Артър Конан Дойл
Баскервилското куче (15)

Глава XIV
Баскервилското куче

Един от недостатъците на Шерлок Холмс, ако това въобще може да се нарече недостатък, беше, че той страшно мразеше да доверява изцяло плановете си на когото и да било, преди да е настъпил моментът за тяхното изпълнение. Това несъмнено се дължеше отчасти на властната натура на този човек, който обичаше да упражнява своето влияние над околните и да ги изненадва, и отчасти на професионалната му предпазливост, която го караше да не поема никога каквито и да било рискове. Това обаче беше много неприятно за тези, които работеха като негови агенти и помощници.

Често бях патил от тази негова черта, но никога така мъчително, както през това дълго пътешествие в тъмнината. Бяхме изправени пред голямо изпитание. Предстоеше ни най-после да нанесем решителния удар и въпреки това Холмс не казваше нищо и аз можех само да гадая хода на нашите действия. Вече тръпнех от нервно напрежение, когато най-после хладният вятър в лицето и тъмните голи простори от двете страни на тесния път ми подсказаха, че сме отново в тресавището. Всяка крачка на конете и всяко завъртане на колелата ни приближаваха все повече към кулминационната точка на това приключение.

Коларят на кабриолета, когото бяхме наели, ни пречеше да приказваме по нашата работа, така че водехме някакъв банален разговор, когато нервите ни се бяха опънали от възбуда и напрежение. След цялата тази изкуствена сдържаност за мене беше истинско облекчение, когато най-после минахме край къщата на Франклънд и разбрах, че наближаваме Баскервил Хол и сцената, където щеше да се разиграе действието. Не спряхме пред входа, а слязохме чак при вратата на алеята с тисовете. Платихме на коларя и го отпратихме незабавно обратно за Кумб Трейси, а ние поехме към Мерипит хаус.

— Въоръжен ли сте, Лестрейд?

Дребничкият детектив се усмихна.

— Щом имам панталони, значи имам и заден джоб, а щом имам заден джоб, значи в него има нещо.

— Отлично! Приятелят ми и аз също сме готови за всякакви изненади.

— Вие много мълчите по тази работа, мистър Холмс. В какво се състои играта?

— Игра на чакане.

— Това място не изглежда много весело, честна дума — каза детективът и потръпна, като огледа мрачните склонове на хълмовете и мъглата, която като огромно езеро се разстилаше над Гримпенското мочурище. — Виждам пред нас светлините на някаква къща.

— Това е Мерипит хаус — крайната цел на нашето пътешествие. Ще ви моля да ходите на пръсти и да говорите само шепнешком.

Ние се придвижвахме предпазливо по пътеката, приближавайки постепенно къщата, но на около двеста ярда от нея Холмс ни спря.

— Достатъчно — каза той. — Тези скали отдясно представляват прекрасно прикритие.

— Тук ли ще чакаме?

— Да. Ще устроим тук малка засада. Спуснете се в тази падина, Лестрейд. Ти си влизал в къщата, нали, Уотсън? Можеш ли да ми кажеш разположението на стаите? Какви са тези прозорци с решетките в този край?

— Мисля, че това са прозорците на кухнята.

— А другият там, който свети така ярко?

— Това положително е столовата.

— Транспарантите са вдигнати. Ти познаваш най-добре гънките на местността. Изпълзи тихо нататък и виж какво правят. Но за бога, гледай да не разберат, че ги наблюдаваш!

Изминах на пръсти пътечката, сниших се зад ниската стена, която ограждаше недораслата овощна градина, и като пълзях в сянката й, стигнах до мястото, откъдето можех да погледна през прозореца.

В стаята имаше само двама души — сър Хенри и Степлтън. Те седяха край кръглата маса един срещу друг, обърнати с профил към мене. И двамата пушеха пури, а пред тях имаше кафе и вино. Степлтън говореше оживено, но баронетът изглеждаше блед и разсеян. Може би беше подтиснат от мисълта, че ще трябва да се върне сам през зловещото тресавище.

Докато ги наблюдавах, Степлтън стана и напусна стаята, а сър Хенри си напълни чашата и се облегна на стола, смучейки пурата си. Чух изскърцване на врата и хриплив шум от обувки по чакъла. Стъпките минаха по пътеката от вътрешната страна на стената близо до мястото, където се бях притаил. Като погледнах иззад стената, видях, че естественикът се спря пред вратата на една барака в ъгъла на градината. Ключът щракна в ключалката и когато Степлтън влезе, отвътре се чу някакъв особен шум от боричкане. Той стоя вътре само една-две минути, след което чух още веднъж завъртането на ключа и естественикът мина край мен и влезе отново в къщата. Видях го, че пак отиде при госта си, и изпълзях тихо назад към мястото, където ме чакаха моите другари, за да им кажа какво бях видял.

— Значи, Уотсън, казваш, че дамата не е там? — попита Холмс, когато свърших рапорта си.

— Да.

— Къде може да бъде тогава? Никоя от стаите не свети освен кухнята.

— И аз не мога да си представя къде е.

Вече казах, че над голямото Гримпенско мочурище беше паднала гъста бяла мъгла. Ниска, плътна и рязко очертана, тя пълзеше бавно към нас, ограждайки ни постепенно от тази страна като стена. Лунната светлина я правеше подобна на голямо блестящо ледниково поле, над повърхността на което стърчаха само върховете на далечните канари като морени, носени от него.

Холмс, който беше обърнал глава нататък и наблюдаваше тази лениво пълзяща стена, промърмори нетърпеливо:

— Тя се движи към нас, Уотсън!

— Има ли значение това?

— Много голямо — единственото нещо на света, което би могло да обърка плановете ми. Той не може да се забави много. Часът е вече десет. Нашият успех, а дори и животът на сър Хенри зависят до известна степен от това, дали той ще си тръгне, преди мъглата да стигне до пътеката.

Над нас нощта беше ясна и чудно хубава. Звездите блестяха студено, а целият пейзаж се къпеше в меката и сякаш плаха светлина на полумесеца. Пред нас се чернееше къщата, а начупеният покрив и настръхналите й комини се открояваха рязко на небето, обсипано сякаш със сребърен прах. Широките златни ивици светлина от долните прозорци пресичаха градината и се губеха из тресавището. Една от тези ивици внезапно изчезна. Слугите бяха напуснали кухнята. Остана само лампата в столовата, където двамата — жадният за кръв домакин и нищо неподозиращият гост, все още бъбреха, пушейки пурите си.

С всяка измината минута тази бяла пухеста маса, която покриваше половината от тресавището, се приближаваше все по-близо и по-близо към къщата. Първите прозрачни кълбенца вече се виеха в златния квадрат на осветения прозорец. Стената откъм другия край на градината вече не се виждаше и само дърветата стърчаха над този водовъртеж от бяла пара. Видяхме как кълбенцата мъгла изпълзяха от двете страни на къщата и се сляха бавно отпред в плътна стена, над която само горният етаж и покривът останаха да плуват като чудноват кораб в някакво фантастично море.

Холмс гневно удари с ръка по скалата пред нас и тупна с крак от нетърпение.

— Ако след четвърт час той не излезе, пътеката ще бъде покрита с мъгла. А след половин час няма да можем да различим дори и собствените си ръце.

— Да се придвижим малко назад на по-високо място, а?

— Да, смятам, че ще е по-добре.

Мъглата плуваше напред, а ние отстъпвахме пред нея, докато се отдалечихме на половин миля от къщата, но това гъсто бяло море с посребрена от луната повърхност продължаваше да се разлива бавно и неумолимо към нас.

— Отдалечихме се твърде много — каза Холмс. — Това е рисковано, защото той може да бъде застигнат, преди да дойде до нас. Каквото и да става, ще трябва да останем тук. — Той коленичи и долепи ухо до земята:

— Слава богу! Струва ми се, че идва.

Звук от бързи стъпки наруши тишината на тресавището. Като се криехме между скалите, ние се взирахме напрегнато в посребрената отгоре стена пред нас. Стъпките започнаха да се чуват все по-ясно и по-ясно и изведнъж от мъглата, като иззад завеса, се появи човекът, когото чакахме. Като видя над себе си ясното звездно небе, той се огледа изненадано. После закрачи бързо по пътеката, мина близо край нас и продължи нагоре по дългия склон. Като вървеше, той непрекъснато се озърташе назад, поглеждайки ту през едното, ту през другото си рамо, сякаш беше нещо неспокоен.

— Ссст — изсъска Холмс и чух остър звук от зареждане на пистолет. — Внимавайте! То идва!

Някъде из пълзящата към нас маса се зачу слаб, но отчетлив и ситен тропот. Мъглата беше на петдесет ярда от нас и ние тримата се бяхме втренчили нататък и недоумявахме какво ли чудовище ще изхвръкне от нея. Аз стоях до Холмс и погледнах за миг лицето му. То беше бледо, но тържествуващо, а очите блестяха силно на лунната светлина. Но внезапно те изскочиха от орбитите си и се вторачиха неподвижно, а устата му се разтвори от изумление. В същия момент Лестрейд изкрещя от ужас и се хвърли ничком на земята. Аз скочих на крака и безжизнената ми ръка сграбчи инстинктивно револвера, но умът ми се парализира при вида на чудовището, което изскочи от прикритието на мъглата. Да! Това беше куче. Огромно, черно като катран куче, но такова куче никой смъртен никога не е виждал. От зиналата му уста излизаше огън, очите му пламтяха и изпущаха искри, а по муцуната му и по козината около главата и врата играеха пламъци. В налудничавите съновидения на някой болен мозък никога не би могло да се роди видение по-чудовищно, по-страхотно и по-сатанинско от това адско изчадие със свирепа муцуна, което изскочи срещу нас от мъглата.

С огромни скокове огромното черно създание се носеше по пътеката, следвайки упорито стъпките на нашия приятел. Този призрак така ни беше парализирал, че възвърнахме самообладанието си едва когато ни отмина. Тогава Холмс и аз стреляхме едновременно и чудовищният рев, който нададе животното, ни даде да разберем, че поне един от двамата го беше улучил. То обаче не се спря, а продължи да се носи напред. Далече по пътеката ние видяхме сър Хенри. Обърнал глава назад, с осветено от луната мъртвобледо лице и ръце, вдигнати нагоре от ужас, той гледаше безпомощно страшилището, което го преследваше.

Но този рев, който кучето нададе от болка, разпръсна всичките ни страхове. Ако то е уязвимо, значи е смъртно, а щом можахме да го раним, ще можем и да го убием.

Никога не съм виждал човек да тича така, както Холмс тича тази нощ. Винаги съм минавал за много бърз в краката, но той ме изпревари с толкова, с колкото аз изпреварих дребничкия детектив. Докато хвърчахме по пътеката, пред нас се разнасяха един след друг крясъците на сър Хенри и глухото ръмжене на кучето. Аз се появих тъкмо навреме, за да видя как зверът се хвърли върху жертвата си и като я повали на земята, я сграбчи за гърлото, Но в същия миг Холмс изпразни пет патрона в хълбока на животното. То нададе последен агонизиращ рев, щракна злобно със зъби във въздуха и се търкулна по гръб, като махаше яростно с черните си лапи, а после се отпусна на една страна. Запъхтян, аз се надвесих над него и опрях револвера в страшната му светеща глава, но не стана нужда да натискам спусъка. Гигантското куче беше мъртво.

Сър Хенри лежеше безчувствено там, където беше паднал. Разкъсахме яката му и като видя, че няма никаква рана и се убеди, че го бяхме спасили навреме, Холмс изрече някаква благодарствена молитва. Клепачите на нашия приятел потрепнаха и той направи едва забележимо усилие да се помръдне. Лестрейд пъхна между зъбите му шишенцето си с коняк и след миг ни погледнаха две уплашени очи.

— Боже мой! — прошепна баронетът. — Какво беше това? О, небеса, какво беше това?

— Каквото и да е било, то е мъртво — каза Холмс. — С привидението, което преследваше вашия род, е свършено веднъж завинаги.

Чудовището, което лежеше пред нас, внушаваше страх дори само с големината и силата си. То не беше чист блъд хаунд^[1], нито чист мастиф, а сигурно мелез от двете породи — страшен свиреп пес с големина на млада лъвица. Макар и умряло, от огромните му челюсти все още излизаше синкав пламък, а малките хлътнали зли очи бяха заобиколени с огнени кръгове. Докоснах с ръка светещата му муцуна и когато я отдръпнах, видях, че пръстите ми също светнаха, заблестяха в тъмнината.

— Фосфор — казах аз.

— Да. Някакъв хитро измислен препарат — потвърди Холмс, като подуши умрялото животно. — Без никаква миризма, която би попречила на обонянието му. Ние ви дължим голямо извинение, сър Хенри, задето ви изложихме на такъв ужас. Аз се бях приготвил за борба с куче, но не с такова чудовище. А и мъглата беше близко, та нямахме време да го посрещнем както трябва.

— Вие спасихте живота ми.

— Но преди това станахме причина той да бъде застрашен. Имате ли достатъчно сили, за да станете?

— Дайте ми още една глътка от този коняк и ще бъда готов на всичко. Така! Сега с ваша помощ ще мога да стана. Какво възнамерявате да правите?

— Да ви оставим тука. Не сте във форма за повече приключения през тази нощ. Ще ни чакате и после някой от нас ще се върне с вас до Баскервил Хол.

Баронетът се опита да стъпи на крака, но все още беше мъртвоблед и всичките му крайници трепереха. Ние го отведохме до една скала и той седна там, треперейки, закрил лице с ръцете си.

— Сега ще ви оставим — каза Холмс. — Трябва да свършим останалата част от работата, а всяка минута е ценна. Престъплението е налице, липсва ни само престъпникът.

— Вероятността да го намерим в къщата е едно на хиляда — продължи Холмс, като забързахме обратно по пътеката. — Изстрелите трябва да са му подсказали, че играта е свършена.

— Ние бяхме доста далеч от къщата, а и мъглата заглушава звука.

— Той е последвал кучето, за да го прибере после, в това можеш да бъдеш сигурен. Да! Той е избягал през това време, но ще претърсим къщата, за да се уверим.

Входната врата беше отворена и ние се втурнахме вътре, тичайки от стая в стая за учудване на стария разтреперан слуга, който ни срещна в коридора. Светлина нямаше никъде освен в столовата, откъдето Холмс взе лампата и не остави нито едно ъгълче от къщата непретърсено. От човека, когото търсехме, нямаше нито следа. На горния етаж обаче вратата на една от спалните беше заключена.

— Има някой вътре — извика Лестрейд. — Чувам някакъв шум. Отваряйте тази врата!

Отвътре долетя слаб стон и шумолене. Холмс ритна с крак бравата и вратата отхвръкна. С револвери в ръце, и тримата нахълтахме в стаята. Но и тук нямаше никаква следа от дръзкия отчаян злодей, когото се надявахме да намерим. Вместо него пред нас стоеше нещо така странно и неочаквано, че за момент се спряхме, зяпнали от учудване:

Тази стая беше превърната в малък музей. По стените висяха наредени кутии със стъклени похлупаци, които съхраняваха колекции от пеперуди и молци — любимото развлечение на тази сложна и престъпна натура. В средата на стаята стърчеше една подпора, която е била поставена някога, за да поддържа проядената от червеи греда, простираща се от единия край на покрива до другия. Към тази подпора беше вързан човек, така пристегнат и омотан с чаршафи, че в първия момент не можехме да кажем дали това е мъж, или жена. Един пешкир беше прехвърлен през шията и вързан отзад за гредата. Друг закриваше долната част на лицето, като оставяше открити само двете тъмни очи — очи, гледащи ни въпросително и пълни с тъга, срам и ужас. За миг разкъсахме пешкира, за да освободим устата, размотахме чаршафите и пред нас на пода се строполи мисиз Степлтън. Красивата й глава се отпусна на гърдите и аз видях върху врата й ясна червена следа от милувка с камшик.

— Животно! — извика Холмс. — Лестрейд! Шишето с коняка! Сложете я на стола! Припадна от мъченията и от изтощение.

Тя отново отвори очи.

— Спаси ли се? — попита тя. — Избяга ли?

— Той не може да ни избяга, госпожо.

— Не, не питам за мъжа си. Сър Хенри… спасен ли е?

— Да.

— А кучето?

— То е мъртво.

От нея се откъсна дълга въздишка на облекчение:

— Слава богу! Слава богу! О, този негодник! Вижте как се отнасяше с мене.

Тя дръпна ръкавите си и ние с ужас видяхме, че целите й ръце са покрити със синини.

— Но това е нищо! Нищо! Той омърси и измъчи душата и сърцето ми. Докато у мене все още тлееше надеждата, че ме обича, понасях всичко — и лошите обноски, и самотата, и живота, пълен с лъжи, всичко, всичко! Но сега разбирам, че дори и в любовта аз съм била наивница и сляпо оръдие в ръцете му.

Както говореше, тя избухна в сподавено ридание.

— Няма нищо, за което да храните добри чувства към него, госпожо — каза Холмс. — Затова, кажете ни къде можем да го намерим. Ако въобще някога сте му помогнали в злодеянията, сега помогнете и на нас, за да изкупите вината си.

— Той може да е избягал само на едно място — отговори тя — На един остров, в самото сърце на мочурището, има стар калаен рудник. Там държеше той кучето си и беше направил някои приготовления, за да има убежище в случай на нужда. Само там може да е избягал.

Мъглата се беше лепнала о стъклото като бяла вата. Холмс поднесе лампата към прозореца.

— Вижте — каза той, — Тази вечер никой не би могъл да се промъкне през Гримпенското мочурище.

Тя се засмя и плесна с ръце. В усмивката и в очите и се четеше злорадство.

— Нататък той може би ще намери пътя, но никога няма да може да се върне — възкликна тя. — В такава нощ как може да види колчетата, които показват пътя? Ние ги поставихме заедно, той и аз, за да отбележим пътя през мочурището. Ах, ако ги бях извадила днес! Тогава той положително щеше да бъде в ръцете ви.

Явно беше, че докато не се вдигне мъглата, преследването би било безсмислено. Междувременно ние оставихме Лестрейд като пълновластен господар на къщата, а Холмс и аз отведохме баронета в Баскервил Хол. Не можеше вече да крием от него историята на Степлтънови и когато сър Хенри научи истината за жената, която обичаше, посрещна този удар мъжествено. Но вследствие сътресението от нощната преживелица нервите му бяха разстроени и до сутринта той лежа трескав, с висока температура под грижите на доктор Мортимър. Едва след околосветското пътуване, което те двамата направиха по-късно, сър Хенри отново стана бодър и жизнерадостен човек — такъв, какъвто беше, преди да наследи прокълнатия имот.

А сега аз се приближавам към края на тази необикновена повест, в която се опитах да накарам читателя да сподели с нас всички тези смътни догадки и неопределени страхове, които така Дълго помрачаваха живота ни и завършиха толкова трагично.

На сутринта след смъртта на кучето мъглата се вдигна и мисиз Степлтън ни поведе към откритата от тях пътека, която минаваше през мочурището. Тази жена с такова нетърпение и радост ни водеше по следите на мъжа си, че едва сега ни стана напълно ясно колко ужасен е бил животът й с него. Ние я оставихме на едно тясно полуостровче от твърда торфена почва, което се вдаваше в разпрострялата се пред нас тиня. Оттук нататък малки, забити тук-таме колчета показваха пътеката, която вървеше зигзагообразно през обраслите с тръстика бабуни, измежду покритите със зелен накип бездни и отвратителните локви тиня, които препречваха пътя на незапознатия с тези места. Разлагащият се камъш и буйните, покрити с кал водорасли изпущаха миризма на гнило и тежки зловонни пари, които ни удряха в носа.

Неведнъж някоя погрешна стъпка ставаше причина да затъваме до колене в тъмната, едва потрепваща тиня, след което повърхността й се надипляше от леки концентрични вълни, които се разнасяха надалеч. Тя ни дебнеше с лепкавата си прегръдка на всяка крачка и когато потъвахме в нея, ни се струваше, че някаква злостна ръка ни тегли надолу към гадните й дълбини — толкова жестока и силна беше тази прегръдка.

Ние намерихме само едно доказателство, което ни показа, че и някой друг беше минал преди нас по този опасен път. Нещо черно стърчеше сред кичур блатна трева, който му пречеше да потъне в тинята. Когато Холмс стъпи встрани от пътеката, за да го вземе, потъна до кръста и ако не бяхме там да го измъкнем, кракът му едва ли вече щеше да стъпи някога на твърда почва. Той размаха във въздуха стара черна обувка. Отвътре тя имаше щемпел: „Мейърс — Торонто“.

— Това си струва една кална баня — каза той. — Ето загубената обувка на сър Хенри.

— Хвърлена тук от Степлтън, когато е бягал.

— Точно така. Тя е останала у него, след като я е употребил, за да насочи кучето по следите на сър Хенри. После, като е разбрал, че играта е свършена, той е побягнал, държейки я все още в ръцете си, и когато е стигнал дотук, я е хвърлил. Сега поне знаем, че до това място той е стигнал благополучно.

Повече от това обаче не бе ни съдено да узнаем, въпреки че за много неща можехме да се досетим. Сред мочурището нямаше никаква възможност да открием следи от стъпки, защото тинята веднага се разстилаше върху тях, но когато най-после стигнахме по-твърда почва, ние нетърпеливо заоглеждахме земята, но не забелязахме нищо. Ако земята казваше истината, значи Степлтън въобще не беше стигнал убежището си на острова, към което се е стремил, промъквайки се през мъглата в тази последна за него нощ. Някъде, в самото сърце на тресавището, сред коварната тиня на Гримпенското мочурище, което го беше погълнало, бе погребан завинаги този студен, жестокосърдечен човек.

Ние намерихме немалко следи от него на опасания от тиня остров, където е криел свирепия си съюзник. Един огромен скрипец и шахта, запълнена до половината с боклуци, показваха, че тук някога е било рудник. Край него имаше разпаднали се останки от бараките на миньорите, които без съмнение са били прокудени от вонящите изпарения на блатистата местност. В една от тези бараки скобата, синджирът и купът оглозгани кости показваха, че тук е било затваряно кучето. Сред боклука се валяше скелет с кичур кафяви косми, залепнал към него.

— Куче — каза Холмс. — Боже мой! Къдравият спаниел! Горкият Мортимър никога няма да види вече любимеца си. Струва ми се, че тук няма никаква тайна, в която да не сме вникнали. Степлтън е криел кучето, но не е могъл да заглуши неговия лай и оттук се е разнасял онзи вой, който не беше приятен за слушане дори денем. При непредвидени случаи той е могъл да го държи и в бараката в Мерипит хаус, но това е било рисковано и естественикът се е решил да го направи само в деня, когато е сметнал, че всички негови усилия ще завършат успешно. Тази паста в консервената кутия е без съмнение светещата смес, с която е мазано кучето. На тази мисъл го е навела, разбира се, легендата за чудовищното куче и желанието му да умъртви стария сър Чарлз чрез уплаха. Сега не е чудно, че злощастният каторжник бягаше и крещеше, когато е видял в тъмнината, че такова чудовище тича по следите му. Същото направи и нашият приятел, а и ние не бяхме далеч от това. Много хитро измислено. Да оставим настрана факта, че е имал възможност да убива жертвите си посредством кучето, но кой селянин би дръзнал да се запознае по-отблизо с такова създание, след като поне веднъж го е видял в тресавището? А това се е случвало на мнозина. Аз казах това в Лондон, Уотсън, и пак ще повторя: никога не ни се е случвало да преследваме човек, по-опасен от този, който сега лежи там — и той протегна дългата си ръка към огромната, изпъстрена със зелени петна тинеста шир, която се простираше в далечината, за да се слее накрая с червеникавокафявите торфени склонове.