Карл Май
Краля на петрола (2)

Втора глава
Осуетени планове

Дребосъкът се беше върнал в кръчмата и отново бе заел мястото си при Дик и Уил. Все пак, за да консумират нещо, те си поръчаха по още едно уиски,^[1] но го разредиха с вода. Тази проява на трезвеност разсмя Търсачите, обаче те оставиха тримата на спокойствие.

Щом се смрачи, ирландецът запали един фенер и го окачи отвън, колкото едва-едва да осветява мястото пред кръчмата. В къщата щяха да влязат едва по-късно за вечеря. След известно време Бътлър стана от масата, направи знак на трима от спътниците си и заедно с тях пое нанякъде.

— Намислили са нещо — тихо се обади Уил Паркър. — Къде ли отиват?

— Не можеш ли да се сетиш? — попита го Сам.

— Не. Да не съм всезнаещ.

— И аз не съм, но стига само човек да не е такъв грийнхорн като Уил Паркър и сигурно ще се досети какво са намислили.

— Е, какво е то, стари премъдри Куне?

— Отиват за месо.

— Откъде ще го вземат?

— От преселниците.

— Ах, да! Те сигурно имат пушено месо и сега ще им го откраднат.

— Изобщо не мислят за него! На Търсачите им се яде прясно месо, а там при колите има шестнайсет вола. Разбра ли вече накъде духа вятърът, мой сладки Уил?

— Аха, воловете, вярно, вярно! — кимна Паркър. — От тези джентълмени наистина може да се очаква да откраднат някой вол, което е значително по-лесно, отколкото да се покатериш на охранявана кола и да отмъкнеш някой твърд пушен бут. Лягаш на земята, промъкваш се до животното, после бавно и предпазливо го подкарваш, докато го отведеш на сигурно място.

— Така е, да, тъй се прави, хи-хи-хи-хи! Изглежда, по-рано си бил изпечен крадец на добитък, ако не се лъжа.

— Мълчи, стари Куне! Ще ми е жал за тези хора, ако загубят някое от впрегатните си животни. Едва сега ли ти хрумна това предположение?

— Не, а веднага, щом Бътлър заговори за месо.

— И ти беше при преселниците, без да ги предупредиш?

— Кой ти каза, че не съм го сторил? Но ме нарекоха палячо, от чиито съвети никой не се нуждаел. Сам Хокинс палячо! Хи-хи-хи-хи! Достави ми страшно удоволствие. Е, вярно, не съм облечен съвсем като за прием, но пък и онзи кантор емеритус прилича на клоун къде-къде повече от мен, ако не се лъжа.

— Ти се смееш, но забрави ли, че сме поканени на вечеря?

— Естествено не съм забравил! Гладен съм като прериен вълк, на който слънцето цели две седмици е осветявало празния стомах.

— Значи искаш да се отзовеш на поканата и да ядеш крадено месо?

— Йес, и още как!

— Сам, трудно ми е да го повярвам, тъй като си душа човек и си честен до мозъка на костите. Но прави каквото искаш, аз обаче няма да участвам. Уил Паркър не яде крадено!

— И Сам Хокинс не го яде, освен ако не е убеден, че после ще бъде платено.

— Аха, ти мислиш …?

— Да — кимна дребосъкът, — нарекоха ме палячо и нищо не можах да направя, за да последват съвета ми, тъй че и нищо няма да се опитвам да предотвратя. Но наказание трябва да има, още повече когато то послужи за поука и превъзпитание, както ми се струва, че ще стане. Ще ям с най-голям апетит, но после ще се погрижа потърпевшите да бъдат напълно обезщетени.

— Щом е така, тогава и аз ще участвам във вечерята. Но ще трябва много да внимаваме. Ще се учудя, ако Търсачите ни оставят да си тръгнем оттук неоскубани.

— Ще се простят със собствената си перушина. Само внимателно гледай какво ще стане!

Бътлър и тримата му спътници се бавиха може би около три четвърти часа, но най-сетне се върнаха. Домъкнаха едно цяло говеждо филе, което внесоха в къщата, за да бъде изпечено. Докато печеното стане, изпразниха още няколко бутилки уиски. Щом най-сетне негърката съобщи, че вечерята е приготвена, Бътлър се приближи до масата на Детелиновия лист, за да покани тримата да влязат в кръчмата заедно с тях.

— Няма ли да е по-добре, ако ни изнесат тук онова, с което искате да ни нагостите? — попита Сам.

— Не може — гласеше отговорът. — Който иска да бъде наш гост, трябва да седне при нас. Впрочем може би знаете, че виното е най-сладко, когато се пие в компания.

— Вино ли? Че откъде ще го вземете? — престорено се учуди Сам.

— Да, откъде! Слиса се, нали? Казвам ти, че сте поканени от истински джентълмени. Видяхме, че не обичате уиски, и заради вас и във ваша чест придумахме кръчмаря да ни продаде единственото буренце с вино, което му се намира тук. Това е такова вино, каквото навярно още не сте пили. И тъй, елате, мешърс!

Той се отправи към вратата, зад която неговите хора бяха вече изчезнали. Така Сам получи възможност да пошепне на другарите си:

— Искат да ни напият и после да ни ограбят. Мислят си, че имаме детски стомахчета, защото отказахме да пием отровата на ирландеца. Хи-хи-хи-хи, ама ще се видят измамени, ако не се лъжа! Сам Хокинс пие като смок, а виждал ли е някой някога пиян смок? И тъй, слушайте, момчета, правете точно каквото и аз правя. Ще се престорим, че никак не можем да носим пиене, но въпреки това всички те първи ще паднат под масата.

— Ако още преди това не ни изколят! — забеляза Уил.

— И през ум няма да им мине! Нали би трябвало да очакват съпротива. Вярно, ще си помислят, че дванайсет срещу трима ще могат да ни надвият, но не и без да получат от нас няколко куршума или удари с нож. Следователно във всички случаи ще предпочетат да ни натряскат, та да не сме в състояние да се отбраняваме. И тъй, бъди спокоен, грийнхорн такъв! Все се страхуваш. Но Сам Хокинс не е новак като Уил Паркър и много добре знае доколко може да рискува.

По време на този кратък разговор те се престориха, че искат да нагледат конете си, които бяха наблизо, а след това влязоха в кръчмата.

Вдясно се намираше кухнята с едно съвсем примитивно огнище, където гореше огън. На него негърката беше изпекла месото. Вляво се виждаха две дълги маси от нерендосани колове и дъски, пред които бяха поставени две пейки от същия материал, тъй че за всички присъстващи имаше достатъчно място. Буренцето с вино бе сложено в ъгъла върху един пън. Ирландецът наточи от него две пълни кани. Започнаха да пият направо от тях. Нямаше чаши.

Търсачите си бяха наумили да пият малко, докато тримата им гости се натряскат до козирката. Тъй че каните почти непрекъснато обикаляха в кръг и Търсачите се преструваха, че пият здравата, но всъщност едва-едва отпиваха. Виното наистина беше хубаво. То им хареса и глътките им взеха да стават все по-големи и по-големи.

И печеното беше превъзходно. Хората юнашки лапаха и вече почти го бяха изяли, когато вечерята им бе прекъсната. На прага на вратата се появи споменатият водач на преселниците, а зад гърба му старият Шмит заедно с останалите трима мъже. Те носеха пушките си в ръка, докато гуляйджиите бяха оставили оръжията си настрана. След като новодошлите хвърлиха кратък поглед на тази сцена, скаутът пристъпи няколко крачки напред и каза:

— Good evening, mylords ((англ.) — Добър вечер, господа! Б. пр.) Ще ни разрешите ли да ви пожелаем добър апетит?

— Защо не? — отвърна Бътлър. — С удоволствие бихме ви поканили да участвате, но вече изядохме почти всичко. А няма и кокали, които бихме могли да ви предложим.

— Съжаляваме. Значи дори кокали няма, а? Ами че тогава навярно сте успели да си набавите даже филе?

— Йес, крехко бизонско филе.

— Нима все още се скитат бизони насам? Сигурно е било някое питомно добиче, а?

— Възможно, но ни го продадоха като бизонско филе.

— Къде, ако ми разрешавате да попитам?

— В Родее Ранчо в долината на Санта Крус, откъдето минахме.

— Но тогава трябва да сте носили доста обемист пакет, какъвто ние не забелязахме, когато ни догонихте и изпреварихте.

— Защото всеки от нас си носеше своето парче, ако нямате нищо против, сър — каза Бътлър подигравателно.

— Well, мастър. А как се случи така, че ни липсва един вол?

— Едно говедо ли ви липсва? Ами че колко бяхте преди това?

Търсачите възнаградиха тази грубиянска шега с гръмогласен смях. Но това не смути скаута и той продължи:

— Да, изчезна ни един от впрегатните волове. Джентълмени, нямате ли някаква представа къде може да е отишъл?

— Да не би да сте ни го поверили да го пазим? Търсете си го!

— Естествено така постъпихме и го намерихме.

— Тогава се радвай, сър, и ни оставете с вашето говедо на мира! Нямаме нищо общо с този звяр.

— Все пак вероятно имате! Работата е станала така: волът е бил подмамен настрани и убит с един хубав майсторски удар с нож, довел до незабавната и безшумна смърт на животното. Това е методът на действие, типичен за крадците на добитък, които заколват плячката си още съвсем близко до местопрестъплението.

— Well, значи мислите, че волът ви е бил откраднат?

— Не само че мислим, но сме и убедени в това.

— Ами тогава преследвайте крадците! Може би ще ги спипате. Това е най-добрият и единствен съвет, който мога да ви дам.

— Вече го последвахме. Странно е, че от заклания вол липсва тъкмо само филето.

— Не го намирам за странно, а е съвсем лесно обяснимо. Крадците сигурно са знаели, че филето е най-хубавото и най-вкусно месо от всяко добиче.

— Well, значи са били на едно и също мнение с вас, тъй като виждам че и вашето печено е било от филе, вероятно от филето на някой впрегатен вол, а не от бизон.

При тези думи Бътлър се изправи на крака и заплашително попита:

— Какво означава това, сър? Да не би да виждаш някаква връзка между нашето печено и филето на откраднатия вол?

— Да, виждам и се надявам, че нямате нищо против.

Мигновено пушката на Бътлър се озова в ръката му, а и другарите му наскачаха, за да грабнат оръжието си.

— Човече — извика той на скаута, — знаеш ли какво правиш, на какво се осмеляваш? Нима твърдиш, че ние сме крадците, които търсите? Погледни насочените към теб пушки и повтори обвинението си!

— Нямам такова намерение! Изпълних си дълга и вече свърших с вас. Аз съм водачът на тези мъже зад гърба ми. Те са немци и не знаят английски. Онова, което казах, беше от тяхно име и сега мога да си вървя. Аз съм техен скаут, но не и техен говедар. Нека самите те направят каквото трябва да се направи.

Той обърна гръб и си тръгна. От своя гледна точка този човек имаше право. Тъй да се каже, той бе наемник и вършеше само онова, за което му се плащаше. Впрочем, като се осмели да се изправи пред застрашително насочените дула на тези опасни хора само заради един изчезнал вол, той направи вече твърде много. Навярно немците си бяха мислили, че ще доведе цялата работа докрай, защото след като той си тръгна, отначало те продължиха да стоят пообъркани и безпомощни, докато най-сетне на стария Шмит му хрумна по какъв начин може да разбере станалото. Той се обърна към Сам Хокинс, който заедно с двамата си приятели продължаваше спокойно да се храни и привидно не обръщаше никакво внимание на разиграващата се около него сцена.

— Господин Фалке, чухте ли какво каза нашият водач?

— Горе-долу — отговори дребосъкът и пъхна парче месо в устата си.

— Ние нищо не разбрахме. Смята ли той, че тези хора са крадците?

— Да.

— А каза ли им го?

— Да.

— И какви са последствията?

— Последствията? Хмм, последствията са, че си отиде.

— По дяволите! Нима ще трябва да позволя ей така да ми крадат воловете?

— Ще трябва ли? Та вие вече сте им позволили да ви го откраднат, ако не се лъжа.

При последните думи на Сам Шмит наостри уши. После продължи:

— Но това трябва да бъде наказано!

— От кого?

— От съда. И трябва да получа обезщетение!

— От кого?

— От тези негодници.

— Тогава поговори със съда, а и с негодниците.

— Но не разбирам английски!

— И да разбираше, пак нищо нямаше да постигнеш.

— Та помогнете ми де! Нали сте немец, значи сте ми сънародник и сте длъжен да се заемете с нас.

— Длъжен ли съм? Та какво можеш да очакваш от помощта на някакъв си палячо? Ако беше последвал съвета ми да образувате „крепост“ с колите и ако си бяхте пазили добитъка, нямаше да ви откраднат вола. Нищо не мога да направя за теб, ама нищичко.

— Но можете да си седите тук, да се съюзявате с негодниците и да ядете от краденото печено, нали?

— Да, мога, защото ме поканиха да взема участие във вечерята, ако не се лъжа.

При последните думи на Сам Шмит отново наостри уши. Та това беше точно онзи израз, който, както му казаха, Сам Хокинс обичал да употребява! Но после немецът гневно удари приклада на карабината си в пода и извика:

— Благодаря за такива сънародници, сам ще си помогна!

— Как?

— Със сила. Ние сме четирима и имаме пушки!

— А тук срещу вас са застанали дванайсет безогледно дръзки мъже, които също разполагат с хубави пушки. Не върши глупости! Волът няма да се съживи от това, че излагаш живота си на опасност.

— И аз го знам. Но нима ще изгубя парите, които ми струва?

— Тези хора нямат пари, а дори и да имаха, нямаше да успееш да им ги измъкнеш със сила.

— Да не би да трябва да използвам хитрост?

— Ти не си човекът за такава работа. От мечката не става лисица, нито от дървеняка хитрец, ако не се лъжа.

Шмит се канеше вече да му отговори грубо заради „дървеняка“, но последните думи на Сам го възпряха. Той бързо го попита:

— Ако не се лъжа! Вече три пъти го повторихте. Наистина ли се казвате Фалке?

— Да, ако не се лъжа.

— А ето пак тези думи, които обичал да употребява един друг уестман.

— Кой?

— Ши Со ми каза името му, но аз пак го забравих.

— Ши Со ли? — попита Сам видимо изненадан. — Кой е той?

— Един наш млад спътник, чийто баща е вождът на навахите Нитзас-ини.

Тогава Сам направи движение, което изразяваше радостта му, и възкликна:

— Нитзас-ини? Синът му е с вас? От Германия ли се връща?

— Да, заедно с нас прехвърли океана.

— Отлично, отлично! Щом нещата стоят така, тогава не сте се обърнали към мен напразно за помощ. Върнете се спокойно в бивака си. Ще получите обезщетение за вашия вол.

Ако до преди малко Сам се обръщаше към него на „ти“, то сега го заговори на „вие“. Сигурно новината, която току-що бе научил, го накара да промени отношението си към Шмит.

— Казвате го само ей тъй, колкото да се отървете от мен, нали? — попита го Шмит с недоверие в гласа.

— Не. Давам ви думата си, че ще получите пълно обезщетение, а може би и нещо отгоре. Колко струва волът?

— Сто и трийсет долара.

— Ще ги получите. Щом аз ви го казвам, значи е истина, ако не се лъжа.

— Ето пак „ако не се лъжа“! Тогава навярно сте онзи уестман, когото има предвид Ши Со?

— Сигурно съм аз, защото знам, че тези думи много често ми се изплъзват от езика ей тъй, без да искам. Станали са ми привичка, от която напразно полагах усилия да се отърся. Преди години много често се виждах с Ши Со, когато гостувах на племето на неговия баща. Кажете му, че още с пукването на зората ще дойда в бивака ви, за да го поздравя. Ами къде беше той, когато привечер бях при вас?

— Беше отишъл с коня си до реката.

— А скаутът ви, когото също не видях?

— Беше тръгнал да се опита да застреля някой див пуяк. Ще му държа аз едно конско евангелие, дето ни заряза тук тъй позорно.

— Няма да имате никаква полза. Щом не му плащате, за да ви пази от опасности заедно с цялото ви имущество, нямате право да искате от него да излага собствения си живот на опасност. А сега си вървете! Безсмислено е да стоите повече тук, така само още повече ще раздразните тези хора.

— Ще удържите ли на думата си?

— Разбира се, можете да разчитате на това.

— Тогава ще си вървя и никога вече няма да допусна да ми откраднат каквото и да било.

— Ако не постъпвате по-разумно, отколкото днес, ще има още често да търпите загуби, докато най-сетне поумнеете.

— Не се безпокойте. Отсега нататък ще бъда много внимателен, когато някой рече да ми даде добър съвет.

— В такъв случай веднага ще се възползвам да ви дам съвета никога вече, поне в Дивия запад, да не преценявате хората по облеклото. Тук не дрехите правят човека, запомнете го!

След като Шмит заедно с тримата си придружители напусна кръчмата, Бътлър попита дребосъка:

— Не разбрахме нито дума, какво искаше този тип?

— Обезщетение.

— И ти какво му отговори?

— Отпратих го.

С това Сам не каза някоя лъжа, но и не каза, че е обещал исканото обезщетение. Отговорът му задоволи Търсача и той добави:

— Имал е късмет, че те е послушал. Не сме свикнали много-много да се церемоним с разни дъчмани ( презрително прозвище на немците в САЩ. Б. пр.) А сега сядай отново! Нека покажем, че тези глупци не са ни развалили апетита!

Яденето и пиенето пак започнаха. Първото занимание не продължи дълго, тъй като бе останало твърде малко за унищожаване, но затова пък толкова повече пиха. Когато бурето се изпразни наполовина, Сам взе да се преструва, че вече е започнал да се напива, а Дик и Уил последваха примера му.

Това извънредно много зарадва Търсачите. Те виждаха как планът им се увенчава с успех, повярваха, че само след броени минути жертвите им ще заспят и затова здравата взеха да надигат каните. Тъй минаваше четвърт час след четвърт час. Сам се престори, сякаш едва съумява да държи клепачите си отворени, ала и очите на Търсачите започнаха да се затварят, но не само привидно, а наистина, защото те се бяха напили. А нали преди това бяха погълнали и твърде много уиски.

Първият, който бе напълно надвит от алкохола, беше ирландецът. Той приседна до огнището, задряма, главата му взе да клюма все по-ниско и по-ниско, и най-накрая, без да се пробуди, се отърколи на пода в цялата си дължина.

След като Сам вдигна с предводителя на Търсачите безброй наздравици, Бътлър така се напи, че се видя принуден здраво да подпре лакти върху масата, за да може да държи главата си с ръце. Той много добре усещаше, че виното се кани да го надвие, и не искаше да се изложи пред хората си. Ето защо им намигна скрито, както поне той си въобразяваше, та да си помислят, че само се преструва. Съвсем естествената последица от това беше, че и те решиха за необходимо да си придадат същия вид, което им бе добре дошло. Така сред допреди малко тъй шумната и буйна компания скоро настъпи най-голяма тишина и спокойствие.

Тогава Сам Хокинс се изправи, за да напълни каните. Той продължи да буди ту един, ту друг от Търсачите и да го кара да пие, докато бурето се изпразни до капка.

Най-сетне то бе пресушено, а Търсачите до един заспаха дълбок сън, но не и съня на праведниците. Сам се опита да разбуди неколцина от тях. Те ломотеха нещо с надебелял език, без да могат напълно да се разбудят и да дойдат на себе си, след което отново се отпускаха на местата си. Един от тях втренчи помътнели очи в някаква точка пред себе си и попита:

— Бътлър, напиха ли се най-после?

— Да, до козирката — отвърна Сам.

— Тогава да ги изхвърлим навън и да им забием ножовете си между ребрата! После ще си поделим парите и ще ги заровим.

А след като Сам си замълча, онзи проломоти с натежал език:

— Защо нищо не казваш? Да не би да искаш да ги оставиш да си ходят? Няма да стане. Смъртта им е решена. Да… да започна ли… аз… с моя… нож?

— Да — обади се Хокинс.

— Тогава… ще се заема… с малкия… де.. де… дебелак и… Той посегна с ръка към пояса си, за да извади ножа, изправи се на крака, но не успя да се задържи прав и отново се смъкна на пода, където остана да лежи като в несвяст.

— Ето на, чухме го — прошепна Дик Стоун. — Решили са да ни убият, а след като ни ограбят, да ни закопаят в земята. Значи предположението ти се оказа вярно, стари Сам. Какво ще правим сега?

— Ще направим най-простото — ще ги вържем. Тук сигурно ще се намерят ремъци и въжета.

Наистина, имаше ги предостатъчно и тримата скоро вързаха ръцете и краката не само на Търсачите, но и на кръчмаря и на старата негърка, която също беше много пияна. Тогава Сам остави двамата си приятели да ги пазят и се отправи към лагера на немските преселници. Когато го наближи, той чу младежки глас:

— Who is there? I shoot! — Кой е там? Ще стрелям!

— Сам Хокинс — отговори той.

— Вече? Великолепно! Приближи се, сър! Добър признак е, че идваш толкова скоро. Поне така предполагам.

— Можеше и да е лош. Ами ако ми се наложеше да бягам?

— Тогава с теб щяха да са и двамата ти спътници. Без тях сигурно няма да избягаш и затова мисля, че щом са останали в селото, всичко се е развило добре. Влез вътре, сър. Прекачи се през ока на колата!

— Твърде съм дребен за тази работа, предпочитам да пропълзя отдолу.

Сам забеляза, че колите са подредени в четириъгълник и животните вкарани вътре в него. Значи бяха последвали съвета му, но за съжаление едва след като загубата ги бе накарала да поумнеят. Човекът, застанал на пост, който му беше извикал, протегна ръка, за да го поздрави. Беше Ши Со, синът на индианския вожд. Говореше на най-чист английски. Сам го попита:

— Млади приятелю, надявам се, че говорите немски, щом сте бил шест години в Германия, а?

— Доста добре.

— Тогава събудете хората и приказвайте на немски, тъй като те са немци. Но я чуй! Кой ли идва?

Те се заслушаха в нощта. Откъм селото се приближаваше тропот на копита.

— Един ездач е, един-единствен — прошепна Ши Со. — Кой ли може да е?

— Това не е ездач. Много добре познавам тропота от тези копита. Идва моята добра стара Мери, която ме е последвала. Нали я познавате от по-рано?

— Да, знам я. Но моля ви, не ми говорете на „вие“, а на „ти“! Индианец съм и такъв ще си остана, не искам да изменям на привичките на племето си.

— Само така, момчето ми! Значи не си се възгордял отвъд океана, а? Тогава старият Сам ще продължава да те обича. Ти имаш да ми разказваш много неща, но сега не му е времето за приказки. Ще трябва да ги отложим за по-късно.

Мулето се приближи до ока на колата, където Сам все още стоеше, и потърка глава в рамото му. От разговора, проведен на висок глас, спящите хора се разбудиха и взеха да прииждат, за да питат кой е дошъл. Не можеха да видят Сам, защото огънят беше угаснал. Този път Шмит го посрещна съвсем различно отпреди и издаде нареждане отново да запалят огъня. Когато пламъците осветиха мястото, Сам пожела най-напред да научи имената на присъстващите. Ши Со му представи хората. Тримата по-млади, но вече женени преселници, се казваха Щраух, Еберсбах и Улман. Младият приятел на Ши Со се наричаше Адолф Волф. Това бе достатъчно за Сам. Той каза, че подробности можел да научи и по-късно, а най-напред трябвало да се занимаят с настоящето. Жените и децата също се приближиха. Разбира се, и скаутът не можеше да остане настрана, тъй че, когато Сам започна по своя особен начин да разказва за днешната си среща с Търсачите, всички се бяха насъбрали около него. Освен младия светлокос индианец останалите го виждаха за пръв път. Щом чуха как бе спечелил облозите, а после как беше приспал Търсачите с виното и ги бе обезвредил, въпреки простотата и скромността в начина му на разказване всички разбраха, че това дребно странно човече в никакъв случай не е най-обикновен уестман, а да не говорим за скитник. Това бе почувствано и от стария Шмит. Ето защо, когато разказът на Сам свърши, той му протегна ръка и с извинителен тон каза:

— Разбирам, че трябва да ви помоля да ми простите. Сбърках в преценката си. Дано не сте злопаметен и го забравите.

— Аз и злопаметен! — засмя се дребосъкът. — И без туй паметта ми е достатъчно претоварена, за да я обременявам и с грешките на другите. „Палячото“ ви е вече простен, а и ще бъде забравен, ако не се лъжа.

— Значи твърдите, че тези дванайсет души са Търсачите?

— Да.

— И че е трябвало да ви убият заедно със Стоун и Паркър?

— Да.

— А също, че негодниците са се канели да нападнат и ограбят и нас?

— И това.

— Тогава имаме достатъчно основание да ги обесим или поне да ги вкараме в затвора. През нощта ще ги охраняваме, а утре ще ги предадем на властите.

— Не, ще постъпим другояче.

— Как?

— Ще ги пуснем да си ходят.

— Да си ходят? Такива престъпници, от които току-що сте се отървали здрави и читави? Имате ли мозък в главата?

— Може би е там. Поне съм сигурен, че не е в ботушите ми, мастър Шмит. Веднага се вижда, че съвсем наскоро сте дошли отвъд океана и още сте чужд в тази страна. Ако оттатък някой ви нарече „тъпак“, веднага ще го завлечете при съдията, обаче тук се постъпва иначе. Истинският мъж разчита само на себе си! За какви власти ми говорите? Къде са те? А дори и да ги има, дали са достатъчно силни? И аз мога ли да докажа каквото твърдя?

— Струва ми се, да!

— Не мога. Смятам, че тези мъже са Търсачите, защото са дванайсет на брой, а един от тях се казва Бътлър. Нима това е доказателство за съдията? Твърдя, че са искали да ни убият, понеже един съвсем пиян човек бил издрънкал нещо. Казвам ви, че ще ви нападнат, тъй като го предполагам. Какво ще каже съдията за всичко това? А дори и да приеме оплакването ни и да ги затвори, тогава толкова ще се забавим и ще си имаме такива главоболия, че ще се пръснем от яд и гняв.

— Е, добре! Вие казахте: „Истинският мъж разчита само на себе си.“ Тогава нека ние образуваме съд. Ще осъдим негодниците на смърт и ще ги разстреляме.

— Опазил ме бог! Не съм убиец. Само когато защитавам живота си, съм в състояние да пролея човешка кръв.

— Значи наистина искате да ги пуснете?

— Да.

— И няма да бъдат наказани?

— Напротив! Искам да ги пусна именно защото трябва да бъдат наказани.

— Господине, това е несъстоятелно, това е безсмислено! Да не би да ме будалкате?

— Не ми е до будалкане. Не би ми направило чест да будалкам един новак. Безсмислено ли казахте? Мастър Шмит, в тази работа си има смисъл, и то какъв, ако не се лъжа. Но, за да се схване смисълът й, е необходим само малко акъл в главата. Имате ли го, хи-хи-хи-хи?

— Господине, започвате да ме обиждате! — избухна Шмит, който въпреки предишното си обещание не можа да обуздае темперамента си.

— Да ви обиждам ли!? Нищо подобно. Но винаги отговарям така, както са се обърнали и към мен. Нима преди малко не попитахте дали имам мозък в главата си? Ще ви обясня защо има смисъл. В момента нямаме никакви доказателства, а само предположения, следователно трябва да тръгнем на лов за доказателства. Пуснем ли онези типове да избягат, те ще нападнат кервана ви и тогава ще ги пипнем за яката. Така ще разполагаме с необходимото доказателство и като нищо могат да се простят с живота си, ако не се лъжа.

— Какво? Да се оставим да ни нападнат?

— Ами да.

— Но нали така сами ще се изложим на опасност, при която можем да загинем.

— Нищо подобно! Всичко зависи от това, как ще подхванеш нещата — дали както трябва, или наопаки. Разчитайте на мен! Сам Хокинс, старият Кун, все ще измисли някой хитро скроен капан, в който ще се хванат Търсачите. Пак ще си поговорим. Трябва да се посъветвам с Дик Стоун и Уил Паркър. Най-важното засега е да се изпълни обещанието ми — да получите обезщетение за откраднатия и убит вол. Ще дойдете ли да си го вземете?

— Веднага, стига да е възможно да го получа. Пита се само дали Търсачите ще заплатят цялата сума.

— Защо да не я платят?

— Защото са взели само филето, а останалото месо го прибрахме, за да го изядем самите ние.

— Все едно. Волът е мъртъв и трябва да се заплати! И тъй, елате с мен да си вземете обезщетението! Но внимавайте пред тях да не ме наречете с тукашното ми име Сам Хокинс! Имам си съображения и засега не желая тези хора да го научат.

— Кои ще тръгнат с вас за селото?

— Само вие, мастър Шмит, не се нуждаем от повече хора. Нека другите останат тук да се приготвят за път и да впрегнат воловете в колите, за да може след завръщането ни керванът незабавно да потегли на път за Тусон.

— Сега веднага, още през нощта? Но нали трябва да си починем! Канехме се да продължим едва на сутринта.

— Това е вече невъзможно. Тъй както стоят нещата, на всяка цена се налага да се откажете от нощната си почивка.

При тези думи откъм мястото, където стояха жените, се разнесе дълбок мощен бас, който на най-чист саксонски диалект каза: (За съжаление диалектите са непреводими на чужди езици. Б. пр.)

— Слушайте, тая няма да я бъде! И хората, и добичетата се нуждаят от порядъчна почивка. Тъй че тук оставаме!

Сам учудено отправи поглед към жената, която се обади. Не беше очаквал възражения от женска страна, и то с такъв тон. Тя имаше едрококалеста фигура с твърде мъжки и решителен вид. Ако огънят беше по-силен или ако беше ден, дребосъкът щеше да забележи, че под острия й нос се намираше тъмна линия, която и при най-добро желание не можеше да бъде наречена иначе освен мустаци.

— Да, зяпайте ме колкото си щете! — продължи тя, когато забеляза слисания поглед, отправен й от уестмана. — Туй е то! През деня се пътува, а през нощта се спи. Амче тъй всеки може да дойде и да ни обърне реда с главата надолу!

— Но, мила госпожо, предложението ми има за цел единствено вашата безопасност, вашата изгода — отговори Сам.

— Я не ме занасяйте! — отвърна тя с пренебрежителен жест. — Никой свестен човек не се скита тъй посред нощ и при такваз тъмнотия из Америка. Е, да, ако си бяхме в родината, тогаз по бих се съгласила, ама щом се намира из чужди континенти, човек трябва най-спокойно да изчаква докато се разсъмне. Разбирате ли ме?

— Естествено, че ви разбирам, мила госпожо, но ми се струва…

— Мила госпожо ли? — прекъсна го тя. — Не съм ви никаква мила госпожа! Знайте ли всъщност коя съм аз и как се казвам?

— Разбира се, че сте съпругата на някой от тези четирима джентълмени.

— Джентълмени! Я стига с тоя английски, когато пред вас е застанала една немкиня! Аз съм госпожа Еберсбах, по баща Моргенщерн, овдовяла Лайермюлер. Ей оня там — при тези думи тя посочи към един от тримата по-млади от Шмит преселници, — е моят настоящ мъж и съпруг, господин майстор-ковачът Еберсбах. И веднага ще ви кажа, за да го знаете веднъж завинаги, че той няма да ви играе по свирката, а ще слуша мен, щото съм с единайсет години по-възрастна от него и следователно сигурно съм по-опитна и имам повече акъл от него. Аз оставам тук, а значи и той остава. В среднощна доба човек не тръгва да се скита по света.

Тъй като никой от преселниците не се обади, живите очички на Сам Хокинс развеселено огледаха всички наоколо, след което той каза:

— Щом господата са свикнали да се подчиняват на тая толкоз енергична лейди, не ми остава нищо друго, освен да помоля поне този път да се направи едно изключение.

Той имаше намерение да продължи, обаче жената бързо го прекъсна:

— Хайде де, не думайте! Изключение! Като че ли ще го позволя! Зле ме познавате! К’во сте ме зяпнал тъй? Няма що да правите такваз физиономия. Знайте ли, аз съм човекът, с когото другите тук се съобразяват. Разбирате ли ме? Амче кой плати сичките разноски? За парахода, че и за пътя по суша дотук? И кой ще трябва пак да се бърка в джоба? Аз! Аз съм капиталът! Вече знайте сичко, а сега ние пак ще си легнем да спим!

Отново никой от мъжете не възрази, мълчеше дори и Шмит, който все пак, изглежда, беше предводителят им и преди свечеряване се бе държал със Сам толкова грубо. Ето защо ловецът се изправи и с безразличен глас каза:

— Както искате. И тъй, ще си кажем лека нощ, ако не се лъжа. За последен път ще можете да го пожелаете някому, защото съм убеден, че този сън ще ви е последен, хи-хи-хи-хи!

Той им обърна гръб, за да си тръгне, но жената бързо се приближи, хвана го здраво за ръката и попита:

— Последният ни сън ли? К’во искате да кажете, дребосъче такова, а?

Действително тъй, както беше застанала до него, тя го надвишаваше с цяла глава. Той се престори, че не е чул как го нарече тя, и отговори:

— Искам да кажа, че утре сутринта няма да се събудите.

— Че защо?

— Защото ще сте мъртви.

— Мъртви ли? Хич и през ум не ми минава! Госпожа Розали Еберсбах има още дълго да живее!

— Да не си мислите, че и дванайсетте бандити, с които ще си имате работа, ще са съгласни да се съобразяват с госпожа Розали Еберсбах?

— Тия нищо не могат ни направи. Нали са вързани и пленени, както сам ни казахте.

— Но щом с двамата мои другари напуснем кръчмата, те ще се освободят и ще ви нападнат.

— Ще я напуснете? Искате да си отидете?

— Естествено!

— Накъде?

— Към Тусон.

— Амче защо? Всъщност не е ли ваш дълг да охранявате тез пленници, докато стигнем на безопасно място? Че к’во ще си помисля аз за вас, щом ни зарежете тъй и изчезнете като масло на слънце?

— Мислете каквото си щете!

— Хубави приказки, няма що, много хубави приказки! Не сте ли чували още, че мъжете трябва да са внимателни към дамите и да ги закрилят? И госпожа Розали Еберсбах е също дама, разбрахте ли?

— Съвсем правилно! Но който иска от мен да го закрилям, ще трябва и да се съобразява с мен. Разбрахте ли и вие? Вас ще ви нападнат. Ако това стане тук, след като пак сте легнали да спите, сте загубени. Но не стане ли, нищо не можем да докажем. За да получим доказателства, се налага да отидем в Тусон, където ще помоля коменданта да ни даде отряд войници, за да ни помогнат. Тогава ще превъзхождаме Търсачите и по численост толкова, че ще успеем да ги заловим, без да се стигне до стрелба и някой от нас да бъде ранен. Ето защо трябва незабавно да тръгнем и още сутринта да пристигнем в Тусон, за да сме готови с клопката, която искаме да поставим на Търсачите, преди още те да са я забелязали. Не можете ли да го проумеете, госпожо Еберсбах, по баща Лайермюлер?

— Защо не ми го казахте веднага? — попита тя със съвсем друг тон. — Впрочем не съм по баща Лайермюлер, а това ми е името като вдовица. Щом разговаряте с мен тъй разумно, тогаз и аз ще бъда разумна. Защото и аз не съм вчерашна. Запомнете го. Значи ще трябва да впрегнем воловете и да се приготвим да продължим пътя си. Но туй, дето само Шмит щял да дойде с вас, няма да го бъде! И аз искам да огледам онези типове. Почакайте малко само да взема една карабина!

Тя отиде до нейната кола, където се намираше пушката. Когато се върна с оръжието, мъжът й я помоли:

— Розали, остани тук! Тази работа не е за жени. Аз ще отида вместо теб.

— Ти ли? — отвърна му тя. — Само си за тая работа! Я не се прави на голям мъжага и герой, нали знаеш, че хич не мога да го търпя. Оставаш тук да чакаш, докато се върна!

И тя се присъедини към Сам, който, кискайки се под мустак, се отправи към селото заедно с нея и Шмит. Когато стигнаха до кръчмата и влязоха вътре, видяха, че от стягащите ги ремъци и въжета Търсачите са се събудили от пиянския си сън и тъкмо в този момент разгневеният Бътлър настойчиво говореше нещо на Стоун и Паркър.

— Какво иска тоя? — попита Сам Хокинс двамата.

— Че какво ще иска — отвърна Стоун. — Естествено е учуден, че те са наши пленници, а не е обратното. Пита дали това била благодарността ни, че ни разрешили да ядем и пием с тях.

— Да, така е — извика гневно Бътлър, като се напъваше да скъса ремъците си и се опитваше поне да седне. — Откъде ви хрумна тъй да се отнесете с нас, докато спим? Посрещнахме ви най-гостоприемно, не сме ви обиждали, не сме ви причинили и най-малкото зло, а в замяна…

— Не сте ни причинили и най-малкото зло? — прекъсна го Сам. — Вярвам ти, че това страшно ви ядосва… впрочем защо да приказваме надълго и нашироко? Известни са ни плановете ви, жертва на които щяхме да станем ние, и в знак на благодарност имаме намерение да ви предадем на съдията.

При тези думи Бътлър саркастично се изхили и попита:

— И кой ще ви повярва без доказателства?

— В пиянството си сами се издадохте.

— Дори да е било така, никой съдия няма да се вслуша в думите на един мъртво пиян човек. Краката на доказателствата ти страшно се клатят, сър. Нека съдията дойде, спокойно ще го погледнем в очите. Та какво сме ви сторили? Косъм не е паднал от главите ви!

— Защото бяхме достатъчно умни да ви изпреварим. Но и на самите нас ни е ясно, че няма смисъл да правим оплакване пред съда. Вярно, можем да се закълнем в онова, което чухме, ала толкова много време ще изгубим да се разправяме с вас и съдията, че предпочитаме да се откажем.

— Това е най-мъдрата мисъл, която може да ви хрумне за ваше добро. Но сега се надявам да ни развържете!

— По-полека, по-полека, сър! Преди това имаме още малко да си поговорим.

— Тогава побързай! Какво искате още?

— Да заплатите вола, който сте заклали.

— Какво ви засяга този вол!

— Засяга ни, и то много, защото се присъединихме към немските преселници. И те искат да отидат горе в планините, за да ловят бобри и мечки с капани също като нас. И тъй станахме техни спътници и сме задължени да се погрижим да си получат обезщетението.

— Това хич не ви засяга! — изкрещя Бътлър. — Нищо няма да дадем.!

— Няма значение, защото каквото не дадете, ще си го вземем сами.

— Значи искате да ни ограбите?

— Не, а само да се погрижим за доброто ви име на честни хора, които си плащат всичко. Мастър Бътлър, колко ли може да струва онзи вол?

— Все ни е едно. Вече нямаме никакви пари. Та нали с облозите ни обра и последния долар.

— Но не се ядосвахте кой знае колко, защото пак щяхте да си ги върнете, като ни ограбите. Да кажем сто и петдесет долара, а?

— Ако щеш и сто хиляди. Нищо не можем да платим.

— Вярно, с пари не можете, но не е и необходимо. Джобовете ви надали са съвсем празни.

— Zounds! ((англ.) — Ей богу, бога ми! Б. пр.) Да не би да се каните да ни изпразните джобовете?

— А защо не?

— Сър, това ще е грабеж!

— Няма значение. Ще се радваме веднъж и ние ей тъй любителски да опитаме занаята ви.

— Ние не сме разбойници и ако посегнете на нашите вещи, ще се оплачем пред съдията!

— Много ще ни бъде приятно! Ще ни се да чуем какво ли ще каже съдията, щом ви види. И тъй, Дик и Уил, хайде, започвайте! Я да претърсим джобовете им!

С най-голямо удоволствие двамата се заловиха на работа. Доколкото им беше възможно, Търсачите се съпротивляваха, но безуспешно. Всичките им джобове бяха изпразнени. Намериха се много предмети и особено няколко скъпоценни часовника, за които спокойно можеше да се твърди, че са откраднати или ограбени. Сам взе часовниците, показа ги на Шмит и го попита:

— Обесниците нямат никакви пари. Ще приемете ли тези часовници като обезщетение?

— Щом нямат монети, да — отговори предводителят на преселниците, — само се питам дали така няма да съм в загуба. Би трябвало да ги продам, а никой търговец няма да ми плати истинската им стойност.

— Не се тревожете. Няма да загубите и цент. Сигурно тези часовници имат четирикратната стойност на вашия вол. Можете да ми вярвате.

— Но съвестта ми, господине!

— Какво искате да кажете?

— Ще ми разреши ли тя да приема тези предмети?

— Защо не?

— Ами ако са крадени?

— Вероятно са такива.

— Тогава те са собственост на обраните хора, а не мои.

— Това е вярно, но тези хора никога няма да си получат обратно часовниците. Най-вероятно са мъртви, но и да не са, без каквито и да било скрупули можете да ги вземете. Тук властват съвсем различни порядки от онези в родината.

— Но в случай, че законните собственици не са вече живи или не е възможно да бъдат издирени, човек е длъжен да предаде подобни предмети на властите!

— Какво имате предвид тук под „власти“? Никой от местните чиновници не би си направил труда да издирва собствениците, а просто ще задържи часовниците за себе си и тайничко ще ви се изсмее. И тъй спокойно ги приберете, а ако все още мислите, че така извършвате някаква несправедливост, ще поема отговорността върху себе си.

— Щом е така, от моя страна ще е направо глупаво да се опъвам повече.

Той напъха часовниците в джоба си. Щом Бътлър видя това, извика:

— Какво значи това? Струва ми се, този човек иска да ни задигне собствеността. Това ще…

— Мълчи, подлец! — сряза го Сам. — Той ги взема като обезщетение за заклания вол и вие можете да бъдете доволни, ако това остане единственото ви наказание за всичко, което направихте и се канехте още да извършите. Този път си намерихте майстора в лицето на трима шивачи, които знаят как се шият дрехи по мярка за негодници като вас. И ако някой път отново срещнете подобни търговци на дрехи, добре премислете, преди да се решите да се обзаложите с тях! Впрочем, що се отнася до тези часовници, ние съвсем не мислим да се измъкваме от отговорност. Оттук тръгваме за Тусон и утре вечер ще се разположим на лагер при кръстопътя отвъд града. Можете да ни последвате и да ни посетите с полиция, на която с удоволствие ще дадем обяснения.

— Да, да, ще го направим, съвсем сигурно ще го направим! Ще посетим бивака ви и ще си вземем всичко, каквото ни откраднахте. А сега ни свалете ремъците! Можем да поискаме това, след като най-сетне навярно няма какво повече да си кажем.

— Да не сме луди! Освободим ли ви, още тази нощ ще ни дойдете на гости в лагера вместо утре. Ще останете да лежите тъй, както сте. Щом се съмне, сигурно ще мине някой, който ще ви развърже.

— Дано си получите по-късно наградата в ада!

— Благодаря, сър! А сега ще ви вземем мунициите, за да нямате възможност най-неочаквано да причините някому от нас пакост. Утре можете да дойдете да си ги получите обратно заедно с часовниците. Дотогава всичко ще ви бъде запазено най-честно и почтено.

Хокинс, Стоун и Паркър изпразниха пушките им и взеха всички налични куршуми или патрони, както и барута, което страшно вбеси Търсачите.

През цялото време на тази сцена госпожа Еберсбах стоеше като няма зрителка. Тя не разбираше какво се говори, но въпреки това всичко й стана напълно ясно. И още един безмълвен зрител присъстваше на сцената — Мери, мулето на Сам, което и този път беше последвало господаря си, надничаше през вратата и много внимателно следеше всичките му движения.

След като нямаха повече вземане-даване с Търсачите, петимата излязоха от кръчмата, заключиха отвън вратата и я затиснаха с голям тежък камък. После закрачиха в посока на лагера. Мери тръгна подир тях в бавен тръс. Тя бе свикнала да следва господаря си на всяка крачка като вярно куче, освен ако той с някой определен знак не й дадеше да разбере, че трябва да го чака на дадено място.