Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Апокалипсис I
Кантата за Лейбовиц - Оригинално заглавие
- A Canticle for Leibowitz, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 30гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
Уолтър Милър. Апокалипсис I (Кантата за Лейбовиц)
Библиотека „Световна фантастика“ №3
Издателска група „Неохрон“
Коректор: Бистра Горностаева
История
- —Добавяне на анотация
- —Редакция от Mandor според хартиеното издание
25
Бентът на секретността беше разкъсан. Няколкото безстрашни „холандци“ бяха отнесени от разбунтувалият се прилив. Вълната ги изхвърли от Тексаркана право в селските им имения, където нямаха възможност да коментират нещо. Другите останаха по местата си и геройски се мъчеха да запушат новите пукнатини. Но наличието на определени изотопи във въздуха се превърна в злободневна тема, за това говореха по всички ъгли, крещяха големите заглавия на вестниците: „ЛУЦИФЕР ПАДНА!“
Министърът на отбраната в безукорна униформа, добре гримиран и невъзмутимо спокоен, отново застана пред журналистическото братство. Този път пресконференцията се предаваше по телевизията на цялата Християнска Коалиция.
Жената-репортер: Ваше превъзходителство изглежда много спокоен пред лицето на фактите. Неотдавна бяха нарушени два международни закона, и двата определени от договора като агресивни актове. Нима това съвсем не безпокои военния министър?
Министърът на отбраната: Мадам, както ви е известно, пред вас е не военният министър, а министъра на отбраната. И доколкото знам, е имало само едно нарушение на международния закон. Не желаете ли да ме запознаете с второто?
Жената-репортер: С кое от тях не сте запознат — с катастрофата в Иту Ване или с изпреварващия удар в южния район на Тихия океан?
Министърът на отбраната (неочаквано рязко): Разбира се, мадам няма предвид нищо осъдително, но въпросът ви звучи така, сякаш допускате, че може да се вярва на явно фалшивите обвинения на Азия, че така наречената катастрофа в Иту Ване е резултат от наше, а не от тяхно изпитание!
Жената-репортер: Ако е така, ще ви се наложи да ме вкарате в затвора. Въпросът се основава на неутрален отчет от Близкия изток, в който се казва, че катастрофата в Иту Ване е резултат от изпитание на оръжия в Азия, подземно изпитание, измъкнало се на повърхността. В същия отчет се казва, че изпитанието в Иту Ване е било засечено от нашия спътник и му е бил даден мигновен отговор във вид на изпреварващ удар с ракета „космос-земя“ някъде на югоизток от Нова Зеландия. Не считате ли, че катастрофата в Иту Ване е резултат от нашето изпитание?
Министърът на отбраната (с наложено търпение): Усещам журналистическата тяга към обективност. Но да се предположи, че правителството на Негово Величество може умишлено да наруши…
Жената-репортер: Негово Величество е тринадесетгодишно момче и да се каже „неговото правителство“ е направо нечестен… даже евтин!… опит да се снеме отговорността за категоричното отричане на този факт от самия вас…
Ръководителят на пресконференцията: Мадам, моля ви да се въздържате от такива изрази.
Министърът на отбраната: Няма нищо! Мадам, ако вие обръщате внимание на тези фантастични обвинения, то аз съм готов да поема отговорността за отричане на този факт. Така наречената катастрофа в Иту Ване не е резултат от наше изпитание. Ще добавя: аз нямам никакви сведения за друг скорошен ядрен взрив.
Жената-репортер: Благодаря ви.
Ръководителят на пресконференцията: Струва ми се, редакторът на „Тексаркански космонавт“ се опитва да зададе въпрос?
Редакторът: Благодаря ви. Искам да попитам, ваше превъзходителство, какво е станало всъщност в Иту Ване?
Министърът на отбраната: В този район няма наши граждани; там няма даже наши наблюдатели, тъй като дипломатическите отношения бяха прекъснати по време на последната световна криза. Следователно мога да се позова само на косвени свидетелства и противоречиви неутрални отчети.
Редакторът: Това е разбираемо.
Министърът на отбраната: Много добре. Тогава мога да изкажа предположение, че това е бил подземен ядрен взрив с мощност един мегатон, излязъл от контрол. Дали това е било оръжие, или, както твърдят съседни на Азия „неутрали“, опит да се промени посоката на подземна река — и в двата случая е съвършено незаконно и съседните държави вече готвят протест до Световния съвет.
Редакторът: Възможна ли е война?
Министърът на отбраната: Аз не очаквам нищо такова. Но, както знаете, ние отделихме контингент от нашите въоръжени сили, които Световният съвет да използува за налагане на своите решения, ако сметне за нужно. Аз лично не виждам такава необходимост, но не мога да говоря от името на Съвета.
Първи репортер: Но Азиатската Коалиция заплашва с мълниеносен тотален удар по нашите космически установки, ако Съветът не вземе мерки против нас. Какво ще стане, ако Съветът бави решението си?
Министърът на отбраната: Не ни е предявен никакъв ултиматум. Доколкото знам, заплахата е била предназначена за вътрешно използуване в самата Азия, за да прикрият грубата си грешка в Иту Ване.
Жената-репортер: А не се ли е променило вашето мнение по въпроса за майчината любов, лорд Рачел?
Министърът на отбраната: Надявам се, че и майчината любов има такова постоянно мнение към мен, както и аз относно нея.
Жената-репортер: Уверена съм, че напълно сте го заслужили.
Спътниците за връзка, висящи на двадесет и две хиляди мили над Земята, обхващаха с мигащ видеосигнал по-голямата част от западното полукълбо и той донасяше новостите от пресконференцията до панелните стенни екрани в жилищата на гражданите. Един от многото, абат Зерчи включи своята установка.
Докато очакваше, Джошуа се разхожда известно време из стаята, като се стараеше да не мисли. Но това се оказа невъзможно.
„Послушайте, нима сме безпомощни? Нима сме обречени да повтаряме това отново и отново? Нима нямаме друг избор, освен да играем ролята на Феникса в безкрайното редуване на полети и падения? Ассирия, Вавилон, Египет, Гърция, Картаген, Рим, империята на Карл и турците. Всичко е станало на пепел. Испания, Франция, Англия, Америка — изгорели и забравени. И отново, и отново, и отново.
Нима на това сме обречени, Господи, приковани към махалото на безумния си часовник, неспособни да спрем движението му? Този път ни тласка към забравата.“
Чувството на отчаяние внезапно го напусна, когато брат Пат му донесе втората телеграма. Абатът я отвори, прекара поглед по текста и се усмихна криво.
— Тук ли е още брат Джошуа?
— Чака зад вратата, преподобни отче.
— Кажи му да влезе.
— А, брат Джошуа, затворете вратата и включете шумозаглушителя. После прочетете това.
Джошуа погледна първата телеграма.
— Отговорът от Рим ли е?
— Това дойде сутринта. Но първо включете заглушителите. Имаме много за обсъждане.
Джошуа затвори вратата и щракна превключвателя на масата. Седна в креслото и мълчаливо прочете първата телеграма.
— „… не трябва да предприемате никакви действия, отнасящи се до “Quo peregrinatur grex„“ — прошепна той.
— Когато са включени тези неща, можете дори да крещите, ако искате — каза абатът, като посочи заглушителите. — Е, какво ще кажете?
— Какво, планът отменя ли се?
— Не бързайте. Тази дойде днес сутринта. А тази след обед.
„Предишното послание да не се взема предвид. По указание на светия отец «Quo peregrinatur» се привежда в действие моментално. В рамките на три дни подгответе тези хора, които трябва да тръгнат. Преди заминаване изчакайте потвърждаваща телеграма. Съобщавайте за всички затруднения при подбора на хората. Започнете изпълнението на плана. Кардинал Ерик Хофстраф, папски наместник.“
Лицето на монаха побеля. Той остави телеграмата на масата и стиснал зъби, седна в креслото.
— Значи знаете какво означава „Quo peregrinatur“?
— Само в общи линии.
— Отначало се канеха да изпратят няколко свещеници на Алфа Центавър начело на отряд колонисти. Но този план не можа да бъде изпълнен, тъй като за ръкополагане на свещениците в сан са необходими епископи и с първото поколение колонисти трябваше да се изпратят още много свещеници и така нататък. Въпросът се сведе до дискусия за това, дали ще се запазят колониите и ако се запазят, то как да се обезпечи апостолска приемственост на колонизираните планети без да се търси съдействието на Земята. Разбирате ли какво имам предвид?
— Предполагам, че се е налагало да се изпратят поне трима епископи.
— Да, и това изглежда глупаво. Групите от колонизатори трябва да са малки. Но по време на последната световна криза „Quo peregrinatur“ се превърна в извънреден план за увековечаване на църквата на колонизираните планети при положение, че на Земята се случи най-лошото. Ние имаме кораб.
— Космически кораб ли?
— Именно. Има и екипаж, способен да го управлява.
— Къде е той?
— Ние имаме екипаж точно тук.
— Тук? В абатството? Но кой?… — Джошуа внезапно заекна. Лицето му сякаш посивя още повече. — Но, домине, моят опит в космоса е ограничен до орбиталните апарати, а не е свързан с космическите кораби! Преди да умре Нанси и аз да отида при цистерианците…
— Знам това. За полет към звездите опит имат други. Вие знаете кои са те. Даже се носи слух, че бившите космонавти сякаш изпитват призвание към нашия орден. Разбира се, това не е случайно. И, спомнете си, когато вие бяхте постулант, не ви ли разпитваха за вашия опит в Космоса?
Джошуа кимна.
— Трябва също да си спомняте, че са ви питали, дали можете отново да излезете в космоса, ако орденът го поиска от вас.
— Да, помня.
— Тогава не можете да твърдите, че не сте се досещали, че определено сте предназначен за „Quo peregrinatur“, ако се наложи да се приведе планът в изпълнение.
— Аз… аз си спомням, че това ме изплаши, мой господарю.
— Изплаши?
— По-точно ме накара да се съмнявам. Но също ме изплаши, защото се надявах да прекарам останалите си дни в ордена.
— Като свещеник ли?
— Това… още не съм решил.
— „Quo peregrinatur“ няма да ви освободи от вашия обет и не означава, че ще напуснете ордена.
— Орденът също ли тръгва?
Зерчи се усмихна.
— А с него и „Книга на Паметта“.
— Цялата „Кни…“ о, вие имате предвид микрофилмите. И къде?
— В колонията на Центавър.
— Колко дълго се лети дотам, домине?
— Ако полетите, то никога няма да се върнете обратно.
Монахът въздъхна тежко и се втренчи с невиждащ поглед във втората телеграма. Той дърпаше с ръка брадата си и изглеждаше силно озадачен.
— Въпросите са три — продължи абатът. — Не отговаряйте веднага, но започнете да ги обмисляте и то внимателно. Първо, желаете ли да отлетите? Второ, чувствувате ли призвание към духовната служба? И трето, желаете ли да оглавите групата? И под „желаете ли“ аз не разбирам „желаете ли да се покорите“. Аз разбирам да го желаете с ентусиазъм, да желаете да тръгнете именно по този път. Обмислете го добре, имате на разположение три дни, а може и по-малко.
Промените неведнъж се опитваха да превземат постройките и земите на древния манастир. За да запазят старите постройки от нашествието на новата, по-динамична структура, всички нови пристройки се издигаха извън стените на абатството и даже от другата страна на шосето, много често за сметка на удобствата. Покривът на старата трапезария прогни и се налагаше да пресичат шосето, за да отиват в новата. Неудобството малко се облекчаваше от подземния проход, по който братята шестваха ежедневно до трапезарията.
Шосето, съществуващо вече стотици години и разширено неотдавна, беше същият път, който използуваха и езичници, и богомолци, и селяни, и магарешки каруци, и скитници, и дивите ездачи от Изток, и артилерията, и танковете, и десеттонните камиони.
Движението по него ту течеше като пълноводна река, ту като тънка струйка или дори като капки в зависимост от епохата и годишните времена. Някога, преди много години, движението беше в шест редици и се управляваше автоматично. След това то се прекрати, покритието на пътя се напука и прахът го покри. Жителите от пустинята започнаха да откъртват разбитите му бетонни плочи и да си строят с тях ту къщи, ту барикади. Ерозията го превърна в пустинен път, пресичащ диви безлюдни местности. Но сега, както по-рано, движението по пътя ставаше в шест редици и се регулираше автоматично.
— Надвечер движението се оживи — каза абатът, когато излязоха от вратите на старото абатство в здрача. — Хайде да пресечем по шосето. След прашната буря в тунела може би е задушно. Или не ви се иска да притичвате между колите?
— Добре, да вървим — съгласи се брат Джошуа.
Огромните камиони със загасени фарове (фарове се използуваха само за сигнализация) с рев прелитаха покрай тях. Те следяха пътя с антени, а магнитните им датчици опипваха стоманените ленти в пътното платно, които ги направляваха. Материализирани еритроцити в артериите на Човечеството, тези мамонти безгрижно настъпваха към монасите, а те им се измъкваха и притичваха от платно на платно. Ако някой камион премажеше човек, то следващите щяха да го прегазват и прегазват, докато службата по безопасност не откриеше плоския отпечатък от човешкото тяло и не спреше движението, за да почисти шосето. Чувствителният механизъм на автомата много повече реагираше на метална маса, отколкото на тяло от месо и кости.
— Това беше грешка — каза Джошуа, когато стигнаха разделителното платно и спряха да си поемат дъх. — Вижте кой е там.
Абатът се вгледа.
— Мисис Грейлис! Съвсем забравих: тя днес има свободен ден и ме причаква. Продала е доматите си на сестрите от трапезарията и сега отново идва да ми вади душата.
— Душата ви? Тя е тук вече трета вечер. Мислех че очаква попътна кола. Какво иска от вас?
— О, нищо особено. Тя току-що измами сестрите с цената на своите домати и сега ще вложи неправедната печалба в моята чашка за бедните. Такъв малък ритуал. Аз не възразявам против ритуала. Лошото идва после. Сам ще видите.
— Тогава да се върнем?
— И да оскърбим чувствата й? Дребна работа. Тя вече ни забеляза. Да вървим.
И те отново затичаха между камионите.
Двуглавата жена с празна кошничка и куче с шест крака ги причакваше на входа на новата трапезна. Четирите крака на кучето бяха нормални, но двата допълнителни се мятаха безцелно отстрани. И при жената едната глава изглеждаше така ненужна, както допълнителните крака на кучето. Това беше малка главица на херувимче, а очите й винаги бяха затворени. Но се виждаше, че тя диша или размишлява. Тя безпомощно се беше склонила на рамото, глуха, няма, водеща чисто растителен живот. Вероятно тя нямаше никакъв мозък, защото не показваше никакви признаци на независимо съзнание или индивидуалност. Собственото лице на старицата бе набраздено от бръчки, но допълнителната глава беше запазила детските си черти, макар кожата й да бе потъмняла от прашните ветрове и слънцето на пустинята.
— Добър вечер, отец Зерчи — проговори старицата. — Най-приятна вечер на вас… и на вас също, братко.
— Здравейте, мисис Грейлис.
Кучето заръмжа, настръхна и се спусна към крака на абата. Мисис Грейлис перна кучето с кошничката си. Кучето захапа кошничката и се завъртя около стопанката си. Мисис Грейлис блъсна кучето с кошничката и с няколко плесници го накара да отстъпи и с ръмжене да седне в прохода между вратите.
— Присцила има такова прекрасно настроение — вежливо отбеляза Зерчи. — Кученца ли ще си има?
— Да ми бъдат простени греховете, ваше преподобие, — каза мисис Грейлис — не майчините чувства я правят такава, а дяволът я мъчи! За това е виновен мъжът ми: той омагьоса бедното кученце, омагьоса я просто от любов към магьосничеството и сега тя се страхува от всичко. Моля ви, ваше преподобие, да й простите лудориите.
— Всичко е наред. Добре, лека нощ, мисис Грейлис.
Но не беше толкова лесно да избягат. Старицата хвана абата за ръкава и се усмихна с неотразимата си беззъба усмивка.
— Минутка, отче, само минутка, ако обичате.
— Разбира се! Ще се радвам…
Джошуа се усмихна иронично на абата и тръгна да се договаря с кучето за правото да минат през прохода. Присцила го гледаше с явно презрение.
— Сега, отче мой, сега — говореше мисис Грейсли в това време. — Вземете нещо за вашата чашка. Сега… — Докато Зерчи протестираше, тя тракаше с монетите. — Не, обезателно ги вземете — настояваше тя. — О, аз знам, че винаги разговаряте с мен с раздразнение! Но аз не съм толкова бедна, колкото си мислите. И това, което вършите, е добро. Ако вие не вземете парите, ще останат на този лош човек, мъжа ми, и с тях той ще върши дяволското си дело. Тук продадох добре доматите си, получих добра цена; купих си храна за цяла седмица и дори играчка за Рейчъл. Искам да ги вземете.
— Това е много хубаво…
— Гъррр! — дочу се властно ръмжене откъм вратите, последвано от лай и джафкане. После Присцила заскимтя, капитулирайки.
Джошуа се върна, като държеше ръцете си пъхнати в ръкавите.
— Ранен ли сте?
— Какво направихте с нея?
— Присцила вярва в привидения. Затова скимтеше. Сега вече можем да минем през вратите.
Кучето изчезна, но мисис Грейлис отново се вкопчи в ръкава на абата.
— Само още минутка, свети отче. Толкова исках да ви видя заради малката Рейчъл. Трябва да помислим за кръщаването й и аз бих искала да ви помоля… бихте ли ми оказали честта…
— Мисис Грейлис — меко я прекъсна абатът — обърнете се към вашия енорийски свещеник. Той трябва да изпълнява такива обреди. Поговорете с отец Село от църквата Свети Михаил. В нашия храм няма даже купел. И е забранено да бъде посещаван от жени, освен може би на балкона.
— В капелата на сестрите има купел и жените могат…
— Това е работа на отец Село, а не моя. Само в краен случай аз…
— Аз вече бях при отец Село. Отнесох му Рейчъл в църквата, но този глупав човек не искаше дори да я докосне.
— Отказа да кръсти Рейчъл?
— Да, отказа, този глупав човек.
— Този, с когото сте разговаряли е свещеник, а не глупав човек и аз добре го познавам. Сигурно има сериозно основание да откаже. Ако не сте съгласна с неговите доводи, поговорете с някой друг… С пасторът на светата църква Мейзи, например.
— Ох, аз и там ходих…
И тя подробно им разказа за своите грижи заради кръщаването на Рейчъл. Отначало монасите я слушаха търпеливо, но после брат Джошуа видя нещо и сграбчи ръката на монаха, като постепенно забиваше в нея ноктите си, докато абатът не се намръщи от болка и не освободи ръката си.
— Какво ви става? — пошепна той, но после видя лицето на монаха. Очите му бяха впити неподвижно в лицето на старицата, сякаш беше ламя. Зерчи проследи погледа му, но не откри нищо особено. Допълнителната глава беше полуприкрита с нещо като наметало и брат Джошуа, несъмнено, многократно я беше виждал.
— Много съжалявам, мисис Грейлис — прекъсна я Зерчи, щом спря да си поеме въздух — но аз трябва да вървя. И ето какво: ще повикам отец Село заради вас, но това е всичко, което мога да направя. Струва ми се, той ще се съгласи да се срещне с вас още един път.
— Сърдечно ви благодаря и простете греховете ми.
— Лека нощ, мисис Грейлис.
Те влязоха през вратите и се отправиха към трапезната. Джошуа няколко пъти се удари с длан по челото, сякаш се опитваше да намести по този начин мозъка си.
— Защо я гледахте така? — попита абатът. — Считам, че беше неприлично.
— Не забелязахте ли?
— Какво да забележа?
— Значи не сте забелязали? Добре… няма нищо. Но коя е тази Рейчъл? Защо не искат да кръстят детето? То нейно ли е?
Абатът тъжно се усмихна.
— Така казва мисис Грейлис. Но това е въпрос, каква й се пада Рейчъл — дъщеря, сестра или излишен израстък на рамото й.
— Значи Рейчъл е нейната втора глава?
— Не крещете така. Може да ви чуе.
— И тя иска да я кръсти?
— При това много настойчиво, нали? Това, струва ми се, й става натрапчива идея.
— И как го обяснява?
— Не знам и не искам да знам. И благодаря на небето, че не мога да разбера това. Ако бяха просто сиамски близнаци, щеше да е ясно. Но тук има нещо друго: казват, че когато мисис Грейлис се е родила, Рейчъл я е нямало.
— Селски измишльотини.
— Вероятно. Но някои са готови да го повторят под клетва. Колко души има старата лейди с излишната глава… главата, която е „пораснала“? Такива казуси дразнят висшите слоеве, сине мой. А вие какво забелязахте? Защо така се блещихте и се опитвахте да ми счупите ръката?
Монахът се бавеше с отговора.
— Тя ми се усмихваше — отговори накрая.
— Кой ти се усмихваше?
— Тя, излишната… хм… Рейчъл. Тя се усмихваше. Стори ми се, че се кани да се събуди.
Абатът се спря на входа в столовата и погледна с любопитство брат Джошуа.
— Тя се усмихваше — повтори съвсем сериозно монахът.
— Представете си как изглеждаше.
— Да, отче.
— Тогава покажете, как си го представяте.
Брат Джошуа се опита.
— Не мога — призна си той накрая.
Абатът пусна монетите на старата жена в чашката за бедняци.
— Да влезем вътре — каза той.
Новата трапезария, в съответствие с предназначението си, беше направена от хромиран метал, имаше специална акустика и бактерицидни лампи. Ако не се считат украсените с кръстове пейки и редицата от икони на една от стените, това място повече приличаше на заводска закусвалня. Да, атмосферата в трапезната, както и в абатството, се беше променила. След столетия борба за опазване на останките от отдавна загиналата култура, монасите дочакаха разцвета на нова, още по-могъща цивилизация. Старите задачи бяха изпълнени и на тяхно място се появиха нови. Миналото се почиташе и се поставяше в стъклени витрини, но то вече не беше настояще. Орденът се приспособи към новото време, към века на урана, на стоманата и ракетните установки сред грохота на тежката индустрия и воя на звездолетите. Поне външно се приспособи.
— Accedite ad eum[1] — пропя братът-четец.
Облечената в раса тълпа нетърпеливо пристъпваше от крак на крак по време на четенето. Храна не се поднасяше и на масите нямаше никакви съдове. Вечерята се забавяше. Цялата общност, целият този организъм, чийто клетки бяха хората, животът на които мирно си течеше вече седемдесет поколения, се чувствуваше тази вечер възбудена, сякаш предчувствуваше нещо лошо, за което все още се говореше само с намеци. Този организъм живееше като единно тяло, молеше се и работеше като тяло и понякога сякаш неясно съзнаваше този разум, който възбуждаше членовете му към движение и нашепваше нещо на първороден език. Вероятно, това напрежение се засилваше както от едва дочуващите се залпове на далечните антиракетни установки, така и от неочакваната отсрочка на трапезата.
Абатът призова към тишина с леко почукване и с жест посочи старинния документ на своя приор, отец Леха. За миг, в началото на речта, лицето на приора се изкриви от страдалческа гримаса.
— Искрено съжаляваме, че понякога се налага да нарушаваме спокойствието на нашия уединен живот с новини от външния свят. Но трябва също да помним, че сме тук, за да се молим за този свят и за неговото и нашето спасение. Този свят, особено сега, има нужда от молитви за застъпничество.
Той спря, като гледаше отец Зерчи.
Абатът кимна.
— Луцифер падна — каза свещеникът и млъкна. Стоеше зад аналоя, сякаш внезапно онемя.
Отец Зерчи стана.
— Такова е заключението на брат Джошуа, впрочем — вметна той. — Регентският Съвет на Атлантическата Конфедерация даде съвсем оскъдна информация. Управляващата династия не направи никакво изявление. Днес знаем малко повече от вчера с изключение на това, че Световният Съвет е свикал извънредно заседание и че силите за вътрешна отбрана извършват бърза предислокация. Обявено е извънредно положение, което леко ще засегне и нас. Отче…
— Благодаря ви, домине. — Приорът сякаш си възвърна гласа. — Преподобният отец абат ме помоли да направя следното съобщение:
Първо, през следващите три дни преди утринната църковна служба ще отслужваме малка служба на Богородица, с молитви да се застъпи за света.
Второ, общите инструкции по гражданска отбрана и случаите на нападение от космоса или при опасност от ракетна атака са на таблото до входа и всеки може да се запознае с тях. Ако вече сте ги чели, прочетете ги отново.
Трето, в случай че бъде обявена опасност от нападение, долупосочените братя да се явят във вътрешния двор на абатството за специални инструкции. Ако не последва съобщение за опасност от нападение, същите братя да се явят там, въпреки това, направо след утринната църковна служба и възнасянето на възхвала. Техните имена са: братята Джошуа, Кристофър, Августин, Самюел, Джеймс…
В напрегнато мълчание монасите слушаха, но не показваха чувствата си. Общо бяха произнесени двадесет и седем имена, но сред тях нямаше нито един послушник. Някои от тях бяха на знаменити учени, но се срещаха сред тях и имена на чистач и готвач. На пръв поглед изглеждаше, че имената случайно се вадят от картотека. Когато отец Ласки приключи с четенето на списъка, някои от братята започнаха да се поглеждат един друг.
— И тази същата група трябва да се яви в клиниката за пълно медицинско изследване утре, след утринната служба — завърши приорът. Той въпросително погледна Зерчи. — Домине?…
— Да, още нещо — каза абатът, като приближи аналоя. — Братя, не трябва да смятате, че нещата отиват към война. Хайде да си спомним, че Луцифер бе с нас този път почти две столетия. И за това време падна два пъти и то в размери по-малки от един мегатон. Всички знаем, какво можеше да се случи, ако това беше война. Генетичният оток е непрекъснато с нас от този миг, когато Човекът се опита да се самоунищожи. Тогава, във времената на светия Лейбовиц, те може и да не са знаели за последствията. Или са го знаели, но не са могли да повярват напълно, докато не са го изпитали… като дете, което знае какво може да направи зареденият пистолет, но никога преди това не е дръпвало спусъка. Те още не са били видели милионите трупове. Не са видели мъртвородените, чудовищата, изгубили човешки облик, тълпите от ослепели. Те не са видели безумието, убийствата и унищожението без каквато и да е причина. Тогава са направили това и са видели последствията.
Сега… сега князете, президентите, президиумите знаят за всичко това с абсолютна сигурност. Виждат го по децата, които те са родили и са изпратили в приютите за уроди. Знаят го и трябва да опазят мира. Не Христовия мир, разбира се, но все пак този мир, който съществуваше до неотдавна — само два въоръжени инцидента за толкова столетия. Сега те притежават горчив опит. Те не могат да направят това отново, деца мои. Само раса от идиоти би могла да…
Той спря. Някакъв човек се усмихваше. И макар усмивката му да беше едва забележима, сред морето от сериозни лица изглеждаше като муха в буркан със сметана. Старецът продължаваше да се усмихва все така криво. Той седеше на „масата за бедни“ с други, случайни скитници — старик с побеляла брада, пожълтяла под брадичката. Вместо облекло носеше платнен чувал с отвори за ръцете. Той продължаваше да се усмихва на Зерчи. Изглеждаше стар като обветрена стена. Зерчи се опита да прогони мисълта, че вече някъде го беше виждал. Той завърши речта си. Като се връщаше на мястото си, скитникът любезно му кимна и Зерчи го приближи.
— Мога ли да попитам, кой сте вие? Виждал ли съм ви по-рано?
— Моето име е Лазар — каза скитникът.
Доктор Зерчи поклати глава и продължи. Лазар? Стариците в окръга говореха нещо за това… но то беше някакъв глупав мит. Казваха, че бил изпратен да се скита от Христос, но досега не е кръстен. И все пак, чувството, че някъде е виждал стареца, не напускаше абата.
— Възнесете хляба за благословия — каза той и с това приключи забавянето на вечерята.
След възнасянето на молитвата абатът отново погледна към масата за бедни. Старецът се занимаваше със супата си. Като трепна, отец Зерчи отмести поглед и трапезата продължи в тържествена тишина.
Вечерното богослужение тази вечер беше особено проникновено.
След всичко това брат Джошуа спа лошо. В съня си отново срещна мис Грейлис. Тук беше и хирургът, точеше си ножа и казваше: „Този израстък трябва да се премахне, докато не се е превърнал в злокачествено образувание“. И Рейчъл отвори очи и се опита да заговори с Джошуа, но той я чуваше лошо и не можеше да разбере съвсем нищо.
— Аз съм правилно изключение — сякаш казваше тя.
Той не можеше да направи нищо. Сякаш на пътя му беше израснала прозрачна стена. Спря се и се опита да прочете по устните й. „Аз съм, аз съм…“
— Аз съм непорочно зачатие — достигна до слуха му сънен шепот.
Той се опита да премине стената и да я защити от ножа, но беше много късно и след всичко остана много-много кръв. Той се събуди с ужас от този богохулен кошмар и дълго се моли, но веднага щом заспа, отново видя мисис Грейлис.
Това беше безкрайна нощ — нощ, принадлежаща на Луцифер. Това беше нощта в която силите на Атлантическата Коалиция нападнаха космическите полигони на Азия.
Последва мигновено възмездие и древният град загина.