Карл Май
Краля на петрола (3)

Трета глава
На път за Тусон

По време на отсъствието им преселниците бяха извършили необходимите приготовления, така че незабавно можеха да тръгнат на път. Начело застана водачът, а към него се присъединиха и двамата младежи, на които им харесваше тази среднощна езда пред самотната колона. Подир тях следваха колите, придружавани от Дик Стоун и Уил Паркър, а най-отзад яздеха Сам Хокинс и канторът. Ловецът нарочно си беше избрал този придружител, понеже вярваше, че от него най-добре може да се осведоми що за хора са отделните преселници от малкия керван. Странно, много странно трябваше да са се стекли обстоятелствата в техния живот, Сам не можеше да мисли другояче след всичко, което беше видял и преживял при тях. Първо, този музикален оригинал канторът. После госпожа Розали Еберсбах, пред която, изглежда, всички имаха толкова голям респект и която тъй енергично му се беше противопоставила на него, опитния уестман. Синът на индианския вожд, завръщащ се от Германия. Младият немец, който бе негов приятел и като че нямаше нищо общо с останалите… Всички те бяха хора със съдби, които не можеше да не събудят интереса му. Канторът задоволи любопитството на дребосъка, като малко след потеглянето на колите самичък поде разговора, който Сам възнамеряваше да започне:

— Нашата госпожа Розали беше с вас при Търсачите. Ама сигурно им е казала какво мисли за тях, защото умее да използва езика си, щом поиска. Несъмнено тя разговаря с тях, нали?

— Нито дума.

— Това ме учудва. А аз пък си мислех, че се е отнесла с тях съвсем фортисимо.

— Та нима говори английски?

— Знае само няколко думи, които запомни по време на пътуването ни.

— Е как си представяте тогава, че може да разговаря с хора, които разбират само английски или испански!

— Би могла да си послужи именно с онези думи, които е научила.

— Десетина случайно дочути и запомнени думи или изрази не са достатъчни за едно дълго конско евангелие. Впрочем останах с впечатление, че след като видя Търсачите, на нея й се изпари куражът да им държи подобна реч.

— Куражът й се изпарил? Че защо? Нали онези обесници са лежали вързани на земята. Нямало е защо да се страхува от тях.

— Е, не точно да се страхува, но все пак тези разюздани типове й направиха такова впечатление, че дори и да знаеше английски, тя пак щеше да си замълчи.

— Хич не си въобразявайте! Госпожа Розали не се бои от никого, нито от хора с изискана външност, нито от хора с дързък вид. Хем страшно е зъбата, хем е устата и е свикнала да се подчиняват на волята й.

. — Забелязах го. Когато тя ми възразяваше, никой не си отвори устата.

— Да, тъй трябва да постъпваш, ако не искаш над главата ти да се разрази силна буря. Но въпреки това тя е душа човек и само ако я оставиш да си говори, можеш да я въртиш на малкия си пръст. Обаче не търпи да й се противоречи.

— Но прави голяма грешка, ако не се лъжа. Щом не разбираш от нещо, трябва да се вслушваш в съветите на другите.

— О, госпожа Розали разбира какво ли не, всичко разбира!

— Глупости! Не е възможно да има дори понятие от тукашните условия на живот. И ако в бъдеще се повторят сцени, подобни на днешната, тя като нищо трябва да очаква не само здравата да бъде скастрена, но и ако упорства да наложи волята си, може даже да навреди на целия керван или да го изложи на голяма опасност.

— И на това не бива да вярвате. Дори ако има нещо, което не знае или не разбира, тя извънредно бързо се справя с положението. Нали сам видяхте, че после се съгласи с вас. Най-добре е човек да не й се противопоставя, тя сама винаги стига до верния финал.

— Щом говорите така, изглежда, и вие имате голям респект пред нея, господин кантор.

— Господин кантор емеритус, ако обичате! Само заради точността и изчерпателността, тъй като вече не съм на служба, а в пенсия. Да, изпитвам респект пред нея и тя го заслужава. Тя е славна жена и има музикално образование.

— Аха, музикално образование, хи-хи-хи-хи! Да не би и тя да композира?

— Не, но свири.

— На какво?

— На акордеон.

— Бре, да се не види, това наистина е вече нещо друго! Акордеон! Прекрасен инструмент, ако не се лъжа? Е да, щом тя свири на него, човек трябва да я уважава. Досега никога не съм чувал дама да свири на акордеон.

— И аз не съм. Госпожа Розали е първата. С акордеона е печелила неведнъж хубави талери.

— А-а, може би с някой пътуващ дамски оркестър?

— Не, свирила е на танци.

— На обществено място?

— Да.

— Браво! Но ми се струва, че вие смятахте танците за нещо доста просташко.

— Така е, но в случая нещата стоят другояче, защото по баща госпожа Розали се казва Моргенщерн… — започна канторът.

— Известно ми е. Тя ми го съобщи.

— И се ожени за мелничаря от Хаймберг…

— … чието име е Лайермюлер, след което овдовяла — кимна усмихнато Сам Хокинс.

— Към мелницата имаше и една кръчмица с малка танцувална зала. Ала работата вървеше зле, докато най-сетне тя се зае да я оправи.

— Но тогава защо е дошла в Америка?

— Аз й внуших тази прекрасна идея.

— Вие ли? Хмм! Жената е могла да си остане в родината. Та тя не е мизерствала там.

— Е да, ама ако не беше онази работа с Волф.

— Каква работа?

— Още ли не сте чули?

— Не.

— Волф, лесничеят от Хаймберг, има бездетен брат в Америка, който притежава много гори, големи стада, а струва ми се, и сребърни мини. Та този брат го помолил да му изпрати сина си, когото искал да направи свой универсален наследник, в случай че момчето му хареса. Лесничеят попитал сина си, който следвал в лесничейското висше училище в Таранд и той веднага проявил желание да се отзове на поканата на чичо си, но едва след като си вземе изпитите.

— Не е ли било твърде лекомислено или жестоко спрямо родителите му?

— Опазил бог! Ни най-малко, напротив! Лесничеят имал многодетно семейство и малка заплата. Едва свързвали двата края, а следването на най-големия син му струвало големи жертви и лишения и много му тежало. Било е невъзможно да подготви другите си синове за някоя по-добра кариера, макар че са много даровити деца. Е, тогава Адолф с радост приел предложението на чичо си. Вярно, налагало се да напусне отечеството и родителите си, но си е казал, че като наследник на богатия плантатор ще има възможност да помогне на братята и сестрите си бързо да стъпят на крака.

— Този начин на мислене наистина му прави чест. И отзовал ли се е на поканата?

— Да.

— Кога?

— Тъкмо сега. Та нали го видяхте.

— Аз ли? Къде?

— Тук при нас. Язди ей там отпред!

— Той ли е? Той? Този младеж? Нима е възможно да е завършил вече висшето лесничейско училище?

— Възможно е, и то с много добър успех. От това можете да разберете колко прилежен и свестен младеж е той. Тъй като чичо му притежава големи гори, той ще му бъде от полза със знанията си. Наистина за него съществува и една друга причина да се реши толкова бързо да потегли за Америка и тази причина може да се назове с индианското име Ши Со.

— Но това е синът на вожда, нали?

— Да. Както чух, вие познавате този вожд. Дали не знаете защо е изпратил сина си в Германия?

— Знам.

— Това ме радва. А ще ми кажете ли, или е може би тайна?

— Няма причина да се пази в тайна. Напротив, защото това прави чест на вожда и го характеризира като човек, чийто ум и образование далеч надхвърлят средното ниво на съплеменниците му. Когато бил още млад, едно враждебно настроено към навахите племе нападнало преселнически керван. Всичко живо било изклано, само едно момиче било пощадено и индианците го взели със себе си. То било немкинче. Вождът го спасил и го отвел при своето племе. Щяло да остане там най-напред, за да се съвземе от нещастието и мъката си, а после се канели да го заведат до най-близкото поселище. Грижили се за момичето и се отнасяли много добре към него. Роднините му били избити. Никъде нямало каквито и да било познати. Селището, където щели да го отведат, му било съвсем чуждо. На него му харесало при навахите и скоро девойката обикнала вожда Нитзас-ини, Големия гръм, който я спасил. Тя не заминала и станала негова жена. Никога не е имала повод да се разкайва и живяла с него много щастливо.

— Нима е възможно! — възкликна канторът. — Един червенокож човек с бяла жена!

— Казвате червенокож човек, така ли? Звучи презрително! Повярвайте ми, цветът на кожата няма никакво значение. Запознавал съм се с индианци, пред които хиляди и стотици хиляди бели би трябвало да се срамуват. Нитзас-ини е един от тях. Неговата бяла жена не била някоя високообразована госпожица, но в живота на племето повял друг вятър. Настъпили някои промени. Мъжът й, вождът, бил нейният пръв и най-прилежен ученик и по-късно нямал нищо против тя да говори на немски с децата, които му дарила, да ги обучава и да им купува книги. По онова време се запознали с Винету, великия вожд на апачите. С него дошъл и Олд Шетърхенд, прославеният приятел и закрилник на всички дружелюбно настроени червенокожи мъже. Те с радост видели какво е постигнала бялата жена, каква благодат е донесла на племето. Двамата останали по-продължително при навахите, а и по-късно често се отбивали при тях. Оттогава това племе никога повече не е водило война и е грабвало оръжията само тогава, когато е трябвало да се защитава. Навахите станали приятели на бледоликите, в резултат на което никога не били гонени от земите си и получили правото да запазят своята територия, макар и да им се налагало да се съобразяват с предписанията на законите. Навахите притежават плодородни пасища и огромни гори. От година на година те ставали все по-заможни, но колкото и алчно да поглеждали към имотите им белите скватери и ненаситните едри земевладелци, на никого от тях не се удало да им отнеме каквото и да било, защото в резултат от усилията на Олд Шетърхенд правителството на Съединените щати не гледа на територията им като на индиански резерват, а като на законна частна собственост, чиито притежатели законът закриля срещу всяко посегателство. Човек се чувства склонен да нарече онази област цивилизована. Големия гръм се оказал достатъчно разсъдлив, за да проумее, че не притежава необходимите познания за бъдещото развитие и че наследникът му ще трябва да учи много повече от него самия. Повлиян от бялата си жена, той взел решение да изпрати първородния си син в едно училище на белите. Когато дошъл, Олд Шетърхенд енергично подкрепил решението му. Тъй като той е немец, а жената на вожда е негова землячка, двамата придумали Нитзас-ини да пусне сина си да замине за Германия и да повери възпитанието и обучението му на едно прочуто тамошно учебно заведение. Олд Шетърхенд направил конкретно предложение и то било прието.

— Знам, знам — прекъсна го канторът. — Известно ми е учебното заведение.

— Тъй ли? И кое е то?

— Това е средно училище с интернат, накратко казано, прочутият институт на директор Арно Кригер в Кьоцшенброда край Дрезден.

— Откъде знаете?

— Ши Со ми каза, а и Адолф Волф е бил подготвен там за висшето лесничейско училище в Таранд.

— Тогава не е нужно да добавям още кой знае колко, защото, изглежда, по-добре от мен знаете какво е станало по-нататък. Олд Шетърхенд — продължи Сам разказа си, — подготвил почвата за приемането му в института, а жената на вожда завела сина си в Европа, при което много се зарадвала отново да види родината си. По-късно аз се запознах с Големия гръм и за мое удивление от него научих, че имал син в Кьоцшенброда при директора Кригер. Момчето оправдало препоръките на Олд Шетърхенд. Без изключение бележките му били шестици и след като то се прехвърлило в Таранд, учителите му признали, че този червенокож ученик останал ненадминат от другите бели деца. Впрочем не бива да го наричаме „червенокож“ в смисъла, в който обикновено се използва тази дума. Вие го познавате и сте забелязали, че произходът му по майчина линия е оставил отпечатъка си върху цвета на косата и очите му. Ето на, това е всичко, каквото пожелахте да научите за него. А вече и аз подозирам как се е сприятелил със сина на лесничея. Нали казахте, че и Волф също е учил при директора Кригер?

— Да, там са били съученици, а после заедно са се прехвърлили в Таранд. Странното е, че предложението на чичото на Волф пристигнало тъкмо по времето, когато било решено и завръщането на Ши Со. A всъщност защо е трябвало и той да посещава тъкмо института в Таранд?

— Заради големите гори, които притежава племето му. Като бъдещ вожд той трябва да има необходимите познания не само за да запази богатствата, криещи се в тези лесове, но и по възможност да ги увеличи. Известно е, че Съединените щати се отличават с плачевното си лесничейство. От произтичащите големи вреди от подобно стопанисване на горите Ши Со иска да запази племето си в бъдеще. Но да продължим! Господин кантор, вие се канехте да ми разкажете за влиянието на двамата възпитаници на Кригеровия институт върху някогашната госпожа Лайермюлер, нали?

— Да, но преди всичко имайте най-сетне добрината да обърнете внимание на това, че не съм вече на служба и заради изчерпателността и точността трябва да се обръщате към мен с „господин кантор емеритус“. Или може би изпускате това латинско название само защото и аз не ви наричам с вашето име и пълна титла? Но не бива да забравяте, че всъщност все още не ми е известно нито едното, нито другото!

— Не е заради това, ами от чиста разсеяност. Що се отнася до името ми, по-рано отвъд океана се казвах Самуел Фалке, но тук ме наричат Сам Хокинс. Напълно е достатъчно да се обръщате към мен просто със Сам.

— Но не е достатъчно учтиво. Ще ви направя едно предложение. Тъй като по-рано името ви е било Самуел Фалке, но вече не е така, също както и аз не съм вече кантор, сигурно ще е съвсем правилно и напълно ще отговаря на обстоятелствата, ако ви наричам или Самуел емеритус или пък Фалке емеритус. Кое от двете имена предпочитате?

— Нито едното, нито другото. Името не е служебен пост. И тъй, казвайте ми Сам или Хокинс.

— Добре, както искате! Ами защо Търсачите не бива да знаят, че се казвате Сам Хокинс?

— Понеже под това име съм известен надлъж и нашир. Заедно с Дик Стоун и Уил Паркър са ни дали прозвището Детелиновия лист, защото сме неразделни. Не ни причисляват към обикновените уестмани, а към опитните мъже, които знаят какво искат и не допускат нито да бъдат измамени, нито победени. Имам намерение да надхитря Търсачите, но ако разберат с кого си имат работа, няма да успея. Тогава те или съвсем ще се откажат да се разправят с нас, или поне ще станат толкова предпазливи, че няма да постигна целта си. А за мен е много важно да ги обезвредя в името на почтените люде.

— Много добре, сега вече знам как стоят нещата и отново мога да се върна на темата Таранд. Ши Со и Волф често се изкачваха от Таранд до Хаймберг, който е доста посещаван планински курорт, и се отбиваха във воденицата на Лайермюлер, а по-късно, след като воденичарката се ожени за ковача, идваха и в ковачницата. Тъй че и с двамата бяха добри познати. Тъкмо когато Хобъл Франк ми беше наредил да замина за Америка и да потърся неговите герои, пристигна и писмото на чичото едновременно с новината, че Ши Со щял да се завръща при племето си. Споменатият чичо бил страшно богат и както скоро се разбра, живеел близо до земите на навахите. Тази вест бързо се разнесе из селото, където повечето хора са големи бедняци. Никак не ми беше трудно да придумам неколцина от тях да се изселят и заедно с мен да прехвърлят океана.

— Значи, тъй да се каже, вие сте подвел тези клети хорица! — подхвърли Сам укорително.

— Подвел ли съм ги? Ама че начин на изразяване! Един кантор емеритус, който хиляди пъти е свирил на орган по време на богослужение, наполовина се числи към духовенството, а това ще рече към онова съсловие, сред което не бива да се търсят изкусители. Да, нагърбих се да ги водя, но не съм ги подвел, защото искам да заведа тези хора там, където ще намерят щастието си. Убеден съм, че чичото на Волф ще ги посрещне много добре. А налице са и парите, с които ще си купят земя или пък ще започнат някаква търговия.

— Струва ми се, че тримата са бедни!

— Да, семействата Шмит, Щраух и Улман нямаха пукната пара, обаче, както сигурно сте чули, Еберсбахови са заможни и госпожа Розали им даде на заем необходимата сума. От това ще разберете колко свястна жена е тя. Можеше най-спокойно да си остане в родината, но реши да тръгне да пътува с нас само от състрадание към трите семейства, от приятелски чувства към мен и понеже бе подтиквана от силно желание да види този чужд край. Особено много я възхити това, че в Америка дамите били на извънредно голяма почит.

— Ах, тъй значи — засмя се развеселено Сам. — А и госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн, овдовяла Лайермюлер, е също дама! Е, това вече наистина ми обяснява досега необяснимото. Значи всички имат намерение да се заселят при чичото на Волф?

— Първо ще го попитат. Откаже ли, продължават нататък.

— Ами вие? Вие какво ще правите?

— Аз ли? Естествено ще потърся Олд Шетърхенд, Олд Файерхенд и Винету. Естествено ще намеря и Хобъл Франк.

— Както вече казах, изглежда си представяте, че всичко това е извънредно лесно, а всъщност можете с години да обикаляте из Дивия запад, без да се натъкнете на нито един от тези мъже.

— Тогава човек ще трябва да попита, да се осведоми!

Пътуването им продължи през цялата нощ с бавното темпо на волските коли и стана тъй, че достигнаха града едва два часа след разсъмване, макар че Сан Хавиер дел Бак съвсем не е толкова далеч от Тусон.

Главният град не предлагаше дотам радваща гледка. Въпреки ранното утро слънцето сипеше вече почти непоносима жар над голите глинени къщурки и порутени зидове. Неимоверно грозни песове посрещнаха кервана с лай и вой, а на праговете на вратите и край ъглите на уличките безделничеха измършавели хора, загърнати в пъстри парцали.

По указание на Сам спряха на едно открито място, където скоро се видяха наобиколени от глутница джафкащи песове и от тълпи кряскащи деца и любопитни лентяи, които се струпаха около колите и насочиха вниманието си предимно към Сам Хокинс и кантора, навярно заради странната личност на първия и поради необикновеното облекло и на двамата.

Тъй като по време на пътуването си немските преселници бяха научили съвсем малко английски, а пък испански знаеха още по-малко, Сам се нагърби със задачата да разбере дали в града можеше да се намери храна за добитъка и вода за пиене. Да, имаше и сено, и вода, но и двете бяха с ниско качество и на високи цени. Десетина, двайсет, че и повече мързеливци проявиха готовност да ги донесат и с тази работа, ако това изобщо можеше да се нарече работа, да припечелят по няколко сентавоси (Сто сентавоси правят едно песо. Б. пр.).

След като този въпрос се уреди, дребосъкът се запъти към коменданта, за да му изложи молбата си. Научи, че офицерът с многоброен отряд бил отпътувал за Прескът, а почти целият гарнизон тръгнал към прохода Гуаделупе, за да накаже разбунтувалите се там мимбренхоси. Сам беше отведен при един капитан, който заместваше коменданта. Човекът пиеше сутрешния си шоколад и четеше някакъв стар вестник, който обаче заслужаваше тук в Тусон да бъде наречен нов. Щом погледът му падна върху влезлия ловец, отначало по лицето му се изписа изненада, а после то взе да придобива все по-развеселен израз. Най-сетне офицерът високо се разсмя, надигна се от стола си и с тон, в който личеше явно безочие, каза:

— Човече, кой си ти? Какво искаш? Никога не съм виждал такъв Jack-pudding ((англ.-амер.) — смешник, шут, палячо. Б. пр.)

— И аз не съм — отвърна му Сам по такъв начин и с такъв жест, който не оставяше място за съмнение, че има предвид офицера.

— И ти ли не си? Какво искаш да кажеш? — сопна му се военният със съвсем друг тон. — Да не би да искаш да ме обидиш?

— Нима е обидно, че се съгласявам с теб? — попита Сам много сериозно и спокойно.

— Ах, тъй! Тогава хвала на благородното ти себепознание. Повтарям ти, че за пръв път срещам такъв арлекин, какъвто, изглежда, си ти. Навярно идваш да помолиш за разрешение да дадете тук някое весело представление, а?

— Да, така е — засмя се Сам. — Отгатна, сър, и ти ще трябва да ми помагаш, ако не се лъжа.

— Аз ли да помагам? Ти да не мислиш, че заместник-комендантът, един офицер на Съединените щати, е смешник като теб?

— В случая е така — отговори Сам, хладнокръвно придърпа един стол и седна.

— Човече, още една такава дума и ще наредя да те затворят и бичуват! — заплаши офицерът, като пристъпи няколко крачки към дребосъка. — Как може да сядаш без разрешението ми? Намираш се пред главнокомандващия на града и трябва да стоиш прав пред него! И тъй, ставай, и то незабавно!

При тези думи той посегна към пирона на стената, където висеше камшикът му за езда. Това негово движение не направи на Сам абсолютно никакво впечатление. С най-невъзмутим тон той каза:

— Намирам се пред главнокомандващия? Е, добре, от мен да мине, нямам нищо против, но нали съм му боен другар!

— Боен другар ли? На мен? — попита военният. — Да не би да искаш да кажеш, че си офицер?

При този въпрос погледът му с безкрайно презрение измери дребосъка от глава до пети.

— Well, офицер съм! — дружелюбно кимна Сам. — Не си ли чувал досега нещо за прочутия „Leaf of trefoil“?

— Детелиновия лист? Какъв Детелинов лист имаш предвид?

— Тримата прерийни ловци, ако не се лъжа.

— Да, знам го този Детелинов лист. Състои се от Дик Стоун, Уил Паркър и Сам Хокинс, за когото казваха, че…

— Добре, сър, добре! — прекъсна го уестманът. — Значи си чувал за тези тримата. Радвам се, много се радвам! Скоро ще изясним как стоят нещата с нашето весело представление и ще разберем кой ще е палячото. А случайно да знаеш, че през последната война Сам Хокинс е бил скаут?

— Да, при генерал Грант. Със своята хитрост и храброст и заради големите си заслуги той е достигнал до чин капитан. Но каква връзка има всичко това с теб?

— Има, има, и то каква, сър! Във всеки случай много повече има връзка с мен, отколкото с теб, защото ми се струва, че по онова време ти изобщо не си бил още в униформа. Та в момента Детелиновия лист е тук.

— Тук? В Тусон?

— Йес, сър. А Сам Хокинс, заслужилият капитан на Съединените щати, се намира дори още по-наблизо. Понастоящем седи в стаята ти.

— Тук? В моята стая? — слисано възкликна заместник-комендантът. — Та нали освен мен и теб тук няма никой друг!

— Well, съвършено вярно, сър!

— Тогава… тогава… да не би ти да си Хокинс?

— Йес, ами аз съм, ако не се лъжа.

— Thunderstorm ((англ.) — Гръм и мълния! Б. пр.)! Ти си Сам Хокинс? Ти?

— Тъй ми се струва. Че защо да не съм аз?

— Защото… защото… защото — заекна от смущение капитанът, — защото хич не ми приличаш на него. Не е възможно един офицер да се напъха в подобни дрехи!

— Не виждам причина да не го направи! Сър, защо тъкмо един офицер да не може да се облече според вкуса си? А моят вкус си е просто такъв, вкусът на Сам Хокинс, и ако някой го смята за безвкусен, негова си работа. Нямам нищо против, стига да си мълчи. Но осмели ли се да ми го каже, тогава правилният отговор на подобна обида е винаги в ръката ми!

При тези думи Сам Хокинс посочи към пушката си и продължи:

— Впрочем пет пари не давам, че на времето станах офицер. За да бъдеш свестен уестман, ти трябват много повече качества, отколкото за да станеш младши офицер, а аз съм уестман, сър. Да, съвсем сигурно съм такъв, и ако не ти се вярва, съм готов да ти го докажа. Да се изправим ли един срещу друг, за да видим чий куршум ще прониже другия право в сърцето? Готов съм незабавно да опитаме, сър, стига само да пожелаеш!

Всичко това беше произнесено с такъв тон, който въпреки комичната външност на Сам явно импонира на офицера. Той направи отрицателно движение с ръка и този път най-учтиво отговори следното:

— Не е необходимо, сър, не е необходимо! Защо трябва взаимно да се избиват джентълмени, при това бойни другари, и то без никакво основание?

— Хмм! Мисля, че няма да е без каквото и да било основание, но тъй като вече разбра, че мнимият палячо е джентълмен и твой боен другар, ето ти ръката ми. Нека миролюбиво поговорим за веселото представление, в което ще участваш и ти.

Те си разтърсиха ръцете и Сам му разказа за срещата си с дванайсетте ездачи от миналия ден, които смяташе за Търсачите. Капитанът го изслуша много внимателно. По лицето му се изписа израз на нарастващо напрежение и когато дребосъкът замлъкна, офицерът скочи възбудено на крака и извика:

— Дано не си се заблудил, Сам! Дано наистина са Търсачите! Какъв улов само!

Уестманът хитро примигна с малките си очички и попита:

— Мислиш ли Сам Хокинс за толкова глупав, че да не знае какво твърди? Те са, ти казвам, те са!

— Ами защо си тръгнал от Сан Хавиер дел Бак, без да ги вземеш със себе си? Та нали са били вързани и са се намирали в ръцете ти!

— А мога ли да докажа, че са крадци, разбойници и убийци, че действително те са Търсачите? Тези доказателства трябва тепърва да се съберат, и то като им се даде възможност да ни нападнат. А спипаме ли ги на местопрестъплението, вината им ще бъде безусловно доказана.

— Да ги спипате! Значи искате да се оставите да ви нападнат, така ли?

— Естествено! Или си мислиш, че само си го мечтая?

— Това е шега, а за мен работата е напълно сериозна. За мен не би могло да има по-голяма препоръка пред началниците ми, ако тъкмо сега, когато замествам командира, ми падне в ръцете тази банда, чиято слава е толкова зловеща. Но решите ли да чакате да ви нападнат, вие се излагате на най-голяма опасност!

— Ако стоим и чакаме, да. Само че дребосъкът, наречен Сам Хокинс, ще е изчезнал заедно с хората си.

— Но в такъв случай за нападение и дума не може да става!

— Защо не? Колите ще бъдат нападнати, а ако ние не сме при тях, това деяние пак си остава престъпление и спокойно можем да твърдим, че са щели да ни избият, ако са ни заварили там. Наистина няма да имаме възможност да докажем, че са убийци, но нападението посред нощ на керван коли е грабеж и според тукашните закони се наказва със смъртно наказание.

— Well! Ами как ще ги заловиш, без да се стигне до схватка и без да изложиш живота си на опасност?

— Това ще се уреди, сър, съвсем сигурно е, че ще се уреди, стига само да ни помогнеш.

— С най-голямо удоволствие, само ми кажи как си представяш помощта ми.

— Възсядаш коня си и ни придружаваш с един отряд от твоята кавалерия!

— Щях да съм щастлив, ако можех да го направя, но ми е забранено да напускам поста си. А понеже разполагам с толкова малко хора, имам възможност да отделя най-много двайсет души.

— Напълно достатъчно е, сър.

— Щом мислиш тъй, добре, така да бъде, но преди това непременно трябва да знам как си представяш цялата работа. Одобря ли намерението ти, ще получиш двайсетте кавалеристи. Но нима действително си толкова уверен, че Търсачите ще ви последват?

— Че ще тръгнат по петите ни е толкова сигурно, колкото и че моята стара филцова шапка е все още на главата ми, хи-хи-хи-хи! Но няма да се осмелят да се мярнат в Тусон, а ще заобиколят града. И все пак е възможно да изпратят някой техен човек на разузнаване в града. Ето защо засега никой друг освен нас двамата не бива да узнае намеренията ни. Най-много да направим изключение за лейтенанта. И тъй, те Ще опишат дъга около града и ще продължат да яздят, докато отново се натъкнат на дирите от нашите коли. Ще ги следват, за да разберат къде ще се разположим на бивак за следващата нощ. Но естествено ще останат нейде по-назад да си отпочинат, изчаквайки падането на мрака. След това вече могат и ще проведат нападението, ако не се лъжа.

— Е, ами ти? Нали, както каза преди малко, нямаш намерение да оставаш с хората си при колите.

— Да, разбира се, че ще гледаме да не ни застрелят. Ще се отдалечим.

— Накъде?

— Ще зависи от това, къде ще лагеруваме. Знаеш ли мястото, където се срещат пътищата за Гуаделупе и Барбасак? И дали местността е известна и на лейтенанта, който ще дойде с нас?

— Двамата сме били там неведнъж.

— Well, много добре. На това място ще лагеруваме, там има вода, което е най-важното за нашите волове. Предварително ще изпратиш лейтенанта да отиде там с хората си, но той трябва да язди встрани от нашия път, за да не би Търсачите да се натъкнат на следите му и в тях да се породят подозрения. Ние ще тръгнем по-късно и там ще се срещнем с него. Щом започне да се смрачава, ще запалим голям огън, за да могат Търсачите по-лесно да ни забележат. После ще зарежем колите и ще се оттеглим настрани, та щом онези типове се промъкнат тайно, незабавно да се нахвърлим върху тях, да ги повалим на земята и пленим.

Няколко минути капитанът мълчаливо се разхожда с бързи крачки нагоре-надолу из стаята. После се спря пред Сам и каза:

— Както ми го разправяш, всичко излиза тъй гладко, тъй лесно, сякаш изобщо не е възможно да се случи нещо друго. Но Търсачите сигурно няма да предприемат нападението, без предварително да изпратят някой разузнавач, за да огледа бивака ви.

— Ами нека изпратят, разбира се, че така ще постъпят.

— Но нали тогава съгледвачът им ще види, че не сте в лагера!

— Не, няма да види такова нещо, защото ние няма да се оттеглим, преди той да се е върнал при хората си.

— В такъв случай би трябвало да знаете кога ще дойде и кога ще си тръгне!

— Ще знаем, сър.

— Но как? Откъде?

— Хмм, изглежда, смяташ Сам Хокинс за по-глупав, отколкото е всъщност, хи-хи-хи-хи! От Търсачите очакваш предварително да изпратят разузнавач. А не можеш ли да очакваш същото и от мен? Уверявам те, сър, че по-скоро аз ще подслушам тези типове, отколкото те нас.

Офицерът поклати недоверчиво глава и отговори:

— Едва ли ще ти е възможно. Ще трябва да се промъкнеш до тях още по светло. Много съм чувал за теб и двамата ти другари и знам колко си хитър и смел, но да подслушаш тези хора посред бял ден на място, където няма никаква гора и човек няма как да се скрие, ми се струва, че едва ли ще ти се удаде. Освен това не бива да забравяш и следното: вие ще запалите голям огън, но те ще бъдат достатъчно предпазливи да не правят същото. Следователно те ще могат още отдалеч да забележат лагера ви, докато ти няма да знаеш къде да ги търсиш.

— Тъй ли мислиш? Наистина ли мислиш така? Сам Хокинс нямало да знае къде са се сврели тези джентълмени, хи-хи-хи-хи! Все едно главата ми да не знае, че се намира под шапката ми! А аз ти казвам, че Търсачите няма да се отклонят от следите ни нито наляво, нито надясно и ще спрат, щом забележат огъня ни. Сам Хокинс знае съвсем точно на какво разстояние се вижда такъв огън, какъвто смята да запали. Не се тревожи за мен, а направо ми кажи дали искаш да се занимаваш с тази работа, или не! Ние и сами ще се справим с нея много добре, но в такъв случай онези типове ще трябва да се запознаят с куршумите ни. Обърнах се към теб, защото предпочитам да не проливам кръв. Дадеш ли ми на разположение двайсетина души със здрави мишци, с юмруците си ще свършим онова, което иначе може да се постигне само с помощта на барут и олово.

— Добре, съгласен съм, но все пак преди това ми се иска да чуя и мнението на лейтенанта.

— Тогава накарай да го извикат, сър? Мисля, че едва ли ще иска да промени посоката, в която имам намерение да пусна да плава тоягата. (траперски израз за „накъде вървят нещата, какво става“. Б. нем. изд.)

Капитанът нареди да се яви лейтенантът и последвалият разговор приключи тъй, както беше предвидил Сам — планът му беше приет. Двамата офицери проявиха любопитство да видят Дик Стоун и Уил Паркър, обаче Сам Хокинс ги разубеди, защото, ако отидеха при колите или пък ако двамата ловци посетяха комендантството, неминуемо щяха да привлекат вниманието на всички. Не беше изключено това да бъде забелязано от евентуален съгледвач на Търсачите и в такъв случай Бътлър да се досети, че са повикали на помощ гарнизона. След като обсъдиха и решиха още някои второстепенни неща, Сам си тръгна много доволен от постигнатото в преговорите със своя „боен другар“.