Карл Май
Краля на петрола (8)

Осма глава
Край петролното езеро

Когато между две индиански племена бойната секира е изровена, което означава, че между тях ще се води борба на живот и смърт, най-напред най-важното и за двете страни е да изпратят съгледвачи, за да се опитат да научат къде се намира неприятелското племе и колко боеспособни воини може да събере. Да се открие на кое място пребивава племето е необходимо затова, защото тъй наречените диви племена изобщо не водят заседнал живот, а макар и в определени граници, непрекъснато местят вигвамите си според своите нужди и намерения.

Но с това не се изчерпва задачата на съгледвачите. Остава им по-трудното: те трябва да се опитат да разузнаят по какъв начин врагът смята да води войната, дали добре е запасен с провизии преди тръгване, по кой път ще поеме и на кое място възнамерява да се срещне с противника. За тази цел са необходими опитни мъже, които освен храброст и нужните предвидливост и предпазливост притежават и качеството хитрост.

В по-маловажни случаи, когато опасността не е толкова голяма, за съгледвачи се използват и по-млади воини, за да им се даде възможност да проявят своята смелост и ловкост, както и да си спечелят бойно име. Но ако работата е по-сериозна, се избират по-възрастни мъже, доказали вече качествата си. Дори и самият вожд може да тръгне на разузнаване, стига да сметне, че случаят е достатъчно важен.

Тъй като естествено и от двете страни се изпращат съгледвачи, понякога се случва те да се натъкнат едни на други. Тогава най-важното е да призоват на помощ цялата си хитрост, лукавство и смелост, за да убият вражеските разузнавачи. Ако това им се удаде, противникът остава без каквито и да било сведения, може изненадващо да бъде нападнат и значително по-лесно победен.

Човек лесно може да си представи, че при подобна среща често се проявяват далеч по-голяма хитрост, ловкост и дързост, отколкото по-късно по време на истинската битка. При това се извършват такива подвизи, които после още дълги години се носят от уста на уста.

Както вече неколкократно се спомена, тъкмо по това време между няколко племена бяха започнали много сериозни военни действия и по-специално между нихорасите и живеещите тогава на север от тях навахи. Реката Чели, приток на Рио Колорадо, образуваше границата между тези две племена. Следователно можеше да се предположи, че в някоя от местностите, през които тече тази река, щяха да се срещнат враждуващите страни. И именно тези местности съгледвачите трябваше предварително да разузнаят.

Опасност застрашаваше не само индианците, но и белите, защото опитът учи, че когато червенокожите започнат да воюват едни срещу други, и двете страни гледат на бледоликите като на врагове. Ако искаме да използваме едно образно сравнение, можем да кажем, че в подобен случай белите попадат между чука и наковалнята.

Глуми Уотър, накъдето се беше отправил Краля на петрола, се намираше край реката Чели. Гринли знаеше какви опасности очакват всеки бял, който решеше точно сега да тръгне натам, но мислеше, че може да поеме подобен риск, понеже никога досега индианците от тези две племена не се бяха държали към него враждебно. Може би въпреки това щеше да се откаже от опасния си план, но нямаше никакво време за губене, а и обстоятелствата го принуждаваха да постъпи така. Трябваше да бърза, ако искаше да постигне целта си. Не биваше да дава възможност на банкера да се опомни и да размисли, нито пък поради някаква случайност да бъде предупреден за измамата.

Що се отнася до Ролинс и неговия счетоводител, те наистина бяха чули, че нихорасите и навахите са скъсали приятелските си отношения, но двамата нямаха необходимия опит и познания, за да са наясно каква опасност ги заплашва. А Краля на петрола, разбира се, нямаше никакво намерение да им отвори очите.

Петимата мъже се намираха на около един ден езда от Чели и препускаха по открита тревиста прерия, осеяна тук-там с храсталаци, когато внезапно видяха срещу тях да се задава самотен конник. Той беше бял, беше завързал за седлото зад гърба си кожена торба и яздеше яко индианско пони, на което му личеше, че здравата е напрягало сили. Изненаданите конници спряха.

— Hallo! — извика непознатият. — Ама можехте да сте и червенокожи!

— Тогава щеше да останеш без скалп — отговори му Краля на петрола, като принудено се засмя, за да прикрие смущението си, понеже неочакваната среща изплаши и него.

— Или пък вие — отвърна другият. — Не съм човек, който ще позволи току-тъй да му одерат кожата от главата.

— И когато си сам срещу петима ли?

— И тогава, стига да са червенокожи. Изправял съм се и срещу повече от тях и все пак съм си запазил скалпа.

— В такъв случай човек не може да не изпита уважение към теб, сър. Ще ни кажеш ли кой си?

— Защо не? Нямам причина да се срамувам от себе си — рече той и като посочи кожената торба зад гърба си, поясни: — Впрочем въпросът ти ме учудва. Изглежда, не сте истински уестмани. Ей по този предмет би трябвало да разберете, че съм пощенски куриер.

И така той беше един от онези храбри мъже, които на бързите си коне безстрашно яздят през прериите и Скалистите планини, разнасяйки писма и други подобни пратки. Но в последно време тези куриери вече не се срещат.

— Дали сме уестмани, или не сме, това не те засяга — отвърна му Краля на петрола. — Наистина видях кожената ти торба, обаче знам, че из тукашните места никога досега не се е появявал куриер. Тези хора имат навика винаги да се движат по пътя между Албукерк и Сан Франциско. Ти защо си се отклонил от него?

С полупрезрителен израз човекът спря погледа на умните си очи върху Гринли и му отговори:

— Всъщност не съм длъжен да ти давам сведения, а и нямам кой знае какво желание, но тъй като виждам, че се каниш нищо неподозиращ да отидеш към гибелта си, ще ти кажа защо се отклоних от пътя си — заради навахите и нихорасите. Посоката, в която бях поел, щеше да ме отведе право към местата, избягвани в момента от всеки умен човек — района на реката Чели. Нима не знаеш кои са се хванали там за гушата?

— Ти да не се мислиш за най-умния човек в целия Запад?

Навярно Краля на петрола щеше да постъпи по-разумно, ако се държеше учтиво, но уплахата от неочакваната среща го беше ядосала и той не смяташе за необходимо да прикрива безцеремонния си характер пред самотния ездач. Куриерът изпитателно огледа и петимата един подир друг, без да отвърне на грубостта му с грубост, после кимна като на себе си и посочвайки към банкера и счетоводителя, спокойно каза:

— Мога да твърдя, че поне тези двама мъже не са виждали досега кой знае колко много кръв. Щом си толкова умен, че не ти е необходим съвет, ще приканя поне тях да бъдат предпазливи. Може би те изобщо не знаят какво вършат и какво рискуват. Никой що-годе разумен човек не си пъха главата в менгеме, което тъкмо предстои да бъде затегнато.

Тези сериозни думи накараха банкера да се осведоми:

— Какво искаш да кажеш, сър? За какво менгеме става дума?,

— То се намира зад гърба ми по бреговете на Чели. Изглежда, вие искате да налетите право в него. Мешърс, върнете се, иначе ще се озовете между ножовете за скалпиране на двете племена, които се канят взаимно да се избият, а каквото остане от вас, ще бъде изядено от лешоядите и прерийните вълци. Послушайте ме! Мисля ви доброто!

Един поглед в откритото му лице и честните очи бе достатъчен, за да се убеди човек, че говори истината. Ето защо Ролинс попита:

— Действително ли мислиш, че опасността е толкова голяма?

— Да, тъй мисля. Рано тази сутрин видях следи и те ми издадоха, че съгледвачите вече се дебнат един друг. А това обстоятелство винаги е било едно предупреждение, с което се съобразява всеки разумен човек. Непременно ли трябва тъкмо сега да отидете в онзи район? Не можете ли да отложите това непредпазливо пътуване за По-добри и мирни времена?

— Хмм, бихме могли! Щом твърдиш, че опасността е толкова голяма, наистина смятам за по-уместно да…

— И дума да не става! — прекъсна го Краля на петрола. — Нима познаваш този човек? На него ли ще имаш по-голямо доверие, или на нас? Ако той се е изплашил от някаква следа в тревата, това си е негова работа, а не наша.

— Обикновено куриерите са опитни хора.. Изглежда, казва истината и ако става въпрос за живота ни, тоест за най-важното, не е уместно да проявяваме безразсъдна смелост. Мисля, че няма никакво значение дали ще сключим сделката днес, или няколко дни по-късно.

— Напротив, има! Защото нямам никакво намерение да се мотая тук вечно, сър!

— Аха, значи става дума за сделка! — засмя се куриерът. Well, тогава няма да се бъркам. Изпълних дълга си и ви предупредих. Повече никой не може да иска от мен.

При тези думи той хвана юздите на понито си, за да го подкара отново.

— Та ние и не искаме повече — грубо го сряза Краля на петрола. — Изобщо нищо не сме искали от теб, тъй че спокойно можеш да запазиш мнението си за себе си. Махай се от пътя ни!

И сега поведението на Гринли не можа да накара куриера да изгуби самообладание. С тона на учител, който назидателно се обръща към свой ученик, той му каза:

— Не съм срещал досега такъв грубиян като теб. Какви ли хора не се скитат из Запада! — И като се обърна към банкера, продължи: — Преди да се подчиня на заповедта на този великомогъщ джентълмен „да се махна от пътя ви“, трябва да ти кажа още нещо и то е следното: щом става дума за сделка по тези места, то тя дори в обикновените мирни времена винаги е опасна. Но ако и при настоящите обстоятелства не търпи отлагане, тогава тя е вече не само опасна, а направо подозрителна сделка. Внимавай, сър, да не би да ти струва главата!

Той се накани да се отдалечи, обаче Краля на петрола извади ножа си и му кресна:

— Човече, това е обида! Да те ръгна ли между ребрата с тази остра стомана? Ха си казал още една дума, ха съм го направил!

В същия миг в ръцете на куриера пробляснаха цевите на два револвера, но още по-силно пробляснаха светкавиците в очите му, когато с презрителен смях му отговори:

— Я се опитай, my boy! Веднага прибери ножа, иначе ще стрелям! Мешърс, тук има дванайсет куршума. Вдигне ли някой от вас, макар и невъоръжена ръка срещу мен, ще направя дупка в нещастната му глава. И тъй, хвърли ножа! Ще броя до три! Едно… две…

По поведението му си личеше, че не се шегува и ще изпълни заканата си. Затова Гринли благоразумно не изчака до „три“, а прибра ножа си, преди куриерът да довърши броенето.

— Ха така! — засмя се куриерът. — Не те съветвам да поемаш такъв риск. Засега ти стига. Срещнем ли се някога отново, тогава ще научиш повече неща от мен!

Той си тръгна, без да сметне, че си заслужава труда поне веднъж да се обърне. Гринли посегна към пушката си с намерението да я насочи към него, но счетоводителят сложи длан върху ръката му и почти строго каза:

— Сър, престани да вършиш щуротии! Да не искаш да го застреляш?

— Да престана ли? — попита Краля на петрола. — Нима вече съм извършил някаква щуротия?

— Разбира се.

— И каква?

— Грубостта ти, цялото ти поведение беше щуротия. Очевидно човекът ни мислеше доброто и аз наистина не виждам нито причина, нито повод да се отнасяш с него така.

Гринли се накани гневно да му се тросне, но промени намерението си и отговори:

— Ако съм бил груб към него, то сега ти си груб към мен. Тъй че вече сме квит. С предупреждението си онзи тип показа, че е страхливец.

— Но когато ти му извади нож, той съвсем не се държа като страхливец, а ти беше онзи, който се видя принуден да отстъпи.

— Това съвсем не е позор. Нека дяволът стои и гледа спокойно, когато в гърдите му са насочени дулата на два револвера с по шест куршума. Стига сме приказвали за това! Да продължим!

Докато траеше цялата сцена, Бътлър и Полър се държаха доста спокойно, но все пак по лицата им си личеше, че появяването и поведението на куриера, както и особено предупреждението му, ги бяха немалко ядосали. По време на ездата и те също като Краля на петрола хвърляха угрижени и изпитателни погледи към Ролинс и Баумгартен, за да разберат по изражението им какво впечатление им беше направило това предупреждение.

Настроението на групата съвсем се бе променило. Никой не говореше, всеки изглеждаше потънал в мислите си и това продължи чак докато слънцето залезе и намериха удобно за нощуване място. Не се налагаше да се грижат за вечеря, защото Краля на петрола се беше запасил с достатъчно количество провизии от пуеблото. Мълчаливо се нахраниха и едва след като се стъмни, Баумгартен се обади:

— Ще запалим ли огън?

— Не — отговори Гринли.

— Значи все пак мисълта за индианците те тревожи, нали?

— Да ме тревожи ли? Не! Познавам тези местности и индианците много по-добре от куриера, който навярно за пръв път минава оттук. И дума не може да става за тревога или страх, но никога не бива да се забравя предпазливостта. Ако онзи човек е видял следи, то не е речено, че непременно са оставени от съгледвачи. Въпреки това за предпочитане е да не палим огън, за да не ме упрекваш по-късно, че съм пропуснал да взема всички необходими мерки за сигурността ни.

— Хмм! — промърмори замислено банкерът. — Значи си убеден, че споменатата от куриера опасност изобщо не съществува, така ли?

— За нас не съществува. Можеш да бъдеш сигурен. Но за да разсея и последните ви съмнения и да ви успокоя, макар да е излишно, ще направя повече от необходимото и утре ще изпратя Полър и Бътлър да яздят на известно разстояние пред нас.

Двамата му другари бяха очаквали подобно нареждане и нищо не казаха. Но банкерът попита:

— Защо? Какво ще трябва да правят?

— Те ще са нашите разузнавачи, ще яздят напред и ще се грижат да не се натъкнем на някоя опасност. Както виждаш, държа сметка за всичко, което е възможно да се случи, и се надявам, че вече ще се чувстваш спокоен.

— Хубаво! Значи утре сутринта няма всички заедно да тръгнем на път, така ли?

— Точно така. Аз ще остана тук заедно с теб и мистър Баумгартен. Само Бътлър и Полър ще яхнат конете. Ще си отварят очите на четири и открият ли някаква опасност, незабавно ще се върнат да ни предупредят.

— Това ме успокоява, мистър Гринли. Все пак куриерът донякъде ме изплаши.

Той не подозираше, че успокоилата го мярка имаше за цел да подготви измамата, жертва на която трябваше да стане самият той.

Тъй като Бътлър и Полър щяха рано да тръгват на път, разговорът беше прекратен и легнаха да спят. Един трябваше да остане на пост. Според реда, който определиха, пръв бе Баумгартен, а втората стража се падна на банкера. След като Ролинс събуди третия пост, Краля на петрола, а самият той легна да спи, Гринли седя неподвижно около половин час, но после внимателно се наведе над банкера и счетоводителя, за да разбере дали са заспали. Когато се убеди, че е така, той тихо събуди Полър и Бътлър. Тримата станаха и се отдалечиха достатъчно, за да не могат нито да ги видят, нито да ги чуят. Трябваше да разговарят тайно.

— Помислих си, че ще ни събудиш — каза Бътлър. — По дяволите онзи куриер, дето тъй лесно можеше да ни развали играта! Впрочем не биваше да се държиш така!

— И ти ли ще ми правиш упреци? — недоволно измърмори брат му.

— Нима те учудва? Онзи тип съвсем не се оказа безобиден и тъй да се каже, те би по целия фронт.

— Охо!

— Пфу! Признай си, че беше така! Колкото повече се горещеше ти, толкова по-спокоен ставаше той. Още по хладнокръвие те превъзхождаше. Несъмнено Ролинс и Баумгартен са имали същото впечатление. Ами после онази история с ножа! Какво страхотно излагане, когато стояхме ей тъй, без да смеем да се помръднем!

— Ама и ти не смееше.

— Естествено. Наистина много ми се искаше да покажа зъбите си на онзи тип, но той говореше напълно сериозно. Действително щеше да стреля. Петима срещу един. Какво ли са си помислили за нас Ролинс и Баумгартен!

— Нека мислят каквото си щат! Ние пак спечелихме доверието им. Да говорим за нещо по-приятно! Съвсем точно ви описах местоположението на петролното езеро. Вярвате ли, че ще го намерите?

— Непременно.

— Ако тръгнете достатъчно рано и нищо не ви забави по пътя, следобед ще бъдете там. Смятате ли, че ще откриете и пещерата тъй лесно, както Глуми Уотър?

— Разбира се.

— Там ще намерите всичко необходимо: четирийсетте бурета петрол, инструментите и всичко друго. А сега добре внимавайте! Щом пристигнете, ще трябва незабавно да започнете работа, защото после ще ви е нужно двойно повече време, докато заличите следите от дейността си. Ще изтърколите буретата едно по едно до самата вода и след като ги излеете в езерото, пак ще ги върнете в пещерата. Ще затворите входа й по същия начин, както ще го заварите. Той не бива да бъде открит дори и от най-острото зрение. После ще премахнете всички следи, оставени от буретата. Дано до вечерта приключите с цялата история.

— А какво ще правим след като свършим работата при езерото? — попита Бътлър.

— После ще си отспите и на следващото утро ще тръгнете срещу нас да ни пресрещнете и съобщите, че сте намерили езерото и че пътят до там е безопасен. При това най-важното е да покажете колко сте въодушевени от нефтеното находище.

— Бъди спокоен. Ще се погрижим да предадем на двамата въодушевлението си. Но надявам се, че и ти ще изпълниш задължението си!

— Естествено!

— По колко се канеше да ни дадеш?

— Вие двамата ще получите общо петдесет хиляди долара, които ще си разделите.

При тези думи той посегна към ръката на брат си и я стисна, за да му покаже, че това обещание е само една примамка за Полър. За бившия водач на преселниците Гринли беше предвидил не пари, а нож или куршум. Но Полър нищо не подозираше, вярваше на двамата мошеници и затова възкликна тихо и радостно:

— Петдесет хиляди, които ще си разделим! Значи аз ще получа двайсет и пет хиляди!

— Да — кимна Гринли.

— Чудесно! Цял съм ваш и телом, и духом! Де да можеше сухите парички да ни паднат в ръцете!

— За съжаление това е невъзможно. Ще ни плати в чекове, които ще осребрим в банката във Фриско.

— Значи после тримата заедно ще яздим до Сан Франциско, нали?

— Да.

— Е, с голямо удоволствие ще измина този път. За двайсет и пет хиляди долара човек с радост ще стигне и много по-надалеч.

— Well! Само едно предупреждение. Що се отнася до индианците, аз в никакъв случай не съм толкова спокоен, както се престорих. Бъдете нащрек! Внимавайте да не ви видят, за да можете да стигнете до Глуми Уотър и да извършите приготовленията. Би било ужасно, ако след като пристигна с двамата, заварим в езерото само чиста вода!

— Не бой се — обади се Бътлър.

— Тогава нека се връщаме в бивака. Ако някой от двамата се събуди и забележи, че ни няма, може да заподозре нещо.

Когато отидоха при Ролинс и Баумгартен, ги завариха все още дълбоко да спят и безшумно легнаха при тях. Нощта премина спокойно и щом се зазори, Бътлър и Полър потеглиха на път.

Ролинс и Баумгартен си бяха помислили, че двамата разузнавачи ще яздят напред само на известно разстояние и после ще спрат, за да ги изчакат, обаче Краля на петрола ги поучи:

— Подобна мярка би била половинчата и неразумна. Те тръгват като съгледвачи, ще трябва навсякъде да се оглеждат и ще са принудени да яздят бавно. Следователно скоро ще ги догоним и всеки път ще се налага отново и отново да спираме и да чакаме.

— И кога ще ги последваме?

— Утре призори.

— Толкова късно!

— Не е късно. Самият ти пожела да бъдем много предпазливи. Ако пътем двамата се натъкнат на врагове, ще се върнат да ни предупредят. Не се ли появят до довечера, това ще е сигурен признак, че няма от какво да се страхуваме, защото значи нищо особено не им е направило впечатление. И тогава утре сутринта, след като конете ни си отпочинат добре, ще можем да изминем разстоянието до нашата цел с удвоена бързина.

Понеже нямаха никакъв опит, банкерът и счетоводителят намериха това обяснение за убедително и оставиха Гринли да се грижи за всичко, без да му правят повече никакви забележки.

Денят измина и се свечери, без Бътлър и Полър да се завърнат, което накара останалите трима да станат по-уверени и да изпаднат във весело настроение. През цялата нощ банкерът не можа да мигне. Намираше се в състояние на трескава възбуда. Значи утре, утре беше големият ден, когато щеше да сключи най-грандиозната и най-значителна сделка на своя живот, една блестяща сделка, за каквато дори не беше и сънувал! Той щеше да стане крал на петрола, собственик на неизчерпаем петролен извор! Името му щеше да се споменава редом с имената на най-големите милионери и дори навярно съвсем скоро той щеше вече да се числи към прочутите тъй наречени четиристотин на Ню Йорк! Тази мисъл не му даваше покой. Когато взе да се развиделява, той дори не бе направил опит да подремне и разбуди Гринли и Баумгартен, за да ги подкани да тръгват.

Те се отзоваха с готовност и щом слънцето изплува на хоризонта, яхнали отпочиналите си коне, бяха изминали вече няколко мили.

Местността, през която яздеха, беше планинска. Възвишенията бяха обрасли с гъсти гори, а долините покрити със сочна трева. От време на време в нея те откриваха следите на своите спътници, които бяха избързали напред. Стана обед и трябваше да дадат около едночасова почивка на конете.

— Скоро ще намерим подходящо място — обади се Краля на петрола, — една дълбока котловина, в чийто южен край слънчевите лъчи не достигат дъното й. Там е прохладно. След петнайсетина минути сме там.

Най-после те се озоваха на доста стръмен планински склон. След като го изкачиха, обраслият с иглолистна гора терен започна да се спуска тъй главоломно надолу, че се наложи да слязат от конете и да ги поведат за юздите, за да ги предпазят от нараняване.

— Само още около двеста крачки — обади се Гринли — и котловината ще се отвори пред очите ви. Тя не е голяма и в средата й има огромен къс скала, до която се издига вековен червен бук.

Когато изминаха споменатото разстояние, спътниците на Гринли спряха, изненадани от разкрилата се пред очите им гледка. Пред краката им скалата падаше почти отвесно надолу. Бяха застанали в самия край на котловината, заобиколена от високи каменни стени, която имаше два тесни изхода. Ездачите се намираха на едно по-ниско място откъм западната й страна, наподобяващо балкон. Единият вход бе разположен на юг, а другият на север. Скалата, която носеше „балкона“, се врязваше толкова навътре в котловината, че огромният каменен блок, споменат преди малко от Краля на петрола, се намираше недалеч от тях. Червеният бук до него беше с такава красива форма, че гледката му би накарала всеки художник да изпадне във възхищение.

— Какво великолепно дърво! — възкликна Баумгартен. — Толкова…

— Шшт! — обади се предупредително Гринли, като го хвана за ръката. — Тихо! Не сме сами тук. Виждаш ли двамата индианци ей там, откъм северната страна на скалата? Изглежда, конете им пасат отвъд нея.

Наистина беше така. Двамата индианци седяха близо до скалата, точно там, където тя хвърляше сянка. На това място те бяха защитени от палещите лъчи на слънцето. Лицата им така бяха нашарени с бойните цветове, че не беше възможно да се различат чертите им. Единият имаше забити в косата си две бели орлови пера. Едва сега на тримата наблюдатели направи впечатление тъмната черта в тревата, която започваше при южния вход и като опъната по конец водеше до самотната скала.

— Тази черта е дирята, оставена от двамата червенокожи — обясни Гринли на спътниците си. — Дошли са от юг и щом си отпочинат, ще продължат на север.

— В такъв случай ние не можем да се спуснем долу — отбеляза загрижено банкерът. — От пленяването ни в пуеблото нямам вече доверие в нито един индсман. Какви ли ще са тези двамата?

— Познавам ги и дори знам името на единия. Той е Мокаши, вождът на нихорасите.

— Какво означава това име? — осведоми се счетоводителят.

— Мокаши ще рече бизон. Когато из саваните и през планинските проходи все още се скитаха големи стада бизони, вождът е бил прочут ловец на тези животни. Оттам идва и името му.

— Но щом го познаваш, може би и той те познава, а?

— Да, защото няколко пъти съм посещавал племето му.

— Как се отнася към теб?

— Приятелски, поне тогава беше така, и отношението му към мен в мирно време едва ли ще се промени. Но в момента секирата на войната е изровена и не бива да му се доверявам.

— Хмм. И какво ще правим?

— Наистина не знам. Спуснем ли се долу, може да ни посрещне дружелюбно, а може би, не. Във всички случаи ще е по-добре да не разбере нищо за присъствието ни.

— Не е ли възможно да избегнем срещата с него, като заобиколим?

— Разбира се, но това заобикаляне ще е толкова значително, че днес няма да стигнем до нашето петролно езеро. А още по-малко ще успеем да се натъкнем на Бътлър и Полър, които вероятно вече са тръгнали обратно, за да ни посрещнат. Наистина е страшно неприятно, че тъкмо тук двамата нихораси са… я чакайте, — прекъсна се той, — какво ли е това?

Той забеляза нещо, което не можеше да не накара и тримата да изпаднат в изключително напрегнато очакване. Откъм южния вход, откъдето идваха следите на нихорасите, се зададоха двама индианци, но не на коне, а пеша. И техните лица бяха покрити с цветовете на войната. Единият от тях беше забол в косата си едно орлово перо и следователно не бе изтъкнат вожд, но все пак сигурно се беше отличил с качествата си на храбър и достоен воин. Двамата бяха въоръжени с пушки.

— И тези ли са нихораси? — попита Ролинс.

— Не, навахи са — тихо отговори Краля на петрола, сякаш червенокожите можеха да го чуят.

— Да не би да ги познаваш?

— Не. Онзи с перото е все още млад воин. Сигурно е получил това отличие едва след последното ми посещение при навахите.

— Мътните го взели! Легнаха на земята. Защо ли постъпват тъй?

— Не се ли сещаш? Нали са врагове на нихорасите. Тук ще се срещнат съгледвачите на двете племена. Ще се лее кръв! Навахите са попаднали на следите от нихорасите и тайно са ги преследвали чак до котловината. Внимателно гледайте какво ще стане!

Той трепереше от вълнение, а и двамата му спътници се намираха в същото състояние. Мястото, където бяха застанали, бе разположено така, че имаха възможност спокойно да наблюдават цялата сцена, без самите да бъдат забелязани.

Двамата навахи бавно пълзяха, като използваха само дланите на ръцете и пръстите на краката си. Следвайки дирята на нихорасите, те се приближаваха към скалата.

— По дяволите! — обади се Краля на петрола. — Останат ли седнали само още една минута, Мокаши и придружителят му са загубени.

— Господи! Не можем ли да предотвратим това кръвопролитие? — възбудено попита счетоводителят.

— Не, не… и… все пак — отвърна Гринли, задъхан от силно вълнение, — трябва да използваме положението.

Двамата навахи се намираха само на десетина крачки от скалата. Достигнеха ли я, с нихорасите бе свършено, защото щяха да бъдат нападнати в гръб.

— Да го използваме ли? Как? — осведоми се банкерът, който едва смееше да диша.

— Веднага ще видиш.

С бързо движение Гринли свали двуцевката си от седлото и се прицели.

— За Бога, да не би да стреляш? — Баумгартен понечи да осуети намерението му, но първият изстрел вече изтрещя, а след секунда го последва и вторият. Навахът, който имаше перо в косата си, бе улучен от първия куршум в главата и умря на място. Другият бе ударен от втория куршум, успя да скочи на крака, после направи една крачка и рухна на земята.

— Боже Господи! Ти ги застреля! — извика Ролинс, обзет от ужас.

— За мое и твое добро — отговори му студено Краля на петрола, като свали пушката си и пристъпи към края на скалата така, че да могат да го видят отдолу.

В миговете на първоначална уплаха нихорасите светкавично се изправиха, но незабавно пак се хвърлиха на земята, притискайки се плътно в тревата, за да представляват колкото е възможно по-малка цел. Помислиха си, че изстрелите са предназначени за тях, защото не можеха да видят двамата мъртви навахи, които се намираха зад скалата. И понеже смятаха, че стрелецът се крие зад канарата, бавно и предпазливо запълзяха покрай нея, за да се доберат до ъгъла й, откъдето се надяваха да разберат кой бе стрелял. В този момент Краля на петрола се провикна от „балкона“:

— Мокаши, вождът на нихорасите може да се изправи без страх. Не е нужно да се крие, защото враговете му са мъртви.

Мокаши вдигна поглед към него, забеляза го и след като извика от изненада, попита:

— Уф! Кой стреля?

— Аз.

— По кого?

— По двамата навахи.

— Къде са?

— Зад скалата, до която се намирате. Идете да ги видите! Мъртви са!

Предпазливият индианец съвсем не последва подканата му незабавно, а продължи да пълзи до ъгъла и оттам най-напред надникна изключително внимателно. После понадигна глава, извади ножа си, за да е готов на всичко, и едва тогава с няколко бързи скока се втурна към труповете. Щом разбра, че в тях няма и искрица живот, той се изправи и подвикна на Краля на петрола:

— Прав си, наистина са мъртви. Слез долу!

— Не съм сам, с мен има и други мъже.

— Бледолики ли?

— Да.

— Колко са?

— Двама.

— Доведи ги!

— Ще изпълним ли желанието му? — попита Ролинс Краля на петрола.

— Естествено — отвърна му той.

— Не е ли опасно?

— Ни най-малко. Спасих живота на двамата нихораси, така че те са ни много задължени.

— Сър, но това е убийство, двойно убийство!

— Пфу! Не се разстройвай чак толкова. Тъй и тъй двама индианци сигурно щяха да умрат. Ако не бях предприел нищо, това щяха да са нихорасите. Ако им бях извикал, за да ги предупредя, между четиримата щеше да се завърже схватка, от която едва ли някой щеше да оцелее. Просто щяха взаимно да се изколят. И ето аз подхвърлих на двамата навахи фаталния жребий и така спечелих благодарността и приятелството на Мокаши. Вече няма защо да се тревожим. Нашата сделка с петрола сигурно ще се осъществи, тъй като нихорасите ще ни закрилят. Хайде, следвайте ме смело!

Двамата се подчиниха, но не можаха да се отърсят от обзелото ги чувство на ужас пред този човек, който заради собствената си изгода беше отнел живота на двама души и при това, без да са му сторили нищо лошо. Пътят им ги отведе покрай котловината до южния й вход. Когато минаваха през него, те не забелязаха двете искрящи от гняв очи, втренчили се в тях иззад храстите. Тримата изчезнаха в тесния пролом и тогава един индианец се изправи от храсталака и промърмори:

— Уф! Значи този високият, кльощавият е убиецът! Не можах да помогна на моите братя, но ще отмъстя за тях. Сега ще започнат да търсят следите ни, но мен няма да ме намерят.

Той отново се сниши и изчезна в гъсталака. Беше навах. Сигурно го бяха накарали да остане на това място на пост, за да бди за сигурността им, докато двамата му нещастни другари се намираха в котловината.

Краля на петрола заедно с Ролинс и Баумгартен спокойно насочиха конете си към вожда, който ги очакваше до скалата. Но когато Мокаши видя Гринли тъй близо пред себе си, нашареното му с бои чело се покри с мрачни бръчки.

— Откъде идват тримата бледолики? — попита той. Краля на петрола очакваше далеч по-дружелюбно посрещане. След като слезе от коня си и неговите спътници последваха примера му, той разочаровано отговори.

— Пътят ни започна от Рио Хила.

— И къде ще завърши?

— При водите на Чели.

— Сами ли сте?

— Да.

— Не идват ли и други бледолики след вас?

— Не. А ако идват, не са наши приятели.

— Знаете ли, че строшихме лулата на мира?

— Да.

— И въпреки това се осмелявате да дойдете насам?

— Нали враждата ви е насочена само срещу навахите, но не и срещу белите!

— Бледоликите са по-лоши и от кучетата навахи. Когато тук все още не е имало бели, между всички червенокожи мъже царял мир. Само бледоликите са виновни за това, че томахокът продължава да сее смърт сред нас. Затова ние няма да ги щадим.

— Нима искаш да кажеш, че сте наши врагове?

— Да, ваши смъртни врагове.

— И все пак вие двамата дължите живота си на моите куршуми! Нима за отплата ще ни изпечете на кола на мъченията?

По лицето на вожда пробягна презрителна усмивка и той му отговори:

— Говориш за кола на мъченията тъй, сякаш вече се намираш в ръцете ни, при все че ние сме само двама, а вие трима. Изглежда, имаш храбростта на жабата, която скача в пастта на змията веднага щом тя спре погледа си на нея.

Обидното поведение на вожда несъмнено не беше последица само от установилите се в момента враждебни отношения. Много вероятно репутацията на Гринли сред нихорасите още отпреди съвсем да не е била такава, каквато я беше описал той на спътниците си. Краля на петрола почувствува, че на тях непременно щеше да им хрумне тази мисъл, и затова се опита да я предотврати с въпроса:

— Навярно храбрият вожд Мокаши вече не ме познава, а?

— Очите ми не са забравили лицето на нито един човек, дори да съм го видял само веднъж, и то за кратко време.

— Никога не съм причинявал зло на воините на нихорасите!

— Уф! Защо говориш така? Ако беше обидил някой от воините ми макар с най-незначителното движение на ръката, ти вече нямаше да си жив.

— Защо се държиш толкова враждебно към мен? Нима животът ти има толкова малка стойност, че не посрещаш спасителя си поне с едно „добре дошъл“?

— Първо ми кажи кога видя навахите, които току-що уби, и откога ги преследваш!

— Видях ги две минути, преди да ги застрелям, за да те спася.

— Какво зло ти бяха сторили?

— Никакво.

— И въпреки това ги уби?

— Само за да те спася.

— Куче! — прогърмя гласът на Мокаши, а очите му замятаха мълнии. — Мнозина ловци и воини ми дължат живота си, но аз не съм го споменал нито един-единствен път, макар да са изминали години. А ти си само от броени минути пред очите ми и вече пет пъти се нарече мой спасител. Щом като сам се възнаграждаваш с такива хвалебствия, не бива да очакваш от мен отплата. Нима съм поискал от теб да ме спасяваш?

Гринли се сви като пребито куче, но въпреки това намери смелост да подхвърли:

— Не, обаче, ако не бях аз, сега щеше да си мъртъв.

— Кой ти го каза? Това е лъжа! Ти сам виждаш до скалата нашите коне, които винаги издават приближаването на всеки човек. Тъкмо ги бяхме чули да пръхтят и вече посягахме към ножовете си, когато се разнесоха изстрелите ти. Навахите не ти бяха сторили нищо. Ти не се изправи срещу тях да се бориш, а ги застреля от засада. Ти не си воин, а убиец. Ето къде лежат труповете. Нима имам право да взема скалповете им? Не, защото тези воини паднаха от коварните ти куршуми. Ако не се беше появил ти, предупреден от пръхтенето на конете ни, щях да ги посрещна с нож в ръка и тогава щях да имам правото да украся пояса си с техните скалпове. Познаваш ли онзи, в чиято коса е забодено перо? Името му е Касти-тине, Стария мъж, макар времето, което е живял, да не е повече от двайсет лета и зими. Той получи това почетно име, защото беше умен и храбър. Ето какъв воин уби ти! А ми отне славата да го победя! И на всичко отгоре искаш от мен награда вместо отмъщение!

Краля на петрола бе обзет от сковаващ страх, а и спътниците му не се чувствуваха по-добре. Вождът продължи:

— Като теб са и всички други бледолики. Колко ли са добрите между тях? На един като Олд Шетърхенд, в чието сърце се е вселила любовта, се падат сто пъти по сто други, които ни носят гибел. Останете тук да ме чакате, докато се върна! Осмелите ли се да се отдалечите, свършено е с вас.

Той направи знак на другия нихорас и заедно с него, оглеждайки внимателно дирята, тръгнаха покрай нея, като се насочиха към входа на котловината, където двамата изчезнаха.

— Олеле мале! Положението се оказа съвсем различно от очакваното — завайка се банкерът. — Ти ни надроби такава страхотна попара, че ако ни се наложи да я сърбаме, можем да се задавим с нея.

— Да, убиец! — потвърди счетоводителят. — Вождът е прав. Защо стреля? Този Касти-тине е толкова млад, а е бил вече толкова прочут воин. Не те ли побиват тръпки на ужас пред собственото ти дело?

— Я мълчи! — сопна му се Краля на петрола. — Тъй е, както казах. Спасих вожда от смърт. Туй за пръхтенето на конете е само измислица, чиста лъжа!

— Съмнявам се. Той няма вид на човек, който не знае какво говори. Нима не стояхме пред него като провинили се ученици? Сигурно най-добре ще е да си плюем на петите, преди да се е върнал.

— Хич не рискувай, мистър Баумгартен! Изглежда, наблизо има и други воини. Тръгнем ли си, той ще се лепне по петите ни с тях и тогава няма спасение. А така все още е възможно да ни пусне да си вървим по пътя. И тъй, ще чакаме!

Докато се върнат нихорасите, измина повече от четвърт час. След като се приближиха, Мокаши каза:

— Отмъщението е вече по петите ти и гибелта ще те връхлети, без аз да посягам на живота ти. Навахите са били не двама, а трима. Третият е стоял на пост при входа на котловината и навярно е видял всичко, без да може да предотврати убийството. Мокасините му няма да се отделят от твоята диря и той ще те преследва, докато забие ножа си в сърцето ти. Твоят скалп не стои на главата ти по-здраво от дъждовната капка на клончето, разтърсвано от вятъра. Не искам да имам работа с теб нито за добро, нито за лошо. Защо сте тръгнали към реката Чели? Какво ще правите там?

— Отиваме заради едно парче земя — малодушно прозвуча от устата на Краля на петрола, който допреди малко бе толкова самоуверен.

— Твоя ли е земята?

— Да.

— Кой ти я е подарил?

— Никой.

— И въпреки това твърдиш, че е твоя собственост!

— Да. Въз основа на тъй наречения „Tomahawk-Improvement“! ((англ.-амер.) — Буквално означава „подобрение, облагородяване, мелиорация с брадвата“. Б. пр.).

— Съжалявам, че трябва да чуя подобно нещо.

— Защо?

— Защото тези две думи означават кражба и разбойничество! Парче земя край реката Чели! И било твое! А тук стои Мокаши, вождът на нихорасите, законните господари и собственици на цялата област около Чели! Ах вие, крастави песове такива! Какво ще кажат бледоликите отвъд Голямата вода, ако ние отидем там и започнем да твърдим, че земята им е наша? А излиза, че ние трябва да търпим, когато те се нахвърлят върху нас, за да ни заграбят всичко! Имал си парче земя край Чели, макар че никой от нас нито ти го е продавал, нито ти го е подарявал! Би трябвало юмрукът ми да те смаже, но той е твърде горд, за да се докосне до теб. Изчезвайте оттук, вървете при късчето земя, за което копнеят душите ви! Настанете се на него, но няма да чакате дълго и то ще ви донесе кървава жетва!

С повелителен жест той протегна ръка към северния изход. Без да се бавят, белите възседнаха конете и бързо се отдалечиха в тръс, зарадвани от все сърце, че могат здрави и читави да напуснат мястото, което за малко щеше да се окаже съдбоносно за тях.

За да разберем думите и поведението на вожда, трябва да знаем обикновено по какъв начин белите се сдобиваха със земя. Според тъй наречения „закон за домашното огнище“ всеки, който е глава на семейство, както и всеки мъж, навършил двайсет и една години, щом е поданик на Съединените щати или заяви, че иска да стане такъв, може да получи без каквото и да било заплащане някой все още свободен парцел земя от 160 акра. Само се задължава да остане да живее на него най-малко пет години и да го обработва. Освен това милиони акра земя се продават на безценица на железопътните компании.

Що се отнася до тъй наречения „Tomahawk-Improvement“, според него, за да бъде признат някой човек за собственик на определения му парцел, е напълно достатъчно да направи с брадвата си знак кои дървета смята да отсече, да си построи къщурка и да засади малко жито. Никой не си задава въпроса какво ще кажат индианците, господарите на тези земи!

След като излязоха от котловината, известно време тримата бели мълчаливо продължиха да яздят един до друг през рядката гора. Краля на петрола много добре разбираше, че пред вожда на нихорасите се беше изложил далеч повече, отколкото пред куриера. Отношението на Мокаши към него го беше вбесило и сега той усилено размисляше как би могъл отново да укрепи в очите на банкера и счетоводителя авторитета си, за който може би бе малко да се каже, че се е разклатил. Нарушавайки най-сетне продължителното мълчание, той рече:

— Такива са си тези червенокожи мерзавци! Безкрайно неблагодарни! Може да си живял колкото си щеш години с тях в мир, да си им правил какви ли не благодеяния и въпреки всичко някой хубав ден те ще ти изменят и ще забравят колко са ти задължени.

— Йес — кимна Ролинс. — В много опасно положение бяхме изпаднали. Можем да се радваме, че се отървахме тъй леко. Вече си мислех, че ще се простим с живота си.

— Животът ни наистина щеше да е в опасност, ако вождът тайно в себе си не ми бе дал право, че съм го спасил, нещо, което е невъзможно да не е разбрал. Но на мен никога повече няма да ми хрумне да върша добрини на някой индианец.

— Правилно! Тези червенокожи негодници не заслужават човек да се занимава с тях.

От тези думи на банкера си пролича, че той не беше кой знае колко склонен да осъжда Краля на петрола заради постъпката му. Ролинс спадаше към онези чистокръвни янки, които пет пари не дават за един човешки живот. Опасността се беше вече разминала, а също така бе избледняло и впечатлението, което в първия момент му направи убийството на двамата навахи. Но с Баумгартен положението не беше същото. Той бе замесен от съвсем друго тесто. Смяташе постъпката на Гринли за престъпление и затова със сериозен и укорителен глас попита Краля на петрола.

— Сър, нима някога си вършил добрина на някой индианец?

— Аз ли? Що за въпрос! Стотици от тези червенокожи нехранимайковци ми дължат живота си, а хиляди са получили от мен месо, хляб, барут, олово и много други неща.

— И нихорасите ли?

— Преди всичко те.

— Но ако се съди по поведението на вожда, едва ли е било така.

— Защото той е неблагодарен негодник.

— Хмм! Тогава ти защо не му напомни?

— От чисто благородство, сър.

— Глупости! В такова положение, в каквото бяхме изпаднали, според мен най-голямата щуротия е да вземеш да проявяваш благородство.

— Това го казваш ти, понеже не познаваш Запада.

— Може и така да е! Но ако бях на твое място, щях да припомня на вожда, че той и племето му са ми задължени. А ти не обели нито дума. Може би благодеянията, за които споменаваш, съществуват само във въображението ти.

— Сър! Искаш да ме обидиш ли? — изфуча Краля на петрола. — Да не би да ме смяташ за лъжец?

— И през ум не ми минава. Казвам само мнението си, а всеки човек има това право!

— Да, но ако не засяга честта на някой друг. Когато говориш за мен, би трябвало да се изразяваш малко по-предпазливо и по-внимателно.

— Тъй ли? И защо? Защо пък тъкмо когато говоря за теб?

— Защото не само ще ми бъдеш много задължен, но и вече си ми задължен. Нали тъкмо сега се каня да ви направя страшно богати.

— Не и мен, а само мистър Ролинс, но затова ще ти се плати повече от добре.

— Избавих те от плен в пуеблото!

— И така да е, но най-искрено ще ти кажа, че колкото повече се замислям над този случай, толкова повече въпроси възникват, на които не мога да си отговоря.

Гринли му хвърли остър, изпитателен поглед. Понечи гневно да избухне, но след като размисли, промени намерението си и спокойно попита:

— Какви ли са тези въпроси? Мога ли да ги чуя?

— Не смятам че е необходимо.

— Тъй ли? Много е вероятно да мога да ти отговоря.

— Не само е вероятно, но дори сигурно, че ще можеш, но се съмнявам дали наистина ще го направиш.

— Щом мога, ще го направя, сър. Разчитай на мен.

— Възможно. Въпреки това предпочитам да говорим за нещо друго. Но само защото така силно подчертаваш, че сме ти толкова много задължени, а и за в бъдеще ще има повод да сме ти благодарни, ще ти кажа, че пилците се броят на есен.

— Какво искаш да кажеш?

— Твърде е вероятно да станем с теб квит, тъй че повече да нямаш право да се позоваваш на благодарността ни.

— Много ми се иска да разбера как ще стане това!

— Съвсем просто: относно сделката, която ще сключим, не можеш да очакваш някаква благодарност, защото, както вече споменах, на теб ти се плаща. А за това, че ни избави от пуеблото, вече сме ти го записали на сметката, но може би твърде скоро тази точка ще трябва да бъде зачеркната, тъй като ти застреля двамата навахи.

— Че какво общо има това с тази сметка?

— Не задавай такива въпроси, сякаш си някой новак! Никак не е изключено да се натъкнем на навахите.

— И какво от това?

— Те ще отмъстят за смъртта на двамата си съгледвачи.

— Пфу! С това твърдение току-що доказа, че изобщо не си запознат със Запада. Та откъде ще знаят какво се е случило?

— Какво? Нима не чу думите на Мокаши? Навахите не са били двама, а трима. Третият ще тръгне по петите ни.

За миг лицето на Краля на петрола придоби сериозен и замислен израз, но после той се засмя подигравателно и рече:

— Вижда се какъв голям умник си бил! Да не би да вярваш, че Мокаши ни е казал истинското си мнение?

— Да.

— Наистина ли? Тогава ме принуждаваш да ти кажа, че от теб никога няма да излезе истински уестман. Мокаши е тръгнал на разузнаване срещу навахите. Фактът, че сам се е нагърбил с тази задача, а не е изпратил обикновени воини, показва че й придава особено голяма важност. Той се натъкна на трима неприятели, на трима съгледвачи и трябва да направи всичко възможно, за да ги убие. Аз застрелях двама от тях. Третият остана жив и видя нихорасите. Той няма да ни преследва, а ще се върне при племето си, за да съобщи, че Мокаши се намира тук. Но вождът на нихорасите трябва на всяка цена да се опита да му попречи и ще тръгне по следите на наваха, за да го догони и убие. Проумяваш ли го, или не?

— Хмм! — промърмори Баумгартен. — Може би е така, както казваш, а може и да не е.

— Уверявам те, че друга възможност няма и… Той замлъкна, спря коня си и съсредоточено се загледа в далечината. В момента те се намираха в неголяма открита прерия и на хоризонта пред тях се виждаше черна линия, където започваше гора. На този по-тъмен фон се открояваха фигурите на двама конници, които също спряха, защото и те от своя страна бяха забелязали тримата ездачи.

— Двама мъже — обади се Гринли. — Както изглежда, са бели. В такъв случай залагам сто срещу едно, че пред нас са Бътлър и Полър. Трима срещу двама, значи няма защо да се страхуваме. И тъй, напред!

Те продължиха пътя си към двамата ездачи. Щом двамата забелязаха това, също смушиха конете си и тръгнаха срещу тях. Скоро взаимно се разпознаха. Да, наистина бяха техните спътници. Когато се приближиха достатъчно, за да могат да ги чуят. Краля на петрола им извика:

— Вие ли сте? Това е добър знак. Свободен ли е пътят?

— Да — отговори Бътлър, — свободен е като по време на най-трайния мир. Не се натъкнахме на следите от нито един индианец.

— А намерихте ли Глуми Уотър?

— Йес.

— Е? Какво ще кажеш за петрола?

— Великолепна гледка, направо великолепна! — отвърна брат му и по лицето му грейна добре изиграно възхищение. Той се обърна към банкера и продължи:

— Имай добрината да подушиш на какво миришем! Как намираш аромата ни, сър? Да не би това да е розово масло?

Вследствие на извършената от тях работа естествено двамата силно „ухаеха“ на петрол. Ролинс незабавно изпадна във възторг. Той отговори:

— Е, наистина не е розово масло, но се радвам не по-малко. Мешърс, колко време минава, докато се събере един пфунд розово масло! А петролът с такава готовност и бързина извира от земята, че ежедневно могат да се пълнят стотици варели. Уханието, което се разнася от вас, ми е много по-приятно от всички други аромати на света. Мистър Баумгартен, не си ли на същото мнение?

— Да — кимна счетоводителят, проявявайки същата веселост и ведро упование като Ролинс.

— Well! Досега ти все не искаше напълно да повярваш в тази работа. Често го забелязвах по изражението ти. Ще си признаеш ли?

— Не го отричам, сър.

— Ами сега? Навярно подозренията ти съвсем са се разсеяли, а?

В този момент се намеси и Краля на петрола:

— Естествено и аз забелязах, че мистър Баумгартен ми няма доверие, но бях твърде горд, за да се почувствам обиден от държанието му. Сега сигурно е разбрал, че има работа с джентълмен, който заслужава пълно доверие. Но да не стоим тук в откритата прерия! Наоколо се навъртат индианци, които лесно могат да ни забележат.

— Индианци ли? — попита Бътлър, яздейки към гората, откъдето се беше появил заедно с Полър. — Да не би да сте се натъкнали на някакви червенокожи?

— Да.

— По дяволите! Кога?

— Преди малко.

— Какви бяха?

— Нихораси. Дори и вождът им беше с тях.

— И как се разделихте?

— Горе-долу с добро. Можеше да бъде и по-зле.

Гринли им разказа случката и естествено Бътлър и Полър заявиха, че одобряват поведението му. Междувременно достигнаха гората, което сложи край на разговора им, защото тя беше толкова гъста, че се видяха принудени да яздят един подир друг. Това не бе особено приятно за банкера, тъй като той гореше от нетърпение да узнае още подробности за петролното езеро.

След известно време дърветата останаха зад гърба им и пред очите им отново се ширна тревиста савана. Конниците пак имаха възможност да яздят заедно и Ролинс продължи да ги разпитва. Бътлър и Полър задоволиха любопитството му по начин, който още повече засили нетърпението му и го хвърли в трескава възбуда. А когато заяви, че едва издържа да дочака мига на пристигането им, Бътлър го успокои с думите:

— Що се отнася до това, търпението ти няма да бъде поставено дълго на изпитание, защото имаме още най-много час и половина път.

— Час и половина? А ви срещнахме преди около половин час, което прави общо два часа. Значи сте тръгнали от петролното езеро едва преди два часа, така ли?

— Горе-долу.

— Защо не по-рано? Новина като тази, която ми донесохте, човек трябва да научи колкото е възможно по-скоро.

Този въпрос бе изключително неудобен, защото Ролинс не биваше да узнае нищо за тежката работа, извършена от двамата при Глуми Уотър. Все пак Бътлър съумя да се измъкне от трудното положение, като отговори:

— Имахме за задача да се погрижим за нашата безопасност. За тази цел трябваше преди всичко да претърсим цялата околност на езерото. Това не беше лесно, понеже теренът е сложен и всичко вървеше бавно, защото се налагаше да бъдем предпазливи. Поради тези причини свършихме работата си едва преди няколко часа.

— И не открихте нищо, по което да се заключи за съществуването на някаква опасност за нас?

— Нищо, абсолютно нищо. Няма защо ни най-малко да се тревожиш, сър.

Ролинс се почувства не само успокоен, но също тъй радостен и уверен, както рядко през живота си. На онова място, от което го делеше малко повече от час, се намираше огромен капитал от много милиони долари! Идваше му да прегърне всичките си спътници, но се задоволи само да стисне ръката на своя счетоводител и да му каже:

— Най-сетне, най-сетне сме при целта! И най-сетне се отървахме от мъчителната несигурност! Не се ли радваш и ти?

— Естествено, сър — гласеше простичкият отговор.

— Естествено, сър — повтори Ролинс, като поклати глава. — Това звучи толкова студено, толкова безучастно, сякаш цялата история изобщо не те засяга!

— Не си мислете така! Нали знаете, че за всички ваши работи винаги полагам такова старание, сякаш са лично мои. И аз се радвам, но обикновено не изразявам прекалено шумно чувствата си.

— Well, добре те познавам, мистър Баумгартен. Но в този случай можеш да се поотпуснеш. Още нищо не съм ти казал, ала сигурно и сам ще се досетиш, че след като съм те взел със себе си, преследвам някаква определена цел. В това ново предприятие ти ще вземаш далеч по-голямо участие, отколкото ти е минавало досега през ума. Да не мислиш, че имам намерение с цялото си семейство да напусна Арканзас и да се заселя тук в Дивия запад? Няма да ми хрумне подобно нещо. Разбира се, най-напред ще свърша всичко, което е необходимо тук, но постоянното ми местожителство ще си остане в нашия Браунсвил. Ще трябва да назнача инженери и за техен ръководител един търговски директор, на когото мога да разчитам. Ти как мислиш, кой ще бъде този човек?

При тези думи той погледна счетоводителя с многозначителна усмивка и след като Баумгартен не му отговори веднага, продължи:

— Или възнамеряваш до края на живота си да останеш в Браунсвил?

— Мистър Ролинс, досега не съм имал повод да помисля над този въпрос.

— Well, тогава бъди така добър да поразмислиш! Ами какво ще кажеш, ако директорът, за когото споменах, се казва Баумгартен?

Когато чу това, немецът поизпъчи гърди на седлото и попита:

— Сър, сериозно ли говорите?

— Йес. Нали знаеш, че щом става въпрос за толкова важна работа, аз нямам обичая да се шегувам. Този пост е много отговорен и труден. Затова освен заплатата, ще получаваш и процент от печалбата. Ще приемеш ли предложението ми?

— С най-голяма радост!

— Тогава се споразумяхме! Ето ти ръката ми. Баумгартен също му подаде ръка и каза:

— Мистър Ролинс, не искам да говоря излишно, познавате ме и знаете, че не съм неблагодарен човек. Най-голямото ми желание е да се покажа достоен за този пост.

— Убеден съм, че си достоен.

— Не мога да го твърдя с такава увереност. Онова, което мистър Гринли вече няколко пъти изказа, е истина — аз не познавам Запада, а тук ще са необходими оправни хора, дето пипат здраво и никому не цепят басма.

— Ще имам грижата да ти намеря такива помощници.

— Ще има сражения.

— Сражения ли? Какви сражения?

— С индианците. Или мислите, че спокойно ще гледат как се настаняваме тук, и то по начина, който налага подобно мащабно нефтодобивно предприятие?

— Нищо не могат да предприемат срещу това.

— Хмм! Сигурно ще настояват, че тази земя им принадлежи и…

— Я не се тревожи излишно! — прекъсна го Краля на петрола. — Нали чу какво ми каза Мокаши? Спокойно да отида при моето „късче земя“ и да се настаня на него.

— Едва ли говореше сериозно.

— О, напротив.

— Добре! Но онази земя наистина ли е собственост на нихорасите? Не е ли възможно и други червенокожи, например навахите, да изявят претенции, че е тяхна?

— Може да ни е съвършено безразлично какво ще кажат и твърдят тези типове. Аз разполагам с моя „Tomahawk-Improvement“, който ще ти преотстъпя. Документът е тук в джоба ми. Нали в Браунсвил го носихте на проверка. Казаха, че е истински, валиден и ще стане твой веднага след като ми дадеш чека, който ще осребря в Сан Франциско. Стане ли това, тогава според правните разпоредби на Съединените щати ти ще бъдеш законният собственик на Глуми Уотър и никой червенокож не може да те изгони оттам.

— Съвършено вярно, сър, но ако червенокожите не се съобразяват със съществуващия в Съединените щати закон?

— Тогава ще бъдат принудени. Разбира се, ти ще наемеш само хора, умеещи да си служат с пушката и ножа. Това ще респектира индсманите! Впрочем можеш да си сигурен, че твърде скоро твоето предприятие ще привлече бяло население, което ще е достатъчно многочислено не само за да отбие успешно всяко нападение, но и да прогони всички червенокожи от цялата област. Докарай и постави първо машините си! Нали знаеш, че машината е най-големият и непобедим враг на индианците.

Той имаше право. Там, където белият се появи с железните лостове и бутала на парната машина, червенокожият е принуден да отстъпи. Неумолимата съдба го налага. Машината е непобедим противник, но все пак не е така безжалостна като пушката, огнената вода или едрата шарка и другите болести, на които станаха и все още стават жертва безброй индианци, подобно на бизоните в саваната, изтребени дотам, че само в някои зоологически градини се пазят като голяма рядкост малобройни екземпляри.

Още преди изтичането на определения час и половина петимата ездачи се озоваха между височини, обрасли с гъсти и тъмни борови гори. Само тук-там се мяркаха широколистни дървета, чиято светлозелена шума донякъде смекчаваше мрачното впечатление, което правеха иглолистните. След като Ролинс подхвърли една забележка в това отношение, Краля на петрола се обади:

— Почакай само да стигнем до Глуми Уотър! Там е още по-мрачно, отколкото тук.

— Има ли още много път?

— Не. Следващата клисура ще ни изведе до целта.

Скоро стигнаха до клисурата и свърнаха в нея. И от двете й страни нависоко се издигаха тъмни скали. По дъното й ромолеше тънкоструйно поточе, по което плуваха мазни петна. Щом ги забеляза, Гринли хвърли на Бътлър и Полър доволен поглед. Дотогава не беше имал възможност тайно да разговаря с тях и затова, без да го показва, се тревожеше дали двамата са изпълнили възложената им задача така, както им беше обяснил. Но сега вече той се почувствува успокоен и посочвайки към водата, каза на банкера:

— Мистър Ролинс, я погледни насам! Оттук се изтича Глуми Уотър. Какво мислиш, че плава по потока, а?

— Петрол ли е? — попита банкерът, като се взря надолу.

— Да, петрол е.

— Действително, действително! Жалко, страшно жалко, че тъй отива на вятъра!

— Нека си отива, и бездруго е съвсем малко. Най-хубавото на моето находище е именно обстоятелството, че от езерото изтича само това тясно и незначително поточе. По-късно можеш да вземеш мерки да не ти се губи дори и туй нищожно количество.

— Наистина, наистина! Мистър Гринли, не усещаш ли и ти миризмата?

— Естествено, че я усещам. Можеш да бъдеш сигурен, че като откривател на това знаменито място съм я надушил много преди теб.

— Колкото повече напредваме, толкова по-силна става тя.

— Почакай само да стигнем до езерото. Ще има да се чудиш!

С всяка измината крачка миризмата на петрол се засилваше. Ето че изведнъж стените на клисурата се раздалечиха и пред смаяните очи на банкера и неговия счетоводител се откри овална и дълбока котловина, чието дъно бе изпълнено от петролното езеро дотам, че между бреговете му и скалите, образуващи трудно достъпните й склонове, оставаше само тясна ивица земя:, където от гъстите храсталаци извисяваха върхари великански черни борове. Такива дървета растяха и наоколо по скалите, достигайки чак до високостеблената гора, възправила се горе като страж, за да не допусне нито един слънчев лъч да проникне в котловината.

Въпреки че беше светъл ден, долу цареше сумрак. Никакъв ветрец не полюляваше клоните, никаква птичка не се мяркаше, никаква пеперуда не пърхаше около цветята. Всичко живо изглеждаше измряло. Изглеждаше ли? О, не, не само изглеждаше, ами действително беше измряло, защото в езерото плуваха безброй мъртви риби, чиито сребристи тела се открояваха странно върху тъмната, мазно блещукаща водна повърхност. Към всичко това се прибавяше и извънредно силната миризма на петрол. Това неподвижно и неосветено езеро, застинало пред ездачите като изцъклено мъртвешко око, с пълно право носеше името Глуми Уотър — Тъмната (Мрачната) вода. Впечатлението, което правеше, бе толкова силно, че Ролинс и Баумгартен доста дълго стояха на брега му, без да проговорят.

— Е, това е то Глуми Уотър — наруши Краля на петрола възцарилата се тишина. — Какво ще кажеш, мистър Ролинс, харесва ли ти?

Изтръгнат от смайването си като от сън, банкерът дълбоко пое въздух и отговори:

— Дали ми харесва ли? Ама че въпрос! Струва ми се, древните гърци са имали една река, през която минавали починалите, за да отидат в царството на мъртвите. Сигурно онази река е изглеждала досущ като това езеро. Без никаква разлика.

— Нищо не съм чувал за тази гръцка река, но мога да твърдя, че изобщо нямаме право да я сравняваме с нашето Глуми Уотър, понеже хич не ми се вярва и там да е имало нефт. Сър, слез от коня и поразгледай петрола, а ние ще направим една обиколка около езерото!

Ездачите скочиха от седлата. Наложи се да вържат конете, защото животните пръхтяха, удряха копита в земята и не искаха да останат на това място. Нетърпимата миризма на петрола им беше противна. Гринли се приближи до водата, гребна малко от нея с ръка, помириса я, огледа я, и после тържествуващо каза на банкера:

— Сър, тук плуват милиони долари. Убеди се сам! Ролинс също гребна шепа вода, отиде малко по-нататък и отново гребна. Така на различни места той изследва каква е водата. Не проронваше нито дума. Само непрекъснато поклащаше глава. Изглежда, беше изгубил способността си да говори. Очите му блестяха, движенията му станаха припрени и несигурни, почти се олюляваше. Ръцете му трепереха и сякаш му беше необходимо да напрегне всичките си сили, за да успее най-сетне с кажи-речи, писклив глас да извика:

— Кой можеше да го предположи! Кой можеше да го помисли! Мистър Гринли, всичко, което виждам тук, надхвърля твоите обещания!

— Наистина ли? Това ме радва, сър, страшно ме радва! — засмя се Краля на петрола. — Сега най-после убеди ли се, че съм почтен човек, който има най-искрени намерения към теб?

Ролинс му протегна и двете си ръце, като отговори:

— Дай си ръцете! Трябва да ги стисна и разтърся! Ти си джентълмен, какъвто досега не бях срещал. Прости ни, че няколко пъти доверието ни към теб се поразклати, но вината не беше наша!

— Знам, сър, знам — добродушно кимна Гринли. — Онези хора ти объркаха главата и те накараха да се съмняваш в мен. Не биваше да ги слушаш. Но сега всичко, всичко е наред! Сър, огледай петрола, пипни го, помириши го!

— Вече го огледах, вече го помирисах.

— Е, и…

— Това е най-хубавият, най-чистият петрол, какъвто може да се намери. Езерото има ли приток?

— Не, от него изтича само това малко поточе. Сигурно има някакъв подземен извор, един или дори два — от първия излиза вода, а от втория — петрол. Както виждаш, необходимо е само да се черпи и да се пълнят с него буретата.

От радостно възхищение Ролинс не можеше да си намери място. Но Баумгартен мислеше по-трезво и при последните думи на Гринли подхвърли:

— Да, необходимо е само да черпиш петрола. Ами след като го изчерпиш, после каквО? След колко време пак ще се насъбере достатъчно количество?

— Естествено бързо, толкова бързо, че изобщо няма да се наложи прекъсване на работата.

— Не ми се иска да приема тези думи без възражения. Възможно е да се насъбира точно толкова, колкото и изтича. А я погледни колко оскъдно количество изтича в потока, довел ни дотук. Мисля, че туй ручейче не носи във водите си за час дори и един литър петрол. Ето това е добивът, целият добив, на който можем да разчитаме.

— Така ли? Само толкова? Не повече от литър на час? — попита банкерът страшно разочарован.

От уплаха устата му остана широко отворена. Лицето му пребледня като платно.

— Да, мистър Ролинс,. така е — отвърна счетоводителят. — Не може да не признаете, че извиращото количество няма как да е по-голямо от изтичащото. И какво от това, ако допуснем, че е по-голямо десет и дори сто пъти? Какво са сто литра петрол на час? Нищо, абсолютно нищо! Сложете в сметката размера на оборотния капитал, стойността на съоръженията, отдалечеността на тази местност, съществуващите опасности, трудността на пласмента! И стоте литра на час!

— Все пак не е ли възможно да са повече? Нима е изключено да се заблуждаваш?

— Не, не и пак не. Колко ли е старо това езеро? Годините му не могат да се преброят. От образуването му са изминали столетия или хилядолетия. То изтича толкова слабо. Ако на дъното му извираше повече петрол, то неговият слой върху повърхността трябваше да е къде-къде по-дебел! Не, оттук не може да се изкара нищо, абсолютно нищо!

— Нищо, абсолютно нищо! — повтори банкерът и с две ръце се хвана за главата. — Значи напразни са били всичките ни надежди, цялата ни радост! Напусто сме били този дълъг път! Нима може да се понесе подобно нещо? Нима човешките нерви могат да го издържат?

Думите на счетоводителя изплашиха и Краля на петрола. С какви усилия и при какви опасности в продължение на колко време буре по буре беше домъкнал и скрил тук петрола! Какво му бе струвало всичко това! И когато бе стигнал тъй близо до успеха, нима всичко щеше да се окаже напразно?! Причерня му пред очите. Почувствува се безпомощен, не можа да каже нито дума и търсейки подкрепа, отправи поглед към своя несъщ брат.

Бътлър нееднократно вече бе доказвал, че го превъзхожда по хитрост. И сега се видя, че предишният предводител на Търсачите не можеше тъй лесно да изгуби самообладание. Той се изсмя с чувство на превъзходство и се обърна към банкера с думите:

— Мистър Ролинс, защо си се завайкал? Не те разбирам! Ако всичко, което казваш и мислиш, беше вярно, то на Гринли и през ум нямаше да му мине да възлага толкова надежди на Глуми Уотър.

— Така ли смяташ? — бързо попита Ролинс, почувствал се наново окуражен.

— Да, тъй смятам. И ако тук можеше да се пълнят буретата с петрол без никакви затруднения, той нямаше да ти предложи да купиш това място, а щеше да го задържи за себе си. Именно там е работата, че добивът на петрол изисква твърде скъпа подготовка, за която му липсват необходимите средства.

— Подготовка ли? Каква?

— Хмм! Много ми е чудно, че и сам не се сещаш. Учил ли си някога физика?

— не.

— Хм! Жалко! Тогава не е нужно да ти давам подробни разяснения, но ще се опитам да ти обясня нещата. Да предположим, че конят ти лежи на земята и ти се качиш на седлото. Ще може ли животното да се изправи с теб?

— Да.

— Значи не мислиш, че ще му е много трудно?

— Не, ще стане.

— Well. Но да предположим тогава, че вместо кон тук лежеше някое глезено пуделче. Ще може ли и то да се изправи с теб на крака?

— Не.

— И защо?

Защото товарът ще му е прекалено тежък.

— Е добре, я приложи тогава същите разсъждения и за петрола!

— Как? — попита Ролинс, който не можеше да се досети какво иска да му каже Бътлър.

— Моят пример показва, че по-тежкото тяло, поставено върху друго, по-леко, го държи притиснато. Навярно го проумяваш, нали?

— Сега вече да.

— И ти ли, мистър Баумгартен?

— Да — кимна Баумгартен, който внимателно следеше думите на Бътлър. Предводителят на Търсачите продължи:

— А знаеш ли кое е по-тежко, петролът или водата?

— Водата — отговори счетоводителят.

— Very well! ((англ.) — Много добре. Б. пр.) А сега си помисли каква ли тежест може да имат водните маси в това езеро!

— Стотици и хиляди тона.

— А на дъното му се намира петролен извор, което ще рече една малка дупка, откъдето се мъчи да излезе петролът, но отгоре го притискат хиляди тона вода. Нима тогава може да изскочи?

— Не.

Баумгартен влезе в клопката. Той беше търговец. Малко разбираше от физическите закони. Не знаеше, че именно защото петролът е по-лек от водата, той трябва да изплува на повърхността. Гринли отново си отдъхна. По лицето на Бътлър се появи победоносна усмивка. Той продължи:

— И тъй, петролът, който се стреми да избликне от земните недра, не може да се изкачи нагоре. Тук виждаме само минималното количество, което се процежда през някаква малка земна пукнатина. Но я докарай една помпа и изпомпай водата от езерото или пък намери някакъв друг начин да го изпразниш. Тогава ще видиш как нагоре ще се издигне нефтен фонтан на сто, че и на повече стъпки височина. Тогава ще имаш такъв петролен извор като онези в Пенсилвания, дето ще пълни на ден по неколкостотин бурета. Ако Гринли разполагаше с пари за такива помпени съоръжения, и през ум нямаше да му мине да се обърне към теб. Ето как стоят нещата. Прави каквото искаш, само не се колебай дълго. Винаги и по всяко време ще намерим предприемач, който ще притежава достатъчно разум и смелост срещу една мизерна сума да сложи в джоба си милиони.

Тези думи не останаха без резултат. Банкерът отново заликува, а Баумгартен забрави всичките си съмнения. Виждаше се, че тук има петрол. Необходимо беше само да му се проправи път. Продължиха припряно да говорят ту за едно, ту за друго по такъв начин, че главите на двамата купувачи съвсем се завъртяха. Ролинс взе решение да сключи сделката и само колкото да спази всички формалности заяви, че преди това иска да огледа цялото езеро.

— Разгледай го, мистър Ролинс — каза Гринли. — Нека Полър те разведе.

Скаутът се отдалечи заедно с Ролинс и Баумгартен. Когато те се скриха от очите им, Краля на петрола въздъхна с облекчение и каза:

— Хиляди дяволи, ама че неприятно положение! За малко, и то пред самата цел, тези типове щяха да се откажат! Хрумването ти беше отлично!

— Да — засмя се Бътлър. — Ако не бях аз, можеше да си запазиш твоето петролно езеро за себе си. Но сега съм убеден, че ще се хванат на въдицата.

— Човек направо да не повярва, че толкова наивно приеха за чиста монета твоите физически обяснения!

— Пфу! Ролинс е твърде глупав, а немецът — твърде честен.

— С Полър ще минат край пещерата. Няма да забележат нищо, нали?

— Няма. Но много пот проляхме, докато свършим тази къртовска работа. Затова пък ти се погрижи още днес да сключиш сделката. Не бива да губим нито час, защото не можем да имаме никакво доверие на червенокожите. Не бива да оставаме тук след разсъмване. А как ще се отървем от тези двама тъпаци, с нож или с куршум?

— Хмм, ще ми се да избегнем и едното, и другото.

— Значи да ги оставим живи, така ли? Що за хрумване?

— Разбери ме правилно! Само не искам да гледам как умират. Такъв спомен е твърде тягостен. Какво ще кажеш, ако ги тикнем в пещерата?

— Тази мисъл не е лоша. Ще ги вържем и ще ги затворим там. Така ще пукнат, без да се налага да гледаме как става.

Съгласен съм. А кога?

— Веднага щом пипнем парите, всеки от тях ще получи удар с приклад по главата.

— Също и Полър?

— Засега не. Вероятно още ще ни е необходим. Докато оставим тези опасни местности зад гърба си, все ще е по-добре да сме трима вместо само двама. После по всяко време можем да се отървем от него.

Да, местността наистина беше опасна за тях. Те изобщо не подозираха, че някой ги наблюдава. Недалеч, там, където клисурата излизаше на езерото, зад храсталака лежеше скрит един индианец и наблюдаваше всичко каквото ставаше пред очите му. Това беше същият навах, който бе принуден да гледа убийството на двамата си другари, без да може да го предотврати. В този момент Гринли и Бътлър се изпънаха в тревата. Щом индианецът видя това, промърмори на себе си:

— Значи ще останат тук, засега няма да напуснат тази местност. Имам време да отида при нашите воини и да ги доведа.

Той изпълзя от храстите и изчезна в клисурата, без краката му да оставят никакъв отпечатък по земята.

След известно време тримата бели завършиха обиколката си около езерото и се върнаха при Бътлър и Гринли.

— Е, мешърс — попита Гринли. — Видяхте всичко, какво мислите да правите?

— Да купувам — отговори банкерът.

— Значи се убеди, че ще направиш хубава сделка?

— Да, макар и да не е чак толкова голяма, колкото си мислиш.

— Я остави тези лафове, сър! Няма да смъкна нито един долар от първоначалното си искане и изобщо нямам намерение да си губя времето, защото не е изключено червенокожите да са по петите ни и хич не ми се ще да им оставя скалпа си.

— Тогава нека побързаме да се махнем оттук — каза страхливо Ролинс.

— Да, но не и преди да сме сключили сделката. Бяхме се уговорили да я уредим още тук при езерото. Щом подпишем договора и разменим документите, веднага тръгваме на път.

— Нямам нищо против. Мистър Баумгартен, имаш ли все още някакви съмнения?

Преди счетоводителят да успее да му отговори, Гринли се намеси с рязък тон:

— Мистър Ролинс, ако продължаваш да говориш за съмнения, аз действително ще взема думите ти за обида. Кажи накратко искаш ли, или не!

Сплашен от реакцията на Краля на петрола, банкерът заяви:

— От само себе си се разбира, че искам.

— Е добре, значи можем да преминем към сключването на сделката. Документите отдавна са изготвени и остава само да се подпишат. Извади мастилото и перодръжката!

Ролинс измъкна от кобура на седлото си каквото му поискаха и след като Гринли си сложи подписа на документа за собственост и договора за покупко-продажба, самият той подписа готовия вече чек, издаден до банката в Сан Франциско. Краля на петрола го взе в ръка и започна да го оглежда с алчни очи. После се засмя по много особен начин и каза:

— Тъй, мистър Ролинс, сега ти си собственик и владетел на тази великолепна местност, тъй богата на петрол. Желая ти много щастие! И понеже тук вече всичко ти принадлежи и аз не мога нищо да използвам, ще ти разкрия една тайна, която сигурно ще ти бъде твърде полезна.

— Каква е тази тайна?

— Една скрита пещера.

— Само това ли?

— Охо! Казваш „само това ли“, сякаш пещерата е нищо! На първо време тя може да служи на теб и на хората ти като склад за припаси, както и за скривалище в случай на индианско нападение. Дори не е изключено да е свързана с подземния петролен басейн, който непременно съществува.

— Ах, петролен басейн? Нима е възможно?

— И то как. Все още не съм я изследвал.

— Тогава бързо ми кажи къде е тя! Трябва да я видя. По-късно ще наредя да я проучат.

— Ела, ще ти я покажа.

Те повървяха малко по брега до онова място, където скалите се приближаваха до водата. В подножието им бе струпана висока купчина от по-дребни камъни. Бътлър и Полър започнаха да я разравят откъм върха. Скоро се показа дупка, която водеше навътре в скалата.

— Ето я пещерата, ето я! — възкликна банкерът. — Да разширим входа й, бързо! Мистър Баумгартен, помогни ми!

Двамата се наведоха, за да помогнат при работата. Тогава Бътлър се изправи и въпросително погледна Гринли. Краля на петрола му кимна. Те грабнаха пушките си и всеки нанесе по един удар с приклада — банкерът и Баумгартен рухнаха по очи на земята. Вързаха им краката и ръцете и след като достатъчно разшириха входа на пещерата, внесоха вътре двамата пленници и ги оставиха в задния й край. Ако не бяха в безсъзнание, те щяха да видят многобройните бурета, които се намираха в нея.

После отново натрупаха натрошения камънак така, че отворът се закри. Едва ли е необходимо да споменаваме, че с изключение на дрехите, тримата убийци взеха цялото имущество на жертвите си. След това те се върнаха при своите коне.

— Най-сетне! — обади се Краля на петрола. — Никой друг удар не ми е струвал толкова много усилия и тревоги като този. И въпреки всичко все още не сме успели напълно. Сега трябва да занесем чека до Сан Франциско. Надявам се щастливо да се доберем до града! Естествено незабавно ще тръгнем на път, нали?

— Да — отвърна Полър. — Но първо трябва да делим.

— Какво?

— Всички неща, които взехме от двамата.

— Нима е нужно веднага да стане?

— Не чак толкова, но все е по-добре всеки да знае какво му принадлежи.

На Гринли много му се прииска веднага да го простре на земята, но си каза, че всичко, каквото Полър получеше сега, по-късно пак щеше да му бъде отнето. Ето защо със сговорчива готовност в гласа той отсече:

— Е, добре, разбира се, няма да делим конете, а за останалите предмети няма да се караме. Ние сме приятели и братя и не ще влизаме в разпри заради някакви дреболии.

Те насядаха на земята и разпростряха пред себе си ограбените оръжия, часовници, пръстени, кесии и други предмети, за да определят стойността им и да ги разделят според нея.

Докато се занимаваха с тази работа, през клисурата, водеща към езерото, се промъкваха осем индианци. Бяха навахи, предвождани от съгледвача, който неотдавна се беше появил при езерото. Щом излязоха от клисурата, те спряха и скрити зад храстите, се огледаха и ослушаха. Видяха седналите трима бели.

— Уф! — прошепна най-възрастният от тях, обръщайки се към съгледвача. — Наистина е така, както ни съобщи моят брат — езерото е покрито с петрол. Откъде ли се е взел?

— Сигурно бледоликите знаят — отвърна другият.

— Нали моят брат беше преброил петима бели? А аз виждам само трима.

— Преди бяха петима. Двама липсват. Тези тримата видях заедно с Мокаши, вожда на нихорасите.

— И кой от тях уби нашия брат Касти-тине?

— Онзи, дето в момента държи в ръцете си две карабини. Индианецът имаше предвид Краля на петрола.

— Той ще умре от страшна смърт, но и другите двама ще бъдат вързани на кола на мъченията. Уф! Поделят си нещата, които са пред тях в тревата. Четвъртият и петият са изчезнали. Тези предмети са били тяхна собственост. Дали са ги убили?

— Ще разберем. Кога ще ги пленим?

— Сега, веднага. Цялото им внимание е насочено към плячката и така ще се изплашат, че изобщо няма да ни окажат съпротива. Нека братята ми бързо ме последват.

Придружен от седмината, той се втурна към тримата бели. Това нападение бе тъй изненадващо и светкавично, че тримата се видяха вързани, преди да намерят време да извикат или да вдигнат ръка за съпротива. От страх си глътнаха езиците.

Отначало и червенокожите не пророниха нито дума. Петима от тях насядаха при пленниците, а другите трима тръгнаха да огледат близката околност на езерото. Когато се завърнаха, един от тях съобщи:

— Двамата бледолики са изчезнали. Никъде не ги видяхме.

— Дали не са се изкатерили по скалата? — попита най-възрастният индианец.

— Не, в такъв случай щяхме да забележим следите им.

— Веднага ще научим къде можем да ги намерим. Той извади ножа си, допря острието му в гърдите на Краля на петрола и го заплаши:

— Ти си мерзавецът, който уби Касти-тине, нашия млад брат. Не ми ли кажеш незабавно къде са отишли двамата бледолики, дето доскоро бяха заедно с вас, ще ти забия това желязо в сърцето!

Заповедническите му думи страшно изплашиха Гринли. Подчинеше ли се, индианците съвсем сигурно щяха да измъкнат банкера и счетоводителя му от пещерата, което не биваше да стане. Не се ли подчинеше, можеше да се очаква, че червенокожият ще изпълни заканата си и ще го наръга с ножа. Как да постъпи? Ето че по-хитрият му брат отново се намеси и го спаси и от това опасно положение. Бътлър подвикна на индианеца:

— Лъжеш се. Мъжът, когото искаш да прободеш, не е убил Касти-тине. Ние не сме виновни за смъртта му.

Навахът остави Краля на петрола на мира и се обърна към Бътлър:

— Мълчи! Ние знаем много добре кой е убиецът.

— Не, не знаете!

— Ето този наш брат го е видял. Червенокожият посочи съгледвача.

— Той се лъже — въпреки всичко продължи да твърди Бътлър. — Казва, че ни е видял заедно с вожда на нихорасите, но когато двата изстрела се разнесоха, ние стояхме на такова място, че изобщо не е възможно погледът му да ни е забелязал.

— Тогава може би искаш да отречеш, че си присъствал на убийството на нашите двама братя, а?

— Не. Никога досега не съм изричал лъжа и в този момент също нямам намерение да оспорвам истината. Убийците са онези двама бледолики, за които ти попита.

— Уф! — възкликна индианецът. — Не ги виждам, значи са си отишли и ти се опитваш да спасиш себе си и своите другари, като прехвърляш вината върху двамата!

— Отишли са си, казваш ти? Че къде ли ще отидат? Нали сте съгледвачи, тоест воини с много остро зрение. Нима видяхте някъде следите им, които сигурно щяхте да забележите, ако те действително си бяха тръгнали?

— Не. Значи искаш да кажеш, че двамата са все още тук?

— Да.

— Къде?

— На едно място, където не можете да ги видите.

— Кое място имаш предвид?

— Ей това.

При тези думи Бътлър посочи към водата.

— Уф! В езерото ли са?

— Да.

— Значи са се удавили?

— Да.

— Не лъжи! Няма да се намери човек, който да влезе в тази мазна и мръсна вода.

— Прав си, доброволно никой няма да влезе. И те не искаха, но бяха принудени.

— Кой ги накара?

— Ние. Ние ги удавихме.

— Вие… ги… удавихте? — попита индианецът. Той бе само един „дивак“ и все пак чувствуваше толкова голямо отвращение пред подобно злодеяние, че изговори думите със запъване. — Удавихте ги? Защо?

— За наказание. Бяха наши смъртни врагове.

— И въпреки това бяха заедно с вас. Обикновено никой не пътува в компания със смъртните си врагове.

— Не знаехме, че имат враждебни намерения към нас. Разбрахме го едва след като пристигнахме тук.

— Какво сте им сторили?

— Нищо. Те искаха сами да притежават това петролно езеро и затова се канеха да ни убият. Щом научихме как стоят нещата, ние ги изпреварихме и ги хвърлихме във водата.

— Не се ли съпротивляваха?

— Не. Съвсем неочаквано ги повалихме с прикладите.

— Защо не се виждат труповете им?

— Защото за краката им вързахме камъни и така потънаха на дъното.

Минута-две индианецът мълча. Размисляше дали може да се вярва на думите на Бътлър. После каза:

— Ще ти повярвам, че говориш истината, но изпитвам ужас от вас. Значи сте удавили собствените си братя, тъй както се хвърлят във водата крастави кучета. Убили сте ги коварно, без да се биете с тях. Вие сте зли хора!

— Нима можехме да постъпим иначе? Трябваше ли да чакаме, докато приведат плана си в изпълнение и ни застрелят в гръб? Защото те това възнамеряваха да направят. Ние ги подслушахме.

— Не ме засяга какво мислиш по този въпрос. Никой червенокож мъж няма да вземе да удави друг индианец, дори и да е най-върлият му враг. Идвали ли сте и преди при това езеро?

— Да, аз — отговори Краля на петрола.

— Кога?

— Преди няколко луни.

— Имаше ли и тогава във водата петрол?

— Да. Именно затова тръгнах оттук, да доведа още неколцина бели и да им го покажа. Заедно с тях исках да основа дружество за добив на петрол. А двамата, за които стана дума, се канеха да ни убият и така да останат единствените собственици.

— Уф! Никога преди тук не е имало петрол. Сигурно е избликнал от земята малко преди да дойдеш. Но как може да си мислите, че сте собственици на езерото! То принадлежи на червенокожите мъже. Бледоликите са разбойници, които идват при нас, за да ни отнемат всичко, каквото имаме. Томахокът на войната е изровен. Да си бяхте останали у дома! Ездата ви до тук ви е довела право в ръцете на смъртта.

— В ръцете на смъртта ли? А вие честни воини ли сте, или убийци? Та ние не сме ви направили нищо лошо!

Мълчи! Нима Касти-тине и неговият другар не са убити?

— За съжаление е така, но не сме ги убили ние.

— Вие също бяхте там. Трябваше да попречите на това злодейство.

— Невъзможно беше. Онези двама негодници стреляха тъй бързо, че нямахме време дори да извикаме.

— Това няма да ви спаси. Придружавали сте убийците, тъй че и вие ще умрете. Ще ви отведем при нашия вожд. Там старейшините ще направят съвещание, за да решат по какъв начин да умрете.

— Ние наказахме двамата убийци и вие би трябвало да сте ни благодарни.

— Благодарни ли? — подигравателно се изсмя индианецът. — Да не би да мислиш, че си ни направил някаква услуга? Ние предпочитаме да бяха все още живи. В такъв случай можехме да вземем скалповете им и да гледаме как умират на кола на мъченията. Но вие ни отнехте цялото удоволствие. Нима с това искаш да се хвалиш? Участта ви е решена — очаква ви смърт. Аз казах!

Той им обърна гръб, с което искаше да покаже, че повече няма да си отвори устата. След това им изпразниха джобовете. Индианците си присвоиха всичко, каквото намериха. Само когато предводителят им видя чека, той предпазливо го хвана с върховете на пръстите си и внимателно го тикна обратно в джоба на Гринли, като каза:

— Това е магьосничество, говоряща хартия, която никой червенокож воин не иска да държи в ръка, защото по-късно тя ще издаде всички негови мисли, думи и дела.

Естествено това зарадва Краля на петрола. Той се надяваше да избяга, а в такъв случай беше по-добре, ако чекът се намира в джоба му.

Денят вече преваляше и край езерото започна да се смрачава. При обикновени обстоятелства индианците щяха да останат да пренощуват тук, обаче миризмата на петрола ги прогони. Те вързаха пленниците върху конете им и после потеглиха обратно през клисурата, като навлязоха малко в гората до едно място, където имаше вода. Там слязоха от седлата, вързаха пленниците за три дървета и се заеха с приготовленията за бивакуване. Изглежда, тук се чувстваха в пълна безопасност, но ако знаеха какво ставаше недалеч зад тях, непременно щяха да продължат да яздят, за да се отдалечат колкото е възможно повече.

След като белите се отдалечиха, вождът на нихорасите Мокаши прояви предпазливостта да разгледа още веднъж следите, оставени от съгледвача на навахите, и то по-подробно от първия път. Още отпреди му беше станало ясно, че освен двамата убити е имало и трети човек. Мокаши искаше да узнае накъде се е отправил той.

След по-продължително търсене откри дирята му. По заобиколен път тя го изведе при следите от бледоликите, а после продължи подир тях.

— Този навах иска да отмъсти на убийците. Тръгнал е по петите им. От това може да се заключи, че в същата посока се намира отряд от червенокожи воини, към който се числи и той. Ще яздим след него и ще пленим тези навахи.

При тези думи вождът смуши коня си най-напред в противоположна посока и язди така, докато достигна малка поляна, скрита дълбоко в гората, където лагеруваха около трийсетина воини на нихорасите. Бяха съгледвачите, изпреварили основния многочислен отряд от индиански воини. Заедно с тези хора Мокаши се върна при следите на наваха и белите и продължи по тях. При това той прояви достатъчно голяма предпазливост да изпрати един от съгледвачите си далеч напред.

Така те се озоваха в непосредствена близост до клисурата, която водеше до петролното езеро. Там се скриха. Не след дълго видяха как от клисурата се появи разузнавачът на навахите, който много бързаше. Един от нихорасите направи движение, като че се канеше да стреля по него. Вождът го възпря с един жест и му прошепна:

— Остави го на мира! Той скоро ще се върне и ще доведе други навахи. Тогава ще заловим и тях.

След сравнително кратко време се оказа, че предположението му е правилно, защото съгледвачът се върна заедно с други седмина ездачи, които незабавно навлязоха в клисурата. Явно възнамеряваха при изхода й да слязат от конете и да нападнат белите.

Нихорасите зачакаха. Мокаши се учуди немалко, когато видя навахите да излизат от клисурата само с трима бели. Беше решил да ги нападне именно в този миг, но сега направи на хората си знак да останат скрити. Първо искаше да разбере защо липсват двама бели. Ето защо не попречи на враговете им да отминат, а после с неколцина от хората си навлезе в клисурата, отправяйки се към Мрачната вода. Претърсиха бреговете колкото можеха по-бързо и предпазливо, ала без да открият никаква следа от изчезналите бледолики.

— Не е възможно да са си отишли — обади се Мокаши. — Те не са живи вече и тъй като не виждам труповете им, сигурно са ги хвърлили във водата.

Заедно с придружителите си той обърна гръб на езерото и се върна при скривалището на основната част от хората си. Там оставиха конете под охраната на двама пазачи и с останалите двайсет и осем мъже Мокаши тръгна пеша да преследва навахите, които несъмнено нямаше да стигнат кой знае колко далеч, тъй като вече се свечеряваше и можеше да се предположи, че скоро ще спрат да бивакуват.

В момента бе все още толкова светло, че се различаваха следите на неприятелите. Те ги отведоха навътре в гората, където, разбира се, вече нищо не се виждаше. Но това не смути Мокаши. За да открие търсените от него хора, бе необходимо само да продължи в същата посока.

Не след дълго той надуши миризма на дим и почти веднага забеляза слабата светлина от малък индиански огън. Вождът спря и пошепна на хората си:

— Тези навахи не са воини, а хлапета, които нямат разум. Кой разузнавач пали огън през нощта! Нека моите братя ги обградят и се нахвърлят върху тях веднага щом чуят от устата ми бойния вик! Трябва да ги заловим живи, за да ги вържем на кола на мъченията.

Бързо и безшумно нихорасите изчезнаха между дърветата, като безплътни сенки. Мокаши се промъкна колкото можеше по-близо до огъня и си набеляза един от навахите, когото мислеше да плени. Когато след няколко минути сметна, че хората му са готови, той нададе остър вик, който проехтя из гората, и се хвърли сред навахите, за да сграбчи въпросния човек. В същия миг неговите воини повториха бойния му вик и от всички страни връхлетяха върху неприятелите, които не вярваха, че е възможно тук някой да ги изненада и бяха толкова слисани, толкова изплашени, че в първия момент не помислиха за съпротива. И тъй, те се видяха победени, без някой от тях да намери време да посегне към ножа, пушката или томахока си.

— Слава Богу! — прошепна Краля на петрола на двамата си спътници. — Спасени сме! .

— Кой знае! — отвърна Полър.

— о, сигурно! Мокаши ни пусна вече веднъж да си ходим. За какво ще му е сега да ни задържи?

— За нищо. Но тези червенокожи подлеци просто не си задават подобни въпроси.

— Нека изчакаме! Ще видиш, че съм прав.

Никой не обърна внимание на този кратък и тих разговор. Навахите лежаха вързани на земята. Нихорасите си разделиха оръжията им. Застанал гордо изправен край огъня, Мокаши със заповеднически тон каза:

— Нека синовете на навахите ми кажат кой е техният предводител!

— Аз съм — отговори най-възрастният.

— Как ти е името?

— Наричат ме Бързия кон.

— Изглежда сполучливо име. Когато бягаш от неприятели, сигурно си по-бърз и от прерийния мустанг.

— Мокаши, вождът на нихорасите лъже. Досега нито един враг не е виждал гърба ми!

— Ти назова името ми, значи ме познаваш, така ли?

— Да, виждал съм те. Ти си умен и храбър воин. Как ми се иска да мога да се бия с теб! Тогава скалпът ти ще увисне на пояса ми!

— Скалпът ми никога няма да стане притежание на някой мой враг, а още по-малко на такъв като теб. Нима Великият дух ви е създал без мозък? Не знаете ли, че и съгледвачите на нихорасите са тръгнали срещу вас също както и вие срещу тях? Кой разузнавач върви през гората и по тревата, без да се оглежда за следите от неприятелите си? Умният съгледвач се стреми преди всичко да остане незабелязан, а вие палите такъв огън, сякаш давате мило и драго да ни привлечете към бивака си. Е, вече никога няма да имате възможността да правите подобни грешки, понеже ще умрете на кола на мъченията, като преди това ще бъдете изтезавани така, че виковете ви от болка ще се понесат над всички планини.

Бързия кон му отговори:

— Измъчвайте ни! Ще умрем като воини, без да ни трепне окото и без да чуете от устата ни стон. Воините на навахите са научени да презират и най-силните болки. Какво ще правите с тези бледолики?

Щом Краля на петрола чу този въпрос, побърза да отговори:

— Благородният и прославен вожд Мокаши ще ни освободи.

Но същият благороден и прославен вожд му кресна:

— Куче! Кого попитаха, теб или мен? Как се осмеляваш да говориш, преди аз да съм си отворил устата?

— Защото знам, че ще постъпиш така, както казах.

— Скоро ще разбереш как смятам да постъпя. Веднъж ви пуснах да си вървите, за да ви покажа, че ви презирам, но това няма да се повтори. Нали бяхте петима? Къде са другите двама бледолики?

— Мъртви са — отвърна Гринли доста по-малодушно от преди.

— Мъртви ли? Кой ги уби?

— Ние.

— Защо?

— Защото разбрахме какво кроят. Искаха коварно да ни убият.

Мокаши учудено вдигна вежди и възкликна:

— Уф! Коварно да ви убият? Тези хора! Кой ви излъга?

— Това не е лъжа, а истина. Подслушах разговора им, когато си мислеха, че не можем да ги чуем.

— Куче, това е лъжа! Аз внимателно се вгледах в очите и лицата на тези двама мъже. Те бяха добри и честни хора, а вие сте убийци и крадци, които трябва да бъдат унищожавани като диви и отровни животни. Къде са труповете им? Не ги видях.

— Във водата.

— И там не забелязах следи от кръв. Значи не сте ги убили, преди да ги хвърлите във водата, нали?

— Не.

— Тогава сте ги удавили, така ли?

— Да.

Краля на петрола трябваше да положи големи усилия, за да изговори това „да“. Резултатът не закъсня — вождът го ритна, заплю го в лицето и извика:

— Отвратително чудовище! Ти не си човек, а мръсна гадина и ще умреш от такава смърт, каквато ти подобава. Не само да вземе да убие спътниците си, които с нищо не са го обидили, ами дори и да ги удави! Ти си ги нападнал в гръб също тъй коварно, както уби и Касти-тине!

Щом Бързия кон чу тези думи, той поизправи тялото си, доколкото му позволяваха ремъците, и попита:

— Какво каза току-що. Мокаши? Кой е убил Касти-тине?

— Този бледолик, който се осмелява да мисли, че ще го освободя.

— Уф! Но мизерникът каза, че двамата удавени били убийците.

— Лъжа! Самият той се похвали пред мен, че е убил двамата съгледвачи на навахите. Този страхлив подлец,сега трепери от страх и прехвърля вината върху двамата почтени мъже, които е убил. Но двамата застреляни разузнавачи и двамата удавени бледолики ще бъдат отмъстени по ужасен начин, въпреки че никой от тях не е от моето племе. Воини на нихорасите и навахите, погледнете лежащите пред вас трима бели мъже, те ще трябва да понесат страшни мъки, без да могат да умрат, и накрая ще бъдат удавени, както и те са удавили жертвите си. Хау — аз казах!

Той отново заплю Краля на петрола в лицето, тегли по един здрав ритник на Бътлър и Полър и после им обърна гръб.

Изпратиха един воин да доведе конете. Когато пристигнаха животните, индианците извадиха сушено месо от прикрепените към седлата торби и се нахраниха. Пленените навахи също получиха по нещичко, но на белите не дадоха и залък.

— Дяволска история! — прошепна Бътлър на брат си. — Това измислено удавяне може да ни струва главите. Може би беше по-добре да кажем истината.

— Не — отговори Краля на петрола. — Червенокожите негодници щяха да освободят банкера и немеца, без това да подобри с нещо положението ни. Преди всичко щяхме да загубим чека.

— Пфу! Каква ли полза от него, ако ни опекат на кола на мъченията!

— Все още не се е стигнало дотам.

— Но ще се стигне. Не чу ли какво каза вождът?

— Казват се много неща, но не всички се изпълняват.

— Значи не си изгубил надежда?

— Естествено! Не за пръв път загазвам така. Но винаги съм се отървавал сравнително леко. Дори ако съм вързан на кола на мъченията, пак няма да изгубя надежда чак до последния си дъх. Както ти е известно, не един и двама са увисвали вързани на кола и все пак са се спасявали.

— Но са имали приятели, които са ги освобождавали. А ние какви приятели имаме?

— Хмм!

— Не познавам нито един човек, който заради нас да рискува да влезе в бой с тези червенокожи. Не успеем ли да се освободим сами, загубени сме.

Той беше съвсем прав. Ако бяха достойни да имат приятели, сега избавлението от бедата щеше да е много по-близко, отколкото мислеха или можеха да предположат, защото недалеч имаше хора, които бяха в състояние да им помогнат, а именно — Олд Шетърхенд и Винету.

Още от момента, когато подслушаха Краля на петрола и спътниците му, тези двама мъже взеха решение да тръгнат по следите на петимата към Глуми Уотър. Заради това, че първо им се наложи да яздят до пуеблото, за да освободят пленниците, Гринли спечели два дни преднина. Наистина отначало преднината му се стопи наполовина, тъй като изпрати Бътлър и Полър да отидат до езерото, а той остана цял ден на лагер. А и почти целият втори ден бе наваксан от Винету и Олд Шетърхенд, защото те взеха най-добрите коне на пуеблосите. Следователно яздеха по-бързо от обикновено. Освен това те съвсем не следваха дирите, оставени от Краля на петрола. Винету знаеше по-пряк път и ето как стана така, че същия този ден малко преди свечеряване групата им се озова най-много на два часа езда от езерото. Тяхното постижение заслужаваше още по-голямо признание, особено като се има предвид, че между преселниците имаше жени и деца.

От пуеблото чак до тук не се бяха натъкнали на никаква следа. Но на това място следите на Олд Шетърхенд се сляха с дирята, оставена от Краля на петрола. Това стана на една обширна горска поляна. Следите от хората на Гринли я пресичаха в широка и права линия. Колоната на преселниците спря. Винету и Олд Шетърхенд слязоха от конете, за да огледат дирите. Другите останаха на седлата. Бяха свикнали в подобни случаи да дават предимство на двамата колкото прочути, толкова и проницателни мъже. Дори и тъй опитният и хитър Сам Хокинс обикновено се намесваше само когато те го подканеха.

Изглежда, разчитането на тези следи не бе никак лесно, защото Олд Шетърхенд тръгна успоредно с тях в посоката, в която водеха, а Винету закрачи срещу тях. Измина почти четвърт час, преди двамата да се обърнат и да започнат да се връщат един срещу друг. Срещнаха се точно там, където чакаха ездачите, тъй че и те чуха разговора им.

— Какво ще каже моят червенокож брат за тази диря? — попита Олд Шетърхенд приятеля си. — Съвсем рядко съм срещал следи, които да са толкова трудно разбираеми.

Винету гледаше право пред себе си нейде в далечината, сякаш отговорът на въпроса се криеше там. След малко отвърна с онази свойствена за него увереност, от която винаги си личеше, че всяко заблуждение е изключено:

— Утре ще видим три различни групи хора — бледолики и воините на две червенокожи племена.

— Да, и аз съм на същото мнение. Червенокожите са навахи и нихораси. В момента тези три отряда се намират в околностите на Глуми Уотър, за да се дебнат едни други.

— Както винаги и сега моят бял брат отгатна истината. Отначало оттук са минали пет конници. Това са били бледоликите, които преследваме. После е дошъл един самотен ездач, а по-късно е последвал отряд, който по всяка вероятност се състои от три пъти по десет мъже.

След тези думи той погледна на запад, за да види докъде е слязло слънцето, и после продължи:

— За нас ще е твърде изгодно да се доберем до Глуми Уотър още днес, но времето е твърде малко, а опасността твърде голяма. Какво ще каже Олд Шетърхенд?

— Прав си. Нощта ще падне, преди още да сме стигнали езерото, и следователно ще е много късно да предприемем каквото и да било. Няма да успеем да видим нищо, но затова пък неприятелите ще ни забележат. И най-сетне да не забравяме, че нашият отряд не се състои само от воини или мъже.

— Съвършено вярно! Ние можем да се приближим до езерото едва утре след разсъмване и затова скоро ще се разположим на лагер.

— Къде?

— Винету знае едно място на час път от Глуми Уотър. Там ще можем дори да запалим огън, който няма опасност нито да се види, нито да се надуши. Нека моите братя ме последват!

С това за апача въпросът беше решен. Той продължи да язди, без дори да се обърне да види дали другите ще тръгнат подир него. Олд Шетърхенд остана на мястото си и с лека усмивка проследи как и другите уестмани наскачаха от конете, за да огледат и те дирите.

Започнаха да търсят насам-натам, тихо разменяха мнения, но, изглежда, не можаха да стигнат до единодушно заключение. Най-сетне Олд Шетърхенд им напомни:

— Мешърс, побързайте! Винету е вече далеч напред и ще го изгубим в гората.

— Да, сър — отговори Сам Хокинс, като се почесваше по главата, — лесно ви е да говорите вие двамата, нали сте майстори. Но хора като нас не могат тъй бързо да проумеят как стоят нещата, ако не се лъжа.

— Какво неясно има?

— Ами това за двата индиански отряда.

— Много лесно може да се разбере.

— Не го намирам за толкоз лесно. Отначало са минали петима ездачи — естествено това е бил Краля на петрола с хората си. После са дошли около трийсетина коня, яздени от червенокожи. Това е бил първият индиански отряд, нали?

— Да.

— Ами вторият?

— Всъщност това е самотният индианец, който преследва белите.

— Не е ли възможно да е от отряда на трийсетината червенокожи?

— Не.

— Може да е бил изпратен от тях напред.

— Не, защото в такъв случай щеше да се върне при отряда, за да му съобщи какво е видял и научил, а това не е станало. Ние знаем, че бойният томахок е изровен. Ако по тези земи се стигне до битка, то тя може да е единствено между нихораси и навахи. Предварително тези две племена ще изпратят едни срещу други разузнавачи. Трийсетината конници, яздили оттук, представляват отряд съгледвачи. Те са се натъкнали на следите от самотния индианец и са тръгнали по петите му, за да нападнат другарите му.

— Другарите му ли? Че имал ли е такива?

— От само себе си се разбира. Никое червенокожо племе, което е започнало война, няма да изпрати на разузнаване един самотен воин. Съгледвачите тръгват на отряди. Поради някаква причина той се е отделил от хората си и сега се връща при тях. А враговете му го преследват.

— И всичко туй става тъкмо по следите на белите?

— Защо не? Това може да е както случайност, така и преднамерено действие. Никой съгледвач не бива да подмине току-тъй срещнатата диря, без да й обърне внимание. Трябва да я следва дотогава, докато разбере всичко за нея. Дори ще се осмеля да определя към кои племена се числят тези разузнавачи.

— И аз го мога туй! — намеси се припряно Хобъл Франк.

— Наистина ли? — попита Олд Шетърхенд.

— Да. За човек като мен хич не е трудно да определи дали Херодот е бил макавей, или Самсон японец.

— Хубаво! Кажи тогава!

— Е, ами трийсетимата са били нихораси, а самотният е бил навах. Ако не е така, името ми да не е Хобъл Франк.

— И кои причини те навеждат на това предположение?

— Амче те са ясни като мътеница. Нали е доказано, че навахите са храбри?

— Да.

— И са по-храбри от нихорасите?

— Възможно е.

— Е, кое свидетелства тогава за по-голяма храброст — когато на разузнаване тръгнат заедно трийсет души, или когато в една толкова опасна местност дръзне да навлезе самотен воин?

— Второто.

— Виждаш ли! Той е рискувал повече от другите. Затова е навах, а пък другите са нихораси. Нима не съм на прав път?

— И аз съм убеден, че той е навах, а трийсетината са нихораси, ала по съвсем други причини. Но няма време да ти обяснявам. Винету не се вижда вече. Хайде да го настигнем!

Уестманите се метнаха на седлата и препускаха в тръс, докато догониха апача. Преди още слънцето да беше съвсем изчезнало, Винету свърна вляво от дирята и навлезе в гората, където скоро се озоваха пред една падина, наподобяваща шахта или срутена минна галерия. Той посочи надолу и каза:

— Ето там ще лагеруваме. Оставим ли тук горе един пост, ще можем долу да запалим огън, без да има опасност някой враг да ни открие.

Пътят надолу не беше особено стръмен, тъй че без големи трудности поведоха конете за юздите. На дъното на падината по растящите там храсти животните намериха достатъчно храна за през нощта. Горе остана да стои един пост, а долу запалиха огън, на който приготвиха вечерята.

Разбира се, тема на разговора бе следващият ден, но хората не седяха дълго на приказки, защото след продължителната езда всички бяха толкова изморени, че твърде скоро легнаха да спят. Преди да последват примера им, Олд Шетърхенд и Винету се разбраха с няколко думи. Белият ловец каза:

— Не е изключено утре да се стигне до сражение и ние не бива да излагаме жените и децата на подобна опасност. А никак не ми се иска и преселниците да са с нас. Те са неопитни хора и само ще ни пречат. Няма ли да е по-добре да ги оставим тук? Мястото е безопасно и е много подходящо за скривалище.

— В случай че ни предстои битка, моят брат има право. Но какво ще правим, ако ни се наложи бързо да напуснем околността на Глуми Уотър? Може би няма да ни остане време да се върнем до тук и да вземем хората.

— Хмм, да! Наистина може да се очаква, че всяка минута ще ни е скъпа. Опасявам се, че индсманите ще заловят петимата бледолики.

— Винету мисли, че това вече се е случило.

— Тогава би трябвало бързо да тръгнем подир тях, за да ги освободим. Но ако преди това се видим принудени да се върнем, само ще изгубим скъпоценно време. А от друга страна, е опасно заедно с жените и децата да поемем право към езерото.

— Има само един начин да избегнем тази опасност и същевременно да не изгубим време.

— Знам. Един от нас двамата трябва да тръгне на кон още в ранни зори, за да разузнае околността на Мрачната вода.

— Така е — кимна Винету.

— Кой ще се заеме с тази работа? Аз съм готов.

— Не, аз ще я свърша. Моят брат Олд Шетърхенд трябва да остане тук, защото той може да общува с тези хора по-добре от мен. Винету е воин, той ще закриля белите жени и деца, защото така е обещал, но му липсва умението да ги развлича с приказки. Ще тръгна още преди съвсем да се е развиделило. Нека малко по-късно моят брат бавно ме последва с останалите хора. Необходимо е само да язди по дирите ми и тогава в случай на опасност ще се натъкне на моите предупредителни знаци или пък самият аз ще се върна.

Тази уговорка остана в сила. Когато Олд Шетърхенд се събуди на сутринта, апачът беше вече тръгнал. След около час всички потеглиха на път. Уестманите провериха дали оръжията им са в добро състояние, но много внимаваха да не издадат с нещо на преселниците, че ездата през този ден може би щеше да им донесе опасности. Казаха им само да пазят пълна тишина.

Винету се беше погрижил да остави лесно забележими следи. Яздеха по тях бавно, за да му оставят необходимото за разузнаване време, така че едва след почти два часа достигнаха близката околност на езерото. Тогава видяха апача да се задава срещу тях.

— Мътните го взели, това не е добър признак! — обади се Сам Хокинс.

— А аз пък съм тъкмо на обратното мнение — заяви Хобъл Франк. — Сигурно иска да ни каже как стоят нещата. След туй ще знаем вече откъде духа вятърът. Ако не беше дошъл, в кратуните ни щеше да продължава да цари сегашният пълен мрак.

— Не. Ако всичко е наред, той щеше да ни изчака при езерото.

— Я стига си спорил, стари ракуне! Ей сега веднага ще разберем кой е крив и кой е прав.

Ето че апачът стигна до тях. Цялата колона спря и Винету обясни следното:

— Не се върнах, защото ме задържа една опасност, но тя вече отмина. Тръгнах обратно само защото в момента нямаше какво да правя. Нека братята ми ме последват!

Когато неколцина се опитаха да го разпитат, той каза:

— Винету ще говори на самото място, но не и по-рано. Продължиха да яздят. На някои места следите от конниците, минали оттам предишния ден, все още личаха твърде ясно. Само където земята беше камениста, бе необходимо острото зрение на апача, за да различат оставените дири. Така те достигнаха входа на клисурата, водеща към езерото. На това място Винету спря и обясни:

— За да стигнем до Глуми Уотър, трябва да минем през тази къса клисура. Винету претърси всичко наоколо и разбра какво се е случило тук вчера.

Той посочи към планинския склон и продължи:

— Ей там горе са бивакували седем съгледвачи на навахите. Осмият, който също е от техния отряд, е самотният конник, чиято следа забелязахме вчера. Преследвал е белите и докато те са били при езерото, той е довел другите седем воини, за да ги нападнат.

— И това вече станало ли е?

— Да. Белите са били победени. Междувременно дошли трийсетина нихораси и се скрили ей тук, зад тези дървета. Моите братя ясно могат да различат следите им. Изчакали са, докато навахите се върнат от езерото заедно с пленниците си, и после са тръгнали по петите им.

— За да ги нападнат, нали?

— Да.

— А защо не са го сторили още тук? Това място като че ли е специално създадено за нападение.

— Винету мисли по този въпрос, без да намери истинския отговор. Може би по-късно ще открием причината, поради която нихорасите са изчакали. Заедно с пленниците си навахите са свърнали наляво и са навлезли в гората до едно място, където има вода. Там са се разположили на лагер и там са били нападнати от нихорасите.

— Значи е имало схватка и се е проляла кръв?

— Погледът ми никъде не успя да открие нито капка кръв и затова не вярвам да се е състояла истинска борба. Навахите са били толкова изненадани, че са ги вързали навярно, преди още да помислят за съпротива.

— Пфу, срамота! — извика Хобъл Франк. — И тези страхливци ги нарекох „храбри хора“! Ако знаех, че току тъй са се оставили да ги пипнат за ушите, щях да им дам съвсем друго име. Който допуска да го заловят без никаква съпротива, во веки веков губи цялото ми възвишено уважение.

Винету не обърна внимание на тази реч, държана на немски език. Продължи да обяснява:

— И тъй, навахите и белите се намират в ръцете на нихорасите, които са пренощували на същото място, а на сутринта са потеглили заедно с пленниците си.

— Накъде? — попита Сам Хокинс.

— Не знам. Нямах възможност да проследя дирите им, защото останах да чакам пристигането ви.

— Трябва да ги преследваме! Тук не става дума за Краля на петрола и двамата негодници, които са заедно с него. Нямам нищо против да ги скалпират. Но банкерът и счетоводителят му трябва да бъдат освободени. Само още едно нещо не ми е ясно: при езерото има вода и достатъчно паша за конете. Защо червенокожите не са останали там? Защо са лагерували в гората, ако не се лъжа?

До този момент Олд Шетърхенд не бе казал нито дума и слушаше обясненията на апача, но иначе вниманието му беше насочено към плиткото поточе, което се процеждаше от клисурата. При последните думи на Сам Хокинс той посочи към водата му и отговори:

— Струва ми се, че обяснението тече ей там!

— Какво искаш да кажеш?

— Нима нищо не надушваш? Огледай водната повърхност. По нея плуват мазни петна.

Сега вече всички погледи се отправиха към поточето, хората започнаха дълбоко да вдишват въздух и откриха, че мирише на петрол.

— Да не би моят брат да е забелязал в езерото петрол? — попита Олд Шетърхенд апача.

— Да.

— Значи Краля на петрола е осъществил плана, който подслушахме. Да влезем в клисурата. Трябва да видя как стоят нещата!

— Но ще изгубим време — подхвърли Сам Хокинс. — Нали ще преследваме нихорасите!

— Те няма да ни избягат. Пленниците ще ги забавят. Във всеки случай ще ги догоним навреме. А сега преди всичко друго искам да огледам Глуми Уотър.

Той насочи коня си към клисурата и останалите го последваха. С всяка крачка миризмата на петрол ставаше все по-силна и по-силна, докато най-сетне видяха пред себе си езерото. Открилата се гледка така им подейства, че всички безмълвно вторачиха погледи в тъмната зловеща водна повърхност. Само върху един-единствен човек Глуми Уотър оказа точно противоположното въздействие и този човек беше госпожа Розали Еберсбах. Щом съзря езерото, тя нададе вик на удивление, смъкна се от коня си, забърза към брега, потопи един пръст във водата, после го огледа, помириса, и накрая извика:

— Бре, да се не види, к’во знаменито откритие! Господин Хобъл Франк, я веднага помиришете пръста ми! Усещате ли к’во е туй?

Тя тикна пръста си под носа му. Той отдръпна глава назад и отговори:

— Я ме оставете на мира с този ваш показалец! Не ми е нужен, за да разбера за к’во става въпрос. Ако искам да видя на к’во мирише, ще си пъхна носа в езерото. Тогаз ще изпитам блаженството на петролното ухание от първа ръка.

— Значи и вий признавате, че туй е петрол?

— Естествено! Или си мислите, че съм го взел за малиновка? Тогаз зле познавате обонянието ми. Често то е по-изтънчено от самия мен.

— К’во количество, к’во количество! — възкликна тя все още съвсем слисана. — Вярно, бях чувала вече, че петролът в Америка си тече ей тъй, просто от земята, ама не ми се вярваше. А сега го виждам със собствените си очи. Оставам тук. Никой не може да ме помръдне от туй място.

— Тъй ли? Амче к’во ще правите тук?

— Започвам търговия с петрол. Така ще я развъртя, че няма да има друга като нея. Тук петролът е направо без пари, а в Саксония трябва да платиш за литъра, кажи-речи, два гроша. Вече е решено — ще се заселя тук и ще търгувам с петрол!

При тези думи тя плесна с ръце много енергично, което беше знак, че решението й е непоклатимо. Франк й отговори през смях:

— Хубаво! Влезте във владение на таз красива местност! Но още на първия ден ще дойдат индианците и ще ви оскубят цялата коса косъм по косъм. Да не си мислите, че ще можете да се настаните тук също тъй удобно и уютно като на стола на дядо си или в нишата на камината у дома? Искате да търгувате? Че кой ли ще купи нещо от вас? От к’во ще живеете? И на к’во ще замиришете? Останете ли тук само три дни, цялата ви несравнима личност ще придобие таквоз ухание, дето няма да можете да измиете и с целия трансатлантически океан.

Резултатът от това предупреждение беше, че госпожа Розали направи замислена физиономия и се обърна към мъжа си, за да чуе и неговото мнение. Междувременно останалите се съвзеха от смайването си. Наклякаха по брега, взеха да разглеждат петрола и на висок глас да си подхвърлят забележки. Най-спокойни бяха Винету и Олд Шетърхенд. Те се отдалечиха от другите, за да направят обиколка на езерото и да огледат бреговете му по-внимателно, отколкото апачът бе имал възможност да го стори преди.

Но все пак петролът направи най-силно впечатление на кантора. Останалите отдавна вече бяха престанали да се учудват, а той продължаваше да стои пред потока и с широко отворени очи и също тъй широко зяпнала уста втренчено гледаше във водата. Когато Хобъл Франк го забеляза, той се приближи до него, тупна го с длан по гърба и каза:

— Навярно целият ви човешки разум е блокирал, а? Я се опомнете! Съвземете се и си припомнете, че едно таквоз езеро, пълно с кафе, сигурно ще е много по-хубаво на вкус, отколкото може да се каже за сегашните му съставни части! Ама наистина, изглежда, съвсем сте си глътнали родния език! Ако не сте в състояние да проговорите, то поне се опитайте да изпеете няколко ноти, господин кантор!

При тези думи на музикалния господин му се възвърна способността да говори. Той пое дълбоко въздух и отговори:

— Кантор емеритус, ако смея да ви помоля, господин Франке! Чувствам се някак грандиозно затрогнат. Тази гледка е неописуема. Обзема ме една мисъл, една мисъл ви казвам, която е също тъй грандиозна и неописуема като това езеро.

— И к’ва е таз мисъл, господин емеритикус?

— Емеритус, скъпи приятелю. Добавихте една сричка в повече.

— К’во? Как? Една сричка в повече? Една цяла сричка? Онзи, който ви е метнал тъй, още не е научил дори азбуката. По-скоро ще изчезнат слънцето, луната и звездите, отколкото аз да изговоря една сричка в повече. Мойта сричкова мярка си е винаги у мен. Тя ми е вродена. Постъпвам също като продавача на сливи — по-скоро ще взема една от кантара, отколкото да добавя някоя в повече. Можете да разчитате на това. Исках просто между другото да вметна тази забележка. Но главното, за което говорихме, беше грандиозната мисъл, дето ви е дошла. Мога ли да я чуя?

— Да, на вас ще я кажа, но при условие, че няма да я раздрънкате.

— О, що се отнася до това, можете да сте сигурен в мойта най-голяма дискретизация. Нима мисълта ви е чак толкоз голяма тайна?

— Изключителна! Ако я узнае някой друг композитор, веднага ще я използва за себе си. Нали знаете за моята героична опера, а?

— Да, в дванайсет действия.

— Тъй е. А знаете ли какво ще покажа, какво ще има в тази опера?

— Разбира се, че знам.

— Е, какво?

— Музика ще има.

— Естествено! Това се разбира от само себе си. Имам предвид съдържанието на музиката, а също става Дума относно декора, сценировката.

— Трябва да кажа, че съм се занимавал с какви ли не науки, но тепърва ще й дойде редът на музикалната сценировка. И тъй, продължавайте! К’во ще има в операта?

Канторът приближи устни до ухото на Франк и през свитите си на фуния длани му прошепна:

— Ще представя точно такова петролно езеро.

Франк стреснато отстъпи крачка назад и попита:

— Да не би да искате да кажете на сцената?

— Точно така, от само себе си се разбира.

— Божичко, петролно езеро на сцената, което ще рече върху дъските й! Нима е възможно?!

— Смаяхте се, нали? — тържествуващо попита емеритусът. — И тогава ще ударя в земята дори Бен Акиба (Йозеф бен Акиба (50 — 137) — юдейски учен. Б. пр.).

— Бен Акиба ли? Че к’во общо има той?

— Той твърди, че на този свят нямало нищо ново, ама петролно езеро на сцената още никой не е виждал.

— За езерото и сцената може да сте прав, ама за Бен Акиба сигурно се лъжете.

— Защо?

— Защото обърквате идентични личности. Знаете ли кой е бил онзи, дето е казал, че на тоя свят нямало нищо ново?

— Ами тъкмо този Бен Акиба.

— Не. Ако твърдите подобно нещо, значи не знайте к’во приказвате. Думите „на този свят няма нищо ново“ са казани от Бенджамин Франклин, щото след като изобретил гръмоотвода, минал край една плевня, дето вече отдавна имало поставен гръмоотвод. А Бен Акиба е бил съвсем друг човек, той е персийски пълководец и е победил гръцкия император Граникус в морската битка при Гидеон и Айалон.

— Драги господин Франк, Гидеон и Айалон се срещат в Библията, в книгата за съдиите, където Исус…

— Благоволете да млъкнете! — прекъсна го обиденият Франк. — Къде се срещат си е моя работа, а не ваша. Не ми се бъркайте в мойта наука и аз няма да се бъркам във вашата. Аз как не ви преча да правите к’вото си искате. Все ми е тая дали ще поставите операта си в туй петролно езеро, или пък петролното езеро в операта си. Правете к’вото си щете. Но виж, към Бен Акиба аз имам претенции, той е мой, няма да ви позволя да вземете да ми го композирате.

Франк възмутено му обърна гръб и се присъедини към Дрол, Сам, Дик Стоун и Уил Паркър, които видяха какво правят Винету и Олд Шетърхенд и също започнаха да търсят. Олд Шетърхенд забеляза намеренията им, бързо дотича и ги помоли:

— Мешърс, внимавайте да не унищожите следите! Какво искате да откриете?

— Ще потърсим мястото, където петимата бели са били изненадани и пленени — отговори Хокинс.

— Не можете вече да го намерите. Конете ни са изпотъпкали следите. То е ей там, близо пред входа. Ние искаме да открием нещо друго, далеч по-важно.

— Какво, сър?

— Пещерата, в която, както вече ви разказах, са били скрити буретата с петрол.

— Но тя все ще се намери!

— Съвсем не е тъй лесно, както си мислиш. Онези негодници са заличили дирите изключително умело.

— Да не повярва човек! Пещера, в която са съхранявани толкова много бурета, трябва да е голяма, а сигурно и входът й не е малък. Буретата са били изкарани навън, изтъркаляни до водата, а после, след като са ги изпразнили, отново са ги прибрали в нея. От цялата дейност непременно са останали следи!

— Естествено. Но за съжаление са заличени направо майсторски.

— Нека и ние потърсим с вас, сър! Тогава все ще ги намерим, гледайте да не унищожите някоя следа.

Иначе толкова наблюдателните и проницателни уестмани започнаха да претърсват цялата котловина на езерото, но минаваха час подир час без никакъв успех. Винету, ненадминатият майстор в издирването на следи, най-сетне изгуби всякаква надежда и каза на Олд Шетърхенд:

— Нека моят бял брат прекрати усилията си. Пещерата може да бъде открита навярно само случайно.

Но Олд Шетърхенд беше по-упорит. Той се ядоса. Нима хората щяха да разправят, че не е бил в състояние да намери едно място, чието съществуване бе доказано? Постигането на тази цел бе за него направо въпрос на чест и затова отговори:

— Каквото може да стане случайно, сигурно можем да свършим и ние. За какво сме се учили да мислим?

Той притвори очи, за да не бъде смущаван от нищо, и известно време постоя така безмълвен и неподвижен. Винету, който го наблюдаваше, забеляза как по лицето му за миг се мярна особена усмивка и го попита:

— Моят брат откри верния път, нали?

— Да — отговори Олд Шетърхенд и отново отвори очи — поне се надявам. Ако не се лъжа, не само че не е трудно, ами дори е твърде лесно да се намери пещерата. Пълните бурета са били тежки и са били четиридесет на брой А там, където два пъти претъркаляш толкова бурета, тревата така се смачква, че е невъзможно да бъде изправена с ръце. Няколко дни ще остане легнала. Тази работа тук е била извършена едва вчера или най-много завчера. Следователно тревата би трябвало да е все още смачкана. Ще ми даде ли моят брат Винету право?

— Олд Шетърхенд е прав — съгласи се апачът.

— И тъй въпросното място сигурно се намира там, където няма трева, и то по целия път от брега до скалата, в която е пещерата.

— Уф, уф! — възкликна Винету и медно-бронзовото му лице се зачерви — може би от радост, а може би и от срам, че на самия него не му бе хрумнала същата мисъл.

— Освен това — продължи Олд Шетърхенд, — при изпразването на буретата наоколо непременно се е разлял петрол, а сигурно и брегът е пострадал. Ако брегът беше покрит с трева, щяха да си личат следи и от едното, и от другото. Но ако е бил от пръст или камъни, тези следи лесно могат да се заличат. Нека сега моят червенокож брат претърси целия бряг. Навсякъде ще намери само трева и морави с изключение на две места, които ние незабавно внимателно ще огледаме.

Едното от тези места се намираше недалеч от входа на долината. Двамата се отправиха натам, последвани от уестманите, които бяха любопитни да узнаят дали проницателният ум на Олд Шетърхенд и този път е намерил верния отговор на загадката.

От скалата до езерото там се простираше гола ивица земя, широка около три лакътя и покрита с пясък и чакъл. Близо до брега ловецът коленичи и я помириса.

— Открих го! — извика той. — Тук камъните миришат на петрол. Разсипали са малко от него.

Той разрови с ръце по-надълбоко и наистина долният пласт беше мокър от петрол. За да го прикрият, отгоре бандитите бяха нахвърляли други дребни камъни.

— Значи буретата са изпразвани тук — каза той. — И да е пострадал брегът, следите лесно са били заличени, тъй като той е покрит с речен чакъл. Главата си залагам, че трябва да търсим пещерата там, където тази ивица земя се среща със скалата. Да проверим!

Ловецът тръгна по голата ивица, която свършваше при скалата с висока камара от дребен камънак. Другите го следваха от двете му страни. Той се спря пред купчината, огледа я миг-два и после заяви:

— Да, ето ни при целта. Пещерата е зад този куп камъни.

На Хобъл Франк много му се искаше и той да влезе в ролята на прочут уестман и затова попита:

— Само с един поглед ли разбра всичко, мистър Шетърхенд?

— Да — отговори му ловецът.

— Би трябвало и аз да мога да го забележа. Да погледна ли и аз?

— Заповядай!

Франк огледа купчината от всички страни, но, изглежда, нищо не откри.

— Е? — попита Олд Шетърхенд. — Какво виждаш, скъпи Франк?

— Ами камара като всички камари, тоест една каменна камара, състояща се от куп камъни.

— Нима виждаш само камъните?

— Да, само тях.

— И нищо друго ли?

— Съвсем нищичко.

— Не забравяй, че при подобни обстоятелства и най-дребният предмет може да е от голямо значение!

— Тъй, значи трябва да търся нещо малко, ама нищо не намирам.

И застаналите около него хора започнаха да търсят, но също така безрезултатно. Само апачът издаде едно тихо, изразяващо задоволство „уф!“. Погледът му падна върху някакъв мъртъв бръмбар-бегач, наполовина затиснат под един камък.

— Странно! — усмихна се Олд Шетърхенд. — Само Винету видя онова, което имам предвид. Франк, нима не забелязваш черния бръмбар, чието тяло се подава наполовина изпод онзи камък?

— Да, бръмбара, него отдавна го открих. ,

— Е, и…?

— Е, и…? кво значи туй „е“, че и туй „и“. Тва е просто един бръмбар и нищо повече.

— Нищо повече? Даже е твърде много, защото ми казва, че сме пред пещерата.

— Кво? Бръмбарът? Че к’во ли може да ти каже той? Дори и докато е бил жив да е имал разбираем език, то сега е мъртъв.

— Да, мъртъв е. От какво ли е умрял?

— Знам ли? Може би от дифтеритерия или възпаление на ушното тъпанче.

— Я го вземи и го огледай!

За да може да измъкне бръмбара, Франк се видя принуден да повдигне камъка.

— Камъкът го е смачкал — обясни той след като го разгледа.

— Много правилно! Как ли е могло да се случи? Да не би животинчето само да се е напъхало под камъка тъй, че той да го е смазал?

— Не, туй бръмбарче не е имало такваз сила. Камъкът е бил хвърлен върху него.

— Чудесно! Най-сетне си на прав път! Щом е бил хвърлен, значи е имало и някой, който да го хвърли. Това го схващаш, нали?

— Да, схващам го…

Той замлъкна, няколко секунди размисля, после се плесна с длан по челото и извика:

— Сега най-после хванах бика за рогата! Вече загрявам! Нима човек ще повярва, че толкова умна глава като мен може да прояви такава колосална тъпота! Тези камъни са били нахвърляни едни връз други, при което бръмбарът е прекратил земното си съществуване. Тази купчина, дето се състои от куп камъни, е била първо преместена настрани, а после отново нахвърляна тук. Защо и за какво? Защото закрива входа на пещерата и…

Хобъл Франк замлъкна и внимателно се ослуша.

— Какво има? — попита го Олд Шетърхенд.

— Чух нещо — отговори Франк.

— Къде? В пещерата ли?

— Да.

— Какво?

— Някакъв звук, сякаш от подземен глас. Прозвуча тъй глухо. Боже Господи, да не би вътре да има някоя мечка?

— Едва ли.

— Кажи-речи, на мечка ми заприлича.

— И дума не може да става за мечка. Ако беше така, тук щеше да има дупка, през която животното да влиза и излиза.

— Ами ако просто са я затворили вчера?

— - Тя едва ли би го позволила.

— Я слушай! Пак го чух.

Олд Шетърхенд приклекна и внимателно се ослуша. Само след броени секунди той скочи на крака и възкликна:

— Господи, вътре има хора! Викат за помощ. Махнете камъните, бързо, бързо!

Пет-шест души незабавно проявиха готовност да изпълнят това нареждане. Само след броени мигове дупката се показа.

— Има ли някой вътре? — попита на английски Олд Шетърхенд.

— Йес — едновременно отговориха два гласа.

— Кои сте?

— Казвам се Ролинс… А аз Баумгартен — отвърнаха двамата.

— Ролинс и Баумгартен! — прозвуча от устата на всички. Това беше голяма изненада. Всеки си мислеше, че след като са били заловени от навахите, двамата са попаднали в плен на нихорасите. Банкерът и счетоводителят бяха щастливи, че отново чуват човешки гласове и виждат дневната светлина, която нахлуваше при тях през все по-разширяващата се дупка. Но все пак не беше изключено отвън да се намират Краля на петрола заедно с Бътлър и Полър. Затова банкерът се осведоми какви хора има пред пещерата. Отговори му Хобъл Франк, това човече, което винаги с удоволствие беше готово да услужи:

— Ами ние сме, спасители в бедата — Олд Шетърхенд, Винету, Дрол, Сам, Дик и Уил. А кой съм аз ще разберете веднага, защото идвам при вас!

Той се провря през дупката, откъдето проехтяха радостни викове. Не измина много време и цялата купчина камъни бе разчистена. Входът беше висок колкото среден човешки бой . и бе толкова широк, колкото петролните бурета спокойно да могат да се търкалят навън и навътре. Когато и другите се наканиха да последват Франк, той им подвикна:

— Стойте отвън! Ние ще излезем. Само трябва първо да разрежа ремъците на тези клетници.

Да, те излязоха, смъртнобледи, съсипани и измъчени от преживения страх, както и от силната петролна миризма в пещерата. Двамата подадоха ръка на онези хора, които познаваха от ранчото на Форнър, а после спряха изпълнените си със страхопочитание погледи върху Винету и Олд Шетърхенд.

— Мешърс, за малко да се простите с живота си — каза Олд Шетърхенд. — Дълго време напразно търсихме тази пещера и вече бяхме решили да си тръгнем оттук. Ако си бяхме отишли, щяхте бавно и мъчително да загинете от изтощение.

Естествено сте жадни и гладни, нали?

— Нито едното, нито другото — отговори Баумгартен. — Благодаря ти, сър! Не сме мислили за храна и вода, а само за мизерната смърт, която ни очакваше, ако не бяхте дошли.

— А нима не помислихте, че тези хора заедно с преселниците ще ви последват дотук?

— Как да ни мине през ума! Нали знаехме, че са пленени в пуеблото. Мога да те уверя, че благодарността, която ви…

— Да не говорим за това! — прекъсна го Олд Шетърхенд. — Запазете си благодарността за по-късно! Сега преди всичко ми се ще да научим някои неща, които трябва да знаем, ако не искаме да пропуснем едно или друго. Дано само не сте толкова изтощени, че да не можете да отговаряте.

— О, щом пак се намираме на чист въздух и сме свободни, всичко е наред.

— Хубаво! Вече узнах най-необходимото за вас. Иска ми се само да попитам какво ви се случи през последните дни. Впрочем вие двамата не сте ми съвсем непознати. И Винету, и аз сме ви виждали вече.

— Ха! Кога и къде? — осведоми се банкерът.

— На един ден път след пуеблото,където вечерта бивакувахте край потока. Ние допълзяхме зад дърветата толкова близо до вас, че можахме да чуем разговора ви.

— Good luck! Тогава навярно сте научили, че ставаше дума за петролно езеро?

— Да.

— И че сме тръгнали към Глуми Уотър?

— Където няма никакъв петрол. Да, чухме го.

— Ти мислиш, че тук не може да има петрол ли? Ами защо не се показахте? Защо не ни предупредихте?

— Защо ли? Защото беше под въпрос дали щяхте да ни повярвате. И преди това други хора са ви предупреждавали, но е било безрезултатно. Впрочем тогава нямахме никакво време да се разправяме с вашия знаменит Крал на петрола. Трябваше да отидем до пуеблото, за да освободим пленниците.

— И успяхте ли, сър?

— Както виждаш, успяхме.

— А кой ви помогна? С вас е имало и други хора, уестмани, опитни прерийни ловци, нали?

— Не, бяхме сами.

— Сами ли? — възкликна Ролинс и от учудване опули очи. — Само двамата ли бяхте? И освободихте пленниците?

— Да — отговори Олд Шетърхенд, тайно развеселен от безкрайното смайване на банкера.

— Не е възможно! Двама души! И никой друг! Ами как я свършихте тази работа, сър?

— Друг път ще ти разкажа, мистър Ролинс. А сега ми се иска да чуя от теб как избягахте от пуеблото и какво се случи после. Седни на земята и разказвай!

Всички се разположиха на тревата и банкерът описа преживелиците си през последните дни. Човек лесно може да си представи как се изрази накрая за Гринли, Бътлър и Полър. Но точно тогава Олд Шетърхенд го прекъсна с думите:

— Недей да мърмориш само по техен адрес, ами се отнеси по-критично и към себе си, сър! Не мога да проумея как си могъл да имаш такова доверие в тези негодници. Не разбирам също и… как да го нарека… и наивността, с която сте влезли право в приготвената ви клопка. Не ми се сърдете, но сами сте си виновни за всичко, което ви се е случило. Каквито сте неопитни, само двамата, без каквато и да било закрила, да вземете да се доверите на такива мерзавци! Това е нечувано!

— Но аз смятах Гринли за почтен човек — смутено се защити Ролинс.

— Пфу! По очите му си личи, че е подлец! И на всичко отгоре, когато става дума за толкова голяма сума, за такова значително предприятие, човек би трябвало да вземе съвсем други мерки.

— Но той не искаше. Настояваше всичко да се върши тайно.

— Аха! Ами да не би мистър Баумгартен да е експерт по петрола?

— Не е.

— Що за хора сте! Трябваше да вземете със себе си поне един специалист!

— Гринли каза, че на първо време не било необходимо. Тъй като петролът плувал открито по водната повърхност, нужно било да хвърля само един поглед, за да имам доказателството, че ще направя блестяща сделка.

— И после, когато дойде и видя как хубаво плува прекрасният петрол, ти изпадна в безмерно възхищение, нали?

— Естествено! Сър, ще признаеш, че тук се намираме пред изключително нефтено находище.

Преди да му отговори, Олд Шетърхенд му хвърли един почти слисан поглед:

— Струва ми се, че дори и сега ти все още не знаеш как всъщност стоят нещата. Смяташ езерото за естествен петролен басейн, нали?

— Ами да, поне в това отношение Гринли каза истината. След като чекът беше вече в ръцете му, те ни повалиха на земята и ни затвориха в пещерата, за да загинем. Вероятно после се кани да продаде езерото на някой друг.

— Нима не се огледахте в пещерата?

— Как да се огледаме? Когато дойдохме на себе си, наоколо беше съвсем тъмно. Но тъй силно миришеше на петрол, че най-вероятно самият петролен извор се намира някъде в нея.

— Правилно. Само че не става дума за един извор, а за множество „извори“, направени от дървени дъги.

— Дървени дъги ли? Не те разбирам.

— Е, все още ли не сте огледали пещерата?

— Не, от прекомерна радост очите ни виждаха само едно — откритата дупка, през която нахлуваше дневната светлина.

— Тогава влез вътре и виж какво ще намериш! Самият аз все още не съм бил в пещерата, но ми се струва, че добре знам какво съдържа. Преди това ми се иска да те попитам дали когато пристигнахте, ти внимателно разгледа петрола.

— Разбира се, че го разгледах.

— И как го намери?

— Направо отличен!

— Да, аз също — засмя се Олд Шетърхенд. — Изобщо няма качествата на суровия петрол, който първо трябва да се преработи. Този петрол е вече рафиниран. Нима не ти направи впечатление?

— Не. Да не би да искаш да кажеш, че тук няма суров нефт?

— Да, това имам предвид.

— Ами че какво друго може да е?

— Влезеш ли още веднъж в пещерата, сам ще си отговориш на този въпрос. От колко време се намира петролът в езерото, ти как мислиш?

— Че кой може да знае! От столетия или от още по-отдавна.

— Кой знае ли? Аз например знам, и то съвсем точно. За столетия и дума не може да става. В такъв случай изворът отдавна щеше да е открит и експлоатиран.

— Но мястото не е било известно никому. Гринли е единственият човек, чийто крак е стъпвал тук.

— Ако това е вярно, значи и аз, и Винету не сме хора, защото още преди години и двамата сме идвали при езерото.

— Ти… също си бил тук? — смаяно попита Ролинс. — Бил си тук и не си използвал това петролно богатство?

— Не.

— Не го разбирам, сър! И защо?

— Защото не се виждаше нито капка петрол.

— Значи се е появил по-късно, така ли?

— Да, завчера.

— Зав…че…ра? — повтори банкерът. — Пак не те разбирам, сър.

— Така ли? Е, тогава трябва да стана по-ясен. Нали имаш очи и виждаш колко много мъртви риби плуват по водата?

— Естествено.

— Каква ли е причината за смъртта им?

— Петролът, разбира се. Никоя риба не може да живее в петрол.

— Чудесно! Откога ли са мъртви тези животни?

— Може би от два дни, не повече.

— А къде са се намирали, докато все още са били живи? Да не би да са се разхождали ей тук, между дърветата?

При тези думи Ролинс обидено отвърна:

— Ще те помоля все пак да не забравяш, че не съм дете, а мъж. Не съм слабоумен и прекрасно знам, че рибите са живели в езерото.

— Много добре, мистър Ролинс! Сега вече ще те накарам да направиш верния извод. Рибите са умрели преди два дни, тъй че до завчера са живели ей в това езеро. В петрола няма за тях живот. Е, тогава откога се намира петролът във водата?

Едва след тези думи банкерът се досети за какво всъщност става въпрос. Той скочи на крака, втренчи първо поглед в Олд Шетърхенд, после очите му зашариха по лицата на останалите, устните му се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо, но не издаде нито звук.

— Е, сър, няма ли да ми отговориш? Щом от завчера тук се намира такъв сорт петрол, който е бил пречистен в някоя рафинерия, на човек все пак му се иска да попита как да си обясни този извънредно интересен и объркан случай. Отговора ще намериш в пещерата. Влез вътре, мистър Ролинс!

— Ще вляза, ще вляза! — извика банкерът. — Идва ми една толкова невероятна мисъл, че изобщо не съм в състояние да си представя подобно нещо. Ела с мен, мистър Баумгартен! Винаги досега сме били заедно и в този момент също трябва да си с мен.

Той дръпна счетоводителя за ръката, накара го да се изправи и двамата изчезнаха в пещерата. Останалите отвън хора внимателно се заслушаха. Отначало се чуха няколко викове. После доловиха шум от блъскане и търкаляне на бурета. След това банкерът излетя навън силно възбуден и извика:

— Каква измама! Какво изпечено мошеничество! Петролът е бил докаран тук, за да ми измъкнат парите!

— Проумя ли го най-после? — попита Олд Шетърхенд. — И какво намери в пещерата?

— Известен брой празни бурета от петрол.

— И нищо друго?

— Освен няколкото инструмента, нищо друго. Няма и следа от извор.

— Така е, сър. Когато чух онези мошеници да говорят за петрол, който уж се намирал на това място, още същата минута бях убеден, че има някаква измама. Бътлър и Полър не са били изпратени напред, за да видят дали пътят е безопасен, а за да излеят буретата в езерото и после да ги скрият в пещерата. Цялото мошеничество е отдавна подготвяно и е струвало големи усилия, защото не е била малка работа лека-полека да се пренесат дотук около четирийсет тежки бурета, пълни с петрол.

— Но и заплащането им хич не е лошо, хи-хи-хи! — засмя се Сам Хокинс. — Мистър Ролинс, ще изгребеш ли петрола от водата, за да напълниш пак буретата, или ще си ги вземеш празни?

— Не ми се подигравай! — извика банкерът. — Парите ми, хубавите ми парички! Непременно трябва да си ги върна. Мистър Шетърхенд, трябва да ми помогнеш!

— На първо време не става дума за самите пари, а за чека — отговори ловецът. — Мислиш ли, че действително ще го осребрят в Сан Франциско?

— Съвсем сигурно, стига само негодниците да успеят да се измъкнат от ръцете на индианците и да се доберат до Фриско. Преди малко, по време на моя разказ, ти подхвърли, че те са пленени от нихорасите, нали?

— Така е. Първо са били нападнати от навахите, но после и едните, и другите са заловени от нихорасите.

— Вероятно те са ограбили белите. Не си ли на същото мнение, сър?

— Несъмнено.

— Значи са взели чека от Краля на петрола. В такъв случай вероятно е чекът да не бъде представен за изплащане.

— И аз мисля, че това няма да стане, но съм склонен да твърдя, че не са му взели чека. Вярно, има някои индиански племена, които са повлияни от цивилизацията дотам, че могат да четат и дори да пишат, но тукашните червенокожи не се числят към тях. „Дивият“ индианец смята всяка писменост за магия и не иска да има нищо общо с нея. Ето защо е твърде вероятно нихорасите да оставят чека в джоба на Краля на петрола. А успее ли да им избяга, той съвсем сигурно ще се отправи към Фриско, за да прибере парите.

— Тогава най-добре ще е да го изпреварим. Какво ще кажеш, сър, ако аз и мистър Баумгартен незабавно потеглим за Сан Франциско и уведомим тамошната банка? После, когато негодникът дойде, ще бъде задържан.

— При обстоятелствата, пред които сме изправени тук, за предпочитане е да се откажеш от този план. Няма да стигнеш далеч. Впрочем съвсем не е необходимо да се предприема дългото пътуване чак до Сан Франциско, а е достатъчно да се отиде до Прескът, да се поставят тамошните власти в течение на нещата и оттам чрез пощата да се уведоми съответната банка.

— Вярно, напълно вярно! Значи тръгваме за Прескът!

— Не бързай толкова, мистър Ролинс! От тук до Прескът има да яздиш поне десет дни, тъй като по права линия разстоянието сигурно е около петдесет географски мили (Географската миля възлиза на 7.420 м. Б. пр.). И което е най-важното, ти знаеш ли пътя?

— Не. Може би някой от вас, който го знае, ще прояви желание да ни придружи срещу добро заплащане.

— Навярно между нас няма да се намери човек, който да иска да стане наемен водач. Не бива да се забравя, че пътят за Прескът минава през такива местности, които при сегашните обстоятелства са не само несигурни, но дори и опасни. Значи само трима души, вие двамата и един водач? Даже ако той е някой смел и способен човек, пак може да се очаква, че живи няма да стигнете целта си.

— Тогава значи да не предприемам нищо и да се простя с парите си, така ли?

При тези думи младият навах Ши Со се приближи до Олд Шетърхенд и каза:

— Сър, ще ми разрешиш ли да отговоря на въпроса на мистър Ролинс?

— Разбира се! — кимна ловецът.

Ши Со се обърна към банкера с глас, от който лъхаше увереност:

— Сър, няма защо да се тревожиш. Ще си получиш обратно чека.

— Наистина ли? — попита зарадвано Ролинс. — Как?

— С моя помощ.

— С твоя помощ? Да не би ти да го вземеш от Краля на петрола?

— Да.

— Ами как ще се добереш до него? Нали знаеш, че се намира в ръцете на нихорасите!

— Аз съм навах. Сега нихорасите са наши врагове. Те са пленили осем воини на навахите, а те са мои братя. Мой дълг е да направя всичко възможно, за да ги освободя. В такъв случай ще им измъкна и Краля на петрола. Ще му взема чека и ще ти го дам.

Банкерът учудено погледна младия индианец, който говореше толкова категорично и уверено, и го попита:

— Навахите ли искаш да освободиш, мой млади сър? А знаеш ли колко са на брой нихорасите?

— Само трийсетина.

— Само?! И ти, ти самичък ли ще им излезеш насреща?

— Не ме е страх от тях. Впрочем няма да съм сам. Ще потърся воините на моето племе.

— А знаеш ли къде се намират?

— Те са тук. Щом съгледвачите на навахите са осем, това означава, че воините ни не са далеч.

— Но докато ги намериш, ще мине време и нихорасите ще се изплъзнат.

— Няма да се изплъзнат — намеси се Олд Шетърхенд. — Та нали и ние сме тук! Какво ще каже моят брат Винету за решението ми?

До този момент той не беше споменавал решението си нито с една дума, но въпреки това, отгатвайки го, апачът незабавно отговори:

— Одобрявам го. Ще преследваме нихорасите, ще освободим навахите и ще отнемем на Краля на петрола онази хартия.

— Благодаря ви, благодаря ви! — тържествуващо извика Ролинс. — Щом вие го казвате, значи е сигурно, че ще си получа чека обратно и следователно ще си спася парите. Кога потегляме? Естествено незабавно, нали, господа?

— Веднага щом ни е възможно — отговори Олд Шетърхенд. — Нека най-напред поразгледаме тази пещера, а после Винету ще ме заведе до мястото в гората, където нихорасите са лагерували заедно с пленниците си.

И така първо претърсиха вътрешността на пещерата. Тя не беше изкуствена, а естествена, издълбана от водата, процеждаща се от високостеблената гора през скалата, откъдето после сама си намираше път да се оттече към езерото. Ето как се беше появил пясъкът, а и дребният чакъл, които образуваха тясната ивица, водеща от пещерата до Мрачната вода. Намериха четиридесет празни бурета от петрол, няколко кирки и една брадва. Нищо друго. Начупиха дъгите на буретата на две. Щяха да вземат парчетата им със себе си, защото представляваха превъзходен горивен материал, който щеше да им послужи, в случай че попаднеха в местност, където нямаше да намерят дърва за огън.

После Винету и Олд Шетърхенд тръгнаха, за да огледат бивака на нихорасите. Останалите налягаха в тревата да изчакат завръщането на двамата. Темата за разговор на всички бе една и съща — преживелиците през последните дни. Говориха и за това, че всички дължаха избавлението си само на Винету и Олд Шетърхенд. Надпреварваха се в хвалебствията си по адрес на двамата уестмани.

Особено интересни истории за тях знаеше Хобъл Франк и седеше при немските преселници и по своя драстичен начин разказваше различни епизоди от приключенията преживени заедно с Винету и Олд Шетърхенд. Канторът следеше с най-голямо внимание и използвайки една кратка пауза подхвърли следното:

— Това е то, от което имам нужда. Такива подвизи искам да покажа на сцената, те дават онзи ефект, който възнамерявам да постигна. Но в цялата работа има една трудност и може би вие, господин Франк, ще сте в състояние да ми помогнете да я преодолея.

— Амче к’ва ли ще е тя? Най-много обичам тъкмо трудностите. За нещо лесно изобщо не мога добре да се кондензирам, но ако е нещо трудно, дето да те озори и да ти струва усилия, то туй по всяко време ми е било любимата специалност. Ето защо винаги съм предпочитал да държа страната на духовно извисяващите науки и изкуства, отколкото на телесно принизяващите. И тъй, смело се обърнете към мен, господин кантор емеритикус! Аз съм подходящият човек и герой за вас! Що за трудност имате предвид? Ще я отстраня с най-голяма лекота и компетенция.

— Хмм! Чували ли сте някога да пеят Олд Шетърхенд и Винету?

— Да пеят ли? Не!

— Но тези мъже сигурно пеят, а? Или не мислите така?

— Дали могат да пеят! Що за щурав въпрос! Не се ли срамувате да мислите и говорите таквиз допотопни неща? Щом ви казвам, че двамата могат всичко, к’вото и да е то, значи могат и да пеят.

— Само не бъдете толкова груб, господин Франк! Нямах никакви лоши помисли. Какво е мнението ви, дали някой път Олд Шетърхенд ще запее, ако го помоля за това?

— Хмм! — промърмори Франк и по лицето му се изписа съмнение.

— Ами Винету?

— В никой случай. Във всички неща той е знаменит и затуй съм убеден, че е и голям певец и вокалист, но ако трябва да съм откровен, ще кажа, че изобщо не мога да си го представя да пее.

— Наистина ли?

— Не мога. Та помислете си само как тоз прочут воин ще стои в концертната зала — широко разкрачен и с разчекната уста ще пее скандинавската ария, дето започва така:

„Луна сребриста, ти кротко скриваш твоя лик зад крушата съседска!“ Можете ли да си го представите?

— Думите ви не са съвсем неоснователни. Но съм сигурен, че индианците също пеят.

— Разбира се. Много пъти съм ги чувал да пеят.

— Ами как звучеше? Какво пееха? Как пееха — едногласово или многогласово? За мен е много важно да го знам.

— Ама слушайте, що за епилептичен въпрос ми задавате пак! Щом някой пее, туй е винаги едногласово. Или може би си мислите, че един-единствен човек може да пее на осем гласа? А пеят ли дванайсет души, тогава ще е дванайсетгласово. Туй сигурно ще го схване дори и всеки полицай! Искате да знаете как звучи индианското пеене? Е, не е чак като при големите композитори Моцарт, Галвани и Кореджо. Никак не е лесно да се опише. Представете си един огромен ковашки мех, в който са напъхани една бяла мечка, един пуяк и три малки прасенца. Започнете тогаз да надувате и отпускате меха и навярно каквото чуете, ще звучи досущ като истинска индианска цивилна оперета. Разбрахте ли ме?

— Да. Примерът ви е достатъчно ясен.

— Е, ами к’во мислите да правите с Винету и Олд Шетърхенд? Защо ви е притрябвало да пеят?

— Защото ми се иска да знам какви гласове имат.

— Естествено имат добри гласове, дори много хубави гласове. Ако някой мисли обратното, направо ги обижда.

— Нямам предвид дали гласовете им са добри, или лоши. Искам да знам дали са тенори, баритони или баси.

— Че нима е толкоз наложително да го знаете?

— Да. Та нали ще бъдат главните герои на операта ми! Следователно трябва да знам дали гласовете им са високи, или ниски.

— Глупости! Дали гласовете им били високи, или ниски! Де се е чуло и видяло гласът да се измерва с аршин. Случвало се е високи хора да имат ниски гласове и обратно. Следователно гласът не може да има височина, за пръв път чувам подобно нещо. Би трябвало да го знайте, щом сте се заели да компримирате опера в дванайсет действия. А налага се да ви смъмря и затуй, че искате предварително да знайте всичко за гласовете им. Туй съвсем не е необходимо. Олд Шетърхенд и Винету ще се появят на сцената и ще пеят. Е, хубаво, просто поизчакайте и тогаз веднага ще разберете к’ви гласове имат — дали тенори, дали баси, или баритони. Изобщо не е нужно преждевременно да си създавате подобни грижи.

Хобъл Франк сигурно с удоволствие щеше да продължи разпалената си реч, но в този момент Винету и Олд Шетърхенд се върнаха и белият ловец нареди на лагеруващите хора да се приготвят за тръгване. Той сподели с уестманите:

— Проследихме дирите на нихорасите на известно разстояние. Изглежда, са се отправили към Чели и това ни е добре дошло, тъй като съвпада с нашия път.