Уолтър Милър
Апокалипсис I (30) (Кантата за Лейбовиц)

29

— Предполагам, че такива изблици на гняв сте имали и преди? — питаше отец Лехи изповядващия се.

— Да, свети отче.

— Осъзнавате ли, че намерението ви е било доста кръвожадно?

— Нямах намерение да убивам.

— Опитвате се да се оправдаете ли?

— Не, свети отче. Исках само да му причиня болка. Разкайвам се само за нарушение на духа на пета заповед в помислите си и на дело, и в прегрешения против милосърдието и справедливостта. И в опозоряване на своя сан.

— Разбирате ли, че сте нарушили обета никога да не прибягвате до насилие?

— Да, отче, и дълбоко съжалявам за това.

— И единственото смекчаващо обстоятелство е това, че ви е обзела ярост. Често ли си позволявате да привеждате такива доводи?

Разпитът продължаваше. Настоятелят на абатството стоеше на колене, а свещеникът раздаваше правосъдие над своя началник.

— Добре — каза накрая Лехи. — Сега, за да получим опрощение, трябва да произнесем…

Зерчи се добра до параклиса с половин час закъснение, но мисис Грейлис все още го чакаше. Тя беше преклонила колене на скамейката до изповедалнята и сякаш дремеше. Угрижен от своите дела, абатът се надяваше, че ще си отиде. Той трябваше да изпълни наложената му епитимия, преди да изслуша нейната изповед.

Той преклони колене пред олтара. Двадесет минути произнася молитвите, които днес отец Лехи му нареди да възнесе в качеството на епитимия, но когато отново се върна при изповедалнята, мисис Грейлис беше все още там. Той два пъти я повика, преди тя да го чуе. Когато се събуди накрая, изглеждаше леко объркана. Тя опипваше лицето на Рейчъл с изсъхналите си пръсти.

— Лошо ли ви е, дъще моя? — попита той.

Тя погледна нагоре, към високите прозорци. Погледът й блуждаеше по сводестия таван.

— Да, свети отче — прошепна тя. — Чувствувам до себе си Ужаса, чувствувам го. Този Ужас е близко, съвсем близко до нас. Имам нужда от опрощение на греховете, отче мой, и от още нещо.

— Какво още, мисис Грейлис?

Тя се наклони към него и прошепна, като прикри уста с ръката си.

— Нужно ми е също опрощение на Неговите грехове.

Свещеникът леко трепна.

— На кого? Не ви разбирам.

— Да се опростят греховете на… Този, който ме е създал такава, каквато съм — захленчи тя. Но после лека усмивка докосна устните й. — Аз… аз никога не съм Му простила това.

— Да простиш на Бога? Как можете?… Нали той… Той… Той е справедливостта, Той е любовта. Как можете да говорите така?…

Очите й го гледаха умоляващо.

— Не може ли старата търговка на домати да дари малко опрощение на Бога за справедливостта му, след като го моля да опрости моите грехове?

Дом Зерчи преглътна мъчително буцата в гърлото си. Погледна надолу, към двуглавата сянка на пода. Формата на тази сянка говореше за ужасяващата Справедливост и той не можеше да я осъжда за това, че е избрала думата „да опростя“. В нейния простичък свят беше възможно да се прощава за справедливостта така, както и за несправедливостта и човекът можеше да прости на Бога така, както и Бог на човека. „Бъди търпелив с нея, Господи“ — помисли си той.

Преди да влезе в изповедалнята, тя коленичи пред олтара и свещеникът отбеляза, че като се кръстеше, докосваше и челото на Рейчъл. Той отметна тежката завеса, промъкна се в своята половина на кабината и тихо проговори през решетката.

— Какво ви безпокои, дъще моя?

— Благословете ме, отче, защото съм грешна…

Говореше и се запъваше. Той не можеше да я види през отворите на решетката, само слушаше ниския, хлипащ глас. Същото, същото, вечно същото и дори тази жена с две глави не е могла да измисли никакви нови начини за съблазняване от злото, освен простото, безсмислено подражание на Природата. Абатът трудно се съсредоточаваше върху молитвата, потискан от своя собствен срам. Думите минаваха през решетката приглушени и неясни, като далечни удари с чук. Пироните, пронизващи дланите, се забиваха в дървото. Като някакъв alter Christus^[1], той усещаше за миг теглото на всеки товар, преди да го предаде на Този, който носи всички на плещите си. Това бяха всичките й интимни дела. Това бяха тайни и тъмни дела, дела, загънати в мръсен вестник и погребани през нощта. Когато той се опита да си представи нещо, това изглеждаше още по-ужасно.

— Ако искате да кажете, че сте извършила греха на аборта, — тихо каза той — то трябва да ви кажа, че опрощаването на такъв грях може да направи само епископа, но не и аз.

Той спря. Чу се далечен рев и слаб кратък грохот на ракети, изстрелвани от установка.

— Ужас! Ужас! — жално захленчи старицата.

Сякаш хиляди игли се забиха в скалпа му — неочакван трепет на безпричинна тревога.

— Бързо! Покайте се! — мърмореше той. — Десет пъти „Ave“, десет „Pater Noster“ за опрощаване на греховете. По-късно пак ще трябва да се изповядате, но сега се покайте.

Той слушаше мърморенето й от другата страна на решетката. Бързо изговори формулата за опрощаване на греховете: „Te absolvat Dominus Jesus Christus; ego autem eius auctoritate te absolvo ab omni vinculo… Denique, si absolvi potes, ex peccatis tuis ego te absolvo in nomine Patris…“^[2]

Преди да завърши, през дебелата завеса на изповедалнята проникна светлина. Светлината се разгаряше все по-ярко и по-ярко, докато цялата кабина не се освети като в ярък ден. Завесата започна да дими.

— Почакайте! — проговори той със свистящ шепот. — Почакайте докато загасне.

— … почакайте почакайте почакайте докато загасне — като ехо се отзова непознат нежен глас иззад решетката. Това не беше гласът на мисис Грейлис.

— Мисис Грейлис? Мисис Грейлис?

Тя му отговори със заплитащо се, сънливо мърморене:

— Никога не съм смятала… никога не съм смятала… никога любов… любов…

Гласът като че ли се отдалечаваше. Това не беше гласът, който току-що му отговаряше.

— А сега бягайте, бързо!

Без да чака тя да обърне внимание на тези думи, той изскочи от изповедалнята и се понесе към олтара. Светлината помътня, но все още изгаряше кожата като обеден зной. Колко секунди оставаха още? Църквата беше пълна с дим.

Той се метна към светилището, спъна се, прие го за коленичене и влезе в олтара. С треперещи ръце извади от хранилището за дарове напълнената с тялото Христово дароносица, отново преклони колене пред Насъщния, хвана тялото на своя бог и побягна с него.

Зданието се срути върху него.

Когато дойде на себе си, нямаше нищо друго, освен прах. Беше притиснат до кръста. Опита се да мръдне. Едната му ръка беше свободна, но другата беше погребана под отломките. В свободната си ръка все още стискаше дароносицата, но при падането я беше ударил, капакът се бе откъснал и няколко късчета нафора бяха изпаднали.

Реши, че взривната вълна го е изхвърлила от храма. Лежеше в праха и се оглеждаше. В небето мощно ревяха мотори, сини светкавици мигаха през праха. Отначало не почувства болката. Опита се да изпъне врат и да види каква е тази тежест върху него, но такава остра болка прониза тялото му, че почти изгуби съзнание. Не можеше да погледне повече назад. Пет тона натрошени камъни го бяха затиснали. Навярно, все още нещо от него съществуваше там долу, под кръста.

Той внимателно започна да събира малките нафорки. Вятърът заплашваше да изпрати в безкрайно пътешествие малките частици от тялото на Христа. „Някак си, Господи, ще се помъча — мислеше си той. — Някой може да има нужда от последно причастие? Нека само допълзят до мен, ако го желаят. Дали е останал жив някой?“

Поради ужасния рев не можеше да чуе никакви гласове.

Тънка струйка кръв заливаше очите му. Той я изтри с ръкав, за да не изцапа нафорките с окървавени пръсти. „Лоша кръв, Господи, моята, а не Твоята. Пречисти ме.“

Той събра частиците от Христовото тяло в дароносицата, но няколко нафорки бяха недосегаеми. Опита се да ги достигне, но от болката отново му причерня пред очите.

— Исусе — Мария — Йосифе! Помогнете ми!

Чу слаб отговор, далечен и едва доловим. Беше нежният непознат глас, който чуваше в изповедалнята, който отново, като ехо, повтори думите:

— Исусе, Мария, Йосиф, помогнете…

— Какво?! — извика той.

Повика още няколко пъти, но отговор не получи. Прахът започна да се сляга. Той постави капака на дароносицата на мястото му, за да не се запрашават нафорите и полежа известно време със затворени очи.

Трудностите на съдбата на свещеника се състоят в това, че трябва сам да изпълняваш съветите, които даваш на другите. Природата не ти налага нищо, за което да не те е подготвила. „Ето защо започнах да й разказвам какво е казал стоикът, преди да й разкажа какво е казал Бог“ — помисли той.

Болката не беше силна, само погребаните под камъните телесни останки го сърбяха. Той се опита да се почеше, но пръстите му навсякъде се натъкваха на камъни. Сърбежът го подлудяваше. Смачканите нервни окончания предизвикваха идиотското желание да се почеше.

„Ей, доктор Корс, откъде можете да знаете, че сърбежът е не по-малко зло от болката?“

Той малко се посмя над това, но смехът неочаквано предизвика нова черна вълна. Той се изкатери от тази тъмнина под акомпанимента на нечии стонове. Изведнъж свещеникът разбра, че стене самият той. Зерчи се изплаши. Сърбежът се превърна в болка, но стоновете бяха израз на неприкрит ужас, а не на болка. Сега вече го болеше и като диша. Болката упорстваше, но той можеше да я издържа. Ужасът възникна от последното изпитание с мастилената тъмнина. Изглеждаше, като че ли тъмнината се домогваше до него, жадно го чакаше — голям черен апетит, алчно изяждащ душата му. Болката можеше да изтърпи, но не тази Ужасяваща Тъмнина. Или имаше нещо, което там не можеше да го има, или имаше нещо, което трябваше да се довърши. Ако се подадеше на тази тъмнина, то нищо не можеше да се направи или дооправи.

Засрамен от страха си, той се опита да се моли, но молитвите му излизаха някак богохулни — те повече приличаха на оправдание, а не на молба, като че ли последната молитва е произнесена и последният химн е вече изпят. Страхът упорстваше. Защо? Той се опита да изясни причината. „Та ти си виждал как умират хората, Джет. Много пъти си виждал смъртта. Това изглеждаше много леко. Те се свиваха преди края, след това малък спазъм — и всичко е свършено. Мастилена Тъмнина — най-черен Стикс, пропаст между Бога и човека. Послушай, Джет, действително ли вярваш, че от другата й страна има Нещо, а? Тогава защо трепериш така?“

В мозъка му възникна стих от Dies Irae^[3] и заседна в него:

Quid sum miser tunc dicturur? Quem patronum rogaturusm, Cum vix justus sit securus?^[4]

„Какво да кажа тогава аз, нещастния? Кого да помоля за защита, щом дори праведникът с труд се спасява? Vix securus? Защо «с труд се спасява»? Навярно Той няма да прокълне праведните? Тогава защо толкова трепериш?

Воистине, доктор Корс, злото, към което можете да бъдете отнесен и вие, не е страданието, а само безпричинният страх пред страданието. Metus doloris.^[5]

Свържете го в едно с неговият позитивен еквивалент — страстен стремеж към земно безгрижие, към Едем и ще получите вашия «корен на злото», доктор Корс. Намаляване на страданието и увеличаване на безгрижността е било естествената и съответна цел на обществото и управляващите го. После това е станало единствената цел, а единствената основа на закона — нейното извращение. И тогава, като сме се стремели само към това, ние неизбежно сме придобили техните противоположности — максимум страдание и минимум безгрижие.

Всички беди на света са от мен. Проверете го върху себе си, скъпи мой доктор Корс. Твоето, моето, на Адам, на Човека, нашето. Няма «земно зло» освен пренесеното от човека — от мен, теб, Адам, от нас — с малка помощ от бащата на лъжата. Обвинявай всички, обвинявай дори Бога, но, ох, само не мен. Така ли, доктор Корс? Единственото зло в този свят в този миг, докторе, е този факт, че светът прекрати своето съществуване. Какво причинява болката?“

Той слабо се разсмя и отново — изблик на тъмнина.

— Моята вина, нашата, на Човека, на Адам, но не на Христа — говореше си на глас. — Знаете ли какво, Пат? Те… заедно… по-добре да бъдат разпънати, но не самотни… когато кръвта им изтича… искат заедно… Това е защото… защото… Това е така защото Сатаната иска да напълни ада с хора. Защото Адам… И още Христос… Но аз досега… Чуйте, Пат…

Този път му беше необходимо повече време за да изплува от Тъмнината, но той трябваше да обясни всичко на Пат, преди да потъне в нея завинаги.

— Послушайте, Пат, това е така, защото… аз й казвах, че детето… защото аз… Аз мисля… Аз мисля, Исус никога не е изисквал от човека да извършва тези ужасни постъпки, които сам Исус не е извършвал. Затова и аз… Затова и аз не можех да допусна. Пат?

Той примига няколко пъти. Пат изчезна. Светът отново застина неподвижно, но тъмнината отстъпи. Изведнъж разбра, от какво точно се страхува. Беше това, което трябваше да извърши, преди Тъмнината да го погълне завинаги. Господи, позволи ми да живея, докато го изпълня. Сега се страхуваше, че ще умре по-рано, преди да поеме толкова страдания, колкото се бяха паднали на детенцето, което не можеше да го разбере, детето, което той се опитваше да опази за нови страдания… не… не за страдания, а въпреки страданията. Той заповядваше на майката от името на Христос. Не беше извършил грешка. Но сега се страхуваше да не пропадне в тъмнината, преди да понесе толкова, колкото Бог му помогне да понесе.

Quern patronum rogaturus.

Cum vix Justus sit securas?

Нека това бъде в името на момиченцето и неговата майка. Аз съм длъжен да изпълня това, което изисквах от другите. Fas est.^[6]

Тази мисъл сякаш отслаби болката му. Известно време той лежа тихо, после внимателно се огледа назад към купчината камъни. Не, там имаше повече от пет тона. Там бяха осемнадесет столетия. Очевидно, взривната вълна беше разрушила гробниците и той съзря няколко кости, затиснати от камъните. Опипа с ръка наоколо и напипа нещо гладко, което успя да измъкне и положи до дароносницата. Черепът нямаше челюсти, но се беше съхранил напълно, с изключение на отверстието в челото, от което стърчеше полуизгнила треска. Тя приличаше на отломък от стрела. Черепът, очевидно, беше много древен.

— Брат… — прошепна той, защото никой друг освен монасите от ордена не можеше да бъде погребван в тези гробници.

„Какво си правил за тях, Череп? Учил си ги да четат и пишат? Помагал си им да се устроят, носил си им Христовото слово, помагал си им да възстановят културата си? Не си ли забравял да ги предупреждаваш, че Едем не ще се сбъдне? Предупреждавал си, разбира се. Благославям те, Череп — помисли той и начерта с големия си пръст кръг на челото му. — За всичките ти страдания в отплата си получил стрела между очите. Защото там отзад лежи нещо повече от пет тона камънаци и осемнадесет столетия. Допускам, че там са погребани около два милиона години, започващи от първия Homo innspiratus.“^[7]

Той отново чу глас, нежен като ехото, което му отговаряше преди това. Този път гласът напяваше детска песничка: „Ла ла ла…“

Макар да му се струваше, че това е същият глас, който чуваше в изповедалнята, той не можеше да бъде на мисис Грейлис. След като прости на Бога, тя вероятно е забързала към къщи, стига да беше успяла да напусне църквата.

„Послушай, Древни Черепе, мога ли да кажа така на Корс? Послушайте, драги Корс, защо не искате да простите на Бога, че е допуснал да има болка? Ако Той не я беше допуснал, човешката смелост, мъжеството, благородството и самопожертвованието щяха да са безсмислени. Освен това, вие щяхте да сте без работа, Корс.

Може би точно това забравяме да си спомним, Черепе. И когато светът се изпълни с мъка, защото не му е достигало само наполовина забравения Едем… бомби и взривове. Мъката е била отправена право към Бога. Послушай, Човеко, трябва да отхвърлиш мъката — «за да дариш Господа с опрощение на неговите грехове», както каза тя.

Но — бомбите и взривовете. Те не можаха да ги простят.“

За известно време отново се унесе. Това беше истински сън, а не страшното небитие на Тъмнината. Преваля и сми праха. Когато се събуди, вече не беше сън. Той вдигна глава от калта и ги изгледа сърдито. Три лешояда седяха върху купчината камъни и го разглеждаха с мрачна сериозност. Той помръдна. Те разтвориха черните си криле и неспокойно засъскаха. Той хвърли по тях камък. Два се издигнаха и закръжиха над него, но третият остана на мястото си, леко поклащайки се и втренчено вгледан в човека. Черна и безобразна птица, не приличаща на тази, другата Тъмнина. Тази искаше само тялото му.

— Обедът още не е съвсем готов, братко — каза му с раздразнение той. — Ще трябва да почакаш.

Не го очакват много обеди занапред, отбеляза той, преди този лешояд да стане храна на други като него. Перата му бяха обгорени, едното око затворено. Птицата беше мокра от дъжда, а абатът предполагаше, че този дъжд е смъртоносен.

— … ла ла ла, ла ла ла, чакай, чакай да умре, ла…

Гласът отново се върна. Зерчи, уплашен, помисли, че това е халюцинация. Но и лешоядът го чуваше. Той разглеждаше нещо извън полезрението на Зерчи. В крайна сметка той също засъска прегракнало и се издигна във въздуха.

— Помогнете ми! — тихо извика абатът.

— … помогнете — безсмислено повтори странният глас. И той видя двуглава жена, заобикаляща купчината камъни. Тя се спря и погледна надолу към Зерчи.

— Благодаря на Бога! Мисис Грейлис! Вижте, не е ли някъде наблизо отец Лехи…

— … благодаря на Бога, мисис Грейлис, вижте, не е ли наоколо…

Той премигна, за да почисти очите си от кървавата пелена и внимателно я изгледа.

— Рейчъл — каза тихо.

— … Рейчъл — произнесе в отговор странното същество.

Тя застана на колене пред него и, като се дръпна назад, седна на пети. Разглеждаше го със студени зелени очи и простодушно се усмихваше. Очите й бяха пълни с любопитство и с още нещо, но явно не забелязваше, че го боли. Имаше нещо такова в очите й, което го накара няколко секунди да не вижда нищо друго освен тези очи. Но после забеляза, че главата на мисис Грейлис здраво спи на другото рамо, докато Рейчъл се усмихваше. Това беше млада, умолителна усмивка, предчувстваща дружба. Той опита отново:

— Послушайте, още някой да е останал жив? Идете…

Отговорът й прозвуча мелодично и тържествено:

— „… послушайте още някой…“

Тя изпитваше удоволствие от думите. Произнасяше ги с огромно старание. Тя им се усмихваше. Устните й оформяха думи, а гласът ги възпроизвеждаше. Това беше повече от рефлекторно подражание, реши той. С това повторение тя се опитва да му каже: „По нещо приличам на теб“.

Тя току-що се беше родила.

„Но ти и по нещо се различаваш“ — отбеляза с трепет Зерчи. Спомни си, че мисис Грейлис имаше артрит на колянните стави, а тялото й сега седеше с прегънати колена, на пети, в гъвкава младежка поза. Нещо повече, набръчканата кожа на старата жена се беше изгладила и леко светеше, сякаш старата вроговена тъкан се възстановяваше. Изведнъж забеляза ръката й.

— Ти си ранена!

— … ти си ранена.

Зерчи й показа ръката. Вместо да погледне къде показва, тя повтори жеста му, като протегна пръст и докосна неговия. Кръв имаше съвсем малко, но ръката беше силно нарязана и един разрез изглеждаше особено дълбок. Той с усилие издърпа пръста й за да приближи ръката. Извади пет късчета от счупено стъкло. Или тя беше пробила стъклото с ръка, или, по-вероятно, стъклата се бяха посипали върху нея при взривната вълна. Само веднъж потече кръв, когато изваждаше остро дълго парче. Другите парченца оставяха само малки безкръвни синини. Когато отново погледна лицето й, благоговейният трепет се засили. Тя все още му се усмихваше, сякаш отстраняването на стъкълцата не й беше причинило никакво неудобство.

Дом Зерчи отново погледна лицето на мисис Грейлис. То беше станало сиво, подобно на безразлична, безсмислена маска, устните й бяха безкръвни. Той беше уверен, че тя умира. Напълно си я представяше как изсъхва и се отлюпва накрая. Какво беше тогава Рейчъл? Или каква?

По намокрените от дъжда камъни все още имаше малко влага. Той навлажни пръста си и с кимване я покани да се наклони по-близо. Която и да е тя, навярно бе получила твърде голяма доза радиация, за да преживее дълго. Той започна да чертае кръст на челото й с влажния си палец.

— Nisi baptizata est nisi baptizari nonquis, te baptiso…^[8]

Не успя да продължи. Тя се дръпна рязко. Усмивката й застина и изчезна. „Не!“ — сякаш крещеше лицето й. Обърна му гръб. Изтри водата от челото си, затвори очи и безсилно отпусна ръце на коленете си. Лицето й бе обзето от пълна апатия. Позата й с наклонена глава навеждаше на мисълта за молитва. Постепенно апатията отминаваше и усмивката й се възвръщаше. Ставаше все по-широка. Когато отвори очи и го погледна, усмивката й беше пак така открита и топла, както преди. Но вече се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше нещо.

Изведнъж погледът й падна върху дароносицата. Преди да успее да я спре, тя грабна съда. „Не!“ — изхриптя и се закашля той, като се опита да вземе дароносицата. Движението беше твърде рязко за него, усилието му костваше ново пропадане в тъмнината. Когато дойде на себе си и отново вдигна глава, виждаше всичко като в мъгла. Тя още стоеше пред него на колене. Накрая разбра, че държи в лявата си ръка златната чаша, а в дясната внимателно стиска парченце нафора. Тя му ги подаваше — или така му се струваше, както преди му се струваше, че разговаря с брат Пат.

Той почака, докато мъглата се разсея. Но този път не се разсея напълно. „Domine, non sum dignus… — прошепна той — sed tantum dic vervo…“^[9]

Той взе нафората от ръцете й. Тя затвори капачето на дароносицата и постави съда на безопасно място под камъка. Тя не правеше обикновените за такъв случай жестове, но почитта, с която държеше дароносицата, го убеди: тя смътно чувстваше същността на тялото Христово под тази обвивка. Тя, която още не умееше нито да използува словото, нито да го разбере, правеше това, което трябваше да прави по негово указание в отговор на опита му да извърши обряд за кръщаване.

Той отново се опита да съсредоточи погледа си върху лицето на това същество, което само със жестове му казваше: „Аз нямам нужда от твоето причастие, Човеко, но съм достойна да ти предам това причастие на живота“. Сега знаеше, коя е тя и слабо изхлипа, когато не можа да застави очите си да се съсредоточат върху тези студени, зелени и безгрижни очи на съществото, родено без грях.

— Magnificat anima mea Dominum… — прошепна той. — Да възслави душата ми Господ и да се възроди моя дух в Господа, моя спасител, защото вижда той смирението на своя служител…

С последните си действия той искаше да я научи на тези думи, защото беше уверен, че тя по нещо прилича на Девата, която първа ги беше произнесла.

Той се задъхваше, но продължаваше да го повтаря. Погледът му се замъгли, вече не я виждаше. Но студените й пръсти докоснаха челото му и той чу, как тя произнесе една дума:

— Живей.

После си отиде. Той чуваше гласа й, блуждаещ сред новите руини: „Ла ла ла, ла ла ла…“

Тези студени зелени очи бяха с него, докато живееше. Той не питаше, защо Бог бе предпочел да създаде същество с първична невинност от рамото на мисис Грейлис, или защо Бог му беше дал свръхестествените дарове на Едем — тези дарове, които Човекът се опитваше да завладее от небесата с груба сила, след като ги беше загубил. Той виждаше целомъдрие в тези очи и обещание за възкресение. Един такъв поглед беше щедър дар и той заплака от благодарност. После лежа дълго с лице, заровено в мократа пепел и чака. Но нищо повече не дойде… нищо, което можеше да види, почувствува и чуе.