Агоп Мелконян
Убийство в Ню Бабилон (11) (Фантастична пародия)

6

Второто заседание започна с разпит на подсъдимия Йоасаф. Йоасаф разказа, че е роден отдавна, много преди разните ери, в семейство на благодетелни и благочестиви хора, затова природата — от благодарност — го дарила с ореол. Той, ореолът, не е намек за религиозност, а съвсем редовно природно образувание, каквито са всички останали органи на тялото, но резултат на дефект. Не, не е светец, но наличността на ореола го принудила да живее добродетелно, сиреч моралът му е резултат от биологичната конструкция. Останал съвсем отрано сирак, израснал в недоимък и лишения (тук една от съдебните заседателки се разплака), Йоасаф поема трудната съдба на друмника и ето вече много векове обикаля от град на град и събира философски учения — има, кажи-речи, хиляда и двеста на брой, които записва в бележници. Живее скромно и затворено, не е убивал дори насекомо, да не говорим за гръбначно, още повече бозайник.

— Трудно е — продължи Йоасаф, — с ореол е непоносимо трудно. Веднъж се реших да открадна. Просто влязох в магазина и задигнах два хляба — никой не ме спря на излизане. Реших, че не са ме забелязали, затова се върнах и взех още два. Пак тъй никой не ме спря. Направих го седем пъти — никой, нищо! Накрая касиерката ме спря: не се ли уморихте, свети отче, да ви помогна? Не се уморих, казвам, защото крада! Пък тя благо: кради, казва, кради, туй е знак божи. Какъв знак божи, креснах, аз хляб крада! Ти не крадеш, казва, ти си вземаш, пък детето ми е инвалид, горкичкото. Знак божи е. Как да й кажа, че не е знак божи, а дефект в хромозомите? Тук съдебната заседателка се разрида на глас.

— Лошо е — продължи Йоасаф, — когато душата се стреми към греха, а тялото трябва да е праведно.

— Излиза — рече Съдията, — че ти си скитащата съвест на света.

— Може би не съвсем — отвърна скромно Йоасаф, — а скитащата любов на света.

После минаха към обстоятелствата по делото. Йоасаф обясни, че двамата с Блез не са били на местопрестъплението, а ето на — точно те двамата са подсъдими. Фактите са си факти, отвърна Съдията, но нима едно престъпление е само факти? Къде тогава остават мотивите и моралът? Фактите са лесна работа, факти винаги могат да се намерят, въпросът е да се разбере какви и защо, както се вижда. Грешат онези, които въздигат в култ факта; една държавна институция винаги може да изкара на бял свят обилно количество факти. Йоасаф възрази: щом трябва да се вадят, значи не са факти; фактът е факт само когато фактически е факт. Съдията обаче обясни, че щом са извършили престъпление, то премахва необходимостта от факти; престъплението е доминанта, а фактите са подробности, още повече, когато става дума за толкова уважаван в обществото човек като Катон Марк Аврелиевич, пък и нали. Затова се питам, продължи Съдията, за какъв дявол са необходими факти, щом и без това ще бъдете осъдени, както вече беше разпоредено? Кмета, верен на импулсивната си природа, се развика, че типове като тия двамата не само вадят на бял свят факти, които не са за вадене, ами и обругават изборните фарсове, затова са монархисти, колаборационисти и антагонисти и трябва да си получат заслуженото.

Йоасаф зададе наивния въпрос: и за какво ще бъдем осъдени? Съдията обясни, че според извечните канони на юриспруденцията за осъден се смяташ едва когато съдът произнесе присъдата, но тъй като тя не е произнесена, още не се знае за какво точно, ала едва ли ще е нещо безобидно.

Тогава Йоасаф зададе втори наивен въпрос:

— А може ли да бъде осъден човек с ореол?

Настъпи объркване. Да, рече Съдията, въпросът е основателен, в закона няма съответен текст, което означава или не, или още повече да, само в краен случай или. Разплаканата съдебна заседателка отбеляза, че не би трябвало, тъй като това е знак божи, пък детето й е глухонямо, горкичкото. Съдията обърна внимание на незначителната подробност, че Йоасаф не е завършил медицина, няма документ за правоспособност, а голата святост не е аргумент, още повече че не става дума за знак божи, а за дефект в хромозомите, както е видно. Пък и Йоасаф е скитащата любов на света, а не логопед. После бе дадена думата на Обвинителя за въпрос. Обвинителя попита: не се ли замислихте, преди да предприемете тази фатална крачка? Тъй като Йоасаф не разбра за каква крачка става дума, обвинението заключи, че очевидно пред нас стоят закоравели престъпници, опитни в различните видове убийства, хора, загубили всичко човешко, дори човешкия си облик, тъй като отгоре завършват не как да е, а с ореол.

Тогава внезапно съдебната заседателка започна да крещи неистово: „Вижте! Вижте!“ Всички, разбира се, започнаха да се оглеждат и тъй като не забелязаха нищо особено, съдебната заседателка поясни:

— На рамото му е кацнало ангелче!

Пак настана суматоха. Катон Марк Аврелиевич доведе до знанието на всички, че разните ангели и дяволи са само митологични персонажи, следователно не би трябвало да летят. Диона допълни: още повече че са безполови. Омар запита: аз съм полов, защо тогава не мога да летя? Въпрос: а опитвал ли е? Омар започна енергично да размахва ръце, но нищо не се получи.

Съдията върна разговора към въпроса с ангелчето: може ли кацането на ангелчето да се смята като допълнение към наказателния кодекс, забраняващ осъждането на юридически лица с ореоли? Не би трябвало, тъй като самите ангелчета са извън закона и са лишени от граждански права — нямат право на глас, не могат да притежават недвижимо имущество и тъй нататък, което е нали. Затова съдът настоява Йоасаф и кацналото на рамото му ангелче да се оттеглят и на тяхно място да се изправи Блез Паскал, но, молим, сам, без никакви ангелчета по рамената, които могат да отклонят процеса от правилната му посока, затова естествено.

Блез също понечи да разкаже своя живот, но Съдията го прекъсна: за теб знаем толкова много, че дори няма нужда от допълнителни факти. Знаем например че не понасяш празности, затова може би не обичаш Кмета, макар да го прикриваш като вродено заболяване, за което имаш и медицинска бележка от доктор Хипократус, но това е друг въпрос. Знаем също, че обичаш да показваш на Кмета един точно фиксиран пръст, най-дългия от всички пръсти на ръката, което в повечето случаи е непочтено, колкото и трябва. Знаем също твоето твърдение, че човекът е мислеща тръстика, което низвергва хомо сапиенса до нивото на ботанически обект; че също си основател на сметачната техника, на градския транспорт, както и автор на безотговорни писания като „Писма до един провинциалист“ и цял том „Мисли“, което е вече много повече.

След този порой от обвинения Блез изгуби всякаква надежда. Той само допълни, че всичко това е вярно, но то не накърнява самочувствието му на човек, защото човекът стои над всичко, а над него е надеждата. И тук, сякаш за да направи положението си съвсем безнадеждно, той изрече някакво изречение от Хегел: величието и могъществото на човешкия дух са толкова големи, че той не може никога да ги надцени. Тук Кмета се развика, че типове като тия двамата не само надценяват духовете и се мислят за тръстики, но и показват пръсти на сметачната техника и градския транспорт, следователно са релативисти, талмудисти и нудисти и трябва да си получат заслуженото.

Отново бе дадена думата на Обвинителя за въпроси и той попита: не се ли замислихте, преди да предприемете тази фатална крачка? Блез отвърна, че човек крачи, без да се замисля, защото ходенето е мозъчен автоматизъм, от което обвинението заключи, че пред нас са закоравели престъпници, опитни в различните видове убийства и тъй нататък.

После се случи нещо съвсем неочаквано — ангелчето, което бе кацнало на рамото на Йоасаф и нежно пърхаше с крилца, заяви с безполов глас, че иска да се яви пред съда в ролята на обществен защитник. Съдията отказа по споменатата по-горе причина — ангелчетата не са юридически лица и са под всички възможни форми на запрещение. Ангелчето възрази, че има всякакви ангелчета, не трябва с лека ръка да се привеждат към най-малък общ знаменател, някои са специалисти, имат завършено светско образование и диплом за зрелост — то например било завършило далекосъобщителна техника. И за какъв дявол ви е тази техника? — попита Съдията. Обяснено му беше, че първо, не за дявол, а за ангел, защото дяволите са в друг сектор, и второ — как за какво, ами че аз съм ангел вестител! А може ли ангел вестител да не е завършил далекосъобщителна техника? Накратко, ангелчето настоява да прочете пред съда писмена защита, написана от Автора. След кратка консултация (абе дали един Автор може да е лице? Не са ли разните автори много безлични?) най-после ангелчета получи думата и започна да чете ангелогласно:

„Господа съдии и съдебни заседатели!

Колкото и да изглежда надуто и надменно, аз съм Автора. Аз съм написал тази история и само аз мога да нося последиците й. Не само срама и позора, след като тези страници бъдат публикувани, но и вината за произшествието на площад «Опосум» във вашия град.

Автора, господа, не живее от векове, не е мислител енциклопедист, няма ореол, затова няма да каже нищо в свое оправдание. Само едно: това не е бъдещето! Ако бъдещето е такова, няма смисъл от настояще.

Не, не искам да кажа, че бъдещето ще е толкова умно, сериозно и студено, колкото го описват писателите фантасти. Смехът, наивността и глупостта са безсмъртни! И след хиляда години ще ги има повече, отколкото трябва. Нека обаче има и повечко справедливост.

Искам да се извиня на своите герои, че не успях да им намеря що-годе динамичен сюжет и ги поизмъчих.

Поздравете бъдещето!

Автора“

Тук настана суматоха. Редника обяви, че един негов приятел тъй все искал да намери жени с бъдеще, но намерил всичко на всичко жена с минало, при това документирано. Диона от своя страна отбеляза, че на жените с минало не трябва да се гледа с пренебрежение, защото миналото е безсмъртен учител, както пише на страница първа на учебника по история. Що се отнася до документите, те също понякога заслужават доверие, но само ако не са исторически. Катон Марк Аврелиевич обяви пред всички, че според него доверието заслужава нашето доверие, а Блез допълни: иначе всички ще заприличаме на Тома Неверни. Йоасаф съобщи, че познавал един Тома, който не вярвал на нищо, дори на себе си, но в края на краищата умрял — дали пък не става дума за него? Може би, не е изключено да е умрял, щом не вярва. Съдията обяви, че смъртта е неизбежна и увенчава живота, смъртта е също ценност, както и животът, затова няма защо. Никой не попита защо няма защо, защото само Съдията има право да задава въпроси, но затова пък Кмета се развика, че типове като тия двамата не само са хора без минало, но и приличат на Тома Неверни, за когото пише на страница първа в учебника по история, и имат жени без настояще, следователно са паписти, калвинисти и далтонисти и трябва да си получат заслуженото.

Адвоката мигом се изправи:

— Различен е светът при всеки взор,

достойното за някого за други е позор.

Съдът се оттегли на кратко заседание с другарска закуска.

Йоасаф попита: дали съдът ще вземе предвид защитното слово на Автора? Едва ли, каза един от репортерите, защото писмото е писано преди векове, а този Автор не е от авторите, които ще ги четат векове наред — този е скоротечен. Да, съгласи се Блез, ама поне е достоен, извини се човекът, задето ни е омаскарил, добре го рече: искам да се извиня на своите герои. Омар допълни: и по-лошо сме виждали, пък и какви герои сме ние — дрисльовци. Едно време какви герои е имало! Диона заяви, че щом такива майстори на любовното изкуство като Овидий едва успяват да си пласират книгите, и то като ги пробутват в библиотека „Световна класика“, какво тогава да говорим за сукалчета като Автора, който едва прохожда в това изкуство. Катон Марк Аврелиевич се изправи и обяви гръмогласно, че според него лично стилът — това е човекът. Блез допълни, че думите на Катон са съвсем правилни, особено като се има предвид, че не са негови, и отбеляза, че всички жанрове са добри с изключение на скучните. Но, продължи той, тези думи пък не са мои, а на Волтер. Йоасаф разказа, че познавал един Волтер, който не само умрял от старост, но и откраднали тленните му останки. — Дали пък не става дума за него? Редника обяви, че един негов приятел тъй обикалял гробищата уж да краде тленни останки, пък всъщност задирял безутешните вдовици, при това с успех.

След няколко минути Съдията обяви тържествено:

— След като се запозна с всички обстоятелства по делото, съдът намери за виновни:

Първо — Блез Паскал за това, че обижда с пръсти длъжностни лица, че сравнява хората с растителния вид Фрагмитес комунис и пише книги с мисли. На основание член този и онзи, алинея втора, Блез Паскал се наказва с година и половина лишаване от свобода.

Второ — Йоасаф Друмника за това, че, използувайки светейшия си облик, живее добротелно, скита и събира философски учения, като се прави на странствуваща любов към човека. На основание съвсем друг член, без алинея, се наказва с публично гилотиниране на ореола.

Блез веднага се развика, че това си е жива подигравка; тъй де, в края на краищата той не е криминален, не е някакъв дребен джебчия, а обижда политически фигури, при това, като им показва среден пръст, следователно заслужава много по-тежко наказание, поне четири години, за всеобщо назидание, за урок на всички, особено като се има предвид, че виното в затвора е превъзходно. Накратко, Блез обяви, че ще обжалва решението пред по-горна инстанция, с молба присъдата му да бъде увеличена.

Йоасаф също се възползува от правото си на последна дума. Той просто попита:

— Как бе, хорица добри, ще живеете от днес нататък без последния човек с ореол?

Но въпросът му отекна глухо в празната, съвсем празна съдебна зала.

Час по-късно всички се събраха на градския площад, за да присъствуват на екзекуцията. Фанфаристи надуха медни тръби, загърмяха яростни барабани, после се показа величествената фигура на Екзекутора. Йоасаф стоеше покорно на високия подиум, облечен в своята винаги ослепително чиста роба. Ореолът му блестеше и хвърляше милион досадни слънчеви зайчета в очите на тълпата. До самия дръвник някак тъжно скучаеше избелялата от хилядолетията бохча, пълна с какви ли не философии за живота.

Ореолът блестеше високо над всички останали — като арка от неземни светлинни сияния. После за миг над него се появи друго сияние — ослепителното острие на брадвата.

Защото, уважаеми читателю, над сиянието на ореола винаги се появява сиянието на брадвата. Макар и за миг, но това е напълно достатъчно.

Сега Йоасаф е жалко смешен — не знае какво да прави с главата си, вече нищо не я увенчава със святост, само от двете страни на темето едва се показват белезникави пънчета като покълващи млади рогца. Той вече не е с ореол, той вече прилича на Рогатия. Или, което е същото — вече е като всички нас. Всички се разотидаха, над площад „Опосум“ в Ню Бабилон отново легна плътна тишина. По-късно съдебната заседателка разказваше, че видяла как отгоре се спуснало ангелчето, завършило далекосъобщителна техника, и отнесло на небето светостта на Йоасаф. Според други очевидци веднага след екзекуцията Йоасаф продал тетрадките с философски учения за стара хартия и поел към кръчмата на Диона да оползотвори разумно парите. Според трета версия Екзекутора прибрал ореола, залепил го с универсално лепило за главата и сега се показва с един пътуващ цирк като чудо на чудесата.

Но това вероятно са легенди. Сигурно е само едно: няколко века по-рано Автора стърчи самотно насред самотния таван и се пита:

— Дали вината не е в мен, че вече ще живеем без последния човек с ореол?

А космическото нищо отговаря на въпроса му с въпрос: може ли жив човек да е невинен?