би хрумнала на никой демон за хиляда години време; някоя мрачна и безумна гадост, която би могъл да измисли само напълно функциониращ човешки мозък. После крещяха „Дяволът ме накара!“ и печелеха симпатиите на съда — а цялата работа беше там, че дяволът надали изобщо караше някого да върши каквото и да било. Просто не му се налагаше. Тъкмо това на някои хора им беше особено трудно да проумеят. Адът не беше някакъв основен резервоар за зло — не повече, отколкото според Кроули Раят беше фонтан на добротата; те бяха просто страни във великата космическа шахматна партия. Докато онова истинското, истинската благодат и истинското зло, от което сърцето ти спира да бие, се намираше там, вътре, в човешката душа.

— Хм — рече Азирафел. — Сатанисти.

— Не виждам как биха могли да я оплескат — заяви Кроули. — Искам да кажа, бяха две бебета. Не е голяма философия, нали така…? — той млъкна. Отвъд мъглата от спомени в ума му изникна дребничка монахиня. По онова време тя го бе поразила с това, че беше забележително чалната дори и за сатанистка. Имаше и някой друг. Кроули смътно си спомняше лула и жилетка с шарки на зигзаг, излезли от мода през трийсет и осма година. Мъж, на чието чело сякаш пишеше „бъдещ баща“.

Трябвало е да има и трето бебе.

Той го каза на Азирафел.

— Нямаме кой знае за какво да се хванем — рече ангелът.

— Знаем, че детето трябва да е живо — заяви Кроули, — така че…

— Откъде знаем?

— Ако се беше появило Там, Долу, щях ли все още да си седя тук, как мислиш?

— Добре го каза.

— Така че ни остава само да го намерим — рече Кроули. — Да прегледаме болничния архив. — Моторът на бентлито живна и се закашля, колата подскочи напред и притисна Азирафел към седалката.

— И после какво? — рече той.

— После намираме детето.

— И после какво? — Ангелът затвори очи, когато на един ъгъл колата взе остър завой.

— Де да знам.

— Леле-мале.

— Предполагам… разкарай се от пътя бе, смешник!…, че вашите хора няма да решат… с все скутера!… да ми дадат политическо убежище?

— Тъкмо това смятах да те питам и аз… Внимавай за онзи пешеходец!

— На улицата сме — наясно е с рисковете! — заяви Кроули и се промуши с набиращото скорост бентли на една боя разстояние между една паркирана кола и едно такси.

— Гледай пътя! Пътя гледай! Всъщност къде се намира тая болница?

— Някъде на юг от Оксфорд!

Азирафел се вкопчи в таблото.

— Не можеш да караш със сто четирийсет и пет километра в час в центъра на Лондон!

Кроули се втренчи в километража.

— Че защо не?

— Ще ни претрепеш! — Азирафел се поколеба. — Ще ни поставиш в безтелесно неудобство — поправи се той неубедително и се поотпусна. — Както и да е, може да убиеш други хора.

Кроули сви рамене. Ангелът така и не бе успял да проумее двайсти век и не разбираше, че да караш със сто четирийсет и пет километра в час по „Оксфорд стрийт“, си беше съвсем възможно. Просто нареждаш работите така, че никой да не ти се изпречва на пътя. И тъй като всеки знаеше, че е невъзможно да караш по „Оксфорд стрийт“ със сто четирийсет и пет километра в час, то никой не забелязваше.

Колите поне бяха по-добри от конете. За Кроули двигателят с вътрешно горене беше дар Бо… Божия благо… щур късмет. Навремето единствените коне, които хората го виждаха да язди по работа, бяха едни такива черни и грамадански, с очи като огън и копита, които избиваха искри. Това беше de rigeur за демоните. Обикновено Кроули падаше от тия коне. Не го биваше много с животните.

Някъде към Чизуик Азирафел разсеяно зарови из купчината касети в жабката.

— Какво е това „Велвет ъндърграунд“? — попита той.

— На тебе няма да ти хареса — отвърна Кроули.

— О — възкликна презрително ангелът. — Би-боп.

— Знаеш ли, Азирафел, че вероятно, ако помолят един милион души да опишат съвременната музика, те биха използвали термина „би-боп“? — попита го Кроули.

— А, това по го бива. Чайковски — Азирафел отвори кутийката и пъхна касетата в касетофона.

— Надали ще ти допадне — въздъхна Кроули. — Седяла е в колата повече от две седмици.

Тежък басов ритъм забумтя в бентлито, докато се носеха край Хийтроу.

Азирафел набърчи чело.

— Не мога да се сетя — рече той. — Кое е?

— „Още един се гътна“ от Чайковски — просвети го Кроули и затвори очи, докато караха през Слоу.

И да се намират на работа, докато прекосяваха спящия Чилтърнс, те изслушаха също и „Ние сме шампионите“ от Уилям Бърд и „Искам да се освободя“ от Бетовен. И двете не можеха да се мерят с „Тантурести момичета“^[1] от Вон Уилямс.

* * *

Твърди се, че най-хубавите мелодии идат от Дявола. Това в голяма степен е вярно. Но пък най-добрите хореографи отиват в Рая.

* * *

Равнината на Оксфордшър се простираше на запад. Разпръснатите тук-таме из нея светлини бележеха дремещите села, където честните селски труженици се готвеха за сън след цял ден бъхтене над редакторските насоки, финансовите консултации и компютърното програмиране. Горе на хълма няколко светулки запалиха огънчета. Земемерският теодолит е един от най-злокобните символи на двайсти век. Забучен нейде сред открито поле, той казва: тука ще има Разширение на шосето; и не само това, ами и жилищни комплекси от по две хиляди къщи в духа на Същностния характер на селото. Ще избуят Изключителни разработки.

Но дори и най-съвестният земемер няма да хукне да ти мери посред нощ — и все пак, ей го на, теодолита му с теодолит, забил дълбоко в торфа краката на триножника си. Освен това не са много теодолитите, закичени с лесково клонче, или пък тези, от които висят кристални махала и по краката им са изрязани келтски руни.

Лекият бриз ветрееше мантията на стройната фигура, която нагласяше копчетата на нещото. Мантията беше доста тежка, практично водоустойчива, с топла подплата.

Повечето книги по вещерство твърдят, че вещиците работят голи. Така е, защото повечето книги по вещерство са писани от мъже.

Името на младата жена беше Анатема Дивайс. Тя не беше поразително красива. Всичките й черти, разгледани поотделно, бяха изключително хубави, но лицето й в цялост внушаваше впечатлението, че е стъкмено набързо от наличния материал без позоваване на никакъв предварителен план. Вероятно най-подходящата дума ще е „привлекателна“ — макар че хората, които знаят какво означава тя и как се пише, може би биха добавили и „темпераментна“. „Темпераментна“ обаче твърде много лъха на петдесетте години, така че сигурно нямаше да я добавят.

Младите жени не бива да излизат сами в тъмна доба — дори в Оксфордшър. Но при опит да си пообщува с Анатема Дивайс всеки дебнещ маниак щеше да бъде посечен, не само образно казано. В края на краищата тя беше вещица. И тъкмо защото беше вещица, нямаше много-много вяра на защитните амулети и заклинания; разчиташе най-вече на трийсетсантиметров нож за хляб, затъкнат в колана й.

Тя погледна през стъклото и донагласи нещо. Замърмори под носа си.

Земемерите често си мърморят под носа. Мърморят си неща като: „Скоро оттука ще минава допълнително шосе — докато кажеш копче, и хоп, вече си минал!“ или: „Това са три цяло и пет метра плюс-минус мустачето на комар.“

Това тук беше съвсем друг вид мърморене.

„Черна нощ, луна сияйна — мърмореше Анатема. — Изток-запад, запад-югозапад… запад-югозапад… пипнахте…“

Вдигна сгънатата карта на Кралското картографско управление и я разгъна на светлината на фенерчето. После извади прозрачна линийка и молив и внимателно начерта върху картата линия. Тя пресичаше друга начертана с молив линия.

Усмихна се — не защото беше кой знае колко забавно, а защото бе успяла да свърши добре една много завързана работа.

После сгъна странния теодолит, завърза го отзад на черния старомоден велосипед, опрян на плета, провери дали Книгата е в кошницата и подкара всичкото това към мъгливия път.

Велосипедът беше стар-прастар, с рамка, очевидно направена от канализационни тръби. Беше създаден далеч преди изобретяването на трите скорости — най-вероятно веднага след изобретяването на колелото.

Но до селото й оставаше почти цял склон път. С развяна от вятъра коса и наметало, което се издуваше зад нея като запасна котва, тя остави двуколесната бричка да препуска тромаво в топлия въздух. Поне по това време нощем нямаше движение.

* * *

Моторът на бентлито правеше „пинк! пинк!“, докато се охлаждаше. От друга страна, ядът на Кроули се разгаряше.

— Каза, че си видял, че имало табела! — тросна се той.

— Е, толкова бързо профучахме…, пък и си мислех, че ти си бил тук и преди.

— Преди единайсет години!

Кроули захвърли картата на задната седалка и отново запали мотора.

— Може би трябва да питаме някого — предложи Азирафел.

— О, да бе — рече Кроули. — Ще спрем и ще попитаме първия човек, който видим да се разхожда сам по… по селски друм посред нощ, нали така?

Той рязко превключи на скорост и с рев зави по забутаното пътче.

— Има нещо странно в този район — рече Азирафел. — Усещаш ли го?

— Какво?

— Я забави ход за малко.

Бентлито отново забави ход.

— Странно — измърмори ангелът. — Постоянно получавам някакви проблясъци на… на… Той притисна слепоочията си.

— Какво? Какво? — възкликна Кроули. Азирафел се вторачи в него.

— На любов — рече той. — Някой наистина обича това място.

— Моля?

— Струва ми се, че тук витае едно такова огромно чувство на любов. Не мога да ти го обясня по-добре. Особено пък на тебе.

— Искаш да кажеш като…? — начена Кроули. Последва бръмчене, писък и дрънчене. Колата спря. Азирафел примигна, отпусна ръце и плахо открехна вратата.

— Блъснал си някого — рече той.

— Не, не съм — възрази Кроули. — Някой е блъснал мен. Излязоха. На шосето зад бентлито лежеше прострян велосипед; предното му колело беше огънато в похвално добре издокарана лента на Мьобиус. Задното прещрака злокобно няколко пъти и спря.

— Да бъде светлина — рече Азирафел. Бледосиньо сияние огря пътя.

От канавката край тях някой се обади:

— Как го направи, по дяволите? Светлината изчезна.

— Кое? — попита виновно Азирафел.

— Хммм… — сега гласът прозвуча смутено. — Май съм си ударила главата в нещо…

Кроули впери поглед в дългата метална драскотина върху лъскавата боя на бентлито и трапчинката на бронята. Трапчинката се заглади с пукот. Боята заздравя.

— Станете, млада госпожице — рече ангелът и издърпа Анатема от папратта. — Нямате счупени кости. — Това беше твърдение, а не надежда; имаше една дребна фрактура, но Азирафел не издържа на сгодния случай да стори добро.

— Фаровете ви не светеха — започна тя.

— И вашите — рече виновно Кроули. — Което си е вярно, вярно си е.

— С астрономия се занимаваме, а? — рече Азирафел и изправи колелото. От кошницата отпред изпопадаха разни неща. Той посочи очукания теодолит.

— Не — отвърна Анатема. — Искам да кажа, да. А я вижте какво направихте с горкичкия стар Фаетон.

— Моля? — рече Азирафел.

— Колелото ми. Цялото е огънато на…

— Да се смаеш колко са гъвкави тия стари машини — рече ведро ангелът и й връчи велосипеда. Предното колело блестеше на лунната светлина идеално кръгло като някой от кръговете на Ада.

Тя се вторачи в него.

— Е, след като вече всичко е ясно — рече Кроули, — може би ще е най-добре всички да си вървим по ъ-ъ… Ъъ… Вие съвсем случайно да знаете пътя за Долен Тадфийлд?

Анатема продължаваше да се взира в колелото си. Беше почти сигурна, че когато тръгна, към седалката нямаше прикрепена чантичка с комплект за поправяне на спукани гуми.

— Точно под хълма е — отвърна тя. — Това нали си е моето колело?

— О, разбира се — отвърна Азирафел, като се чудеше дали не се е престарал.

— Само дето съм убедена, че Фаетон никога не е имал помпа.

Ангелът погледна виновно.

— Но има място за помпа — рече той безпомощно. — Онези две малки кукички.

— Та казвате, точно под хълма? — Кроули сръчка ангела.

— Аз май трябва да съм си чукнала главата някъде — рече момичето.

— Бихме ви предложили да ви закараме, разбира се — побърза да каже Кроули, — но няма къде да сложим колелото.

— Освен отгоре на багажника — додаде Азирафел.

— Бентлито няма… о.

Ангелът намятка разсипаните неща от кошницата на задната седалка и помогна на смаяното момиче да се настани при тях.

— Бива ли да не проявим съчувствие — рече той на Кроули.

— За тебе може и да не бива. Ама за мене бива. Имаме си друга работа, нали знаеш. — Кроули метна кръвнишки поглед на новата лавица за багаж. Ремъците й бяха в шотландско каре.

Колелото се вдигна във въздуха и се завърза здраво на място. После Кроули се качи в колата.

— Къде живеете, драга? — изчурулика Азирафел.

— Колелото ми нямаше и фарове. Е, имаше, ама от ония, дето им се слагат двойни батерии. Батериите изгниха и аз ги махнах — рече Анатема. После метна сърдит поглед на Кроули. — Аз имам нож, да знаете — рече тя. — Някъде тук.

Азирафел явно се шокира от намека.

— Мадам, уверявам ви…

Кроули включи фаровете. Не му бяха нужни, за да вижда, но така останалите хора по пътя се нервираха по-малко. После запали колата и спокойно подкара надолу по хълма. Пътят излезе изпод дърветата и след неколкостотин метра стигна до покрайнините на средно голямо село.

Селото му беше някак познато. Единайсет години бяха минали, но това място определено му навяваше някакъв далечен спомен.

— Има ли болница тук наоколо? — попита той. — Държат я монахини?

Анатема сви рамене.

— Според мене не — заяви тя. — Единствената голяма къща е имението „Тадфийлд“. Не знам какво става там.

— Кроят божествени планове — измърмори Кроули под носа си.

— И скорости — рече Анатема. — Мойто колело нямаше скорости. Сигурна съм, че мойто колело нямаше скорости.

Кроули се приведе към ангела.

— О, Господи, изцели това колело — прошепна той жлъчно.

— Съжалявам, поувлякох се малко — прошушна му Азирафел.

— А карираните ремъци?

— Шотландското каре е много стилно.

Кроули изръмжа. В случаите, когато ангелът успяваше да докара мисълта си в двайсти век, тя неизменно гравитираше към петдесета година.

— Можете да ме оставите тук — обади се Анатема от задната седалка.

— За нас беше удоволствие — разтопи се ангелът в усмивка. Веднага щом колата спря, той отвори задната врата, превит в поклон като престарял прислужник, приветстващ младия господар с добре дошъл в старата плантация.

Анатема събра нещата си и пристъпи навън възможно най-високомерно.

Беше съвсем сигурна, че нито един от двамата не е заобикалял колата, но колелото беше развързано и подпряно на вратата.

В тия двамата определено имаше нещо много смахнато, реши тя.

Азирафел отново се поклони.

— Толкова се радвам, че ви помогнахме — рече той.

— Благодаря — отвърна ледено Анатема.

— Можем ли да тръгваме? — обади се Кроули. — Лека нощ, госпожице. Качвай се, ангелче.

Аха. Е, това обясняваше всичко. Излизаше, че е била в пълна безопасност.

Тя проследи колата, която се изгуби по посока центъра на селото, и подкара колелото по пътя към къщата. Не си беше направила труда да я заключва. Беше сигурна, че ако щяха да я обират, Агнес би го споменала — нея винаги много си я биваше по такива лични работи.

Беше наела къщата мебелирана, което означаваше, че същинската мебелировка беше от онзи особен вид, на който се натъквате в подобни обстоятелства. Вероятно местният магазин „Война на дефицита“ я е бил оставил на боклукчиите. Нямаше значение. Тя не очакваше да се задържи дълго тук.

Ако Агнес беше права, тя нямаше да се задържи задълго никъде. Нито пък който и да е друг щеше да се задържи.

Тя разгъна картите и разпръсна нещата си върху вехтата маса под единствената крушка в кухнята.

Какво беше научила? Не беше кой знае какво, реши тя. Вероятно ТО се намираше в северния край на селото, но тя и без това го подозираше. Ако се приближиш твърде много, сигналът те заливаше; ако си твърде далеч, не можеш да го фиксираш точно.

Направо да побеснееш. Отговорът трябваше да е някъде в Книгата. Бедата беше там, че за да разбираш Предсказанията, трябваше да умееш да мислиш като полусмахната високоинтелигентна вещица от седемнайсти век с ум като речник за решаване на кръстословици. Другите членове на семейството твърдяха, че Агнес е замъглила нещата, за да не могат да ги проумеят външни хора; Анатема, която подозираше, че сегиз-тогиз може да мисли като прабаба си, беше решила за себе си, че Агнес го е направила, защото е била проклета дърта вещица с гадничко чувство за хумор.

Тя дори не беше…

Книгата не беше у нея.

Анатема се взря с ужас в нещата на масата. Картите. Самоделният гадателски магодолит. Термосът, който беше пълен с горещ „Боврил“. Фенерчето. Четириъгълникът от празен въздух там, където трябваше да са Предсказанията.

Беше я загубила.

Но това беше абсурд! Едно от нещата, по повод които Агнес винаги беше много подробна, беше какво ще се случи с Книгата.

Тя грабна фенерчето и изтича навън.

* * *

— Чувство като, ох, ами като обратното на чувството, обземащо те, като казваш неща от сорта на „ужас, нещо злокобно витае тук“ — обясни Азирафел. — Това искам да кажа.

— Никога не казвам неща като „ужас, нещо злокобно витае тук“ — отвърна Кроули. — Мен злокобното страшно ме кефи.

— Лелеяно чувство — додаде отчаяно Азирафел.

— Тцъ. Нищо не усещам — отвърна Кроули с принудена веселост. — Ти просто си свръхчувствителен.

— Това ми е работата — възрази Азирафел. — Ангелите не могат да не бъдат свръхчувствителни.

— Предполагам, че на местните просто им харесва да живеят тук и ти долавяш тъкмо това.

— Никога не съм долавял подобно нещо в Лондон — заяви Азирафел.

— Тъкмо де! Това доказва, че съм прав — рече Кроули.

— А мястото е точно това. Спомням си каменните лъвове на портата.

Фаровете на бентлито осветиха туфите разрасли се рододендрони, които растяха край пътя. Гумите заскърцаха по чакъла.

— Не е ли малко раничко за сутрешно посещение на монахините — усъмни се Азирафел.

— Глупости. Монахините си щъкат насам-натам по всяко време — възрази му Кроули. — Вероятно сега се пада вечерня, освен ако това последното не е някакъв цяр за отслабване.

— Евтина, много евтина шегичка — тросна се ангелът.

— Всъщност няма нужда от подобни неща.

— Недей да минаваш в защита. Казах ти, тия тук са от нашите. Черни монахини. Нали разбираш, имахме нужда от болница близо до въздушната база.

— Нещо загубих нишката.

— Нали не смяташ, че жените на американските дипломати обикновено раждат в малки църковни болници нейде на майната си? Трябваше да изглежда така, сякаш всичко е станало естествено. В Долен Тадфийлд има въздушна база. Жената пристигна там за откриването, работата утече, болницата в базата — неготова… И нашият човек там рече: „Има едно място съвсем наблизо“ — и хоп, готово. Доста сносно организирано.

— С изключение на една-две маловажни подробности — додаде самодоволно Азирафел.

— Ама почти се получи — тросна му се Кроули. Трябваше да подкрепя старата фирма, нямаше как.

— Виждаш ли, злото винаги съдържа и семето на собственото си унищожение — заяви ангелът. — Това е изцяло отрицателно и затова съдържа своя провал дори и в миговете на привиден триумф. Без значение колко грандиозен, колко добре съставен, колко очевидно непогрешим е един зъл план, изначално присъщата му греховност по дефиниция ще се стовари върху неговите подбудители. Без значение колко успешен може да изглежда той през цялото време, най-накрая ще се провали сам. Ще се разбие в скалите на порока, ще потъне с главата надолу и ще изчезне без следа в морето на забравата.

Кроули се замисли над това.

— Тцъ — заключи най-накрая той. — Да ти кажа, дължеше се просто на средностатистическа некадърност. Хей…

Той подсвирна тихичко.

Покритият с чакъл двор пред имението беше претъпкан с коли, при това не бяха коли на монахини. По класа удряха в земята бентлито като стой, та гледай. Много от тях имаха в имената си „Джи Ти“ или „Турбо“ и антени за телефони на покривите. Почти никоя нямаше навършена и годинка.

Кроули го засърбяха ръцете. Азирафел лекуваше велосипеди и счупени кости; той пък копнееше да свие някое радио, да спихне някоя и друга гума — такива работи. Потисна сърбежа.

— Гледай, гледай — рече той. — По мое време монахините се блъскаха по четири накуп в „Морис травълър“.

— Така не може — рече Азирафел.

— Може би метохът е станал частен? — предположи Кроули.

— Или пък си объркал мястото.

— Мястото е точно това. Казвам ти. Хайде. Излязоха от колата. Трийсет секунди по-късно някой ги застреля и двамата. С невероятна точност.

* * *

Ако имаше едно нещо, в което Мери Ходжис, бивша Бъбрива, да си я бива, то беше в опитите да се подчинява на заповеди. Тя обичаше заповедите. Правеха света по-прост и ясен.

Онова, в което не я биваше обаче, бяха промените. Бърборанският орден наистина й харесваше. За първи път беше намерила приятели. За първи път си имаше собствена стая. Разбира се, знаеше, че орденът е замесен в неща, които, погледнати от специфична гледна точка, биха могли да бъдат смятани за лоши, но за трийсет години Мери Ходжис бе навъртяла сума ти житейски опит и нямаше илюзии относно това какво се налага да прави по-голямата част от човечеството, за да избута някак до другата седмица. Освен това храната беше добра и човек се срещаше с интересни хора.

Орденът — каквото беше останало от него — след пожара се беше преместил оттук. В края на краищата бе изпълнил единствената цел на съществуването си. Всички поеха по свой път.

Тя не си тръгна. Имението доста й харесваше, а и както казваше тя, все някой трябваше да остане, да се погрижи дали ще го ремонтират както трябва. Защото в днешно време на майстори да нямаш вяра — освен ако през цялото време не им висиш на главите, образно казано. Това означаваше да наруши обета си, но майката игуменка каза, че всичко било наред, нямало за какво да се притеснява, нарушаването на обета за черните калугерки си било в реда на нещата и след сто години, или по-скоро след единайсет години, така или иначе щяло да е все едно, та щом й доставя удоволсвие, ето й документите и адреса, на който да препраща пощата, освен ако не идва в дълги кафяви пликове с прозорчета отпред.

После с нея се случи нещо много странно. Останала сама в порутената сграда, докато работеше в една от малкото неповредени стаи и се караше с мъже с фасове, затъкнати зад ушите, омазани с вар панталони и джобни калкулатори от ония, дето ти излизат с различен отговор, ако пресмятаните суми са в използвани банкноти, тя откри нещо, което никога не бе подозирала, че съществува.

Под пластовете глупост и страст да угажда тя бе открила самата Мери Ходжис.

Тълкуването на оценките на строителите и изчисляването на данък върху луксозните стоки й се удаваше съвсем лесно. В библиотеката намери някои книги и разбра, че финансите са й интересни и не са сложни. Престана да чете ония женски списания, в които пишат за романтика и плетки, и започна да чете женските списания, в които пишат за оргазми. Но освен дето си отбеляза наум да получи такъв при сгоден случай, тя заряза въпросните списания, защото й се виждаха чисто и просто романтика и плетки в нова форма. Така че започна да чете ония списания, в които се говореше за сливания.

След много мислене си купи малък домашен компютър от един млад дилър в Нортън — на него му стана много весело и се държа снизходително. След изпълнен с усилен труд уикенд тя върна компютъра. Не, както си беше помислил продавачът, щом я видя отново да влиза в магазина, за да му монтират щепсел, а защото нямал копроцесор 387. Това той го разбираше — в края на краищата беше дилър и поназнайваше доста дълги думички, — но после от негова гледна точка разговорът пропадна в дупка. Мери Ходжис наизвади още списания. Повечето имаха някъде в заглавието си термина „РС“. В много от тях имаше статии и рецензии, които тя грижливо бе оградила с писалка.

Тя прочете за Новите жени. Никога не беше осъзнавала, че е Стара жена, но след като се позамисли, реши, че тези и тям подобните етикети са от един дол дренки с романтиката, плетките и оргазмите и че онова, което е наистина важно, е да бъдеш такъв, какъвто си, и то колкото можеш по-яко. Винаги бе имала склонност да се облича в бяло и черно. Оставаше й само да подкъси полите, да вдигне сантиметрите на токчетата и да зареже покривалото.

Един ден, прелиствайки някакво списание, тя научи, че из цялата страна съществувал неутолим глад за просторни сгради сред обширни землища, управлявани от хора, разбиращи нуждите на деловата общност. На другия ден излезе и поръча бланки на името на „Център за конференции и обучение по мениджмънт «Имението Тадфийлд»“, като прецени, че докато ги отпечатат, ще научи всичко, което трябва да се знае за управлението на подобни места.

Обявите излязоха следващата седмица.

Начинанието пожъна съкрушителен успех, защото съвсем в началото на новата си кариера като Самата себе си Мери Ходжис научи, че обучението по мениджмънт не означава задължително да настаниш хората пред някакви калпави диапроектори. В днешно време фирмите очакваха доста повече.

И тя им го осигуряваше.

* * *

Кроули се свлече надолу, опрял гръб в една статуя. Азирафел вече се беше катурнал назад в един рододендронов храст. Тъмно петно се разливаше по дрехата на ангела.

Това бе нелепо. Последното нещо, което му трябваше на Кроули в момента, беше да го убиват. Щеше да му се наложи да дава цял куп обяснения. Новите тела не ги раздаваха току-така; не мирясваха, докато не разберат какво си направил със старото. Все едно да се опитваш да изврънкаш химикалка от някой крайно злонравен канцеларски отдел.

Той огледа невярващо ръката си.

За демоните е необходимост да могат да виждат в тъмното. И той виждаше, че ръката му е жълта. Кървеше в жълто.

Близна плахо пръст.

После пропълзя към Азирафел и огледа ризата на ангела. Ако петното върху нея беше кръв, то нещо в биологията се беше объркало яката.

— Ох, как ме прободе — изпъшка падналият ангел. — Право под ребрата ме уцели.

— Да, но ти обикновено в синьо ли кървиш? — попита го Кроули.

Очите на Азирафел се отвориха. Десницата му опипа гърдите. Той се надигна. И си проведе същия груб съдебномедицински преглед като Кроули.

— Боя? — възкликна той. Кроули кимна.

— Тия на какво си играят? — зачуди се Азирафел.

— Не знам — отвърна Кроули, — но според мен играта им се нарича „тъпи педеруги“ — тонът му предполагаше, че тая игричка и той я може. По-добре при това.

Беше игра. Страхотно забавление падаше. Найджъл Томпкинс, заместник-директор (отдел „Покупки“), се промъкваше през шубраците, а в ума му трескаво се нижеше подборка от най-паметните сцени от по-свестните филми на Клинт Истууд. Като се сетеше само колко беше убеден, че курсът по мениджмънт щял да бъде голяма скука…

Лекция имаше, но тя беше за пушките, които стрелят с боя, и за всички онези работи, които никога не бива да правиш с тях. Томпкинс гледаше своите свежи, млади съперници от курса — всички до един си мислеха как ще ги направят всичките онези работи при най-малкия шанс след това да минат метър. Щом ти казват, че бизнесът е джунгла, и после ти тикват пушка в ръката, за Томпкинс беше повече от ясно, че не очакват от тебе просто да се целиш в ризата; ставаше дума за това да окачиш главата на шефа над камината.

Както и да е, вървеше слух, че някой си там, в „Обединените консолидирани“, страшно увеличил перспективите си за повишение чрез анонимно прилагане на високоскоростно пълнене с боя на ухото на непосредствения си началник. Това накарало последния да се оплаква от слабо пищене в ушите по време на важните събрания и най-накрая го сменили по здравословни причини.

И ето ги колегите му от курса — банда сперматозоиди, да сменим метафората, устремени напред със съзнанието, че може да съществува само и единствено един Председател на „Индъстриъл холдингс Пи Ел Си“ и че до този пост най-вероятно ще се докопа най-големият никаквец.

Разбира се, някакво момиче от „Личен състав“, стиснало папка в ръце, им беше обяснило, че тия курсове били само за създаване на ръководен потенциал, групово сътрудничество, инициатива и тъй нататък. Курсистите се опитваха да не се поглеждат един друг в очите.

Засега всичко вървеше съвсем добре. Гребането с кану в разпенени води се бе погрижило за Джонстън (пукнато тъпанче), а планинското катерене в Уелс беше очистило Уитакър (разтягане на чатала).

Томпкинс пъхна ново топче с боя в пистолета и си замърмори под носа бизнесмантри: „Прави го на Другите, преди да Са ти Го Направили. Убий или Умри. Или Сери, или Се Измитай от Кухнята. Оцелява Най-Силният. Ще Видиш Ти.“

Той пропълзя малко по-близо до фигурите край статуите. Не изглеждаше да са го забелязали.

Когато наличното прикритие свърши, той си пое дълбоко дъх и скочи на крака.

— Хайде, вагинални душове такива, на ви… о-нееееееее… Там, където преди малко се намираше едната от фигурите, сега имаше нещо ужасно. Той припадна. Кроули си възстанови любимата форма.

— Мразя да ми се налага да го правя — измърмори той. — Все се притеснявам, че после ще забравя как да се преобразувам обратно. Може и да си повредя хубавия костюм.

— Според мен с тия личинки малко попрехвърли мярата — изкоментира Азирафел, но без особена злоба. Ангелите бяха длъжни да поддържат определен морален стандарт и затова за разлика от Кроули той предпочиташе да купува дрехите си, а не да си пожелава да възникнат от суровата небесна твърд. А ризата си беше доста скъпичка.

— Искам да кажа, погледни само — оплака се той. — Никога няма да успея да излича петното.

— Изчисти го с чудо — предложи Кроули, докато оглеждаше шубрака за други курсисти по мениджмънт.

— Да, обаче нали винаги ще знам, че там е имало петно. Знаеш как е. Искам да кажа, дълбоко в себе си ще знам — поясни ангелът. Подбра пистолета и започна да го върти в ръце. — Никога не съм виждал такъв.

Нещо изсвистя и статуята до тях загуби едното си ухо.

— Да се махаме оттук — подкани го Кроули. — Този не е бил сам.

— Много особен пистолет, да знаеш. Много странен.

— Мислех си, че вашите не одобряват пистолетите — рече Кроули. Той пое пистолета от пухкавата ръчица на ангела и огледа късото дуло.

— Съвременното мислене ги толерира — поясни Азирафел. — Те придават тежест на моралните аргументи. В нужните ръце, разбира се.

— Ами? — Кроули плъзна ръка по метала. — Значи всичко е наред. Хайде.

Той пусна пистолета върху простряното тяло на Томпкинс и закрачи през влажната ливада.

Входната врата на Имението не беше заключена. Двамцата влязоха вътре, без никой да им обърне внимание. Някакви закръглени младежи в армейски униформи, оплескани с боя, пиеха какао от чаени чаши в някогашната трапезария на сестрите. Един-двама им помахаха бодро.

Сега единият край на коридора се заемаше от нещо като хотелска рецепция. Имаше спокоен, компетентен вид. Азирафел погледна подпряното на алуминиев статив табло до него.

Малки пластмасови букви, забодени в черната тъкан, изписваха думите: „20–21 август: Курс по инициативна битка, «Юнайтед холдингс Пи Ел Си»“.

Междувременно Кроули бе взел от бюрото една брошура. В нея имаше лъскави снимки на Имението; специално се наблягаше на джакузи-ваните и покрития отоплен плувен басейн, а отзад имаше от ония карти, които центровете за конференции винаги прилагат и които чрез внимателни промени в мащаба ви внушават, че дотам се стига лесно по която щеш магистрала в страната, като внимателно пропускат лабиринта от селски пътища, който всъщност обгражда въпросния център отвсякъде.

— Сбъркали сме мястото ли? — попита Азирафел.

— Не.

— Значи сме сбъркали времето.

— Да — Кроули прелисти брошурата с надеждата да намери нещо, което да му подскаже какво е станало. Може би тяхната надежда Бърборанският орден все още да е тук беше твърде пресилена. В края на краищата монахините си бяха свършили работата. Той тихичко изсъска. Вероятно сестрите се бяха забили в най-тъмните дебри на Америка или кой го знай къде да обръщат християните в тяхната вяра. Но въпреки това продължи да чете. Понякога в тези брошури фигурираше и малка историческа справка, защото компаниите, които наемаха такива места за уикенда за провеждане на Интерактивен анализ на личния състав или Конференция по стратегическа пазарна динамика обичаха усещането, че интерактивират стратегически в същата онази сграда — плюс-минус две-три престроявания до основи, някоя и друга гражданска война и два големи пожара, — която някакъв си там финансист от елизабетинско време бил дарил за чумна болница.

Не че точно очакваше да попадне на изречение като „допреди единайсет години Имението е било метох, принадлежащ на сатанински орден на монахини, които, да ви кажем, не се справяха най-добре със задачката“, но знае ли човек.

Пълен мъж, облечен в пустинна камуфлажка и с пластмасова чашка с кафе в ръка, се приближи до тях.

— Кой бие? — попита той дружески. — Да знаете младият Евансън от Планирането как ме нацели в лакътя!

— Всички ще загубим — отвърна разсеяно Кроули. Откъм полето затрещяха изстрели. Не плющенето и свистенето на топчета с боя, а оглушителната пукотевица на парченца олово с аеродинамична форма, движещи се изключително бързо.

Последва ответен залп.

Излишните воини се спогледаха. Нов залп потроши грозноватия викториански витраж до вратата и набоцка редичка от дупки в хоросана току до главата на Кроули.

Азирафел се вкопчи в лакътя му.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна той.

Кроули пусна змийска усмивка.

* * *

Найджъл Томпкинс дойде в съзнание с леко главоболие и поразбълничкана краткосрочна памет. Не знаеше, че човешкият мозък при сблъсък с гледка, твърде ужасна за съзерцаване, е забележително добър в покриването й с кора от принудителна забрава. Така че приписа всичко на топче боя, което го е уцелило в главата.

Усещаше смътно, че пистолетът му като че е по-тежичък, но в леката си замаяност не осъзна защо чак докато не се прицели в курсиста Норман Уедърд от Вътрешна ревизия и натисна спусъка.

* * *

— Не разбирам защо си толкова шокиран — недоумяваше Кроули. — Той искаше истински пистолет. Всичките желания в ума му бяха все за истински пистолет.

— Но ти го пусна да се разпищоли срещу всички онези незащитени хора! — възрази Азирафел.

— О, не — отвърна Кроули. — Не точно. Всичко си е честно и почтено.

* * *

Контингентът от „Финансово планиране“ лежеше проснат по лице в някогашния ров, макар и да не им беше много забавно.

— Винаги съм твърдял, че на тия от „Покупките“ не може да се има доверие — заяви заместник-директорът по финансите. — Копелета гадни.

Един куршум просвистя и събори стената над него. Той припълзя припряно до групичката, скупчена около поваления Уедърд, и попита:

— Как е?

Заместник-началникът по надниците извърна към него изпито лице.

— Доста зле — отвърна той. — Куршумът е преминал почти през всичките. Аксес, Баркликард, Дайнърс — всичките.

— Едва златната „Америкън експрес“ го е спряла — додаде Уедърд.

Те съзерцаваха с ням ужас гледката на портфейл, натъпкан с кредитни карти, по средата с дупка от куршум, който замалко не го бе пронизал целия.

— И защо? — попита чиновник от надниците. Началникът на „Вътрешни ревизии“ отвори уста да каже нещо разумно, ала не каза нищо. Всеки си има слабо място и току-що го бяха пернали здравата по неговото такова. Двайсет години в професията. Искаше да стане дизайнер на шрифтове, но съветникът по кариерата не беше и чувал за такова нещо. Двайсет години двойни проверки на формуляр БФ-18. Двайсет години цъкане с проклетия джобен калкулатор, когато дори й онези от „Планиране“ имаха компютри. А сега по причини неизвестни, но вероятно свързани с реорганизацията и с желанието да си спестят всичките разходи по ранното пенсиониране го стреляха с оловни куршуми.

В главата му настъпваха пълчищата на параноята.

Той погледна собствения си пистолет. През мъглите от гняв и смут забеляза, че беше по-голям и по-черен, отколкото когато му го връчиха. И по-тежичък също.

Той се прицели в един близък храст. Куршумената струя го разпердушини за секунди пред очите му.

О, значи такава била тяхната игра. Е, все някой трябваше да победи.

Той погледна хората си.

— Добре, момчета — рече той, — да им видим сметката на ония гадове!

* * *

— Така както аз го виждам — рече Кроули, — никой не е задължен да натиска спусъка.

Той пусна на Азирафел лъчезарна, чувствителна усмивка.

— Хайде — подкани го той. — Да поогледаме, докато всички са заети.

* * *

Куршумите свистяха в нощта.

Джонатан Паркър, от отдел „Покупки“, пълзеше през храстите и не щеш ли, един храст го стисна за врата.

Найджъл Томпкинс изплю китка рододендронови листа.

— Там долу цари законът на компанията — изсъска той с покрито със спечена кал лице, — но тук съм само аз…

* * *

— Подличък номер си беше — заяви Азирафел, докато обикаляха празните коридори.

— Че какво толкова съм направил? Какво? — Кроули блъскаше напосоки разни врати.

— Там навън хората се стрелят!

— Е, ами те това искаха, нали така? Самички си го направиха. Тъкмо това е истинското им желание. Аз само им помогнах. Мисли си за ставащото като за вселената в миниатюра. Свободна воля за всички. Божествена непогрешимост, нали така?

Азирафел го изгледа на кръв.

— Ох, добре де — изпъшка нещастно Кроули. — Всъщност никой няма да бъде убит. Всички по чудо ще избегнат смъртта. Щото иначе никак няма да е забавно.

Азирафел си отдъхна.

— Знаеш ли, Кроули — усмихна се той, — винаги съм бил убеден, че дълбоко в себе си ти всъщност си много…

— Добре де, добре де — прекъсна го троснато Кроули. — Вземи сега, та го раздрънкай на целия свят, а?

* * *

Не след дълго започнаха да възникват халтави съюзи. Повечето финансови отдели откриха, че ги свързват общи интереси, уредиха разногласията помежду си и се съюзиха срещу „Планирането“.

Когато пристигна първата полицейска кола, шестнайсет куршума, идващи от най-разнообразни посоки, се забиха в бронята й, преди да сколаса да преполови алеята. Още два съсипаха антената, но вече беше твърде, твърде късно.

* * *

Мери Ходжис тъкмо затваряше телефона, когато Кроули отвори вратата на офиса й.

— Сигурно са терористи — рече сопнато тя — или бракониери. — После огледа двамата мъже. — Вие сте полицаите, нали?

Кроули забеляза как очите й започнаха да се изцъклят. Като всички демони той имаше добра памет за физиономии, дори и при десет изминали години, липса на монашеско покривало и добавката на свиреп слой грим. Щракна с пръсти. Тя се отпусна обратно в стола, а лицето й се превърна в безизразна, дружелюбна маска.

— Нямаше нужда — рече Азирафел.

— Доб… — Кроули погледна часовника си. — Добро утро, госпожо — произнесе той с напевен глас. — Ние сме просто двойка свръхестествени същества и само се чудехме дали не бихте ни помогнали, като ни посочите местонахождението на прословутия Син на сатаната. — Той се усмихна студено на ангела. — Да я събудя, казваш? Тогава ти ще й го кажеш това.

— Е… щом ще е така… — отвърна бавно ангелът.

— Понякога старият начин си е най-добър — заяви Кроули и се обърна към изпадналата в несвяст жена.

— Били ли сте монахиня преди единайсет години? — попита той.

— Да — отвърна Мери.

— Ето на! — рече Кроули на Азирафел. — Видя ли? Знаех си, че не съм сбъркал.

— Дяволски късмет — промърмори ангелът.

— Тогава името ви беше сестра Приказлива. Или нещо подобно.

— Бъбрива — поправи го с глух глас Мери Ходжис.

— А спомняте ли си инцидент, свързан с размяната на новородени бебета? — попита Кроули.

Мери Ходжис се поколеба. Когато заговори, сякаш за пръв път от години се пробуждаха спомени, обрасли с дебела кора.

— Да — отвърна тя.

— Съществува ли някаква възможност при размяната нещо да се е объркало?

— Не знам.

Кроули се замисли.

— Трябва да сте имали архив — заяви той. — Архив винаги има. Всеки в днешно време води архив — той погледна гордо Азирафел. — Това беше едно от най-добрите ми хрумвания.

— О, да — потвърди Мери Ходжис.

— И къде е той? — попита благо Азирафел.

— Веднага след раждането избухна пожар. Кроули изпъшка и замята ръце във въздуха.

— Сигурно е бил Хастур — рече той. — В стила му е. Как да им имаш вяра на тия? Бас ловя, че си е мислил, че постъпва много умно.

— Спомняте ли си някакви подробности за другото дете? — попита Азирафел.

— Да.

— Моля ви, кажете ми ги.

— Имаше мънички хубавки пръстенца сладки.

— О.

— И беше такова сладурче — мечтателно продължи Мери Ходжис.

Навън се разнесе вой на сирена, рязко прекъснат от уцелилия я куршум.

Азирафел сръчка Кроули.

— Давай по-бързо — подкани го той. — Всеки момент ще затънем до колене в полиция и аз, разбира се, ще бъда морално задължен да им помагам при разпита. — Той се позамисли. — Може би тя ще успее да се сети дали и други жени са раждали същата нощ и…

Тичащи крака затопуркаха на долния етаж.

— Спри ги! — възкликна Кроули. — Трябва ни още време!

— Още някое чудо и Там Горе наистина вече ще почнат да ни забелязват — опъна се Азирафел. — Ако много ти се иска Гавраил или някой друг да се зачуди как така четирийсет полицаи изведнъж са заспали…

— Добре — съгласи се Кроули. — Дотук сме. Толкова. Струваше си да опитаме. Да се махаме.

— След трийсет секунди ще се събудиш — рече Азирафел на бившата монахиня, изпаднала в транс — и ще си сънувала прекрасен сън за онова, което най-много обичаш и…

— Да, да, хубаво де — въздъхна Кроули. — Може ли вече да тръгваме?

* * *

Никой не ги забеляза как се измъкват. Полицаите бяха твърде заети с вкарването в сградата на четирийсет опиянени от адреналин и пощурели за битка курсисти по мениджмънт. Три полицейски микробуса бяха изорали дири в ливадата. Азирафел успя да накара Кроули да удари едно рамо на първата линейка, но после бентлито изсвистя в нощта. Зад гърба им лятната къща и белведерът вече пламтяха.

— Зарязахме горката женица в ужасно положение — рече ангелът.

— Мислиш ли? — Кроули се опита да сгази един таралеж и не уцели. — Заявките ще й се удвоят, помни ми думата. Стига да си изиграе картите както трябва и се оправи с писмените откази и със закона. Инициативно обучение с истинско оръжие? На опашка ще се редят.

— Защо си толкова циничен?

— Казах ти вече. Професия.

Известно време пътуваха в мълчание. После Азирафел се обади:

— Редно е да мислим, че все някак ще се издаде, нали? Да смятаме, че можем по някакъв начин да го разпознаем.

— Няма да се издаде. Не и на нас. Защитен камуфлаж. Без изобщо да го подозира, неговата власт ще го крие от всякакви нахални окултни сили.

— Окултни сили ли?

— Ние с тебе — поясни Кроули.

— Аз не съм окултен — възрази Азирафел. — Ангелите не са окултни. Те са неземни.

— Както ще да е — сопна му се Кроули, твърде уморен за спорове.

— Има ли някакъв друг начин да го намерим? Кроули вдигна рамене.

— Откъде да знам? Според теб какъв опит имам аз с тия работи? Армагедон идва само веднъж, нали знаеш. Не те пускат да се пробваш, докато се научиш.

Ангелът се загледа в нижещите се покрай тях плетища.

— Като че ли всичко е спокойно — рече той. — Според теб онова наистина ли ще се случи?

— Е, термоядреното унищожение открай време е много популярно. Макар да ми се налага да призная, че големите клечки в момента се държат изключително любезно един с друг.

— Удар на астероид? — предположи Азирафел. — Доколкото разбирам, напоследък е страшно на мода. Ще падне в Индийския океан, ще се надигнат едни ми ти огромни облаци прах и изпарения и сбогом прощавайте, висши форми на живот всичките до една.

— Леле — възкликна Кроули и се погрижи да увеличи скоростта над допустимата. И най-малката дреболия помагаше.

— Дори и мисълта за това е непоносима — додаде мрачно Азирафел.

— Всички висши форми на живот — покосени, просто ей така.

— Ужас.

— И нищо, ама нищичко освен прах и фундаменталисти.

— Пфу, че гадост!

— Извинявай. Не можах да се сдържа. Те се втренчиха в пътя.

— Може би някакви терористи… — поде Азирафел.

— Няма да са от нашите — рече Кроули.

— От нашите ще са — съгласи се Азирафел. — Макар че те, нашите, са борци за свобода, разбира се.

— Виж какво ще ти кажа — рече Кроули, докато гумите му димяха по околовръстното край Тадфийлд, — време е да свалим картите. Аз ще ти кажа кои са нашите, ако ти ми издадеш вашите.

— Добре. Ти си пръв.

— О, не, първо ти.

— Но ти си демон.

— Да, но демон, който си държи на думата, надявам се.

Азирафел изреди петима политически лидери. Кроули — шестима. Три имена фигурираха и в двата списъка.

— Виждаш ли? — възкликна Кроули. — Както винаги съм казвал: големи хитреци са това човеците. Не бива да им имаш грам вяра.

— Но според мен никой от нашите не крои големи планове — рече Азирафел. — Просто дребни теро… политически протестни актове — поправи се той.

— А — обади се жално Кроули. — Искаш да кажеш, никакви такива евтини масови кланета? Само персонално обслужване, всеки куршум — изстрелян индивидуално от сръчни майстори?

Азирафел не откликна.

— И сега какво ще правим?

— Ще се опитаме да поспим.

— Ти нямаш нужда от сън. Аз нямам нужда от сън. Злото никога не спи. Добродетелта вечно бди.

— Злото изобщо — може би. Но тази тук специфична частичка от него е добила навика чат-пат да си подремва.

Той се загледа в светлината на фаровете. Съвсем скоро щеше да дойде такова време, че за спане и дума нямаше да може да става. Когато долу откриеха, че лично той е изгубил дирите на Антихриста, сигурно щяха да изровят всичките ония доклади, дето ги беше писал за Испанската инквизиция, и да изпробват докладваното върху него — първо едно по едно, а после всичкото наведнъж.

Той се порови из жабката, напипа напосоки някаква касета и я пъхна в касетофона. Малко музика би…

„…Вееелзевул — дявол той за мен е отредииил, иииил…“

— И за мен — измърмори Кроули. За миг лицето му стана безизразно. После демонът нададе сподавен писък и рязко врътна копчето за включване и изключване.

— Разбира се, може да успеем да хванем някой човек да ни го намери — рече замислено Азирафел.

— Какво? — попита разсеяно Кроули.

— Човеците ги бива в намирането на други човеци. От хиляди години се занимават с това. А детето е човек. И същевременно… нали знаеш. За нас той ще е скрит, но други човеци биха могли да… ами може би да го усетят. Или да забележат разни неща, за които не бихме се сетили изобщо.

— Няма да стане. Той е Антихрист! Той притежава… ами един вид автоматична защита, нали така? Макар и да не го знае. Тя няма да позволи на хората дори да го заподозрат. Още не. Не и докато всичко не е готово. Подозренията ще се плъзгат по него като… по каквото там се плъзга водата — довърши той неубедително.

— Някакви по-добри идеи да имаш? Една-едничка по-добра идея да имаш? — попита Азирафел.

— Нямам.

— Добре тогава. Току-виж пък станало. Не ми казвай, че си нямате някакъв челен отряд, който би могъл да използваш. Аз знам, че ние имаме такъв. Да видим дали няма да уловят дирята.

— Какво биха могли да направят те, дето ние не го можем?

— Ами като начало няма да карат хората да се стрелят, няма да хипнотизират почтени жени, няма да…

— Добре. Добре. Но това в Ада няма никакъв шанс. Повярвай ми, знам. Ала не мога да се сетя за нищо по-добро.

Кроули свърна по магистралата и подкара към Лондон.

— Аз разполагам с… с определена мрежа от агенти — обади се след малко Азирафел. — Из цялата страна. Дисциплинирана войска. Мога да им възложа издирване.

— Аз… ъ-ъ… такова, също разполагам с нещо подобно — призна си Кроули. — Знаеш как е — не се знае кога могат да ти дойдат добре…

— По-добре да ги предупредим. Мислиш ли, че ще склонят да работят заедно?

Кроули поклати глава.

— Според мен идеята никак не е добра — рече той. — Те не са особено обиграни, политически казано.

— Тогава нека всеки да се свърже със своите и да види какво могат да направят.

— Предполагам, че си струва да се опита — рече Кроули. — Не че нямам сума ти друга работа за вършене, Господ да ми е свидетел.

Челото му се набърчи за миг, а после шляпна тържествуващо по кормилото.

— Патка! — извика той.

— Какво?

— Патката е онова, по което се плъзга водата!

Азирафел си пое дълбоко дъх.

— Моля те, просто си карай — рече той уморено. Пристигнаха призори — касетофонът свиреше „Меса в си минор“ от Й. С. Бах със солист Фр. Мъркюри.

Кроули обичаше града рано сутрин. По това време беше населен предимно от хора, които си имат работа за вършене и истински причини да се намират там, противно на ненужните милиони, които се домъкваха след осем вечерта. Улиците бяха що-годе тихи и спокойни. Тясната уличка пред книжарничката на Азирафел беше маркирана с двойни жълти линии „паркирането забранено“, но щом бентлито спря до бордюра, те послушно се разстъпиха.

— Е, добре — рече демонът, докато Азирафел си прибираше сакото от задната седалка. — Ще държим връзка, нали?

— Какво е това? — попита Азирафел. Държеше в ръце кафяв правоъгълник.

Кроули присви очи и го огледа.

— Книга? — възкликна той. — Не е моя. Азирафел запрелиства пожълтелите страници. В подсъзнанието му зазвъняха тихи библиофилски звънчета.

— Сигурно принадлежи на онази млада дама — произнесе той бавно. — Трябваше да й вземем адреса.

— Виж, и без това си имам достатъчно неприятности. Не искам да се разчува, че ходя по хората да им връщам имуществото — рече Кроули.

Азирафел обърна на заглавната страница. Май беше добре, че Кроули не можа да му види физиономията.

— Предполагам, че спокойно можеш да я изпратиш в тамошната поща — рече Кроули. — Ако наистина смяташ, че си длъжен. Пиши за получател „оная лудата с колелото“. Никога не се доверявай на жена, която кръщава със смешни имена превозните средства…

— Да, да, разбира се — рече ангелът. Той бръкна за ключовете си, изтърва ги на тротоара, вдигна ги, пак ги изтърва и се юрна към вратата на магазинчето.

— Значи ще държим връзка? — извика подире му Кроули.

Азирафел се сепна, както превърташе ключа.

— Какво? — рече той. — О, да. Добре. Много хубаво — и затръшна вратата.

— Ха така — смънка Кроули и изведнъж се почувства много самотен.

* * *

Фенерчето осветяваше пътеките с трепкаща светлина.

Проблемът да намериш книга с кафяви корици сред кафяви листа и кафява вода на дъното на канавка, изкопана в кафявата пръст на кафявата… ъ-ъ… тъй де, сивкавата светлина на зората, беше в това, че не можеш да я намериш.

Там я нямаше.

Анатема опита всички методи на издирване, за които се сети. Методичното разделяне на земята. Ръчкането напосоки из крайпътната папрат. Нехайното промъкване към същата тази папрат и поглеждане с бялото на окото. Опита дори и онзи, за който романтичната й нагласа настояваше, че ще сработи, а именно театрално да се предаде, да седне и да остави погледа си най-естествено да падне върху парче земя и точно там, стига тя да се намираше в някое прилично повествование, щеше да бъде книгата.

Но не беше.

Което означаваше, както тя се страхуваше от самото начало, че книгата вероятно се намира на задната седалка на колата, собственост на двама сговорчиви поправячи на велосипеди.

Усещаше как поколения наследници на Агнес Нътър й се присмиват.

Дори и ако онези двамата бяха достатъчно честни, че да пожелаят да я върнат, те едва ли биха си направили труда да търсят къща, която са мернали едва-едва в тъмното.

Единствената надежда беше да нямат понятие с какво са се сдобили.

Азирафел, също като мнозина търговци в Сохо, специализирани в търсене на труднонамираеми книги за тънкия познавач, си имаше задна стаичка, но онова, което имаше вътре, беше далеч по-поверително от онова, с което обикновено е пълна специалната чанта за Клиента, който знае какво иска.

Той особено се гордееше с книгите си с предсказания.

Първи издания предимно.

Имаше Ричард Никсън^[2] и Марта Циганката, и Игнасиус Сибила, и стария Отуел Бинс. Нострадамус му бе написал „На моятъ старъ приятелъ Азерафелъ съ най-добри пожелания“; Майка Шиптън бе разляла питие върху неговата бройка, а в шкафчето с климатик в единия ъгъл се намираше оригиналният свитък с разкривения почерк на свети Йоан Богослов от Патмос, чието „Откровение“ беше бестселърът на всички времена. Азирафел го смяташе за готин тип, макар и да си падаше твърде голям любител на разни странни гъби.

Онова, което неговата колекция не притежаваше, беше копие от „Правите и акуратни пророчества на Агнес Нътър“; Азирафел влезе в стаята, държейки книгата в ръце така, както страстен филателист би държал „син Мавриций“, цъфнал ненадейно на картичка, пратена от леля му.

Никога досега не беше виждал копие от тази книга, но беше чувал за нея. Всички в занаята, като се вземе предвид, че това е един тясно специализиран занаят — ще рече около дузина души, — бяха чували за нея. Съществуването й беше нещо като вакуум, около който вече стотици години кръжаха на орбита всевъзможни странни истории. Азирафел осъзна, че не е сигурен дали може да се кръжи на орбита около вакуум, но не му пукаше; пред „Правите и акуратни пророчества“ дневниците на Хитлер изглеждаха като… ами като пълен фалшификат.

Ръцете му почти бяха престанали да треперят, когато я положи на една пейка, извади чифт хирургически гумени ръкавици и благоговейно я разтвори. Азирафел беше ангел, но обожаваше също и книгите.

На заглавната страница беше изписано:

Правите и акуратни предсказания на Агнесъ Нътърь

С малко по-дребен шрифт:

Исътинъската и Точъна Историа отъ Днешъно Време до Краiатъ на Съветъть

С малко по-едър шрифт:

Съдъръжя Мъного Наi-Разълични Чудеся и Поучениiа за Мудрите

С по-различен шрифт:

По-пълъна от всичъки досега пубъликувани

С по-дребен шрифт, но с главни букви:

отъносъно грядущтiте стъранъни времена

С малко отчаян курсив:

И Събитиiа съ Чудодеiъня Природа Отново с по-едър шрифт:

„Напомъня на Носътърадамусъ в най-доврата му форма“ Урсула Шиптънь

Пророчествата бяха номерирани и бяха повече от четири хиляди на брой.

— Стегни се, стегни се — смъмри се Азирафел. Отиде в малката кухничка, свари си какао и на няколко пъти дълбоко си пое дъх.

После се върна и прочете напосоки някакво предсказание.

Четири минути по-късно какаото все така си стоеше непокътнато.

* * *

Червенокосата жена в ъгъла на хотелския бар беше най-преуспелият военен кореспондент в цял свят. Сега имаше паспорт на името на Кармин Зуигибър; пламнеше ли някъде война, и тя се озоваваше там.

Е, повече или по-малко.

Всъщност тя ходеше там, където нямаше война. Там, където имаше война, вече беше ходила.

Не беше много известна, освен където трябваше. Съберете дузина военни кореспонденти в бара на някое летище и разговорът също като стрелката на компас, насочваща се към севера, ще се завърти към Мърчинсън от „Ню Йорк таймс“ през Ван Хорн от „Нюзуик“ до Анфорд от Ай Ти Ен Нюз. Военните Кореспонденти на военните кореспонденти.

Но когато Мърчинсън, Ван Хорн и Анфорд се натъкнеха един на друг в някоя окаяна ламаринена барака в Бейрут, Афганистан или Судан, след като всеки изкажеше възхищенията си от раните на другия и гаврътнеха по няколко чашки, те започваха да си разказват благоговейно анекдоти за „Рижата“ Зуигибър от „Нешънъл уърлд уикли“.

— Тоя тъп парцал — казваше Мърчинсън. — Тия, тяхната мамица, не знаят какво си имат, мамицата им.

Всъщност в „Нешънъл уърлд уикли“ бяха съвсем наясно какво си имат: Военен кореспондент. Обаче както си я имаха, не знаеха защо им е и какво да я правят.

Типичният брой на „Нешънъл уърлд уикли“ известяваше на света, че видели лицето на Исус върху „Биг Мак“, купен от някого си в Де Мойн, придружено с впечатленията на художник относно хлебчето; как наскоро Елвис Пресли бил забелязан да работи в закусвалня на „Бъргър Лорд“ в Де Мойн; как слушането на плочи на Елвис излекувало от рак домакиня от Де Мойн; как изобилието от върколаци, навъдило се в Средния запад, било потомство на благородни жени пионерки, изнасилени от Големия крак; и че през 1976-а Елвис бил отвлечен от извънземни, защото бил твърде добър за този свят^[3].

Това беше то „Нешънъл уърлд уикли“. Продаваха четири милиона броя на седмица и имаха нужда от военен кореспондент, колкото от ексклузивно интервю с генералния секретар на Обединените нации^[4].

Така че плащаха на рижата Зуигибър луди пари да обикаля и да търси войни и пренебрегваха издутите, зле напечатани на машина пликове, които тя от време на време им изпращаше от цялото земно кълбо, за да оправдае своите — доста разумни, обикновено — претенции към командировъчните.

И според тях си бяха прави, защото — от тяхна гледна точка — тя всъщност не беше добър военен кореспондент, макар и без съмнение да беше най-привлекателният военен кореспондент, което в „Нешънъл уърлд уикли“ означаваше много. В репортажите й вечно ставаше дума за някакви типове, които се стрелят, без истинско вникване в по-големите политически усложнения и още по-важно, без Хуманен интерес.

От време на време даваха някоя от статиите й на някой редактор да я пооправи. („Исус се явил на деветгодишния Мануел Гонсалес по време на решителна битка на Рио Конкорса и му казал да се прибира вкъщи, защото майка му се тревожи за него. «Зная, че беше Исус — казало храброто момченце, — защото изглеждаше досущ както, когато образът му се появи по чудо на кутията ми за сандвичи.»“)

През повечето време „Нешънъл уърлд уикли“ не й досаждаше и най-грижливо изхвърляше кореспонденциите й в кошчето за боклук.

Мърчинсън, Ван Хорн и Анфорт не ги беше грижа за всичко това. Знаеха само, че избухнеше ли някъде война, госпожица Зуигибър първа беше там. Практически преди войната да избухне.

— Как го постига? — питаха се невярващо те един друг. — Как, по дяволите, го прави? — А погледите им се срещаха и тихомълком си казваха: „Ако беше кола, щеше да е «Ферари». Тя е от жените, на които най подобава да бъдат красивите спътници на корумпиран генералисимо на някоя колабираща страна от Третия свят, а се мотае с такива като нас. Тъй че в случая късметлиите сме ние, нали така?“

Госпожица Зуигибър само се усмихваше и черпеше всички по още едно за сметка на „Нешънъл уърлд уикли“. И гледаше как около нея избухват схватки. И се усмихваше.

Излезе права. Журналистиката й прилягаше.

Покрай това от време на време всеки има нужда от почивка. Рижата Зуигибър беше на почивка за първи път от единайсет години насам. Намираше се на малък средиземноморски остров, който си вадеше хляба от туристическия занаят, и това само по себе си беше странно. Рижата приличаше на жена, която, ако отиде на почивка на остров, по-малък от Австралия, то ще е само защото са си дружки със собственика му. И ако само преди месец бяхте казали на когото и да било от тукашните, че се задава война, той щеше да ви се изсмее и да се опита да ви пробута плетена дамаджана за ракия или картина на залива, направена от мидички; така беше тогава.

А сега беше ето как.

Сега дълбоко религиозно-политическо разцепление по въпроса на коя точно от четирите малки държави на континента не принадлежаха беше разкъсало страната на три части, унищожило статуята на Дева Мария на градския площад и ликвидирало туристическия занаят.

Рижата Зуигибър седеше в бара на хотел „Паломар дел Сол“ и пиеше нещо, което минаваше за коктейл. В единия ъгъл свиреше изнурен пианист, а келнер с перука мъркаше в микрофона: Няаааааакога живяло МАЛКО БИЧЕ БЯЛО. Мноооооого то тъжало, че е МАЛКО БИЧЕ БЯЛО…

Един мъж се метна през прозореца — захапал в зъбите си нож. В едната си ръка стискаше автомат „Калашников“, а в другата — граната.

— Оббвяввм тоди хотеу дза преввдет од… — той млъкна. Извади ножа от устата си и започна отначало.

— Обявявам този хотел за превзет от името на протурската Фракция за освобождение!

Последните двама почиващи на острова изпълзяха изпод масата си. Рижата безгрижно извади мараскиновата черешка от питието си, вдигна я към алените си устни, бавно я засмука и я откъсна от дръжката по такъв начин, че неколцина от мъжете в стаята ги изби студена пот.

Пианистът се изправи, бръкна в пианото и измъкна оттам старинна полуавтоматична картечница.

— Този хотел вече е превзет от Прогръцката териториална бригада! — вресна той. — Едно погрешно движение, и ще те застрелям! И после бял ден няма да видиш!

На вратата нещо се размърда. Грамаден чернобрад индивид със златна усмивка и истинска пушка „Гейтлинг“ с антикварна стойност стоеше на прага, придружен от кохорта също така грамадни, макар и не толкова впечатляващо въоръжени мъже.

— Този стратегически важен хотел, от години символ на фашистки империалистически турско-гръцки подлизурски туристически занаят, вече е собственост на итало-малтийските борци за свобода! — избоботи той любезно. — А сега да избием всички до крак!

— Дрън-дрън! — сопна му се пианистът. — Стратегически важен, как ли пък не. Просто има изключително добре заредена винарска изба!

— Той е прав, Педро — обади се онзи с калашника. — Мойте тъкмо затова го искаха. Генерал Ернесто де Монтоя ми рече: таквоз, вика ми той, Фернандо, войната до събота ще свърши и момчетата ще искат да се повеселят. Я вземи се отбий в хотел „Паломар дел Сол“ и го обяви за плячка, става ли?

Брадатият почервеня.

— Много важен стратегически и още как, Фернандо Кианти! Аз начертал голяма карта на остров и той паднал се точно в средата, което го прави много даже важен стратегически, мамка негова, това мога да ти кажа.

— Ха! — възкликна Фернандо. — Още малко и ще кажеш, че щом къщата на Малкия Диего е с изглед към упадъчния капиталистически частен евин плаж, значи е стратегически важна!

Тъмночервен цвят заля лицето на пианиста.

— Нашите го завзеха сутринта — призна той.

Последва тишина.

В тишината се разнесе леко шумолене на коприна. Рижата беше отпуснала крака си на земята.

Адамовата ябълка на пианиста подскачаше нагоре-надолу.

— Е, този плаж е доста важен стратегически — успя да произнесе той, като се опитваше да не обръща внимание на жената на високото столче. — Искам да кажа, ако някой кацне там с подводница, то ще ти се иска да си някъде, откъдето се вижда всичко.

Тишина.

— Е, много по-важен е стратегически от този хотел във всеки случай — завърши той.

Педро се изкашля заплашително.

— Следващият, който каже нещо. Какво да е. Той мъртъв — и се ухили. Вдигна пушката си. — Така. А сега — всички на отсрещна стена.

Никой не помръдна. Вече не го слушаха. Слушаха приглушеното, нечленоразделно мърморене, което идеше от коридора зад него, тихо и монотонно.

Кохортата на входа взе да пристъпва от крак на крак. Сякаш полагаха всички възможни усилия да стоят непоклатимо, но неумолимо биваха изтиквани встрани от мърморенето, което бе започнало да придобива членоразделен облик.

— Ще прощавате, господа, ама каква вечер само, а? Три пъти го обиколих тоя остров, едвам го намерих това място, тука май си мислят, че това указателните табели никаква работа не вършат, а? И все пак най-накрая го намерих, четири пъти ми се наложи да спирам и да питам, накрая питах и в пощата, в пощата винаги знаят кое къде е, но се наложи да ми чертаят карта, е, все някак се добрах дотук…

Плъзгайки се бодро покрай мъжете с пушките, същинска щука във вир с пъстърви, се приближаваше дребен очилат мъж в синя униформа, понесъл дълъг, тънък, увит в кафява хартия пакет, завързан с канап. Единствената му отстъпка пред жегата бяха кафявите найлонови сандали без пръсти, макар зелените вълнени чорапи, върху които ги беше обул, да издаваха дълбокото му вродено недоверие към чуждоземния климат.

На главата му беше нахлупена островърха шапка с надпис „Интернешънъл експрес“, изписан с големи бели букви.

Беше невъоръжен, но никой не го докосна. Никой дори не насочи дуло към него. Просто го зяпаха.

Дребосъкът се огледа из стаята, взря се в лицата, а после отново погледна папката си; след това се запъти право към Рижата, която продължаваше да си седи на високото столче.

— Пратка за вас, госпожице — доложи той. Рижата пое пакета и започна да развързва канапа. Човекът от „Интернешънъл експрес“ се изкашля дискретно и поднесе на журналистката добре омачкана разписка за получаване и жълта пластмасова химикалка, прикрепена към папката с връзка.

— Трябва да се подпишете, госпожице. Ето тук. Напишете пълното си име ето тук с печатни букви и се подпишете там долу.

— Разбира се. — Рижата се подписа нечетливо, после написа името си. Името, което написа, не беше Кармин Зуигибър. Беше много по-кратко.

Мъжът й благодари любезно и тръгна да излиза, като си мърмореше: „Брей, че хубаво местенце си имате тука, господа, все се каня да дойда тука на почивка, извинете за безпокойството, ще прощавате, сър…“ И излезе от живота им също толкова бодро, както бе влязъл.

Рижата доотвори пакета. Хората се скупчиха наоколо, за да виждат по-добре. Вътре в пакета имаше голям меч.

Тя го огледа. Беше много прав меч, дълъг и остър; изглеждаше хем стар, хем неизползван; по него нямаше никакви орнаменти, нищо впечатляващо. Това не беше вълшебен меч, не беше мистично оръжие, притежаващо сила и мощ. Съвсем отявлено си беше меч, създаден да сече, кълца, реже, за предпочитане да убива, е, ако не успее, поне да осакатява невъзвратимо, безчет хора при това. Излъчваше смътна аура на омраза и заплаха.

Рижата стисна дръжката в десницата си с изящен маникюр и я вдигна на равнището на очите си. Острието проблясна.

— Доообре! — възкликна тя и слезе от високото столче. — Най-сетне.

Тя допи коктейла си, метна меча на рамо и огледа озадачените отряди, които вече я бяха заобиколили отвсякъде.

— Извинявайте, че ви зарязвам така, сладури — каза тя. — Щеше да ми е много приятно да поостана и да ви опозная по-добре.

Мъжете в стаята изведнъж осъзнаха, че хич не им се иска да я опознаят по-добре. Красотата й беше като тази на горския пожар: нещо, на което трябва да се възхищаваш от разстояние, но не и отблизо.

Тя вдигна меча и се усмихна — усмивката й беше като нож.

В стаята имаше известно количество пушки. Бавно, с треперене те се прицелиха в гърдите й, в гърба й, в главата й. Обкръжиха я напълно.

— Не мърдай! — гракна Педро.

Всички закимаха.

Рижата сви рамене. И пристъпи напред.

Всички пръсти натиснаха спусъците сякаш по своя собствена воля. Олово и миризма на кордит изпълниха въздуха. Чашата на Рижата се разби, както я държеше. Здравите огледала в стаята избухнаха в смъртоносни осколки. Част от тавана се срути.

А после всичко свърши.

Кармин Зуигибър се извърна и огледа труповете наоколо, сякаш нямаше ни най-малка представа как така са се появили там.

Облиза пръсналата по опакото на дланта й кръв — чужда — с ален, котешки език. После се усмихна.

И излезе от бара, а токчетата й тракаха по плочките като ударите на далечни чукове.

Двамата почиващи изпълзяха изпод масата и огледаха касапницата.

— Нямаше да стане така, ако бяхме заминали за Торемолинос, както обикновено — рече жално тя.

— Чужденци — въздъхна той. — Те просто не са като нас, Патриша.

— Значи решено. Следващата година заминаваме за Брайтън — заяви госпожа Трелпал, без изобщо да осъзнава важността на току-що случилото се.

То означаваше, че следваща година няма да има. Доста намаляваше шансовете да има и кой знае каква следваща седмица.