Агоп Мелконян
Убийство в Ню Бабилон (4) (Фантастична пародия)

4

— Никаква полиция! Не искам полиция в моя бар!

— Че кой иска…

— Бързо скрийте този глупак! — нареди енергично Диона. — Ей с онова платнище!

Гражданина и Младежа набързо избутаха жертвата под една от масите и метнаха отгоре му стара черга, пардон — синтетично покривало от 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокси-толуол, защото в бъдещето няма да има нито прости черги, нито чергари. Секунда след тази операция се показа внушителната фигура на инспектора — черен тренчкот, елегантно филцово бомбе, а между тях — димяща лула.

— Радвам се да видя толкова много стари познати, та дори самия Блез, който страда от кметофобия — каза инспекторът авторитетно и изстреля кръгче дим. — Как вървят нещата, Диона?

— Празници, господин Легре, Бакхусови пиршества.

— И само толкова?

— Че какво още?

— Не знам, не знам…

Но когато инспекторът Легре каже, че не знае, значи знае всичко или почти всичко. Само наивният читател ще попита откъде би могъл да знае, защото си въобразява, че в бъдещето няма да има доносници.

От разсеяност и изненада Автора забрави да спомене, че до инспектора покорно крачеше малък симпатичен догиер с лъскава фуражка. Догиерите са скотоиди от планетата Палфа — много, много разумни същества, дори прекалено разумни, с изключително развито обоняние, осезание и зрение, затова се бяха поставили в услуга на земната полиция, изпълнявайки благородната и безсмъртна професия на оперативния шпионин.

— Искам да се допитам до моя догиер — допълни Легре.

Като чу да се споменава за него, догиерът подскочи предано на петте си крака и бързо обходи площада. Щом приближи до нещото, увито в черга (пардон, в покривалото от 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокситолуол), догиерът мина на рентгеново зрение и всичко му стана безпощадно ясно. Което, разбира се, веднага бе прошепнато на ухото на инспектора Легре.

— Интуицията не ме лъже — и Легре се усмихна многозначително, а когато той се усмихва многозначително, това е вече опасно. — Под прикритието на празника — лични отмъщения. Кой е убиецът?

Редника, верен на инстинкта си, се изпъна като струна и вдигна длан до слепоочието:

— Разрешете да доложа. Докладвам: от направеното лично от мен разследване се установи, че убиец въпреки всичко няма.

Инспекторът от криминалната полиция Легре не беше наивник. В своята дълга и напрегната кариера той бе срещал стотици самозвани следователи и се бе наслушал на брътвежите им.

— Меко казано, вашето твърдение е дилетантско. Където има труп, логично е да има убиец. Нещото под масата, увито в 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокситолуол, не е карнавален костюм, а труп. Моята скромна молба е да го измъкнете.

Последваха не едно, а цели три измъквания. Първо: Гражданина и Младежа измъкнаха обратно трупа. Второ: догиерът измъкна изпод каскета си бележник и химически молив. Трето: инспекторът Легре измъкна от джоба си стара лупа, клекна и съсредоточено заоглежда терена на местопрестъплението.

— Записвай — нареди той на догиера. — Пресни следи… Вероятно на човек, на който всички крака са му в наличност. Извод: убиецът не е инвалид. Обувки номер четиридесет и две. Извод: убиецът не е дете. Следи от бастун и протези не са забелязани.

— Това са моите следи, гос… — опита се да обясни Гражданина, но инспекторът Легре го прекъсна:

— Не пречи. В близост до трупа е намерен риж косъм, средно еластичен, с устойчива структура, раздвоен в горния край, вероятно от главата на Блез Паскал.

— Моля ви, инспекторе, аз побелях още преди шест века — почти изплака Блез.

— Пиши. Първа версия: косъмът е боядисан нарочно, за да заблуди следствието. Втора версия: Блез е извършил убийството на младини.

— Когато аз бях млад, този още не беше роден!

— Трета версия: Блез Паскал е убил на младини някой друг, за да заблуди днес следствието… Също копче с три дупки, следователно или една е пробита допълнително, или една е запушена умишлено. Четвърта версия: убиецът разбира от четни и нечетни числа и вероятно е математик като Блез Паскал.

Още едно измъкване — измъкната беше рулетка.

— Дръж на върха на пръстите… Пиши: дължина на жертвата в легнало положение — 169 сантиметра. Пета версия: тринадесет на квадрат, отново присъствие на математическо мислене. Тегло… Диона, колко е тежък?

— Малко повече от теб, пет-шестина кила — каза Диона без колебание.

— Пиши: тегло на трупа в живо състояние според субективна оценка — около осемдесет. — Инспекторът се наведе ниско над лицето на Катон Марк Аврелиевич и започна да души: — Ябълкова ракия… триста и петдесет грама… раци с майонеза… Диона, сто пъти съм ти казвал да не слагаш в майонезата чесън! Изстискваш малко лимон, една чаена лъжичка горчица, обаче френска, две-три капки водораслова есенция и украсяваш с маслини… Това не го пиши!

Трябва да признаем, че инспекторът Легре, като всеки французин, разбира от изкуства. Особено от кулинарно.

Още едно измъкване — Легре измъкна от един от бездънните си джобове огледалце и го сложи пред устата на жертвата. И тогава стана лелеяното чудо: виждайки пред себе си огледалце, трупът Катон Марк Аврелиевич извади от горния джоб на сакото си гребен и започна старателно да се реше!

— Пиши: въпреки незавидното му състояние на труп, жертвата проявява признаци на суетност.

Катон Марк Аврелиевич разтърка очи, огледа тревожно клекналия над него инспектор и подскочи:

— Какво има? Да не се е случило нещо?

— Случват се, случват се разни неща — каза Легре с онова тънко остроумие, което го прави любимец на жените. — Убийства например.

— Убийства ли? — попита Катон. — Кой е жертвата?

— Мили мой Катон, въпреки всичко си жив! — извика радостно Диона и отново се хвърли да му прави изкуствено дишане по добре познатата й система.

— А защо трябваше да съм умрял? — попита Катон едва когато успя с усилия да освободи говорния си апарат.

— Защото ми дължиш триста и десет гроша, стипцо недна! — аргументира се Омар.

— И защото поддържаш редовни полови контакти с хазяйката му! — доразви логично мисълта Редника.

— Ти ли си, гълъбче? — в погледа на Легре блесна искрица, а когато блесне искрица, това е обезпокоително. — Ти ли го прати на оня свят?

Точно в този миг у съвсем пресъхналия от емоционално напрежение и обрати Блез се оформи едно гениално предложение: защо все пак Диона да не почерпи по едно, тъй де, Катон продължава да е жив въпреки всички усилия. Йоасаф констатира, че наглед Катон бил съвсем умрял, така да се каже, непоправимо, но вече бил здрав и читав благодарение на старанията на божията майка. Никой не разбра какво общо има тук божията майка, след като ножът се оказа играчка, но този проблем не стана обект за дискусии, защото Гражданина също се включи в предложението на Блез за почерпка и допълни, че не е хубаво в такива особено щастливи мигове човек да се стиска, а Редника даде за пример една, която се стискала, стискала и накрая умряла непорочна, но въпреки това че я направили светица.

Диона, разбира се, тръгна да донесе по чашка. При мисълта за предстоящото всички се оживиха, дори догиерът, тъй като пийналите мъже развързват езици и тогава за него има доста работа. Всички се настаниха удобно край масите, душите им се отпуснаха и у тях се появи съвсем естественото желание да поговорят за нещо друго. Пръв започна Омар:

— Слушай, старче, все ми е на езика да те питам — какво е това на главата ти?

— Питай. Всички питат. Ореол.

— И как се сдоби? Скъп Ли е?

— Така съм се родил. Дефект в гените, по-точно в седма хромозома.

— Ореолът синхронно ли растеше? — заинтригува се Младежа. — Искам да кажа, като беше мъничък, и ореолчето ли беше мъничко?

— Ей само толкова, като шайба за хокей.

— Брех, мамка му! — Редника удари възторжено юмрук по масата. — Това се казва техника! Сигурно е японски.

— На някои им върви — въздъхна Гражданина. — По рождение си имат ореоли.

— Ти мълчи! — реагира остро Редника. — Полово немощен, пък му се приискало ореол. За какво да ти го дадат?

Блез рече, че все пак си е друго да си имаш ореолче, па макар и да е резултат на дефект, но Йоасаф възрази: само неприятности, питат, гледат, сочат с пръст. Диона поднесе, мъжете се чукнаха и отпиха, след което инспекторът Легре заяви, че такива, с ореоли де, не представляват за него никакъв професионален интерес, тъй като живеят безгрешно и не правят нищо извън нормите, но Редника се възмути:

— Как така безгрешно! Без редовни полови контакти?

— С ореол сигурно не върви — отбеляза Блез.

— Не върви — съгласи се Йоасаф. — Веднъж опитах. Аз, както се казва, пристъпвам към действия, пък тя приплаква: махни го туй, казва, от главата си, все ми се струва, че ще го правя с олтара на църквата.

— Брей, колко набожна жена! — възкликна Блез.

— И какво, осъществи ли се? — Редника бе целият любознателност и слух.

— Осъществих се — призна свенливо Йоасаф, — но после ме пита: аз нали ще ида в рая?

— Ууу, непоносимо набожна жена! — пак възкликна Блез.

— Ти обеща ли й, че ще иде?

— Думите отлитат като птици — обещах.

Да пият вино и да говорят за непознати жени — какво по-голямо щастие за мъжка компания! Инспекторът Легре млясна с устни и се възхити от виното — тънко, дъхаво, но Омар веднага извади истината наяве, като обяви пред всички, че Диона се къпе гола-голеничка в бъчвата. Диона се опита да отрече деликатно с думите: „Я върви на майната си!“, но Омар, по природа чистосърдечен и наивен, не разбра къде точно трябва да иде, затова допълни — вярно, признавам, бяхме двамата. Йоасаф се възмути, че с тези сквернословия само мърсят божията благодат, защото виното било кръв божия, но Младежа направи допитване: откъде у господа толкова много кръв? Да, каза Блез, само за един ден аз изпивам поне пет кръвоносни системи като неговата, още повече че е бил слаботелесен. В този момент Катон Марк Аврелиевич най-после включи и попита какво толкова важно са правили Омар и Диона в бъчвата с вино. Оказа се, че просто си седели — ей на така, седят си един до друг в бъчвата и си разговарят. Катон зададе разумния въпрос, защо пък точно в бъчвата, но не получи отговор, защото точно в този момент Редника ревна:

— Ти пак ли си се измъкнал от страниците, калпаво мекере!

Това качествено определение беше по адрес на Автора, който — съвсем немотивирано от гледна точка на сюжета и логиката на събитията — се беше появил от творческия свят в реалния и вече се беше настанил около масата с чаша в ръка.

— Защо да не пия едно вино с вас — смртолеви Автора.

— Ама как го надуши бе!

— Защо да го надушвам? — изненада се Автора. — Нали аз го измислям…

— Щом е автор, да знаеш, винар е — заговори вековният опит у Блез Паскал. — Всички автори са винари. — И миг след това се сети: — Слушай, момче, кажи някое от твоите. Един грош имаш веднага.

— Сложи два и започвам — спазари се Омар Хайям.

Не, Блез не бе човек, който ще се стиска за един грош — той е философ. Нито пък Омар може да устои при вида на два гроша — той е поет. Затова чевръсто се метна на масата, поохлаби малко чаршафа около тялото си и започна:

Но где сте вий? Къде са ваште дни?

Защо под свода вече не звъни

гласът на вашата любима песен:

жени и вино, вино и жени!

Всички заръкопляскаха, дори се наложи инспекторът Легре да остави лулата на масата, за да освободи дясната си ръка, а Блез изрази всеобщия спонтанен възторг:

— Браво! Хубаво ги пише арабчето! И най-важното — къси, по четири реда… То и онзи пишеше… Диона, как го казваха оня със сплеснатия нос? Дето живееше при теб и все ходеше с маслиново клонче на главата?

— Данте.

— А, Данте. И Данте ги пишеше, ама едни дълги, дълги. Докато ги прочете, заспиваш. И все за ада, за кръгове… Гражданина се възмути:

— Поначало всеки си пише каквито си ще — дълги, средни, къси. Няма стандартизация.

— Ти мълчи! — кресна Редника. — Ти за дълги и къси няма да говориш!

Йоасаф беше искрено изненадан, че това младо момче е поет, но Блез му обясни, че е поет, но иначе е интелигентен, чете небето като по книга — Малка мечка, Голяма мечка, знае всички мечки като ръката си. Освен това бил математик и изобщо страшна работа. Йоасаф зададе нелепия въпрос какво все пак работи, но Блез зае категорична позиция: поет е човекът, защо да работи — кисне по кръчмите и пише стихотворения. Дето се казва, творческа личност, а творческата личност е в безкрайна творческа отпуска. Е, специално на Хайям отпуската е неплатена, защото се скарал с ръководството на съюза, по-специално с поета Хафез, и не можал да измъкне контрактация. Йоасаф попита кой е този Хафез, Блез повдигна рамене и рече: знам само, че пише антилопи, но Омар го поправи — не антилопи все пак, а газели, на което пък Блез рече: помня само, че беше нещо слабичко и подскачащо.

— И откога Омар го кара така безгрижно? — попита Йоасаф.

— О, отдавна! Трябва да има хиляда и петстотин години. Тя, неговата, е много заплетена… Дойде с машина на времето, но изпи парите и сега не може да си купи билет за обратно. Пък го чакат, бил завеждащ обсерватория.

— Не съм ги изпивал — възрази Омар. — Катон Марк ми завлече триста и десет гроша. Дадох му ги в заем, а той…

— Ама после ми ги изпи — опъна се Катон.

— Изпих ги, ама те бяха вече твои.

— Като са мои, защо да ти ги връщам?

— Защото в действителност са си мои!

— Щом си изпил своите, защо аз да ги връщам? Омар се почеса по брадата и рече озадачено:

— Така ли? Може…

Уважаеми читателю, както вече стана дума, виното бе великолепно и Автора не устоя на изкушението да си налее втора чаша, може би трета. А когато един автор изпие три чаши хубаво вино, той непременно започва да занимава света със своите творчески проблеми — или ругае събратята си по перо, или полуприкрито възхвалява себе си. Възможен е и трети вариант — започва надълго и нашироко, с досадна обстоятелственост да разказва последния том от съчиненията си, очаквайки от слушателите си възторг и съчувствие. Нашият скромен Автор също реши да се възползува от търпението на благодатната аудитория и да сподели някои собствени възгледи относно последното си писателско дело. С тържествено почукване по чашата той прикани към внимание, изправи се, прочисти с едно кх-кх гърлото си и започна.

Първо, каза, новата ми повест „Убийство в Ню Бабилон“ ме смущава от текстуална гледна точка. Правят се прекалено много и прекалено прозрачни намеци, а сега редакторите са нетърпими моралисти и лицемери, затова не е изключено всички тези загатвания за контакти с хазяйки и тъй нататък да бъдат безпощадно изрязани. Тук се намеси Редника и възрази, че ако е така, по-добре той да бъде представен като глухоням или поне само ням, но тогава пък как ще се води следствието? Отговорено му бе, че не е задължително чак да онемява, но поне малко-малко да се въздържа, защото в края на краищата това не е фелдфебелски запой, а изящна словесност.

Второ, каза, в новата ми повест „Убийство в Ню Бабилон“ някои от героите имат претенциите да се правят на реални исторически личности, което също е обезпокоително. Затова, обясни Автора, Блез, Омар и другите, които имат подобни домогвания, по възможност да отбягват всякакви прилики с историческите първообрази, с техните дела и прочие. Тук се обади Гражданина, вметвайки, че няма такива претенции и може да го кара като скромен литературен персонаж, но Редника веднага го засече: ти мълчи, от един полово немощен не става реална историческа личност!

Трето: героите на този площад станаха твърде много и Автора трудно ги управлява. А би трябвало. Ето например Младежа. Вече пет-шест страници този образ не е казвал нито дума, което според учебника „Увод в литературознанието“ е напълно недопустимо. Един герой е герой, когато приказва или върши други някакви деяния, а не само да мълчи и да се пули. Младежа, кой знае защо, се почувствува обиден и каза, че вече се е подчинил на Петия закон (на Никола Кесаровски) — осъзнал се е като робот, подчинил се е и на Четвъртия (на Любен Дилов) — легитимирал се е като робот, сега не му остава нищо друго, освен да се подчинява на първите три (на Айзък Азимов). Тъй като те изискват да не се причинява вреда на човека, той си мълчи, защото, ако проговори, може и да докара някаква беля на Автора — де го знаеш каква роботска мъдрост ще изтърси. Тук всички кимнаха в знак на съгласие, но Автора рече, че това не решава въпроса с многото герои. Разбира се, Толстой е управлявал и много повече герои, но той е граф и на него му е лесно. Инспекторът Легре веднага предложи услугите си; ако желаете, каза той, веднага мога да прибера Блез в затвора, тъй героите ще станат с един по-малко. Но Автора обясни, че ще е по-разумно да прибере някой второстепенен герой, защото Блез още му трябва, например Катон или Младежа, но инспекторът обясни, че точно тези двамата няма основания да прибира, защото са мирни граждани, не са математици и следователно не заслужават да бъдат малтретирани.

И четвърто, рече Автора, добре пийнахме, на мен ми се завъртя главата и изобщо не се сещам как ще продължи тази история нататък. Йоасаф предложи всички да си тръгнат по живо, по здраво, но от страна на Автора му бе възразено, че такова решение е абсолютно невъзможно, тъй като сме едва в първата третина на повествованието. Блез изказа оригиналната идея, че при това състояние на нещата най-подходящо е Диона да почерпи по още едно, но и на него му бе възразено, в смисъл че пародията си е пародия и не трябва да се изражда в гуляй, или — не дай си боже! — в другарска вечеря. Има ли други предложения? Няма.

— Щом няма — заключи инспекторът Легре, — значи продължавам следствието. Кафе, моля. И алуминиев прах.