Бертолт Брехт
Притча на Буда за горящия дом

Гаутама, наречен Буда, проповядвал

Учението за колелото на алчността,

На което сме разпънати всички, и съветвал

Да умъртвим желанията — така, освободени от страсти,

Да потънем в Нищото, назовано от него Нирвана.

Веднъж учениците му го запитали:

„Какво е това Нищо, Учителю? Всички ние с охота

Ще умъртвим желанията, както учиш, но кажи ни:

Нищото, в което след това ще потънем,

Прилича ли на Единението с всичко Сътворено,

Когато, лениво отпуснати, лежим във водата

По пладне, с олекнало тяло, почти без мисъл,

Или когато се унасяме, съзнавайки смътно,

Че завивката придръпваме и мигом

Ни грабва сънят? Дали е то също тъй радостно,

Хубаво Нищо, или твоето Нищо е просто само

Едно Нищо — студено и пусто, лишено от смисъл?“

Дълго Буда мълчал, накрая безстрастно изрекъл:

„На въпроса ви отговор няма.“

Ала привечер, когато учениците вече си тръгнали,

Буда, все тъй седнал под хлебното дърво, разказал

На другите, които нищо не питали, следната притча:

„Видях тези дни един дом. Той гореше. Пламъци

Ближеха покрива. Пристъпих по-близо и зърнах,

Че вътре все още има хора. Вратата разтворих

И викнах, че покривът гори, те трябва, значи,

Да изскачат по-скоро навън. Но хората,

Изглежда, не бързаха. Един от тях заразпитва,

Дордето огънят вече му пърлеше веждите:

Как е времето вън, дали не вали,

Не духа ли вятър, има ли нов дом за тях

И какво ли не още. Без да отвърна,

Излязох. Тези — казах си — трябва да изгорят,

Та да престанат със своите въпроси.

И действително, приятели мои,

На когото земята под нозете не е тъй гореща,

Че да жадува час по-скоро да я напусне

И я замени с която и да е друга —

На него нямам какво да говоря.“

Тъй каза Гаутама, наречен Буда.

 

Ала и ние, които вече не усвояваме Изкуството на търпението,

А по-скоро усвояваме Изкуството на нетърпението,

Предлагаме средства за изменение на земния ред

И учим хората да се отърсят от себеподобните си

Угнетители, смятаме, че на онези, които

Пред връхлитащите бомбардировачни ята на Капитала

Все още предълго разпитват: какво мислим

За туй, за онуй, как си представяме всичко,

Какво ще стане със спестовните им книжки

И с празничните им дрехи след Революцията —

Също нямаме кой знае какво да кажем.

 

1937