Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Апокалипсис I
Кантата за Лейбовиц - Оригинално заглавие
- A Canticle for Leibowitz, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 30гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
Уолтър Милър. Апокалипсис I (Кантата за Лейбовиц)
Библиотека „Световна фантастика“ №3
Издателска група „Неохрон“
Коректор: Бистра Горностаева
История
- —Добавяне на анотация
- —Редакция от Mandor според хартиеното издание
21
През десетата седмица от визитата на дом Тадео вестоносец донесе лоши новини. Главата на управляващата династия на Ларедан поиска войските на Тексаркана да да бъдат изведени извън пределите на кралството веднага. Кралят същата нощ се помина от яд, а между Ларедан и Тексаркана бе обявена война. Очакваше се, че войната ще бъде кратка. Можеше уверено да се предполага, че ще приключи на втория ден и че сега Ханеган управлява всички страни и народи от Червената река до Рио-Гранде.
Много от това се очакваше, но някои новини бяха зашеметяващи.
Ханеган Втори, владетел по божия милост, защитник на вярата и духовен пастир на Равнината, считайки монсеньор Маркус Аполо виновен в измяна и шпионаж, заповяда първо да обесят папския нунций, а после, докато е още жив, да го прекарат през колелото за мъчения, да го го разкъсат на четири и му одерат кожата за назидание на всеки, който смята да подкопава господството на владетеля. Разкъсаното на парчета тяло на свещеника беше хвърлено на кучетата.
Посланикът нямаше нужда да добавя, че Тексаркана е напълно отлъчена с папски едикт, съдържащ мъгляви, но заплашителни намеци за „Regnaus in Excelsis“,[1] булата на седемнадесетия век, позволяващ на папата да смени нечестивия монарх. Никакви сведения за контрамерки на Ханеган засега не бяха постъпили.
Армията на Ларедана от Равнината трябваше да си пробива пътя към къщи през езическите племена само за да предаде оръжието си в пределите на собствените си граници, тъй като техния народ, техните семейства бяха станали заложници.
— Ужасно! — възкликна дом Тадео с очевидна искреност. — Като се има предвид моята национална принадлежност, аз съм готов незабавно да замина.
— Защо? — попита дом Пауло. — Нали не одобрявате действията на Ханеган?
Ученият се поколеба, а след това поклати глава. Той се огледа, за да се убеди, че никой не ги подслушва.
— Лично аз ги осъждам. Но публично… — Той сви рамене. — Трябва да мисля за Колегиума. Ако ставаше въпрос само за собствената ми глава…
— Разбирам.
— Мога ли да изразя мнението си поверително?
— Разбира се.
— Тогава някой трябва да предупреди Новия Рим да престане с празните заплахи. Ханеган няма да се поколебае да разпъне няколко дузини маркуси аполо.
— И тогава няколко дузини мъченици ще се възнесат към небесата. Новия Рим не прибягва към празни заплахи.
Донът въздъхна.
— Предполагах, че точно така ще се отнесете към това и отново изразявам готовността си да замина.
— Глупости. От каквато и националност да сте, вашият хуманизъм прави присъствието ви тук много желателно.
Но пукнатината не изчезваше. След този случай ученият се ограничаваше в своята компания и разговаряше с монасите рядко. Отношенията му с брат Корнхауър станаха подчертано официални. Офицерите му рядко напускаха къщата за гости.
Появиха се признаци за масово бягство от окръга. От Равнината продължиха да пристигат тревожни слухове. В Санли-Бувитс хората търсеха повод за окончателно заселване или гостуване в съседни страни. Дори бедните и скитниците започнаха да напускат градчето. Търговците и занаятчиите, както винаги, бяха пред избор: да оставят имуществото си на грабителите и да заминат или да останат при него и станат свидетели на разграбването му.
Делегация от граждани, предвождана от кмета, посети абатството, за да помоли за убежище зад пората в случай на нападение.
— Окончателното ми решение — каза абатът след дълги спорове — е следното: ще приемем всички жени, деца, инвалиди и престарели хора. Но за мъжете, способни да носят оръжие, ще разглеждаме всеки случай поотделно и, възможно е, да върнем някои от тях обратно.
— Защо? — попита кметът.
— Дори за вас трябва да е ясно! — отговори рязко дом Пауло. — Ние самите може да бъдем нападнати, но докато не се появи непосредствена опасност, ще се държим настрани. Няма да допусна който и да е да използува абатството за военни цели, освен ако не го обсадят. Тогава мъжете ще трябва да дадат обет да го защитават под наше ръководство. И за всеки отделен случай ние ще решаваме, дали този обет е надежден или не.
— Това е несправедливо! — възмути се един от членовете на делегацията. — Вие дискриминирате…
— Само тези, на които не вярваме. Защо? Или се надявате да укриете тук резервни войски? Това няма да бъде позволено. Не ще можете да разположите тук градското опълчение. Това е всичко.
При съществуващите обстоятелства не можеше да се спори, делегацията се съгласи и с това. Дом Пауло смяташе да приеме всеки, когато му дойде времето, но сега трябваше да им даде да разберат, че не могат да разчитат на абатството за осъществяване на военните си планове. По-късно с такива искания можеха да дойдат и офицерите от Денвър, а те поставят политическия си строй над който и да е живот. Смяташе да им даде същия отговор. Абатството беше построено като цитадела на вярата и знанието и трябваше да си остане такова и занапред.
В пустинята започнаха да се появяват пътници от изток. Търговци, ловци и овчари носеха вести от Равнината. Чумата по животните като гръцки огън се разпространяваше сред езическите стада, гладът изглеждаше неизбежен. С падането на Ларедан, войската му се превърна в партизански отряди. Една част се върнаха в родината си, както им беше наредено, но другите дадоха страшна клетва да вървят напред към Тексаркана и да не спират, докато не вземат главата на Ханеган Втори или не загинат в боя. Лареданците, отслабени и разгромени, се избиваха по време на опустошителните набези на воините на Бясната Мечка, жадуващи да отмъстят на тези, които им бяха докарали чумата. Носеха се слухове, че Ханеган великодушно е предложил на народа на Бясната Мечка своето покровителство и защита, ако се закълнат във вярност към „цивилизованите“ закони, приемат неговите офицери в своя съвет и приемат християнската вяра. Покорност или гладна смърт — такава възможност за избор предоставиха на овцевъдните племена съдбата и Ханеган. Голяма част предпочетоха гладната смърт пред васалската зависимост от държавата на земеделците и търговците. Говореше се, че Хонган Ос е изревал отказът си на юг, на изток и към небесата. Последното допълнил с това, че изгорил един шаман, за да накаже племенните богове за това, че са му изменили. Той заплашвал да приеме християнството, ако християнските богове му помогнат да избие враговете си.
При краткото посещение на група овчари в абатството се установи, че Поета е изчезнал. Дом Тадео пръв забеляза отсъствието му.
— Вие сте уверен, че е изчезнал? — учуди се дом Пауло. — Той често прекарва по няколко дни извън абатството или се изкачва на платото да поспори с Бенеамин.
— Изчезнали са му вещите — каза донът. — От стаята му е изнесено всичко.
Абатът се намръщи.
— Когато Поета си отива, това е лош знак. Впрочем, ако той действително е изчезнал, съветвам ви да проверите незабавно личните си вещи.
Лицето на дона стана замислено.
— Значи, ето къде са се дянали моите обувки… Изнесох ги пред вратата за почистване. Беше в деня, когато се опита да разбие вратата ми.
— Кой? Поета ли??
Дом Тадео се разсмя.
— Страхувам се, че малко се пошегувах с него. Стъкленото му око е у мен. Нали помните вечерта, когато го остави на масата в трапезната? Аз го взех. Той знаеше, че окото му е у мен, но аз отричах. Оттогава все се шегувахме с него, дори пуснахме слух, че това е око на идола на Ордите и трябва да бъде върнато в музея. Понякога той просто побесняваше. Разбира се, смятах да му го върна, преди да си тръгнем. Как мислите, той ще се върне ли, като си отидем?
— Съмнявам се — отговори абатът, като потръпна при вида на окото. — Но, ако желаете, аз ще му пазя окото. Макар че той вероятно се е отправил към Тексаркана, за да си го потърси. Той смята, че това е могъщ талисман.
— Защо?
Дом Пауло се усмихна.
— Казва, че вижда по-добре, когато го носи.
— Що за глупости!
— Той само се кълне, че не може да вижда без него. Уверява, че окото му дава усещане за „истинския смисъл“, макар да му причинява главоболие. Но никой не може да каже, дали това е истина или плод на фантазията му, или пък Поетът се изразява алегорически. Съмнявам се дали за него въобще съществува разлика между фантазия и факти.
Донът се усмихна иронично.
— На другия ден крещеше пред вратата ми, че това око е по-необходимо на мен, отколкото на него. Предполагам, че той действително го счита могъщ талисман, подходящ за всеки човек. Наистина, не знам защо.
— Той ви каза, че вие се нуждаете от него? Хо-хо.
— Защо се смеете?
— Прощавайте. Вероятно е искал просто да ви засегне. Не ми се ще да обяснявам думите му, защото ще изглеждам като съучастник. Можете да се засегнете.
— Съвсем не. Любопитен съм.
Абатът се вгледа в изображението на свети Лейбовиц в ъгъла на стаята.
— Поета непрекъснато използува това око като претекст за остроти. Когато се кани да вземе някакво решение или да обсъди въпрос, той поставя окото си в очната кухина. И го изважда отново, щом съзре нещо неприятно за себе си, или претендира, че може да гледа на нещо отвисоко, или когато се прави на глупак. Постави ли си окото, променя маниерите си. Братята започнаха да наричат окото „съвестта на Поета“, а той продължи да се заяжда. Той четеше кратки лекции с демонстрации на подвижна съвест. Той заявяваше, че го обзема неистово, непреодолимо желание към нещо дребно, бутилка вино например. Като си поставяше окото, той поглаждаше бутилката, облизваше устни, пръхтеше, стенеше и накрая отдръпваше ръце. След това желанието отново го завладяваше. Той хващаше бутилката, наливаше малко вино в чашката и няколко секунди го пиеше с очи. Но после съвестта му отново надделяваше и той захвърляше чашата през цялата стая. Скоро отново започваше да гледа алчно бутилката, да стене и да се отчайва, но така или иначе, се бореше с желанието си. — Абатът се усмихна пресилено. — Отвратително зрелище. Накрая, измъчен до предела, изваждаше стъкленото си око. След това веднага се отпускаше — вече нямаше такова силно желание. Студен и надменен, той хващаше бутилката, оглеждаше ни и се смееше. „Аз все пак ще го направя“ — казваше. И когато всички очаквахме, че ще изпие бутилката, той изливаше виното с блажена усмивка върху главата си. Сами виждате ползата от подвижната съвест.
— Затова смята, че аз се нуждая повече от нея, отколкото той?
Дом Пауло сви рамене.
— Той е просто Поета-Ей, ти!
Ученият задиша забавено. Той докосна стъкленото око с пръст и то се затъркаля по масата. Изведнъж се разсмя.
— Това започва да ми харесва. Струва ми се, знам защо е по-необходимо за мен, отколкото за Поета. Вероятно, в крайна сметка ще оставя окото у себе си.
Той взе окото, подхвърли го нагоре, хвана го и погледна въпросително абата.
Дом Пауло сви рамене.
Дом Тадео върна окото в кесията си.
— Ще го получи, ако някога дойде да си го потърси. Да, смятах да ви кажа, че работата ми тук почти приключи и след няколко дни ще заминем.
— Не ви ли притесняват военните действия в Равнината?
Дом Тадео намръщено се загледа в стената.
— Имаме резервен лагер на хълма, приблизително на седмица езда от тук. Отряд езич… хм… наш екскорт ще ни чака там.
— Надявам се — каза абатът, като прибави малко твърдост към любезността — че вашите придружители не са променили политическата си ориентация. Сега ще бъде трудно да различиш враговете от предишните си съюзници.
Донът почервеня.
— Особено ако са от Тексаркана?
— Не съм казвал това.
— Нека бъдем искрени помежду си, свети отче. Аз не мога да се боря срещу княза, който ми е дал възможност да работя… независимо какво мисля за политиката или политиците му. Публично ще го подкрепя или поне няма да обръщам внимание, заради Колегиума. Докато той разширява владенията си, ползата от Колегиума е малка. Но ако Колегиумът преуспее, от нашата работа ще се ползува цялото човечество.
— Тези, които оживеят, вероятно.
— Да, но винаги е така.
— Не-не, Двадесет столетия назад дори останалите живи не са получили никаква изгода. Трябва ли пак да тръгнем по този път?
Дом Тадео сви рамене.
— Какво мога да направя аз? — попита раздразнено. — Князът е Ханеган, а не аз.
— Но вие обещахте да започнете възстановяването на господството на човека над природата. А кой ще ръководи обузданите сили на природата? Кой ще използува тези сили? До какъв предел? Как ще ги контролирате? Все още, има време да се вземе решение. Но ако вие и хората като вас не решите това сега, другите скоро ще го направят вместо вас. Вие казвате, че ще бъде полезно за целия свят. Но с чие мълчаливо съгласие? Със съгласието на княза, който се подписва с кръстче? Или действително вярвате, че вашият Колегиум може да остане встрани от амбициите на княза, когато започне да схваща колко сте ценни за него?
Дом Пауло не очакваше, че ще го убеди. Но сърцето му се сви, когато забеляза снизходителното търпение, с което ученият го слушаше. Това бе търпението на човек, изслушващ аргументи, които вече бе отхвърлил за свое удовлетворение.
— Това, което предлагате, в действителност означава необходимост да се изчака още малко. Да разпуснем Колегиума или да го пренесем в пустинята и по някакъв начин — без да притежаваме собствено злато и сребро — да възстановим експерименталната и теоретична наука, без да казваме за това никому. Да запазим това до тези времена, когато човекът ще стане мъдър и чист, свят и добър.
— Нямах предвид това.
— Не това искахте да кажете, но това следва от казаното: да се заточи науката, да не се прилага практически, нищо да не се опитваш да правиш, докато човекът не стане светец. Така не може. Вие постъпвате така, в това абатство, вече поколения наред.
— Ние нищо не сме крили.
— Не сте крили нищо, но сте стояли толкова тихичко, че никой и не се е досещал, какви съкровища пазите.
Гневна искра блесна в погледа на стареца.
— Струва ми се, че настъпи моментът да ви запозная с нашия свят основател — промърмори той, като посочи дървената статуя в ъгъла. — Той е бил учен като вас, но после светът обезумял и той се скрил в светилището. Основал е този орден, за да запази това, което още е могло да се запази от писмените документи на последната цивилизация. Да го запази за какво и за кого? Погледнете върху какво стои той? Какво е било приготвено, за да се разпали кладата? Книги! Ето колко малко е била необходима на света вашата наука тогава и столетия след това! Той умря за нас. Легендата, казва, че когато го полели с бензин, той помолил да му дадат чашка от тази течност. Те помислили, че я е объркал с водата и му я дали със смях. Той благословил чашата — разказват, че бензинът се превърнал във вино след благословията — и казал после: Hic est enim calix sanguimis mei, и изпил чашата, преди да успеят да го обесят и хвърлят на кладата. Трябва ли да ви прочета дългия списък на нашите мъченици? Трябва ли да описвам всички сражения, които сме водили, за да запазим тези документи неприкосновени? Да споменавам ли всички монаси, ослепели в стаята за копиране заради вас? И вие ми говорите отгоре на всичко, че нищо не сме направили, че сме ги укривали в тишина.
— Нека да не е преднамерено — каза ученият — но резултатът е именно такъв. И тези подбуди, за които намеквате, могат да станат източник за разрушения. Ако пазите мъдростта дотогава, докато целият свят не стане мъдър, отче, то тогава този свят никога няма да стане такъв.
— Виждам, че не се разбираме в основното! — възкликна сърдито абатът. — Да се служи преди всичко на Бога, или да се служи преди всичко на Ханеган — ето какво трябва да избирате вие.
— Тогава нямам почти никакъв избор — отвърна донът. — Няма ли да ми предложите да се трудя за църквата?
В гласа му се чувствуваше явна насмешка.