Агоп Мелконян
Убийство в Ню Бабилон (5) (Фантастична пародия)

5

— Дотегнахте ми с този алуминиев прах! — кресна Диона. Инспекторът Легре търпеливо напълни лулата си, натъпка я с пръст, почти минута се опитваше с мили думи да склони компютризираната си запалка да запали и едва тогава каза:

— Не може да се води следствие за убийство без алуминиев прах.

— Смея да отбележа, господин инспектор — намеси се Младежа (изглежда, си бе взел забележка, че трябва да е по-деятелен), — че труп няма. По-точно, труп има, но жив и здрав.

— Слушай, миличък. Само дилетантите имат нужда от трупове, разните там еркюлпоаровци, арсенлюпеновци, авакумзаховци. Аз работя не с трупове, а с логика. С методите на индукцията, дедукцията и репродукцията.

Редника веднага се оживи:

— Това за репродукцията ми допадна. Аз тъй имах един приятел, който се хвалеше, че има най-мощната репродуктивна система.

— Не ще да е бил много умен — заяде се Гражданина.

— Ти мълчи! И ти да имаш най-мощната репродуктивна система, изобщо няма да ти трябва акъл.

— Точка! — отсече Легре. — Ще минем и без алуминиев прах. И тъй, Омар, защо прободохте Катон с нож?

— Това не беше нож.

— Значи сте го проболи с това, което е то всъщност. Логично, нали?

— Логично, но аз освен това не съм го пробождал. Инспекторът Легре се замисли, а когато той се замисли, главата му потъва сред облачета нежносивкав тютюнев дим — тъй поне твърдят автори, по-добри от Автора.

— Това вече е качествено нов момент, както се казва — съждение от втори порядък. Не си пробол Катон, не си пробол Блез, не си пробол Младежа, защото е непробиваем, нито тоя тук, нито Диона. Още по-малко мен. Да приемем това като възможност. Тогава отгоре, като вещество с по-малко относително тегло, плувва една мистериозна загадка: кого си пробол?

— Никого.

— Пиши — каза Легре на догиера. — Поетът е невинен. А сега да погледнем отблизо Диона.

— Не ги ли е омръзнало? — намеси се Блез. — Отблизо е направо кранта.

— Млъкни, старче! — отсече Диона. — Сега човекът гледа не мен, а работата си.

Редника пак се оживи:

— Един мой приятел тъй си гледаше работата пред всички, но после го прибраха като ексхибиционист.

— Ще ме провалите! — кресна Автора. — Нали се разбрахме, без двусмислени намеци!

— Твоите приятели са все сексуални маниаци! — това, естествено, беше Гражданина.

— Ти мълчи! Ако искаш да знаеш, един изобщо не ставаше за такъв, защото беше кандидат на философските науки.

— Не пречете! — прекъсна ги инспекторът Легре. — Да преминем от частното към общото.

— Протестирам! — развика се Катон. — Диона да не ви е общото!

— Мълчи, гълъбче — успокои го Диона. — Инспекторът по-добре знае.

Легре направи дълга пауза, за да привлече всеобщото внимание, след което измъкна от джоба си малко бележниче.

— Както докладва догиер нула нула седем, от седемнайсет точка дванайсет до осемнайсет точка пет, ти, Диона, си споделяла леглото с жертвата в лицето на Катон Марк Аврелиевич. Подробности няма да изнасям, тъй като за мъртвите или добро, или нищо.

— Пак протестирам! — викна Катон. — Аз съм жив.

— По този въпрос след малко. Засега хипотезата е само работна. Допускаме, че си труп. Но тогава още не си бил, макар, както докладва догиер нула нула седем, в леглото това да не е проличало. Но от осемнайсет точка пет до осемнайсет-двайсет и две Катон Марк Аврелиевич се облича, което потвърждава моето подозрение, че е жив. В осемнайсет и трийсет жертвата е засечена в бара. Нататък следите се губят.

Тишина. Мазна лепкава тишина над площад „Опосум“. Инспекторът Легре енергично се извърна към Гражданина:

— Защо?

Гражданинът се смути, но все пак успя да попита, какво защо?

— Питам: защо следите се губят?

— Моля ви се, не съм прикривал никакви след.

— А кой не прикрива следите си? Кой?

— Ама нали Омар си призна — проплака Гражданина.

— Всеки може да си самопризнае. И Диона може да си самопризнае, и Катон може, и роботчето, дето се казва — и аз мога.

— Забравихте мен, господин инспектор. Аз също мога да си самопризная — намеси се Редника. — Един мой приятел веднъж си самопризна и такъв бой му теглиха… После се оказа, че детето било от падрето. Отива значи женската да се изповяда, ама падрето нямал никакво чувство за хумор, придърпва я в изповедалнята и дай… Докато от небето се спуснало едно ангелче, та едва го спряло!

— Много хубави падрета си имате — подметна Гражданина.

— Ти мълчи! Чак сили небесни са се намесили! Та исках да кажа де, че е хубаво човек да си самопризнава, но само ако е стерилен.

— Да видим обаче какво става по-нататък. — Инспекторът Легре вдигна лениво едрото си тяло, направи няколко крачки към Йоасаф, след което енергично се извърна: — Говори, Катон!

Катон се беше разгърдил и стръвно чешеше мястото, където би трябвало да има прободна рана, затова реагира наивно:

— Аз не съм ли умрял?

— Още е осемнайсет точка петдесет и три. Имаш цели седем минути живот.

— Е, какво може да направи човек за седем минути в този жесток свят, където пълноводната река на времето ни пренася от липсата на съществуване към несъществуването — каза Катон Марк Аврелиевич със самочувствието на новия Шопенхауер. — Едно нищо.

— Може например да умре — подсказа му Легре.

— Може, разбира се. Ако няма друга работа. А аз седнах при Омар, опитах две глътки, той ми напомни за онези триста гроша…

— Триста и десет — уточни Омар.

— За онези триста и десет гроша. И толкова — седемте минути минали.

— Бавно пиеш — каза Легре с нотка на подозрение. — Две глътки за седем минути… Преди смъртта си човек е по-деятелен.

— Само ако е предизвестен. А аз не знаех какво ме чака. Инспекторът Легре извади лулата от устата си и елегантно, почти артистично изкука седем пъти.

— Седем нула нула. Ти не учасваш. Ти си вече мъртъв. Сега под фокус са само живите.

В този момент всички забелязаха, че догиерът се заоглежда пододозрително, след което започна да прави уж рзсеяни, уж неангажирани обиколки (тъй като петият крак му пречеше, беше го мушнал в джоба на гащеризона). След като обиколи последователно всички присъствуващи, оперативният доносник отиде до Легре и прошепна нещо на ухото му. Легре беше толкова поразен, че едва успя да каже: „Айде бе, не може да бъде!“ Догиерът му предостави още няколко бита, след които Легре възкликна: „Не, това в никакъв случай не може да бъде!“

Всички следяха тази сцена с вътрешно напрежение и очакваха лош развой на нещата. Инспекторът Легре отнова надяна ледената си маска на индивидуум, разпънат между високия обществен дълг и чувствителната душа на баща на три деца.

— Нови факти — започна патетично той — променят коренно хода на следствието. Нови факти, с които не можем да не се съобразяваме. До тях стигнахме по пътя на конюнкцията и дизюнкцията, дори въпреки тях. Тези факти може би ще извисят случая над нивото на криминалния фарс или комедия дел арте, за да му придадат чертите на една покъртително възвишена трагедия.

Така говореше инспекторът Легре, а когато той говори така, всички очакват върху им да се стовари грозният меч на полицейското възмездие. Само догиерът беше спокоен — каквито и ветрове да задухат, обществото винаги ще има нужда от догиери.

— Я ела при мен — каза инспекторът Легре, без да вдига очи. Разбира се, никой не мръдна от мястото си. Затова се наложи да уточни: — Ти, ти, виновникът! — Пак никой не мръдна, затова се наложи да стане и да хване Гражданина за ревера: — Ти случайно да си оглушал?

Гражданина беше не само оглушал, но и намазал лицето си с вар. Гледаше Легре с невиждащи очи, съсредоточен изцяло в някакво свое вътрешно страдание.

— Защо имаш такъв непривичен, бих казал, куриозен лицеизраз? — попита инспекторът.

— Аз съм от друга планета.

— Зелено човече?

— Бяло. По-точно кремаво.

— Енлонавт?

— Пришълец.

— Подготвяш близка среща от трети вид?

— Ъхъ.

— Да не си направен от Спийлбърг?

— Не, оригинал.

— Веднага познах, че не си най-съвършеният продукт на земната еволюция. Ако ме питаш мен, ти още не си произлязъл. По-важното обаче е друго: защо миришеш?

Пак настана объркване. Догиерът се захили доволно, а Редника реши незабавно да провери и заби нос във врата на Гражданина; ъхъ, каза, мирише подозрително, един негов приятел тъй миришел подозрително, докато накрая си признал, че е незаконно дете. Катон Марк Аврелиевич също реши да се възползува от възможността да бъде в услуга на полицията и сподели своето впечатление: намирисва на склад. Но Редника мигом възрази, че не, не на склад, а по-скоро на мазе. Един негов приятел тъй страшно вонял на мазе, пък после се оказало, че страда от Едипов комплекс. Катон обаче беше категоричен: мазето мирише иначе, в миризмата на мазето има нещо сладникаво-изтънчено, като на развален парфюм, а това си е чиста воня на склад за селскостопански отпадъци. Тъй като назряваше скандал, намесата на Блез стана наложителна; той изказа мнението, че наистина става дума за изба, но винарска, в която има поне четири бъчви отлежало бургундско. Всички единодушно признаха необикновеното обоняние на Блез, но Диона излезе с тезата, че е пълноправен гражданин на републиката, плаща си данъците, има право на глас, следователно — и на мнение; според нея наистина трябва да говорим за склад със селскостопански отпадъци, но с една съществена уговорка — върху един от чувалите две млади тела се любят. Никой не разбра с какво действията на младите тела ще променят нюанса в миризмата, затова инспекторът Легре сложи край на пренията:

— Да смъкнем обвивката на подозренията — каза той. — Съблечи си ризата.

Младежа не можеше да остане настрана от всеобщия процес на разобличение:

— Хайде бе, човече, властта ти нарежда.

Гражданина започна неохотно да се съблича. Диона скочи да му разкопчава панталона, но той грубо бутна ръцете й:

— Само до кръста!

— До кръста отгоре или до кръста отдолу? — не разбра Диона.

— Хе, отдолу! — захили се Редника.

Когато Гражданина съблече и четвъртата поред фланела, всички ахнаха, защото тялото му бе в големи кръвести топки, някои още тъмночервени, други вече морави, набъбнали и пухкави.

— Боже мой, крастав! — изпищя Диона.

Катон Марк Аврелиевич веднага се зае да изучава израстъците, дори се опита да пипне един с ръка, само инспекторът Легре запази хладнокръвие:

— Ще признаеш ли най-после какви са тези глупости?

— Не са глупости, а се размножавам.

— Защо сам бе, човек! — захили се Редника.

— Грудкувам се — поясни Гражданина. — Ние се размножаваме вегетативно, чрез грудки. Напролет от телата ни покълват израстъци и после стават зрели организми.

— Като картофи ли? — попита Диона.

— Нещо такова.

— Значи затова мирише на мазе — заключи Омар. Тук Редника не издържа:

— Позор! Толкова много израстъци, а немощен!

— Как ще е немощен, щом се размножава! — възрази Блез.

— Ами да! Аз тъй имах един приятел, който размножаваше другите, ама си получи своето — снимаха го за учебника по сексопатология, с превръзка на очите, че да не се срамуват роднините му.

— Ясно — каза инспекторът Легре на безпомощно размножаващия се гражданин от планетата Ерос. — Не си ти. Досега не съм срещал убиец, който да се размножава чрез пъпкуване.

— Не пъпкуване, а грудкуване — уточни Гражданина и започна да се облича.

Както сами разбирате, следствието влезе в толкова задънена улица, че се наложи Автора да прекъсне нормалното развитие на събитията и да сбере наличните герои на кратка летучка. Първо, каза той, това следствие се проточи и започна да ми омръзва. Оказа се, че и на другите, а Младежа направи безценното допълнение, че труп въпреки всичко няма. Инспекторът Легре не се съгласи с тази постановка, нарече я крайна, необмислена и изобщо защо машинариите не си гледат машинарийската им работа. И без да иска, формулира Шести закон: роботското — роботу, човешкото — човеку. Блез веднага отбеляза, че току-що формулираният закон полага основите на нова философия, която може да бъде наречена хуманитарен релативизъм. Това е нова степен в мисленето, каза, защото диференцира човека от всички останали мислещи същества на планетата. Катон се съгласи, че през последните години наистина се забелязва едно тревожно свръхпроизводство на мислещи същества. Ето да вземем например пощенските кутии по улиците — за какъв дявол трябва да се съоръжават с изкуствен интелект? Отива значи вчера Катон Марк Аврелиевич да пусне някакво писмо, но кутията не иска да го приеме, тъй като било адресирано не съвсем грамотно. Става кратка кавга, при която тази нищо и никаква пощенска кутия нарича хомо сапиенса Катон Марк Аврелиевич кретен. И тук Катон Марк Аврелиевич зададе основателния въпрос: какъв съм аз всъщност, кретен или венецът на природата? Редника отбеляза, че Катон Марк Аврелиевич едва ли трябва да бъде смятан за венец на природата, с което спорът завърши.

Диона също възнегодува от всеобщата сапиентизация на вещите, но нейният укор беше отправен към телефоните. С тези интелигентни телефони, каза, е невъзможно да се живее. Човек да не смее да каже нещо — телефонът се пули насреща ти и ти се надсмива. А един преди няколко дни даже й правел недвусмислени намеци и й смигал съвсем хъшлашки, при което Редника се оживи и отбеляза, че напоследък телефоните били станали самовъзпроизвеждащи се фоннойманови автомати, тъй че нищо чудно някой да придърпа Диона в кабинката и да започне да се гаври с крехкото й тяло съвсем по човешки, но Катон Марк Аврелиевич отхвърли подобна възможност с думите, че световното прогресивно човечество няма да позволи това.

Инспекторът Легре отново се върна към своята знаменита фраза „Роботското — роботу, човешкото — човеку“, при което догиерът започна възторжено да ръкопляска, но никой не разбра защо — в края на краищата догиерът не е нито едното, нито другото, догиерът си е скотоид. Блез отново подхвана базовите постановки на своя хуманитарен релативизъм, които накратко могат да се вместят в следните две твърдения: първо — човекът е най-разумното същество в близките райони на Галактиката и като такова има право на щастие, и второ — да се смята, че разните там разумни пощенски кутии, телефонни прелъстители и тъй нататък могат да се мерят по духовно величие с човека, е проява на снобизъм и футуризъм. Омар обаче го атакува с думите, че той, Блез, нищо не разбира от галактики, черни дупки и фридмони, тъй като той, Омар, е астрономът тук, следователно той, Блез, няма право да коментира космически проблеми, а това има право да прави само той, Омар.

На това място ни в клин, ни в ръкав Редника попита Диона: и какво те склоняваше да правите телефонът? Диона обясни, че не знае точно, но докато си говорела, оня въртял мераклийски глава и се опитвал да я хване през кръста с шнура си, на което Редника възкликна „Брех, мамка му! И успя ли?“, но Диона се възмути, заръкомаха и поясни, че тя съвсем не е такава, или поне не толкова такава, че да се метне в прегръдките на някакъв непознат уличен телефон, на когото дори не е представена. Гражданина пак вметна злобно, че земяните изобщо са си малко такива, че те изобщо обичат тия работи, но Редника го отряза: „Ти млък! Ти си раждай!“

Йоасаф помоли отново да се върнат към проблемите на хуманитарния релативизъм, защото това му било хоби — да обикаля от град на град и да събира философски учения, които записва в една тетрадка. Блез се почувствува поласкан, затвори очи, за да събере мислите си, после вдигна гордо глава и каза:

— Човекът е мислеща тръстика.

— Ха така! — възкликна Катон Марк Аврелиевич. — Това вече надмина всичко! И защо да е тръстика?

— Защото е слабо същество. Едно духване, една водна капка може да го смачка. Не е необходимо цялата Вселена да се въоръжи, за да го убие. Но дори в смъртта си човекът стои над Вселената, защото разбира, че умира, а Вселената не знае нищо за това.

Йоасаф старателно си записваше всичко.

— Както казваше Августин Блажения — продължи Блез, — никоя земна титла не е равна на името човек. А Шекспир допълва, че човекът е небесен дух, украшение на света и образец за останалата природа.

— А за биороботите не е ли казано нещо хубаво? — плахо попита Младежа.

— Че измислете си бе! — изропта Редника. — Няма аз да ви измислям мъдростите! Един мой приятел тъй все измисляше чужди мъдрости, пък после се оказа, че…

— Млък! — подаде глава Автора от страниците.

— Добре де. Исках само да кажа да не ни пробутват този номер — не стига, че им измисляме конструкциите, а сега им се приискало и мъдрости…

— Човешкият живот е величие и в малкото, и в голямото. Човешкият живот е висш завършек на всички метаморфози на материята.

Диона веднага изрази несъгласието си, като каза, че да се използуват думи, непознати на широката публика, е израз на лошо възпитание и че на такива им липсват първите седем години. Блез рече, че първите му седем години са си на мястото, а гръцката думичка метаморфозис означава превръщане, изменение, както пише в речника за чужди думи. Йоасаф призна, че преди доста време се запознал с някой си Овидий, който бил написал книжка по въпроса за метаморфозите. Катон Марк Аврелиевич прие всичко това като лична обида; значи намеквате, каза, че отглеждам медицински жаби, защото при жабите има пълна метаморфоза — оплодено яйце, зародиш, попова лъжичка и тъй нататък, но Йоасаф се закле в божията майка, че не, не е искал да обиди никого, споменал Овидий мимоходом, но пък Редника попита: значи този Овидий е написал цяла книга за поповите лъжички? После Йоасаф съобщи, че въпросният Овидий бил написал още една книга, наречена „Любовното изкуство“, на което Редника отбеляза: това вече е друго, това вече е сериозно. Но сега пък Диона се засегна; в наше време, каза, всеки пише за неща, от които нищо не разбира; ей например този Овидий — ако толкова много разбира от любовно изкуство, къде е, да го видим? Йоасаф се опита да внесе яснота, като поясни, че, първо, не става дума за наше време и, второ, Овидий вече е умрял по време на упражнения във въпросното изкуство. Е, каза инспекторът Легре, значи е бил дребна риба, защото едрите риби четат лекции, а не водят упражнения. Тук всички бяха единодушни.

— Много ми хареса мисълта — започна Йоасаф, — че човекът стои над Вселената, защото осъзнава смъртта си. Но може би и Вселената съзнава нещичко?

— О, това е висш хилозоизъм! — възкликна Блез.

Тъй като рискуваше да бъде обвинен от Диона в липса на домашно възпитание, Блез обясни накратко какво е хилозоизъм и посочи като видни хилозоисти Талес, Анаксагор и Хераклит. Редника обясни, че е чувал само един от тях, но не можа да си спомни кого точно. Йоасаф пък призна, че познавал един Хераклит, викали му Тъмния, но веднъж се разболял, влязъл в обора, намазал цялото си тяло с тор и умрял, сигурно от миризмата — за него ли става дума? Блез отвърна, че това е само една от версиите, но той не знае друга. Проблемът около смъртта на Хераклит напомни на инспектора Легре, че всъщност следствието още не е завършило и че трябва незабавно да пристъпи към разпит на свидетелите, но Омар зададе логичния въпрос:

— Свидетели на кое?

Инспекторът Легре се замисли, а когато той се замисли, това е вече тревожно, след което каза:

— Свидетели на произшествието.

Автора отново се пренесе от творческия свят към реалния и каза, че е крайно време да се прекратят всякакви разпити, защото омръзнаха на всички. Зададен му бе законен въпрос: а какво да правят тогава? Ами каквото правят персонажите в другите книги — да правят сюжет. Омар поясни, че тъй като нямат сюжет подръка, трябва да си намерят отнякъде; би ли бил Автора така любезен да им даде някакъв сюжет? Автора призна, че също няма подръка сюжет, че също се затруднява с продължението, защото поначало писателският занаят не е лесен, не е като да продаваш медицински жаби или да имаш кръчма. Още повече като пишеш фантастика, защото фантастичните сюжети трябва да са оригинални; иначе онези духовни аристократи от клубовете по фантастика ще те обвинят в епигонство, в подражателство, в липса на продуктивно въображение и край — а после? Тогава Омар възкликна: ама ти фантастика ли пишеш? Отговорено му бе лаконично с да, след което Омар обясни, че въпросът от негова страна не е нездраво любопитство, а защото от дете обича фантастиката, ей от толчав, особено романи за пришълци (в този момент Гражданина се грудкуваше и не му обърна внимание). Редника изказа съждението, че не е изключено да сме единствените разумни същества във Вселената, но догиерът го изгледа толкова враждебно, че Редника трябваше да каже пардон. Омар отново се върна към фантастиката: да ме извиниш, каза, Авторе, ама ти сериозно ли мислиш, че тези твои галиматии са фантастика? Първо на първо, фантастиката трябва да изобразява бъдещето, при това само светлото. Автора отвърна, че случките в Ню Бабилон са от бъдещето, но опонентът му каза: какво ти бъдеще, живо настояще! След което разви теория за едноизмерността на времето: „сега“ е допирната точка между „беше“ и „ще бъде“, пълзящата им граница, в която се реализират актовете на осъществяването; следователно „сега“ никога не може да бъде „беше“, още по-малко — „ще бъде“, и тъй като сега е „сега“, следователно то не е „ще бъде“; в краен случай „сега“ може да стане „беше“, точно както „ще бъде“ след време ще стане „сега“, но „беше“ не може да стане „сега“, нито пък „ще бъде“. Редника го прекъсна: за какви точно актове на осъществяване говориш? Омар поясни, че за темпорални, на което Редника кимна с разбиране — ъхъ.

Второ, продължи Омар, във фантастичните произведения задължително трябва да има звездолети, бластери, поне един Командор, поне един тунел в пространството, поне една смела научна хипотеза, а тук няма нищо такова. Ама толкова няма, че чак да те е срам. Вярно, има някакъв робот, но що за робот е той — само мълчи, не казва никакви технологични мъдрости и не организира метежи срещу самодоволното човечество. Вярно е също, че има и някакъв пришълец, но първо, се оказа, че е полово немощен, второ — вони на мазе, и трето — в момента е зает със самовъзпроизводство, затова все едно че го няма.

Автора мина в защитен вариант Некадърнович с думите, че господ раздава талантите неравномерно, с генератор на случайни числа, на всеки според миналите заслуги и връзките, затова в края на краищата не всеки може да е Клифърд Саймък или братя Стругацки, особено пък братя Стругацки, защото те на всичкото отгоре са двама. Омар отвърна: ако не можеш да си братя Стругацки, бъди поне… И каза едно име, което от колегиалност ще премълчим.

Намеси се и Блез: ако е въпрос, всички сме писали книги, аз например имам един трактат за равновесието на течностите, още един за теглото на въздуха, още един за аритметичния триъгълник, плюс цял том „Мисли“. Катон Марк Аврелиевич попита: откога мислите се мерят на тон? Докато се разбере, че все пак е том, а не тон, Диона се изнерви от многото непознати думи, особено когато Блез изтърси „Pulvis et umbra sumus“, което ще рече „Ние сме само прах и сянка“, затова трябваше да вземе успокоителни капки. Започна спор дали сме само прах и сянка. Блез обясни, че това е мнение на великия поет Хораций, но Катон Марк Аврелиевич изрази съмнение — прах горе-долу може, защото е вещество, но от къде на къде сянка? Младежа попита: а какво е това сянката? И тук дискусията потъна в дебрите на метафизиката. Блез изрази становището, че сянката не е вещество, ерго трябва да е поле. Младежа възрази, че поле е светлината, значи сянката трябва да е липса на поле, сиреч нищо. Инспекторът Легре не издържа: как ще е нищо, щом се вижда! А всичко, което се вижда, трябва да е светлина — според метода на изключеното трето и дори въпреки него. Редника: абе как ще е светлина, щом е сянка! Йоасаф също не се стърпя и обяви сянката за божа работа, но никой не му повярва, накрая се намери компромисно решение: сянката сигурно е единство на някакви противоположности, засега неизвестно какви.

Чу се възглас на родилна радост и всички се извърнаха към Гражданина — той се беше възпроизвел и около него кротко седяха десетина малки гражданчета, всички с разкошни мустаци с профил двойно Т. Настана всеобщо оживление; Редника обяви, че тъй било лесно, ама скучно, Блез предложи да отпразнуват големия успех с по чаша вино, а Омар се заинтересува кой ще наглежда малките, като си нямат майка. Отговорено му бе, че малките са изцяло развити и могат да се справят сами. Редника: и всички ли имат документи за полова немощ? Отговорено му бе, че да, имат.

В този момент догиерът се приближи до инспектор Легре и прошепна нещо на ухото му. А когато се прошепва нещо на ухото на Легре, това е повече от обезпокоително. Инспекторът възкликна: „Правилно!“, и се изправи:

— Да приключваме. Засега ще приберем математика Блез и пътничето с ореола като най-подозрителни — до този извод ни водят методите на редукцията и конгруенцията. Останалите да са на разположение и да не напускат Ню Бабилон.

Белезници захапаха китките на Блез и Йоасаф, останалите се разпръснаха. Площад „Опосум“ се обезлюди. В средата стърчеше самотният Автор и си повтаряше:

— И какво ще правя по-нататък, какво…