Курт Тухолски
В партера

Пиесата е с мироглед. Като мишленце

седи до мен Отилия, съвсем без мощ.

Един очаква след театъра каренце,

друг — сладка нощ…

 

Долага за търговците слугата,

гърми шампанско, дамата е с тоалет.

А тази шие шапки… Галя й ръката…

Какъв късмет!

 

На сцената любов и страст до изнемога,

но всичко — сдържано, прилично, с красота.

„Отилия — шептя, — цениш ли ме, за бога?!“

Ах: кимва тя.

 

И вече ми е все едно: не забелязвам

трагедията, даже чувствам малко хлад.

Щом дамата отрова глътва, казвам:

        „И съм богат…“

 

Не ме засяга глупавата им интрига!

Виж само как стърчат покрай трупа любим!

Достатъчно!

                „Отилия! — изричам. — Стига,

да си вървим…“

 

1913