Агоп Мелконян
Убийство в Ню Бабилон (8) (Фантастична пародия)

3

На сутринта пазачът дойде рано — избръснат, възторжен и приятно възбуден.

— Хайде, момчета, работа ни чака. Ще ви съдим. Йоасаф лениво отвори едното си око и пак го затвори.

— Вие вече сте знаменитости! Снощи ви съобщиха по холовизията.

Йоасаф прояви интерес дали са известили кой точно е убитият, беше му отговорено, че не са съобщили, тъй като е полицейска тайна и все още се издирва. Кой се издирва, убитият ли? Не се знае.

След това Йоасаф подхвана дългата и сложна процедура по сутрешния тоалет на ореола. Първо му се прави лек масаж за раздвижване на кръвта, задължително по посока на часовниковата стрелка. Следва обилно измиване, но то се оказа проблематично — мивката явно не бе предвидена за ореол, оказа се малка, а душът — нисък, ореолът непрекъснато се удряше в цедката. Наложи се да стоплят кофа с вода, а пазачът пое функциите на теляк. За некомпетентните читатели ще допълним, че ореолите се мият с лек тоалетен сапун, без биологично активни вещества, но с миризма на тамян — така им се придава оригиналния дъх на святост. Накрая идва операцията излъскване — парче гладко кадифе се потапя в смес от 90 процента ензимен пуцинг плюс 10 процента настойка от злато и се трие обратно на часовниковата стрелка (защо обратно, никой не знае, даже и Йоасаф).

През това време Блез праваше утринна физзарядка, в смисъл че се опита да събере нахвърляните по пода бутилки, но се сецна в пояса, затова обяви, че ще бяга. Пазачът го предупреди, че относно бягането са се разбрали, никакво бягане, защото, първо, ще ги хванат, а второто е още по-лошо, но Блез беше категоричен — трябва да се бяга за здраве. Йоасаф попита: няма място, къде ще бягаш? Това не е стадион, а килия. Накрая се уточниха, че е най-подходящо Блез да избяга от себе си, защото го мъчат угризения, махмурлук, жажда и главоболие. Пазачът му разреши да избяга от себе си, но без да се отдалечава прекалено много, защото, първо, ще го хванат, а второто е още по-лошо. Блез се съгласи да изтича до гузната си съвест и обратно, с което дискусиите завършиха.

Йоасаф попита с какво ще ги закарат до съдебната зала, но му бе обяснено, че изобщо не е ставало дума за зала; ще ги съдят на градския площад, пред очите на мирното гражданство за назидание, както е положено за всякакви рецидивисти. Йоасаф, изглежда, не разбра добре, защото рече, че досега му е рецидивирала само кистата на опашката, което пък Блез не разбра: значи ти освен ореол имаш и опашка? Опазил ме бог, рече Йоасаф, да имам опашка като Рогатия. Става дума за дермоидна киста в долния край на гръбначния стълб, където едно време се е намирала опашката. Кога едно време? Отдавна, преди да произлезем. Пазачът се намеси с въпроса: какво толкова важно са имали предвид маймуните, та са тръгнали да произлизат? Беше му отговорено: как какво, искали са да се трудят. Въпрос: а откъде са знаели, преди още да започнат, че трудът очовечава? Отговор: от учебниците. Пак въпрос: значи са произлезли само грамотните маймуни? Отговор: разбира се, неграмотните още скачат по дърветата, защото така им се пада. Пазачът рече, че ако питат него, щял да си остане неграмотен, защото трудът може да очовечава, но пък изморява и изпотява, а къде по-приятно е да си скачаш по дърветата и да ядеш банани.

Блез върна разговора назад: а кой все пак е премахнал опашките и защо? Ако става дума защо — защото пречат на труда; управляваш например звездолет, а опашката ти се пречка между бутоните — не става. Но ако става дума кой, Йоасаф не знае нищо по въпроса, сигурно някой първобитен. Тогава Блез зададе основателния въпрос: и значи сега твоята опашка се напъва отново да излезе? Ъхъ. А откъде ще намериш първобитен?

Пазачът разви теорията, че първобитни ще се намерят, но сегашните първобитни не са толкова първобитни, колкото едновремешните, защото имат телевизори и не носят саксии на главата си. Блез го поправи — не саксии, а пелики — високи глинени съдове, предназначени главно за вино, за много вино, но това, естествено, не премахва проблема с недостига на първобитни. Йоасаф се съгласи, че в XXII век първобитните са наистина дефицитен кадър, но колкото за една опашка ще се намери някой.

Блез вече се беше избръснал и напръскал лицето си с ухаещ спирт.

— Трябва да побързаме — предупреди пазачът, — делото е от десет.

— Ще ни сложиш ли вериги? — попита Йоасаф.

Оказа се, че някой бил отмъкнал веригите да ги продаде за старо желязо.

— Жалко — изстена Йоасаф. — Никога не ми е вървяло в живота.

— Да се сбогуваме, момчета, докато сме насаме — каза пазачът. — Сигурно ще ви осъдят на смърт.

Блез отвърна, че него това не го тревожи, защото има опит, веднъж вече е умирал — който не вярва, да отиде в катедралата „Сен Етиен дьо Мон“

— Мен също не ме тревожи — допълни Йоасаф. — Винаги съм искал да мина през човечеството като звезда.

— Не като звезда, а като комета — поправи го Блез.

— Защо като комета?

— Защото имаш опашка.

Сбогуването се проточи, тъй като според Блез Паскал човекът е мислеща тръстика, а тръстиката е водолюбиво растение — сиреч трябва да се полива, по възможност с вино.

Чашата отваря приказки. Пазачът си призна, че за пръв път изпраща на ешафода толкова велик човек като Блез Паскал, а после го попита: кажи, Блез, с какво си толкова велик? Блез отвърна скромно: с пустотата. Тъй като другите двама продължаваха да бъдат в неведение, Блез разкри секрета на своето величие, корените на което са дълбоко в древността.

Всичко се започва от Парменид и Емпедокъл. Те първи казват великата фраза „Природата се бои от пустотата“. Йоасаф се заинтересува едновременно ли казват въпросната велика фраза — не, не едновременно, защото по-късно я повтаря и Аристотел. Йоасаф пак го прекъсна: аз познавах един Аристотел, учител, който умря, изпивайки чаша с отрова от бучиниш — дали пък не става дума за него? Да, за него, това е само една от версиите, но Блез не знаел друга. Та значи въпросният учител също казал, че природата се бои от пустотата, подир него всички го повтаряли, повтаряли, докато един ден на Блез Паскал му омръзва това повтаряне, захваща се и доказва обратното — че природата изобщо не се бои от пустотата. Това е всичко.

— Че какво, да не е малко! — възкликна пазачът.

— Не е малко — съгласи се Йоасаф.

— Та оттогава страдам от тая болест — призна си Блез.

— Каква болест?

— Начетените доктори й викат Horror vacui, страх от празнотата. Не понасям празни работи — чаши, бутилки…

Йоасаф обърна внимание, че Блез изобщо си е болнав, затова няма защо да съжалява за смъртното наказание — тъй де, по-добре е да умреш, отколкото да живееш в непрекъснати страдания. Блез се съгласи и каза, че веднъж казали на Сократ: „Тираните те осъдиха на смърт“, а Сократ отговорил: „Тях пък на смърт е осъдила природата“. Йоасаф искаше да попита тоя Сократ да не е неговият познат Сократ, който…

— Хайде, момчета, приказките нямат край, а делото е започнало.

Блез каза, че се е заклел да не оставя след смъртта си начената бутилка, но пазачът беше неумолим.