Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Ölprinz, 1894 (Обществено достояние)
- Превод отнемски
- Веселин Радков, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
За коригирането на текста много помогна Мария Попова
Издание:
Карл Май. Краля на петрола
Роман
Издателство „Отечество“, София, 1991
Преведе от немски: Веселин Радков
Художествено оформление: Васил Инджев
Редактор: Калина Захариева
Художествен редактор: Васил Миовски
Технически редактор: Методи Андреев
Коректор: Мая Халачева
Немска. Първо издание. Издателски №1779.
Дадена за набор м. декември 1990 г. Подписана за печат м. юли 1991 г.
Излязла от печат м. август 1991 г. Формат 16/60х90.
Печатни коли 28. Издателски коли 28.
Държавна фирма „Отечество“, пл. „Славейков“ №11, — София
Държавна фирма. „Георги Димитров’90“ — София
Избрани произведения в десет тома, том 7
Съставител и преводач, © Веселин Радков, 1991
с/о Jusautor, Sofia, ДЧ-3
ISBN 954–419–002–3
Karl May. Der Ölprinz
Manfred Pawlak Verlagsgesellschaft mbH, Herrsching, 1983
1893–1894
Originaltitel der Gesammelten Werke:
Der Oilprinz (Bd. 37)
История
- —Корекция
Единадесета глава
Край Зимната вода
Теренът бил равен. Отляво се ширела гладката гола степ, а отдясно — реката, чиито брегове били най-напред обточени от горски пояс, а после и от тревна ивица, защото там имало достатъчно влага. Понеже въздухът винаги бил извънредно чист, виждало се много надалеч, освен ако реката не правела завой наляво. Следователно нямало защо да се опасяват че е възможно изневиделица да се натъкнат на нихорасите.
Продължили да яздят тъй до късно следобед, като от време на време спирали, за да разгледат внимателно дирята. Станало ясно, че все повече се приближават до индианците. Те нямали вече дори и един час преднина.
И тогава отляво, тоест от юг, се появила тъмна черта, която била съвършено права и се спускала перпендикулярно към реката. В далечината съвсем на юг тя се състояла от единични сухи мескитови растения. После тези храсти постепенно се сгъстявали, ставали все по-сочни и по-зелени, докато онези на юг били сиви и безжизнени. Колкото повече тримата се приближавали към реката, толкова по-нагъсто и по-буйно растели храсталаците, сред които накрая се издигали дори отделни дървета.
Този растителен пояс обозначавал къде е течението на Зимната вода, ако изобщо в случая можело да става дума за течение в смисъл на течаща вода.
През по-влажното годишно време, тоест по време на малкото дъждовни дни, водата се събирала в падина, наподобяваща речно корито, и за няколко седмици придавала свеж вид на растителността, която иначе била суха и бедна и представлявала печална гледка. Колкото по-близо се намирала до реката, толкова по-дълго можела да просъществува, а до самия бряг малкото дървета успявали дори целогодишно да останат живи. Несъмнено в главата, измъдрила името Зимна вода, разсъдъкът е бил още по-малко, отколкото водата в рекичката.
След като тримата ездачи се приближили до Зимната вода дотолкова, че вече, кажи-речи, съществувала опасност да ги забележат оттам, били принудени да продължат пътя си под прикритието на пояса от храсти и дървета. После слезли от седлата и потърсили подходящо скривалище за конете си, при които останал Ши Со. Другите двама му дали и пушките си да ги пази, защото те само пречат на съгледвача, когато започне да се провира между храстите, а да не говорим, ако запълзи по земята. После Винету и Олд Шетърхенд бавно продължили под короните на дърветата по брега на реката, вперили зорките си погледи напред, за да открият своевременно всеки нихорас, който евентуално, можел да се намира на това място.
Когато изминали половината от пътя, те се спрели и Oлд Шетърхенд казал:
— Няма ли най-напред да се убедим дали нихорасите са останали край Зимната вода, или са продължили пътя си?
— Добре. Тези дървета са достатъчно високи.
— А и шумата им е достатъчно гъста, за да не ни забележат отдалече, когато се изкатерим на тях.
Те избрали две достатъчно високи дървета, които се издигали толкова близо едно до друго, че намиращите се в короните им хора да могат да се разбират, без да се налага да си подвикват по-силно. Като отлични катерачи, с бързината на невестулка двамата за миг се озовали горе. Забелязали, че са направили добър избор, защото изгледът, открил се пред очите им, бил повече от достатъчен за тяхната цел. Над върхарите на дърветата, опасали Зимната вода, те можели да виждат надалеч из равнината, ширнала се на отвъдната страна. Тя била съвършено пуста.
— Все още са при Зимната вода — подхвърлил Олд Шетърхенд към близкото дърво на Винету.
— Да, не са продължили по-нататък, защото иначе трябваше да ги видим някъде в степта — отговорил апачът. — Нека моят брат извади далекогледа си.
По време на всичките си скитания Олд Шетърхенд носеше със себе си силен далекоглед. Обикновено той се намираше в кобура на седлото му, но малко преди да остави коня си на Ши Со, той го взел със себе си. Насочил го към храсталаците край Зимната вода и няколко минути останал неподвижно, седнал на клона. После свалил бинокъла от очите си и уведомил апача:
— Там са. Далекогледът приближава храстите почти пред самия теб. Нихорасите са се разположили на лагер откъм другата страна на гъсталака в непосредствена близост до Зимната вода. Току-що връщат конете си от водопой откъм реката Чели.
— Ще можем ли да ги подслушаме?
— Сега не, сигурно по-късно, след като се стъмни.
— Моят бял брат има ли желание да го направим?
— Естествено! Ако можеш да чуеш за какво разговарят враговете ти, това винаги е от полза.
— Тогава да изчакаме, докато се стъмни, и да се промъкнем до лагера им.
— Добре, но няма да чакаме на дърветата, а ще слезем долу. На земята е по-удобно.
Той се наканил вече да се спусне от дървото, когато дочул учуденото „уф!“ на апача.
— Видя ли нещо моят брат Винету? — попитал го той.
— Да.
— Какво?
— Конници.
— Къде?
— Отсреща на другия бряг. Една дълга верига от ездачи, проточила се покрай дърветата. Нека моят брат почака, докато отново се покажат. Скоро ще излязат на онази тясна поляна, която се намира точно срещу нас.
Двамата съгледвачи зачакали със затаен дъх. Най-напред се появили двама самотни конници. Били индианци. Прекосили поляната в галоп и започнали да претърсват храсталаците. После единият се върнал малко назад и махнал с ръка. Не били открили нищо подозрително.
— Нека моят брат вземе далекогледа си. Може би ще успее да различи лицата им — казал Винету.
Олд Шетърхенд послушал съвета му и насочил бинокъла към откритото място. След знака на съгледвача останалите индианци излезли от гъсталака и се проточила дълга върволица от ездачи, чиито лица били покрити с цветовете на войната. Затова ловецът не можел да ги разпознае, но въпреки това много от фигурите му се сторили познати. В края на колоната имало двама конници и той веднага разбрал кои са те — Нитзас-ини и неговата бяла скуоу, чието лице естествено не било покрито с бои. След като изчезнали сред храстите от другата страна на поляната, апачът се обадил:
— Това са воините на навахите, едва ли съществува друга възможност. Тъй като разстоянието е доста голямо, не успях да ги различа, но ми се стори, че в края на колоната яздеше жена. Моят брат можа да види с далекогледа си всичко по-добре. Позна ли някого?
— Да. Най-отзад яздеха Нитзас-ини и жена му.
— Значи, както и предполагах, са навахите. Сигурно са лагерували долу при устието на реката. Защо ли са напуснали бивака си?
— И защо яздят отсреща по десния бряг?
— Да, това е странно. Та нали знаят, че нихорасите трябва да се търсят откъм тази страна на реката, където се намира и тяхната територия.
— Да не би да са били подведени от някоя лъжлива вест?
— Това е не само възможно, но и доста вероятно.
— Тогава се налага да си зададем въпроса, кой ли им е донесъл тази вест.
— Не е някой разузнавач, защото всичките им съгледвачи са пленени и няма как да отидат до тях.
— Съществува само една възможност.
— Коя?
— Да са били заблудени от Краля на петрола.
— Вярно! Той сигурно ги е посетил, за да получи от тях оръжия за себе си и за своите придружители. Нали и тримата останаха с голи ръце.
— Каква ли причина са имали да изпратят навахите нагоре по отсрещния бряг?
— Нека не си блъскаме сега главите по този въпрос. Непременно ще узнаем причината. Да слизаме надолу! Започва да се смрачава, а скоро можем да се натъкнем на нихорасите.
Те слезли от дърветата, защото долу се чувствали в по-голяма безопасност. Не било изключено поради някаква причина оттам да мине някой нихорас и тогава той щял да ги забележи много по-лесно на дърветата, отколкото на земята, където имали възможност да се скрият. След като пак се озовали долу, Олд Шетърхенд казал:
— По каквито и причини нашите приятели да са поели по отсрещния бряг, те много лесно могат да се разминат с преследваната от тях цел.
— Защо? — попитал апачът.
— Защото не е изключено нихорасите да са ги забелязали.
— Уф! Наистина. Те се намират на отсамния бряг, а навахите преминаха на конете си недалеч по отсрещния бряг!
— Вярно, че бреговете са обрасли с храсталаци и дървета, но нашите приятели няма как да са избегнали преминаването през поляната и там е могъл да ги забележи всеки човек, застанал близо до водата на отсамния бряг.
— Преди малко нихорасите водиха конете си на водопой. Дано да са свършили вече с тази работа и никой от тях да не се е намирал тъй близо до реката. Отново ще се изкатеря на дървото, за да огледам онова място.
Винету пак се покачил горе, внимателно се взирал минута-две, после слязъл от дървото и казал:
— Край водата не се вижда жива душа и предполагам, че навахите са останали незабелязани.
— Това ме успокоява. Впрочем, след като подслушаме нихорасите, сигурно ще го узнаем. Ако са видели приятелите ни, няма как да не го споменат.
Здрачило се и двамата мъже тръгнали на път, който съвсем не бил безопасен. Отначало виждали на пет-шест крачки пред себе си, но после се стъмнило толкова бързо, че когато наближили Зимната вода, се възцарил мрак, който вече не им позволявал да се осланят само на зрението си, а трябвало да се придвижват и пипнешком, Но тогава им помогнало обстоятелството, че често били посещавали тази местност и я познавали много добре.
Реката Чели течала почти по права линия от изток на запад, а Зимната вода, както вече бе споменато, от юг на север, тоест тя се вливала в Чели под прав ъгъл. Бреговете и на двете реки били доста високи и покрити с гора и храсталаци. От високия бряг до водите на Чели имало около шейсет стъпки. По това годишно време в коритото на Зимната вода само тук-там били останали отделни локви, които ни най-малко не пречели на преминаването й. Близо до устието на Зимната вода теренът бил много каменист, а бреговете толкова стръмни, че не било възможно да се спуснат по тях на кон. Който искал да премине на отсрещната страна, трябвало първо да се изкачи на известно разстояние нагоре по брега срещу течението на Зимната вода до едно място, където двата бряга ставали по-полегати. Там бил единственият удобен брод за прекосяване на реката. Естествено там било удобно и за нападение. Тъй като навсякъде другаде преминаването на отсрещния бряг било невъзможно и човек волю-неволю щял да се види принуден да дойде до това място, било необходимо неприятелят му само да го изчака. Ако засадата не била поставена извънредно несръчно, жертвата неминуемо щяла да падне в ръцете на враговете си, стига само те да имали нужната численост.
Лагерът на нихорасите не бил при този брод. Те продължили да яздят надолу от отсамната страна на реката чак до устието й, където се установили на бивак горе на високия бряг. Но там нямало вода. Онзи, който искал да напои коня си или да си донесе вода, трябвало да се върне към току-що описания брод и да се спусне до дъното на пресъхналото в момента корито на Зимната вода, а после да слезе до устието й, където протича Чели.
Подобно обстоятелство създавало немалко затруднения. Нихорасите щели да имат много по-големи удобства, ако се били установили на лагер долу при самото устие, обаче това не било възможно да стане, без да оставят следи, които нямало да могат напълно да заличат, а тъкмо това трябвало да се избегне.
Толкова за характера на терена, който бил толкова важен и за двете страни.
Тъй като нихорасите лагерували на отсрещния бряг, естествено Винету и Олд Шетърхенд били принудени също да се прехвърлят отвъд пресъхналата река. Когато достигнали високия бряг на Зимната вода, между големите скални късове на срещуположната страна те видели светлината от лагерните огньове, които били запалени там.
— Каква непредпазливост! — обадил се Винету.
— Да — съгласил се Олд Шетърхенд. — Сигурно тези типове са убедени, че сме твърде далеч назад, за да успеем още днес да стигнем до тук.
— А колко лесно навахите могат да забележат огньовете им.
— Тъкмо това ме кара да предположа, че нихорасите са видели навахите, когато прекосяваха поляната. Вече знаят, че враговете им се намират отвъд реката и не могат лесно да се прехвърлят на другата страна.
— Скоро със сигурност ще разберем как стоят нещата, а сега да продължим.
Те се изкачили срещу течението на Зимната вода до брода и там се прехвърлили през реката. После по левия бряг на Зимната вода отново се запромъквали надолу. Колкото повече се приближавали до лагера, толкова по-предпазливи ставали. Прокрадвали се от дърво на дърво, от храст на храст, като избягвали всяко място, което било макар и слабо осветено от лагерните огньове.
След като се приближили толкова, че вече можели да различават отделните човешки фигури, разбира се, съвсем тихо Винету казал:
— Нека моят брат остане тук. Ще изляза от гората и ще се промъкна край лагера откъм откритата му страна, за да видя къде са конете и дали са поставени стражи.
Той изчезнал бързо и безшумно. Изминал около половин час, преди да се върне. Съобщил следното:
— Конете са откъм срещуположния край на лагера и няма да могат да ни издадат с пръхтенето си. От страната на откритата равнина има поставени стражи. Тази мярка може да е взета единствено заради навахите и ето защо е сигурно че нихорасите не знаят къде се намират враговете им.
— Моят червенокож брат е имал възможност да огледа целия лагер. Дали е успял да види къде седи вождът Мокада?
— Да. Седнал е заедно с трима възрастни воини до широк каменен блок.
— Дали ще съумеем да се доберем до този къс скала?
— Възможно е само ако сме безкрайно предпазливи. Скалата е до самия край на брега, тъй че зад нея не може да има никакви нихораси. Ще тръгна пръв, нека моят брат ме следва!
Двамата легнали по корем и запълзели напред, използвайки находчиво и умело всяко дърво, всеки храст и всяко друго растение, което им предлагало някакво прикритие.
Крайната им цел бил големият скален отломък, споменат от Винету. Той бил дълъг и не особено широк, а на височина достигал почти два човешки боя. Тъй като отгоре растял мъх, с течение на времето падащата шума се задържала, вятърът не успявал да я отвее и лека-полека се образувала хумусна почва. Тя се натрупвала върху камъка в доста плътен слой, който на местата, където имало пукнатини и процепи, станал още по-дебел. Ето защо върху този къс скала били пуснали корени няколко храста, чиито клони се надвесвали над ръба на камъка.
Между скалата и стръмно спускащия се речен бряг оставало съвсем тясно място, но то било напълно достатъчно за целите на двамата съгледвачи. Те успели незабелязано да се озоват зад големия отломък. Мястото, където лежали, било широко не повече от плещите на мъж, тъй че те се намирали до самия ръб на стръмния склон. Ако там брегът бил ронлив, щял да се срути под тежестта на двамата мъже и те неизбежно щели да паднат от доста голяма височина в коритото на реката. Затова преди всичко внимателно опипали земята под себе си и за свое успокоение разбрали, че тя представлява здрава, твърда скала. Тогава се изправили, за да се изкатерят върху големия каменен блок. Щом веднъж се озовали горе, от другата страна точно под тях щял да се намира седналият вожд.
Имало едно място, където можело да намерят опора за ръцете си. Олд Шетърхенд се вкопчил здраво в камъка, стъпил на гърба на апача и оттам се метнал горе. Това бил изключително опасен номер, защото при най-малкото погрешно движение или погрешна стъпка ловецът щял да падне чак долу в пресъхналата река. При скока си върху камъка трябвало да бъде много предпазлив и да остане ниско приведен, защото в противен случай седящите откъм другата страна на скалата нихораси щели да го забележат. След като се озовал горе, той се притиснал плътно към камъка и спуснал на апача навитото си на руло ласо, за да може с негова помощ да го изтегли при себе си. И това напълно им се удало.
И двамата се намерили върху скалата. Но тежко им, ако нихорасите ги видели! В такъв случай въпреки цялата си сила, хитрост и ловкост щели да бъдат загубени. С тази пропаст зад себе си и изправени пред лагер с триста воини, нямало да им остане нищо друго, освен да се простят с пушките си и да се предадат.
Легнали върху каменния блок, двамата започнали предпазливо да пълзят към споменатите вече храсти, откъдето могли добре да огледат целия лагер.
Там горели не по-малко от осем огъня, на които тъкмо в този момент нихорасите приготвяли вечерята си. Точно под двамата, облегнат на скалата по-встрани от обикновените воини, седял Мокаши заедно с трима от по-възрастните индианци. Те разговаряли, но не оживено, а с откъслечни изречения, между които настъпвало по-продължително или по-кратко мълчание. Както скоро притаилите се двама приятели разбрали, четиримата нихораси не били съвсем единодушни в становището си. Единият от тях, вече възрастен, но въпреки това все още доста як и държелив мъж с посивели коси, казал:
— Мокаши ще съжалява, че постъпи тъй, както днес си беше наумил. Трябваше да побързаме и незабавно да нападнем онези песове навахите и да ги избием.
— Нали така и ще направим — отвърнал вождът.
— Но ще се забавим и ще закъснеем! Навахите няма да ни чакат толкова дълго.
— Нека моят по-голям брат не забравя, че те имат само един ден преднина. След като утре заловим бледоликите, веднага тръгваме срещу навахите!
— Преднината им е по-голяма от един ден, защото яздехме по-бавно, за да позволим на бледоликите да се приближат още повече до нас.
— Няма значение. Онези чакали навахите няма да изоставят бърлогата си, преди да сме пристигнали. Няма да тръгнат от лагера си, докато не се завърнат изпратените от тях разузнавачи, иначе после те няма да ги намерят. Нека моят по-голям брат не забравя това!
— Не го забравям, обаче всяка година се състои от едно лято и една зима и всички неща на земята имат две страни. Тъй е и в този случай. Мокаши мисли, че навахите ще чакат, защото са изпратили съгледвачи, а аз съм на мнение че няма да чакат.
— Защо?
— Именно заради съгледвачите. Тъй като те се бавят вече толкова дълго и все не се връщат, сигурно им се е случило някое нещастие. Така ще си помислят навахите и няма да чакат повече.
— Мисълта на моя брат е вярна само наполовина. Ако враговете ни наистина заподозрат нещо, в никой случай няма да тръгнат от лагера си с всичките свои воини, преди да разберат къде се намираме. По-скоро ще изпратят нови съгледвачи.
— С това положението няма да се промени, защото новите съгледвачи ще ни открият и ще известят вожда си. После ще ни нападнат и ще ни заварят неподготвени.
— Ще бъдем подготвени, тъй като винаги поставяме стражи.
— По-добре ще е, ако Мокаши се беше отказал от новия си план. Вместо ние да изненадаме навахите, те ще ни нападнат!
Тонът на стария бил малко по-остър, отколкото обикновено е прието да се разговаря с един вожд. Ето защо Мокаши отвърнал следното:
— Моят брат носи на главата си снега на старостта. Видял е повече зими от мен и е преживял немалко неща. Затова може без страх да каже мнението си, когато то се различава от моето. Но предводителят съм аз, а не той. Макар да изслушвам какво мислят и другите опитни мъже, все пак аз решавам какво ще правим и всички трябва да ми се подчиняват.
Старият свел глава и продумал:
— Прав си. Нека бъде както ти искаш!
— Да, така Ще бъде и ти ще разбереш, че моят план е най-добрият. Или може би вярваш, че ще успеем да изненадаме навахите?
— Да, тъй мисля.
— Не, невъзможно е. Те сигурно също ще поставят постове като нас. С помощта на нашите съгледвачи ще трябва първо да открием мястото, където се намират враговете ни. А колко лесно могат да ги забележат, заловят или дори убият, също както и ние пленихме разузнавачите на навахите. И това все още не е най-същественото. Има и нещо друго, за което моят по-голям брат, изглежда, не е помислил — навахите вече знаят, че сме тръгнали срещу тях.
— Уф! — възкликнал старият. — Че кой ли им го е казал?
— Тримата бледолики, които ни избягаха.
— Уф, уф! Наистина! Но ако действително са отишли при навахите.
— Съвсем сигурно са отишли при тях. Може би още днес са ги намерили и предупредили. В такъв случай навахите незабавно ще тръгнат в поход срещу нас и изненадващо ще ни нападнат. А аз чакам тъкмо това.
— Какво? Мокаши чака да бъде нападнат от враговете ни?
— Да.
— Нали моят брат Мокаши знае старото военно правило, че по-лесно побеждава онзи, който изпревари другия!
— Знам го. То е много мъдро, но не важи за всички случаи.
— И за нашия ли не важи?
— Не. Съвсем сигурно навахите са избрали за бивак някое място, което лесно може да бъде защитавано. Следователно победата ни ще е трудна и ще ни струва много кръв. Защо не постъпим като тях? Нека те дойдат и ни нападнат, но на такова място, където ще намерят гибелта си.
— И къде е това място?
— Тук.
— Край Зимната вода?
— Да.
— Значи Мокаши ще чака врага тук!
— Да.
— Но първоначалният план не предвиждаше подобно нещо.
— Така е. Аз исках да изненадам навахите, но това е вече невъзможно, защото са предупредени от тримата бледолики. Следователно беше необходимо да променя плана си. Ще се скрием тук край Зимната вода. Когато дойдат навахите, ще ги оставим да се спуснат от високия бряг долу в дълбокото речно корито и там ще ги връхлетим. Тогава те ще бъдат като в клопка и няма да могат да се отбраняват, защото, притиснати от двете страни от скалите, няма да имат нужното пространство.
— Уф, уф! — възкликнал старият и лицето му се разведрило.
— Сега съгласен ли е с мен моят по-голям брат? — попитал вождът.
— Да. Новият план на Мокаши е хубав и ми се струва, че ако не се появи някаква пречка, ще успее.
— Има само една-единствена пречка и утре ние ще я отстраним.
— Сега разбирам. Става дума за бледоликите зад нас, нали?
— Да. Те ни следват. Искат да посетят навахите. Пропуснем ли ги да минат, ще издадат на враговете ни, че сме тук и ги очакваме. Това не бива да стане. Затова ще пленим Винету и Поразяващата ръка заедно с всичките им спътници.
— Ще ги убием ли?
— Ако се съпротивляват — да.
— Ами ако не окажат съпротива?
— Само ще ги пленим и когато се завърнем победоносно у дома, ще ги отведем при нашите жени, старци и деца и те неудържимо ще заликуват, щом видят такива пленници. Край всички лагерни огньове ще се разнесе славата на онзи, който победи и залови Поразяващата ръка, Винету, както и другите придружаващи ги прочути воини.
— И каква участ очаква после тези знатни пленници?
— Не мога да ти кажа отсега. Съветът на старейшините ще реши. Ако не ги умъртвим на кола на мъченията, сигурно няма току-така да им подарим живота, а ще трябва да се бият за него.
— Уф, уф! Винету и Поразяващата ръка в борба на живот и смърт с нашите воини! Това ще бъде такова зрелище, каквото воините на нихорасите никога не са преживявали.
Очите на стария буквално заблестели от възторг и удоволствие, другите двама индианци дали израз на въодушевлението си с безспирни възклицания "уф, уф, уф!, а Мокаши, зарадван от подобно одобрение, продължил да им обяснява:
— Няма друго по-подходящо място от Зимната вода, за да издебнеш неприятеля и без особено големи усилия и опасности да го плениш или унищожиш. Утре моите братя ще видят колко лесно бледоликите ще ни паднат в ръцете, макар че са предвождани от най-прочутите мъже на Запада.
При тези думи старият отново направил замислена физиономия и казал:
— Нима Мокаши наистина е толкова уверен в успеха?
— Да.
— Планът ти лесно може да се провали тъкмо защото сред враговете ни са и тези прочути мъже.
— Невъзможно.
— Обикновено на Поразяващата ръка и Винету хрумват мисли, които предвиждат хода на нещата. Мокаши сигурно знае, че те отгатват всичко.
— Знам, че са много умни хора и умеят да прозрат мислите на другите. Но няма да се досетят за нашия план. Ще си мислят, че сме потеглили срещу навахите и че изобщо не ни е грижа за белите. Няма и да подозират, че ги очакваме тук, а ще са убедени, че сме вече нейде надалеч.
— Много ми се иска да си прав, но си мисля за онова, което сами видяхме и разбрахме в последно време. Никой орел няма толкова остро зрение, никой мустанг няма толкова тънък слух и никоя лисица не е толкова хитра като Винету и Поразяващата ръка. Нима не бяха вече в ръцете ни? Нима не бяха дори вързани? И въпреки това се видяхме принудени да пуснем всички на свобода! И кой ни принуди? Само тези двама мъже, а те бяха обезоръжени и вързани с ремъци, докато нашите ръце бяха свободни, ние имахме оръжия и наброявахме три пъти десет по десет воини. Ако утре действително ги заловим и после искаме да ги задържим в плен, не бива да постъпваме както последния път. Ще бъдем по-умни. Още днес направихме всичко, каквото ни повеляваха разумът и предпазливостта. Дори се установихме на лагер тук горе вместо долу при водата, където щяхме да оставим следи. Когато утре бледоликите пристигнат, няма да намерят долу никаква следа и нищо неподозиращи, от мястото на брода ще се спуснат в дълбокото корито, докато ние ще останем тук, скрити и ще ги изчакаме. После те ще се отправят към водите на Чели, за да отведат конете си на водопой, и тогава ще ги връхлетим.
— Значи ти смяташ, че няма направо да прекосят брода, а известно време ще останат долу?
— Да. Никъде наблизо няма друго място, където да можеш да се спуснеш от високия бряг до водата тъй лесно, както от този брод. Това го знаят и те и ето защо няма да пропуснат такъв удобен случай.
— Моят брат сигурно има право, защото заедно с тях има жени и деца, с които са длъжни да се съобразяват. Мокаши наистина ли мисли, че ще ни паднат в ръцете без бой?
— Да.
— Ами ако се защитават?
— Тогава ще ги застреляме като кучета. Но и през ум няма да им мине да използват оръжията си, стига само ние да не направим някаква грешка. Щом стигнат долу при водата, ние бързо ще се спуснем и…
— Пеша ли?
— Да. Най-голямата глупост ще е да се втурнем надолу на конете.
— Тогава ще трябва да оставим няколко воини при животните.
— Не. Достатъчно е да ги вържем. Тук не бива да остава нито един човек. На това се основава планът ми. Щом белите видят колко сме многочислени, ще се откажат от всяка съпротива. Затова трябва да сме всички заедно, не бива да липсва никой от нас. Нека моят по-голям брат размисли в какво положение ще се озоват бледоликите. Отляво и отдясно ще бъдат обградени от отвесните скали на речното корито, по които не могат да се изкатерят, пред тях ще са водите на Чели, а зад гърба им внезапно ще изникнат триста неприятелски воини. Ще трябва да са безумци, ако им хрумне мисълта да се отбраняват.
— И все пак от тях може да се очаква подобно решение.
— Не е изключено, защото те са не само хитри, но и храбри, та дори и безумно дръзки, но ще са принудени да се съобразяват с жените и децата, чийто живот на всяка цена ще се стремят да запазят. В това отношение моят по-голям брат сигурно ще се съгласи с мен.
— Така е. Ами ако се опитат да избягат?
— Невъзможно е!
— О, напротив!
— Не! Та накъде ли ще избягат?
— Към Чели.
— Във водата? Изобщо няма да им мине подобна мисъл. Те знаят не по-зле от нас колко е лесно да застреляш плувец във водата. Но дори и да не е така, пак именно заради жените и децата няма и да помислят за бягство. Такива мъже като Винету и Поразяващата ръка и в най-голямата опасност няма да изоставят човека, потърсил тяхната закрила. А какъв позор ще е за тях, ако по-късно хората имат повод да разказват, че двамата са изоставили жените и децата, чиято безопасност им е била поверена!
— Мокаши е прав. Неговите думи разсеяха всичките ми съмнения. С пълна увереност в нашия успех можем да очакваме пристигането на бледоликите, защото те ще се видят принудени да се предадат без съпротива. А после и с онези кучета навахите ще постъпим по същия начин.
— Да, ще ги подмамим да слязат долу в дълбокото скалисто корито на Зимната вода и няма да им позволим да се изкачат обратно.
— Уф! Това ще бъде едно голямо удоволствие, защото ние ще се прикрием зад скалите, дърветата и храстите и отгоре ще избием навахите един по един, без някой от куршумите им да ни улучи.
— Да, всичките ще ги застреляме, защото ще имаме оръжия, с които ще можем да победим дори и най-силния неприятел.
— Какви оръжия? — попитал старият, защото не се досетил какво имал предвид Мокаши.
— Нима моят брат забрави Сребърната карабина на апача?
— Уф! И омагьосаната пушка на Поразяващата ръка! Прав си. Ще принудим бледоликите да ни дадат оръжията си.
— А после с омагьосаната пушка ще застреляме всички навахи. Изобщо няма да ни е необходима друга карабина.
Уф, уф, уф!
Тези думи възхитили четиримата индианци. Да можели само отнейде да разберат кой подслушва всичките им думи, кажи-речи, над самите им глави! Винету се оттеглил малко назад и подръпнал Олд Шетърхенд за ръката.
— Ще се връщаме ли? — тихо го попитал ловецът.
— Да. Чухме достатъчно, повече не ни е необходимо да знаем. Нека моят брат ме последва!
Те запълзели към задната страна на скалата, откъдето с ласото Олд Шетърхенд спуснал апача на земята. Слизането на белия ловец от каменния блок пак било опасно за живота му, но с помощта на Винету всичко преминало успешно.
Много важно било да напуснат мястото пак тъй незабелязано, както се и добрали до него. Пълзейки плътно притиснати до земята, двамата използвали същия път, по който дошли. След като нямало повече нужда да пълзят, те се изправили и оттеглянето им станало далеч по-лесно и по-удобно. Отправили се към брода и когато го прекосили и се озовали на другия бряг, били вече в безопасност. Там се спрели и Винету се обадил:
— Имат намерение да ни поставят клопка и наистина вярват, че ще ни заловят.
— Да, клопката е замислена добре, толкова добре, че ние ще влезем в нея.
— Моят брат мисли също като мен. Ние ще влезем в клопката.
— А после нека видят дали ще ни заловят! Естествено ще извикаме навахите, които забелязахме днес. Те ще затворят клопката зад гърба ни така, че нихорасите сами ще се озоват в нея. Но хайде да се връщаме при Ши Со! Не е необходимо да изпращаме при неговите навахи този млад храбър воин, защото самите ние ще ги посетим.
Той се наканил да се отдалечи, но Олд Шетърхенд го хванал за ръката и казал:
— Нека моят брат почака още малко! Ако искаме утре да влезем в поставената ни клопка без да си изпатим, ще трябва преди това да знаем със сигурност, че тя действително ще остане същата, каквато току-що чухме да я описват.
— Моят брат иска да каже, че е възможно нихорасите да променят плановете си?
— Да. Тогава ще влезем в примката, без после да можем да я развържем.
— Значи един от нас двамата трябва да остане тук.
— Разбира се. Единият ще остане тук да наблюдава нихорасите. Аз ли ще съм?
— Не, аз ще остана. Моят брат Шетърхенд умее по-добре от мен да се разбира със своите бели мъже и жени. Затова нека той отиде да ги уведоми.
— Добре! Но не е необходимо през цялата нощ да стоиш тук при Зимната вода. Достатъчно е, ако утре в ранни зори отново дойдеш насам.
— Да, и аз трябва да отида при моя жребец, където ще пренощувам.
— Тогава да вървим!
Двамата се отправили в посоката, откъдето били дошли. Вече нямало нужда да се крият, защото станало тъмно и никой не можел да ги види. Дори вървели през откритата степ и затова бързо напредвали. Същевременно се съвещавали за начина, по който на следващия ден щели да проведат своя план.
— Естествено предполагам, че още през нощта ще открия навахите — казал Олд Шетърхенд. — Те незабавно ще се съгласят с предложенията ми.
— Не само ще се съгласят, ами и страшно много ще се зарадват. Кога моят брат Олд Шетърхенд ще се върне тук?
— Не мога да ти кажа съвсем точно, защото не знам кога ще се срещна с навахите. Ако успея да се справя, още на зазоряване ще тръгна на път от мястото, където лагеруват в момента моите бели спътници.
Вече споменахме, че още докато яздеше към Зимната вода, Олд Шетърхенд бе намерил подходящо за бивакуване място и ясно го беше белязал за следващите го по петите другари.
— Тогава — обадил се апачът — нека, когато моят брат дойде, да ме почака на мястото, където преди оставихме Ши Со. Аз ще бъда наблизо и после ще ти кажа какво са правили нихорасите.
— Добре. И тогава ще знаем дали ще можем да приведем в изпълнение сегашния си план. Много ми се иска да успеем, защото само в такъв случай ще ни е възможно без кръвопролитие да уредим конфликта, възникнал между двете племена.
— Как си представя Олд Шетърхенд провеждането на нашия план. Значи заедно с белите хора ще яздим към Зимната вода, така ли?
— Да.
— И ще се спуснем към брода, сякаш нищо не подозираме?
— Да.
— Заедно с жените и децата?
— Естествено!
— Но те ще се страхуват и ще ни пречат.
— Въпреки всичко няма да ги оставим назад, защото отсъствието им сигурно ще направи впечатление на нихорасите и може би ще заподозрат нещо нередно.
— Така е. Значи трябва да ги вземем с нас, но нека моят брат строго ги предупреди да не правят нищо, което може да ни навреди. След като се озовем долу между водите на Чели и отвесните скали и нихорасите се зададат, навахите не бива да се бавят нито миг повече!
— Нито секунда! Ще бъдат по местата си.
— Без нихорасите да ги забележат?
— Да.
— Тези индианци ще наблюдават пристигането ни. Какво ще предприеме Олд Шетърхенд, за да не видят те навахите?
— Много просто. Естествено навахите няма да пристигнат тук, следвайки ни по петите, защото така ще бъдат забелязани. Напротив, когато ние достигнем Зимната вода, те ще трябва да са вече на определеното за тях място, тоест близо до брода. Отначало бели и навахи ще яздим заедно, но после, малко преди да е възможно нихорасите да ни видят, ще спрем. Това ще стане там, където ще се срещнем ние двамата. Там ще науча от теб как стоят нещата. Ако положението е благоприятно, белите ще останат да ме чакат, а аз, описвайки широка дъга, ще поведа навахите на юг, към мястото, откъдето започват храсталаците край Зимната вода. Докато яздим по споменатия заобиколен път, ще се държим винаги на достатъчно голямо разстояние от нихорасите, за да не могат да ни забележат. А щом стигнем на юг до Зимната вода, по пресъхналото дъно ще заведа индианците надолу в непосредствена близост до брода, където ще ни чакат. После ще се върна при вас и ще тръгнем заедно с белите ловци и преселници.
— Добре замислено. Така си го представях и аз. Ще отведем белите до брода, ще се спуснем надолу, но няма да се изкачим по отсрещния бряг, а ще свърнем надясно към водите на Чели.
— Точно така! Там ще слезем от конете и ще се престорим, сякаш се каним да лагеруваме на онова място. Но същевременно трябва да вземем мерки да не попаднем в ръцете на нихорасите още при първата им атака. Наоколо има достатъчно много скали и камъни, зад които можем незабавно да се прикрием, щом забележим появяването на неприятеля. Твоята Сребърна карабина и моята „Хенри“ първи ще поздравят нихорасите, а после навахите ще се покажат в тила им.
— Ще стреляме ли?
— Само ако нямаме друг избор. Но ще гледаме по възможност да щадим живота им. Струва ми се, че кажи-речи, вече пристигнахме.
Въпреки тъмнината с острото си зрение той се ориентирал правилно. Двамата се приближили до гористия пояс, обрасъл брега, и подвикнали на Ши Со. Той им отговорил и заедно с конете се появил от храсталака, където се бил скрил.
— Лека нощ! — казал Винету, като уловил юздата на коня си и го повел обратно към гората.
— Лека нощ! — отвърнал Олд Шетърхенд и се метнал на жребеца си, готов да потегли.
Разбира се, заедно с конете двамата взели от Ши Со и пушките си. Може би младият индианец бил учуден от това кратко сбогуване, но от уважение към прочутите воини не посмял да направи никаква забележка, нито да зададе въпрос. Той яхнал жребеца си и последвал Олд Шетърхенд.
Отначало белият ловец започнал да язди в бавен тръс и известно време мълчал. После с присъщия си дружелюбен тон попитал младежа:
— Сигурно Ши Со иска да разбере какво сме видели.
— Нали все ще го узная — учтиво отвърнал младежът.
— Да, ще го узнаеш. Ако взема сега да ти разказвам, после ще трябва всичко да повтарям, а тъкмо това искам да избегна. Но ще ти съобщя едно нещо, което ще те зарадва — видях родителите ти.
— Наистина ли? Къде? — попитал Ши Со радостно изненадан.
— На отсрещния бряг. Яздеха нагоре с многоброен отряд воини.
— Сигурно търсят нихорасите, нали?
— Да.
— Значи през нощта ще спрат да лагеруват! Да можех да отида при тях!
— Можеш. И аз трябва да отида при тях, а ти ще ме придружиш. Мисля, че още тази нощ ще имаш възможност да поздравиш баща си и майка си. Нямаме време за губене. Да пришпорим конете!
Само една негова дума била достатъчна да подтикне жребеца му да препусне в галоп, а Ши Со го последвал. Младежът се радвал, че отново ще види своите родители и особено майка си.
Този път нямало нужда от кой знае какви сетива и съобразителност, за да открие търсеното от тях място. Когато се приближили, между дърветата забелязали трептящата светлина на огъня. Олд Шетърхенд спрял коня си и казал:
— Каква непредпазливост — да запалят такъв огън! Наистина, убеден съм, че в момента тук не ги заплашва опасност, но никой разумен човек не пали огън, на който може да се изпече цял бизон! Положително Сам Хокинс много добре знае, че се намира в пълна сигурност. Да слезем от конете и тайно да се промъкнем до лагера! Нека видим и чуем какво правят и какво приказват. Дори още оттук може да се доловят силните им гласове.
Те скочили от седлата и тихо отвели конете си до края на гъсталака, където, както забелязали, се намирали и животните на ловците и преселниците. После се промъкнали още по-наблизо. Тогава за свое удивление видели вожда на навахите заедно със своята бяла жена.
— Родителите ти са тук — прошепнал Олд Шетърхенд на младия си придружител. — Виждаш ли ги?
— Да — отвърнал Ши Со.
Той произнесъл само тази единствена дума, но острият слух на белия ловец доловил как гласът на младежа потреперил от радостно вълнение.
— Как ли са се озовали тук? А колко ли са се зарадвали, щом са чули, че си при нас! Естествено те са разбрали, че съм те взел със себе си. Предполагам колко много ти се иска да ги поздравиш, но няма как, защото не са дошли сами, а ти трябва да се съобразяваш с присъствието на другите навахи. Почакай малко тук. Първо ще отида сам при тях.
Олд Шетърхенд се промъкнал още напред и чул за какво разговарят. След това последва вече описаната сцена.
Малко по-късно ловецът седна при Нитзас-ини, за да се съвещават относно действията, които трябваше да предприемат на следващия ден. Той разясни на вожда плана, нахвърлян от него и от Винету, и навахът се съгласи с всичко.
После доведоха пенсионирания кантор. Посрещането му не беше особено дружелюбно, защото Олд Шетърхенд му каза мнението си за него, без абсолютно нищо да премълчава, но, разбира се, не успя да го убеди, че върши само щуротии.
След това Олд Шетърхенд посъветва всички да легнат да поспят, защото ги очаква много напрегнат и изморителен ден.
Вождът на навахите не се завърна с жена си в своя лагер, а заяви, че иска да остане при тях. Но затова пък изпрати обратно воините си да предадат заповедите му в техния бивак.
На пост застана само един човек. Оставиха огъня да догори и после всичко притихна. Ши Со легна до майка си.
Беше станало твърде късно и краткото време до сутринта измина много бързо. Тъкмо се зазоряваше, когато Олд Шетърхенд събуди спящите хора. Когато слязоха при реката, за да се измият, видяха воините на навахите, които се появиха на отсрещния бряг, яздейки в дълга върволица нагоре срещу течението. Щом се озоваха точно срещу тях, те накараха конете си да навлязат във водата, за да се прехвърлят на другия бряг.
Белите също бързо се приготвиха за път. Не след дълго колоната потегли надолу по реката, предвождана от Олд Шетърхенд и Нитзас-ини. Когато изпращаше вестоносеца към техния лагер, вождът му беше назовал имената на двама индианци, които нямаше да дойдат с всички други воини, а в ролята на съгледвачи щяха да тръгнат, за да посрещнат Краля на петрола и спътниците му и да наблюдават действията им. Нитзас-ини вярваше, че е поверил тази задача в най-добрите ръце, тъй като двамата бяха от най-ловките и най-хитри хора на племето му. Бяха получили заповед по-скоро да убият белите, отколкото да ги оставят да избягат, в случай че проявяха подобно намерение.
След като се развидели достатъчно, двамата воини яхнаха конете си и тръгнаха срещу очакваните бледолики, понеже такава бе заповедта на вожда. Предполагаха, че тримата бели ще яздят по следите на навахите. Понеже от мястото, където навахите бяха лагерували, нямаше навреме да забележат приближаването на бандитите, съгледвачите поеха обратно по дирята, за да се скрият на някое подходящо място, откъдето още отдалеч щяха да видят белите.
След около половин час те забелязаха, че на едно място храсталаците се врязват доста надалеч в откритата степ, образувайки дълга и тясна ивица. Насочиха се натам, вкараха конете си в гъсталака, вързаха ги и се скриха наблизо. Отвъд гористата ивица продължаваше откритата равнина, тъй че оттук те можеха да забележат Краля на петрола и спътниците му още от един-два километра. Ето защо те вярваха, че мястото е избрано много добре и че могат да бъдат съвсем сигурни в успеха си.
Но за съжаление положението беше съвършено друго!
Както вече споменахме, Гринли, Полър и Бътлър не успяха да проследят навахите чак до лагера им, защото междувременно нощта се бе спуснала и в тъмнината не виждаха дирята. Там, където ги завари мракът, те слязоха от конете, за да изчакат настъпването на деня. Преди да заспят, поговориха за събитията през последните дни, донесли им толкова беди, и естествено обсъдиха и позорния начин (според техните схващания), по който им бяха взели чека. Не бяха на себе си от ярост и решиха да не се спират пред нищо, само и само да си възвърнат документа, и да не щадят никого, пък който и да е той.
За тази цел се налагаше да са безкрайно предпазливи. Внимателно премислиха как да постъпят, с най-големи подробности си припомниха всичко случило се и така стана дума за това, че същия ден се бяха натъкнали на следите от самотен ездач, които идваха отляво и се сливаха с дирята на навахите. Тримата не бяха придали никакво значение на това обстоятелство, но сега, когато след зряло обмисляне стигнаха до извода, че трябва да са изключително хитри и предпазливи, онази следа все пак им се видя важна.
Решиха да бъдат внимателни и ако неколцина навахи им бяха поставили засада, или да ги заблудят, или да ги избият.
Едва-що се беше зазорило, когато те отново се метнаха на конете и продължиха пътя си. Докато теренът бе открит, тримата яздеха по следите на навахите, но появяха ли се храсти, те заобикаляха. Скоро забелязаха пред себе си вече споменатата гориста ивица, врязала се в равнината.
Бътлър спря коня си и със замислен израз и присвити очи огледа ивицата. После каза:
— От тази страна на гората се е ширнала открита равнина и ако не се лъжа, откъм другата страна тя продължава, тъй че едва ли има по-подходяща местност за индианците да видят пристигането ни още отдалеч. И ако наистина са решили да ни поставят засада, онези негодници са се сврели само в горската ивица и никъде другаде. Тайно ще се промъкнем и тежко и горко на песовете, които открием там! Хайде да вървим!
Той скочи от седлото и поведе коня си към реката. Другите го последваха. Щом се озоваха под короните на дърветата край речния бряг, те тръгнаха нагоре по него, като непрекъснато търсеха прикритие зад храстите, тъй че да не могат да ги видят откъм споменатата ивица. Естествено това ставаше твърде бавно и ето защо измина доста време, преди да достигнат онова място от брега, където започваше гористата ивица, врязала се навътре в откритата равнина. Там те завързаха конете си за дърветата, свърнаха под прав ъгъл с реката и тръгнаха по продължение на ивицата, за да я претърсят за индианци. Това стана броени минути, преди двамата навахи да се приближат до нея откъм другата й страна.
Гринли и спътниците му си вършеха работата, като не забравяха да вземат всички необходими и възможни мерки, но не откриха никакви следи от човешки същества. Вече бяха достигнали почти самия край на ивицата и Краля на петрола се канеше да предложи да се върнат при конете и да продължат ездата си, когато Бътлър посочи към равнината и възкликна:
— Е-хей! Оттам идват двама червенокожи! Вероятно са онези, които търсим. Ще ги оставим ли да отминат необезпокоявани?
— Да отминат ли? — обади се Полър. — Но те, изглежда, нямат такова намерение. Струва ми се, че са се насочили право към нас.
— Наистина. Отдръпнете се! Трябва да разберем какво мислят да правят.
Бандитите се върнаха малко назад и се скриха толкова добре, колкото им позволяваше околността. Двамата навахи се приближиха, скочиха от конете, вкараха ги сред храстите и после самите се прикриха в гъсталака. Индианците и белите се намираха на не повече от десетина крачки едни от други. Навахите бяха убедени, че са сами, и затова не смятаха за необходимо да разговарят тихо. Белите ясно чуваха думите им.
— Дали бледоликите ще дойдат? — обади се единият от тях.
— Ще дойдат — каза другият. — Те много искат да вземат хартията, тъй че няма да се забавят.
— Значи ще влязат в ръцете на смъртта. Ако тръгнат по петите на нашите воини, ще бъдат заловени и измъчвани, а ако ги обземат подозрения и не ги последват, тогава ние ще ги застреляме.
— Чухте ли? — прошепна Краля на петрола на Бътлър и Полър. — Това напълно ни стига.
— Наистина вече знаем предостатъчно — съгласи се с него Бътлър. — Какво мислиш да правим?
— Ще ги изпратим в ада.
— Well, готов съм! Вземете пушките и се прицелете в главите им! Той вдигна карабината си и започна да брои: — Едно… две… три…!
Трите изстрела изтрещяха. Храстите, където се криеха индианците, зашумоляха. Дочуха се кратки стенания и предсмъртно хъркане, после всичко утихна. Белите излязоха от прикритието си и изминаха споменатите десетина метра. И двамата навахи лежаха мъртви в храсталака с простреляни глави.
— Тъй! — обади се Краля на петрола. — Тези вече няма да ни преследват, а и няма да ни застрелят. Нека останат тук да ги разкъсат лешоядите и вълците.
Полър кимна в знак на съгласие, а и Бътлър нямаше нищо против. Те им обърнаха гръб и се наканиха да се върнат при конете си, но изведнъж Бътлър се спря и каза:
— Чакайте! Нека вземем от нещата им онова, което можем да използваме.
Тримата бандити ограбиха мъртъвците, чиито пушки и муниции им бяха особено добре дошли. Естествено те взеха със себе си и индианските коне, които можеха значително да ги улеснят. Когато беглецът има възможност да сменя коня си, той напредва по-бързо, отколкото, ако е само с един кон. За своя радост те намериха в дисагите на седлата значителни запаси сушено месо. Индианците се бяха запасили достатъчно с храна, защото се бяха подготвили за по-продължително отсъствие от племето си.
Тримата убийци продължиха пътя си, но вече с пет коня. Не беше необходимо да са вече така предпазливи, защото не очакваха друга засада, тъй че пришпориха животните да препуснат в галоп и яздиха така чак до онова място на брега, където бяха пренощували навахите. Слязоха от седлата, за да претърсят напуснатия бивак, но не намериха нищо интересно, освен следите, оставени рано сутринта от индианците , по отсамния бряг, когато бяха продължили да яздят нагоре срещу течението.
Тръгнаха по тази диря и след около четвърт час се добраха до мястото, където навахите бяха прехвърлили реката. Тримата последваха примера им и от другата страна откриха ясните следи от лагера на белите. Отново слязоха от седлата и изцяло посветиха вниманието си на това място. И тримата бяха все опитни мъже, тъй че не се излъгаха в онова, което се бе разиграло тук, макар и да не им беше възможно да отгатнат подробности.
— Тук е имало бивак — обади се Краля на петрола. — Знаете ли кой е бил на това място?
— Естествено Олд Шетърхенд със своите хора — отговори Бътлър. — Изобщо не е възможно да са били други ездачи. Я погледнете към храстите! Дирята им се изкачва по високия бряг и води право на запад.
— Да, навахите са прехвърлили реката и тук са се присъединили към тях. Съюзили са се и заедно са потеглили подир нихорасите. Това ще…
Краля на петрола замлъкна. По израза му си личеше, че се е изплашил.
— Какво има? — попита Бътлър.
— Хиляди дяволи!
— Кажи де!
— В момента ми хрумна една мисъл, една злощастна мисъл!
— Каква?
— Ако наистина е тъй, както мисля, можем незабавно да обърнем конете и да си вървим като стари песове, получили тояги, но не и храна.
— Но защо? Говори де!
— Да говоря ли? Та какво има толкоз за говорене? И сам би трябвало да се досетиш, ако ти е останало малко акъл в главата!
— Но аз наистина си загубих акъла, защото действително не знам какво имаш предвид.
— Това е съвсем необяснимо! Ти иначе хич не си толкова тъп. Простихме се с парите, туй е то. Няма да видим нито долар, нито един цент.
— Мътните го взели! Защо?
— Защото чекът е отишъл по дяволите.
— Как така е отишъл по дяволите? Все още не те разбирам.
— Тогава наистина си загубил без остатък нищожната си способност да мислиш. Нали знаеш, че Олд Шетърхенд и Винету са големи приятели с навахите?
— Естествено, че знам.
— Тогава веднага щом са се срещнали с тях, индианците са им разказали всичко от игла до конец.
— Да. Вероятно са им казали, че сме били при тях и сме им изиграли такъв хубав номер.
— Не си въобразявай кой знае какво, защото сега ние сме онези, на които изиграха хубав номер. У кого е чекът?
— У немеца Волф.
— Добре! Той е бил тук заедно с другите и естествено е видял банкера и е разговарял с него. Тогава какво се разбира от само себе си?
— Че той… сатана! Вече знам, какво имаш предвид. След като са разказали всичко, тогава… тогава Волф е дал чека на банкера. Това ли имаш предвид?
— Да.
— В такъв случай наистина губим всяка надежда. Всичко е било напразно и ти най-сетне трябва да проумееш и признаеш що за детинска щуротия беше от твоя страна да показваш чека на Волф.
Краля на петрола се опита да омаловажи допуснатата грешка и така се стигна до толкова разгорещена разправия, че за малко двамата да се сбият. Но тогава между тях застана Полър и след като ги разтърва, каза:
— Все пак, надявам се, нямате намерение да се изпотрепете! Така нищо няма да промените. Не разбирам защо веднага трябва да допуснем най-лошото и да се отчайваме. Все още не всичко е загубено.
— Тъй ли? — ядосано възкликна Краля на петрола.
— Не е, нищо не е загубено.
— Тогава вече аз съм онзи, който нищо не разбира. Чекът отиде по дяволите. Нали?
— Не, не е отишъл по дяволите. Отначало беше във Волф, а сега е в Ролинс. Каква е разликата? Все едно в чий джоб се намира, стига само да е налице.
— Не е необходимо да ми казваш това, и аз го знам. Но чекът вече просто го няма.
— Кой ти каза?
— Аз ти казвам, защото се разбира от само себе си, че Ролинс незабавно го е унищожил.
— Унищожил ли го е? Ще го повярвам едва след като бъде доказано. Унищожен означава скъсан. Но скъсаш ли някаква хартия, после не я пъхаш пак в джоба си, за да я пазиш най-грижливо, ами я хвърляш. А виждаш ли нейде наоколо и най-малкото късче хартия? От снощи няма никакъв вятър. Не сме усетили ни най-малкия полъх, който би могъл да отнесе парчетата хартия. Би трябвало все още да са нейде тук. Нека потърсим, да потърсим съвсем старателно, но не само в лагера, а и в цялата околност.
Най-усърдно претърсиха всичко наоколо, но нищо не откриха. Тогава Краля на петрола дълбоко въздъхна с облекчение, лицето му отново се проясни и той каза:
— В такъв случай наистина пак започвам да се надявам. Доводите на Полър са правилни. Никой не прибира в джоба си накъсаната хартия, а я хвърля. Следователно банкерът не е унищожил чека, а го е запазил.
— Така е — обади се Полър. — Може би не го е унищожил само за да го запази като спомен за приключенията си в Дивия запад.
— Да, и това е възможно. Надеждите ми се възвръщат. Дори предпочитам чекът да е в неговия джоб, а не в джоба на Волф. От Волф щяхме да го вземем само при голяма опасност за живота си и чрез убийство, докато банкерът е неопитен човек, който дори няма да има куража да ни окаже по-сериозна съпротива. Да, ако чекът действително не е унищожен, съм убеден, че така ще се доберем до него много по-лесно. Нали?
— Разбира се — съгласи се Бътлър. — С Ролинс няма да се церемоним много-много. С него ще се справим далеч по-лесно, отколкото с когото и да било друг. И тъй, да вземем решение! Какво ще правим сега? Тук ли ще чакаме?
— Ще продължим по следите на съюзилите се бели и индианци.
— Но с двойно по-голяма предпазливост.
— Едва ли ще ни е необходима. Те са изпратили срещу нас съгледвачи, но не подозират, че застреляхме тези типове. Мислят си, че сме под наблюдение, и вярват, че ще получат вест от разузнавачите си, преди да се появим. Значи можем да яздим, без много-много да се оглеждаме.
Отново се метнаха на седлата, взеха в ръка юздите на двата плячкосани коня и продължиха по следите на навахите и белите.
Нещата се развиха така, както бяха предвидили — никой не ги спря, никой не им попречи. Движеха се все по високия бряг на реката, близо край пояса от дървета и храсти, а дирята, която следваха, не се промени, докато стигнаха до едно място, където тя стана значително по-широка, много по-ясна и добре отъпкана. Това сигурно си имаше своята причина. Те спряха конете и слязоха от седлата, за да огледат следите. Намираха се край гъсталака, където миналия ден вечерта Ши Со беше стоял при конете и бе очаквал завръщането на Олд Шетърхенд и Винету и където апачът бе имал намерение рано сутринта на този ден да се срещне със съюзените бели и индианци.
— Тук мерзавците са останали по-продължително — обади се Бътлър. — Вижда се съвсем ясно. Конете не са продължили нататък, а са се спрели на това място, изпотъпкали са земята и дори тук-там са я разровили с копитата си.
— Каква ли е причината? — попита Краля на петрола.
— Кой знае! Вероятно ще я научим по-късно.
— Още отсега ми се иска да я знам. Вижте, оттук някакви следи водят към онзи храсталак! Я да видим какво е ставало там!
Те оставиха конете и се отправиха към храстите. В същия момент дочуха някакъв глас да вика на немски:
— Помощ, помощ! Насам, елате насам! Тримата се спряха и наостриха слух.
— Това не беше английски — каза Краля на петрола.
— Приличаше ми на немски, но не го разбирам този език — обади се Бътлър.
— Но аз го разбирам — заяви Полър, някогашният водач на преселниците. — Някой вика за помощ и ни моли да отидем при него.
— Можем да си го позволим, защото, щом някой се нуждае от помощта ни, няма защо да се страхуваме от него.
— Ами ако е номер, ако искат да ни подмамят в някоя клопка?
— Не ми се вярва. Елате с мен!
Те продължиха по отпечатъците от човешки крака и конски копита, които водеха в храсталака, и скоро видяха два оседлани коня, вързани за близките клони. Изглежда, се бяха приближили до викащия за помощ човек толкова, че той можеше да ги вижда, защото точно в този миг прозвуча:
— Насам, насам, господин Полър! Бъдете тъй добър да ме освободите!
— Той ме вика, значи ме познава! — каза Полър.
— Елате де, господин Полър, елате по-бързо! — разнесе се отново.
— По дяволите! Ако не се лъжа, това е гласът на побъркания кантор, дето иска да композира опера в дванайсет действия и върши щуротия след щуротия. Елате! Наистина няма от какво да се боим.
— Но сега той е от хората на Олд Шетърхенд и Винету — обади се предпазливо Краля на петрола — кой знае дали това не е някаква примка, която сами ще си нахлузим на врата.
— Едва ли! По-скоро съм убеден, че той отново им е изиграл някой- глупав номер и затова са го оставили тук. Спокойно можем да продължим.
Той навлезе още по-навътре в храсталака и двамата го последваха. И ето че предположението на Полър излезе вярно, защото те видяха кантора с вързани на гърба ръце й освен това вързан още веднъж с отделен ремък за ствола на едно дърво. Но всичко бе направено така, че да не изпитва болка. Облегнат с гръб на дървото, той седеше удобно в меката трева.
— Господин кантор, вие? — попита Полър. — Странна работа!
— Кантор емеритус, ако мога да ви помоля! Налага се както заради изчерпателността, тъй и заради разликата, защото един емеритус е преустановил активната си дейност, господин Полър.
— Да, наистина ми изглеждате по-скоро пасивен, отколкото активен. И как се озовахте в това положение на пасивност?
— Вързаха ме и ме оставиха тук.
— Това го виждам, но кой го направи?
— Стоун и Паркър.
— Но не е възможно да са го направили по собствена инициатива!
— Не. Олд Шетърхенд им заповяда.
— Защо?
— Не… знам… не знам — каза канторът, защото се притесняваше да спомене истинската причина.
— Олд Шетърхенд никога не прави нещо без основание.
— Не, сигурно и в този случай си е имал някакви основания, но аз наистина не ги знам, тъй че стига сте ме питали, а по-добре срежете ремъците ми!
— Това не може да стане тъй лесно и бързо, както си мислите.
— Защо?
— Иска ми се да ви помогна, но трябва да се убедя, че това е уместно и няма да докара някоя беда.
— Че каква ли беда може да докара?
— И аз не знам, но Олд Шетърхенд сигурно знае. Несъмнено е наредил да ви вържат тук, за да ви попречи да извършите някоя глупост. Въпреки това намирам, че е постъпил много несправедливо, като ви е стегнал тъй здраво с тези ремъци и ви е оставил в тази пустош сам и съвсем беззащитен.
— Сам ли? Че аз не съм сам.
— Така ли?
— Не съм. Тук има и още един човек.
— Кой е той?
— Господин Ролинс, банкерът.
— Банкерът? — попита Полър и по лицето му се плъзна доволна усмивка. — Няма ли и още някой?
— Не, само той.
— Също ли е вързан?
— Не, той е тук, за да ме пази. Сам предложи услугите си. Как ли не го молих да ме развърже, но не изпълни желанието ми. Той е безчувствен и жесток човек.
Това мнение на кантора беше във висша степен добре дошло за Полър. И за да налее още масло в огъня, той каза:
— Да, наистина е било жестоко от негова страна и той си е заслужил доста чувствително наказание. Всъщност би трябвало да ви развържат и на ваше място да вържат него.
— Да, справедливо ще е! Ще се радвам страшно много и не бих го развързал, колкото и да ми се моли! Ще го оставя да кисне тук и ще си тръгна, за да не слушам вайканиците му, а още по-малко и неговите упреци.
— Къде ще отидете в такъв случай?
— Ще тръгна подир другите, надолу към Зимната вода.
— Аха, значи другите са край Зимната вода?
— Да.
— Какво ще правят там?
— Искат да нападнат и пленят нихорасите, които са ни устроили там засада.
— Дали ще успеят?
— Сигурно! Олд Шетърхенд е убеден в това, а също и Винету. Апачът прекара цялата нощ тук, за да подслуша нихорасите. Не ме взеха със себе си, защото си мислят, че… че аз… хмм. Затова ме вързаха, а банкерът предложи услугите си да остане при мен, тъй като никой друг не изяви подобно желание. Предпочиташе да остане тук, отколкото да се изложи на опасността по време на битката да бъде ранен или може би дори и убит от диваците.
— Постъпил е много умно. А можете ли да ми кажете дали той вече разговаря с Волф?
— С немеца, дето живее заедно с навахите?
— Да.
— Разбира се, че разговаряха.
— За какво?
— За какво ли не. Не обърнах особено внимание, защото мислите ми винаги са заети с моята героична опера.
— А ако не знаете това, все пак може би сте видели дали му е дал нещо, а?
— Да му е дал нещо? Ами да.
— Какво?
— Чека, който ви е отнел.
— Тъй! Сигурен ли сте?
— Не, защото не присъствах, но чух, когато другите го споменаха.
— Това ме радва. Значи документът най-сетне е попаднал у човека, в чиито ръце му е мястото.
— Да. Той сигурно няма да позволи пак да му го отмъкнат.
— Значи навярно го е унищожил?
— О, не. Иска да го запази за спомен.
— Разбирам го. Чекът винаги ще му напомня за преживените приключения. Разбира се, той го е прибрал в портфейла си при другите документи, нали?
— Не, иначе постъпи, защото бе на мнение, че такъв чек бил много опасен за него. Ако попадне в чужди ръце и бъде представен в Сан Франциско за осребряване, съответното лице ще получи парите, а Ролинс естествено ще ги загуби. Ето защо той много добре скри чека.
— Скри ли го? Хмм, какво означава тук „скрил“! Понякога човек си мисли, че е съхранил нещо много добре, дори отлично, а все пак го загубва.
— Но не и Ролинс. Той пъхна чека под подплатата на яката на палтото си. Там никой няма да го търси.
— Наистина хитро измислено. Но никъде не го виждам. Къде е той?
— Избяга. Седеше ей там, в края на храсталака, и ви видя. Хвана го страх и се скри.
— Нима ни е познал?
— Не. Бяхте все още твърде далече. Тъй като се появихте от тази посока, не беше възможно да сте от приятелите ни и той ви взе за врагове, на които човек не бива да се доверява. Предпочете изобщо да не ви се мярка пред очите.
— Значи избяга и вие не знаете къде се е скрил?
— О, знам къде е!
— Тогава ни кажете, за да го доведем и да му докажем, че му мислим доброто както на него, тъй и на вас!
— Доброто ли ни мислите? — отвърна канторът, като се помъчи да придаде на лицето си изражението на хитрец и на човек, който знае всичко. — Да не би да си въобразявате, че вярвам на думите ви, уважаеми господин Полър?
— Естествено.
— Нямам такова намерение. Нас, апостолите на изкуството, не можеш толкова лесно да ни метнеш.
— Но целта ми изобщо не е такава. Казвам самата истина — мисля доброто и на двама ви.
— На мен може би, но едва ли и на него.
— Защо?
— Защото се отнесохте зле с него.
— Само си въобразявате.
— Не е така. Историята с петролното езеро не беше истина. Искахте с измама да му вземете огромна сума.
— Глупости! Претърси ли основно езерото, ще види, че такъв извор действително съществува. Но той нищо не разбира от тия неща и позволи на други хора да го настроят срещу нас. Сам можете да се убедите колко сме честни, като ви кажем, че когато бяхме при навахите, ние дадохме чека на Волф.
— Нима не ви го е взел насила?
— Не. Никой човек не позволява да му вземат толкова ценен документ. Той изобщо не знаеше, че притежаваме този чек, тъй че единствено ние може да сме му го казали.
— Това наистина е вярно.
— Ето защо много ни се иска да поговорим с банкера и да му кажем какво трябва да направи, ако все още иска да стане собственик на извора и да забогатее. И тъй, къде се е скрил?
— Хмм, и аз не знам дали да ви кажа.
— Тогава запазете тайната за себе си! На нас ни е все едно. Но си мислех, че ще ви достави удоволствие, ако го вържем на ваше място.
— Да, ще ми достави удоволствие, страшно удоволствие!
Заслужава го, защото остана глух към молбите ми.
— И после ще ви освободим.
— А иначе няма ли да ме развържете?
— Не.
— Но нали аз ви освободих, като ви дадох джобното си ножче! Ако ме оставите тук вързан за дървото, ще бъде невиждана неблагодарност!
— Това са два съвсем различни случая. В нашия случай ставаше дума за живота ни. Бяхме вързани от неприятели. При вас положението е друго — сигурно става въпрос за някаква доста основателна предпазна мярка и вие сте вързан тук от вашите приятели. Ако можех да ви освободя от враговете и да ви избавя от смърт, незабавно щях да ви развържа, но щом нещата стоят така, не ми се иска да предприемам нищо против волята на Олд Шетърхенд. Ще го направя само за да вържа банкера вместо вас и така да го накажа за проявената жестокост.
— Да, жесток беше, изключително жесток!
— И освен това си помислете каква сцена ще имате за вашата опера! Онзи, когото напразно сте умолявали, ще трябва после сам да ви моли да го развържете! Това е всеназидаващата справедливост, която е най-важното нещо за всяко театрално представление.
— Да, да, прав сте! — извика канторът като наелектризиран. — Каква сцена за моята опера, каква великолепна, прекрасна сцена! Отначало аз го умолявам. От това ще стане ария, в която се проси милост, изпълнявана от баритон. Той отказва да удовлетвори молбата ми, пеейки във втори бас. После освобождават баритона, а връзват втория бас. Тук отново ще има ария за милост, след която ще последва голям дует на втория бас и баритона. Това ще направи ефект, ще направи ефект, поразителен ефект! Изключително много съм ви благодарен, че ми обърнахте внимание на тази възможност.
— Тогава да отида ли да доведа банкера и да го вържа на ваше място?
— Да, доведете го!
— Къде е той?
— Каза, че нейде зад нас в скалите на брега имало тясна цепнатина, обрасла с храсти. Канеше се да се скрие в нея.
— Добре, ще намерим цепнатината. Само че преди това ще трябва да кажа на спътниците си за какво става дума и да ги попитам дали са съгласни.
Той им преведе съдържанието на разговора. Страшно им се прииска да се изсмеят в лицето на кантора, но не им остана време от радост, че толкова неочаквано им се откриваше щастливата възможност отново да се доберат до чека. Нямаха абсолютно нищо против да вържат банкера вместо кантора, защото, от една страна, трябваше да проявят благодарност към емеритуса, а пък от друга, на драго сърце пожелаваха на банкера да му се случат какви ли не злини.
И тъй тримата се отдалечиха за кратко време да потърсят пукнатината в скалата. Лесно я намериха недалеч от дървото, където бе вързан канторът. Когато разтвориха клонаците, закрили скалната пукнатина, веднага видяха Ролинс. Те държаха ножовете си в ръка и Краля на петрола подигравателно подвикна:
— Хей, мистър Ролинс, какво правиш в тази дупка? Да не би да търсиш петролен извор?
Щом позна тримата мъже, банкерът се изплаши. Не беше и помислял, че е възможно те да са тримата конници, които бе забелязал. Естествено той бе съвсем наясно, че от тези хора не може да очаква нищо добро. Не беше герой, но все пак срещу един противник щеше да се отбранява, ала пред него се бяха изправили трима с ножове в ръка. Ролинс разбра, че всяка съпротива само щеше да влоши положението му.
— Бъди така добър да излезеш оттам! — подкани го Краля на петрола. — Та ти съвсем си зарязал поста, който са ти поверили.
— Какъв пост? — попита банкерът, докато страхливо и смутено се измъкваше от пукнатината.
— Ами, сър, нали е трябвало да охраняваш своя добър приятел кантора! Защо си избягал?
— Видях трима ездачи, но не знаех, че сте вие.
— Аха! Значи, ако ни беше познал, нямаше да избягаш, а?
— Нямаше.
— Радвам се, че изпитваш към нас такива приятелски чувства и такова доверие. Тъй като вече знаеш, че онези ездачи сме ние, сигурно ще се върнеш заедно с нас при кантора. Хайде ела!
Те го отведоха при дървото. Там Краля на петрола му взе двата револвера и мунициите, след което каза:
— Понеже се намираш под могъща закрила, не се нуждаеш от оръжия, обаче ние сме дяволски зле въоръжени. Сигурно с радост ще ни помогнеш. А сега трябва да ти кажа нещо страшно весело. Въпреки всички молби на кантора ти не си бил тъй любезен да го развържеш…
— Забраниха ми — бързо го прекъсна той.
— Това не ни засяга! Разбира се, канторът е много разгневен и настоява ти също да изпиташ как се чувства човек, когато го вържат за някое дърво. Ние сме по-добросърдечни от теб и ще изпълним толкова скромното му желание.
— Какво искаш да кажеш? — заекна от уплаха Ролинс. — Какво означава това? Да не би…?!
— Да те вържем ли? Да.
— Слушайте, мешърс, няма да позволя!
Той изпъчи гърди, доколкото му бе възможно, и положи усилия да си придаде по-войнствен вид. Но Краля на петрола го потупа по рамото и през смях му каза:
— Сър, не се надувай излишно! Много добре те познаваме. Ще те вържем. Съпротивляваш ли се, ще употребим сила, а ти също ни познаваш достатъчно добре и ти е известно, че тогава няма да се отървеш здрав и читав. Подчиниш ли се доброволно, ние ще си продължим пътя, без повече да се интересуваме от теб. Просто искаме да изпълним желанието на кантора и нищо друго. След като си отидем, той ще може да те развърже. И тъй, какво ще кажеш?
Той зае заплашителна поза и започна да си играе с ножа. Бътлър и Полър последваха примера му. Банкерът се разтрепери от страх. Знаеше, че от тези хора не може да очаква пощада. Но гордостта му се почувства засегната. Той, банкерът, джентълменът, бе принуден да се унижава пред тези убийци и измамници. Това никак не му беше приятно, но той дори и не помисли да се възпротиви и да им окаже съпротива. Най-доброто решение беше да прояви здрав разум и да се подчини на волята им. Та нали искаха само да го вържат и после щяха да си отидат. Тръгнеха ли си веднъж, после канторът можеше да го освободи. Ето защо той преглътна гнева си и им отговори с такъв тон, сякаш никак не му бе трудно да участва в шегата им:
— Какво ще кажа ли? Нищо. Дали ще седя тук до това дърво, или другаде, ми е все едно. Щом ви доставя удоволствие да изпълните на този откачен човек още по-откаченото му желание, тогава направете го. И през ум не ми минава само заради това да започна да се боричкам с вас.
— Разумно постъпваш, много разумно — каза Краля на петрола. — Наистина идеята му е съвсем откачена. Ядосал си го и сега иска да те види вързан за дървото. Това е цялата работа. Обещахме да изпълним желанието му и ако направим каквото ти споменахме, то ще е само формално и за кратко време. И тъй, нека шегата започне!
Той развърза кантора. Ролинс се приближи до дървото, протегна им ръцете си и каза:
— Хайде, мешърс, направете си това евтино удоволствие!
Естествено той си мислеше, че ще го вържат също тъй внимателно и леко като кантора. Но незабавно разбра колко много се е заблуждавал. Полър го хвана за дясната ръка, а Бътлър за лявата. Така безцеремонно и грубо го дръпнаха да седне до дървото, че той силно извика от болка. След това извиха ръцете му назад и ги притиснаха около ствола. Докато двамата го държаха здраво, Краля на петрола стегна китките му с ремък и отговори следното:
— Да, мистър Ролинс, евтиното удоволствие започва. Но на теб то лесно може да ти излезе много скъпо.
— Мътните ви взели! — запроклина банкерът. — Какво си позволявате? Не сме се споразумели така!
— С теб може да не сме, но ние помежду си тъй се споразумяхме!
— Ще ми изкълчите всички стави!
— Няма да ти навреди! Не ще трае дълго. Потърпи само няколко секунди и не си движи главата, иначе ще ти отрежа ушите!
С две-три бързи движения на ножа той отпра яката от дрехата на Ролинс, който и да искаше, пак нямаше никаква възможност да се съпротивлява.
— Сър, какво правиш? — избухна банкерът. — Струва ми се, че дори започна да кълцаш с ножа си по мен!
— Да, наистина е така — каза Краля на петрола, — но животът ти не е в опасност, засега ни трябва само яката ти.
Той се изправи пред него и му показа отрязаната част от дрехата му.
— Яката… яката… яката ми! — изкрещя банкерът и лицето му се обезкръви.
— Яка ли? О, не! Ти мислиш, че това е яка на палто? Каква заблуда! А аз ти казвам, че държа в ръцете си модел по последната мода портфейли, в които се съхраняват ценни книжа.
— Портфейли… за ценни книжа… — заекна измаменият човек. — Какво… какво… искаш да кажеш?
— Незабавно ще ти покажа.
(Непреводимата двусмислица в оригинала се гради върху фразеологичния израз „става въпрос за (засяга) яката му“ в смисъл на „ще му струва живота, животът му е в опасност“. Б. пр.)
Той бръкна под подплатата на яката, измъкна къс хартия, разгъна я, хвърли й един поглед, после я тикна под носа на банкера и с победоносен тон продължи:
— Ето го съдържанието на този прекрасен портфейл. Надявам се, че познаваш документа. Искал си да го запазиш за спомен, но мисля, че аз ще съумея да му окажа по-голямо уважение от теб. Такъв хубав чек не се пъха в яката на палтото, ами се занася във Фриско, за да се размени срещу чисто, звънтящо злато.
— Ти си мерзавец… разбойник… ти си…
Ролинс се задави от ярост, тъй че не можа да каже нито дума повече. Устните му посиняха, а очите му сякаш се канеха да изскочат от орбитите си. Направи опит да се отскубне от дървото, при което ремъкът така се вряза в месата му, че той нададе пронизителен болезнен вик.
— Мълчи, успокой се! — каза Краля на петрола. — Аз само си вземам обратно онова, което незаконно ми беше отнето. Надхитрихме те, сър. Не се мъчи без чужда помощ да се освободиш от дървото. Така само си причиняваш болка.
Ролинс можа да му отговори единствено с безсилно скърцане на зъби. До момента канторът бе останал ням свидетел на тази сцена. Но вече сметна за уместно да се намеси. С възможно най-учтив тон той каза:
— Многоуважаеми господа, налага се непременно да ви помоля да ми кажете защо отрязахте яката на този господин!
— Защото мястото й не е на шубата му — отвърна Полър през смях.
— Охо! Тази яка е собственост на господин Ролинс и следователно той може да я носи където си поиска, дори и на шубата си.
— Но това съвсем не е яка, а портфейл за ценни книжа.
— Тъй ли? А обикновено къде се слагат подобни документи?
— В джоба.
— Добре, тогава пъхнете го в джоба на дрехата му.
— С голямо удоволствие ще ви направя тази услуга. Той взе от ръката на Краля на петрола яката, в която вече нямаше нищо, и я пъхна в джоба на банкера.
— И чека също! — подкани го канторът.
— Не, това няма да го бъде. Този документ е собственост на мистър Гринли. Следователно той ще го задържи.
— Но чекът не е негов. Нали преди малко ми казахте, че когато сте били при навахите, доброволно сте го дали на Волф.
— Така е, а сега също тъй доброволно си го взимаме обратно.
— Тогава сте мошеници!
— Да, наистина сме такива, господин кантор.
— В такъв случай не заслужавате един апостол на изкуството като мен да продължава да разговаря с вас. Гледайте да си вървите час по-скоро!
— С удоволствие си отиваме. Сбогом!
— Сбогом, господа!
Той се поклони. Тримата разбойници се отправиха към конете си, възседнаха ги и препуснаха безкрайно доволни от успеха, постигнат през последния половин час.
Канторът седна на земята срещу банкера и започна да го оглежда с доволно изражение. Та нали се беше изпълнило желанието му — той беше свободен, а банкерът седеше вързан за дървото.
Ролинс не можеше да си обясни поведението му. Накрая то така го вбеси, че той гневно се развика и с най-страшни заплахи го подкани незабавно да го освободи. Ругаеше го на английски език, който за съжаление канторът не разбираше. Преди това пък, докато все още бе вързан на дървото, емеритусът беше отправял към него същата молба със същия неуспех, само че на немски, език, който пък банкерът не разбираше. Ролинс си бе помислил, че канторът мърмори по адрес на Олд Шетърхенд и на другите двама, вързали го тъй позорно. Бяха му забранили да го освобождава и на Ролинс и през ум не му мина, че канторът може да иска тъкмо това. Емеритусът пък от своя страна си бе помислил, че другият изобщо не желае да го избави от неудобното положение. Ето защо преди толкова го бе доядяло на него и ето защо сега с такова спокойствие слушаше крясъците му и наблюдаваше усилията, полагани от Ролинс, за да се развърже или да скъса ремъците.
Докато банкерът сипеше всевъзможни ругатни, композиторът седеше срещу него, зяпаше го и си подсвиркваше една мелодия, от която щеше да се зароди замислената ария за милост. Ролинс се пенеше от ярост, предизвикана от поведението на седналия срещу него човек, и хилядократно проклинаше мига, когато сам беше предложил да остане при него. След като гневът му достигна връхната си точка, силната му възбуда внезапно бе заменена от голяма отпадналост. Следствие на това той започна да разсъждава по-спокойно. От своя счетоводител беше дочул и научил няколко немски израза, а както сам знаеше, канторът също беше запомнил десетина английски думи. Дали с помощта на тези наистина оскъдни езикови познания все пак не бе възможно да се разберат? Той реши да опита и поде:
— Мистър кантор, to unbind, unbind! — беше отговорът.
— Да аз. Искате нещо да завържа? (Английският глагол „развързвам“ и немският „завързвам“ са близки по звучене. Б. пр.)
— Кантор емеритус моля!
— вържа ли? — попита канторът.
— А, какво?
Той не знаеше, че „unbind“ означава „развързвам“. И така двамата продължиха около четвърт час опитите си да разговарят. Но първо, канторът не разбираше банкера и второ, не виждаше причина защо да не остави да поседи вързан за дървото човека, който не го беше освободил от същото неудобно положение. После обаче неговата добросърдечност взе връх. Когато Ролинс поднови болезнените си усилия да скъса ремъците, канторът се приближи до него и с голяма мъка успя да развърже много здраво стегнатите възли. Мислеше си, че ще чуе някоя и друга благодарствена дума, но се беше излъгал. След като банкерът изпъна и раздвижи ръцете си, нанесе такъв юмручен удар по главата на емеритуса, че той залитна и рухна върху един храст. После Ролинс отвърза юздите на коня си, яхна го и препусна на запад, накъдето, както знаеше, бяха поели и спътниците му.
Канторът с мъка се изправи, опипа удареното място на главата си и промърмори:
— Благодарността е рядко срещана добродетел, добре ми е известно, но в замяна на добрата ти воля и за една такава услуга да ти стоварят по главата подобен юмручен удар, това надхвърля всякакви граници. Този тип е банкер, следователно сигурно има претенции да минава за образован човек. Но и в този случай пак виждам един пример за това, че истински образовани и културни хора, можеш да срещнеш само сред апостолите на изкуството. Главата ми бучи така, сякаш в нея звучат наведнъж десет арии, в които се моли за милост, изпълнявани все от втори баси. А ето че той си отиде. Ами аз какво ще правя тук сам? Да не би да чакам, докато дойдат някакви други негодници и вземат целия да ме оберат? Не, предпочитам да препусна подир него.
Той измъкна коня си от храсталака, покатери се на гърба му и се отправи на запад, накъдето водеха следите на белите и на навахите.
Но как всъщност се беше стигнало дотам, че добрият кантор бе оставен тук, и при това вързан?
Първо, не беше никак чудно, че всичките му спътници гледаха на него като на тъй нареченото „ужасно дете“. Той вършеше всичко наопаки и можеше да внесе хаос даже и в най-големия порядък. Освен това не само често бе създавал вече на всички невъобразими затруднения, но дори им бе докарвал такива беди и опасности, от които едва се бяха отървали. За щастие номерът му от предишната нощ, когато в тъмнината край реката беше репетирал различните партии за оркестъра, не бе имал никакви лоши последствия, но Олд Шетърхенд нямаше намерение да допусне да се повтори подобно нещо и беше заплашил емеритуса, че ще го вържат.
Рано сутринта на този ден, малко след като тръгнаха на път, канторът се приближи до Хобъл Франк и го попита:
— Господин Франк, сигурно много добре знаете накъде яздим?
— Да — отвърна му дребосъкът.
— Аз пък нямам представа. Знаете ли, нали бях принуден да стоя при индианците толкова дълго, а после, когато се върнах в нашия лагер, съвещанието бе вече свършило и в гнева си не обърнах внимание на приказките на другите хора. Ако поразмислите само какъв лош номер ми скроиха, ще разберете колко основателни причини съм имал да се разгневя.
— Не, не мога да разбера.
— Така ли? Винаги съм ви смятал за разумен и сериозен човек.
— Ами такъв съм си и никого не бих посъветвал да мисли другояче.
— Но тогава би трябвало да разберете, че не съм извършил нищо лошо.
— Нищо лошо ли? Е, всъщност думата „лошо“ е твърде бледа и слаба за онуй, дето сте го направили.
— Какво? Бледа и слаба ли? Значи и вие смятате, че не съм прав, така ли?
— Естествено! Никой разумен човек не застава през нощта насред Дивия запад, когато всичко живо е замлъкнало, за да почне с подсвиркване и тананикане да имитира всички музикални инструменти тъй, че да го чуят на няколко часа път. Та така може да ни докара к’ви ли не врагове на главата.
— Наблизо нямаше врагове.
— Но вий не го знаехте. Нихорасите, дето отиваме сега, спокойно можеха да са нейде наблизо, а също и навахите, от които за щастие няма защо да се опасяваме.
— Значи сме потеглили срещу нихорасите? Точно това исках да науча от вас. И както изглежда, ще ги нападнем, нали?
— Да.
— Това ме радва много, страшно много ме радва!
— Защо?
— Какъв излишен въпрос. Нали добре знаете, че искам да композирам героична опера в дванайсет действия!
— Да, струва ми се, сякаш веднъж някой спомена нещо подобно.
— Във всеки случай аз вече ви го казах. Тук намерих героите, които са ми необходими, но всъщност все още не съм ги виждал как действат.
— Тъй ли? Е, ами струва ми се, че вече свършиха достатъчно работа, с която други хора нямаше да се справят току-така. Та ние просто непрекъснато летяхме от едно приключение към друго.
— С удоволствие признавам, че е така, но все още не сме видели онова, при което геройството може да блесне в целия си славен ореол.
— Какво ли ще е то?
— Една битка, всеобщо сражение, в което воините застават гърди срещу гърди и героят поваля на земята един враг подир друг.
— Защо е необходимо туй? Подобно нещо е опасно и човек изобщо не бива да си го пожелава.
— Необходимо ми е за моята опера. От само себе си се разбира, че в една героична опера не може да се размине без битки.
— Но това е само на сцената, само зарад туй не ви трябва истинско сражение и истинско кръвопролитие.
— О, напротив! Ако човек наистина е видял и преживял подобно нещо, къде-къде по-добре ще може да композира. Тътенът на битката, виковете и крясъците, пукотът на пушките, трясъкът на изстрелите, всичко това може вярно да се пресъздаде с музика само когато човек е чул всичко със собствените си уши.
— Туй може да ви струва живота и после пиши я загубена цялата хубава опера!
— Много се лъжете! Ние, композиторите, сме под специалната закрила на музите. Нищо лошо не ни се случва. Да не би да сте чули някога някой прочут композитор да е бил наръган с нож или застрелян от индианци?
— Не, не съм.
— Виждате ли! Ако се изпълни желанието ми, няма да бъда в ни най-малка опасност. Можете да ми вярвате. Мислите ли, че днес ще се стигне до битка?
— Хмм! Ако всичко стане тъй, както го замислят Олд Шетърхенд и Винету, враговете ще ни паднат в ръцете, без да гръмне нито една пушка. Ама ако не всичко мине така, могат да се случат много лоши неща.
— Как иначе може да мине?
— Ами възможни са различни ситуации. Предварително човек нивга не знае, к’во може да стане. Тъй например необходимо е само нихорасите да забележат засадата на навахите и данданията започва.
— Че как ще я забележат?
— По някакъв начин. Глупакът винаги пита повече, отколкото може да му отговори умният. Нали казах, че предварително не се знае к’во ще се случи. Тъй например, щом стигнем при брода, на вашия кон може да му хрумне да свърне наляво вместо надясно и тогаз сме издадени.
Думите на Хобъл Франк бяха донякъде иронични, донякъде шеговити, обаче по лицето на кантора се изписа израз на голямо задоволство и той попита:
— Значи наляво вместо надясно. Правилно ли разбрах?
— Да.
Той кимна развеселено като на себе си, а Хобъл Франк не можеше и да предположи на каква опасна мисъл беше навел жадния за битки кантор. Емеритусът реши да последва тъй неволно подхвърлената му идея и при брода да свърне наляво. Вярно, че се позамисли за отговорността, която поемаше върху себе си, но мисълта му бе далеч повече заета с изгодата, която вярваше, че ще може да извлече от едно сражение за композирането на своята опера. При цялата си непредпазливост и лекомислие все пак той си каза, че сигурно ще си навлече най-тежките упреци на останалите, и тогава му хрумна идеята тъй да нареди нещата, че укорите да не бъдат отправени само към него. Трябваше да си намери някой съучастник или съучастница и изборът му се спря на госпожа Розали, защото се надяваше, че тази енергична жена все някак си със зъби и нокти ще измъкне и себе си и него от неприятното положение. Докато яздеха, той приближи коня си до нейния и каза:
— Госпожо Еберсбах, не ви ли е страх от това, което скоро ще се случи?
— Да ме е страх ли? — отвърна му тя. — Че от кого да ме е страх?
— От нихорасите.
— Хъ, к’ви си ги мислите! През целия си живот не съм брала страх от никакви мъжки персони, затуй и през ум не ми минава да се страхувам от тез червенокожи.
— Но най-вероятно ще се стигне до битка.
— Не ми се вярва. Олд Шетърхенд каза, че днес всичко ще мине без кръвопролитие, а щом той каже нещо, то винаги става и толкоз!
— Нихорасите едва ли ще проявят желание тъй драговолно да влязат в клопката, която ще им бъде поставена. Несъмнено ще се отбраняват и тогава е сигурно, че из въздуха ще започнат да свирят куршуми.
— В такъв случай и аз ще засвиря с тях. Понявга хич не е зле човек малко да си посвири.
— Предупреждавам ви, госпожо Еберсбах, да не гледате тъй лекомислено на опасността, срещу която сме тръгнали. Бъдете разумна и направете като мен!
— Тъй ли? И к’во ще направите?
— Ще свърна настрани.
— Амче кога и къде?
— Щом стигнем до Зимната вода. Там ще отбия коня си наляво.
— Но нали чухте, че ще яздим надясно в посока на реката!
— Правилно, но аз ще свърна наляво, където ще чакат навахите. Там ще съм в безопасност.
— В безопасност! Значи искате да отнесете безсмъртния си труп на безопасно място?
— Да! Ще дойдете ли с мен?
— Не, няма. А и вие ще се откажете от таз работа!
— Нямам такова намерение.
— Туй е против волята на Олд Шетърхенд!
— Все едно! Аз съм свободен човек и мога да върша каквото си искам!
— Не, не можете! Не сте свободен човек. Докато сте заедно с нас, ще трябва да се съобразявате с желанията ни.
— Въпреки това ще постъпя както съм си наумил! — каза той най-решително, защото напереното поведение на госпожа Розали го ядоса. — Сега е още по-сигурно от преди!
— Не, тъкмо сега още по-малко ще стане.
— Но, госпожо Еберсбах, вие наистина ли си мислите, че можете да ми забраните каквото и да било?
— Да, тъй мисля, мога, и то още как!
— Тая няма да я бъде!
— Ще я бъде и туй ви е напълно достатъчно. Не желая да вършите каквото сте си наумили и ще трябва да се съобразявате с волята ми.
— Хайде де! — гневно възкликна той.
— Хайде де ли? Тук хич няма к’во да се „хайде дека“! Ако не изпълните желанието ми, ще подкрепя думите си с по-енергични действия. Ваш’то намерение лесно може да ни докара някоя беда.
— Иска ми се да знам как ли? Решил съм да свърна наляво и ще наложа волята си.
— Бре, не думайте! Първо, изобщо нямате право на никаква воля и второ, след като я нямате, не бива на сичко отгоре и да я налагате. Нали ви е известно, че аз съм госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн и овдовяла Лайермюлер и знам к’во трябва да правя. Няма да допусна зарад вас враждебно настроените индианци да ми направят главата на пихтия. Веднага ще разберете, че знам как да постъпя.
В този момент колоната спря, защото от храстите изскочи Винету. Той се приближи към Олд Шетърхенд и вожда на навахите и им съобщи следното:
— Нихорасите не са променили нито плана, нито позициите си. Следователно моите братя могат да постъпят така, както вчера говорихме и решихме с Олд Шетърхенд. Мисля, че е необходимо само едно незначително изменение.
— Какво е то? — попита Олд Шетърхенд.
— Взехме решение да се спуснем с конете долу до пресъхналия брод. Тогава воините на навахите щяха да останат скрити от лявата ни страна, а ние щяхме да свърнем надясно по сухото корито на Зимната вода и да стигнем до реката. Тогава нихорасите ще се втурнат от високия бряг подир нас, за да ни нападнат, и едва след това навахите трябваше да ги връхлетят в гръб. Моите бели братя и сестри няма защо да се страхуват и аз не се съмнявам, че всичко ще премине точно така, както си го представяме, но все пак е необходимо човек да помисли за всяко нещо и да не пропусне нито една предохранителна мярка, налагана от предпазливостта. Не бива да се пролива кръв. Обаче, ако нихорасите видят пред себе си само нас, е възможно да си въобразят, че спокойно могат да ни победят. Ние сме само шепа мъже и въпреки това ще удържим на първия им удар, но ако нихорасите стрелят, положително ще ранят или убият неколцина от нашите хора. Ето защо е нужно изобщо да не допуснем да използват пушките си. Моят брат Олд Шетърхенд несъмнено се досеща кой е най-добрият и най-сигурен начин да постигнем това.
— Като още в самото начало им покажем, че са загубени, ако решат да се стигне до сражение — отговори белият ловец.
— А как ще им дадем да го разберат? Те няма да виждат многобройните навахи зад гърба си, а само белите мъже и жени пред себе си.
— При нас трябва да има и навахи.
— Точно това имам предвид — каза вождът на апачите.
— Но те не бива да тръгват натам заедно с нас.
— Не.
— А ще трябва преди това да се озоват на въпросното място, и то незабелязано от нихорасите.
— Моят бял брат мисли също като мен.
— Много лесно могат да се отгатнат мислите на моя брат Винету. Нихорасите наброяват триста воини, а ние сме двойно повече. Достатъчно ще е, ако оставим в тила им петстотин души, а другите сто ще трябва ей от този висок бряг да се спуснат към реката и достигнат ли долу, да свърнат настрани и да се промъкнат близо до устието на Зимната вода. Там ще се скрият в гъсталака и ще чакат да се появим. Щом пристигнем и нихорасите се наканят да се нахвърлят срещу нас, тези сто воини ще излязат от скривалищата си и ще се присъединят към редиците ни. Това сигурно ще окаже очакваното въздействие, защото неприятелят ще се стъписа и тогава залегналите в засада наши петстотин воини ще имат време да го нападнат в гръб.
— Така е. Напълно съм съгласен с думите на Олд Шетърхенд. Нека Нитзас-ини, храбрият вожд на навахите, избере сто воини, за да тръгнат веднага и тайно да се промъкнат до устието на Зимната вода. После ще яхнат конете си и петстотинте мъже, а когато сметнем, че вече са достигнали мястото на засадата, и ние ще поемем по нашия път.
Така и стана. Отделиха сто навахи, които навлязоха в крайбрежната гора, за да се спуснат надолу към реката. Естествено те нямаше как да вземат своите коне със себе си, а тези животни трябваше да бъдат отведени от другите навахи. След като този отряд изчезна, и петстотинте воини тръгнаха на път.
Когато всички навахи напуснаха сборното място, Олд Шетърхенд се зае още веднъж да обясни целия план на немските преселници на родния им език, защото дотогава разговорите бяха водени на английски. Той ги помоли да не се тревожат, понеже всичко щяло да мине добре, и настоятелно ги предупреди да бъдат крайно предпазливи и да не правят нищо, което би могло да постави под съмнение успешното провеждане на плана му. Тогава госпожа Розали се обърна към него с думите:
— Ний, другите, съвсем сигурно няма да допуснем никаква грешка, но знам един човек, дето твърдо е решил да извърши голяма глупост.
— Кой е той?
— Кой е той ли? И още питате? Щом става дума за вършене на глупости, можете веднага да се сетите кого имам предвид. Естествено кантора. Искаше и мен да придума да участвам в таз щуротия. Когато стигнем до Зимната вода, си е наумил да се отклони наляво.
— Мътните го взели! Това може да ни обърка всички сметки. Наистина ли крои такъв план?
— Току-що ми каза. Предупредих го, но той грубо ми се сопна и заяви, че никой не можел да му заповядва. Съвсем е пощурял да направи квото си е наумил.
— Не бива да го допускаме! Истина ли е това, което госпожа Еберсбах току-що ми каза за вас?
Този въпрос беше отправен към кантора.
— Да — отвърна той, понеже нямаше как да го отрече.
— Значи, без да ме попитате, искате да тръгнете в друга посока, така ли?
— Да.
— Защо?
Канторът мълчеше.
— Говорете!
Тази подкана бе изречена с най-строг глас. Канторът се ядоса от тона на ловеца и продължи да мълчи. Тогава Олд Шетърхенд гневно го сряза:
— Ако не искате доброволно да говорите, насила ще ви отворя устата. Става въпрос за живота ни. И така, каква е причината за намерението ви?
— Моята опера — процеди с неохота емеритусът.
— Операта ви! Значи заради вашите умопобъркани фантасмагории отново ще ни излагате на опасност! Но как така тази прочута опера ще е причина за онова, което се каните да извършите?
Канторът пак нямаше желание да си отвори устата. Тогава се намеси Хобъл Франк и каза:
— Знам к’во го е накарало да скрои такъв фантастичен план.
— Е, какво?
— Преди малко разговарях с него и от думите му си вадя генералното заключение, че за операта си се нуждае от сцена на едно сражение.
— А-а, тъй значи! Той иска да предизвика тъкмо това, което ние се стремим да избегнем.
— Тъй е. Кани се да тръгне наляво, за да могат нихорасите да разкрият засадата ни.
— Нима е възможно подобно нещо! Това е не само лудост, а е направо престъпление. Какво да правим с такъв екземпляр? Слушайте, странни човече, ще ми обещаете ли незабавно да се откажете от намерението си?
Канторът трябваше да отговори само с едно „да“ и всичко щеше да се уреди. Но нали беше твърдо заявил на госпожа Розали, че ще наложи волята си, не искаше да се изложи. Ето защо на подканата на Олд Шетърхенд той отново отговори с мълчание. Ловецът продължи със същия тон:
— Питам ви дали ще ми обещаете да се откажете от намерението си.
Отново никакъв отговор.
— Добре! — каза Олд Шетърхенд. — Тогава ще се погрижа да не можете повече да ни вредите. Няма да дойдете с нас, а ще останете тук.
Това решение възмути композитора изключително много. Той отговори:
— Няма да допусна подобно нещо, господин Шетърхенд. Не съм нито войник, нито новобранец, който трябва да се подчинява и да търпи да го ругаят и да му крещят!
— Ще се подчините! Ще останете тук, а аз ще накарам някой да стои при вас, за да ви надзирава.
— Ще му избягам!
— Добре! Тогава ще направя това, с което вече веднъж ви заплаших. Ще ви вържа. Слизайте от коня!
Олд Шетърхенд сам скочи от седлото и тъй като канторът се противеше, го хвана през кръста и го свали на земята. После го отнесоха при едно дърво и там го вързаха. Съпротивата му остана безполезна. След това трябваше да решат кой да остане при него. Банкерът предложи услугите си, защото мисълта да бъде нападнат от нихорасите не му беше никак приятна. Олд Шетърхенд се съгласи, но му втълпи в никакъв случай да не развързва кантора, колкото и да му се моли. По-късно щели да изпратят човек, за да вземе и двамата.
До този момент все още се виждаха петстотинте навахи, които яздеха на юг, но ето че най-сетне те изчезнаха на хоризонта и можеше да се предположи, че след кратко време ще достигнат целта си. Затова Олд Шетърхенд даде нареждане да продължат ездата.
Доверието, което немските преселници хранеха към белия ловец и Винету, бе наистина много голямо, защото се бяха отправили срещу многочислен отряд от нецивилизовани враждебно настроени индианци, и то без да се опасяват за себе си или за жените и децата си. Естествено това бе само една последица от влиянието на двамата мъже върху тях. В присъствието на апача и неговия бял брат просто нямаше място за страх.
Олд Шетърхенд напомни на всички да се държат колкото е възможно по-непринудено и да избягват да хвърлят любопитни или страхливи погледи в посоката, където знаеха, че се крият неприятелите им. Хората положиха всички усилия строго да спазват инструкциите му.
Сам Хокинс правеше какви ли не шеги. Смееше се на висок глас и караше другите да му пригласят. Целта му беше да приспи бдителността на нихорасите. Те трябваше да мислят, че никой от белите не подозира ни най-малка опасност.
Когато достигнаха мястото, където точно под краката им се намираше бродът, те бавно се спуснаха от високия бряг в пресъхналото речно корито. Винету и Олд Шетърхенд бяха начело. Въпреки че си даваха вид на хора, които абсолютно нищо не подозират, от острото зрение на двамата не се изплъзваше нищо.
Вляво от тях се намираха няколко големи каменни блока, заливани от реката по време на пълноводие. Иззад един от тях надникна човешка глава, главата на Нитзас-ини. Той бе дръзнал да се промъкне толкова напред, за да уведоми белите си приятели, че заедно с хората си е вече на уговореното място.
— Алтсоти — тук сме — прошепна им той на своя език и главата му отново изчезна.
Отрядът на белите свърна надясно и започна да язди в коритото на Зимната вода към нейното устие. Отляво и отдясно се издигаха високи стръмни скали, а малко по-надалеч пред тях течаха водите на Чели. На нейния бряг имаше тясна ивица земя, гъсто обрасла с храсти и дървета. Там спряха.
Олд Шетърхенд внимателно започна да оглежда гъсталака. Ето че нещо в него прошумоля и за кратък миг оттам се показа ръката на индианец. Това беше знак, че стоте навахи са на мястото си. И така, бяха успели да поставят на неприятеля две засади.
От лявата им страна скалите на брега се врязваха малко по-напред и образуваха неголям каменен „нос“. Олд Шетърхенд посочи натам и каза:
— Нека жените и децата се оттеглят зад онзи „нос“. Там ще са в пълна безопасност.
Те се подчиниха на решението му. Само една жена направи изключение и това беше госпожа Розали.
— К’во? Аз трябвало да се скрия? — извика тя. — Амче к’во ще си помислят тогаз индианерите за мен!
При тези думи тя взе пушката от ръцете на мъжа си, хвана я за цевта и заплашително размаха приклада й над главата си.
— Шшшт! Недейте така, оставете пушката! — предупреди я Олд Шетърхенд. — Нихорасите ни наблюдават и от движенията ви могат да се досетят за онова, което ги очаква. Те ще се втурнат насам с викове и крясъци. Тогава всеки от нас ще вдигне пушката си срещу тях и ще се прицели, но без да стреля. Само в случай че това не ги възпре, ще се наложи да се отбраняваме. Ще дам команда за стрелба, но ви моля да щадите живота им и да се целите само в краката им. А сега сядайте и се дръжте така, сякаш нищо не подозирате за тяхното присъствие!
Изпълниха нареждането му. Всички хора насядаха с гръб към водите на Чели и с лице, обърнато към сухото корито на Зимната вода. Така те непременно щяха да забележат идването на нихорасите.
Олд Шетърхенд и Винету стояха един до друг и разговаряха съвсем непринудено. Привидно те не обръщаха никакво внимание на местността, намираща се в посоката, откъдето очакваха неприятеля, но въпреки това много внимателно наблюдаваха всичко наоколо. Когато реката силно придойдеше и коритото на Зимната вода се напълнеше, водната стихия довличаше до устието многобройни каменни отломки и ги оставяше пръснати наблизо. Зад тези камъни човек можеше да намери прикритие и затова очакваха, че авангардът на нихорасите щеше да се приближи, промъквайки се тайно под закрилата им.
И това наистина се оказа вярно — зад един от тези каменни късове Винету забеляза за миг как нещо се мярна. Няколко секунди той се взира напрегнато натам и после каза на Олд Шетърхенд:
— Зад онзи голям триъгълен блок се крие един от неприятелите ни. Забеляза ли го моят брат?
— Да. Видях го как пропълзя от намиращата се малко по-назад скала. Дори знам кой е той.
— Навярно вождът Мокаши, а?
— Да.
— Тогава решителният миг настъпва. Моят брат не смята ли, че ще е по-добре изобщо да не чакаме да ни нападнат?
— Да, така смайването им ще е толкова по-голямо. Искаш ли да разговаряш с вожда?
— Не. Нека моят брат се наеме с това. Ти имаш пушка, която за индианците е омагьосана, тъй че твоят глас ще има по-голямо въздействие над тях от моя.
— Добре, тогава нека започваме! Той подвикна полувисоко няколко думи към храсталака, където се бяха скрили стоте навахи, а после каза на белите:
— Нихорасите са тук. Станете и насочете пушките си натам!
Госпожа Розали се бе видяла принудена да върне пушката на мъжа си, но вместо нея беше грабнала една от резервните карабини. И когато мъжете наскачаха и вдигнаха пушките си, тя също насочи своето оръжие по посоката, откъдето очакваха врага. Като държеше в ръце готовата за стрелба карабина „Хенри“, Олд Шетърхенд пристъпи няколко крачки напред и извика:
— Защо вождът на нихорасите Мокаши се крие, когато иска да ни посети? Нека се покаже! Ние знаем, че се намира тук заедно със своите триста воини.
— Уф, уф! — разнесе се иззад каменния блок и Мокаши се изправи. — Нима белите кучета знаят, че сме тук? И въпреки това дойдоха? Да не би Великия дух да им е изсушил мозъците, та шепа хора дръзват да се изправят срещу нас, за да се бият?
— Не ни е необходима никаква дързост. Вождът на нихорасите е изпаднал в голяма заблуда. Нима не вижда моите хора, застанали, готови да посрещнат неприятеля с пушките си? Нима не вижда и омагьосаната карабина в ръката ми? Кой може да й противостои?
— Ние ще сме толкова бързи, че Олд Шетърхенд ще успее да стреля само два-три пъти. После моите многочислени воини ще го повалят на земята. Да му покажа ли колко е голям броят им?
— Известен ми е — триста.
— И те съвсем не са далеч, а близо. Бледоликите могат да направят само следния избор — или да се предадат, или да бъдат изтикани във водата и избити. Нека видят, че са обградени.
Той вдигна ръка и след знака му иззад всички камъни наскачаха нихораси. Други, за които не беше имало място зад скалните блокове и по тази причина бяха останали по-назад, в момента се приближиха тичешком, надавайки такива бойни крясъци, които можеха да скъсат нервите на човек. Но не се хвърлиха в нападение, а се спряха зад своя вожд, понеже и той остана на мястото си. Мокаши отново вдигна ръка. Войнственият рев мигновено заглъхна и вождът извика на Олд Шетърхенд:
— Бледоликите разбират, че решат ли да се бият, загубени са. Ако са умни, ще се предадат.
— Да, човек може да се научи на ум от Мокаши, защото той е голям хитрец. Той знае и много добре вижда какво е положението. Повече от двайсет пушки са насочени срещу него и воините му, което ще рече, че в тези Двуцевки имаме четиридесет изстрела. Към тях ще прибавим и безбройните куршуми на моята омагьосана карабина. Преди нихорасите да ни достигнат, шейсет или дори повече от тях ще паднат мъртви, а после ще започне схватката с ножове и приклади. Това е много добре известно на Мокаши. Ако изобщо е възможно някога да бъдем победени, той знае, че ще изгуби далеч над сто воини и че той ще е първият, когото куршумът ми ще просне на земята. Ето защо ни подканя да се предадем. Ние не сме по-малко умни от него.
— Сметката на Олд Шетърхенд е грешна. Бледоликите ще бъдат в ръцете ни, преди още от нас да са паднали десетина воини, убити или ранени. Да, Олд Шетърхенд наистина е прочут ловец и много мъдър воин, но ако не се предаде, няма да постъпи умно.
— Благодаря на вожда на нихорасите за хубавите думи, които каза за мен. Но той съвсем не преувеличава нещата, защото съм далеч по-умен, отколкото си мисли. Ние, малцината бледолики, няма да се изплашим от триста нихораси, но въпреки това не сме сами. Когато Мокаши вдигна ръка, неговите воини се показаха. И аз ще вдигна ръката си, за да види, че и аз мога същото.
Олд Шетърхенд изпъна нагоре ръка. Незабавно стоте навахи изскочиха от храсталака, светкавично образуваха двойна редица и насочиха пушките си срещу нихорасите. Воините на Мокаши нададоха крясъци, които изразяваха изненадата им. Никой от тях не беше дръзнал да насочи пушката си срещу някого от белите, защото преселниците и ловците първи бяха вдигнали карабините си срещу тях и се намираха в по-изгодно положение. Който изпревари врага си, може да го застреля при най-малкото заплашително движение. Олд Шетърхенд направи знак, че иска да продължи да говори, и крясъците замлъкнаха.
— Сигурно сега Мокаши ще разбере, че съвсем не преувеличавам нещата. Напротив, ние ще убием не сто, а двеста нихораси, и то преди да са стигнали до нас. Току-що вождът на нихорасите каза, че мозъкът ми бил болен. А какво е състоянието на неговия мозък? Нима Мокаши не може повече да мисли, да вижда и да чува? Защо е втренчил поглед само напред, в нас? Нека се поогледа и зад гърба си!
Мокаши се обърна и воините му направиха същото. До този момент цялото им внимание бе насочено към неприятелите пред тях и те не бяха забелязали какво ставаше в тила им. Изобщо не смятаха за възможно нещо да се случи там. И ето че само на двайсетина крачки от себе си видяха петстотинте навахи, изпълнили цялата ширина на пресъхналото корито на Зимната вода, застанали един зад друг в десетина редици. Пред тях се беше изправил вождът им. Той подвикна на Мокаши:
— Тук са петстотин воини на навахите, а пред вас има още сто заедно с бледоликите, които са непобедими. Вождът на нихорасите желае ли да започнем да се бием?
От уплаха нихорасите зареваха като диви животни. Двойно превъзхождащите ги по численост навахи ги надвикаха, ала техните крясъци изразяваха радост. Тогава Олд Шетърхенд направи знак за тишина и всички мигновено млъкнаха. Ловецът заговори със силен глас:
— Аз питам Мокаши същото, което го попита и Нитзас-ини — дали да започнем битката. Над шестстотин куршума ще полетят към гъстата тълпа на нихорасите. И колко от тях ще останат живи? Нито един-единствен.
Мокаши не отговори веднага. Минута-две той гледа мрачно пред себе си а после каза:
— Ние ще умрем, но преди това всеки от нас ще убие поне един навах.
— Казваш го, но самият ти не си вярваш, защото, щом някой от вас вдигне пушката си, всички ние ще стреляме. Ще ти повторя думите, които ми каза преди малко: нима Великият дух ви е изсушил мозъците, та сте дошли тук да се биете с нас, след като ви превъзхождаме? Да не би изворът на мислите ви да е пресъхнал, та се подлъгахте да влезете в клопката, в която трябваше да попаднем ние? Ослепяхте ли, оглушахте ли, че нито чухте, нито видяхте как двамата с Винету се промъкнахме снощи в лагера ви, за да ви подслушаме? Ти беше седнал заедно с по-възрастните воини до една скала съвсем близо до високия речен бряг, а ние двамата лежахме горе върху тази скала. Оттам чухме целия ви разговор. Не знаете ли колко трябва да сте предпазливи, щом сте изровили бойната секира?
— Уф, уф! — възкликна слисаният Мокаши. — Олд Шетърхенд и Винету са лежали върху големият камък, до който седяхме?
— Да. Чухме, когато се съвещавахте как да ни нападнете. Защо превръщате във ваши врагове такива мъже, за които знаете, че не се страхуват от всички воини на племето ви?
Тогава Мокаши сложи пушката си на земята и каза:
— Великият Маниту е срещу нас. Той не пожела да победим. Нека Олд Шетърхенд или Винету дойде при мен, за да се бием. Онзи, който убие другия, ще донесе победата и за цялото свое племе.
— Що за думи чувам от устата ти? Да не искаш в отговор да пожънеш само подигравателен смях? Нима хората трябва да приказват, че думите на Мокаши са като бърборенето на децата или бръщолевенето на бабичките? Мислиш, че можеш да победиш Винету или мен? Да ти е казвал някой някога, че един от нас двамата е бил повален от неприятел? Твоето предложение с нищо няма да промени участта ви, няма да отмени вашата гибел. Ти непременно ще бъдеш победен, а заедно с теб ще са загубени и всичките ти воини.
— Тогава нека умрат с мен!
— Това може да стане и без двубой между теб и мен — отговори Олд Шетърхенд. — Обградени сте от всички страни. Започне ли битката, свършено е с вас. Как можеш тогава да искаш някой от нас двамата да се бие с теб и да поставяш съдбата на две племена в зависимост от изхода на този двубой! Няма нужда да воюваме за онова, което вече ми принадлежи. Победата и бездруго е наша. Защо ми трябва тепърва да се бия за нея?
— Значи не желаеш да премериш сили с мен?
— Не, защото сигурно ще те убия, а не ми се иска.
— Но въпреки това ще умра, защото ти самият каза, че първият ти куршум е определен за мен.
— Да, но ако се стигне до сражение, а аз съм на мнение, че е далеч по-добре да го избегнем.
— Че как ще го избегнем? Да не би, като се предадем без каквито и да било условия?
— Не, защото храбрите мъже не се предават по такъв начин, а нихорасите са много смели воини. Нима толкова малко познаваш Винету и Олд Шетърхенд, че очакваш от наша страна подобно искане, чието изпълнение неизбежно завинаги би покрило с позор и вас, и вашите деца и внуци?
При тези думи Мокаши въздъхна с облекчение и попита:
— Но каква друга възможност има да избегнем битката, без нашите жени и деца да ни сочат с пръст и да ни се присмиват?
— Точно това ще обсъдим. Нека Мокаши и Нитзас-ини дойдат тук при мен и Винету. Мокаши може да вземе оръжията си, защото той все още не се е предал и трябва да гледаме на него като на свободен мъж. Но докато трае съвещанието ни, нашите и вашите воини ще останат на същите позиции, където са в момента.
— Не е ли възможно съвещанието да се състои тук при мен?
— Сигурно може, но сам ще признаеш, че ние сме в по-изгодно положение и смятаме за по-правилно ти да дойдеш при нас.
— Като свободен човек и воин?
— Да.
Мокаши отново взе пушката си от земята и се запъти към Олд Шетърхенд. Щом стигна при него, той седна, запазвайки изпълненото си с достойнство поведение на вожд. Белият ловец се настани до него и Винету стори същото. Приближи се и Нитзас-ини. Той трябваше да премине между нихорасите. Те му направиха път. Мнозина му мятаха мрачни погледи, обаче никой не дръзна да го докосне с враждебни намерения, нито да му каже макар и една неприязнена дума. След като и той седна при другите, направиха знак и на Волф да се присъедини кам тях, защото сред навахите и той минаваше за вожд.
Съвещанието можеше вече да започне, понеже се бяха събрали всички, които имаха някакво по-голямо влияние. Но за да спазят индианските обичаи, те седяха тъй около четвърт час, без никой да пророни нито дума. Всеки се занимаваше със собствените си мисли. Олд Шетърхенд и Винету изпитателно оглеждаха останалите трима, сякаш искаха да разгадаят и най-скритите им помисли. Накрая размениха по един кратък поглед. Разбраха се без думи. Тогава пръв проговори Винету, но само за да подхвърли пестеливия въпрос:
— Тук са седнали петима воини да се съвещават. Кой от тях ще говори?
За някоя и друга минута отново се възцари дълбоко мълчание. После Нитзас-ини отвърна следното:
— Нашият брат Олд Шетърхенд не искаше да се пролива кръв. Затова нека той говори!
— Хау! — обадиха се другите в знак на съгласие. Олд Шетърхенд поизчака, за да придаде на думите си по-голяма тежест, и след това поде:
— Моите братя знаят, че съм приятел на червенокожите мъже. Цялата земя от единия океан до другия е принадлежала на индианците. Но после дошли белите, отнели им всичко и в замяна им дали своите болести. Индианците се превърнали в бедни и болни хора и много скоро ще умрат. Белите са техни врагове и са ги победили не на последно място с помощта на раздорите, които са сели сред червенокожите народи и като са насъсквали едно племе срещу друго. Червенокожите мъже не са били разумни и са допуснали това да се случи, а дори и до ден-днешен не са поумнели. Продължават взаимно да се изтребват, макар че все още могат да постигнат нещо голямо, стига само да забравят омразата помежду си и да станат един за друг онова, за което са родени, и такива, каквито трябва да бъдат — братя. Прав ли съм?
— Хау! — разнесе се наоколо.
— Да, прав съм, защото и тези две племена, изправили се тук едно срещу друго като врагове, също доказват, че е така, както твърдя. Нека моят брат Нитзас-ини ми каже към кой голям индиански народ се числи племето на навахите!
— Към народа на апачите — отговори вождът на навахите.
— А нека сега и Мокаши ми каже към кой народ се числят нихорасите?
— Също към апачите — отвърна вождът на нихорасите.
— Тогава моите братя ще разберат, че казвам самата истина. Нихорасите и навахите не са просто само част от червенокожите мъже, а те са деца дори на един и същ народ. Те би трябвало да се обичат, да си помагат и рамо до рамо да се борят срещу своите общи врагове бледоликите. Вместо това те враждуват помежду си и така съдействат на неприятелите си. Нека моят брат Нитзас-ини ми каже защо е тръгнал на поход срещу нихорасите!
— Защото са изровили срещу нас бойната секира!
— Добре. Тогава нека и Мокаши ми каже, защо е повел воините си срещу навахите!
— Защото са изровили бойната секира срещу нас.
— Не разбирате ли какво искам да ви кажа? Щеше ми се да чуя причините, накарали ви да предприемете тази стъпка, а вие не можете да назовете нито една, само споменахте факта, че сте изровили бойната секира едни срещу други. Не постъпвате ли също като малките деца, които се сбиват помежду си, без да са имали някакъв съществен повод? Нима искате да ви вземат за деца? Нима искате хората снизходително да ви се усмихват като на деца, на вас, които иначе ще уважават и от които ще се страхуват, ако сте свързани в здрав и верен съюз! Тръгнали сте да воювате едни срещу други, да се изтребвате и добре, че вашите най-добри приятели Винету и аз се намесихме, за да ви кажем онова, което всъщност сами трябваше да знаете.
Той направи кратка пауза, за да подсили въздействието на думите си, а после продължи:
— Моят червенокож брат Нитзас-ини е не само прочут и храбър воин, но също е и разсъдлив, и умен повелител на своето племе. Той е разбрал, че индианецът е осъден да умре, ако с нищо не се промени. Затова е предначертал мъдри решения и ги е изпълнил. Взел е една бяла жена, която обича и на която дължи много неща. Без нея той никога не би ги опознал или притежавал. Той е изпратил сина си отвъд океана, за да се научи как пустинята се превръща в плодородна земя. Той знае, че войната носи само гибел и беди и че човешкото щастие може да се изгради единствено в мир. Нима Нитзас-ини неочаквано се е променил? Нима днес желае да пролее кръвта на своите червенокожи събратя?
— Уф, уф! Нямам такова желание! — възкликна навахът.
— Така си и знаех. Ако беше иначе, не бих искал повече да бъда твой приятел и брат. А как стоят нещата с Мокаши, вожда на нихорасите? Той е тръгнал на боен поход, без да има каквато и да било причина, и не е успял да постигне абсолютно никакво превъзходство над своите неприятели. Нещо повече, ако не иска устата му да изрече някоя лъжа, ще трябва да признае, че в този момент е изпаднал в извънредно опасно положение. Ще се съгласи ли с мен?
— Хау! — кимна Мокаши, който започна да проумява какви изключително миролюбиви намерения имаше Олд Шетърхенд.
— А нима един умен мъж, изпаднал в толкова голяма опасност, ще се инати да иска смъртта на противниците си, в чиито ръце е собственият му живот?
— Не.
— Чудесно, значи всички сме на едно мнение. Нито Нитзас-ини, нито Мокаши желаят да продължат враждебните действия. Следователно остава да се реши само въпросът чия кръв е била пролята досега и какво трябва да е отмъщението за това. Мокаши изгуби ли някой от воините си?
— Не.
Тогава той има ли да си отмъщава за нещо на навахите?
— Не.
— В такъв случай ще задам същия въпрос и на моя брат Нитзас-ини.
— Касти-тине и придружителят му са убити — обади се строго вождът.
— От нихорасите ли?
— Не, а от бледоликия, който се нарича Краля на петрола.
— Е, тогава нима трябва да отмъщаваш за смъртта на двамата си воини на нихорасите?
— Не.
— Значи и тук сте в равни позиции. Превъзходството на навахите се изразява в това, че напълно са обградили нихорасите и ако се стигне до схватка, ще пролеят кръвта им. Но Нитзас-ини заяви, че не иска кръвопролитие. От друга страна, нихорасите имат известно преимущество, понеже Мокаши е пленил осем воини на навахите. Нима едното не може да компенсира другото? Нихорасите ще освободят пленниците, а навахите ще пуснат нихорасите от клопката, където са попаднали. После бойната секира ще бъде заровена. Надявам се, че моите братя ще се съгласят с предложението ми. Затова сега ще направя нещо, което всички ще видят.
Той свали от пояса си торбичката с тютюн и от шнурчето на врата си лулата на мира, натъпка я с тютюн и я сложи на земята пред себе си. После ловецът попита Мокаши:
— Съгласен ли е вождът на нихорасите с предложението ми?
— Да — отвърна му индианецът, който тайно силно се зарадва, че тъй лесно и евтино щеше да се отърве от почти сигурна гибел.
— А какво ще каже вождът на навахите?
Нитзас-ини не побърза да се съгласи, а най-напред каза:
— Моят брат Олд Шетърхенд се застъпи повече за нихорасите, отколкото за навахите.
— Защо мислиш така?
— Защото те са в ръцете ни, а че имат осем пленници, не е никакво предимство, понеже тези пленници още от този момент все едно че са свободни. Необходимо е само да изпратя неколцина от воините си да отидат горе в лагера на нихорасите, за да ги развържат. И тъй, кажи ми, справедлив ли си към нас?
— Да, а за да се убедиш и ти в това, ще те попитам следното: на кого дължиш изгодното положение, в което се намираш?
— На теб и на Винету — искрено отговори Нитзас-ини, придържайки се към истината. Той беше честен човек.
— Да, на нас го дължиш. Не ти го казвам, за да се хваля, а за да те накарам да бъдеш справедлив към нихорасите. Какво ще каже моят брат Винету за моето мирно предложение?
— Все едно че самият аз произнесох твоите думи — отговори апачът.
— А Маитсо, Вълка?
— Напълно споделям мнението на Винету — изрази съгласието си белият.
— Тогава остава само Нитзас-ини да каже думата си.
Вождът на навахите задълго спря поглед върху позициите на своите хора, а после и на разположението на враговете. Навярно съжаляваше, че току-така трябва да се откаже от голямото превъзходство, което имаше, но и в този случай се прояви голямото влияние, оказано му с времето от неговата бяла скуоу. Някогашният див и нецивилизован индианец се беше превърнал в миролюбив и разумен вожд на племето си. Наистина той се поколеба още някоя и друга минута, но все пак накрая заяви:
— Давам право на моя брат Олд Шетърхенд. Нихорасите няма да бъдат повече обкръжени.
— И ти си готов да изпушиш с Мокаши калюмета?
— Да.
Тогава Олд Шетърхенд се изправи, обърна се към индианците и със силен глас извика:
— Нека воините на навахите и нихорасите отправят погледите си насам, за да видят какво е решението на вождовете им!
Той запали лулата и я подаде на Нитзас-ини. Вождът се изправи, дръпна от нея шест пъти, издуха дима към небето, земята и четирите посоки на света и за да го чуят всички присъствуващи, силно извика:
— Бойната секира ще бъде заровена. Ще изпушим лулата на мира. Нихорасите ще освободят пленниците и после ще станат наши братя. Казвам това и пуша лулата от името на всички мои воини. Все едно че самите те са го изрекли и са изпушили калюмета. Аз казах — хау!
Сигурно навахите никак не бяха очаровани от изхода на преговорите. Имаха толкова голямо превъзходство над противниците си, че им беше доста трудно ей тъй, с лека ръка, да се откажат от него. Но тяхната дисциплинираност не им позволи да проявят непокорство, още повече че обичаят с изпушването на калюмета бе за тях толкова свещен, че никога не биха дръзнали да оспорят решението на вожда си.
Нитзас-ини подаде лулата на Мокаши, който също се изправи на крака, дръпна шест пъти от калюмета, а после със същия силен глас като Нитзас-ини обяви:
— Чуйте, воини на навахите и нихорасите, томахокът на войната отново е заровен в земята. Мъжете на навахите ще разтворят кръга, който са сключили около нас, и тогава с тях ще бъдем братя. Потвърдих го с калюмета и това означава, че все едно моите воини са го казали и са изпушили лулата на мира. Аз казах — хау!
Но най-радостни бяха нихорасите, които едва ли бяха смятали, че е възможно тъй щастливо да се отърват от една толкова голяма опасност. Като свидетели на сключения договор Олд Шетърхенд, Винету и Волф също трябваше да дръпнат шест пъти от лулата, но не бе необходимо да държат и речи.
След това съвещанието приключи и дотогава толкова враждебната сцена се превърна в напълно миролюбива картина. Навахите пуснаха нихорасите да излязат от клопката им и тъй като край реката нямаше достатъчно място, приятели и неприятели се отправиха нагоре към лагера на нихорасите, за да отпразнуват сключването на мира и преди всичко да освободят пленниците. Винету, Олд Шетърхенд и Волф също тръгнаха нагоре, където на първо време присъствието им беше необходимо. Засега другите бели останаха долу. Всички те се радваха, че враждебните действия между двете племена завършиха по такъв начин.