Уолтър Милър
Апокалипсис I (9) (Кантата за Лейбовиц)

8

За учудване на брат Франциск, абат Аркос повече не забраняваше на монасите да се интересуват от реликвите. След като доминиканците се съгласиха да проверят този проблем, абатът доста смекчи ограниченията. А когато въпросът за канонизацията на блажения започна да се придвижва по малко в Новия Рим, той като че ли съвсем забрави, че се беше случило нещо особено по време на великопостническото бдение на брат Франциск Джералд, бивш жител на Юта, АОЛ, а сега работещ в копирната стая на абатството. Това се беше случило преди 11 години. Нелепото шептене между послушниците за личността на пилигрима отдавна беше стихнало. Послушниците от времето на брат Франциск вече не бяха послушници, а новото поколение младежи никога не беше чувало за тези събития.

Тази история струваше на брат Франциск седем великопостни уединения сред вълците. Всеки път той не беше се надявал, че ще се върне от тях невредим. Когато понякога си спомняше за това през нощта, той сънуваше вълци и Аркос. В съня му абатът хвърляше месо на вълците и на него самия.

Вследствие на всичко Франциск разбра, че може да продължи реализацията на своя проект без всякакви пречки и започна доукрасяването на пергамента с рисунки. Сложността на рисунката и малкото свободно време, което имаше за тази цел продължиха работата му с години. Но в тъмния океан на вековете, където като че ли нищо не се движеше, дори собствения му живот изглеждаше като едно кратко пляскане с ръце.

Брат Сърл завърши третата страница от своята математическа реставрация. Малко по-късно той припадна на работната си маса и след няколко часа почина. В това нямаше нищо страшно, тъй като неговите записки останаха невредими. След сто или двеста години щеше да дойде някой, който да се заинтересува от това и може би да ги довърши. През това време щяха да се възнасят молитви за упокой на брат Сърл.

Преди година или две в дърводелската работилница се беше върнал брат Финго, на когото също бяха разрешили в свободното време да възстановява очакващата го, наполовина изрязана дървена фигура на мъченика. Това време беше много малко и работата вървеше твърде бавно. Човек можеше да забележи разликата в качеството на фигурата, само ако я гледа през интервал от няколко месеца. Франциск я виждаше твърде често, за да забележи промяната. На него му харесваше добродушното веселие на Финго, дори и след като разбра, че дърворезбарят използва това, за да компенсира грозотата на лицето си. Франциск обичаше да прекарва свободното си време, когато го имаше, като гледа работата на Финго.

Понякога, когато се заглеждаше в скулптурата, Франциск се опитваше да скицира някои детайли, само загатнати на дървото. Опитваше се в своите рисунки да предвиди чертите на лицето, които засега представляваха само черти от резеца. Финго гледаше скиците и се смееше. Но с напредването на работата Франциск все повече се изпълваше с усещането, че лицето на скулптурата се озарява от някаква смътно позната усмивка. Тогава той довърши своята рисунка и се увери в това, макар че не можеше да определи чие е това лице и да си спомни кой се усмихва така накриво.

— Не е лошо наистина. Съвсем не е лошо — каза Финго за неговите рисунки.

Франциск сви рамене.

— Не мога да се отърва от усещането, че вече съм го виждал по-рано.

— Само че не тук, братко. И не в нашето време.

По време на рождественските пости брат Франциск се разболя и посети отново дърводелската работилница едва след няколко месеца.

— Лицето е почти завършено, Франциск — каза резбарят. — Сега как ти харесва?

— Но аз го познавам.

Франциск дишаше тежко и се вглеждаше във веселите очи между ореола от бръчки и в едва забележимата позната крива усмивка в ъгълчетата на устата.

— Познаваш ли го? Кой е той? — учуди се Финго.

— Той… Е, не съм съвсем сигурен, но мисля че го познавам. Той…

Финго се разсмя.

— Ти просто си познал собствените си рисунки — предположи той.

Франциск вече не беше сигурен в нищо и съвсем не можеше да определи чие е това лице.

— „Хмм-хнн“ — сякаш го подканяше кривата усмивка.

Абатът обаче намери усмивката дразнеща. Макар и да разреши завършването на работата, той заяви, че няма да разреши използването на скулптурата за това, за което беше предназначена първоначално — да бъде поставена в църквата след канонизирането на блажения. Когато след много години тя вече беше завършена, Аркос заповяда да я поставят в коридора на дома за гости. Видът й обаче беше възмутил един от посланиците на Новия Рим и абатът разпореди да я преместят в неговия кабинет.

Бавно и с много труд Франциск превръщаше своя пергамент в произведение на изкуството. Мълвата за неговата работа се беше разпространила бързо в стаята за подготовка на копията. Монасите често се събираха около масата му, наблюдавайки неговата работа и мърморейки, изказваха възхищението си. „Какво вдъхновение“ — шепнеше някой. — „Това е явно доказателство“. — „Това е явно доказателство, че този, когото е срещнал, е бил самият блажен…“ — допълваше друг.

— Не разбирам защо не се заемеш с нещо полезно — избоботи брат Джекис. Неговото саркастично остроумие, неизменно срещащо благожелателните отговори на брат Франциск, за няколко години се беше изразходвало. В свободното си време той изработваше и разкрасяваше мушамени абажури за църковните кандила, с което беше привлякъл вниманието на абат Аркос и той му възложи грижата за неувяхващите. Старият майстор, брат Хорнер, се намираше на смъртен одър. Любимият на всички монах почина в самото начало на рождественските пости. Неговите останки бяха предадени на земята на територията на самото абатство. Докато всички все още оплакваха Хорнер, абатът успя да назначи брат Джекис за майстор на стаята за копиране.

Още на втория ден брат Джекис съобщи на Франциск решението си за заниманията в свободното време. Франциск, според думите на майстора, трябваше да остави детските забави и да се заеме с мъжка работа. Монахът покорно взе своя скъпоценен лист, внимателно го постави между две дъски и започна да прави мушамени абажури.

Франциск не изразяваше никакъв протест, само тайно се надяваше душата на брат Джекис да последва колкото може по-бързо душата на Хорнер. Тогава той, ако бъде волята господня, ще може да завърши любимото си копие.

Провидението се намеси в тази работа по-скоро, но не като призова душата на брат Джекис при създателя. През лятото, скоро след назначаването на Джекис за майстор, от Новия Рим пристигна с керван магарета и група чиновници папският главен нотариус.

Той се представи като монсеньор Агуера, защитник на блажения в процеса на канонизацията. С него имаше и няколко доминиканци. Нотариусът беше дошъл, за да отвори скривалището и да изследва „Изолираната Среда“. Трябваше да разгледа и всички останали доказателства на абатството, имащи отношение към делото. За ужас на абата в това число беше и съобщението за духа на блажения, който по разказите на странниците се явил на някой си Франциск Джерард от Юта, АОЛ.

Адвокатът на светията беше посрещнат много топло от монасите. Беше настанен в специална стая, предложиха му различни специалитети на трапезарията, отвориха най-изтънчените вина. Шестима млади послушници трябваше да се грижат денонощно за него и да изпълняват и най-капризните му желания. Но много скоро тези млади момчета бяха съвсем разочаровани, тъй като Манфредо Агуера нямаше никакви специални желания. Той настояваше животът в абатството да тече съвсем нормално. Ядеше от общата кухня и предпочиташе млякото пред прекрасното вино. Общото веселие, музиката и представленията на клоуните, организирани в негова чест, той възприемаше като част от „нормалния живот“ в абатството.

На третия ден от посещението на Агуера абатът извика брат Франциск при себе си. След разрешението за принасяне на обет, отношенията между младия монах и абата бяха официално дружелюбни и сега Франциск дори не трепереше, когато почука на вратата на кабинета.

— Викали сте ме, преподобни отче.

— Да, извиках те — каза Аркос и попита със спокоен глас: — Кажи ми, мислил ли си някога за смъртта?

— Често, господин абат.

— Молил ли си се на свети Йосиф да те предпази от внезапна смърт без покаяние?

— М-м-да, често, преподобни отче.

— В такъв случай се надявам, че нямаш желание да бъдеш неочаквано премазан? Или червата ти да бъдат използвани за струни на някоя цигулка? Или тялото ти да послужи за храна на прасетата? Или костите ти да бъдат заровени в неосветена земя? А?

— Н-н-не, magister meus.

— Аз също мисля, че не искаш. Затова бъди много внимателен, когато разговаряш с монсиньор Агуера.

— Аз?

— Ти. — Аркос разтърка брадичката си и като че ли потъна в мрачни размишления. — Представям си го много ясно. Делото на Лейбовиц е отложено и прибрано дълбоко в шкафовете. Бедният ни брат е повален на земята от случайно паднала тухла. Лежи и стенейки моли за опрощение на греховете си. Всички стоят около него с печално притворени очи, но никой не дава на момчето дори последна благословия. А той е готов да тръгне направо за ада. Без благословия! Без опрощение на греховете! Печална картина, нали?

— А къде ще бъде моят господар? — запротестира Франциск.

— О, не ме упреквай. Аз ще бъда прекалено зает да удържам твоите братя, да не бъдеш пребит до смърт.

— Кога ще се случи това?

— Надявам се, никога, тъй като ти ще бъдеш много внимателен при разговора с монсеньора. Нали така? Иначе няма да мога да попреча на братята ти да те пребият до смърт.

— Да, но…

— Постулаторът желае да те види веднага. Моля те, поеми в ръце въображението си и помни какво говорихме сега. Постарай се да не фантазираш.

— Добре, мисля че ще успея.

— Върви, сине мой. Върви с Бога.

Когато почука на вратата на Агуера, Франциск усети страх, но съвсем скоро разбра, че няма от какво да се бои. Протонотариусът се оказа учен и тактичен възрастен човек. И като че ли искрено се интересуваше от скромния живот на монаха.

След няколко минути на предварителни любезности Агуера премина направо към парещата тема:

— А сега ми разкажи за срещата си с човека, който може да бъде благословен като основател…

— Но аз никога не съм казвал, че това е бил нашият блажен Лейбо…

— Разбира се, сине мой. Разбира се, че не си. При мен има доклад по този случай, основан изключително на слухове. Бих искал да го прочетеш и да го поправиш или да потвърдиш написаното. — Той извади някакъв свитък и го подаде на Франциск, като добави: — Тази версия е основана на разказите на скитниците. Само ти можеш да кажеш какво се е случило в действителност и затова искам да го редактираш много внимателно.

— Разбира се, месир. Всъщност всичко беше много просто…

— Чети, чети! После ще поговорим за това, съгласен ли си?

Дебелината на свитъка говореше, че този отчет по слухове не е много прост и еднозначен. Скоро опасенията му се потвърдиха и Франциск се ужаси.

— Ти пребледня, сине мой — каза постулаторът. — Нещо може би те е разтревожило?

— Месир, това… съвсем не беше така.

— Но по косвен начин ти самият си автор на този отчет. Как може да бъде различно? Нали ти единствен си свидетел?

Брат Франциск затвори очи и потърка чело. Той беше разказал на послушниците самата истина. Те я бяха преразказали на пътуващите из пустинята, те на свой ред на други странници и ето какво се беше получило в края на краищата. Нищо чудно, че абат Аркос беше забранил разговорите на тази тема. По-добре той самият да не беше говорил нищо за пилигрима!

— Виждал съм го само веднъж. И той ми каза само няколко думи. Най-напред ме подгони с тоягата си, после ме попита за пътя към абатството и начерта знаците на камъка, под който намерих подземието. След това никога не съм го виждал.

— И никакъв ореол?

— Не, месир.

— И никакъв небесен хор?

— Не!

— А какво можеш да кажеш за килима от рози, израснал там, откъдето е минал?

— Не, не! Нищо такова нямаше, месир — с ужас произнесе монахът.

— И той не е написал името си на камъка?

— Бог е свидетел, месир, написа само тези два знака, които дори не знам какво означават.

— Е, добре — каза постулаторът. — Разказите на скитниците са винаги преувеличени. Все пак се учудвам откъде са измислили всичко това. Надявам се, че ще ми разкажеш как е било в действителност.

Разказът на брат Франциск се оказа съвсем кратък. Агуера изглеждаше разочарован и опечален. След кратко дълбокомислено мълчание той взе дебелия свитък, почука с пръсти по него и го пусна в кошчето за отпадъци.

— Така завърши чудо номер седем — промърмори той.

Франциск започна припряно да се извинява.

Постулаторът го спря.

— Не мисли повече за това. И без това имаме достатъчно доказателства. Няколко случая на излекуване с помощта на блажения са потвърдени изцяло с документи. Твоята история беше поетична, но аз почти се радвам, че тя се оказа измислена. Радвам се за теб. Иначе „адвокатите на дявола“ буквално щяха да те разпънат.

— Но аз никога не съм говорил нищо подобно на…

— Разбирам, разбирам! Всичко това започна заради скривалището. Впрочем ние вчера отново го отворихме.

Очите на Франциск заблестяха.

— Вие… намерихте ли нещо друго, отнасящо се за светия Лейбовиц?

— Блажения Лейбовиц, сине мой! — поправи го монсеньорът. — Не, все още не сме. Отворихме, макар и дяволски трудно вътрешната врата. Зад нея имаше петнадесет скелета. Жената, чиито останки си намерил ти, е влязла в скривалището, след като вътрешната стая е била вече запълнена. Може би е щяла да бъде там достатъчно защитена, ако не се е срутила една от стените. Натрупаните камъни са затворили входа и бедните души, които са били вътре, са попаднали в капан. Един господ знае защо вратата е била направена така, че да се отваря само навън.

— Жената във външната стая Емили Лейбовиц ли е била?

Агуера се усмихна.

— Не знам дали можем да сме сигурни в това. Аз вярвам, че това е била тя… да, вярвам, но се надявам да си тръгна оттук с доказателства. Ще видим какво още можем да открием. Противниковата страна също има убедителни доводи. Не мога да избързвам с изводите.

Независимо от краткото разочарование след разказа за пилигрима, Агуера запази своята доброжелателност. Десетте дни до заминаването си той прекара на мястото на археологичните разкопки и остави двама от своите помощници да наблюдават по-нататъшната работа. В деня на заминаването си посети брат Франциск в скрипториума.

— Казаха ми, че работиш над документ, който ще увековечи намерените от теб реликви — каза постулаторът. — Ако вярвам на това, което чух, ще ми бъде много приятно да го видя.

Монахът възрази, че това е дребна работа, но бързо донесе пергамента. Разгръщаше овчата кожа с такова нетърпение, че даже ръцете му трепереха. При това забеляза с удоволствие, че брат Джерис наблюдава всичко това с намръщени вежди.

Монсеньорът разглежда дълго и много внимателно пергамента.

— Прекрасно! — откъсна се накрая от устата му. — Какъв великолепен цвят! Превъзходно, превъзходно!… Завършвай го по-бързо, сине мой, завършвай го!

Брат Франциск погледна към Джерис и въпросително се усмихна.

Майсторът на стаята за копиране бързо се обърна, а вратът му почервеня. Още на следващия ден Франциск разопакова своите четки и бои, извади златния лист и възобнови работата си над изпъстрената схема.