Агоп Мелконян
Убийство в Ню Бабилон (2) (Фантастична пародия)

2

Само за секунди кръчмата повърна цялото си съдържание — неколцина полупияни мъже, зачервени, още мляскащи мезета, запотени от алкохолен труд, рошави и разгърдени. Но колкото и странно да звучи, всички бяха живи.

— Къде е трупът? — попита младо момче, в униформа на редник и щръкнали като радиотелескопи уши.

— Сигурно е останал вътре — отвърна треперещата Диона.

— Щом не може да излезе сам, да бъде изнесен! — нареди Редника с тон на висш офицер с много медали за храброст.

Изнесоха го — мъж на около петдесет, с вид на пресен труп, от гърдите на който съвсем необичайно стърчи нож. Диона веднага се метна отгоре му и започна да прави изкуствено дишане уста в уста. Кой знае защо, но това, изглежда, й хареса, защото подир малко започна да търка бедра, а ръцете й инстинктивно посегнаха да разкопчават ризата му.

— Стоп! — отсече Редника. — Трупът да не се докосва с цел удоволствия до второ нареждане. Кой ще даде доброволни и чистосърдечни показания?

Напред излезе младо момче с лице на морфинист.

— Както си седя, и гледам — убиват го.

— То, дето се вика, може и да си ти — обади се от тълпата гражданин с модерни мустаци с двоен Т-образен профил. По-нататък ще го наричаме Гражданина.

— Защо пък точно аз? — попита Младежа.

— Тъй си знам — виновният пръв се оправдава.

— Не съм се оправдавал. — Значи си признаваш.

— Нищо не съм признавал — упорствуваше Младежа.

— Видя ли, значи си ти.

По всичко си личеше, че следствието има нужда от здрава ръка, а кой има по-здрава ръка от армията?

— Не, не, така не може — екна гласът на Редника. — Без следствие няма да мине. Като единствен униформен поемам съответните отговорни функции. Моля да гласувате. За?.. Против?.. Въздържали се?

На последния въпрос Йоасаф плахо вдигна ръка.

— На теб, старче, кой ти е давал правото да се въздържаш?

— Аз поначало се въздържам — смотолеви Йоасаф.

— Виж го ти — въздържател! Ако всички се въздържаха, човечеството щеше да изчезне. Твоето въздържание не се зачита.

Тук трябва да уведомим уважаемия читател, че гласуването като церемония няма да изчезне в бъдещето, макар че дотогава малцина ще си спомнят за какво точно служи то.

— И тъй, благодаря за единодушно гласуваното доверие — продължи Редника. — Ще се постарая да оправдая вашите надежди за справедливост. Предполагам, не възразявате да започнем от дамите?

Редника придърпа един стол под мястото, което му служи за сядане, кръстоса авторитетно крака и започна:

— Вашето име, госпожице?

— Я не се прави на идиот!

— Диона, моля те, не обиждай следствието. Облеченият в униформа е облечен във власт. Питам: вашето име?

— Диона Месалина.

— Видя ли, колко му е да си признаеш. Ние не обичаме да насилваме, макар че понякога е приятно. Питаме ви, Диона, къде бяхте по време на убийството?

Отговорът на Диона бе съдържателен и изключително ценен:

— Че откъде да знам?

— Не знае, ерго има алиби. Защото е казано: който не знае, е невинен. Казали са го на латински, а щом е на латински, значи е умно.

Някой простодушно попита кой точно го е казал, на което биде отговорено, че авторът е плешив, че е римски оратор и че носи очила. И освен това бил по-умен от всички тук, взети заедно. Всички кимнаха в знак на съгласие и следствието продължи.

— Може би случайно сте вие, господине? — подхвана Редника. — Абе я ела насам!

Гражданина с двойните Т-мустаци приближи плахо. Почти минута Редника го разглеждаше със съсредоточеността на натуралист, открил птица бозайник.

— Ако се съди по черепа — започна той, — стопроцентов ломброзовски тип. Ревнив, хиперсексуален, полиоргазмен и със садистичен уклон. Генетично обременен. Имате ли в рода си идиоти?

— Аз съм племенник на президент!

— Значи не е изключено. Всичко е ясно! Неовладян нагон, който тласка в бездната на престъпността. Убитият е сподирял хазяйката му, с която подозираният — ей този тук хубавец с мустаци на сом — поддържа редовни полови контакти. И в момент на ревност — хац с ножа!

— Глупости! — размаха ръце Гражданина. — Аз нямам хазяйка.

— Това не пречи да се поддържат редовни полови контакти — настоя Редника.

— Моля ви се, граждани, това са врели-некипели. Прочетете. Аз имам нотариално заверен документ, че съм полово немощен.

Гражданина размаха розова бланка с няколко кръгли печата. Редника грабна листчето и го зачете, мърдайки устни. Неколцина се опитаха да надникнат иззад гърба му, но той ги прогони.

— Да бе — възкликна Редника, — виж ти, нищо и никакъв човечец, а полово немощен. Да му се не надяваш! И как го постигна? С йогийски упражнения? Или с излишества? Или може би си интелектуалец?

Гражданина наведе глава и пристъпи от крак на крак:

— Не съм местен. Аз съм хуманоид от планетата Ерос, там всички сме такива.

— Вярно е, проверила съм, всички са такива — потвърди Диона.

— В края на краищата човекът си има документ, черно на бяло — намеси се Блез.

— По свидетелски показания и въз основа на предоставени надлежно заверени документи следствието ви освобождава… Полова немощ — какъв благодат!

Редника затвори очи и забленува за деня, когато най-после ще бъде освободен от тази непоносима тегоба на тялото и душата. Но мечтанията му продължиха само секунди, защото всички тръпнещо очакваха по-нататъшния развой на следствието.

— Охо, виж ти какъв красавец! Ти, ти, да. Ставаше дума за младежа с лице на морфинист.

— Ами че ти си просто готов убиец! — възкликна Редника. — Като че ли правен по поръчка. Красавец, апетитен, мечта за всяка хазяйка. Нашият въпрос е: къде бяхте между седем и седем нула пет тази вечер?

— В кръчмата.

— Най-после един, който е бил на местопроизшествието. Младежа се опита да обясни, че всички са били в кръчмата, но Редника извади железен довод:

— Всички бяхме, вярно, но убиецът е само един, защото има един наръган нож. А един нож не може да се ръгне от двама и повече едновременно. Значи признавате, че между седем и седем нула пет сте били в престъпна близост с убития?

— Признавам.

— Аз познавах един, който всяка вечер в шест ходеше в кръчмата „При чашата“ и не свърши добре, макар че написаха книга за него. Той също поддържаше полови контакти с хазяйката си и при това, настоявам да обърнете внимание, не притежаваше документ за полова немощ.

— Нямам такъв документ.

— Лисицата падна в капана! — И Редника започна доволно да трие длани. — Нашият последен въпрос е: защо убитият, преди да стане такъв, е сподирял хазяйката ви? Може би тя му е давала някакви недвусмислени аванси? Може би по природа си е въртизадник? Или може би той е неистово напорист? Това са смекчаващи вината обстоятелства.

— Моята хазяйка е на деветдесет и осем години.

— Мамка му, светът съвсем се е побъркал! Тоя тук на четирийсет — полово немощен с документ, а оная развалина на деветдесет и осем поддържа редовни полови контакти! По-точно поддържаше, защото обектът на нейната старческа похот лежи сега трагично пред нас с нож в сърцето.

Блез Паскал се опита да сложи прът в колелата на следственото дирене, като каза, че господин Редника непрекъснато го усуква около някаква хазяйка и нейните контакти, а в действителност може да става дума за грабеж например или за чистопробен садизъм.

— Не може! — в гласа на Редника отново се появи офицерската интонация. — Криминологична интуиция. Щом погледнах, и разбрах — полово престъпление, в което е замесена хазяйка. Намеси ли се хазяйка, на всяка цена трябва да се извърши престъпление, по възможност полово. От опит знам. И тъй, млади момко, опишете как точно извършихте убийството.

— Не съм убивал. Аз не мога да убия човек.

— Можете, можете! — гласът на Редника мина във фалцет. — Колко хубавичко можете! Вие сте човек с възможности. Нашето общество възпитава човеци с възможности. Или може би не сте съгласен? Или може би смятате, че нашето общество прелива от пусто в празно? Може би изразявате несъгласие с новата реформа в образованието?

— Аз не съм човек — свенливо каза Младежа.

— Да, вие сте загубили всичко човешко.

— Аз съм биоробот.

След тези думи, изречени с типичната за едно изделие на техниката скромност, Младежа разкопча фланелата си. Всички присъствуващи, включително и авторът на тези редове, видяха, че под фланелата блесна алуминиев корпус, тук-там ръждясал, покрит с еластичен полимер. Някои ахнаха, други изохкаха, трети въхнаха, само Редника събра цялата си воинска решителност и възкликна:

— Значи си айзъказимовче, мамка ти позитронна!

Тук настана суматоха. Диона заяви, че отдавна е подозирала този факт, тъй като момчето няма тръпка, не тегли, пък и досега не й е предлагал дори най-незначителен флирт. Блез от своя страна констатира, че като бивш изобретател на сметачната машина човечеството трябва да му е благодарно, но що се отнася лично до него, той предпочита андроидите на мосю Жак дьо Вокансон, особено неговия флейтист. Гражданина прояви укорителна неосведоменост и попита кой е този мосю дьо Вокансон, какво е това андроид и какво общо имат тук музикантите. Беше му обяснено, че дьо Вокансон е роден в Гренобъл, но той, сиреч Блез Паскал, няма честта да го познава лично, тъй като е умрял половин век преди малкият Жак да се роди, а какво е андроид, го пише в речника за чужди думи. Гражданина обаче зададе основателния въпрос, как така Блез Паскал ще е умрял, след като е тук, на площада, пред кръчмата на Диона. Блез обясни, че тая работа няма нищо общо нито с мосю дьо Вокансон, нито с андроидите, следователно не е тема на спора. Неочаквано се намеси и Йоасаф с въпроса: а какво все пак се изясни около дискутирания флейтист? Блез рече, че флейтистът е един от андроидите на мосю дьо Вокансон, а какво е андроид, го пише в речника за чужди думи. Диона обаче сподели, че да се употребяват думи, непознати на широката публика, е признак на лошо възпитание. Гражданина настоя да се върнат към загадъчната мистерия със смъртта на Блез Паскал, тъй като Блез е очевидно жив и следователно не би трябвало да бъде мъртъв — това е ясно като две и две. Блез трябваше да вземе становище, затова обясни, че според повечето литература по въпроса той наистина е починал в полунощ на 19 август 1662 година и два дни по-късно е погребан в катедралата „Сен Етиен дьо Мон“. Гражданина прояви скептицизъм и попита дали Блез Паскал е ходил във въпросната катедрала да провери слуховете около неговата собствена смърт, но му бе отговорено, че не, защото няма време. Освен това, каза Блез, тази проверка изисква ексхумация, а той не понася да гледа собствения си труп. Йоасаф попита какво е това ексхумация, а Диона допълни, че да се употребяват думи, непознати на широката публика, е признак на лошо възпитание. Гражданина от своя страна допълни, че все пак не му е станало ясно каква е връзката между флейтиста, смъртта на Блез Паскал и този тук младеж, който в края на краищата не е имал никаква връзка със своята хазяйка, тъй като е биоробот.

В този момент Редника не издържа и изкряска:

— Стоп!

Над площад „Опосум“ в Ню Бабилон легна тягостно мълчание. Всички очакваха следващия гениален ход на Редника, а той отчаяно блъскаше слепоочията си с юмруци:

— Не, хиляди пъти не! Никога не съм разследвал толкова объркано убийство. Очевидно престъпникът е твърде опитен, умело е прикрил следите си, оставяйки на местопроизшествието само един нож. — И неочаквано го озари очакваната от всички гениална мисъл: — Ножът! Ключовата дума е изречена! Диона, донесете лупа и алуминиев прах.

— Че откъде да ти намеря алуминиев прах!

— Аз не мога да извърша дактилоскопично обследване без алуминиев прах. — Тук Редника скочи, с твърда караулна крачка се приближи до Блез и го прониза с оловен поглед. — Вие случайно да сте чували някой да е извършвал дактилоскопия без алуминиев прах?

— Да си призная, не съм чувал — гласът на Блез потрепера.

— Чудесно! А случайно да обичате да киснете по кръчмите?

— Да си призная, обичам.

— Великолепно! И случайно тази ваша страст като птицата феникс да се събужда точно между седем и седем нула пет?

— Да си призная, будна е по всяко време.

— Конгениално! „Всяко време“ включва и времето между седем и седем нула пет. Така ли е, граждани? Дотук успоредните се пресичат. А случайно да имате хазяйка, с която да поддържате редовни…

Диона не издържа:

— Я ни се махай от главите с тази твоя хазяйка и нейните контакти!

— Моля ви, Диона, не пречете на следствието! — Редника беше категоричен. — И без това ножът е от вашата кухня, това си личи и без алуминиев прах.

— Нямам такъв нож.

— Въпреки това, въпреки това… — И Редника отново се обърна към Блез: — А вие случайно да имате такъв нож в себе си?

— Да си призная, нямам.

— Нямате, следователно този може да е вашият.

— Ама аз никога не съм…

— Не обичам думата никога! — разгневи се Редника. — Кога никога? Вчера никога или днес никога? А може би и утре никога? Никога намирисва на безкрайност, пък всички в света сме крайни, а някои дори ограничени. Един мой приятел казваше никога, никога, ама като й напълни корема, на ти едно никога! И тъй?

Блез започна бавно, колебливо, като придърпваше сегиз-тогиз пешовете на овехтелия си шлифер:

— По това време, господин Редник, аз не бях в кръчмата. По това време ние си говорехме тук с този кротък човечец.

— И до него ще стигнем. И неговата не е чиста. И тъй, господине, нашият последен въпрос е: защо точно тази вечер между седем и седем нула пет не бяхте във въпросната кръчма, след като всяка друга вечер сте там?

— Случайно. Просто излязох да глътна въздух и се заприказвахме.

— За което ще съжалявате! Може да се тълкува като опит да се избяга от местопроизшествието. И ви съветвам: не използувайте думата случайно! Случайността намирисва на идеализъм и метафизика — лепват ти шест месеца и край.

Това с шестте месеца беше само тактически ход от страна на следствието за сплашване на мирогледно отклонилите се граждани.

Редника се обърна към Йоасаф:

— Вие със собствените си очи ли го видяхте?

— Аз нямам други очи — кротко отвърна пътничето.

— Отговаря се с „да“ или „не“.

— Да, бога ми. Заклевам се в светата майка.

— Без религиозна пропаганда! Ще ти дам аз една майка на теб! Апропо, кой си ти и какво е това отгоре, имам предвид — на кубето?

— Именуват ме Йоасаф, с прозвище Друмника. А това е ореол.

Редника пак се разгневи:

— Без ореоли, без ореоли! Според конституцията всички сме равни! Аз съм виждал един с ореол, става дума — нарисуван. И върху него някой беше изчегъртал с ножче мръсна дума.

— Не съм бил аз.

— А, то се вижда. Онзи беше съвсем изпосталял и си заслужаваше мръсната дума. Макар че, да ме извинят благородните дами, ако питаш мен, какво мръсно има в думата педераст? Дето се казва, да не е искал? Такъв го е родила майка му.

Гражданина веднага използува възможността да атакува:

— Всички са една стока.

— Ти мълчи! — отряза го мигом Редника. — Теб те разбрахме, че си слабосилен. Гащите му празни, пък ходи по кръчмите по време на полови престъпления. — И пак към Йоасаф: — А къде бяхте тази вечер между седем и седем нула пет?

Йоасаф си призна, че е разговарял с Блез, но следствието откри несъвпадение в показанията: Блез твърди, че е разговарял с Йоасаф, а Йоасаф твърди, че е разговарял с Блез. Как тъй? Йоасаф каза, че са си разговаряли едновременно, но Редника пак го пресече: а защо не се изслушвате? Изслушването, както се казва, е белег за морално здраве. Един негов (на Редника) приятел тъй не изслушвал насрещния, но после заболял от венерическа болест, та трябвало да обръснат цялото му тяло. Накратко, опасно е, затова хората трябва да се изслушват. Йоасаф отвори уста да каже нещо, но Редника отсече:

— Не искам да те слушам!

После разговорът се завъртя около прозвището Друмника. Йоасаф призна, че го наричат Друмника, защото обикаля от град на град, крачейки по друмищата на републиката, но това се стори твърде подозрително на следствието. Въпрос: а къде гражданинът Йоасаф е регистриран адресно? Оказа се, че гражданинът Йоасаф няма постоянна адресна регистрация. Въпрос: значи ли това, че няма постоянно местожителство? Оказа се, че значи. Ха така — бездомник. Но какво означава бездомник? Бездомник означава човек без дом. А какво от своя страна означава човек без дом? Означава, че въпросният човек няма хазяйка. А щом няма хазяйка, с кого тогава поддържа редовни полови контакти?

Изумителното развитие на логиката доведе следствието отново до задънена улица. Диона направи основателното предложение следствието да се освободи от натрапчивата идея за хазяйката, но Редника заяви на всеослушание, че от хазяйки никога не се отказва — това е категоричен принцип в живота му. Защото само един истински идиот може да се откаже от контакти с хазяйки. Някой обаче плахо подметна, че все пак нещо трябва да се измисли, защото вече не останаха хора за разпит. Това хвърли следствието в смут.

Над площад „Опосум“ отново легна тягостно мълчание.

Разбира се, Редника не бе човек, който ще остави нещата наполовина. След около минута мъчителни размишления той викна тържествено:

— Има още един, има!

— Къде е?

— Навсякъде по страниците! — Редника ликуваше. — Крие се, неговата верица, но къде ще се скриеш от справедливото възмездие. Я ела насам!

И тогава се появи авторът на тия редове — рошав (там, където все още му е останала коса), брадясал и уморен от творчески терзания.

— Име, възраст и вероизповедание?

— Ейджъп, на тридесет и седем, атеист.

— Професия и месторабота?

— Журналист от вестник „Космическа орбита“.

— Бре, бре, чак „Космическа орбита“ обръща внимание на нашия незначителен случай и се занимава с едно толкова скромно убийство. Интересно. И какво правиш тук?

— Аз съм хроникьор.

Тази дума изведе Редника от равновесието:

— Хроникьор, сутеньор — всички сте един дол дренки! И затова ли си вреш дългия нос навсякъде?

Това за дългия нос би трябвало да засегне Автора, но той не е такъв човек. Автора поначало е друг човек.

— И тъй, момко, беше ли на местопроизшествието?

— Това е единствената кръчма, в която никога не съм влизал — призна чистосърдечно Автора.

— А къде беше тази вечер между седем и седем нула пет?

— Описвах диалога между Блез и Йоасаф.

— Ето това се казва калпав автор! В кръчмата се извършва убийство, пък той се занимава с някакъв незначителен диалог! А трябва да фокусираш вниманието си върху най-драматичните моменти: убийства, разводи, полови престъпления с хазяйки.

— Така е — изстена Автора.

— Ех, да беше Шекспир, да беше Агата Кристи, такава история ще завърти, че ще ти отплесне акъла! Ама на — нямаме късмет, паднахме в ръцете на един драскач.

— Нищо, аз пък знам.

— Какво знаеш?

— Знам кой е убиецът.

— Че откъде ще го знаеш, щом не си бил в кръчмата?

— Ех, пък и ти! — и Автора го изгледа с укор. — Ако аз не знам, кой ще знае.

Редника се почеса по тила:

— Тъй де. Ако ти не знаеш, кой ще знае… Я ми го кажи на ухото.

— Не, в никакъв случай! — възрази Автора. — Трябва да спазвам законите на жанра, иначе кой ще ме чете…

— Ти си ги спазвай, ама аз няма повече кого да разпитвам.

— Има — каза Автора. — Себе си.

И отново се разтвори между страниците. Защото освен другите си достойнства Автора е скромен човек и не иска дълго време да е обект на внимание.

— Правилно! — възкликна Редника. — А себе си разпитвал ли съм? Не съм. И тъй като всеки разпит трябва да протича пред свидетели, ще се разпитвам на глас. Гласност, преди всичко гласност! А аз съм гласовит. Да започнем.

Редника седна на стола и попита със стоманен глас:

— Къде бяхте между седем и седем нула пет тази вечер? След това се изправи, застана с лице към празния стол и отговори плахо:

— Бях в кръчмата.

Пак седна и пак със стоманен глас:

— Значи в престъпна близост с убития. Имате ли в себе си нож?

Пак прав и пак плахо:

— Нямам.

Тъй като сядането и ставането продължава до края на саморазпита, Автора няма да го описва в детайли, а ще предложи само диалога между Редника следовател и Редника подследствен.

— Следователно този нож би могъл да бъде ваш, нали?

— Би могъл да бъде и мой.

— Поддържате ли редовни полови контакти с хазяйката си?

— Поддържам.

— Ха така! Браво бе, хубавец! Ти си бил страшен Казанова!

— Е, чак пък… Как да не поддържам, на двайсет и две, русичка, с крака като прътове за овчарски скок, с ей такива големи… Пардон, господин Редник.

— Карай, карай, сочно я описваш.

— То цялото вика: „Ела и поддържай!“ Пък не съм садист в края на краищата.

— Имате ли документ за полова немощ?

— Опазил ме бог.

— Случайно да сте биоробот?

— Не съм. (Разкопчава мундира си.) Ей на, вижте колко съм космат.

— Великолепно! Всички подозрения водят към вас.

— Ами така излиза…

— Хе! — плесна ръце Блез. — Значи ти си го ръгнал.

— Да бе — и Редника зацъка с език. — Пък убий ме, не помня.

— Случва се — успокои го Блез. — Има хора със слаба памет.

— О, има — съгласи се Редника. — Аз тъй познавах един със слаба памет, но за сметка на това страдаше от педофилия. И точно в този момент…