Уолтър Милър
Апокалипсис I (25) (Кантата за Лейбовиц)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Canticle for Leibowitz, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 30гласа)

Информация

Корекция
Mandor(2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor(2005)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Уолтър Милър. Апокалипсис I (Кантата за Лейбовиц)

Библиотека „Световна фантастика“ №3

Издателска група „Неохрон“

Коректор: Бистра Горностаева

История

  1. —Добавяне на анотация
  2. —Редакция от Mandor според хартиеното издание

FIAT VOLUNTAS TUA[1]

24

През този век космическите кораби се появиха отново. Екипажите им се състояха от ужасно къдрави същества, придвижващи се на два крака и обрасли с косми на невероятни места. Те бяха твърде приказливи. Отнасяха се към расата, която обичаше да се любува на отражението си в огледалото и едновременно с това способни да прережат гърлата си в името на някакъв езически бог, наречен Ежедневно Бръснене. Това беше порода, която сама се считаше за раса на вдъхновени от Бога съзидатели. Но всяко разумно същество от Арктур веднага би познало в тях расата на страстните следобедни бърборковци. Това беше неизбежно, предопределено от съдбата, чувстваше се (и то не за първи път), че такава раса непременно ще се отправи да завоюва звездите. Да ги завоюва по няколко пъти, ако е необходимо. И, разбира се, да говори и говори за завоевания. Както и това, че тази раса неизбежно ще бъде победена от старите болести на новия свят, така се беше случвало и преди на земята, в лутанията за живота и в особената литургия за човека: свещени стихове, възнасяни от Адам и отговори от разпънатия Христос.

Ние — столетията.

Ние — приказливите касапи и нагли лъжци, хайде да се обзаложим, кой по-ловко ще отсече главата ви.

Ние — вашите пеещи отпадъци, дами и господа, и ние маршируваме след вас с песни, които на някои се струват странни.

Живеели някога две магарета,

Две упорити магарета…

Леви!

Леви!

Той има жена красавица, е-хе-хей!…

Леви!

Леви!

Десни!

Леви!

— Ние ще маршируваме дотогава — както казваха в една древна страна — докато всичко не стане на прах.

— Ние имаме вашия еолит и вашия мезолит, и вашия неолит. Ние имаме вашия Вавилон, и вашите Помпеи, и вашия Цезар, и вашите хромирани неща, в които сте вложили душата си.

— Ние имаме вашите окървавени секири и вашите Хирошими. Ние маршируваме и не ни пука от ада, ние сме атрофия, ентропия и Proteus vulgaris,[2] пускащ непристойни шегички за селянката Ева и пътуващия търговски пътник Луцифер.

Ние погребваме вашите покойници и тяхната репутация.

Ние погребваме вас. Ние — столетията.

Раждате се, глътка въздух, пронизителен писък от плесницата на акушерката, възмъжавате, вкусвате частица от божественото, страдате, давате живот, малко се борите и отстъпвате.

(Умирайки, отивайте си, моля, без суета през черния вход.)

Съзидание и разрушение, отново и отново — усвоен ритуал в окървавени ризници и с изтръгнати нокти; деца на Мерлин, гонещи светлинен лъч. Но още и деца на Ева, завинаги установили се в Едем… и изхвърлени оттам с неистов гняв, защото нещо не е тръгнало както трябва. (Ах! Ах! А-ах! — безсмислено провъзгласява идиотът мъките си върху пепелището. По-бързо! Да гръмне хорът, пеещ „Алилуя“.)

А сега чуйте последния химн на братята от ордена на Лейбовиц — този, който се е пеел век, погълнал сам своята слава:

V[3]: Луцифер падна

R[4]: Kyrie eleison.[5]

V: Луцифер падна

R: Christie eleison.[6]

V: Луцифер падна

R: Kyrie eleison, eleison imas![7]

„Луцифер падна!“ тези две кодови думи преминаха през континента като мълния, с шепот се произнасяха из кулоарите на конференциите, циркулираха като дипломатически послания с бележка „Строго секретно“ и благоразумно се укриваха от пресата. Те като приливна вълна се издигнаха над официалния бент на секретността. В този бент имаше няколко дупчици, но бюрократичните холандски момчета мъжествено ги запушваха, като се опитваха да спрат натиска на журналистите.

Първи репортер: Какво може да каже ваше превъзходителство по повод изявлението на сър Риче дон Бейкър за това, че нивото на радиация по северозападното крайбрежие е нараснал десет пъти спрямо нормата?

Министърът на отбраната: Не съм чел такова изявление.

Първи репортер: Ако предположим, че това е истина, то какви могат да бъдат причините?

Министърът на отбраната: Въпросът налага необходимостта да се впускаме в сферата на догадките. Вероятно сър Риче е открил богато ураново находище. Не-не, задраскайте това. Без коментар.

Втори репортер: Счита ли ваше превъзходителство, че сър Риче е компетентен и отговорен учен?

Министърът на отбраната: Той никога не е работил в моето ведомство.

Втори репортер: Това не е отговор.

Министърът на отбраната: Не, това е точно отговор. Тъй като той никога не е работил в моето ведомство, аз не съм имал възможност да се убедя нито в неговата компетентност, нито в отговорността му като учен. Аз не съм учен.

Жена-репортер: Истина ли е, че някъде в Тихия океан неотдавна е проведен ядрен взрив?

Министърът на отбраната: Както добре ви е известно, мадам, всякакви опити с атомно оръжие, в съответствие с действуващите международни закони, се счита за велико престъпление и акт на агресия. Но ние не се каним да воюваме с никого. Удовлетворява ли ви този отговор?

Жената-репортер: Не, ваше превъзходителство, не ме удовлетворява. Аз не ви питах, имало ли е опити. Запитах ви, проведен ли е взрив.

Министърът на отбраната: Ние не сме провеждали никакъв взрив. Ако е произведен от друга страна, нима мадам предполага, че тя ще информира за това нашето правителство?

(Вежлив смях).

Жената-репортер: Това не е отговор на…

Първи репортер: Ваше превъзходителство, депутат от Джерулиана е обвинил Азиатската колония, че вероятно те са започнали в космоса сглобяване на ядрено оръжие. Той казва, че нашият извънреден посланик е информиран за това, но засега не предприема нищо. Истина ли е?

Министърът на отбраната: Мисля, че тази нелепа „истина“ е измислена от опозицията.

Първи репортер: Какво наричате нелепо? Това, че те сглобяват в космоса ракети космос-земя? Или това, че ние сме предприели нещо в това направление?

Министърът на отбраната: И двете. Аз обаче се придържам към това, че изготвянето на ядрено оръжие е забранено с договор от момента, в който се прекрати развитието му. Забранено навсякъде както в космоса, така и на земята.

Втори репортер: Но договорът не забранява да се извеждат в орбита ядрени материали, нали?

Министърът на отбраната: Разбира се, не. Всички летателни апарати работят с ядрена енергия. Те трябва да се снабдяват по някакъв начин с гориво.

Втори репортер: И няма договор, който да забранява да се извеждат в орбита други материали, от които е възможно да се изготви ядрено оръжие?

Министърът на отбраната (раздразнено): Доколкото ми е известно, материята извън нашата атмосфера не се подчинява на никакви договори или парламентарни актове. Според мен, космосът е натъпкан с неща, както и Луната и астероидите, които съвсем не са безобидни.

Жената-репортер: Ваше превъзходителство предполага, че ядреното оръжие може да бъде произведено без доставка на суровини от Земята?

Министърът на отбраната: Съвсем не предполагам така. Теоретически, разбира се, това е възможно. Аз само казах, че никакъв договор или закон не забранява да се извеждат в орбита всякакви специални суровинни материали — забраната се отнася само за ядреното оръжие.

Жената-репортер: Ако на Изток действително е проведен ядрен взрив, то какъв е бил според вас: подземен взрив, излязъл на повърхността или ракета клас космос-земя с дефектна бойна глава?

Министърът на отбраната: Мадам, във вашия въпрос имат място толкова догадки, че съм принуден да кажа: „Без коментар“.

Жената-репортер: Аз само повтарям думите на сър Риче и на депутата от Джерулиана.

Министърът на отбраната: Те са свободни да фантазират както искат. Аз — не.

Втори репортер: Моля ви да приемете моя въпрос буквално… какво мисли, ваше превъзходителство за времето?

Министърът на отбраната: В Тексаркана е твърде топло, нали? Чувам, че на югозапад бушуват прашни бури. Някои от тях могат да достигнат до нас.

Жената-репортер: Отнасяте ли се положително към майчината любов, лорд Рейчъл?

Министърът на отбраната: Отнасям се към нея твърде отрицателно, мадам. Тя оказва разрушително влияние на младежта и особено на младите войници. Въоръжените сили можеха да имат много по-добри войници, ако нашите воини не се развращаваха от майчината любов.

Жената-репортер: Можем ли да ви цитираме по този въпрос?

Министърът на отбраната: Разбира се, мадам, но само в некролога ми, не по-рано.

Жената-репортер: Благодаря ви. Ще го подготвя предварително.

 

 

Подобно на много свои предшественици, дом Джетра Зерчи не беше по природа съзерцателна натура, макар, като духовен наставник на своята община, да беше дал обет да поощрява постигането на определена съзерцателност в своето папство и, като монах се стараеше да развива съзерцателните си склонности. Дом Зерчи не постигна особени успехи в това. Натурата му го подтикваше към действие дори в мислите му. Мозъкът му просто отхвърляше състоянието на покой и съзерцателност. Това му свойство го направи пастир, направи го по-смел и по-успешен ръководител от много негови предшественици. Но тази неуморност, при определени условия, можеше да се превърне в пречка или порок.

Понякога Зерчи и сам смътно осъзнаваше своята склонност към прибързани и импулсивни действия, особено когато се сражаваше с безсмъртните дракони. В момента това усещане беше достатъчно отчетливо. Впрочем аналогията не беше много удачна: драконът вече беше победен от свети Георги.

В образа на дракон този път се явяваше Отвратителния Автосекретар. Зловредната машина с електронна същност изпълваше няколко кубични контейнери в стенната ниша и една трета от обема на бюрото на абата. Както обикновено, тя не беше наред: бъркаше главните букви с малките, поставяше грешно препинателните знаци и объркваше значението на думите. Само преди няколко минути тя подложи персоната на пълновластния абат на електрическо оскърбление, който след като чака три дни специалиста по ремонт на компютрите, реши сам да ремонтира стенографичната твар. Подът на кабинета му беше обсипан с листа от пробната диктовка. Типични сред тях бяха:

„пРоба проБа пробА? ПРОба проБА? проКлятие? защО побеСНявате заГЛАвните букВИ! сега Настъпи вреМе зА вСички запаМЕТИтели да се приСъединят към мъката на преПИСвачите? По дяВОлите; моЖе да стАне ПО доБРе с ЛАтиниЦА? ПрЕвЕди; nECCesse Est epistULam sacri coLLegio mITTendAm esse statim dictem? (Какво мОже да се е счуПИло в ТАЗИ прокЛЕта машИна?)“

Зерчи седеше сред накъсаната хартия на пода и се опитваше да разтрие ръката си, ударена от електрически ток, когато секретарят се намърда вътре в автосекретаря. Потръпването на мускулите му напомняше галваничната реакция на отрязан крак на жаба. Макар че предвидливо изключи машината преди да я докосне, той дори не допусна, че извергът, който я беше създал, е вложил в нея способност да наказва купувачите й с електрически ток, дори когато е изключена.

Той беше осрамен и захвърлен грубо на пода. Опитът му в областта на полилингвистичните устройства се изчерпваше с тържественото изваждане на умряла мишка от блока на паметта, след което секретарят престана да удвоява сричките (уудводвояявава сричсричкикитете). Като не откри този път умряла мишка, той само се опита да намери прекъснати проводници и се надяваше, че небесата ще го озарят с дар на електронен изцелител. Но, очевидно, небесата останаха глухи към молбите му.

— Брат Патрик! — извика той към канцеларията и уморено се надигна.

— Ей, брат Патрик! — извика отново.

Този път вратата се отвори и секретарят дотърча. Той погледна отворения контейнер с кошмарния лабиринт от компютърни връзки, огледа разхвърляното по пода, после внимателно оцени изражението на своя духовен наставник.

— Да извикам ли службата по ремонта, отче?

— Защо? — намръщено отговори Зерчи. — Вие вече три пъти ги викахте. Три пъти им давахте заявка. Чакаме вече три дни. Нужен ми е стенограф. Веднага! Желателно е християнин. Това нещо — той кимна с раздразнение към Отвратителния Автосекретар — е проклет езичник или нещо по-лошо. Избавете ме от нея. Искам да се махне от тук.

— Имате предвид АПЛАК?

— Да, АПЛАК. Изпратете я на някой атеист. Изпратете я за отпадъци. Защо ли, в името на светия абат Баумаус — да бъде благословена душата му — се сдобих с това глупаво устройство?

— Знаете ли, домине, казват, че вашият предшественик обичал всякакви играчки, а това нещо му позволявало да пише писма на езици, които сам не знаел.

— Нима? Вие смятате, че тя трябва да пише. Това тук… послушайте, братко, казват, че тя уж мисли. Мисленето включва в себе си рационални принципи, включва душа. Може ли в основата на „мислещата машина“, създадена от човека, да бъде заложен принципа на рационалната душа? А? Това намирисва на анимизъм. Но се налага да им вярваме. И знаете ли защо?

— Да, отче?

— Нищо не може непреднамерено да бъде толкова порочно! Казвам ви, тя знае какво е добро и зло и е избрала последното. Престанете да се хилите! Няма нищо смешно. Това дори не е анимизъм. Нали говорят за поведението на растенията? Душата на растенията, душата на животните, после рационалната човешка душа — и всичко това се изброява, за да се изразят принципите на ангелската същност, освободена от телесната обвивка. Но откъде да знаем, дали дотук всичко свършва? Растителност животинска, рационална… и каква още? Иже еси такава, като в това нещо. Съвсем пропаднала. Махнете я оттук… Но първо ще изпратя радиограма в Рим.

— Мога ли да си вървя, отче?

— Говорите ли алегениански?

— Не.

— И аз не, а кардинал Хофстраф не говори на югозападен.

— Тогава защо не използувате латински?

— Какъв? Латински на вулгата[8] или съвременен латински? Не се доверявам на своя англо-латински, а дори и да се доверявах, то кардиналът вероятно няма да може да се довери на своя.

Той погледна намръщено корпуса на стенографския робот.

Брат Патрик също се намръщи, след това се приближи до контейнера и свръхминиатюрните детайли на машината.

— Там мишка няма — увери го абатът.

— А тези малки копчета какви са?

— Не ги докосвайте! — закрещя абат Зерчи, като видя как секретарят от любопитство хвана една от няколкото десетици ръчки с циферблати, монтирани от вътрешната страна на панела. Те бяха разположени в равни редици в правоъгълна кутия на покрива на която — абатът я беше свалил и положи редом — имаше предупредителен надпис: „Да се регулира само при работа“.

— Да не мръднахте ръчката?

— Може би малко, но съм сигурен, че е в същото положение като по-рано.

Зерчи му показа предупредителния надпис на капака.

— О! — каза Патрик и двамата се облещиха.

— Пунктуацията ли бърка, отче?

— Да и още добавя блуждаещи главни букви и обърква думите.

Продължиха да съзерцават в пълно мълчание неразбираемата машина.

— Някога чували ли сте за преподобния Франциск от Юта? — попита накрая абатът.

— Нещо не си спомням това име, домине. Защо?

— Надявам се, че сега се моли за нас, макар да не си спомням да е бил канонизиран. Добре, хайде да опитаме съвсем леко да мръднем това тук.

— Брат Джошуа е бил инженер по някаква специалност. Бил е в космоса и трябва да разбира нещо от компютри.

— Вече го виках, но той се бои дори да я докосне. Послушайте, може би си струва да…

Патрик внимателно се заотдръпва.

— Извинете ме, господине, но аз…

Зерчи погледна треперещия секретар.

— О, но вие, изглежда, сте готов да отстъпите! — каза той, като завъртя следващата ръчка.

— Стори ми се, че някой ме вика…

— Преди да пропее петелът… освен това, вие пипнахте тази ръчка, нали?

Патрик сведе глава.

— Но капакът беше свален и…

Hincigitur effuge.[9] Махнете се, отивайте си, докато не съм решил, че вината е ваша.

Като остана сам, Зерчи включи щепсела, седна зад бюрото си и промърмори кратка молитва към светия Лейбовиц (който през последните години придоби по-голяма известност като покровител на електрончиците, отколкото като основател на Албертианския орден) и натисна превключвателя. Той се ослуша, но нищо не се случи. Тихо прещракваше релето за време, като набираше обороти, бръмчаха синхронизиращите мотори. Помириса. Не се чувствуваше нито дим, нито мирис на озон. Накрая отвори очи. Даже индикаторните лампи светеха нормално. Наистина „регулиране само при работа“!

Малко успокоен превключи селектора за режим на работа в положение „Диктовка-запис“, вкара „Вход югозападен“ и „Изход алегениански, убеди се, че превключвателя «запис» е в положение «Включено», натисна копчето на микрофона и започна да диктува:

— Бърза. До негово високопреосвещенство, кардинал сър Ерик Хоффстраф, папски наместник, временен екстериториален викариат, свещена конгрегация за пропаганда, Ватикана, Новия Рим…

Ваше високопреосвещенство! Като имаме предвид започналото неотдавна засилване на напрежението в света, признаците за нова международна криза и даже съобщенията за тайна надпревара в ядреното въоръжаване, ще ви бъдем много благодарни, ако ваше преосвещенство счете за възможно да ни даде съвет относно днешното състояние на един известен ви план. Мога да цитирам същността на този план, обрисувана в «Motu proprio»[10] от блажената памет на папа Селестин Осми, в чест на празника на чудесното спасение на Светата Дева през годината на Господа наш 3735, и започващо с думите… — той прекъсна и погледна разтворените по масата книги — «Ab has planeta nativitatis aliquos filios Ecclesiae usque ad planetas solium alienorum iam abisse et numquam redituros esse intelligimus».[11]

Ще се позова и на потвърждаващия документ от 3749 година на Господа наш, «Quo peregrinatur grex pastor secum»[12] препоръчващ да се закупят и поставят в уединено място… хм… известни летателни апарати. После ще се позова и на «Casus belli nunc remoto»[13] на последния папа Павел, година Господна 3756 и на преписката, осъществена между светия отец и моя предшественик, завършваща с указание да ни бъде предадено да поддържаме плана «Quo peregrinatur» в положение… хм… на отложено изпълнение до момента, докато не получим одобрението на ваше високопреосвещенство. Нашето състояние на готовност в съответствие с «Quo peregrinatur» се поддържа постоянно и ако възникне необходимост да се осъществи посочения план, трябва да ни предупредите шест седмици предварително…“

Докато абатът диктуваше, Отвратителния Секретар само записваше гласа му и преобразуваше фонемите в код. Като спря да говори, той превключи селектора на режим на работа в положение „Анализ“ и натисна копчето с надпис „Обработка на текста“. Сигналът за готовност не се появяваше — машината започна обработката. Зерчи в това време започна да преглежда лежащите пред него документи.

Прозвуча мелодичен звън. Абатът нервно натисна копчето „Печатане“. Стенографиращият робот се трудеше прилежно. С величайша акуратност Отвратителният Секретар печаташе алегениански еквивалент със следното съдържание:

— Брат Патрик!

БЪРЗА РАДИОГРАМА:

ЗА КОГО: За негово преосвещенство кардинал Ерик Хофстраф, папски наместник, временен екстериториален викариат на свещената конгрегация на пропагандата, Ватикана, Новия Рим.

ОТ: Джетра Зерчи, АОЛ, абат в абатството на свети Лейбовиц, Санли-Бувитс, Югозападна територия.

ОТНОСНО: „Ono peregrinatur grex pastor secum.“

Ваше високопреосвещенство! Вземайки под внимание засилващото се напоследък напрежение в света, признаците на новата международна криза и дори съобщенията за тайна надпревара в ядреното въоръжаване, бихме могли…

Той с отвращение изключи машината. Свети Лейбовиц! Затова ли сме се трудили? Какво е предимството му пред добре съчинен текст с гъше перо и стъкленица тъмно червено мастило?

От канцеларията не последва отговор, но след секунда на вратата се появи монах с рижа брада, който като огледа отворените контейнери, затрупания с хартии под и изражението на абата, има нахалството да се ухили.

— Какво има, magister meus? Не ви ли харесва новата ни техника?

— Никак! — озъби се Зерчи. — Ей, Пат!

— Той излезе, господине.

— Брат Джошуа, можете ли да поправите това нещо? Да работи както трябва?

— Както трябва? Не, не мога.

— Трябва да изпратя радиограма.

— И това е лошо, отче абат. Аз не мога да направя нито едното, нито другото. Те току-що ни взеха кварцовата пластина и заключиха радиостанцията.

— Кои са тези „те“?

— Зоналният отдел на Службата по безопасност. Забранява се на всички частни радиостанции да излизат в ефира.

Зерчи седна уморено в креслото си.

— Извънредно положение? Но защо?

— Говорят за някакъв ултиматум. — Джошуа сви рамене. — Това е всичко, което ми е известно, без да се счита това, което разбрах от радиационните броячи.

— Още ли расте?

— Расте.

— Извикайте Спокан.

 

 

След обед връхлетя прашна буря. Тя премина над платото и над малкото градче Санли-Бувитс, обгърна околностите, прошумоля във високата пшеница на поливните полета, свлече потоци подвижни пясъци от планинското бърдо. Със стонове се блъскаше в каменните зидове на древното абатство и стъклата на съвременната пристройка. Забули слънцето с червеникав прах и запрати прашните си дяволи през платното на шосето, отделящо абатството от пристройката.

В страничния път, простиращ се от шосето през крайните жилищни квартали до манастира, се спря заслушан в бурята стар скитник, облечен в наметка от парче лен. Вятърът донасяше грохота на учебните ракети, които пускаха някъде на юг: ракети-прехващачи тип земя-космос водеха сражение по орбитални мишени с установки, разположени далеч в пустинята. Старецът, опрян на своята тояга, се вглеждаше в бледия червен диск на слънцето и мърмореше на себе си ли, на слънцето ли: „Знамение, знамение…“

Група деца играеха на ливадата пред къщата до пътя. Наблюдаваше ги безмълвна, но бдително-грубовата на вид чернокожа жена. Тя седеше на верандата, пушеше лула и рядко казваше утешителни думи.

Едно от децата забеляза стария бродяга и веднага се чу вик:

— Вижте, вижте! Това е старият Лазар! Леля казва, че старият Лазар ще го има, докато не възкръсне нашият Господ Исус. Гледайте! Лазар! Лазар!

Децата се скупчиха до оградата. Старият скитник известно време ги гледа сърдито, после се повлече по пътя. Голо дете заскача по земята пред краката му.

— Ей, Лазар!

— Леля казва, че докато нашият Господ Исус не възкръсне, той няма да може да си отдъхне! Да-да! Все ходи, все търси, Господ му е заповядал да върви. Леля казва…

Втори камък полетя зад гърба на стареца, но той не се обърна. Старата жена продължи да кима сънено, децата се върнаха към игрите си, а прашната буря се засили.

Зад шосето, от страната на абатството, на покрива на една от постройките от алуминий и стъкло един монах вземаше проби от въздуха. Той използуваше всмукващо устройство, което поглъщаше прашен въздух и го подаваше филтриран на входа на въздушен компресор, разположен на долния етаж. Монахът не беше млад, но не можеше и да се каже, че е на „средна възраст“. Късата му, рижа брада беше като наелектризирана, тъй като по нея бяха полепнали паяжинки и прах. От време на време той с раздразнение я почистваше, а един път изтри брадата си в края на засмукващия ръкав. Резултатът го накара първо да почне да ругае, после да се прекръсти.

Моторът на компресора се закашля и спря. Монахът изключи устройството и влезе в асансьора.

В лабораторията на най-горния етаж той погледна манометъра на компресора — беше на максимум — затвори вратата, свали одеянието си, изтърси го от пепелта, закачи го на куката и повтори същото със засмукващото устройство. После напълни стоманената мивка в другия край на лабораторията. Пъхна глава във водата и започна да смива праха от брадата и косата си. Не очакваше посетители и затова свали и бельото си и седна с въздишка в мивката.

Вратата се отвори внезапно. Влезе сестра Пелена, която носеше току-що разопакованите стъклени съдове на поднос. Изплашен, монахът скочи на крака.

— Брат Джошуа! — изпищя сестрата. Половин дузина мензурки изпопадаха на пода и се разбиха. Монахът отново седна във ваната, като разплиска водата по стаята. Сестра Хелена занарежда, запищя, захвърли подноса на лабораторната маса и избяга. Джошуа излезе от ваната и си навлече облеклото, като забрави да се избърше и да си сложи бельо. Когато отиде до вратата, сестрата вече не беше в коридора: вероятно беше успяла да изскочи от зданието и вече преполовяваше пътя до женската часовия. Подтиснат, Джошуа побърза да довърши работата си.

Той изпразни съдържанието на устройството и изсипа малко прах в епруветката. След това я отнесе на лабораторната маса, постави я на определено разстояние от чувствителния елемент на радиационния брояч, сложи си слушалките и, като си погледна часовника, започна да слуша.

В компресора имаше вграден брояч. Той натисна копчето с надпис „Изчистване“. Кръговата десетична скала се върна в нулево положение и отново започна отчитане. След минута изключи брояча и записа резултата на дланта си. Филтрираният сгъстен въздух беше общо взето същият, както винаги, но в него се усещаше някакъв слаб мирис.

Той заключи лабораторията, слезе в канцеларията на долния етаж, нанесе показанията на диаграмата, окачена на стената — линията пълзеше стремително нагоре и в това нямаше нищо хубаво — след това седна на бюрото и включи видеофона. Като гледаше в радиационната диаграма, той избра номера наслуки. Екранът светна, телефонът даде свободно, а обективът хвана на фокус празното кресло до бюрото. След няколко секунди в него седна човек и се загледа в обектива.

— Абат Зерчи слуша — измърмори човекът в креслото. — О, брат Джошуа. Точно се канех да ви търся. Вие, както чух, току-що сте вземали вана?

— Да, господин абат.

— Поне можехте да се изчервите.

— Аз се изчервих.

— Е, това не се забелязва на екрана. Слушайте… От тази страна на шосето, точно над нашата врата има надпис. Вие сигурно сте го забелязали? Той гласи: „Пази се от жените. За да не проникнат…“ и така нататък. Видели ли сте го?

— Разбира се, господарю.

— Не оскърбявайте скромността на нашите сестри. Разбирам, че не сте го направили нарочно. Послушайте, понякога ми се струва, че не сте в състояние да минете покрай резервоар, без, като децата, да се въздържите да скочите в него и да поплувате.

— Кой ви е казал това, отче? А предполагам… аз тъкмо минавах по моста…

— Д-д-а? Добре де, да оставим това. Защо ме търсите?

— Вие искахте да се свържа със Спокан.

— А-а, да. Е, свързахте ли се?

— Да. — Монахът неловко замълча, като хапеше устни. — Разговарях с отец Леон. Той също го е забелязал.

— Увеличението на радиацията ли?

— Не само.

Той отново започна да се колебае. Никак не му се говореше за това. Когато се съединят фактите, истината просто изплува.

— Е?

— Това увеличение съвпада със сеизмичната буря, смущението, което бе отбелязано преди няколко дни. То бе донесено от горните въздушни течения точно от този район. Всичко взето заедно изглежда като резултат от радиоактивни утайки вследствие на взрив с мощност един мегатон, произведен ниско над земята.

— Фу! — подсвирна Зерчи и закри очи с ръка. — Luceferum ruisse mihi dicis?[14]

— Да, домине. Страхувам се, че е било оръжие.

— Но не е резултат на промишлена авария?

— Не.

— Но ако беше начало на война, щяхме да знаем. Забранени изпитания? И това не е. Ако са искали да проведат такива изпитания, щяха да го направят на обратната страна на Луната или, още по-добре, на Марс, където нямаше да ги засекат.

Джошуа кимна.

— Тогава какво е това? — продължаваше абатът. — Демонстрация? Заплаха? Изпреварващ удар?

— Вече обмислях всичко това.

— Е, това обяснява извънредното положение. Но досега в новините не се съобщава нищо, освен слухове и откази от всякакви коментари. И мъртво мълчание от азиатския континент. Но изстрелването трябваше да бъде забелязано от спътниците за наблюдение. Ако само, не ми се иска да е така, но… ако някой вече не е открил начин да изстрелва ракети „космос-земя“ извън пределите на досегаемост на спътниците, та да не могат да се уловят, докато не поразят целта.

— Това възможно ли е?

— Говореше се за това, отче абат.

— Правителството знае. Трябва да знае. Поне някои от правителството знаят. А ние не сме чули все още нищо. Предпазват ни от паника. Нима това не е тяхно дело? Маниаци! Вече петдесет години светът се намира в привично кризисно състояние. Петдесет? Какво говоря! Той е в привично критично състояние от момента на неговото сътворяване, но през последния половин век е в почти непоносимо критично състояние. И защо? Какво провокира това напрежение? Политиката? Икономиката? Влиянието на пренаселването? Различията в културата и убежденията? Задайте този въпрос на дузина експерти и ще получите дузина отговори. Сега отново Луцифер. Или човешкият род по своята същност е безумен, братко? Ако сме се родили безумни, каква надежда да възлагаме на небесата? Или това е само вяра? Или дори не е вяра? Да ми прости господ, това не го разбирам. Послушайте, Джошуа…

— Да, мой господарю?

— Щом привършите работата си, веднага елате тук… Тази радиограма — исках да изпратя брат Пат в града, да я изпрати по обикновената мрежа. Исках да сте при мен, когато се получи отговорът. Знаете ли какво съдържа тя?

Брат Джошуа поклати глава.

„Quo peregrinatur grex.“

Монахът пребледня.

— Влиза в действие ли, домине?

— Не, опитвам се да си изясня в какво състояние е този план. Не казвайте никому. Елате при мен веднага, щом се освободите.

— Разбира се.

Chris ’tecum.[15]

Cum spiri ’tuo.[16]

Линията прекъсна, екранът угасна. В стаята беше топло, но Джошуа трепереше. Той погледна през прозореца и видя преждевременния здрач, запълнен с прах. Зад стената, издигната от бурята, по шосето не се виждаше нищо, освен ореоли от фаровете на автомобилите. След известно време осъзна, че някой стои пред вратите, там, където пътят се вливаше в главното шосе. Фигурата се открояваше като смътен силует всеки път, когато я осветяваха фаровете. Джошуа потръпна.

Силуетът несъмнено е на мисис Грейлис. Друго не се различаваше, но формата на забуления с качулка израстък върху лявото й рамо и наклонът на главата надясно правеха очертанията й уникални. Монахът дръпна завесите и изключи осветлението. Не че го отблъскваше уродството на старата жена — светът беше препълнен с такива генетични карикатури. На лявата му ръка още се забелязваше малък белег: в детството му бяха ампутирали шестия пръст. Но не му се искаше точно сега да си спомня за наследството на Diluvium Ignis, а мисис Грейлис беше една от най-богатите му наследници.

Той бутна с пръст глобуса върху бюрото си. Глобусът се завъртя. Къде? Къде точно? После го спря… още едно безумно гадаене.

Продължи да седи в канцеларията, защото се страхуваше да се върне „у дома“. „Домът“ се намираше оттатък шосето, в жилищните зали на древната постройка, в стените на която още имаше камъни, издялани от останките на цивилизацията, загинала преди осемнадесет столетия. Да пресечеш шосето, водещо към старото абатство, беше все едно да пресечеш вечността. Тук, в новото здание от стъкло и алуминий, той беше просто лаборант зад работната си маса, а всички събития — само явление, което трябва да се изследва по отношение на „какво“, без да се пита „защо“. От тази страна на пътя падането на Луцифер беше само заключение, получено чрез безстрастни аритметични изводи от резултатите от радиационните броячи, от неочаквания скок в показанията на сеизмографа. Но в старото абатство той преставаше да бъде лаборант и се превръщаше в монах на Христа, Книгоносец и Запомнящ от общността на Лейбовиц. Там имаше отговор на това „защо“ и абатът сам каза: „Елате при мен“.

Монахът нарами торбата си и тръгна след зова на своя пастир.

Бележки

[1] Да бъде волята ти (лат.)

[2] Обикновен протей (лат.) — примитивно земноводно.

[3] V — versicle — кратък стих от антифона, произнасян от солист.

[4] R — rejoinder — отговор на хора на солиста.

[5] — Господи, помилуй. (гр.)

[6] — Христос, смили се. (гр.)

[7] — Господи, помилуй, помилуй нас! (гр.)

[8] Вулгата — латински превод на Библията през XIV век.

[9] Бягай от тук. (лат.)

[10] С помощта на грижата (лат.)

[11] Ако на тази планета, някое поколение от синовете на църквата се укрие за вечни времена от властимащите и едновременно с това си пожелае да се усамоти и никога да не се върне, то това ще бъде благоразумно решение. (лат.)

[12] Където отива папството, там и пастирът. (лат.)

[13] Днес е подходящ случай да се оттеглим. (лат.)

[14] Луцифер ли разруши моята власт? (лат.)

[15] Христос е с теб. (лат.)

[16] Да пребъде с теб Светия дух. (лат.)