Уолтър Милър
Апокалипсис I (4) (Кантата за Лейбовиц)

3

— … И тогава, отче мой, аз почти взех кашкавала и хляба.

— Но ти не ги взе, нали?

— Не.

— Тогава това не е смъртен грях.

— Но аз ги желаех толкова силно, че дори усещах вкуса им.

— Умишлено ли?

— Не.

— Получаваше ли удоволствие от фантазията си?

— Не.

— Опита ли се да се освободиш от нея?

— Да.

— В такъв случай лакомията в помислите ти не заслужава порицание. Защо се изповядваш за това?

— Защото след това изпаднах в гняв и напръсках пилигрима със светена вода.

— Какво си направил!? Защо?

Франциск стоеше пред отец Чероки на колене, изложен на изгарящите лъчи на слънцето. Свещеникът се чудеше как такъв млад и според него не особено образован юноша беше успял да намери повод за извършване на грях в пустинята, далеч от всякакви развлечения и явни източници на съблазън. Но изповедта му се проточи твърде дълго и отецът желаеше послушникът да приключи по-бързо. Подаграта отново беше започнала да го безпокои. Тъй като на сгъваемото столче, което отец Чероки носеше със себе си по време на обхода, се намираше светото причастие, той предпочете да стои прав или да коленичи заедно с каещия се. Запали една свещ пред малкото позлатено сандъче със светите предмети, но нейният пламък не се забелязваше в яркия слънчев ден.

— Заклинанията са позволени през тези дни без някакво височайше разрешение. За какво се разкайваш? За това, че си се разсърдил ли?

— И за това също.

— И на кого се разсърди? На стареца или на самия себе си… за това, че почти си докоснал храна?

— Аз… не зная.

— Трябва да решиш в края на краищата — каза нетърпеливо отец Чероки. — Или се обвинявай, или не.

— Аз се обвинявам.

— За какво? — въздъхна Чероки.

— За това, че в прилив на гняв злоупотребих със заклинанието.

— Злоупотребил си? Та ти не си имал разумен повод да заподозреш влиянието на дявола. Просто си се разсърдил и си го изпръскал като изплашена сепия.

Послушникът се смути доста и се спря, като почувства ирония в думите на свещеника. Винаги му беше трудно да се изповядва. И сега, като говореше, не беше сигурен кое как трябваше да извърши или каже.

— Мисля, че за известно време съзнанието ми беше помрачено — промълви накрая Франциск.

— Ясно. Е, какво още има? — Чероки явно искаше да приключи работата.

— Лакомията в помислите — каза младежът след кратка пауза.

Свещеникът въздъхна.

— Мислих, че сме свършили с това. Или се е повторило още веднъж?

— Вчера. Беше гущер, отче мой. Имаше сини и жълти ленти и такива прекрасни лапички — дебели колкото палеца ви и пухкави. И аз започнах да си представям колко прилича на пиле — изпечено, със златиста, хрупкава кожа и…

— Стига — прекъсна го свещеникът, като си помисли, че в края на краищата момчето беше прекарало твърде много време на слънце. — От тези мисли получи ли удоволствие? Не се ли опита да се освободиш от изкушението?

Франциск почервеня.

— Аз… Опитах се да го хвана, но той избяга.

— Значи ти си съгрешил не само в помислите си, но и в действията си. Това само веднъж ли се случи?

— Да, само веднъж.

— Значи си пожелал силно месо в помислите и действията си по време на великите пости. Моля те, сине мой, след всичко това бъди толкова твърд, колкото сили имаш. Аз мисля, че ти ще пречистиш съвестта си по подходящ начин. Има ли още нещо?

— Цял куп.

Свещеникът трепна. В тези горещини той трябваше да посети още няколко отшелника, а коленете вече го боляха много.

— За бога, нека приключим с това колкото може по-бързо — въздъхна той.

— Първо — нечисти помисли.

— С мисъл, слово или действие?

— Ами тук беше тази… жената-дявол и тя…

— Жената-дявол? А… през нощта ли беше? Ти през това време спеше ли?

— Да, но…

— Тогава за какво се разкайваш?

— Заради това, което стана после.

— Кога после? Когато се събуди ли?

— Да, аз продължавах да мисля за нея. Продължавах непрекъснато да си я представям.

— Добре, добре. Похотливи мисли, желание за развлечения в дните на великите пости. Съжаляваш за това, нали? Нещо друго има ли?

Отец Чероки много пъти беше слушал подобни неща от кандидатите за членове на ордена и послушниците. Той смяташе, че Франциск трябваше да представи своите самообвинения под формата на доклад, без всякакви други излишни въпроси. Изглежда, че Франциск не можеше да формулира следващата фраза. Свещеникът чакаше търпеливо.

— Струва ми се, че призванието дойде при мен отче, но…

Франциск облиза пресъхналите си устни и се загледа в един бръмбар, който се беше спрял върху един камък.

— Така, значи, дойде? — гласът на Чероки беше съвсем безизразен.

— Да, мисля, че дойде. Но, отче мой, може ли да е грях това, че най-напред ръкописът не ми хареса? Това лошо ли е?

Няколко минути отец Чероки изучаваше лицето на младежа. То оставаше съвсем сериозно. Ръкопис? Призвание? За какво говореше той?

— Нима сте си изпращали бележки с брат Алфред? — зловещо запита отецът.

— О, не, отче!

— Тогава за какви ръкописи говориш?

— За написаното от блажения Лейбовиц.

Чероки направи пауза, за да помисли. Сети се, че в абатството имаше някакви ръкописи на основателя на ордена, които се пазеха много строго.

— Ти говориш за нещо, което се е случило още в абатството, преди да дойдеш тук ли?

— Не, отче. Това се случи сега. — Франциск кимна наляво. — Ей там, до високия кактус.

— И ти казваш, че това има отношение към твоето призвание.

— Д-д-да, но…

— Ясно — каза рязко Чероки, — може би се стесняваш да го кажеш на глас: ти си получил от покойния Лейбовиц писмена покана да положиш своя обет. И ти, о, ти си бил много развълнуван, много си плакал над този ръкопис. Извини ме, но аз разбрах от теб нещо такова.

— Да наистина, почти така беше, отче мой.

Чероки замърмори нещо неразбираемо. Изплашеният Франциск измъкна от ръкава си парче хартия и я подаде на свещеника. Тя беше чуплива от старост. Цялата беше в петна, а мастилото личеше едва-едва.

— Фунт пастърма, — прочете отецът, като изговаряше съвсем неразбираемо някои непознати думи, — кутия консерва, шест бисквити с глазура… — да занеса в къщи за Ема…

Няколко секунди свещеникът гледа втренчено Франциск.

— И, кой казваш е написал това?

Младежът повтори това, което беше казал. Чероки отново се замисли дълго над отговора му.

— В това състояние не можеш да се изповядаш нормално. И аз не би трябвало да ти опрощавам греховете, след като не си с всичкия си.

Като видя как трепна Франциск, свещеникът го докосна ласкаво по рамото.

— Не се притеснявай, сине мой. Ние с теб пак ще си поговорим за всичко това. А сега искам да събереш нещата си и веднага да се върнеш в Абатството.

— Но, отче мой, аз…

— Заповядвам ти — равно, без всякакъв израз повтори свещеникът — да се върнеш веднага в Абатството.

— Д-д-да, отче мой.

— Сега не ти опрощавам греховете. Трябва да се разкаеш за всичко и да произнесеш двайсет молитви за опрощение. Искаш ли да получиш благословията ми?

Послушникът кимна, като едва сдържаше сълзите си. Отец Чероки го благослови и застана на колене пред светите дарове. След това окачи позлатения съд на верижката на врата си и прибра свещника. Прикрепи сгъваемото си столче на седлото на кобилата и като се поклони за последен път на Франциск, бързо я възседна. Искаше му се колкото се може по-бързо да обходи местата за уединение. Франциск седна на пясъка и заплака.

Всичко би било много по-просто, ако можеше да отведе свещеника в подземието и да му покаже древното помещение. Да можеше да му покаже металната кутия и знака, който беше оставил пилигримът. Но отец Чероки носеше със себе си светото причастие и не беше прилично да пълзи на четири крака в затрупаното с камъни скривалище и да обсъжда някакви си археологически проблеми. Послушникът въобще не винеше свещеника за извода му, че се е побъркал. Той наистина се беше попрегрял на силно слънце и дори малко заекваше. А и нямаше да е първият послушник, който се връща от великопостното бдение с помътен разсъдък.

Нямаше какво друго да прави, освен да се подчини на заповедта и да се върне. Младежът отиде до скривалището и погледна в него, за да се убеди още веднъж, че то наистина съществува. След това взе кутията и се приготви да тръгва. В този момент забеляза на югоизток голямо кълбо прах. Това предвещаваше появяването на монаха, който разнася водата и зърното от абатството. Брат Франциск реши да изчака своята дажба, преди да тръгне на дългия път.

Три магарета се движеха с различен ход в началото на прашния поток. Първото едва се влачеше под тежестта на брат Финго. Независимо от качулката, Франциск веднага позна помощника на готвача по неговия превит гръб и дългите, тънки космати крака. Те висяха толкова много от двете страни на магарето, че сандалите на брат Финго почти се влачеха по земята. Двете животни след монаха бяха натоварени със зърно и мехове с вода.

— Е-е-е-хо-о-о, грух-грух! Е-е-хоо!

С ръце на устата Финго пропяваше своя свински призив, като че ли не забелязваше брат Франциск, който го очакваше край пътя.

— Грух-грух-грух! О, ти си бил тук, Франциск. Аз пък те помислих за купчина кости. Е, добре, ще те поохраним за вълците. Ето ти припасите за неделното похапване. Как премина твоят подвиг? Надяваш ли се да направиш с него кариера? Ето, само един мях с вода и една торбичка със зърно. И се пази от задните копита на Малисия, нали знаеш колко лесно се разлудява. По-внимателно с нея!

Брат Финго се захили, като гледаше как послушникът и Малисия маневрират, за да заемат удобна позиция за разтоварване. Без съмнение Финго беше най-уродливият човек на земята. Когато се смееше, в устата му се виждаха разядени болни венци и множество разноцветни зъби. Той беше мутант, но по-скоро човек можеше да го помисли за чудовище. Сигурно Финго беше типичен представител на селището Минесота, откъдето беше дошъл. Там се предаваха по наследство плешивостта и твърде неравномерното разпространение на меланина. Кожата на монаха приличаше на пъстроцветен килим, изтъкан от червени и шоколадови петна върху мъртвешко блед фон. Обаче неговият приятелски хумор компенсираше изцяло външния му вид и само след няколко минути всеки забравяше за неговото уродство.

Финго беше изпратен в кухнята за наказание, което означава, че би трябвало да е временно там. По професия беше дърворезбар, но няколко инцидента бяха наложили преместването му от дърводелската работилница в кухнята. Наред с други неща той си беше позволил да изработи от дърво фигурата на блажения Лейбовиц. Това накара абата-настоятел да го изпрати да помага на готвача, докато самият той не прецени, че забелязва явни признаци на смирение. През това време недовършената фигура на блажения очакваше Финго в работилницата.

Когато погледът на помощник готвача се спря на младия послушник, който смъкваше водата и зърното от магарето, усмивката му започна бавно да изчезва.

— Изглеждаш като болна овца, момче, — каза Финго. — Какво има? Да не би отец Чероки пак да е имал пристъп на кротка лудост?

Брат Франциск поклати глава.

— Не, не бих казал.

— Тогава какво има? Или наистина си болен?

— Той ми заповяда да се върна в абатството.

— Какво-о-о-о? — Финго прехвърли крак през гърба на магарето и скочи на земята.

Беше доста по-висок от брат Франциск. Потупа го с месестата си ръка по рамото и внимателно се вгледа в очите му.

— И каква е причината? Просто раздразнителност?

— Не, той мисли, че аз… — Франциск леко почука с пръст слепоочието си и вдигна рамене.

Финго се засмя.

— Е, това и без друго е ясно. Но защо все пак те връща в абатството?

Франциск погледна кутията, лежаща в краката му.

— Намерих някои неща, принадлежащи на блажения Лейбовиц. Започнах да му разказвам, но той не ми повярва. Дори не ми позволи да се доизкажа. Той…

— Какво си намерил?

Финго се усмихна недоверчиво. После застана на колене и отвори кутията. Послушникът чакаше с безпокойство. Монахът докосна цилиндърчетата с проводниците и леко подсвирна.

— Амулетите на планинските езичници. Това наистина е много древно, Франциск.

Огледа бележката на капака и попита:

— Каква е тази драсканица?

— Древен английски — отвърна послушникът.

— Никога не съм го изучавал, с изключение на думите, които пеем в хора.

— Това е писано лично от блажения.

— Това?… — брат Финго погледна отново надписа и поклати глава, затвори капака и се изправи. Усмивката му стана съвсем изкуствена. — Сигурно отец Чероки е прав. По-добре да се върнеш и да помолиш брата аптекар да ти свари едно от своите лекарства. Ти имаш треска, братко.

— Може би — сви рамене Франциск.

— Къде намери тази гадост?

— Зад хълмовете по тази пътека. Преместих няколко камъка, там се появи дупка и намерих подземие. Можеш и сам да го видиш.

Финго поклати глава.

— Не си струва. Имам още дълъг път пред себе си.

Франциск взе кутията и пое пътя към абатството. Брат Финго към магарето си^[1]. Но след няколко крачки младият послушник се обърна към Финго.

— Братко Петънце, ще ти се намерят ли две свободни минути?

— Може би — отвърна Финго. — А за какво?

— Само за това, да дойдеш там и да погледнеш.

— Защо?

— За да можеш да кажеш на отец Чероки, че това подземие наистина съществува.

Финго се поспря наполовина преметнал крак през магарето.

— Ха! — той свали крака си. — Добре. Ако там няма нищо, ще ти кажа, че е така.

Франциск почака Финго да изчезне зад хълмовете, обърна се и се затътри по прашната пътека към абатството. Дъвчеше зърно и посръбваше вода от меха си. Поглеждаше назад, но Финго не се появяваше. Брат Франциск вече беше престанал да го очаква, когато отзад се чу рев. Обърна се и различи самотната фигура на „резбаря“ на върха на хълма. Финго размахваше ръце и силно кимаше с глава. Франциск му махна в отговор и уморено пое своя път.

Двете седмици полугладно съществуване се бяха отразили на младия послушник. На около миля от абатството той припадна на пътя. Късно следобед в това състояние го намери отец Чероки, който вече беше срещнал по пътя си брат Финго и беше разбрал за достоверността на разказа му. След като слезе бързо от магарето, той започна да полива с вода лицето на момчето, докато той не се съвзе. Отецът все още не вярваше, че това, което беше открил Франциск, е нещо наистина изключително важно, но все пак вече съжаляваше за припряността си в разговора с младежа. Докато Франциск, сконфузен и все още не дошъл добре на себе си, седеше на пътя. Той забеляза кутията, чието съдържание се търкаляше в пепелта край пътя. Светецът бегло разгледа надписа на капака й. Това потвърждаваше, че все пак Франциск беше тълкувал някакви реални събития, а не халюцинираше.

— Ще можеш да завършиш своята изповед веднага, след като се върнем в абатството — меко каза свещеникът на младия послушник, като му помагаше да се качи зад седлото на кобилата. — Мисля, че ще мога да ти опростя греховете. Само да не продължаваш да настояваш на личното послание от блажения. А?

В този момент Франциск беше прекалено слаб, за да настоява за нещо.