Карл Май
Краля на петрола (6)

Шеста глава
В пуеблото

Когато се зазори, Форнър се беше погрижил вече за кафето и за току-що изпечен царевичен хляб с формата на питка, тъй че преселниците нямаше нужда да се грижат за закуската, нито да губят време. Отведоха животните на водопой и ги оставиха да се напият до насита, защото до вечерта нямаше да намерят вода. Платиха на ранчерото всичко, каквото им беше доставил. На ратаите дадоха бакшиш и после поеха на път.

Сам Хокинс се беше погрижил жените да могат удобно да седят на своите мулета., Така ездата не ги изморяваше повече от мъжете. Децата намериха място в кошовете — всяко муле носеше по два: един отляво и един отдясно. Покритите със слама дъна на кошовете предлагаха места, от които нямаше никакви оплаквания. Така ездачите можеха вече да накарат животните да препуснат в галоп.

Колкото повече се отдалечаваха от реката, толкова по-неплодородна ставаше земята. Там, където има влага или течаща вода, в онези области избуява изключително богата растителност, но където липсва живителното поточе, не се вижда нищо друго освен пущинаци и съвсем безутешни пустини.

Предобед температурата все още беше поносима. Но колкото по нависоко се издигаше слънцето, толкова по-голяма ставаше жегата, излъчвана от безплодната камениста земя, както и от съвършено голите скалисти склонове на планините, тъй че немските преселници, непривикнали на такъв ужасен пек, едва издържаха.

Още няколко часа от следобеда продължиха да яздят през плитки падини или по необятни равнини, където не се виждаше и следа от растителност. После се появиха планински възвишения, които обаче не радваха окото, защото тук тъй скъперническата природа не ги бе дарила с нито едно-единствено дърво, нито дори с някой храст. Само нарядко на по-закътани места, където слънцето нямаше възможност да пече от сутрин до вечер и следователно поне за някой и друг час имаше сянка, тук-там се мяркаше самотен кактус с най-фантастична форма, чиято безцветна и безжизнена сивота въпреки всичко не можеше да зарадва пътника.

Точно по време на най-голямата жега по пладне преселниците спряха да си починат на един стръмен планински склон. Там имаше малко сянка, но отсрещните скали толкова силно излъчваха горещина срещу насядалите хора, че те предпочетоха отново да яхнат животните.

Най-сетне (слънцето вече силно клонеше към хоризонта), изглежда, жегата взе да намалява, и то по-бързо, много по-бързо, отколкото всъщност бе обичайно. Сам Хокинс внимателно огледа небето и по лицето му се изписа лека загриженост.

— Защо гледаш тъй нагоре? — попита го Хобъл Франк. — Като че хоризонтът не ти харесва, а?

— Може и да си прав — отговори ловецът.

— И защо?

— Защото въздухът започна да изстива тъй неочаквано и бързо.

— Ах, навярно идва буря?

— Струва ми се, че има основание за подобно опасение.

— Би било добре! След такава суша и жега една буря ще ни бъде добре дошла.

— Благодаря! В тези райони обикновено бурите изглеждат малко по иначе, отколкото навярно си ги представяш. Има години, когато тук не пада и капка дъжд. Да, дори имаше и такива времена, когато не бе валяло две или три години. И тогава, извие ли се някоя буря, то тя е страшна. Нека побързаме да се доберем до пуеблото.

— А още колко път ни остава?

— След половин час сме там.

— Тогава няма никаква опасност. Все още по небето не се вижда нито едно облаче, тъй че могат да изминат часове, преди да се забули и смрачи над главите ни.

— Не се заблуждавай! Тук са необходими само броени минути, за да почернее небето. Мога да кажа, че просто надушвам насъбралото се във въздуха електричество. Я погледни моята Мери, виж я колко бърза, как издува ноздри и как размахва уши и опашка! Тя много добре знае, че наближава буря. Умното ми добиче!

Действително беше така. Старото муле направо напираше напред и проявяваше такова безпокойство, което не можеше да остане незабелязано. И въпреки всичко неопитният човек не бе в състояние да забележи нищо застрашително. След като Франк сподели с братовчед си Дрол опасенията на Сам, приятелят му отвърна:

— Аз също си мислех вече за нещо подобно. Погледни само онази жълтеникава ивица, опасала целия хоризонт! Тя ще се надига все по-нависоко и по-нависоко и щом достигне зенита, бурята ще се развихри. Добре, че скоро ще се подслоним!

— В пуеблото ли?

— Да.

— Навярно там има само палатки, през които ще прониква дъждът.

— Какви ги приказваш! Нима още не си виждал пуебло?

— Не съм.

— Ще има да се чудиш, като стигнем. Много странно изглежда едно пуебло.

Той беше прав, като твърдеше, че пуеблото предлага твърде своеобразна гледка. Самата дума идва от испански и означава „населено място“, с което се има предвид както една отделна къща, тъй и цяло село. Индианците, живеещи в пуеблоси, се наричат пуебло-индианци или направо пуеблоси. Към тях се числят племената тано, тао, техуа, хемес, керес, акома, зуни и моки, а в по-широк смисъл също и пима, марикопа и папаго, живеещи по течението на Хила и южно от нея.

Пуеблото се прави или от камък, или от адобес (тухли, сушени на слънце, кирпич-), или пък и от двете. Обикновено такава постройка се опира на някоя скала, която й служи като задна стена, а евентуалните каменни късове и отломки се използват за зидовете. Строежът се издига винаги стъпаловидно нагоре, тъй че всеки по-горен етаж се отдръпва малко навътре в сравнение с по-долния и всички етажи имат плосък покрив. По такъв начин пред първия етаж остава свободно място, което представлява предната част от партерния покрив, където е отворена дупка, образуваща входа за партера. Вторият етаж е разположен върху първия, но също отстъпва малко назад, като пред него остава предната част от плоския покрив на първия етаж. В зида на партера няма никаква врата. Изобщо никой от етажите няма врата в истинския смисъл на думата, а само по една дупка в покрива, откъдето се спускат обитателите. Стъпала не съществуват, а само подвижни дървени стълби, които се подпират отвън на зидовете от етаж на етаж и после се изтеглят. И тъй, който пожелае да влезе в партера, трябва да се изкачи на първия етаж и оттам да се спусне през дупката, намираща се на покрива на партера.

Близостта на скитащи се наоколо диви разбойнически орди е принудила най-старите уседнали и работливи жители на онези земи да преминат към подобен начин на строеж. Колкото и да е проста конструкцията на едно такова пуебло, то представлява крепост, която не е възможно да бъде превзета с тогавашните средства за водене на война. Необходимо е само да се изтеглят стълбите и врагът не може да се изкачи нагоре. А ако нападателите носят със себе си стълби, то трябва да атакуват и превземат от долу на горе всеки етаж поотделно.

Най-често индианците пуебло са много миролюбиви хора и са под надзора на различните индиански агентури. Но в по-отдалечените и пусти области има и пуеблоси, които се смятат за свободни и на тях трябва да се гледа като на непокорните скитащи се наоколо племена. Към същия вид индианци се числеше и пуеблото, което нашите ездачи си бяха избрали за цел през този ден. Обитателите му бяха нецивилизовани индианци от племето на нихорасите, чийто вожд се казваше Ка Маку. Ка означава „три“, а Маку е множествено число от „пръст“. Следователно Ка Маку означава Три пръста. На вожда бе дадено такова бойно и почетно име, защото в една битка бе загубил два пръста на лявата си ръка. Той беше известен като храбър, но алчен воин, на чиято дума и приятелство в обикновени времена човек може би можеше да се осланя, обаче в момента, когато различни племена изровеха бойната секира, бе твърде рисковано безрезервно да му се довериш.

Пуеблото му се издигаше самотно, обляно от пурпурните лъчи на вече залязващото слънце. Освен приземния етаж то имаше още пет етажа, прилепени към отвесната каменна стена на планината. Зидовете на долните етажи бяха изградени от големи и здрави скални късове, свързани помежду си с адобес. Горните етажи се състояха изключително от сушените на слънце тухли. Постройката положително беше по-стара от половин хилядолетие и въпреки това по нея не се забелязваше ни най-малката пукнатина.

По терасите се виждаха да седят жени и деца, всички заети с някаква работа и със сериозен израз на лицата, какъвто бе и характерът на тези червенокожи. Но някой внимателен наблюдател може би щеше да забележи, че жените, а също и децата често и настойчиво поглеждаха на юг, като че очакваха някой да дойде оттам. Мъже, а да не говорим за воини, изобщо не се мяркаха.

Но ето че в този момент от дупката на третата тераса се появиха трима души, един индианец и двама бели, които се спряха на платформата и насочиха вниманието си на юг. Червенокожият беше вождът Ка Маку, който имаше висока жилеста фигура и едно гарваново перо, забодено в косата. Лицето му не беше покрито с бои — признак, че пуеблото му живееше в мир. Затова и в пояса му бе затъкнат само ножът за скалпиране. Двамата бели до него бяха Бътлър, предводителят на дванайсетте Търсачи, и Полър. След като не забелязаха нищо в споменатата посока, Бътлър се обади:

— Още ги няма, но сигурно ще дойдат преди да се свечери.

— Да, несъмнено ще побързат — съгласи се вождът. — Сред тях има умни мъже, на които едва ли ще им убягнат признаците на приближаващата буря. Те ще ускорят ездата си, за да пристигнат тук преди да се е разразила.

— Значи ще удържиш на думата си. Мога да разчитам на теб, нали?

— Аз не лъжа. От дълго време ти си мой брат и към теб ще бъда честен. Но се надявам, че и аз мога да разчитам на теб и ще получа наградата, която ми обеща.

— Нали си стиснахме ръцете, това има стойността на клетва. Ти само се погрижи в най-скоро време да имам възможност да разговарям с Краля на петрола, без някой да ни види!

— Ще го доведа при теб. Навярно нямаше да ми е лесно да удържа на думата, която ти дадох, но тъй като наближава буря, бледоликите няма да искат да останат под открито небе, а ще се качат в пуеблото, за да не се измокрят. Тогава ще мога да ги пленя без никаква съпротива.

— Ще трябва да отделиш от тях онези, които ти описах, за да повярват после, че ги е спасил Краля на петрола.

— Ще стане както казваш. Уф! Задават се ездачи, сигурно са те. Бързо се скрийте!

Двамата незабавно се изкачиха до най-горния етаж и там изчезнаха. Вождът остана на мястото си и зорко започна да наблюдава приближаващите се хора.

Това бе дълга върволица от ездачи и товарни животни, дълга и затова, защото всички се бяха подредили по маниера на червенокожите в индианска нишка. Само първите трима конници яздеха един до друг, а те бяха Сам Хокинс, Дрол и Хобъл Франк. Когато се приближиха достатъчно и братовчедът на Дрол ясно видя пред себе си издигащите се една над друга тераси на пуеблото, той каза:

— Такваз постройка още не ми се е изпречвала на пътя. Какъв ли ще е тоз архитектонен стил? Дали е византийско-вавилонски, или еврейско-мавритански? Може би е готическо-обективистичен, а може да е и гръцко-субективистичен. Във всеки случай за такъв експерт като мен е извънредно интересно да види с каква терасоподобна равномерност тези индианци пуебло са се заселили да живеят един връз друг. Драги Сам, ти проявяваш ли архитектоническо разбиране за подобно амфидиалектическо оформяне на сградите?

Двамата се усмихнаха скрито и весело един на друг. После мълчаливо продължиха да яздят, докато стигнаха в подножието на постройката.

Стълбата, която служеше за качване на приземния етаж, беше изтеглена. Освен жените и децата по различните тераси се виждаха само неколцина мъже. Заел горда и неподвижна стойка, вождът очакваше пътниците да го заприказват. Използвайки обичайния за онези места говор, който представлява пъстра смесица от английски, испански и индиански думи, Сам вдигна глава и подвикна към него:

— Ти ли си Ка Маку, вождът на това пуебло?

— Да — кратко отговори индианецът.

— Искаме да си починем тук. Може ли да получим вода за нас и за конете ни?

— Не.

Отказът му беше само привиден. Планът на Ка Маку предвиждаше да задържи тези хора. Следователно трябваше да им разреши да вземат вода. Но не биваше в тях да се породи подозрението, че той има голямо желание да им обърне далеч по-сериозно внимание.

— Защо не? — попита Сам.

— Малкото вода, която имаме, едва стига за нас и нашите животни.

— Не виждам нито воините, нито конете ви. Къде са те?

— На лов. Скоро ще се върнат.

— Но тогава сигурно ви е останала вода. Защо отказваш да ни дадеш?

— Не ви познавам.

— Не виждаш ли, че с нас има жени и деца? Значи сме миролюбиво настроени хора. Трябва ни вода. Ако не ни дадеш, сами ще си потърсим.

— Няма да я намерите.

— Мислиш ли, че белите мъже нямат очи?

— Търсете! После ще разбера дали можете да виждате.

Той им обърна гръб и се престори, сякаш повече не иска и да ги знае. Това бе твърде много за доблестния Хобъл Франк. Той каза гневно на братовчед си Дрол:

— Всъщност к’во си мисли тоз негодник, за какви ни взема? Ако ми хрумне, мога да пронижа тиквата му с куршум и после сигурно ще стане по-учтив. Ний сме отбрани и възвишени хора, които могат да си покажат зъбите, и няма да се оставим да ни изгонят от високата порта като последни скитници. Предлагам да си поговорим с този консистентен мъж със сериозна компресия. Или си на друго мнение!

— Да — отвърна му алтенбургецът, — хич не е приятно да си жаден, а да нямаш вода, ама сигур ще намерим. Само трябва хубавичко да се озърнем наоколо.

Ездачите слязоха от конете, за да потърсят извора. Тук имаше достатъчно влага, защото близо до пуеблото растеше трева, а недалеч имаше и няколко градинки, засадени с царевица, дини и други растения, чието отглеждане предполагаше обилно напояване. Но въпреки усиленото търсене не успяха да открият водоизточника, тъй че накрая Франк недоволно възкликна:

— Глупаци сме ние и нищо друго! Ако Поразяващата ръка или Винету бяха налице със своето присъствие, отдавна щяха да открият водата. Мисля, че щяха даже да я надушат.

— Нямаме нужда от тези прочути воини — обади се Ши Со, синът на навахския вожд, който не взе участие в положените до момента усилия да намерят вода, а с кротка усмивка ги бе наблюдавал. — В случая, вместо да се търси, трябва да се размисли.

— Тъй ли? Ха, ами че мисли де!

На Хобъл Франк му стана неприятно, че е възможно младежът, който, кажи-речи, все още беше хлапак, да прояви по-голяма проницателност от него.

— Вече го сторих — отговори Ши Со.

— Наистина ли? Тогава имай добрината да ни съобщиш официалния резултат от твоята напрегната духовна работа!

— Пуеблото е укрепление, което не може да съществува без вода. Тя му е най-необходима по време на обсада, когато защитниците му нямат възможност да излязат от него. Вземе ли се предвид това обстоятелство, човек лесно може да се досети къде се намира кладенецът.

— А-а, ти мислиш, че навярно е във вътрешността на постройката, нали?

— И къде по-точно?

— Във всеки случай не и на някой от горните етажи — усмихна се младият индианец.

— Не, и аз още не съм виждал кладенец на черковна камбанария. Ще трябва да го търсим най-долу.

— Където е бил издълбан още преди столетия, когато е било строено и пуеблото.

— Правилно! Туй е ясно като мътеница. Слушай, скъпи ми млади приятелю, като че ти не си чак толкоз глупав, колкото изглеждаш. Продължиш ли да се развиваш тъй и занапред, може би отчасти ще е възможно от теб да излезе нещо. Значи трябва да търсим в приземния етаж. Амче как ще влезем вътре? Не виждам никаква субективна входна порта, нито пък право или вито стълбище, а обичайните подвижни стълби специално са ги прибрали. Ако направим една египетско-вавилонска пирамида, като единият се покатери върху раменете на другия, неколцина от нас ще могат да се качат горе на покрива и оттам да се спуснат вътре в партера, дето се намира търсената аква дестилантериум. (Дестилирана вода (деформиран латински) Б. пр.)

При тези думи Сам Хокинс се обади:

— Но това би означавало насила да получим достъп до водата, нещо, което по възможност трябва да избегнем, ако не се лъжа. Струва ми се, че можем да го избегнем. Вождът се кани да слезе. Мисля, че иска да говори с нас.

Действително в този момент Ка Маку се спусна до първата платформа. Пристъпи до ръба й и попита:

— Бледоликите намериха ли водата?

— Разреши ни да се изкачим при теб и тогава ще я намерим — отговори му Сам.

— Мислиш, че тече тук горе?

— Не, а под теб, където е приземният етаж.

— Отгатна. Бих ви дал малко вода, но тук тя е такава рядкост, че…

— Ще ти я платим — прекъсна го Сам.

— Това е добре! Но дали моят бял брат знае, че няколко червенокожи племена са изровили бойната секира срещу бледоликите? Нима може тогава да се довериш на белите?

— Няма защо да се страхуваш от нас. Навярно си чувал вече за нас. Тези двама воини, дето стоят тук, и мен ни наричат Детелиновия лист. Зад гърба ми пък…

— Детелиновия лист? — бързо го прекъсна вождът. — Но тогава ви знам имената. Те са Хокинс, Стоун и Паркър.

— Да.

— Защо не ми каза веднага? Детелиновия лист винаги е бил приятелски настроен към червенокожите мъже. Вие сте наши братя и ще ви посрещнем с добре дошли. Ще получите вода даром, и то колкото ви е необходима. Нашите жени ще ви я изнесат.

На вика му се отзоваха няколко жени. Те слязоха на най-долната платформа и от кладенеца, намиращ се в приземния етаж, с големи глинени съдове изнесоха вода, с която лесно слязоха долу при преселниците, тъй като до първата тераса бяха изправени няколко подвижни стълби. Цялата сцена изглеждаше толкова миролюбива, че нито Сам Хокинс, иначе толкова умен и прозорлив, нито който и да било от спътниците му можа да се досети, че дружелюбното поведение на вожда бе само преструвка.

Докато хората се освежаваха, а после напоиха и животните, цветът на небето се промени по твърде застрашителен начин. Отначало то порозовя, после стана тъмночервено и най-сетне — виолетово, за да премине накрая в мрачно черно, и то без да може да се каже, че по небосклона има облаци.

— Лоша работа — обърна се Уил Паркър към Хокинс. — Какво ще кажеш, Сам? Изглежда, ще има ураган или торнадо.

— Не ми се вярва — отговори дребосъкът, след като доста продължително и внимателно оглежда небето. — Но че ще има буря, ще има, и то каква, и страшно много вода ще се излее. Най-добре щеше да е, ако можехме нейде да се подслоним, а също и конете ни, иначе ще се подплашат и разбягат.

След тези думи той се обърна към вожда, който все още стоеше на платформата и го попита:

— Какво ще каже моят червенокож брат за тези съмнителни и опасни признаци за промяна на времето? Какво се задава?

— Силна буря с толкова много дъжд, че след броени минути тук всичко ще плувне във вода.

— И аз мисля така, но нямам намерение да плувам или да допусна дъждът да повреди всичките ни вещи. Не е ли възможно да ни пуснете в пуеблото?

— Нека моите бели братя се изкачат горе при нас заедно с жените и децата си. Върху тях няма да падне и капка дъжд.

— Ами нашите животни? Няма ли да се намери за тях някое място, откъдето не ще могат да избягат?

— Ей там наляво, зад ъгъла на пуеблото се намира един корал, в който можете да ги затворите.

— Добре, тъй ще направим. Междувременно нека жените се качат при вас.

Спуснаха още няколко стълби, по които жените и децата се изкачиха на тераса на втория етаж, а оттам през дупката се спуснаха във вътрешността на първия етаж. Същевременно от горе слязоха няколко индиански скуоу заедно с вече поотрасналите си хлапета, за да вземат сваления от мулетата багаж и да го занесат на първата платформа, а оттам през съответната дупка в пода да го спуснат в приземния етаж.

От едната страна на пуеблото, която им беше посочил Ка Маку, се намираше открито четириъгълно място, обградено от доста високи стени. Там отведоха конете. След като животните се озоваха в сигурния корал, Сам и другите преградиха входа с пръти, краищата на които поставиха в определените за тази цел дупки в зидовете. Тъкмо когато свършиха с тази работа, изведнъж блясна такава светкавица, сякаш цялото небе бе обхванато от пламъци и веднага след това трясна такъв гръм, от който земята потрепера. После започна да вали така, че можеше да се вижда едва на няколко крачки и най-неочаквано се изви толкова силна буря, че хората бяха принудени да се притиснат към зидовете, за да не бъдат повалени на земята. Мъжете Се затичаха към стълбите.

Банкерът и счетоводителят не бяха толкова опитни и сръчни като останалите и затова последни се добраха до тях. С най-голямата възможна бързина всички се заблъскаха да се качат на втората платформа и оттам през дупката, по единствената стълба, за която имаше място, да се спуснат на първия етаж. Тъй като можеха да минават само един по един, цялата работа не вървеше тъй бързо, както им се искаше при този дъжд, наподобяващ по-скоро водопад. Всеки мислеше само за себе си и се блъскаше напред. За всичко друго хората бяха слепи и глухи. По тази причина никой не обърна внимание на петимата или шестима индианци, появили се най-неочаквано до вожда, ръководещ слизането на преселниците в приземния етаж.

До краката му лежеше капакът, с който се затваряше дупката, служеща за вход и изход. Наблизо се виждаха няколко големи камъка, тежки по четиридесет-петдесет килограма, но те също никому не направиха впечатление. Както вече споменахме, банкерът и счетоводителят Баумгартен останаха последни. Тъкмо когато първият от тях се канеше да сложи крак на най-горното стъпало на стълбата, вождът му подвикна:

— Стой! Отдръпни се назад! Ти не бива да слизаш долу!

— Защо? — попита Ролинс.

— Ще разбереш.

Заедно със споменатите индианци Ка Маку се нахвърли върху двамата, които, преди да се осъзнаят и да успеят да помислят за съпротива, се видяха повалени на земята и вързани. Виковете им за помощ бяха погълнати от разбеснялата се буря и тътена на гръмотевиците. Със същата бързина вождът изтегли стълбата от дупката и хвърли капака върху нея, а хората му отърколиха отгоре тежките камъни. Спусналите се долу преселници не можеха вече да излязат оттам. Бяха пленници.

Тогава червенокожите поведоха банкера и Баумгартен към по-долния етаж и с помощта на ласа ги спуснаха в приземния етаж. После затвориха и неговия вход с друг подобен капак. След това вождът изпрати един от хората си да отиде някъде. Човекът слезе най-напред от пуеблото по най-долната стълба и въпреки светкавиците и гръмотевиците, бурята и дъжда се затича, свърна зад ъгъла и след около десетина минути стигна до едно място, където, изглежда, се беше срутила някаква скала и отломките й представляваха хаос от разхвърляни каменни късове, които предлагаха чудесно скривалище. Тук се бяха оттеглили воините от пуеблото заедно с конете си, за да заблудят белите, че са отишли на лов. Пратеникът им съобщи, че планираният удар е успял и вече могат да се върнат.

Да, планът им успя, и то много по-лесно, по-добре и по-бързо, отколкото беше мислил вождът. Наистина, за тази неочаквана сполука най-много бе допринесла тъй неочаквано разразилата се буря, но едва ли беше по-малка и „заслугата“ на непредпазливостта, с която преселниците и ловците попаднаха в капана.

И тъй жените и децата се бяха спуснали от третата тераса долу на втория етаж. Когато се озоваха там, те се видяха в едно помещение без прозорци, високо около пет лакти. Освен дупката на тавана му, откъдето бяха слезли в него, никъде в зидовете нямаше и най-малък отвор. Този етаж бе разделен от четири стени на пет „стаи“, средната от които беше най-голяма. Точно там се намираха жените и децата. В една ниша гореше малка глинена лампа, на чиято мъждукаща светлина можеше да се вижда само на две-три крачки.

Госпожа Розали се огледа, поклащайки глава. След като из цялото помещение освен стълбата и лампата не забеляза никакъв друг предмет, тя каза възмутено:

— Е, ама таквоз чудо още не бях чувала и виждала! Нима може да напъхаш гостите си в една дупка, дето няма ни канапе, нито кьорав стол! Амче тук е също като в изба! Де да седне човек? Де да си закачи дрехите? Де да запали огън? Де да си свари кафе? Не се види ни прозорец, ни огнище! Ама наистина ще протестирам най-енергично! Ние сме дами, а дамите не подобава да ги напъхаш в… Мътните го взели! — прекъсна се тя изплашено, когато чу първия гръм. — Стори ми се, че падна нейде съвсем наблизо! Нали?

— Да, тоз гръм удари наблизо, и то как! — отвърна госпожа Щраух. — Тъкмо гледах нагоре към дупката и ясно видях как се светна.

— Е, ами тогаз съберете се сички накуп в най-задния ъгъл! Чух пътем мъжете да говорят за това, че тук бурите били съвсем различни от наш’те бури в родината. Ако една такваз американска светкавица мине през горната дупка, ей тъй, както си седим, сички ще изпукаме на място. Добре поне, че тук няма ни сено, ни слама и изобщо никакви запалими неща. Разбирате ли ме? Чувате ли само как горе плющи дъждът? Боже господи, добрите ни мъже ще се наквасят до кости! После пък ще има настинка, хрема, болки в стомаха и корема и кой ще се тревожи, кой ще се страхува? Естествено, както се самоподразбира, ние, съпругите, ние, жените, ние, дамите! Дано дойдат по-скоро!

Желанието й се изпълни мигновено, защото в този момент първият от тях, а именно Хобъл Франк, се спусна по стълбата, а след него лека-полека последваха и останалите. Щом стъпи на пода, той се отърси от водата, огледа се и разочаровано каза:

— Що за мизерна дупка е тва? Да не би туй да мяза макар и на провизорно жилище? Покорно благодаря! Ни лъч ведра дневна светлина! Ако тез червени джентълмени нямат за нас някое по-хубаво помещение, в най-скоро време ще им изпратя през океана един кралски саксонски строителен майстор. Нека той им покаже к’ва е разликата между мойта превъзходна вила „Меча лой“ край Елба и таз подземна хекатомба. Амче де да седне човек, като е изморен и му се ще да рискува някоя следобедна дрямка?

— Навсякъде, господин Франк — отговори госпожа Розали. Има достатъчно място.

— Как? К’во казахте? — раздразнено попита Хобъл Франк. — Навсякъде ли? Амче вий що не седнете? Сигур щото не ви отърва, a? A к’вото не ви се харесва, трябва да е достатъчно добро за мен, тъй ли? Тогаз ме бъркате с някой друг. С моите смайващи заложби и таланти аз не изпитвам нужда да се задоволявам с онуй, дето не е угодно и на другите.

— Мълчи, Франк! — подкани го Сам. — Тук не му е нито времето, нито мястото за подобни дрязги. Имаме друга, по-важна работа.

— Тъй ли? И к’ва е тя?

— Преди всичко трябва да изпушим лулата на мира, ако не се лъжа.

— С тези индианци?

— Да, поне с вожда им. Нали сам знаеш, че може да бъдеш сигурен в един червенокож едва след като си пушил с него калюмета.

— Добре го знам. Но тогаз трябваше да го пушим още отвън!

— Защо?

— Заради безопасността ни.

— Та нали много бързахме!

— Въпреки лошото време трябваше да намерим някоя и друга минута. А сега ни пъхнаха в таз изба и ако червенокожите не са искрени към нас, то тогаз все едно че сме… Хиляди дяволи! Видиш ли, историята започва! Ето че изтеглят стълбата. Дръжте я, дръжте я!

Франк се втурна напред и с високо протегнати ръце подскочи нагоре, за да се докопа до стълбата, обаче закъсня. Тя изчезна през отвора.

— На ти сега! — извика гневно той. — Ето че загазихме също като Питагор в бъчвата!

— Май че е бил Диоген — поправи го Сам през смях. — Но тази работа със стълбата и на мен ми се струва донейде съмнителна. Защо ли я изтеглиха? Дали спешно им е трябвала за някой от другите етажи? При подобна буря това е твърде възможно. Я да видим дали всички са тук!

Оказа се, че банкерът и счетоводителят му липсваха. Ето защо Сам доволен заяви:

— Вече съм спокоен. Онези двамата са от нашата група и следователно също трябва да се спуснат при нас. Стълбата спешно се е оказала необходима на някое друго място, ако не се лъжа.

— Ами защо сложиха горе капака и затвориха входа? — подхвърли Дрол.

— Как можеш още да питаш? — отвърна му Франк. — Действително се срамувам, че си ми братовчед и приятел! Когато вали, всеки разумен човек си затваря и вратата и устата. А тук не само че вали, ами дъждът се лее като из ведро. Затуй затвориха и изхода — да не ни вали „прима визита“ върху кратуните. Толкоз ли не можеш да го проумееш?

— Да, скъпи приятелю и братовчеде Хелиогабелус Морфеус Едевард Франке, разбрах го, понеже умееш да обясняваш тъй добре.

— Да, сигурно туй ще е причината — съгласи се и Сам. — Имаме време. Нека поразгледаме жилището си, докато вождът слезе при нас. Тъй като разполагаме с лампа, можем да си го позволим.

Съвсем не останаха възхитени от „жилището“. Помещенията бяха абсолютно празни. Нямаше къде да седнат, нямаше одеяла, не се виждаше и следа от слама, сено или шума, от които да приготвят постеля, макар за един-единствен човек. Това значително понижи настроението на измокрените до кости хора. Но Сам не изгуби самообладание и след като се върнаха в средното помещение, той каза:

— Скоро нещата ще се променят. Нека само дойде вождът. После ще получим всичко необходимо.

Младият Ши Со не взе участие в огледа на помещенията. Облегнал гръб о зида, той седеше на пода и замислено се взираше пред себе си, но когато чу утешителните думи на Сам, наруши досегашното си мълчание:

— Сам Хокинс се лъже. Скоро нищо няма да се промени.

— Защо мислиш така? — попита дребосъкът.

— Ние сме пленници.

— Пленници ли? По дяволите! Как стигна до това заключение?

— Индианец съм и знам как стоят нещата, а вие сте опитни уестмани и също можете да се досетите. Когато бяхме на терасата, преди да се спуснем през отвора, забелязах две стълби, облегнати на стената на по-горния етаж. Ако са имали спешно нужда от стълба, защо не са взели някоя от тях, след като им бяха тъй удобно подръка, а изтеглиха тъкмо нашата?

— А-а! Аз също видях онези две стълби. Наистина е странно, че взеха именно тази, дето беше тук.

— И още нещо — продължи младежът. — Къде е Гринли, който се нарича Крал на петрола?

— Мътните го взели, имаш право! — възкликна слисаният Сам.

— Защо липсват тъкмо двамата, които много вероятно той иска да измами? Знае, че ние няма да допуснем да се извърши подобна измама, и има намерение да ги отдели от нас. За да постигне целта си, се е обърнал за помощ към вожда.

— Но как и кога?

— Спомни си двамата бели, които заварихме в ранчото на Форнър! Гринли разговаря с тях. Научих, че дори е бил доста време с тях зад къщата.

— Ако е така, действително нещата се връзват по начин, който ми вдъхва опасения. Но как могат да поемат риска да държат тук затворени толкова много хора? Та ние сме отлично въоръжени и можем да си пробием път и да излезем на свобода.

— Откъде и как?

— Като отворим капака.

— Опитайте де! Сигурно е невъзможно. ,

— Тогава през външния зид.

— Той е направен от камъни и от хоросан, който е по-твърд и от тях.

— А през тавана?

— Опитайте да видим дали ще си пробиете път с ножовете!

— Но освен вожда отвън забелязах само жени и деца!

— Воините са се били скрили. Казаха, че са на лов. Та какъв ли дивеч ще се намери по това годишно време в тази пустинна местност? Нали знаеш, че няколко индиански племена са изровили бойната секира. Щом те са тръгнали по бойната пътека и по всяко време е възможно да се появят на всяко място, нима тогава воините от някое друго племе ще проявят непредпазливостта да напуснат укрепения си лагер, за да отидат на лов и така да изложат живота си на опасност? И нима пуеблосите изобщо ходят тъй масово на лов?

Не преживяват ли по-скоро от добивите, получени от техните градини?

— Прав си. Не мога да оборя доводите ти.

— Да, ние сме пленници.

— Тогава нека се убедим дали е така и преди всичко да опитаме дали капакът може да се отвори.

Дик Стоун и Уил Паркър застанаха един до друг. Сам се качи върху раменете им, за да достигне капака, и като го натисна с плещи, се опита да го отмести. Напразно. Капакът не се помръдна нито на сантиметър.

— Вярно, затворили са ни — каза той, докато слизаше на пода. — Но ще им покажем на тези мерзавци, че криво са си направили сметката.

— Как? — попита Стоун.

— Ще пробием дупка и ще се измъкнем, или през зида, или през тавана. Да се захванем най-напред със зида.

На светлината на малката лампа огледаха първо няколко места в зидовете на различните помещения на етажа. Оказа се, както бе споменал Ши Со, че по цялата си дължина външната стена се състоеше от масивни камъни, свързани помежду си с такъв хоросан, който никакъв нож не можеше да изкърти. А с други, по-здрави инструменти те не разполагаха. Ши Со остана да седи на мястото си, без да взема участие в огледа на зидовете.

После се заловиха с тавана, откъдето може би щяха да съумеят да си пробият път. Всички мъже участваха в търсенето на подходящо място, като винаги двама от тях заставаха един до друг, а трети се качваше на раменете им, за да се опита да издълбае с ножа си каквато и да било дупка. Но стана ясно, че най-долният пласт на тавана се състои от гредоред, направен от здрав като желязо дървен материал, който дори в продължение на столетия не беше пострадал от влагата и оказваше на ножовете непреодолима съпротива. Така пленниците изобщо не разбраха от какво се състоеше по-горният пласт.

Жените наблюдаваха тези усилия с боязливо и нетърпеливо очакване. След като всичко се оказа безполезно и опитите бяха прекратени, госпожа Розали гневно извика:

— Нима е възможно да има толкоз лоши хора по света! На тези индиански обесници не сме им сторили и най-малкото зло и въпреки туй ни затварят тук, сякаш сме негодници, осъдени на десет години строг тъмничен затвор. Де да ми бяха тез подлеци ей тук пред очите, господи боже мой, как щях да им кажа истинското си мнение! Ей ти на още едно доказателство за туй, к’во става, като се осланяш на мъжете! И те ми били наш’те естествени закрилници, вместо да внимават и да ни закрилят, сами ни водят към най-големи нещастия!

— Мълчи де! — помоли я мъжът й. — Нали ще обидиш господата с вечното си недоволно мърморене.

— К’во? Как? Вечно ли? — попита тя ядосано. — Че откога съм почнала да говоря? Най-много от две-три секунди. А ти на туй му викаш вечно. Хич не ме е еня дали ще обидя някого, или не, щото съм в законното си право. А който има право, няма що да си трае. Бяхме толкоз глупави да позволим да ни затворят, ама аз нямам никаква вина. Все пак ми се ще да попитам к’во ни очаква и к’во ли ще стане с нас?

— Как може още да питате! — обади се Хобъл Франк, като ъгълчетата на устата му присмехулно потрепнаха. — Амче съвсем ясно е к’во ще стане с нас.

— Е, и к’во например?

— Най-напред ще ни сложат ремъци на краката и ръцете…

— Да не би и на нас, дамите?

— Естествено! После ще ни вържат на кола на мъченията…

— Също и нас, дамите ли?

— Разбира се! А след туй ще ни убият…

— И дамите ли?

— Без съмнение! И когато умрем, ще ни скалпират.

— Чумата да ги тръшне! Ама сигурно не и нас, дамите?

— То се знае, че и вас! Дори червенокожите имат обичая да скалпират женорята приживе, изобщо не изчакват докато умрат, защото, нали знаете, дамите имат по-хубава и по-дълга коса, което придава на скалпа особено висока стойност…

— Покорно благодаря за таквиз ласкателства! — прекъсна го тя.

— Моля, моля — отвърна той. — … и защото кожата на главата се смъква по-лесно от жив човек, отколкото от труп.

— Истината ли казвате, или искате да ме изплашите, господин Франке?

— Туй е самата истина, на която напълно можете да се осланяте.

— Тогаз тия индианци са истински безмилостни варвари! Но аз няма да допусна да ме скалпират нито жива, нито умряла! За нищо на света няма да им дам косата си. Ще се отбранявам. Ще защитавам скалпа си от първия до последния миг. По-добре хич да не се залавят с мен, щото аз съм госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн и овдовяла Лайермюлер, и ще им дам да се разберат!

При другата група пленници, а именно при банкера и неговия счетоводител, не бе така оживено и шумно. Те лежаха в приземния етаж. Там не гореше никаква лампа и беше тъмно. Влажността на въздуха и бълбукащите звуци, които се дочуваха от време на време, ги наведоха на мисълта, че изворът се намира нейде наблизо. Околните зидове бяха толкова дебели, че бушуването на бурята почти не се долавяше. След като ги спуснаха долу с ласа и затвориха дупката над главите им с капака, отначало няколко минути двамата внимателно се ослушваха. Но всичко около тях остана тихо и спокойно, нищо не издаваше присъствието на друг човек. Ето защо банкерът поде разговор, разбира се, на английски:

— В безсъзнание ли си, мистър Баумгартен, или ме чуваш?

— Чувам ви, сър. Но положението ни наистина е за припадане. Какво сме им направили на индианците, че се отнасят с нас така?

— Хмм, и аз туй се питам. Защо ни плениха нас двамата, а не и останалите?

— Що се отнася до това, предполагам, че и на тях не им е провървяло повече, отколкото на нас.

— Мислиш, че и те са пленени, така ли?

— Да.

— Имаш ли основателна причина за подобно твърдение?

— Дори няколко. Но преди всичко една от тях е меродавна за мен: не е възможно червенокожите да пленят нас двамата, без да задържат и нашите спътници, защото в противен случай те сигурно ще се опитат да ни освободят.

— Това е вярно, но същевременно е и тъжно за нас, тъй като трябва да се простим с всяка надежда да се видим на свобода.

— И през ум не ми минава да се отчайвам! Аз се надявам до последния миг.

— На кого и на какво?

— Преди всичко на божията помощ. И освен това въпреки всичко съвсем не е изключено да можем да разчитаме на спътниците си. Вероятно и те са затворени като нас, но може би не са вързани. Разполагат с оръжията си. При това имайте предвид какви хора има сред тях! Вярно, че този Хобъл Франк е чудновата и странна личност, но сигурно е безстрашен, храбър човек и славен уестман, Същото може да се каже и за Хокинс, Паркър, Стоун и Дрол, а що се отнася до останалите, с изключение на неблагонадеждния кантор положително няма да се намери нито един, който страхливо да скръсти ръце в скута си.

— Well, и аз мисля така. Но защо ни плениха? Ето какво ми се ще да разбера. Може би, за да искат откуп?

— Едва ли. Подобно нещо би било в стила на бели бандити, но не и на индианци.

— Значи просто за да ни ограбят, така ли?

— И това не е причината, поне не е само тя. Ако беше така, още начаса щяха да ни изпразнят джобовете, вместо да ни вземат само оръжията. Не съм уестман и не мога да твърдя нищо определено, но предполагам, че поведението на червенокожите е последица от избухналата война между тях и белите.

— All devils ((англ.) — Всички дяволи, по дяволите! Б. пр.)! В такъв случай не бива на нищо да се надяваме, тогава ще сме, тъй да се каже, военнопленници и навярно ще заплатим с живота си.

— Поне намеренията на индианците ще са такива.

— Хубави намерения, няма що! Да те изпекат на кола на мъченията и да те скалпират!

— Още не се е стигнало дотам! Както вече казах, аз не губя надежда до последния миг. Нека най-напред опитаме дали няма да можем да се освободим от ремъците!

Положиха всички усилия, напрягаха сили до краен предел, ала без какъвто и да било успех. Ремъците бяха много здрави. Разбира се, ако на тяхно място бяха Олд Шетърхенд и Винету, навярно само след броени минути двамата щяха да се освободят. Но банкерът и счетоводителят му бяха неопитни хора и им липсваше онази находчивост, която намира изход дори и от най-трудното положение. Те се отказаха от усилията си да скъсат ремъците, а изобщо не се досетиха, макар и с вързани ръце, поне да направят опит взаимно да си развържат възлите.

Лежаха един до друг тихо и безмълвно и чакаха. Както им се стори, измина дълго време. И ето че над главите си доловиха някакъв шум. Капакът изчезна. Двамата зърнаха обсипаното със звезди небе. Бурята бе утихнала и дъждът бе спрял. Беше се свечерило. Те видяха как някой спусна стълбата и по нея слезе вождът. Той се наведе над тях и ръцете му ги опипаха. След като се убеди, че все още са вързани и са лежали кротко, той им каза:

— Белите кучета са по-глупави и от виещите койоти. Направо влизат в жилището на червенокожите воини, без да помислят, че в момента между тях и нас е изровена бойната секира. Те заграбиха земите ни, нашите свещени места и ни прогониха. Продължават непрекъснато да ни преследват и мамят. Отначало дойдоха малцина бели, но после станаха милиони, а ние бяхме милиони, ала сме осъдени да изчезнем, както изчезнаха мустангите и бизоните от прериите. Но ние не умираме, без да си отмъстим. Бойната секира е изровена и всички бледолики, попаднали в ръцете ни, са загубени. Също и вие. Рано утре, още щом се зазори, коловете на мъченията ще бъдат издигнати и болезненият ви вой така ще проехти във въздуха, че лешоядите ще се стекат на ята, за да разкъсат месата ви още докато сте живи. И това ще стане, защото го казва вождът Ка Маку!

След тези думи той се изкачи по стълбата, изтегли я подир себе си и отново закри отвора с капака.

Заплахите му накараха двамата пленници да потреперят. Те ги приеха съвсем на сериозно, защото не знаеха, че вождът действува по чуждо поръчение и рисува пред тях очакващата ги участ с такива мрачни краски само за да ги накара по-късно да бъдат толкова по-благодарни на мнимия си спасител.

Посещението на вожда окончателно съкруши банкера, а и Баумгартен съвсем не беше вече изпълнен с такова упование както преди. Още в ранни зори щяха да бъдат на кола на мъченията! Та това щеше да стане ужасно бързо и имаше твърде малко време за спасение!

Двамата споделиха опасенията си. Блъскаха си главите, за да намерят някакъв изход. Отново започнаха да опъват ремъците си, и то така, че те се врязаха в месата им, но без ни най-малък успех. И ето че след като навярно изминаха няколко часа, те пак доловиха някакъв шум. Погледнаха нагоре. Капакът се отмести встрани и в отвора се появи човешка глава.

— Пет, пет, мистър Ролинс, долу ли си? — чуха някой тихо да пита.

— Да, да! — отвърна банкерът доста високо от радост, защото у него се породиха нови надежди.

— Тихо! Ако ни чуят, загубен съм. Дали и мистър Баумгартен е при теб?

— Да, и аз съм тук — отговори немецът.

— Най-сетне ви намерих! Хиляди пъти изложих живота си на смъртна опасност, за да ви спася. Съпротивлявахте ли се? Ранени ли сте?

От думите му лъхаше кажи-речи, нежна загриженост.

— Не, здрави и читави сме — отговори Ролинс.

— Тогава почакайте мъничко. Ще видя дали ще мога да донеса стълба. Навсякъде по горните тераси стоят постове, но с радост ще рискувам живота си, стига само да ви спася.

Главата му изчезна от отвора.

— Слава богу! Ще избягаме! — обади се банкерът с въздишка на облекчение. — Това беше Гринли, нашият Крал на петрола, нали?

— Да — отговори счетоводителят. — Наистина не успях да видя лицето му, но го познах по гласа, макар че можеше да разговаря с нас само шепнешком.

— Той ще ни измъкне оттук. Рискува живота си, за да ни освободи. Това не е ли от негова страна и смело, и доблестно, изключително смело и доблестно?

— Да, много!

— Ето още едно доказателство как хора с иначе твърде проницателни умове могат да се излъжат в някого. Искаха да го заклеймят като мошеник. Сега вече можем да сме твърдо убедени, че той заслужава безрезервното ни доверие. Сам виждаш колко е почтен и верен. Сигурно никога повече няма да се усъмня в него.

В този миг Краля на петрола отново се появи в отвора. Спусна една стълба и тихо подкани двамата:

— Успях, ето ви стълбата, качвайте се горе!

— Не можем, вързани сме — отвърна му Ролинс.

— Това е лошо, ще изгубим скъпоценно време, защото се налага да сляза при вас.

Той се спусна долу, опипа ремъците им и ги сряза. Двамата мъже се изправиха и протегнаха ръце и крака, за да възстановят нарушеното си кръвообращение. Същевременно Ролинс се обади:

— Сър, никога няма да забравя какво направи за нас! Я ми кажи как успя да…

— Шшт, тихо! — прекъсна го Краля на петрола. — После ще говорим за това. Сега нямаме време. Трябва бързо да изчезваме, защото всеки миг е възможно да дойде някой, за да види какво правите. В такъв случай сме загубени! Качвайте се бързо! И не се изправяйте в цял ръст, иначе незабавно ще ви забележат. Налага се да се отдалечим пълзешком.

Той се заизкачва по стълбата и двамата го последваха. Горе се прилепиха плътно към терасата.

— Погледнете нагоре! — прошепна им той. — Виждате ли постовете?

На фона на светлото звездно небе те забелязаха застаналите по горните платформи индианци. С цялата им неопитност на двамата изобщо не им направи впечатление, че долу при тях, където постовете бяха най-необходими, не се мяркаше жив човек. И също така не се досетиха, че застаналите горе пазачи много добре ги виждаха и че цялото поведение на Краля на петрола не беше нищо друго освен чиста измама. Той остави дупката открита и стълбата спусната в нея и прошепна на двамата:

— Следвайте ме безшумно до ръба, където съм подпрял друга стълба. Слезем ли долу, без да ни забележат, едва тогава няма да има от какво повече да се боим.

Те запълзяха към края на първата тераса и видяха облегнатата стълба. И това не им направи никакво впечатление. Един подир друг се спуснаха долу и така се озоваха извън пуеблото.

— Най-сетне, най-сетне! — обади се Краля на петрола. — Успяхме. А сега бързо да изчезваме!

— Още не, мистър Гринли! — каза съвестният Баумгартен. — Нашите спътници не са ли също в плен?

— Разбира се.

— Нима ще ги изоставим? Не е ли наш дълг да…

— Глупости! — прекъсна го Гринли. — Що за хрумване! Вождът ни излъга. Воините му съвсем не са на лов, а са тук. Какво ли можем да направим ние тримата срещу шейсет или седемдесет добре въоръжени индианци? Бихме отишли на сигурна гибел. Радвайте се, че измъкнах вас двамата! А всяко забавяне неминуемо ще ни погуби.

— Може и така да е, но ми е жал за хората, които нямаме възможност да спасим.

— О, те сами ще се погрижат за себе си. Та нали между тях се намират неколцина способни уестмани, които сигурно ще намерят някакъв изход.

— Това ме успокоява. Ами как ще се придвижваме? Вероятно ще ни преследват. Ех, ако разполагахме с конете и оръжията си. А и нашият багаж ще ни липсва.

— Всичко е налице. Спасих го.

— Какво? Как? Та това е невъзможно!

— О, всеки храбър човек прави за приятелите си дори невъзможното възможно. Вярно, че ако бях съвсем сам, нямаше да се справя. Намерих помощ и подкрепа.

— От кого?

— От двама доблестни джентълмени, при които ще ви отведа. И тъй, бързо елате, не бива да се бавим повече нито миг.

Той ги поведе покрай външната стена на пуеблото, а после се насочи към онзи хаос от скални отломки, където същия ден се бяха крили индианците. Там те се срещнаха с Бътлър и Полър и при тях намериха не само конете и оръжията си, но и цялата си останала собственост. Това вече нямаше как да не ги учуди, обаче Краля на петрола пресече всичките им въпроси с думите:

— Сега трябва незабавно да се махнем оттук, защото, както ти самият съвсем правилно предположи, ще ни преследват, а в такъв случай е необходимо да спечелим възможно най-голяма преднина. Пътем ще научите как се случи всичко.

Той си беше съчинил една достоверна историйка и беше убеден, че двамата щяха да я приемат тъй, както му се искаше. Възседнаха конете и препуснаха в галоп. Банкерът бе преизпълнен с чувство на благодарност към своя спасител и останалите в пуеблото хора не го интересуваха, ала Баумгартен не можеше да се отърси от мисълта, че всъщност бе техен дълг поне да се опитат да спасят своите спътници.

А спътниците им се намираха в наистина сериозно положение, което обаче си имаше и своята комична страна, и то заради чудатостите на няколко от намиращите се сред тях лица. Отначало всички бяха убедени, че капакът, закриващ изхода, пак ще бъде отворен, за да се присъединят към тях банкерът и счетоводителят му. За пръв път това мнение беше разклатено от твърдото уверение на Ши Со, че са пленници, и след като изминаха дълги часове, без някой да вдигне капака, стана ясно, че младият индианец имаше право. Естествено това промени дотогавашното спокойно настроение на затворените хора. Опитните уестмани бяха свикнали да се владеят, но пък в толкова по-голяма възбуда изпаднаха немските преселници, които от безпокойство просто бяха извън себе си. Разбира се, те смятаха, че индианците не само са хвърлили око на имуществото им, но възнамеряват и да ги убият. Единственият човек сред тях, запазил самообладание, беше канторът, на когото и през ум не минаваше, че тук е възможно насилствено да бъде сложен край на творческата му дейност и въжделения. Както човек лесно може да си представи, устата на госпожа Розали не млъкваше. Най-напред тя обсипа с ругатни индианците, а после дойде ред на Сам Хокинс и приятелите му, които тя смяташе виновни за сегашното си незавидно положение.

— Та кой можеше да очаква подобно нещо от тоя дърт червенокож индиански кмет! — обади се пак госпожа Розали. — Човекът бе тъй нежен и мек като най-хубавото жълто прясно масло. Беше тъй любезен и мил, че по едно време ми се стори, сякаш се гласи да ме покани да изкараме един валс. А сега пък се оказва, че всичко е било притворство, измама и коварство. Тоя тип би трябвало да получи плесници, здрави хубави шамари ту от едната, ту от другата страна, ту от едната, ту от другата страна! Амче к’во иска всъщност от нас? На к’во ли е хвърлил око? На вещите ни, или на парите ни? Кажете ми де, господин Хокинс? К’во стоите като някой пън, дето изобщо не може да продума! Искам и трябва непременно да знам как стоят нещата!

— Естествено, че са хвърлили око на имуществото ни — отговори Сам.

— Естествено ли? Хич не го намирам тъй естествено като вас. Мойто имущество си е мое имущество и никой няма право да го докосва. А който посегне на законната ми собственост, е негодник, разбрахте ли ме! И за такива в Саксония има определени параграфи, които най-строго се спазват от полицията. Който „свива“, бива арестуван или дори го пъхват в пандиза!

— Туй е съвсем вярно, но за съжаление не се намираме в Саксония.

— Не сме в Саксония ли? Хайде бе! Аз все още далеч не съм станала американка. Вярно, понастоящем съм тук, но въпреки туй още не съм се отказала от хубавото си саксонско поданство. Засега си оставам жителка на хубавата саксонска провинция край Елба. Саксонците са побеждавали в повече от двайсет битки и ще съумеят да ме измъкнат и оттук. Разбрахте ли ме? Цели трийсет години съвсем точно и почтено съм си плащала всички данъци, такси, както и вноски за образованието, не съм останала длъжна нито един пфениг и следователно имам право да настоявам родината ми смело да се застъпи за мен, в случай че някой червенокож индиански негодник и нехранимайко иска да ме измами и ограби! Няма да допусна да бъда обрана и после да ме изгонят без пукната пара в джоба.

Сам хвърли на разлютената жена един от своите особени искрящи погледи и каза:

— Криво си представяте нещата, госпожо Еберсбах. Няма да бъдете ограбена и после изгонена.

— Няма ли? Ами к’во тогаз?

— Когато индианецът граби, той също и убива. Вземат ли ни имуществото, ще ни вземат и живота, за да не можем по-късно да си отмъстим.

— Господи боже мой! Да не би да искате да кажете, че ще ни изтрепят?

— Да.

— Наистина ли? Е, ама туй е вече прекалено! Значи сте го знаели и въпреки всичко ни доведохте тук? Господин Хокинс, не ми се сърдете, ама вий сте чудовище, вий сте звяр, вий сте змей, какъвто не можеш намери по цялата земя!

— Извинявайте, но откъде можех да знам какви са намеренията на индианците? Пуеблосите са известни като дружелюбно и благонадеждно племе. Невъзможно беше човек да си представи, че ще поставят такава клопка.

— А трябваше ли да скочите право в нея? Можехме да останем и отвън.

— При тази буря?!

— Ами, буря! Предпочитам на главата ми да се излеят десет бъчви вода, отколкото да ме ограбят и убият. Горе-долу и вие можехте да се досетите, че е така. Боже милостиви! Ще бъдем убити! Че кому ли би минало през главата! Амче аз се преселих, за да поживея още сума години по американски, а ето на, че едва кракът ми е стъпил на таз земя, и вече ме посреща самата смърт. Ще ми се да видя човека, който може да понесе подобно нещо.

Тогава канторът се приближи до нея, сложи длан върху ръката й и я успокои:

— Не се тревожете напразно, скъпа ми госпожо Еберсбах. В случая и дума не може да става за смърт.

— Тъй ли? Що мислите така?

— Докато съм заедно с вас, вие сте извън всяка опасност. Аз ще ви закрилям!

— Вий?… Мен…? — попита тя и го измери с невярващ поглед от глава до пети.

— Да, аз — вас! Нали знаете, че ще композирам героична опера в дванайсет действия?

— Естествено, принудена съм да го чувам прекалено често.

— Е, добре! Композиторът е апостол на изкуството и вие можете твърдо да разчитате на това, че могъщата богиня, закрилница на изкуствата, няма да позволи да умре никое от чадата й.

— Ама аз не композирам!

— Няма значение, вие сте под моя закрила. Заради голямата ми опера музите ще съумеят да направят така, че да се върна здрав и читав у дома, тъй като в противен случай светът би изгубил едно направо незаменимо произведение на изкуството. По време на цялото ми пътуване из Америка от главата ми и косъм няма да падне. Следователно и всеки, който е с мен, е в пълна безопасност.

— Хубаво! Тогава ще… исках да кажа, щом сте толкоз сигурен, че нищо не може да ни се случи, имайте добрината да ни измъкнете от тази каша, дето сме затънали!

При думите й той се почеса зад ухото и в отговор промърмори:

— Изглежда, не ме разбрахте правилно, многоуважаема госпожо. Не бива музикална пиеса, над която е поставено „ленто“, да се изпълнява „алегро виваче“. Ако съм споменал, че в мое присъствие не може да ви се случи никакво нещастие, то с това съвсем не съм искал да кажа, че аз съм човекът, който ще отвори портите на настоящия ни затвор. За тази работа тук си има други хора. Ще ви назова само името на господин Франк, извършил вече многобройни подвизи, който в никакъв случай няма да ни изостави в беда. Нима не съм прав?

Въпросът му бе отправен към Хобъл Франк. Веселякът се почувства поласкан и отговори по познатия си маниер:

— Да, съвсем вярно го казахте, съвсем вярно, господин кантор емеритикус, и доверието, с което по такъв превъзходен начин ме ласкаете, не ще бъде измамено. Наистина аз съм човекът, на когото можете да разчитате в опасност. Онуй, дето й за най-умният е трудно, за Хобъл Франк е детински лесно. Квото ще да става, аз ще ви освободя!

— Как? — попита Сам.

— Ти да не би да не ми вярваш?

— Нека първо чуем дали не си на крив път.

— Пътят ми е съвсем верен, както скоро и сами ще разберете. Чукахте къде ли не по стените и човъркахте по тавана без никакъв успех. Ножовете ви не можаха да проникнат между камъните. Но аз се хващам на бас, че тук има дупки, в които ще трябва да поставим лостовете на освобождението, ако искаме да разкъсаме оковите на пленничеството.

— Дупки ли? Че къде са?

— Къде ли? Да, ще трябва първо да ги потърсим.

— Значи не знаем нищо повече отпреди, когато търсихме и нищо не намерихме.

— Я мълчи! Ако туй търсене бе станало под мойто върховно географско ръководство, веднага щяхте да намерите тоз „казус беладона“. Но сте направо окьоравяли и на всички ви носовете пет пари не струват. Горе онзи капак е затворен и сякаш няма друг отвор. Но ако беше тъй, тук би трябвало да се задушим, щото вследствие на нашия консервиран кислород щеше да ни се свърши въздухът за дишане. Или поне би воняло тук на спарено и гнило. Амче я погледнете колко хубаво си гори лампата и си понапрегнете обонятелните органи, за да усетите дали се чувства и следа от лош въздух! Убеден съм, че той непрекъснато се сменя, което ученият нарича с думата вертикулация. Когато строих вилата си „Меча лой“ аз изследвах тази вертикулация съвсем подробно. Тя става винаги по един и същ начин — отдолу влиза свежият въздух, а пък отгоре се измъква застоялият. Значи и горе, и долу трябва да има дупки, също както в моята вила на Елба. Непрекъснато става течение, което се налага да открием. И знайте ли как най-добре може да се импровизира туй откритие?

— Навярно имаш предвид лампата, а? — попита Сам.

— Да, с лампата. Видиш ли, от време на време и при теб има някои моменти, когато не изглеждаш съвсем застрелян! И тъй, вземете лампата и минете с нея покрай стената, като я държите ниско над пода. Тъй ще откриете местата, дето влиза свежият въздух. И ако след туй изследвате и тавана по същия начин, сигурно ще намерите панамските канали, през които застоялата атмосфера си пробива път към външната вселена.

— Слушай, Франк, тази идея наистина си я бива! — възкликна Сам Хокинс. — Наблюденията ти са правилни. Тук въздухът е напълно чист. Значи трябва да има нещо като вентилация. Ще потърсим.

— Разбра ли най-сетне, че съм умна глава! Ако не бях аз… Но я чуй!…

Той сам се прекъсна и заедно с останалите се заслуша към тавана, откъдето в момента доловиха някакъв шум. Бурята беше отминала. Вече нямаше гръмотевици и ясно се чуваше всичко, каквото ставаше на платформата — някой отърколи тежките камъни настрани, а после капакът се отмести на около педя. След това се разнесе гласът на вожда:

— Нека белите мъже слушат какво ще им кажа! Те сигурно вече знаят, че са мои пленници. Между нас и бледоликите има война и всъщност би трябвало да ги убия, но ще бъда милостив и ще им подаря живота, ако доброволно ми дадат всичко, каквото притежават. Нека техният предводител ми отговори!

Под предводител той имаше предвид Сам Хокинс. Ловецът незабавно му отговори:

— Ще получиш всичко, каквото пожелаеш. Пусни ни да се изкачим горе и ще ти го дадем!

— Моят брат говори с езика на змията. Пусна ли ви да излезете, няма да дадете нищо и ще се отбранявате.

— Тогава слез долу и вземи каквото искаш!

— В такъв случай ще ме задържите при вас. Нека най-напред бледоликите съберат оръжията си и ги свържат с ремъка, който ще им хвърля. После ние ще спуснем ласата си и ще изтеглим вързопа. Нека предводителят ми каже дали е съгласен с предложението ми!

— А дали вождът Ка Маку ще удържи думата си да ни освободи след като му предадем всичко?

— Да.

— Да? Хи-хи-хи-хи! Не ни мисли за толкова глупави като теб и побързай да изчезнеш оттам, иначе ще пронижа главата ти с куршум! Ние знаем много добре какво можем да очакваме от вас, лъжци и изменници такива! От нас няма да получите и толкоз, колкото може да побере един напръстник.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Тогава ще трябва да умрете!

— Не прибързвай! И да ви дадем всичко, пак ни заплашва смърт. Но грешно сте си направили сметката. Ние имаме пушки и ще ви принудим да ни пуснете и без откуп.

— Моят брат се лъже. Оръжията ви са съвсем безполезни, защото изобщо няма да се стигне до схватка. Затворени сте и не можете да излезете. Ние няма да ви нападаме и няма да ви се наложи да се отбранявате, но вие сте и без вода, и без храна. Ще почакаме докато умрете и тогава без борба ще вземем каквото искаме. Хау!

Капакът се затвори, след което пленниците чуха как върху него индианците отново търколиха камъните.

— Ама че глупост! — измърмори Дик Стоун. — Можеше да постъпиш и по-умно!

— Как? — попита Сам.

— Изобщо да не му отговаряш, а да го застреляш.

— Нямам такова намерение!

— Защо не? Вярно, че негодникът държеше главата си назад, но челото му ясно се виждаше, тъй че можеше да се продупчи с някой куршум.

— Добре го знам и аз, стари Дик, но нима мислиш, че щяхме да имаме някаква полза? Така само щяхме да влошим още повече положението си. Не, не проливам човешка кръв, щом не е необходимо. Нека преди всичко опитаме да се освободим с хитрост.

— Тогава ще трябва да последваме съвета на Франк. Налага се да побързаме, защото лампата няма да гори дълго и после ще останем на тъмно.

Оказа се, че Хобъл Франк е прав. Съвсем ниско над пода във външния зид имаше дупки, през които въздухът намираше достъп в помещението, а скоро и на тавана откриха малки отвори, откъдето застоялият въздух имаше възможност да излиза. Тези отвори минаваха косо през тавана. Ако бяха отвесни, щяха да ги забележат много по-лесно, защото така щяха да видят звездите на небето. Диаметърът на дупките бе около шест сантиметра. Отворите във външния зид бяха значително по-широки.

— Сега вече навярно ще намерим изход — обади се Уил Паркър. — Преди ножовете ни не свършиха никаква работа, но сега ще опитаме с острата стомана да разширим дупките. Остава само въпросът откъде искаме да излезем. През зида ли?

— Твърде е дебел — рече Сам. — За да направим в него достатъчно голяма дупка, ще трябва да се мъчим няколко дни.

— Значи през тавана, така ли?

— Да. Наистина това ще ни затрудни, защото всеки, който работи, ще трябва да стои или да седи върху раменете на други двама. Но след като се преборим с една от гредите, работата ще потръгне по-бързо. За съжаление ще имаме светлина още най-много за половин час, а после ще останем на тъмно. Нека си изберем най-подходящото място!

Скоро намериха каквото търсеха. Решиха Сам и Франк да започнат първи. Сам се настани върху Стоун и Паркър, а Франк върху двамата немци Еберсбах и Щраух. Щом се изморяха, други щяха да ги сменят. Когато се заловиха на работа, Ши Со направи забележката:

— Скоро лампата ще угасне. Може би по-късно ще ни е по-необходима, отколкото в момента. Защо тогава да я оставяме да гори?

Той имаше право и затова угасиха пламъка. В помещението настана пълна тъмнина. Чуваше се само тихото човъркане и стържене на ножовете, както и учестеното дишане на двамата, които работеха. Те така напрягаха сили, че още след четвърт час трябваше да бъдат сменени. За сън и дума не можеше да става. Цяла нощ стъргаха, дълбаха и човъркаха, докато най-сетне направиха в гредите на тавана такава дупка, през която можеше да се промъкне човек. Оттук нататък трябваше да продължават пробиването на дупката през материала от външната страна. А той се състоеше от твърда като камък здраво утъпкана глина: Напредваха извънредно бавно и вече бе станало обед, когато звукът от дълбаещите ножове им издаде, че скоро щяха да пробият тавана.

— Продължавайте колкото е възможно по-тихо — нареди Сам Хокинс, — иначе ще ни чуят.

Едва бе изрекъл тези думи, когато отвън над главите на работещите хора проехтя изстрел и няколко мига по-късно Дик Стоун, който дълбаеше дупката рамо до рамо с Дрол, извика:

— All devils! Ранен съм!

— Как е възможно? Че къде? — попита Сам.

— В ръката над лакътя. Мерзавците стреляха по нас.

— През тавана ли? Значи са чули шума от ножовете ви. Зле ли си ранен?

— Не вярвам. Вероятно е само одраскване. Костта не е засегната, но усещам, че тече кръв.

— Тогава бързо слизайте! Те пак могат да стрелят и да ви улучат в главите. Дай да прегледаме ръката ти!

Сега се видя колко добре бяха постъпили, като не оставиха лампата съвсем да догори. Секунди след като се бяха отдръпнали от мястото под дупката, горе се разнесоха още два-три изстрела. Чуха как куршумите се забиха в пода. Сам Хокинс изрева доста силно.

— Защо крещиш? — попита Паркър. — Улучиха ли те?

— Не. Искам само да разбера къде са застанали тези негодници.

Откъм платформата проехтяха радостни крясъци. Индианците чуха вика на Сам, помислиха, че са го ранили, и дадоха израз на задоволството си.

— Много добре! — изсмя се Сам. — Тези типове лежат или клечат точно край самата дупка и подслушват. Да им изпратим няколко куршума. Франк и Дрол, елате! В двуцевките ни има общо шест куршума. Всеки от нас дава и двата изстрела бързо един след друг. Едно… две… три!

Изстрелите изтрещяха и над главите на пленниците незабавно се разнесоха викове на ярост и болка.

— Well! Отлично! Хи-хи-хи-хи! — изкиска се Сам. — Изглежда, улучихме неколцина от тях. Не ми се вярва пак да седнат над нас, за да подслушват.

— Ама и аз няма пак да застана под дупката, та да се изложа на куршумите им! — недоволно измърмори Стоун.

— Никой няма да го иска от теб — отвърна му Сам. — Я ми покажи ръката си!

Оказа се, че раната бе съвсем лека и лесно можеше да се превърже. Когато свършиха тази работа, Хобъл Франк каза:

— Не трябваше да пробиваме тавана, а ей тук зида. Горе на терасата стоят индианци и чуват какво правим. Офейкаме ли през стената никой няма ни да ни види, ни да ни чуе.

— Работата е значително по-тежка — подхвърли Сам.

— Предпочитам тежка работа, при която не рискувам живота си, отколкото лека, дето ще вземат да ме опушкат. Туй е мойта немеродавна компенсация, с която сигурно имам право.

Съгласиха се с него. Направиха кратко съвещание, в резултат на което решиха да последват съвета му. Вентилационните отвори във външния зид бяха толкова големи, че в тях една до друга можеха да проврат цевите на две карабини и да ги използват вместо лостове. Така, разбира се, след дълги часове напрегнат труд успяха да разкъртят свързващия материал между камъните дотолкова, че да продължат работата си с ножовете.

Тъй измина следобедът. Когато най-сетне откъртиха първия камък от стената, се беше вече свечерило. Първия! А колко още трябваше да извадят! Ами какво бе положението на пленниците! Дойдоха тук с намерение да си починат и пренощуват, но откакто бяха пристигнали, намериха време само да се напият с вода, ала не и да се нахранят. Вече стояха затворени повече от един ден, без да сложат и залък в уста. Започнаха да ги измъчват глад и жажда. Засега това нямаше кой знае какво значение за възрастните, но децата искаха храна и вода и не можеха да бъдат лесно успокоени.

През цялата нощ работата над дупката не престана. Напредваха извънредно бавно, защото зидът беше дебел, а хоросанът, кажи-речи, по-твърд и от камъните. Най-сетне пробиха стената. Един камък падна навън. Малката образувала се дупка пропусна в помещението сивкавия сумрак на настъпващото утро. Оттук нататък работата потръгна по-бързо. След половин час отворът беше вече толкова широк, че през него можеше да се провре и мъж.

— Победа! — заликува госпожа Розали. — Вярно, че таз дупка не е съвсем удобен изход за една благоприлична дама, ама щом става дума за свободата ми, ще пропълзя даже и през комин. Та нали после мога да се измия. А сега напред, господа! Кой ще е пръв? Естествено учтивостта изисква ний, дамите, да бъдем спасени преди всички други. Затуй правя предложение аз да съм първа.

Тя вече се навеждаше, за да провре глава през отвора, когато Хобъл Франк я дръпна назад и каза:

— Мадам Еберсбах, имате ли акъл? К’во ви текна? Таз работа не е за женуря. В такъв случай галантните господа трябва да поведат хорото.

— Кой? — попита тя. — Галантните господа ли? Да не би и вий да се причислявате към тях?

— Естествено!

— Ха, амче тогаз толкоз по-жалко за галантността ви. Аз съм дама. Нима не сте чували, че към дамите трябва да се отнасят любезно и внимателно?

— Да, знам го много добре и винаги съм постъпвал тъй!

— Я не ме будалкайте! Разбрахте ли ме? Покорно благодаря, щом един такъв грубиянин на сичко отгоре сам се нарича галантен господин!

— Не ви разбирам, скъпа, любезна, уважаема госпожо Еберсбах! Та аз съм страшно любезен към вас!

— К’ви ги дрънкате? И в к’во се изразява любезността ви?

— Ами в туй, че най-любезно искам да се промуша преди вас.

— О-о-о! Обръщате всичко наопаки.

— Добре де, таз дупка е най-малко на пет лакти над долната тераса, нали?

— Да.

— Значи ще трябва да скочите от такава височина.

— Естествено!

— А можете ли?

— Надявам се. Щом става въпрос за свободата и живота ми, ще скоча, пък колкото ще да е високо или ниско.

— С главата надолу?

— Че с главата, разбира се, как иначе?

— Паднете ли с главата надолу от пет лакътя височина, тя така ще хлътне между раменете ви, че изобщо няма да се вижда. Скача се с краката надолу, а не с онази телесна част, дето обикновено се съхранява здравият човешки разум. Значи човек ще трябва да се провре през дупката с краката напред.

— И все пак туй е погрешно, щото на краката нямам очи. А нали, щом се измъкна, веднага ще трябва много добре да се огледам дали наоколо няма някой, дето иска да ми стори зло! За таз работа са нужни очите и затуй човек трябва да тръгне с главата напред.

— И туй го признавам. Но все пак веднага ще проумеете, че като искам да вляза в отвора преди вас, постъпвам изключително деликатно. Да предположим, че индианците са чули шума от падащите камъни, дето ги избутахме навън. В такъв случай те сигурно са застанали на стража и наблюдават дупката. И появи ли се първият от нас, несъмнено ще му пратят някой куршум, без да ги е еня дали зората ще освети най-напред краката или главата му. Ако все още държите да сте първа, нямам нищо против. Моите почитания!

— Е, тогаз наистина благодаря, много благодаря! Аз съм дама и като такава не съм длъжна заради галантните господа да играя ролята на мишена.

При тези думи тя бързо отстъпи назад. Франк също не получи разрешение да бъде пръв, а Сам Хокинс, запази тази опасна привилегия за себе си. С главата напред той бавно запълзя през отвора. Когато очите му стигнаха до края на дупката, той светкавично отдръпна глава, върна се обратно и съобщи:

— Действително долу на платформата има няколко поста. Значи дупката ни е открита.

— Видяха ли те? — попита Дик Стоун.

— Не.

— Как са въоръжени?

— С пушки.

— Тогава във всички случаи ще стрелят. Застанали са на платформата, върху която ще трябва да скачаме, а ние можем да се измъкваме само един по един. Вероятно дупката се наблюдава и от горе. Я да проверим!

Той взе дългата си карабина, сложи върху дулото й своята неописуема и невъзможна шапка и бавничко започна да провира пред отвора цевта така, че на хората отвън непременно да се стори, сякаш нечия глава се кани да надникне от дупката. Откъм терасата се чу вик и в същото време се разнесоха няколко изстрела. Дик отдръпна пушката и след като огледа своята „мекица“, каза:

— Пробили са я два куршума, единият отдолу, а другият — отгоре. Какво ще кажеш, драги Сам?

Доста време измина, преди Хокинс да му отговори. Всички с голямо напрежение очакваха да чуят какво ще каже, а когато най-сетне отвори уста, думите му прозвучаха доста обезкуражително:

— Пазачи има и над нас, които надничат над ръба на горната тераса и наблюдават дупката. Над нас постове, под нас постове, това е лошо, много лошо!

— Ще ги опушкаме! — обади се бодро Хобъл Франк.

— Опитай се!

— Че защо да не се опитам?

— Първо помисли, после говори. Можеш ли да застреляш онези, които се намират върху платформата над главите ни?

— Не. Затуй наистина не бях помислил, но пък толкоз по-лесно ще очистя онези, дето са под нас.

— И как ще го направиш?

— Ами само трябва да насоча пушката си към тях и да натисна спусъка!

— По-лесно е да се каже, отколкото да се извърши. Отворът е толкова тесен, че ти би могъл да се прицелиш в тях само ако измъкнеш навън двете си ръце и главата. Но още преди да заемеш това извънредно опасно положение, в главата ти ще има вече няколко куршума.

— По дяволите! Вярно! Значи сега си имаме таз хубава дупка, а не можем да излезем навън.

— За съжаление, за съжаление! Напразно се трепахме. Не можем да се измъкнем нито през тавана, нито през стената.

— Пусто опустяло! Наистина ли? — попита госпожа Розали.

Повече от истина е — заяви Сам.

— Нима няма никакъв друг изход? Може би през пода, а?

— Не, сигурно и под нас има бдителни стражи.

— Амче тогаз пак ще стоим като телета пред шарени порти! И туй ми било галантни господа! Ако аз бях мъж, непременно щях да знам к’во трябва да направя!

— Е, какво?

— Да ама и аз не знам, щото не съм мъж я, а дама. Господата са тук, за да ни закрилят. Разбрахте ли ме? А сега си изпълнете дълга. Изобщо не е нужно аз да си блъскам главата по какъв начин ще ме избавите от плен. Но едно знам, непременно трябва да се измъкна оттук, тъй че ви подканям да си напрегнете сичките сетива и да измъдрите как ще ме спасите, а че и себе си при туй!

Настъпи продължително мълчание. Всички усилено мислеха дали все пак нямаше някакъв път за спасение. Тъй, в мрачно настроение и мъчителни размисли измина цял час, след което най-сетне се чу гласът на Ши Со:

— И да мислим, и да не мислим полза няма. Не можем да излезем навън, защото би трябвало да изпълзяваме от дупката един по един и също тъй един по един ще бъдем застреляни. Но въпреки всичко мисля, че ще се спасим.

— Как? Как? Откъде? По какъв начин? — обсипаха го с куп въпроси.

— Олд Шетърхенд и Винету ще се срещнат в ранчото на Форнър. Форнър ще им каже от наше име да ни последват и съм сигурен, че тези двама прочути мъже ще тръгнат по дирите ни. Значи ще стигнат и до пуеблото.

— Да — обади се Сам с дълбока въздишка, — това е единствената ни надежда. Мога да се закълна, че ще дойдат. И ако издържим дотогава, ще ни спасят.

— Но туй са само двама души! К’во ли ще направят срещу толкоз много индианци? — подхвърли госпожа Розали.

— Я мълчете, ако обичате! — нареди й Хобъл Франк. — К’во ли разбирате от герои като тез двама мои приятели и покровители! Аз ви казвам, че дори да ни охраняват и хиляда червенокожи, Олд Шетърхенд и Винету пак ще ни измъкнат, било то с хитрост или пък със сила, според това, какво им се прииска. Вършили са и къде-къде по-трудни неща. Попаднат ли веднъж на следите ни, после няма защо повече да се тревожим. Ще ни освободят от плен, а и не само нас.

— Че кой друг още?

— Ами и банкера, стига да е жив.

— Не ми се вярва все още да е между живите — каза Сам, — нито той, нито счетоводителят му. Та нали към тях двамата индианците, изглежда, имаха някакви особени намерения, иначе нямаше да ги отделят от нас.

И той имаше право, само че в друг смисъл. Наистина към двамата намеренията на червенокожите бяха по-особени, но не и такива, че вождът да желае смъртта им.