Уолтър Милър
Апокалипсис I (14) (Кантата за Лейбовиц)

13

Времето в пустинята върви по-бавно и е много трудно да се забележи неговия ход. Бяха минали две годишни времена от момента, когато дом Пауло отказа на молбата, пристигнала от другата страна на Равнината. Този спор, обаче, беше уреден едва преди няколко седмици. Ако изобщо можеше да се каже, че беше уреден. В Тексаркан явно бяха недоволни от резултата.

Абат Пауло се разхождаше край стените на абатството преди здрачаване. Пустинният вятър развяваше косите му като бял флаг и обтягаше около прегърбената му фигура расото. Така той приличаше на сухия Иезекил, само че с малко, закръглено коремче. Абатът криеше грубите си ръце в ръкавите на расото и от време навреме поглеждаше към близкото пустинно селище Санли-Бувитс. Монасите, които срещаше по пътя си, го гледаха с учудване. Напоследък настоятелят беше в лошо настроение и това даваше повод за най-различни предположения. Говореше се, че управлението скоро ще поеме друг абат, тъй като Пауло е станал много лош. Всички предполагаха, че ако дочуе абатът тези приказки, този, който ги разпространява, ще се намери извън стените на абатството. А Пауло знаеше какво се говори, но се правеше, че не го забелязва, защото тези приказки в известна степен отговаряха на истината.

— Прочети ми го отново — обърна се внезапно той към монаха, застанал спокойно недалеч от него.

— Кое, домине? — качулката на монаха се наклони към абата.

— Знаеш кое.

— Да, господарю мой.

Монахът дълго рови в единия от ръкавите на расото си, докато намери това, което търсеше. Към свитъка беше прикрепено етикетче: Subimmunitate apostolica hos suppositum est. Quisquis nuntium molestare audeat, ipso facto excommunicetur.

Det: R’dissimo Domno Paulo de Pesos, AOL, Abbat^[1], (Манастира на братята лейбовицианци, близо до селището Санли-Бувитс в Юго-Западната пустиня, империя Денвър), cui saluten dicit: Marcus Appollo. Papatiae Apocrisarius Texarkanae.^[2]

— Да, точно това. Прочети ми го — каза нетърпеливо абатът.

— Accedite ed eum…^[3]

След като прочете този израз монахът прекъсна и благослови текста, така както се правеше с храната. Този малък ритуал, останал от тъмното хилядолетие, в което братята от ордена на Лейбовиц имаха нелеката задача да съхранят културата, грамотността и знанията на човечеството, се изпълняваше и сега.

След благословията монахът разгърна свитъка срещу слънцето и зачете:

— Jterum oportetapponere tibi crucemferendam, amice…^[4]

Четеше напевно, като наблягаше на съществените думи в гората от цветисти фрази. Абатът слушаше, загледан в лешоядите, които кръжаха над възвишението на Последното убежище.

— „… Отново се налага ти да понесеш кръста, стари приятелю мой и пастире на късогледи книжни червеи — монотонно изговаряше четецът — но вероятно този път това бреме ще има вкуса на триумфа. Оказва се, че в края на краищата Шеба все пак тръгва към Соломон, макар и да не е изключено обвинение към него в шарлатанство.

С настоящето те известявам, че дон Тадео Пфадентрот, доктор по естествени науки, най-мъдър от мъдрите, най-учен сред учените, светлокос, извънбрачен син на един княз и божи дар на «пробуждащото поколение», реши най-после да те навести, след като изгуби всяка надежда да пренесе вашата «Книга на Паметта» в нашето прекрасно кралство. Ще пристигне при вас на Успение, ако не срещне по пътя си разбойници. Ще дойде със своите съмнения и с малък конен отряд, следствие от благосклонността на Ханеган Втори, чиято едра фигура ме плаши и сега, когато аз, мърморейки и мръщейки се, пиша тези редове, които ми заповяда да напиша негово величество и с които ми предложи да ти представя неговия родственик, дона, с надеждата, че ти ще го почиташ, както се полага. И тъй като секретарят на негово величество е болен, то аз ще ти напиша за всичко честно и безпристрастно.

Най-напред ми позволи да те предпазя от този дон Тадео. Дръж се с него учтиво, но не му се доверявай. Той е блестящ учен, но светски. Изглежда е антиклерикал или поне се отнася отрицателно към манастирите. След раждането му, довело до известно объркване в двора, той е бил изпратен в манастир на бенедиктинците и… Не, по-добре за това разпитай куриера…“

Монахът вдигна поглед. Абатът продължаваше да наблюдава лешоядите в небето.

— Вие чухте ли историята за неговото детство, брате? — запита дом Пауло.

Монахът кимна.

— Продължавайте.

Четенето продължи, но абатът вече не слушаше. Той знаеше писмото наизуст, а чувствуваше, че все още не е уловил нещо, което Маркус Аполо е искал да каже между редовете. Маркус искаше да го предпази от нещо, но от какво? В писмото имаше няколко зловещи несъответствия, които дон Пауло се мъчеше да превърне в някакви мрачни съответствия. Каква опасност можеше да се крие в това, един светски учен да изучава документите в абатството?

Куриерът беше обяснил, че дон Тадео се е възпитавал в манастир на бенедиктинците по настояване на жената на баща му. Баща на момчето е бил чичото на Ханеган, а негова майка — една камериерка. Графинята, законната съпруга на графа, нямала нищо против връзката му с прислужницата, докато тя не му родила дългоочаквания син. Самата тя раждала само дъщери. В яда си тя изпратила момчето в манастира и изгонила камериерката. Графинята също искала да роди момче на графа, но в резултат на бял свят дошли още три момичета. Тя починала при раждането на следващото дете след петнадесет години, което впрочем също било момиче. Графът веднага взел момчето и го направил свой наследник.

Но младият Тадео от рода Ханеган — Пфардентроп израснал озлобен. При непрекъснатите посещения на графа и камериерката в манастира той усещал, че е лишен от нещо. Усещал липсата на ласка и любов. През това време наследник на престола бил неговият братовчед. Принц Ханеган бил изпратен в същия манастир, в който бил и Тадео, за една година. Принцът превъзхождал братовчед си във всичко, освен в умствените способности. Незаконороденото момче мразело своя роднина и се стараело да бъде много преди него там, където може — в науката и учението. Резултатът от това състезание бил много относителен: след една година младият принц напуснал манастира, без да е прибавил абсолютно нищо в своите оскъдни знания, а Тадео продължил да се занимава усилено с наука и, макар и сам, победил с чест. Тази победа, обаче, изобщо не обезпокоила Ханеган. С юношеската си непоследователност дон Тадео се върнал в презрения от него двор на Тексаркан, за да стане официално признат син на баща си и простил на всички, освен на покойната графиня и на монасите, които го пазили в изгнание.

„Сигурно си представя нашия манастир като затвор — помисли си абатът. — За това, вероятно, му помагат и горчивите спомени от детството, почти забравени и отчасти измислени.“

— „… сеят семената на раздора в градината на Новото образование — продължаваше четецът. — Така че бъди внимателен и следи за възможни симптоми.

Но, от друга страна, не само Негово величество, но и добросърдечността и справедливостта изискват да ти го препоръчам като човек с добри намерения, или поне като добро дете, приличащо най-вече на образованите и възпитани езичници (макар въпреки всичко те да си остават езичници). Той ще се държи прилично, ако ти останеш непоколебим, но все пак… бъди внимателен, приятелю мой. Мозъкът му прилича на зареден мускет, готов да стреля веднага във всяка посока. Надявам се, обаче, че ти ще проявиш достатъчно изобретателност и радушие, за да се справиш с него за известно време.

Налага се отново да напълня чашата, Пауло. Моли се на Бога да ти помогне. Опасявам се, че това ще бъде пагубно за теб. Надявам се, че ти и твоите братя ще изпълните тази молба на очакващия с нетърпение вест Маркус Аполо. Бъди здрав в името на Христос, приятелю мой.

Дадено в Тексаркан в осмия ден от празника на свети Петър и Павел, година от Рождество Христово…“

— Дай да погледна още веднъж печата — каза абатът.

Монахът му протегна свитъка и дом Пауло го поднесе към очите си. В долната част на пергамента имаше размазани букви, нанесени с дървен печат.

„Одобрено от Ханеган Втори, владетел по милостта божия, управител на Тексаркан, защитник на вярата и духовен пастир на Равнината.

Неговият собственоръчен знак: +“.

— Интересно, не е ли поръчал Негово величество на някого да прочете това писмо? — каза абатът със съмнение.

— Ако беше така, господарю мой, би ли стигнало писмото до нас?

— Мисля, че не. Но да пише лекомислени волности под носа на Ханеган, само за да се надсмее над неграмотността му — това не е характерно за Маркус Аполо. Вероятно се е опитал да ми каже нещо между редовете и не е измислил друг, по-безопасен начин. А и това място в края, в което ми говори за чашата. Съвсем ясно е, че нещо го безпокои. Но какво? Това не подхожда на Маркус, съвсем не му подхожда.

От получаването на писмото бяха изминали няколко седмици. През това време дом Пауло почти ослепя. Изостриха се отдавнашните му болки в стомаха. Той постоянно мислеше за миналото, като че ли нещо там можеше да предотврати надигащата се опасност. „Каква опасност?“ — питаше се веднага свещеникът. Сякаш нямаше разумна причина за притеснение. Стълкновенията между монасите и преселниците бяха прекратени отдавна. Нямаше слухове за нападение нито от север, нито от изток. В оазиса имаше достатъчно вода. Нямаше епидемии, а и животните бяха здрави. Житните култури бяха дали богат урожай. Навсякъде все по-силно се забелязваха признаците на прогреса. Дори в селището Санли-Бувитс беше достигнато фантастично ниво на грамотността, осем процента, което, разбира се, се дължеше на труда на монасите от ордена Лейбовиц.

И въпреки всичко дом Пауло беше завладян от лоши предчувствия. Сякаш някаква неизвестна опасност заплашваше изгрева на слънцето. Тези мисли го обгръщаха като рояк нахални насекоми, летящи пред самото му лице. Това беше усещане за нещо неизбежно, безжалостно, безразсъдно.

„Какви са тези глупости, старче? — ядосваше се сам на себе си той. — Когато си вече изморен от живота, сигурно всяка промяна ти се струва като някакво зло, защото разбърква добре познатия ти ред. Дори за това да е виновен самият дявол, то не му придавай по-голямо значение, отколкото заслужава проклетата му същност. Или вече наистина си изморен от живота, древно изкопаемо такова?“

Но и самовнушението не помагаше на абата да се освободи от това предчувствие.

— Мислите ли, че лешоядите вече са изкълвали стария Елеазар? — дочу се тих глас близо до него.

Дом Пауло се обърна. Гласът принадлежеше на отец Голт, неговия заместник и най-вероятен приемник. Той прехвърляше в ръце броеницата си и сякаш беше смутен, че е нарушил уединението на абата.

— Елеазар? Имаш предвид Бениамин? Чул ли си скоро нещо ново за него?

— О, не, отче абате! — Голт се разсмя насила. — Стори ми се, че гледате към онези възвишения и си помислих, че се безпокоите за стария евреин. — Той кимна с глава към силуета на планината и добави: — Там нагоре се издига струйка дим и аз предполагам, че той е все още жив.

— Ние не трябва да предполагаме — рязко каза дом Пауло. — Аз възнамерявам да отида там и да го навестя.

— Вие така се разгорещихте, сякаш тръгвате веднага — усмихна се Голт.

— След ден или два.

— Бъдете внимателен. Казват, че хвърлял камъни към всеки, който се приближи.

— Не съм го виждал от пет години — призна абатът — и се срамувам от това. Той е толкова самотен. Трябва да отида при него.

— Ако е толкова самотен, тогава защо живее като отшелник?

— За да избегне самотата в този млад свят.

— Това, вероятно, е негово лично усещане, домине — разсмя се младият свещеник. — Аз, например, съвсем не усещам такова нещо.

— Ще го усетиш, когато станеш на толкова години, колкото съм аз или той.

— Не се надявам да доживея до такава възраст. А Бениамин казва, че бил на няколко хиляди години.

Абатът се усмихна замислено.

— Знаеш ли, аз не съм в състояние да оспоря това. За първи път го видях, когато станах послушник преди петдесет години и съм готов да се закълна, че и тогава изглеждаше толкова стар, като сега. Трябва да е доста над стоте.

— На три хиляди двеста и девет, както казва самият той. А понякога и на повече. И аз мисля, че той искрено вярва в това. Любопитна лудост.

— Не съм уверен, че е луд, отче. Просто малко отклонение от здравия смисъл. А какво искаше да ми кажеш преди малко?

— Има три малки въпроса. Първо — защо сте заповядали Поетът да освободи жилището за кралски гости? Заради пристигането на дон Тадео ли? Той ще остане само няколко дни, а поетът вече пусна корени.

— Аз ще се оправя с Поета-Ей, ти! Друго какво има?

— Вечерната служба. Ще я отслужите ли вие?

— Не, аз няма да бъда на вечерната служба. Ще я отслужиш ти. Друго?

— Скарване в избените помещения… заради експеримента на брат Корнхауер.

— Кой и защо?

— Е, всъщност, заради глупост. Брат Армбрустер изобразява поза vespero mundi expectando^[5], докато брат Корнхауер се представя за утринна песен на златния век. Корнхауер разместил нещо, за да направи място за оборудването си в стаята. Армбрустер крещи: „Проклятие!“, брат Корнхауер крещи „Прогрес!“ и, кипящи от гняв, те се явиха при мен, за да разреша спора им. Поскарах им се, че не са успели да сдържат страстите си и двамата тръгнаха кротки като агънца. След шест часа подът на библиотеката отново трепереше от необуздания рев на брат Армбрустер: „Проклятие!“ Бих могъл да укротя и този взрив, но изглежда за тях въпросът е жизнено важен.

— Важно нарушение на реда, бих казал. Какво искаш да направя? Да им спра храната?

— Засега не, но трябва строго да ги предупредите.

— Добре, ще се оправя и с тази работа. Това ли е всичко?

— Това, домине — монахът понечи да си тръгне, но отново се обърна към абата. — Между другото, смятате ли, че устройството на брат Корнхауер ще проработи?

— Надявам се, че не — изфуча дом Пауло.

Лицето на отец Голт изрази учудване.

— Но тогава, защо му позволявате…

— Преди всичко от любопитство. Макар и… Около тази работа се вдига много шум и аз вече съжалявам, че разреших да започне.

— Защо тогава не го спрете?

— Надявам се да стигне до пълен крах и без моята помощ. Ако неговият замисъл се провали, то ще стане точно по време на посещението на дон Тадео. Това ще бъде най-подходящата форма на смирение гордостта на брат Корнхауер. Ще се наложи да му припомня и за призванието, преди да започне да си мисли, че религията го е приела, само за да построи в манастирската изба генератор на електрическа енергия.

— Но вие сте готов да допуснете, отче абате, че в случай на успех това ще бъде изключително високо постижение?

— Нищо такова не съм готов да допусна — рязко го прекъсна дом Пауло.

Когато Голт си тръгна, абатът реши да се занимае най-напред с Поета-Ей, ти!, а след това с проблема „Проклятието“ срещу „Прогреса“. Най-просто решение на проблема с Поета беше да го изгони от кралските апартаменти или, още по-добре, от абатството и околностите му. Но никой не можеше да се надява да се избави от Поета с помощта на „най-простото решение“!

Абатът премина през двора почти пипнешком до постройката за гости, тъй като повечето прозорци вече бяха тъмни. Не светеха и прозорците на кралските покои. Това време, обаче, Поета използуваше за почивка и сигурно беше вътре.

Като влезе в къщата, абатът напипа вратата в дясно и почука. Отговор не последва, само някъде отвътре се донесе слаб блеещ звук. Почука отново, побутна вратата и тя се отвори.

Слабата светлина на тлеещите въглени разсейваше тъмнината. Усещаше се някаква миризма на развалена храна.

— Поете?!

Отново слабо блеене, но този път по-близо. Абатът запали от огъня една треска и се огледа. В стаята цареше безпорядък, от който потръпна. Там нямаше никого. Пренесе огъня в лампата и тръгна да изследва другите стаи. Сигурно щеше да се наложи да се изстържат и да се опушат добре преди да настанят в тях дон Тадео. Може би трябваше да се пречистят и с молитви. Дом Пауло се надяваше да застави Поета-Ей, ти! да изчисти, но все пак знаеше, че шансовете за това са твърде малки.

Във втората стая абатът изведнъж почувствува, че някой го гледа. Бавно се огледа и забеляза самотно кръгло око, което се взираше в него от стоящата на полицата кана за вода. Дом Пауло приятелски му кимна и продължи нататък.

В третата стая намери една коза, която до сега не беше виждал.

Козата стоеше на капака на висок сандък и ядеше ряпа. Главата й беше съвсем плешива и на светлината на лампата изглеждаше ярко синя. Явно, това беше урод по рождение.

— Поете?! — рязко извика абатът като гледаше козата и подръпваше кръста на врата си.

— Тук съм — дочу се сънен глас от четвъртата стая.

Дом Пауло въздъхна с облекчение. Отвратителното привидение продължаваше да дъвче ряпата.

Поета лежеше на леглото по диагонал, а на една ръка разстояние от него имаше бутилка с вино. Единственото му здраво око святкаше възбудено на светлината на лампата.

— Заспал съм — обясни той и поправи черната превръзка на окото си, а с другата ръка се пресегна за бутилката.

— Тогава се събуди. Веднага ще се махнеш от тук, още тази вечер. И си обери партушините, за да се прочисти въздуха в стаята. Ще спиш в килията на конярите, под стълбището, където всъщност ти е мястото. Утре сутринта ще се върнеш тук, за да изчистиш всичко.

Поета изведнъж стана бяло-син. Плъзна ръката си под одеалото, извади я свита в юмрук и се загледа в нея.

— Кой е използувал преди мен това жилище? — попита той.

— Монсеньор Лонжи. Защо?

— Просто ми е интересно кой е донесъл тук тези дървеници.

Поета разтвори ръката си, смачка нещо и го изтърси настрана.

— Нека ги опита дон Тадео. Аз ще преживея и без тях. Ако остана тук, жив ще ме изядат. И без друго, отдавна се канех да се махна. А сега, когато сте решили да ми върнете старата килия, ще бъда щастлив…

— Нямах предвид…

— … да приема вашето топло гостоприемство, обаче малко по-късно, когато завърша книгата си.

— Каква книга? Всъщност, няма значение. Веднага махни нещата си оттук.

— Точно сега?

— Точно сега.

— Добре. Мисля, че няма да мога да издържа дървениците и тази нощ.

Поета се смъкна от леглото, но спря, за да отпие от бутилката.

— Дай ми виното — заповяда абатът.

— Разбира се. Пийнете си. То е от добра реколта.

— Благодаря ти, макар да си го откраднал от нашата изба. Това може да е било вино за светите тайнства. Мислил ли си по този въпрос?

— Аз не съм преминавал посвещаване.

— Убеден съм, че си мислил за това.

Дом Пауло взе бутилката.

— Не съм го откраднал. Аз…

— Остави виното. Кажи ми от къде си откраднал козата.

— Не съм я откраднал — отново заяви Поета.

— Да не би да се е материализирала?

— Получих я като подарък, о, най-благородни.

— От кого?

— От един скъп приятел, доминисимо.

— Чий „скъп приятел“?

— Мой, сър.

— Що за глупости? Кой е този…

— Бенеамин, сър.

Лицето на дом Пауло изрази дълбоко учудване.

— Ти си я откраднал от стария Бенеамин?

При тези думи Поета се дръпна като от удар.

— Не съм я откраднал, забележете.

— А тогава какво?

— Бенеамин настоя да я взема като подарък, след като съчиних сонет в негова чест.

— Кажи ми истината!

— Спечелих я на игра на ножчета — покорно се отрече Поета от думите си.

— Така, значи!

— Това е самата истина! Старият негодник ме обра съвсем и отказа да ми отпусне кредит. Тогава аз заложих стъкленото си око срещу неговата коза. И спечелих всичко.

— Изгони козата от абатството.

— Но това е изключителна порода коза. Млякото й има неземен аромат, сякаш в него има амброзия. Несъмнено, старият евреин живее толкова дълго благодарение на него.

— И колко дълго живее?

— Общо пет хиляди четиристотин и осемдесет години.

— Аз пък си мислех, че той е само на три хиляди двеста…

Дом Пауло прекъсна рязко фразата.

— Какво си правил в Последното убежище?

— Играех със стария Бенеамин на ножчета.

— Предполагам, че… — абатът спря. — Добре, де, няма значение. А сега изчезвай оттук. И утре върни козата на Бенеамин.

— Но аз я спечелих честно.

— Нека не обсъждаме това. Отведи козата в конюшнята. Аз сам ще я върна.

— Защо?

— На нас не ни е нужна коза. На теб също.

— Хо-хо-хо — лукаво произнесе Поета.

— Какво означава това? Обясни ми, ако обичаш.

— Пристига дон Тадео. И ето, че козата ще ви потрябва, докато не свърши всичко това. Можете да бъдете сигурен.

Той се усмихна самодоволно.

Абатът с раздразнение му обърна гръб.

— Обирай си крушите и то колкото може по-бързо — каза той и тръгна да оправя спора в подземието, където се съхраняваше и „Книга на Паметта“.