Христо Пощаков
Най-страшният звяр

Заведението беше стандартно, от типа на тези, които се срещат край нулевите терминали или космодрумите, в която и да е точка на разумната вселена. На бар-плота стояха никелираните стойки за консумация на различни газови смеси, стерилизираните им дихателни мундщуци се подаваха от гнездата за консумация. За всеки обичаен посетител, изборът на продукти беше ясен, ала за всеки случай, номерата им бяха гравирани на поне десет междугалактически езика. Върху удобните високи столчета пред стойката на бара се бяха разположили четирима представители на човечеството. Трима от тях се познаваха, четвъртият току-що се бе присъединил към компанията им. Но общото между всички беше, че убиваха свободното между полетите си време.

— Миналата седмица имах жестоко премеждие — започна Ивашкевич, широкоплещест млад здравеняк, с не голям космически опит. — Бяхме се приземили на неизвестна планета, но с годна за дишане атмосфера и тъкмо излязохме да се поразтъпчем, когато бяхме нападнати от някакви невъобразимо гадни зверове. Приличаха на смесица от хамелеон, рогата жаби и скорпион, а езиците им изхвърчаха на двайсетина метра, за да уловят плячката си. Устата им бяха толкова големи, че спокойно можеха налапат цял човек. Нападнаха ни, ние започнахме да ги избиваме и това продължи около половин час, но техните пълчища нахлуваха ли, нахлуваха. Накрая свършихме енергийните заряди на оръжията си и се принудихме да се върнем на кораба. Никога досега не бях виждал такива страшни и опасни гадини. Само като се сетя за тях, започва да ми се повръща.

— Това не е нищо. Най-страшните животни се намират на Крипта — заяви авторитетно капитан Фуримото и всмукна с мундщука си опияняваш газ № 8. — Ако не бяхме убили едно от тях, то щеше да глътне транспортната ни капсула.

— Лъжеш — обвини го Брадли, колегата му от секция „Д“, която се занимаваше само с изследване на газови гиганти. — Гледал съм записи от планетата, такова животно няма.

— Аз съм представител на хората на честа — изпъчи гордо японецът атлетичното си тяло и заяви: — А те казват винаги истината.

— Какво толкова му беше страшното? — запита наивно Ивашкевич и леко изтупа несъществуваща прашинка от белоснежното си униформено облекло. — Барман, смени ми бутилката с № 6 — провикна се той към антропоида от Ривония, който чевръсто обслужваше клиентите с четирите си ръце, но действията му едва ли правеха впечатление на клиентите, тъй като ривонците отдавна бяха станали неотменим атрибут на всяко подобно галактическо заведение.

Фуримото изглеждаше дълбоко възмутен от зададения въпрос, но след като превключи тръбичката на мундщука си към вентила на газ № 5 и вдъхна дълбоко, по лицето му се изписа израз на известно снизхождение. Изглежда че промененото му душевно състояние го накара да благоволи да отговори с нов въпрос:

 — Виждал ли си някога гигантоциплекс? Слушай внимателно новобранец, това е НАЙ-ОТВРАТИТЕЛНОТО СЪЩЕСТВО в галактиката. Тежи стотина тона, изяжда всичко по пътя си, мирише отвратително, оригва се на всеки пет стъпки, а звукът от това действие е като гръм след падане на мълния. Има мозък колкото карфица и когато няма какво повече да яде, напада себеподобните си. Затова на планетата бяха останали само стотина озверели от глад екземпляра. Няма смисъл да добавям, че бронята на тези огромни зверове се състои от нещо като керамични плочки, пред които дори лазерното оръжие е безсилно, да не говорим, че зъбите им приличат на стоманени стълбове.

— Как тогава се справихте с него? — обади се седналият на края на бара непознат мургав човек, чиято раса бе невъзможна за определяне.

— Убихме го с коремна бомба — отвърна стройният капитан. — Представляваше малко термоядрено устройство, което тъпото животно изгълта. С две думи очистихме вселената една много голяма гадина.

— А радиацията? Взривната вълна? Топлинният удар?

— Елементарни въпроси. Когато видяхме гълтането на бомбата, ние естествено се скрихме в най-близката дълбока пещера. Освен това, костюмите ни бяха достатъчно защитени против всякакви облъчвания.

— Но не направихте запис и не може да го докажете — продължи да го дразни мургавият човек.

— Нямаше време, всичко стана много бързо — отвърна ядосано Фуримото.

— Не е кой знае каква работа — намеси се Брадли и кожата на лицето му промени цвета си. — Съвсем друго е да убиеш плазмена медуза, както ми се случи на Юпитер ІІІ. Представете си белезникава маса с размери на голям град, непрекъснато пронизвана от милиони електрически изпразвания, от която изскачат милиони пипала. Такава гадина само се чуди как да превърне всичко по пътя си в енергия, която после отива на вятъра, но сигурно й е нужна за нещо. Плазменото страшилище си плува в плътната атмосфера на гигантската планета и асимилира всичко срещнато по пътя си — от други медузи с размери на по-малки градове, буреносни облаци и градушки с размер на зърната колкото шест етажни жилищни сгради, до всички останали гадини, които се мотаят из отровено жълтата газова смес на небето, тъй като основното му занимание е да разлага материята на атоми. Особено обича да изяжда метеоритите, които често се откъсват от пръстените на Юпитер ІІІ и се врязват в атмосферата му. В сравнение с такова чудовище, твоите гигантоциплекси изглеждат като невинни създания, извадени от детски ясли. Ако това нещо изобщо е животно, никъде по света не съществува по-страшно от него.

— И как го убихте? — запита ехидно Фуримото.

— Нямаше да го сторим, ако не беше погълнало изследователския ни балон. Когато то се доближи до опасна за нас близост, ние се спасихме с аварийните капсули, които веднага се изстреляха към кораба, който ни очакваше на орбита. Огромната гадина унищожи цялото ни оборудване и желанието за мъст незабавно загоря в нас. Бордовият изкуствен интелект изчисли, че енергетичните възможности на медузата не превишават разлагането на сто хиляди тона маса.

Японецът развълнувано вдъхна глътка от „екзалтиращ газ №2“ и замълча.

— Какво стана по-нататък — подкани го мургавия човек, докато Ивашкевич скромно мълчеше.

— Убихме го, като използвахме собствената му лакомия — заяви лаконично Брадли и почеса русата си грива. — Отскочихме с кораба до най-близкия астероиден пояс, взехме на буксир една пет километра дълга скала, после я запокитихме от орбита право в центъра на медузата. Чудовището сигурно първо умря от щастие, после вероятно разбра, че хапката е прекалено голяма за него, но беше късно. Енергийната му система експлодира, взривът проби такава дупка в атмосферата на планетата, че сигурно е бил забелязан поне на разстояние от няколко светлинни години от системата на Юпитер ІІІ.

— Впечатляващо — осмели се да се обади Ивашкевич.

— Но и това сигурно не е документирано — намеси се непознатият мургав човек. — Искате ли да чуете една истинска история, в сравнение с която казаната бледнее. Чували ли сте за гълтача на планети? Мисля, че това е най-страшния звяр във вселената.

— Хайде де! — изсмя се Фуримото, който току-що беше вдъхнал от развеселяващ газ №7. — На нас ли тия номера?

— Когато фактите говорят, боговете мълчат — заяви съвсем сериозно непознатият, който досега бе дишал само успокоителен газ № 11. — Размина се само с унищожаването на няколко планетни системи, а можеше да е по-лошо.

— Не го вярвам, докато не го видя — отсече капитанът.

— Остави го да се доизкаже — ухили се Брадли.

— Отначало всичко се свеждаше до данни от регистрация — започна мургавият. — Няколко автоматични обсерватории от различни точки на космоса предадоха, че нещо огромно, периодично затъмнява звездите в даден сектор. А след като те отново възстановят яркостта си, се оказват лишени от планетни системи. Предназначението на нашата експедиция бе да изясни същността на този феномен. Излишно е да ви казвам, че докато установим природата му, едва отървахме кожите си. Космическият звяр се оказа невъобразимо огромна черна субстанция, която помиташе всяка планета по пътя си. Както се казва, Юпитер ІІІ би стигнал за малкия му зъб. Оказа се, че това чудовище не оставя нищо по пътя си. Изядените от него планети сигурно се превръщаха в неизвестни за нас фекалии, които изчезваха в други измерения — било във вакуума, било кой знае къде. Гадината просто ги изяждаше и толкова. След нея оставаше чисто пространство.

— И как го убихте? — попита Ивашкевич, който дори бе отворил уста от удивление.

— Никак не беше лесно. Дебнахме го няколко парсека, докато не го засякохме в околностите на синьо слънце-гигант. Още не знаехме дали ще можем да го убием, но бяхме длъжни да опитаме. Ако го бяхме оставили да върши пъкленото си дело, това невъобразимо огромно говедо лека-полека щеше да изяде всички планети в галактиката. Затова ние използвахме най-новите постановки на теоретичната физика и предизвикахме превръщането на синия гигант в свръхнова звезда — тъкмо, когато чудовището беше най-близо до нея. След това извършихме нулев преход, постояхме малко в нищото, докато се разнесе вихърът от свръхновата и после извършихме наблюдение от безопасно разстояние. Но колкото и да се взирахме, от чудовището нямаше и следа. Несъмнено го бяхме ликвидирали. И то несъмнено беше най-страшния звяр, съществувал някога във вселената.

— Хмм — измърмори Фуримото.

— Да вярвам ли? — усъмни се Брадли.

— Документирано е — натърти мургавия. — Галактика МХ 15, координати 145/1230/89 по отношение на ядрото й. Който не вярва, да го провери. Хайде по този случай да дръпнем от тържествен газ №14, аз черпя.

Съгазниците замълчаха за известно време, после Ивашкевич неуверено се обади:

— Като говорихме за най-страшния звяр на вселената, сега се сетих за една легенда. Чувал съм я от един много стар капитан на изследователски кораб.

— Казвай, сега ти е паднало — подкани го Брадли.

— Става дума за митичният унищожител на галактики. Въпреки опитите за противодействие, направени от някои свръхцивилизации, досега не се е намерила сила, която да се справи с него. Галактическото чудовище добило творение на вселенски сатана. Легендите разказват, че дори визуалната връзка с него от разстояние стотици светлинни години, била пагубна за всеки наблюдател…

— Знаех си, че този младок ще забие гвоздея на прекарването — прекъсна го тържествено Фуримото и отново дръпна мундщука на опияняващ газ № 8. — Продължавай, момчето ми, още малко и ще падна поразен от стола.

— Чудовището вероятно възниквало от друго измерение, после много бързо обхващало с пипалата си дадена галактика. Първите признаци за бъдещата й гибел била появата на особена зелена светлина, която сякаш се излъчвала от нищото. Докато тя постепенно преминавала във виолетова, звездите на галактиката бързо избухвали и настъпвал всеобщ огнен ад. Когато и той преминел, тази част от космоса оставала съвсем чиста — като ометена с невъобразимо гигантска прахосмукачка. Разумният свят във вселената, засега бил напълно безпомощен пред унищожителя на галактики, изглежда само божията сила би могла да се справи с него, ако разбира се пожелаела. Никой досега не е успял да го убие, тъй като срещу него не съществуват оръжия.

— Много добре, младежо, много добре — похвали го насмешливо Брадли. — Има ли друг по-ужасен звяр? — завъртя той глава към останалите събеседници.

— Едва ли — съгласи се мургавият. — Но вижте какво става навън.

Събеседниците се втренчиха изненадано в големите прозорци на бара. Меката жълта светлина, която излизаше изпод щорите им, сега бе добила зеленикав оттенък и като че ли продължаваше да потъмнява, превръщайки се във виолетова.

— Бързо, да бягаме по корабите! — изрева Фуримото, неочаквано изтрезнял, и без да плати консумацията се втурна към изхода.

Бутайки се един друг, останалите го последваха.